Самотата като етап от духовното развитие

[maggee]

Човекът е социално същество и обикновено поставя самотата в групата на неприятните изживявания. Понякога тя наистина е такава, понякога хората имат необходимост да се усамотят. Тази тема е породена от интереса ми към желаната самота като етап от духовното развитие. Ще споделя предимно собствен опит, тъй като отскоро ме занимава този въпрос и нямам наблюдения върху други, и ще са радвам да се включат повече хора в тази дискусия.

Още от дете обичах да се усамотявам, да чета, да правя интересни за мен неща. Обичам да общувам с хората, но мога и имам необходимост да прекарвам дълго време сама и не изпитвам скука. Едва наскоро осъзнах, че в периодите на тази желана самота са протичали процеси на активен пренос на информация "отнякъде" към мен - тоест, тези периоди на уединение се явяват като време на общуване с висшия Аз, буквално мога да го накера време на обучение и няма да е пресилено. За да изясня какво имам предвид, ще дам няколко примера.

В последния курс на университета се запалих по Фотошоп. Имах страхотно желание да се занимавам само с това, но нямах обективна възможност - изпити, след това започнах работа, беше много стресов период. Две години по-късно, точно на Нова година, получих вдъхновение чрез "случайно" попаднала ми книга. Беше 31 декември - излъгах родителите си, че ще бъда с приятели, а приятелите си - че ще бъда с родителите си, и цяла нощ останах на компютъра. Това продължи и през следващите 2 седмици, спях буквално по 2 часа на нощ, не изпитвах умора, а напротив - страхотно вдъхновение. През това време пациенти, приятели, роднини просто ме забравиха - сякаш светът се погрижи за спокойствието, от което имах нужда. В следващите месеци направих много успешни фотографии и приложих всичко научено, беше изключителен творчески период.

Година по-късно, пак в момент, в който пациенти и приятели ме бяха забравили, ми хрумна идеята да науча Флаш. Бях пробвала преди това, безуспешно, програмата не е от най-лесните, даже ми беше неприятна. И изведнъж ми хрумна идеята да си направя сайт на Флаш. Не успях да намеря дори книга тогава, но нещата се получаваха по магически начин - трябва ми нещо, кликам някъде и то се оказва точно там. Сякаш някой ми нашепва какво и как да направя. Никога не се бях занимавала с програмиране, тогава успях да сътворя и прости програмки. Усещането е като да навлезеш в бурна река и да се оставиш на течението - всичко става от само себе си. Тогава се бях регистрирала във форум за Флаш, предложих сайта си за критика - критики имаше, но никой не ми повярва, че това е първото ми творение на Флаш. Последваха множество поръчки, в които имах възможност да покажа наученото, а първият ми "клиент" бе не кой да е, а Лили Иванова. Имах чувството, че съм попаднала в някаква приказка

Понякога тези периоди ми се случват и без желанието ми. В смисъл, че имам желание за контакти, за социален живот, но светът сякаш се затваря - приятелите ми се отдалечават, любимият човек ме оставя, работата намалява до минимум, колкото да преживявам. Контакти някакви има, но те са неудовлетворителни и само подчертават чувството на самота. Това, разбира се, е много потискащо усещане и води до въпроси. Човек като остане насаме със себе си и без вдъхновение, няма какво друго да прави, освен да мисли. И в процса на задаване на въпроси се появява някой "случаен" човек, който подхвърля "случайна" фраза или пък попадам на книга, която ме води към следващия въпрос и следващата книга и т.н.

Последният ми такъв период продължи много дълго, повече от година и истински се бях отчаяла, защото знаех, че нещо съм сбъркала, упорито го търсех, с всяка следваща информация, която получавах, ми се струваше, че ето - това е. Но положението не се променяше, а даже се затягаше. Освен психическото напрежение се появиха и физически болежки и стана доста неприятно. Интересното е, че в ума ми първо се появявше информацията, а след кратко време намирах съответната книга - сякаш за доизясняване на идеята. Една сутрин се събудих с мисъл за една книга, която преди много месеци бях мернала в Спиралата. Прочетох я и открих отговора. Изведнъж осъзнах всичко с кристална яснота - своето положение, причините, всичко. Изпитах невероятно облекчение - все едно сто товара се смъкнаха от плещите ми. Както се казва, светна ми пред очите. На следващия ден се чувствах като новородена - животът се беше върнал в мен. Обадих се на един духовен приятел, а той ми каза: "Мая Слънчогледова, пристъпи напред в кръга на огъня..." Не разбрах, попитах го какво има предвид, а той продължи: "Играй с мен... продължи историята... Кръг от запален огън, широк около 6-7 метра в диаметър, има проход в едната страна, като подкова е. Мая Слънчогледова, пристъпи напред в кръга на огъня... Оглеждаш се и виждаш от външната страна на кръга множество лица, които са усмихнати и доброжелателни към теб. Зад теб кръгът се затваря от твоя учител, видим Тук, на Това Място, в Този Кръг като нематериална сянка само... затваря кръга, като хвърля огън в прохода и застава зад него. В отговор на твоята усмивка всички вдигат нагоре оръжията си и те поздрявават заедно с едно всеобщо БРАВО. Кръгът пред теб се разтваря огъня и влиза ослепително сияеща (в бяло) фигура... с неразличими черти... и обявява: Мая Слънчогледова, признаваме те за "Риъл Джеди Леди" ъф дъ Форс... Любов и Светлина по Пътя ти! И нека все така разкриваш качествата си с Постоянство, Устрем и Хармония! Поклонява се, огънят лумва силно.. поглъща всичко и изчезва." Предвид вътрешното си усещане, онемях. Той продължи: "Честито, Майче, и от мен" Попитах го защо ми казва това, а той отговори, че не знае, но усеща, че вече го заслужавам. В този момент изпитах невероятно чувство на единство със света, с хората, които познавам. На всяка промяна у нас светът отговаря като живо, разумно същество - и никога не съм го усещала по-силно. От раз изчезна депресията, безсилието, физическите болки - за 2-3 дни всичко изчезна. Да не говоря за чувството на обновление, душевна хармония чистота, особено след всичко преживяно.

Последната случка ме накара да се поразровя и в миналото и установих, че всеки период на самота (като под самота нямам предвид дори пълна изолация, самота е и състоянието, в което ни липсва само един човек, но без когото светът е празен), желана или не, независимо от продължителността, вероятно има една единствена цел - да ни накара да се вслушаме в гласа на висшия си Аз, да прекараме известно време насаме с него. При всички случаи става много активен информационен обмен, преди не съм го осъзнавала, сега усещането на моменти е дори физическо.

Не съм обсъждала това с никого досега, но предполагам, че се случва на всички. Ще бъда благодарна за всяко споделено мнение.

[Креми (късметче)]

За всички - не знам, но при мен е аналогично.

С едно допълнение - физическите болки също имат своето място в схемата. Голяма е ползата от тях.Те са знаци за отклоняване. Като умееш да ги разгадаваш, бързо ги отстраняваш, а същевременно се връщаш на Пътя.

Ако някога усетиш дискомфорт, ще получиш и това познание.

Поздрави!

[Guest azbuki]

Мая, пътят ти е вътрешен, истински. Просто си го върви. Изживяванията са неповторими. И точно затова е вътрешен, защото винаги имаш информацията преди книгата. Човекът е най-старата книга. Просто се радвай, че имаш тази връзка със себе си. То си е благословия.

В кабалата се говори за "вътрешната" Тора. Това е пътят, по който не всеки може да тръгне, само този, който е достигнал до определени опитности в себе си и за себе си. Затова и самотата. Няма по-прекрасно нещо, стига да знае човек как да го оползотвори!

[maggee]

С едно допълнение - физическите болки също имат своето място в схемата. Голяма е ползата от тях.Те са знаци за отклоняване. Като умееш да ги разгадаваш, бързо ги отстраняваш, а същевременно се връщаш на Пътя.

Да, запознах се с това

Най-удивителното за мен откритие бе бързото възстановяване на тялото след възстановяването на душевната хармония - буквално за 2-3-4 дни. И то проблеми, които са доста упорити, лекуват се продължително и без гарантиран успех от традиционната медицина. Университетските ми познания бяха разбити на пух и прах.

азбуки,

благодаря Да, изживяванията са неповторими, думите не могат да ги предадат. Но създават усещане за това, че сме на правия път. Който е имал такива преживявания, знае.

[mecholari]

Мая, пътят ти е вътрешен, истински. Просто си го върви. Изживяванията са неповторими. И точно затова е вътрешен, защото винаги имаш информацията преди книгата. Човекът е най-старата книга. Просто се радвай, че имаш тази връзка със себе си. То си е благословия.

В кабалата се говори за "вътрешната" Тора. Това е пътят, по който не всеки може да тръгне, само този, който е достигнал до определени опитности в себе си и за себе си. Затова и самотата. Няма по-прекрасно нещо, стига да знае човек как да го оползотвори!

И аз съм на същото мнение. Божията милост се проявява по този начин. И истина.

За самотата:

Самотата, невестата тиха

във сърцето с любов покани.

Покани я и никой не питай

и се радвай на себе си ти.

И не слушай коварните думи

на хората с поглед в теб вперен,

които разтягат лукуми,

колко смирен си, или пък наперен.

Тишината, сестрицата верна

тогава с любов прегърни.

Скрита в думите омразата черна

с тиха стъпка, в мълчание спри.

И не слушай ти упрека нервен

на света, че си черна овца.

Да бъдеш на себе си верен

избери си за своя съдба.

И тогава ще литнеш свободен

и обичан от твойта сестра,

и дори от невестата воден

пред света не ще скършиш снага.

И изворът вечен на сила

със любов ще умива света,

с лекота красота сътворила

ще рисува твойта душа.

[Слънчева]

Богатство

Насаме със себе си оставам,

самотата си не искам да ви дам.

Далеч от материалност, завист да избягам,

а на връщане мечтите си да ви раздам.

Най-силна съм във самотата си.

Във самотата-не сама!

Оставам насаме с душата си

в красиви, споделени мигове е тя.

И нея искате да ми отнемете

усетили, че сила черпя там.

Ще трябва първо от душата ми да вземете.

Тогава всеки от мен ще е по-сам.

Този стих съм писала 96-97г.

Огънят през който си преминала е вътрешен. Той ни очиства и ни прави свободни.

Ето преди 4-5 години и аз намерих нещо, което ми даде началния тласък и от тогава нещата са различни, живота е прекрасен и наистина вътрешната хармония и Единство със света са реалност

"Вие, които сте събрани тук, усещате този вътрешен Божествен импулс като един неопределен стремеж. Съвременните хора това го наричат "младини". Но знаете ли накъде трябва да бъде посоката на младостта?....

...Да бъде човек млад, това значи да носи в себе си най-възвишеното, най-благородното. Христос е казал: "Блажени децата, на такива е Царството Божие." На младите, на непокварените, на тези които нито вляво са отишли, нито вдясно...

...Ние можем да кажем, че едва сега човешката душа е почнала да разпуква. До сега тя е била във вид на пъпка, но сега за пръв път тази пъпка е започнала да се разпуква. Това разпукване на тази пъпка е забележително, като един от най-великите моменти в този Космос, наречен "разцъфтяване на човешката душа". И всички възвишени същества в Божествения свят очакват разцъфтяването на човешката душа. Чашката, в която ще се прояви тази душа, ще покаже своята красота, своята хубост и Бог ще вложи в нея своята светлина и своята Любов.

Тъй, щото всички вие се намирате пред една от най-великите епохи в света-разцъфтяването на човешката душа. И всички вие трябва да знаете, че сте души и трябва да цъфнете. като цъфнете, тогава ще излезе от вас онова благоухание, което ще се разнесе из целия свят. Само по този начин ще дойдат във вашите чашки ония малки буболечици, мушички и пчелички, защото ще има сокове, с които да се хранят. Щом се разцъфти човешката душа-Божественото у човека-да съберат от нея сокове. А с тяхното идване те ще внесат новата култура, която ние наричаме "култура на Божествената любов".*

*Беседа - "Разцъфтяване на човешката душа" държана на 2.07 1927г., пред Първия младежки събор на учениците на Всемирното Бяло Братство - от книгата "Духовното у човека"

[maggee]

Насаме със себе си оставам,

самотата си не искам да ви дам.

Далеч от материалност, завист да избягам,

а на връщане мечтите си да ви раздам.

Най-силна съм във самотата си.

Във самотата-не сама!

Оставам насаме с душата си

в красиви, споделени мигове е тя.

Благодаря ти С няколко думи си успяла точно да предадеш това състояние.

[Guest azbuki]

Много често избирам самотата (което не серавнява на самотност), за да изживея някои от най-красивите неща в живота си. Оказва се, че най-интимните моменти между човека и Бога не могат да се споделят с никого, освен може би с много близки хора. Но и това понякога е нежелателно.

Разбирам защо някои неща не са се говорели и са били изживявани в "малката" стаичка от адептите. Малко би донесла тяхната публичност. Всеки по духовния си път преминава и едно изпитание за... мълчание. Странно е, но когато видя голяма неистина, голяма неправда, голяма грешка в нещо, не говоря, онемявам. Колкото съм си разговорлива иначе. Но когато нещата изглеждат толкова зле, че чак сърце ти се къса... какво да кажеш? Това е моментът, в който искам да съм сама - с Бога. И съм благодарна... за тази пълнота.

Веднъж една французойка, много религиозна, ми рече по повод лечителските ми дарби: Ти не си с Исус и тоя дар е някакъв дяволски. Увисна ми долното чене. Замлъкнах, защото ме сряза точно, ама точно през центъра на сърцето една болка. Преглътнах и й казах: Ако е така, Той ще ти покаже. И нищо повече не й казах. Каквато съм си пиперлия и се паля иначе, нищо, ама нищо не казах. Нямах какво.

На следващия ден я сряза болка през рамото. Сложих ръка за минута и болката изчезна.

Някои дарби се дават за поучение на невярващите, а някои - за поучение на вярващите. Много са дарбите, но един е Духът. Много са цветовете, една е светлината.

Това се усеща в мълчание и в самота.

[Guest aorhama]

І. Самота - да остана насаме с това/този/тази и т.н., които обичам.

ІІ.Самотия - да остана насаме със собственото си неразбиране за това/този/ тази и т.н., които обичам.

ІІІ. Срамота - няма такова животно.

Редактирано Ноември 1, 2008 от aorhama

[Guest Fut]

" Защо се плашиш от самотата? Казваше баща ми. Тя е най- естественото състояние на моят Дух. Научи се да бъдеш сама." Тогава не го разбирах въобще или по-точно не исках да го разбера и бягах от него през девет планини в десета както се казва. Странях от него постоянно а до къщата му въобще нямах желание да припаря, защото когато ми говореше замлъквах и всичко което кажех звучеше не на място... Беше странник отдаден на самотни съзерцания сега си давам сметка за уроците които постепенно ми е предавал защото с времето всичките му думи се доказаха до една...Хората, те го възприемаха по различен начин, но винаги с вътрешно уважение въпреки маските. За мен беше тъмен мъдрец и затова бягах. Напоследък забелязвам, че стремежът на все повече хора е точно такъв. Към уединение и тишина, дори разговорите "обикновените" вече се водят на съвсем други нива и между думите остават все повече и повече тихи разстояния които са най- истинските и решаващите за едно общуване. Дори учителката по английски вчера обяви пред всички, че най-много обича да е сама и да и е тихо което при нея се подразбира имайки в предвид професията и но мисълта е важна, че самотата и тишината дават най- ценните неща на душата т.е. най- безценните и те в думи няма как да бъдат облечени освен ако тези думи не извират точно от там. От дълбинната пълнота на тишината. Може би ако думата самота се се замени с думата уединение - "У - Единния" ще се разкрие нейната истинска същност и няма да е толкова плашеща. Поздрави

[Guest НиколаДамянов]

Самотата като етап от духовното развитие

В повечето случаи (и в предните постове също е видно) самотата се явява като метод използван от Невидимият свят за коригиране на поведението на даден човек,когато се приключва обикновено даден етап от живота и трябва да се премине в друг.Обикновено такива преходи почти винаги се съпътстват от период на усамотение,и тогава именно се правят равносметки, преосмислят се нещата,следват действия в нова посока,…нов импулс и ново трупане на опит,развитие на идеите и… съответно цикъла се затваря с изпадане отново в едно от най-доброите състояния за преосмисляне на живота ни – самота!

Добре измислена цикличност,при която чрез ограничение на едно социалното същество се дават много добри възможности за израстване му.Доста хора осъзнават това и винаги,когато говорят за самотата са благодарни на тези състояния,но до сега не съм срещал човек,на който ТЯ да липсва.

Общо взето с времето човек израства и този метод „за корекции” отпада и то благодарение на Светлината,която получава при решаването на проблемите…Тогава няма необходимост от „ограничения” ,които да ни водят в Правият път.В този случай вече може да се говори за самотата като етап от духовното развитие.Тогава самотата представлява едно единение с Първоизточника,което е едно от най-прекрасните, осъзнати състояния,в които може да се намира човек през земното си пребиваване.Това сливане създава чувството за съществуване вътре в нещата,…тогава отпадат всякакви въпроси –пълнота,яснота и цялостност… Неизмеримо спокойствие и щастие от доловената хармония и единство навсякъде и във всичко.

В такова състояние на „самота” можеш да обиколиш цялата Вселена,заедно със спалният си чували от някое планинско връхче… Тогава чувството за принадлежност е много силно и прераства в преклонение и отдаденост,при което човек е готов да пожертва всичко,което има за служене… Абсолютно чувство за осъзнатост ! А заспиването в такова състояние,те пренася в най-топлата и нежна прегръдка на Природата,която ти създава неимоверно чувство за сигурност и защита.

Такова състояние на „самота” може да подари на човек и най-незабравимата му Коледа и Нова година,посрещнати с шепа плод например. Неописуемо е изпитаното щастие и обилната радост,която се стича от очите,…и то само от страничната гледката на весели и празнуващи хора.

Изобщо самотата след определен етап от живота на човека е много приятно нещо,но не трябва да се забравя,че на Земята човек има,както се каза тук и „социални функции”,което значи че … не бива да се прекалява много !

Поздрави!

[Guest Fut]

Два пъти прачетох това. Много ми хареса Поздрави!

[Guest azbuki]

Само един коментар, но това може би е от асцендента ми водолей. Нека бъда първият човек, на който самотата може да липсва. Обичам да се усамотявам и понякога целенасочено търся усамотението. Не защото ми е зле, а защото искам да съм насаме със себе си и с Бога. Живея с много хора, но често седя в стаята си и си разсъждавам за нещо, докато тече купон. Е, ако участвам в купона, то вдигам шум.

Хора разни.

Редактирано Ноември 5, 2008 от azbuki

[Guest Fut]

Не си сама, аз съм "по- тежък" случай на няколко пъти в живота ми се е случвало да буквално да издухам всичко и всички и то за доста дълги периоди от време Аааа иначе купонът си тече . Всяко нещо с времето си. Поздрави!

[Станимир]

Според мене за самота може да се говори само когато човек има желание да общува, да е във връзка с останалите, но поради някаква причина не може да осъществи това свое желание или го осъществява, но само частично. Самотата може да се разглежда като следствие на едно несъответствие, нехармоничност. На определен етап от развитието си човек задължително минава през самотата, като едно преходно, междинно положение. Хората общуват помежду си на различни нива и от тази гледна точка, самота можем да имаме, когато нашето желание е да общуваме с другите на ниво по-високо от това, което те могат да ни предложат. Или пък обратния случай - обкръжаващите ни да подържат общуване на такова ниво, което затруднява нас самите. В първия случай особено, въпреки че ние можем да общуваме с другите и на тяхното ниво, ние все пак чувстваме една неудовлетвореност. Можем да имаме несъответствие и в интересите. Това, което нашето обкръжение ни предлага, просто може да не съвпада с начина ни на мислене и това, което привлича нас самите. И при този случай, ние можем външно да изглеждаме комуникативни, общуването с околните да е налице, но това да не е общуването, което ние търсим и отново да се чувстваме самотни. Пак ще повторя, че самотата е нещо през което всеки в определен момент от Живота си преминава. Това особено важи за тези, които са се насочили към духовното, но все още не са придобили тази увереност и сила чрез която да привлекат (или да бъдат привлечени, защото това привличане не е едностранно, а взаимно) и други хора с подобни стремежи към себе си.

Редактирано Ноември 6, 2008 от Станимир

[Guest azbuki]

Около мен е пълно с хора с подобни стремежи. Никога не съм казвала, подобно на хора на тзи форум, че са рядкост хората с духовни стремежи (по повод срещите примерно се говореше така). И въпреки това обичам да съм сама. Изобщо не изпитвам липса на друг човек, когато съм унесена в любимите си занимания. А поиска ли ми се да общувам, обаждам се. Или на мен ми се обаждат. Има обаче неща, които човек разрешава сам в себе си и за всеки човек е добре да прекарва малко време сам. Не разбирам защо това трябва да се свързва с един етап от живота. Случва се непрекъснато. Имах преди етап, в който бях повече сама. Сега пък около мен пълно с хора и нови неща. Може после пак да съм по-дълго сама. В България като се прибера се налага да въвеждам приемен час, защото ме "нападат" роднини, приятели (няма липса на духовност!). В Германия хората са доста заети и си се обаждаме като искаме да се видим. Понякога с приятели не се виждаме с месеци, защото имаме да си работим и да с еконцентрираме над нещо. После се виждаме и си говорим за промените, помагаме си, ако е нужно. Има пък и периоди, в които през ден се срещаме.

Умът винаги иска да категоризира и да подрежда нещата - всяко в неговото шкафче. Но нещата в живота пак може да противоречат на логиката ни и при това да си имат смисъл, който не е задължително да разбираме. Важно е да чувстваме течението на живота и да плуваме. Спокойно и без много категории.

П.П. Впрочем при категоризирането силно ми "намирисва" на знака Дева. Това е заточението на Нептун, планетата на интуицията, и падението на Венера, планетата на любовта. Нека не забравяме и къде е Сатурн сега и раздава своите уроци, не и без да е предзвикан към промяна от Уран в Риби.

Редактирано Ноември 6, 2008 от azbuki

[borislavil]

Самотата сама по себе си не е градивна, ако не е съзнателен акт, при който се превръща в усамотение, а усамотението в уединение, което е прекрасна почва за прозрения и за творчество.

[Ани]

По улице моей который год

звучат шаги - мои друзья уходят.

Друзей моих медлительный уход

той темноте за окнами угоден.

Запущены моих друзей дела,

нет в их домах ни музыки, ни пенья,

и лишь, как прежде, девочки Дега

голубенькие оправляют перья.

Ну что ж, ну что ж, да не разбудит страх

вас, беззащитных, среди этой ночи.

К предательству таинственная страсть,

друзья мои, туманит ваши очи.

О одиночество, как твой характер крут!

Посверкивая циркулем железным,

как холодно ты замыкаешь круг,

не внемля увереньям бесполезным.

Так призови меня и награди!

Твой баловень, обласканный тобою,

утешусь, прислонясь к твоей груди,

умоюсь твоей стужей голубою.

Дай стать на цыпочки в твоем лесу,

на том конце замедленного жеста

найти листву, и поднести к лицу,

и ощутить сиротство, как блаженство.

Даруй мне тишь твоих библиотек,

твоих концертов строгие мотивы,

и - мудрая - я позабуду тех,

кто умерли или доселе живы.

И я познаю мудрость и печаль,

свой тайный смысл доверят мне предметы.

Природа, прислонясь к моим плечам,

объявит свои детские секреты.

И вот тогда - из слез, из темноты,

из бедного невежества былого

друзей моих прекрасные черты

появятся и растворятся снова.

1959

Белла Ахмадулина.

Всемирная библиотека поэзии.

Ростов-на-Дону, "Феникс", 1998.

В превод на български от Георги Василев Динински /daik/

По улицата ми за кой ли път

приятелите бавно си отиват

Угодните прозорци вече спят

-приятелите с мрака се завиват.

Прибират позапуснати дела

във дом където музика не стига

а по стените балерини на Дега

перата сини слагат тихо.

Какво пък, нека , нека няма страх

във безащитните ви бели нощи,

че на предателството тежка прах

приятели, очите ви пробожда.

О самота, характера ти като бог,

със остриета бляскаво-железни

затваря всичко в кръг жесток

където увещания са безполезни.

Ти призови ме, после нежно награди

щастливеца във мен, избран случайно

ласкай, и утешавай в твоите гърди,

…и ме умии във синята си тайна.

На пръсти, със ръце ще се протегна,

завършвайки забавения жест

ще грабна лист в гората ти вълшебна

-сиротност да изпия в край злочест.

Дари ми тишина от книжен прах

и на концерти строгите мотиви

и мъдроста да ги забравя тях:

които мъртви са или са още живи.

Тогава от сълзите в тъмните води,

от минало невежествено-строго,

приятелски прекрасните черти

ще проявя и ще стопя отново

източник

[Светлата]

Ани страхотно е това!

[Мария - Мими]

има и песничка - http://www.youtube.com/watch?v=ZBqy5z75jJY

Редактирано Ноември 7, 2008 от Мария - Мими

[iti]

Много ми хареса музиката от сайтът ти. Може ли да ми кажеш как се казва ?

Колкото до темата... Животът изисква от нас по някое време да станем воини. Но не от онези воини които се бият за своя господар, а от тези самотни воини които са отговорни единствено и само пред себе си. Това е екзалтацията на индивидуалността, за която всички ние сме тук. Дали тези воини в последствие ще намерят общото помежду си, е още твърде рано да се каже, след като те дори още не са израсли.

Най-трудната задача пред един воин е да определи своята цел. Защото какво е войнът без цел и посока? Понякога той губи твърде много време да се бори срещу своите вятърни мелници, понякога отдава прекалено много енергия на собствените си илюзии и слабости. Често губи целта си и се обезверява. Но накрая винаги намира поне някоя песен, която да му напомни нещо което е забравил...

"Само като воин човек можe да оцелее по пътя на знанието. Защото изкуството на воина е уравновесяването на ужаса, че си човек, и чудото, че си човек."

Карлос Кастанеда

[maggee]

Животът изисква от нас по някое време да станем воини. Но не от онези воини които се бият за своя господар, а от тези самотни воини които са отговорни единствено и само пред себе си.

Най-трудната задача пред един воин е да определи своята цел. Защото какво е войнът без цел и посока? Понякога той губи твърде много време да се бори срещу своите вятърни мелници, понякога отдава прекалено много енергия на собствените си илюзии и слабости. Често губи целта си и се обезверява. Но накрая винаги намира поне някоя песен, която да му напомни нещо което е забравил...

"Само като воин човек можe да оцелее по пътя на знанието. Защото изкуството на воина е уравновесяването на ужаса, че си човек, и чудото, че си човек."

Карлос Кастанеда

Преди два дни една песен, която чух за първи път, породи у мен образи, живи като спомени, но никога не случили ли се.. и ме върна на моя път. Каквото и да кажа за твоите думи, би било банално, тук ще замълча.

Що се отнася до целта - мисля, че целта винаги е ясна. Колебанията на хората идват от противоречието на това, което се изисква от тях, и това, което те искат или смятат за правилно. Всеки човек във всеки момент може да каже какво точно желае в живота си и именно това е неговата цел. Често тази цел е само примамка, която насочва човека по неговия път. Човек, който не следва интуитивното си усещане, а се опитва да изчисли всичко, да пресметне всички възможни варианти, да избере "най-лесния", ще прекара по-голямата част от времето си с "ужаса да е човек". Човекът, който следва целта си, ще усеща "чудото" през цялото време.

[Guest aorhama]

И ти: Най-трудната задача пред един воин е да определи своята цел. Защото какво е войнът без цел и посока? Понякога той губи твърде много време да се бори срещу своите вятърни мелници, понякога отдава прекалено много енергия на собствените си илюзии и слабости. Често губи целта си и се обезверява. Но накрая винаги намира поне някоя песен, която да му напомни нещо което е забравил...

Welcome on board

Редактирано Ноември 23, 2008 от aorhama

[maggee]

Най-трудната задача пред един воин е да определи своята цел. Защото какво е войнът без цел и посока? Понякога той губи твърде много време да се бори срещу своите вятърни мелници, понякога отдава прекалено много енергия на собствените си илюзии и слабости. Често губи целта си и се обезверява. Но накрая винаги намира поне някоя песен, която да му напомни нещо което е забравил...

Един будистки учител забелязал, че един от любимите му ученици все още не е достигнал до пълното просветление и блаженство. Те били заедно от три десетилетия и неговият последовател бил напълно отдаден на своя учител и стриктно изпълнявал задълженията си, но все още не можел да достигне най-висшето състояние. Един ден учителят му казал: "Ела с мен, аз отивам на поклонение и искам да бъдеш мой спътник."

Те вървели с километри из планинските склонове. Дните станали седмици, след това месеци, а те продължавали да вървят. Един ден учителят спрял, посочил към един хълм в далечината и казал на своя ученик: "Виждаш ли този връх?" Мъглата тъкмо се вдигала от планинския връх и пред очите им се разкрил огромен замък, който блестял от отражението на слънчевите лъчи.

Ученикът: "Да, учителю."

Учителят: "А виждаш ли този дом на върха на планината?"

Ученикът: "Да, учителю."

Учителят: "В продължение на толкова много животи ти си искал да имаш дом и това желание е оставало незадоволено.Това е последната верига, която те сковава и блокира, за да не можеш да получиш просветление и безкрайна радост. Нищо от онова, на което те научих, не потуши това дълбоко желание. Следователно то трябва да бъде изпълнено. Сега този дом е твой, ти го притежаваш."

И в този миг ученикът получил своето пълно просветление.

Ние можем да забравим за някои наши земни или материални желания просто защото не са толкова важни за нас. След определено време можем да се избавим от тях. Но други няма да ни изоставят, докато не ги осъществим в някаква степен. След като веднъж нашата личност стане завършена, по-маловажните желания започват да избледняват, а онези, които трябва да бъдат изпълнени, стават по-лесно постижими на нивото на материалния свят.

"Астрология на душата", Жан Спилър

[Guest Fut]

Мммм много ми харесаха тези постове, допълват се . Ще добавя нещо и аз:

" Блясъкът в очите на войните на светлината никога не угасва.

Те са част от този свят и от живота на други хора, тръгват на път без дисаги и без сандали.

Често пъти са страхливи. Не винаги постъпват правилно. Страдат излишно, понякога проявяват дребнавост

и не вярват, че някога ще успеят да израснат. Много често смятат, че са недостойни за каквито и да било

благословения или чудо. Невинаги са сигурни, че разбират защо са на този свят. Прекарват много безсънни нощи,

понеже смятат, че животът им е безсмислен.

Именно за това са войни на сватлината. Защото грешат. Защото си задават въпроси. Защото търсят някаква причина

и със сигурност ще я открият." Поздрави!

Куелю, ПаулуВоинът на светлината

Редактирано Ноември 25, 2008 от Fut