Какво е по-страшно от Смъртта?

[L_i_a]

Здравейте!

Първо благодаря за коментарите на всички, наистина форумът е страхотен, все още не мога да изчета всичко, което си заслужава да се чете тук, а то е МНОГО!

Как точно си представяш смъртта? Кои възгледи свързани със смъртта можеш да допуснеш като по-вероятни и кои не можеш да приемеш?

Никак не си представям смъртта, тъй като не мога да преценя коя от многобройните възможности сред тези, които съществуват като предположения, е най-достоверна за мен самата. Приемам всички възможности, но не съм убедена в нито една от тях Може би точно в това е проблемът...

Мисля, че повечето от вас говорят за страх от собствената си смърт. Сякаш за мен лично страхът от смърт на друг човек (на близък, познат...) е много по-силен. Отказвам да се примиря и с това, че съществуването ни е дотолкова елементарно, че единсвеният му истински смисъл е във възпроизводство и продължение на рода или евентуално в това да оставиш нещо (за предпочитане добро ) след себе си - откритие или нещо друго, сътворено от теб. Иска ми се да не е само това. Но дали има още нещо след смъртта, дали има друг "замисъл" в съществуването на хората... не знам.

Ники, беше ми много любопитно да прочета за нещо по-различно, което за съжаление ми е и доста непозната материя (все още ), но събуди интереса ми и ще продължа да опознавам материята...

"Кое обаче трябва да умре, за да се победи смъртта и страхът от смъртта да спре да съществува?

Разбира се, трябва да умре его-то/аз-а" Не мога да се съглася с това, ако правилно съм разбрала какво имаш предвид. В случай, че Аз-ът умре, идеята е сляпо да се ДОВЕРЯ (да се СЪГЛАСЯ) и да ПОВЯРВАМ, за да мога да спечеля НАДЕЖДА която би ме избавила от страха? Това ли имаш предвид? (Предварително се извинявам, ако не съм разбрала правилно думите ти...) Казвам "сляпо", тъй като нямам доказателства за това какво всъщност се случва след смъртта. Именно затова е вярата (да повярваш в нещо, което не си видял с очите си, не си почувствал...), но аз може би не съумявам да повярвам в това точно Смяташ ли, че ЕГОистичността и Аз-ът са излишни, ненужни и какво бихме представлявали според теб без тях ние човеците?

Между другото, особено интересен ми беше и последния ти пост, със сигурност някои хора постигат това, но какво се случва тогава с останалите, които не са имали възможността (късмета) да достигнат такова духовно развнище?

Редактирано Октомври 13, 2009 от L_i_a

[Венцислав_]

Ами защо да не се отъждествяваш с физическите си дела? Нали са си твои? Предлагам обаче като говорим за смърт в тази тема да говорим в общоприетия смисъл на думата, а не за разни там смърти на личността, последвани от новораждания и т.н., и с това да предизвикваме недоумението на четящите.

Я, какви понятия ти се мотаят из главата...

Аз говоря съвсем в контекста, съвсем в общоприетия смисъл на думата. Обаче не смятам, че съм отговорен за чуждите недоумения.

За ендура или новораждане тук не бих посмял да говоря, защото бездруго им е достатъчно опетнено от уши, усти и теми името.

[Станимир]

...

За смисъла на живота е писано много, включително и в този форум. Можеш да потърсиш своята истина между различните гледни точки. Ако правилно съм разбрал ти се страхуваш да не би животът да се окаже безсмислен (твоят живот и животът на другите). Гледаш някой да рисува нещо красиво и си мислиш: Какъв е смисълът от всичко това, след като художникът ще умре, както и всички които са свидетели на красивите му творби? Всъщност последствията от майсторски нарисуваната картина ще обхванат период далеч надвишаваш времето в което картината съществува, а дори и времето в което съществува спомена за нея. Ние сме в състояние да наблюдаваме близките и преки последствия, но колко още остава скрито? Красивата картина е възможно да вдъхнови стотици любители на изкуството, някои от които на свой ред да постигнат още по-големи висоти. Тя може да събуди най-духовните чувства в съвсем случаен човек, да промени светогледа и живота му и този променен светоглед да окаже влияние върху начина по който примерно възпитава децата си, и така картината да окаже влияние и върху техния живот. В крайна сметка дори и най-незначителното на пръв поглед човешко действие или мисъл могат да окажат и оказват влияние, което не можем да си представим. Това е една от причините поради която много духовни учители съветват да се цени и най-малката проява на доброто. Не е нужно да търсим грандиозни последствия. С времето последствията ще стават все по-трудно и по-трудно различими, дори и най-грандиозните. Различни нови причини и произтичащите от тях последствия ще се наслагват върху по-старите, но последните никога няма да престанат да съществуват.

Редактирано Октомври 13, 2009 от Станимир

[Станимир]

Ами защо да не се отъждествяваш с физическите си дела? Нали са си твои? Предлагам обаче като говорим за смърт в тази тема да говорим в общоприетия смисъл на думата, а не за разни там смърти на личността, последвани от новораждания и т.н., и с това да предизвикваме недоумението на четящите.

Я, какви понятия ти се мотаят из главата...

Аз говоря съвсем в контекста, съвсем в общоприетия смисъл на думата. Обаче не смятам, че съм отговорен за чуждите недоумения.

За ендура или новораждане тук не бих посмял да говоря, защото бездруго им е достатъчно опетнено от уши, усти и теми името.

Честно казано, надявах се да не е така, както пишеш. За липсата на страх от смъртта разбирам, но как може да си нетърпелив да я преживееш? В такъв случай ми остава надеждата, че заблуждаваш нас или себе си и не осъзнаваш на какво е равносилно това да нямаш търпение да преживееш смъртта.

[L_i_a]

...

За смисъла на живота е писано много, включително и в този форум. Можеш да потърсиш своята истина между различните гледни точки. Ако правилно съм разбрал ти се страхуваш да не би животът да се окаже безсмислен (твоят живот и животът на другите). Гледаш някой да рисува нещо красиво и си мислиш: Какъв е смисълът от всичко това, след като художникът ще умре, както и всички които са свидетели на красивите му творби? Всъщност последствията от майсторски нарисуваната картина ще обхванат период далеч надвишаваш времето в което картината съществува, а дори и времето в което съществува спомена за нея. Ние сме в състояние да наблюдаваме близките и преки последствия, но колко още остава скрито? Красивата картина е възможно да вдъхнови стотици любители на изкуството, някои от които на свой ред да постигнат още по-големи висоти. Тя може да събуди най-духовните чувства в съвсем случаен човек, да промени светогледа и живота му и този променен светоглед да окаже влияние върху начина по който примерно възпитава децата си, и така картината да окаже влияние и върху техния живот. В крайна сметка дори и най-незначителното на пръв поглед човешко действие или мисъл могат да окажат и оказват влияние, което не можем да си представим. Това е една от причините поради която много духовни учители съветват да се цени и най-малката проява на доброто. Не е нужно да търсим грандиозни последствия. С времето последствията ще стават все по-трудно и по-трудно различими, дори и най-грандиозните. Различни нови причини и произтичащите от тях последствия ще се наслагват върху по-старите, но последните никога няма да престанат да съществуват.

Да, това имах предвид - ясно ми е, че е така. Но само в това ли е идеята, смисъла на живота? Не че е малко, но това ми се струва нелогично - един цял дълъг живот заради това, че оставяш нещо след себе си и след това какво? Всичко приключва?

[Станимир]

Не, не е в това смисълът на живота. Исках просто да е ясно, че всичко, което правим е от много по-голямо значение, отколкото можем да си представим.

[Ники_]

Мисля, че повечето от вас говорят за страх от собствената си смърт. Сякаш за мен лично страхът от смърт на друг човек (на близък, познат...) е много по-силен. Отказвам да се примиря и с това, че съществуването ни е дотолкова елементарно, че единсвеният му истински смисъл е във възпроизводство и продължение на рода или евентуално в това да оставиш нещо (за предпочитане добро ) след себе си - откритие или нещо друго, сътворено от теб. Иска ми се да не е само това. Но дали има още нещо след смъртта, дали има друг "замисъл" в съществуването на хората... не знам.

Привет!

Виж сега, съзнанието често е нещо, което се разминава с подсъзнанието. Съзнателно, ние се стахуваме за живота на близките си, но този страх произлиза от нашето подсъзнание, което се страхува от самотата, която е първообраз на смъртта. Точно и затова на човек му е трудно да бъде сам.

Когато наш близък почине, ние плачем не толкова за него, а за нашата загуба, което е доста егоизтично. Звучи доста грубо, но е точно така.

Отива си някой наш близък и ние скърбим, поради липсата му, защото този наш близък ни е носил нещо, накакво си по вид удовлетворение, някакво запълване, на въпросната празнота, с която не можем да се справим когато сме сами.

Човек не живее сам, точно защото се страхува от смъртта. Смъртта и самотата са много близки състояния. Ето защо човек търси нечие присъствие, чрез което да се отдалечи от самотата и от спомена за смъртта... бягайки.

Страхът от смъртта на нашите близки е просто умствена проекция на нашия собствен страх от смъртта, който е дълбоко заровен в подсъзнанието ни.

Ако човек успее да стои напълно сам 40 дни (без близко или далечно присъствие на други хора), значи няма страх от смъртта.

Ники, беше ми много любопитно да прочета за нещо по-различно, което за съжаление ми е и доста непозната материя (все още ), но събуди интереса ми и ще продължа да опознавам материята...

Кое обаче трябва да умре, за да се победи смъртта и страхът от смъртта да спре да съществува?

Разбира се, трябва да умре его-то/аз-а

Не мога да се съглася с това, ако правилно съм разбрала какво имаш предвид.

В случай, че Аз-ът умре, идеята е сляпо да се ДОВЕРЯ (да се СЪГЛАСЯ) и да ПОВЯРВАМ, за да мога да спечеля НАДЕЖДА която би ме избавила от страха? Това ли имаш предвид? (Предварително се извинявам, ако не съм разбрала правилно думите ти...) Казвам "сляпо", тъй като нямам доказателства за това какво всъщност се случва след смъртта. Именно затова е вярата (да повярваш в нещо, което не си видял с очите си, не си почувствал...), но аз може би не съумявам да повярвам в това точно Смяташ ли, че ЕГОистичността и Аз-ът са излишни, ненужни и какво бихме представлявали според теб без тях ние човеците?

Между другото, особено интересен ми беше и последния ти пост, със сигурност някои хора постигат това, но какво се случва тогава с останалите, които не са имали възможността (късмета) да достигнат такова духовно развнище?

В случай, че "аз"-а умре, тогава аджеба кой ще се довери и кой ще повярва на нещо, след като няма вече никой, след като въпросния "аз" е мъртъв?

Смъртта на "аз"-а е край на проблемите, защото всички проблеми, включае и проблемът със страхът от смъртта са свързани с този ти ми "аз".

Кой се страхува от смъртта? Всеки трезвомислещ човек ще даде отговор на този въпрос със себе си - "аз". "Аз се страхувам от смъртта."

Разбира се ще се намерят и такива, които ще заявят, че не се страхуват от смъртта. Да, наистина смели думи могат да се изкажат, но само когато смъртта е още далеко. Когато смъртта наближи, Душата чак пищи.

Виждал съм хора да умират. На мен също ми са се случвали някакви си там преживявания със смъртта и добре знам как на човек не му се мре, как се дърпа, как плаче вътрешно, а и външно, как страда...

А всичко това е поради неизвестността и поради представите за смъртта.

Има хора, чиито представи за смъртта се различни от тези на обикновените хора. Има хора за които смъртта е избавление, спасение. Някои си представят смъртта като рай, други като ад. Едни я виждат като изчезване, други като продължаване на съществуването в друго ниво.

Няма да пиша какво е смъртта. Не съм оторизиран за това.

Ще напиша нещо много интересно от Ошо, перифразирано от мен:

"За смъртта има винаги два вариянта.

Първият вариянт е всичко да приглючи и цялото ти съществувание да угастне като свещ. В този вариянт няма Дух, няма Душа. Всичко приклъчва и изчезва. Остава само едно Нищо. Теб те няма под каквато и да е форма. В този случай липсва и проблемът! Проблемът съществува само, ако има кой да го създаде и преживее. След като си изчезнал, как е възможно да съществува проблемът ти? Та теб те няма! Къде е тогава твоят страх?

хе

Вторият вариянт е, че смъртта е само преход към друг вид съществуване, под друга форма, различна от телесната. И ето ти умираш и всичко се променя, но дрои и в смъртта съществуването ти продължава. След като си жив и след смъртта, то тогава къде е страхът ти, от какво да се боиш? Та ти си още жив!"

И при двата вариянта смъртта вече не е проблем, но смъртта си остава проблем за така нареклите се "живи", защото тя постоянно ги дебне, едва ли не.

Във всички традиции/религии е споменато за тази трансформация и трансмутация на тялото, както е описано и в Будизма.

В християнството се нарича "Успение" и "Възнесение" и въобще не става въпрос за възнесение на Духа на "Небето". Това с Духа е друго.

Става дума точно за промяна на физическата форма.

В Християнството са описани не един или два подобни случая, но най-ярки са случаите с Пророк Илия, с Иисуса Христа и с Богородица.

Ето случая с Богородица:

Какво разказва църковното Предание

Веднъж, по време на пламенна молитва за по-скоро освобождаване (отрешение) от тялото, пред Приснодевата застанал Архангел Гавриил и със сияещо от радост лице и известил Волята Божия за Нейното успение, което трябвало да се извърши след три дни. Като знамение на Благодатното тържество над телесната смърт, която не ще има власт над Нея и от която тя трябвало да бъде възприета като от тих сън за безсмъртен живот и слава в светлината на Господнето лице, Архангелът дал на Богородица райско клонче, което излъчвало небесна светлина, като заръчал то да бъде носено пред гроба на Преблагословената в деня на погребението на пречистото и тяло.

Ако Господ, по думите на светото Писание, е откривал на своите светии и апостоли тяхната кончина, колко по-достойно и праведно е било да се сподоби с такова предизвестие Благодатната и Пренепорочна Негова Майка. Кому повече приличало да отнесе на Богородица радостната вест, ако не на този от висшите Ангели, който, винаги предстоейки пред Бога, беше предизвестник на всички небесни тайни за Приснодевата.

Животът й можеше да свърши и по-друг начин, защото ако Енох и Илия бяха взети на небето, без да претърпят смърт, то нима това предпочитание се отказваше на Майката на Този, Който каза "Аз Съм възкресението и живота; който вярва в Мен и да умре ще оживее". Не, тя трябваше подобно на Него да умре, да бъде в гроб и в третия ден, със силата на Неговото всемогъщество да възкръсне, за да се сбъднат словата на Псалмопевеца: "възкръсни Господи, в покоя Твой, Ти и Кивота на Твоята светиня"! Тя трябваше да има обикновен човешки изход, за да не бъде счетена за привидна истината на въплъщението и да не се смущават хората да преминат на небето през същите врати на смъртта, през които мина и Небесната Царица, споделяща участта на родените на земята. На Господа беше угодно Пречистата Негова Майка да вкуси смърт, подобно на всички хора.

Пресветата Владичица разказала на всички това, което чула от Ангела и в потвърждение на своите думи показала райското клонче, сияещо с небесна светлина. Уведомила домашните си, Тя започнала да се готви за предстоящата кончина. Наредила да се украси Нейния покой и ложе, да се запалят тамян и свещи и да се подготви всичко необходимо за погребението. По времето, когато Божията Майка изявявала своите последни желания и утешавала тези, които били около нея, те чули шум и видели, че облаци ограждат дома й. Това били облаци, на които по Божие повеление Апостолите били издигнати и пренесени от различни страни, където проповядвали Евангелието, в дома на Богородица, за да отдадат чест на нейното погребение.

Апостолите, виждайки се един друг се радвали и в недоумение се питали взаимно защо Господ ги е събрал на това място. Тогава Св. Йоан Богослов, приветствайки ги със сълзи, пристъпил към тях и им съобщил, че за Света Богородица е настанало време да отиде при Господа. Когато Апостолите разбрали това, те били обзети от дълбока скръб. Влизайки в стаята те видели Богородица да седи на ложето си, изпълнена с духовно веселие и я приветствали с думите: "Благословена си ти в Господа, Който е сътворил небето и земята." Тя им отговорила: "Мир вам братя, избрани от Господа." По-късно дошъл апостол Павел, а заедно с него и неговите ученици Дионисий Ареопагит, Иеротей Дивният, Тимотей, както и другите от седемдесетте апостоли. Светият Дух събрал всички тях за да се сподобят с благословението на Божията Майка и по-благолепно да се устрои нейното погребение. Тя призовавала при себе си всеки от тях по име, благославяла ги, хвалела тяхната вяра и труд в делото на проповедта на Христовото Евангелие, на всекиго пожелавала вечно блаженство и се молела с тях за мира и благосъстоянието на целия свят.

И ето, настанал петнадесетия ден на август и този очакван, и благословен трети час на деня, в който трябвало да се извърши представянето на Божията Майка. Множество свещи горели в стаята, а светите Апостоли, които обкръжавали благолепно украсения одър на който лежала Богородица в очакване на своя изход, хвалели с песнопения Бога. Внезапно бликнала неописуемата светлина на Божествената слава, пред която помръкнали горящите свещи. В лъчите на Небесната светлина слязъл Самият Цар на славата Христос, обкръжен от Ангели, Архангели и другите безплътни сили, и с праведните души на праотците и пророците, някога предвещали за Пресветата Дева. Той се приближил към Пречистата Своя Майка, утешил я с умилни думи - да не се бои от сатанинската сила, вече потъпкана от Нейните нозе и любезно я призовал с дръзновение да премине от земята на небето. Тя радостно отговорила: "Готово е сърцето ми; нека ми бъде по думите Ти", легнала на ложето си и, взирайки се в пресветлото лице на Господа, нейния Драгоценен Син, без всякакво телесно страдание и като че заспиваща, предала в ръцете Му пресветата Си душа.

"И както Приснодевата носеше на ръцете Си Сина Божи във времето на Неговото земно младенчество, така в отплата за това, Синът Божи понесе Нейната душа на ръцете Си в началото на Нейния небесен живот" - Филарет - Митрополит Московски.

С нежната любов на майка на целия християнски свят, Пресветата Дева от своята небесна висота гледала към оставащите на земята вярващи и с майчинско дръзновение увещавала Родения от Нея: "които си Ми дал, во веки съхрани".

Благодатното лица на Богородица "осветено от Божествена доброта, сияело със славата на Божественото девство", а от тялото й се разливало дивно благоухание. Чуден бил животът на Пресветата Дева, чудно било й Нейното успение.

Преданието свидетелства за много чудесни събития, съпровождащи погребението на Пресветата Богородица. Едно от тях се случило с иудейския свещеник Атоний. Той си пробил път до мястото на шествието и, бидейки силен физически, се хвърлил да събори одъра с думите: "Ето каква почест въздават на тялото, родило лъстивеца, който поруга закона на нашите отци". Но, едва допрял ръцете си до одъра, те били отсечени до лактите с невеществения меч на справедливото Божие възмездие. Откъснатите части останали залепени за одъра, а самият Атоний се хвърлил на земята с вик: "Горко ми!" Ужасен, той се покаял за деянието си и светите апостоли, като чули неговата гласна изповед и видели искреното му покаяние, духовно се зарадвали. Свети Петър му заповядал да отправи усърдна молитва към Пресветата Дева и да допре остатъка от ръцете си към частите, които висели на одъра. Тогава ръцете зараснали и се излекували. Атоний паднал пред одъра и на колене възнасял хвала на Св. Богородица и Нейния син.

Когато шествието достигнало Гетсимания, сред плач и стенания, се извършила последната раздяла с пречистото тяло; привечер светите Апостоли го положили в гроб и закрили входа с голям камък. Те не се отделили три дни от мястото на погребението, извършвайки непрестанни молитви и псалмопения. През цялото това време във въздуха се носело ангелско пеене в прослава на Пренепорочната Дева.

На същия този апостол Тома, който със своето съмнение допринесъл за по-голямата достоверност славната истина за Христовото възкресение било съдено да послужи за провъзгласяване на възкресението на Пресвета Богородица. По премъдрия Божи промисъл, апостол Тома не присъствал на успението и погребението на Божията Майка. Пристигнал в Гетсимания на третия ден, този съмняващ се Христов ученик с вопъл и отчаяние се хвърлил пред гробната пещера и дълбоко съжалил, че не се е удостоил с последното благословение на Божията Майка и не се е простил с Нея.

Апостолите в сърдечната си жалост към него решили да отворят пещерата, за да се утеши той, като се поклони на светите останки на Приснодевата. Голямо било удивлението им, когато видели, че там не било Пречистото тяло на Богородица, а лежали само погребалните й пелени, от които се разнасяло чудно благоухание.

източник: http://www.pravoslavieto.com/calendar/feas...tm#разказ

Има няколко вида смърт на тялото, а т.е. три.

При първият вид тялото на човека умира и започват различни биохимични процеси, в които формата преминава към разпад. Колкото повече е пребивавал човека в разделението приживе, толкова по-бързо ще се разложи и тялото му, защото липсва укрепващия елемент.

Вторият вид е при случая със Светците. При смъртта на тялото на Светец, то не применава към разпад на елементите и към разложение, ами запазва форма и вид (нетление) в продължение на дълъг период от време. Колкото е бил по-Свят човека, толкова и по-здраво е неговото тяло, толкова и укрепяващия елемент е в по-голямо количество. Има такива тела на стотици, даже на хиляди години. Смъртта на тялото и самото тяло са обгърнати от благоухания.

Третият вид смърт на тялото, е когато то изчезне, на третия ден след смъртта, трансмутирайки в Светлино Тяло, познато още като "Тяло на Дъгата" в други традиции.

Тук укрепяващия елемент е завършил процеса и тялото е постигнало пълната си трансформация и трансмутация.

В своята книга ("Тибетска книга за живота и смъртта"), Согиал Ринпоче споменава за случаи на Тяло на Дъгата, в които остава част от косата и ноктите на човека, след въпросната трансмутация.

Има и такива, които дори не познават смъртта чрез тялото си. Техните тела се трасформират/трансмутират още приживе. Те направо "изчезват". Такива са били Тот, Рама, Бабаджи, Рамалинга, Лао Дзъ и куп Даоси, Християни, Мюсулмани, Будисти и пр. Такива тела (както и някои тела на Светци) приживе не могат да бъдат фотографирани.

Редактирано Октомври 13, 2009 от Ники_

[L_i_a]

"За смъртта има винаги два вариянта.

Първият вариянт е всичко да приглючи и цялото ти съществувание да угастне като свещ. В този вариянт няма Дух, няма Душа. Всичко приклъчва и изчезва. Остава само едно Нищо. Теб те няма под каквато и да е форма. В този случай липсва и проблемът! Проблемът съществува само, ако има кой да го създаде и преживее. След като си изчезнал, как е възможно да съществува проблемът ти? Та теб те няма! Къде е тогава твоят страх?

хе

Вторият вариянт е, че смъртта е само преход към друг вид съществуване, под друга форма, различна от телесната. И ето ти умираш и всичко се променя, но дрои и в смъртта съществуването ти продължава. След като си жив и след смъртта, то тогава къде е страхът ти, от какво да се боиш? Та ти си още жив!"

И при двата вариянта смъртта вече не е проблем, но смъртта си остава проблем за така нареклите се "живи", защото тя постоянно ги дебне, едва ли не.

Именно! Звучи много логично. Точно затова може би казвам, че повече се страхувам от смъртта на другите, не от собствената си такава - бинго! В такъв случай какъв е начинът да преодолея егоизма си (съответно и страхът от самота)? Разбрах вече за какво говориш - не за Аз, ами за егоизъм (дори да имат общо, аз усещам разлика между двете...). И какво правим оттук нататък?

[Guest Кристиян]

Ами защо да не се отъждествяваш с физическите си дела? Нали са си твои? Предлагам обаче като говорим за смърт в тази тема да говорим в общоприетия смисъл на думата, а не за разни там смърти на личността, последвани от новораждания и т.н., и с това да предизвикваме недоумението на четящите.

Я, какви понятия ти се мотаят из главата...

Аз говоря съвсем в контекста, съвсем в общоприетия смисъл на думата. Обаче не смятам, че съм отговорен за чуждите недоумения.

За ендура или новораждане тук не бих посмял да говоря, защото бездруго им е достатъчно опетнено от уши, усти и теми името.

Честно казано, надявах се да не е така, както пишеш. За липсата на страх от смъртта разбирам, но как може да си нетърпелив да я преживееш? В такъв случай ми остава надеждата, че заблуждаваш нас или себе си и не осъзнаваш на какво е равносилно това да нямаш търпение да преживееш смъртта.

Ако смъртта е смисъла на живота, защо човек да не е нетърпелив да я преживее. За мен смъртта е основната причина поради която изобщо се раждаме, и това което наричаме живот има смисъл тогава, когато го превърнем в радостна подготовка за посрещане на смъртта.

[Ники_]

"За смъртта има винаги два вариянта.

Първият вариянт е всичко да приглючи и цялото ти съществувание да угастне като свещ. В този вариянт няма Дух, няма Душа. Всичко приклъчва и изчезва. Остава само едно Нищо. Теб те няма под каквато и да е форма. В този случай липсва и проблемът! Проблемът съществува само, ако има кой да го създаде и преживее. След като си изчезнал, как е възможно да съществува проблемът ти? Та теб те няма! Къде е тогава твоят страх?

хе

Вторият вариянт е, че смъртта е само преход към друг вид съществуване, под друга форма, различна от телесната. И ето ти умираш и всичко се променя, но дрои и в смъртта съществуването ти продължава. След като си жив и след смъртта, то тогава къде е страхът ти, от какво да се боиш? Та ти си още жив!"

И при двата вариянта смъртта вече не е проблем, но смъртта си остава проблем за така нареклите се "живи", защото тя постоянно ги дебне, едва ли не.

Именно! Звучи много логично. Точно затова може би казвам, че повече се страхувам от смъртта на другите, не от собствената си такава - бинго! В такъв случай какъв е начинът да преодолея егоизма си (съответно и страхът от самота)? Разбрах вече за какво говориш - не за Аз, ами за егоизъм (дори да имат общо, аз усещам разлика между двете...). И какво правим оттук нататък?

"его" не само е термин в Психогията, но е и "аз" в превод от латински и гръцки език.

От тук насетне всеки прави това, което го учи умът и сърцето. Всеки следва своята Дхарма/Път.

Вече описах какво правим в по-горните постове. Четем, слушаме, учим се, придобивайки знание, което ни носи някаква по степен Надежда. После, чрез придобитото знание следваме Пътя, практикувайки наученото, тоест живеейки чрез убежденията си.

"Вярвам" е глагол и той изразява именно това живеене според убеждения. Глаголът изразява действие. Аз вярвам в едно, ти в друго, той в трето и всеки живее според тази си вяра/убеждения. Ако вярата е права, то и Надеждата ще дочака Любовта, която ще ни разкрие всички тайни на Живота и цялото Познание. Любовта ще ни направи истински щастливи.

Нека обаче не излизаме от темата за смъртта с въпроси незасягащи нея. Има си теми за всичко. Нека имаме милост към модериращия екип... и те са хора, като нас.

Редактирано Октомври 13, 2009 от Ники_

[Станимир]

Ако смъртта е смисъла на живота, защо човек да не е нетърпелив да я преживее. За мен смъртта е основната причина поради която изобщо се раждаме, и това което наричаме живот има смисъл тогава, когато го превърнем в радостна подготовка за посрещане на смъртта.

Добре е да се обосновеш. Какво точно очакваш да ти донесе смъртта?

[Ники_]

Ако смъртта е смисъла на живота, защо човек да не е нетърпелив да я преживее. За мен смъртта е основната причина поради която изобщо се раждаме, и това което наричаме живот има смисъл тогава, когато го превърнем в радостна подготовка за посрещане на смъртта.

Добре е да се обосновеш. Какво точно очакваш да ти донесе смъртта?

Най-вероятно Мир, Покой... би очаквал човек като него, но де да знам де.

Някои казват за някой Покойник - "Лека му пръст!" и ако разгледаме "пръстта", като метафора свързана с първоелемента Земя, а нея като прилежаща към първа чакра и твърдоматериалното тяло, то ще излезе, че това е пожелание за левитация , или може би за въпросната промяна на формата... кой знай!

"Почивай в Мир!"

Псалми 95

10 Четиридесет години негодувах против това поколение, И рекох: Тия люде се заблуждават в сърце, И не са познали Моите пътища;

11 Затова се заклех в гнева Си, Че няма да влязат в Моята почивка.

...

Евреи 3

8 Не закоравявайте сърцата си както в преогорчението, Както в деня на изкушението в пустинята,

9 Гдето бащите ви Ме изкусиха, изпитаха Ме. И видяха делата Ми четиридесет години.

10 Затова, възнегодувах против това поколение. И рекох: Всякога се заблуждават със сърцата си, Те не са познали Моите пътища;

11 Така се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в Моята почивка".

...

Евреи 4

1 И тъй, понеже ни остава обещание да влезем в Неговата почивка, нека се боим да не би да се открие, че някой от вас не е достигнал до нея.

2 Защото на нас се донесе едно благовестие, както и на тях; но словото, което те чуха, не ги ползува, понеже не се съедини чрез вяра в ония, които го чуха.

3 Затова ние, повярвалите, влизаме в тая почивка; както рече Бог: - "Така се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в Моята почивка"; ако и да са били свършени делата Му още при основаването на света.

4 Защото нейде си е говорил за самия ден така: "И почина си Бог на седмия ден от всичките Си дела";

5 а пък на това място: "Няма да влязат в Моята почивка".

6 И тъй, понеже остава да влязат някои в нея, а ония, на които от по-напред се благовести, не са влезли поради неверието си,

7 затова Той пак определя един ден, "днес", като казва толкоз време по-после чрез Давида, както вече рекохме: "Днес, ако чуете Неговия глас, Не закоравявайте сърцата си".

8 Защото, ако Исус Навиев беше им дал почивка, Бог не би говорил след това за друг ден.

9 Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка.

10 Защото оня, който е влязъл в Неговата почивка, той си е починал от своите дела, както и Бог от Своите Си.

11 Затова нека се постараем да влезем в тая почивка, за да не падне някой в това, да дава същия пример на неверие.

Редактирано Октомври 13, 2009 от Ники_

[Guest НиколаДамянов]

...

Обаче... Аз примерно, се отъждествявам с физическите си дела, но ще ми е доста трудно да се побоя от смъртта точно.

Нито съм я преживял, ама пък нямам търпение.

...

Ако смъртта е смисъла на живота, защо човек да не е нетърпелив да я преживее. За мен смъртта е основната причина поради която изобщо се раждаме, и това което наричаме живот има смисъл тогава, когато го превърнем в радостна подготовка за посрещане на смъртта.

Две много интересни мнения, които може да са много дълбоки и мъдри,...но може да са и много посредствени и хлапашки.

Зависи от "притурката", която може да им се приложи, но тя не е спомената от авторите...

Очакване, "нетърпение", "радостна подготовка",... може да има само тогава, когато човек е убеден, че ще избяга от цикъла на прераждане, тоест няма да се връща отново на Земята и да се раждаш, което автоматично изключва смъртта във всички последващи етапи. Косвено това означава да си си научил "урока", след което следва сливане с Първоизточника.

В противен случая, да чакаш с нетърпение и радостно смъртта е аналогично да играеш на руска ролетка ... Разчиташ да ти се размине. Залога е голям, но го приемаш, защото неистово искаш да се покажеш, да спечелиш, да се докажеш, да се наложиш... Голяма вътрешна борба, при която егото обикновено "случайно" се "самозастрелва", което е дефакто удобство за околните и шанс за ново прераждане (урок!) за "играча". Все хубави неща...

[Виктор]

В последно време по-често ме е страх от живота, от колкото от смъртта.

[Станимир]

Това би могъл да е пак същия страх от неизвестното. Страхът може да е породен от липсата на сигурност. Страхът може да говори за промяна в условията на живот, която не искаме да приемем. Общо взето никаква разлика със страха от смъртта.

[Виктор]

При мен има разлика. Знам какво е страх от смъртта. Виждам как хората около мене, а често и аз, сме винтчета от биологична машина. Смисълът от въртенето й ми се вижда смешен и безмислен. Тази машина е закон, от който искам да изляза.

[Станимир]

„Биологична машина“ е интересен израз. Да, хората все още не могат да функционират съзнателно като единен жив организъм. Как можем да се чувстваме добре при такова положение? Според мен като имаме визия за бъдещето, за това как трябва да стоят нещата. Визията може да не е пълна, а да обхваща отделни детайли, но важното е не просто да знаем какво не харесваме, но и какво харесваме, за да знаем към какво да се стремим и така да го постигнем. Ние сме тези, които ще превърнат машината в жив организъм. Другият път е пътят на разделението, на откъсването от нежеланото цяло, т.е. пътят на самодостатъчността. Това желание за изолиране обаче много често се променя в желание за експлоатация на цялото от страна на отделния индивид.

[Виктор]

„Биологична машина“ е интересен израз. Да, хората все още не могат да функционират съзнателно като единен жив организъм. Как можем да се чувстваме добре при такова положение? Според мен като имаме визия за бъдещето, за това как трябва да стоят нещата. Визията може да не е пълна, а да обхваща отделни детайли, но важното е не просто да знаем какво не харесваме, но и какво харесваме, за да знаем към какво да се стремим и така да го постигнем. Ние сме тези, които ще превърнат машината в жив организъм. Другият път е пътят на разделението, на откъсването от нежеланото цяло, т.е. пътят на самодостатъчността. Това желание за изолиране обаче много често се променя в желание за експлоатация на цялото от страна на отделния индивид.

Визия за бъдещето и как да стоят нещата за да сме по-добре винаги е имало. В личен план също ги имам тези неща, но определено не виждам реализацията на по-добрата визия, все нещо се обърква. Експлоатацията на човек от човека е в природата ни. Обществото се гради на този принцип. Като се започне от икономиката и се стигне до междуличностните отношения. Обществото се крепи на експлоатацията, а икономиката на закона на конкуренцията - по-слабия не оцелява. Ако ги нямаше тези работи светът ще рухне. Манвантарите не важат за нас, а за другото човечество в мистерийната Земя и Слънчева система. Ние отдавна сме извън описаните цикли на развите. За да преминеш в друго поле на развитие, трябва да промениш своето, с подобните нему качества, а не да привнасяш от своите.

[Венцислав_]

„Биологична машина“ е интересен израз. Да, хората все още не могат да функционират съзнателно като единен жив организъм. Как можем да се чувстваме добре при такова положение? Според мен като имаме визия за бъдещето, за това как трябва да стоят нещата. Визията може да не е пълна, а да обхваща отделни детайли, но важното е не просто да знаем какво не харесваме, но и какво харесваме, за да знаем към какво да се стремим и така да го постигнем. Ние сме тези, които ще превърнат машината в жив организъм. Другият път е пътят на разделението, на откъсването от нежеланото цяло, т.е. пътят на самодостатъчността. Това желание за изолиране обаче много често се променя в желание за експлоатация на цялото от страна на отделния индивид.

Аз ли да имам визия за бъдещето? Ама лично моя ли или глобална? На някой бог ли да я наложа или на земния астрал?

Лично моя си имам - да е възможно най-кратко бъдещето.

И глобална - ще има бой по твърдата тиква на човечеството.

На онзи бог, дето хората му се молят, явно няма да ми е проблем да се налагам, щото той стабилно е свикнал.

Земния астрал не само ме съдържа, ами ме е и оформил и освен, че ме ръководи, аз и воювам с него - по-пълноценни и разбообразни отношения няма накъде.

Нямам прясно непосредствено осезание за смъртта и вероятно не съм съвсем подготвен за конкретната и изява. Но каквато и неизвестност да носи (аз пък твърде трудно се изненадвам) не виждам с какво би могла да уплаши. И наистина, само земното съществуване би могло с нещо да плаши и това е повече от логично. Самата му жажда за себеподдържане си е примаагресия, откъдето следват всички нейни други прояви.

А на човека пък отдавна му е изтекъл срокът на годност.

И тука си плямпаме...

[veselinvalchev1981]

Има нещо по-страшно от физическата смърт.

Смъртта - тази велика сянка на живота - била тя Вашата собствена или на обичаните или ненавиждани от Вас.

Какво е то, според Вас?

П.П. Въпросът ми е оптимистичен, за сведение.

Невиждам нищо страшно в смърта ,и въпреки това за нас си остава един от най големите ни страхове и наша голяма спънка в животът .Всичко е енергия ,а знаем че енергията не се губи ,а само се трансформира от едно състояние в друго .

[Ани]

...

Лично моя си имам - да е възможно най-кратко бъдещето.

И глобална - ще има бой по твърдата тиква на човечеството.

На онзи бог, дето хората му се молят, явно няма да ми е проблем да се налагам, щото той стабилно е свикнал.

Земния астрал не само ме съдържа, ами ме е и оформил и освен, че ме ръководи, аз и воювам с него - по-пълноценни и разбообразни отношения няма накъде.

Нямам прясно непосредствено осезание за смъртта и вероятно не съм съвсем подготвен за конкретната и изява. Но каквато и неизвестност да носи (аз пък твърде трудно се изненадвам) не виждам с какво би могла да уплаши. И наистина, само земното съществуване би могло с нещо да плаши и това е повече от логично. Самата му жажда за себеподдържане си е примаагресия, откъдето следват всички нейни други прояви.

...

Смяташ ли, че физическата смърт ще ти реши проблема със земния астрал? Знаем ли със сигурност какво ни чака след нея? Не сме ли тук да решим някакви задачи и нещо да научим? Какво ни чака, ако си тръгнем преди да сме изпълнили това?

.....Кой би пъшкал

под бремето на отмилял живот,

ако не беше този страх пред нещо

зад гроба, в неоткритата страна

отдето никой пътник се не връща?

Той смазва волята ни и ни кара

да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати…”

/Шекспир - Хамлет/

Редактирано Октомври 14, 2009 от Ани

[Венцислав_]

Проблемът със земния астрал ще се задълбочи след като мина през бялата порта, ама няма да нося тежестите на моментните си отговорности по отношение на него. Самата възприятйност ще бъде не съвсем приятна, но в същото време нарастващо - облекчаваща, тъй че... Все едно да си се родил с огромен кош, пълен с камъни на гърба си и постоянно да хвърляш по един камък от коша - все ще то олеква... Това - до едно време и само една гледна точица...

А друга, много, много значима, е липсата на тяло и най-вече на кръв, които материализират основните кристализационни тенденции в астрала.

По отношение на него човечеството тъне в огромна заблуда, но дори за мен, сляпо-озъбения срещу му, от един момент нататък, следземното ми пребиваване ще е мъгливо-спокойно, нещо, за което напълно си струва да дам животеца си... Еххх, колко още бе, колко...

Пък може и друг край да намерим, след като обичаме приключванията... ("добър" му викат)

[Станимир]

Добре си описал моментното си състояние. А от камъните по-добре да започнеш да се освобождаваш още от сега, защото там няма да можеш. Не само това, ами и по теб ще ги хвърлят – всичките до един. И после пак ще ти сложат пълния кош на гърба, да си го носиш в следващия живот. И така докато не поставиш всеки един камък на мястото му.

[Венцислав_]

Ти говориш за други камъни, които само отчасти познаваш. За тях - по пътищата на камъчните ти мисии, дорде оставиш "на мястото му" едно камъче, ще ти раздават по няколко други. За радост кошницата ти е модерна и расте заедно с теб. И всяко следващо появяване на нова личност, която няма да си ти, бива иззидано с натрупания в кошницата материал. Няма никога, обаче, да дойде момент, в който кошницата ти е празна, защото то ще означава, че теб вече те няма, а ти сам не можеш да допуснеш това, нали... Все пак, друго е, когато си оставил всички ръжести сиви камъни и си се запасил добре с благоцветни полирани. Доколко обаче точно е друго, не знам... (бе знам, ама)

Нима се опитваш да ме плашиш с нещо, което двамата с теб, независимо от дребничката ни воля изпълняваме в течение на неизброими векове?!

Не ти е съвсем верен погледа... Дори и по отношение на тази беззначност, наречена от теб "моментно състояние". Него вчера го изтупурках на друго място и представлява това:

Расото напомнящо боде протритата ми кожа -

още път петите ми ще жули с безразличност.

Нечий бог ми се помоли да отложа

изтръгването на сърцето-идентичност.

Глупак. Такива като него, той не знае,

на тълпи прииждат в земните простори.

А аз съм само скитник в празна стая,

в която сам вратите си затворих.

И още ще избродя в тягостта си бясна,

дорде не се смири пред явната реалност -

Всеки огън, що запален е, ще гасне,

но дори смъртта ми е отчайващо витална.

А всъщност, няма нещо по-страшно от смъртта, разбира се. Но самите ние и света ни сме иззидани основно от нея. Спорът е безпредметен, тъй като именно беглото познаване на Живота, в чистотата му, носи този поглед. Затуй сега ако някой се развряка "живот, живот..." ще ми покаже само, че лежи в един гроб с мен. Само погледите ни гледат в различни стени на ковчега.

Тази тема няма нужда от моята позиция, затуй си я "оживете"...

И Светъл Ден!

[Guest Кристиян]

Ако смъртта е смисъла на живота, защо човек да не е нетърпелив да я преживее. За мен смъртта е основната причина поради която изобщо се раждаме, и това което наричаме живот има смисъл тогава, когато го превърнем в радостна подготовка за посрещане на смъртта.

Добре е да се обосновеш. Какво точно очакваш да ти донесе смъртта?

Надявам се да отнесе този, който съществува, за да остане само Този, който Живее. За справка- записките на Павел до филипяните.

Фил.1:21 Защото за мене да живея е Христос, и да умра придобиване.