Смисълът на живота

[Боби11]

Всичко, което правим докато живеем е да се питаме: добре ли живеем, не изпускаме ли нещо от краткото си пребиваване на планета Земя. Вместо да живеем. Сигурно има и хора, които го правят и на тях едва ли ще им попадне пред полезрението тази книга. Тя е за всички, които си задават въпроса с главно В: Защо живея.

За мен въпроса стои открит и нерешен още с решението ми да вляза в утробата на майка си, когато са ме зачевали с баща ми. Защо съм избрала да вляза и да бъда тяхно дете, защо не съм избрала да бъда нечие друго дете, на по-щастливи родители, на които не им предстои да влизат в затвор. Да, майка ми е забременяла с мен, знаейки, че ще влиза в затвора. Не знам подробности за случилото се през тази 1977 година, но март месец съм зачената, ноември – родена. Тайни и срам, с това съм израстнала. През ноември баща ми е бил вече в затвора, майка ми е отървала кожата, понеже е била бременна с мене. Това завинаги ми е създало нереалното усещане, че съм родена, за да опазя майка си от затвора. Колко гротескно е това? Защо съм се съгласила да се родя при тези обстоятелства? Нямам отговор на тези въпроси. Всичко, което усещам откакто се помня е, че трябва да съм в услуга на другите за да ме обичат, че трябва да бъда най-долно използвана, за да се чувствам обичана – нали така майка ми ми е показала обичта си – използвайки ме. Оставила ме е в дом „Майка и дете” когато съм била на годинка и шест месеца. Усещането ми от това изоставяне е безутешна самота. Неутешима, саможива, безутешна самота. Но съм продължила да живея, явно майка ми много ме е обичала въпреки всичко. Несъзнавайки какво ми причнява ме е обичала. И е поискала да остана, може дори да ми е казла, че ще се върне да ме вземе, не зная. Но ако не го е направила как съм оцеляла без нея? И без баща си? Странно как оцеляват хората, но го правят, явно нещо или някой ги крепи въпреки всичко. Усетих това, когато брат ми почна, бях на 26, разведена от една година. Получаваше кризи, и на една от тях аз не откликнах, вътрешно си казах, че този път не мога да съм до него психически, до душата му, попивайки всяко негово страдание. Оставих го да се оправя сам. И той умря. Мъчение беше за мен, осъзнавайки, че до известна степен умря и заради липсата на подкрепа от моя страна, но не можех повече, моята душа беше на ръба да загуби почватата си. Баща ми ме е взел от дома, когато се е върнал от затвора. Прибрал ме е, обичам го за това. Но майка ми липсваше. Не зная какво ми се е случвало в дома, но така и не мога все още да правя връзки с хората, нямам приятели, само добри познати, които ме използват. Защото аз така познавам любовта – в използването. Горко на мен, още по-горко на тях. Когато майка ми се върна от затвора се потготвях за училище. Бях буйно дете, обичах да си играя с други деца, но явно не съм била по груповите събирания, и до сега предимно мълча и не знам какво да кажа когато присъствам на такива. В дома явно са ме дресирали на ужасното нещо, което ме спира да съм себе си, когато съм в по-големи групи от хора. Блокирам и се срамувам, не смея да шукна, ако гонаправя – чувствам се виновна, сякаш съм докарала свършека на света. Яка дресировка, как ли да се отърва от нея. Детските ми години са най-щастливите и най-нещастните в същото време. Както и целия ми живот – ту щастлива, ту нещастна. Всичко зависи от вътрешната ми сила. Имах три мечти като дете – пиано, балет и английски език. Не зная от къде са ми хрумнали, но така или иначе не ги изразих на глас никога пред когото и да било, та нали гласът е за тези, които искат да бъдат чути и които знаят, че има кой да ги чуе. И сега говоря тихо. Интересното е, че от всичките три неща, които исках и щях да правя с удовлствие, направих само това, което зависеше от мен – учих английски. Бях отличничка по английски. Но така и не се научих да го говоря. То аз така или иначе не мога да говоря, дори на български ми е трудно. Винаги когато водя разговор съм с усещането, че не казвам нещо както трябва, че греша, не уцелвам, това, което трябва да се каже в тази ситуация, на този човек. Не успявам да съм доволна от себе си, каквото и да кажа. Какво ли съм искала да кажа някога на някой и не съм могла да го направя. Или пък съм го направила, но човека е казал нещо, което е секнало верните ми думи до живот... не зная, факта е, че не мога да говоря. Може би за това пиша. Ходя на психотерапия. Опитвам се да разбера неща, за които обикновенните хора дори не се и замислят, че съществуват. Това май е смисъла на моя живот.

Кажете за вашия?

[Слънчева]

Здравей!

Благодаря ти за откровението, за твоята изповед. Живота ни е такъв, какъвто трябва, явно всеки има нещичко да изстрада, да се порадва, да понаучи. Едва ли има хора без проблеми и такива, дето всичко да им е ОК.

Твоят живот определено не е от леките. Но най-силно впечатление ми направи това-

. Не зная какво ми се е случвало в дома, но така и не мога все още да правя връзки с хората, нямам приятели, само добри познати, които ме използват. Защото аз така познавам любовта – в използването. Горко на мен, още по-горко на тях.

Знаеш ли не винаги и не всички хора са използвачи и лоши има много добри хора по света. Най-важно е да повярваш, че ти си добър човек, че заслужаваш да си щастлива и нямаш вина за случките с близките ти. И тогава ще срещнеш добрите хора. Ти само повярвай...

Имаш най-хубавото-живота си и за това знай, че след нощта има и ден има и слънце...

Не знам дали имаш нужда точно от това, което ти пиша, но ако искаш на лични можем да си говорим...

[Боби11]

Здравей,

Благодаря за отговора, от него лъха много оптимизъм... Щом реших най-сетна да пиша, си давам сметка, че явно започвам да си прощавам и да приемам, че въпрки случките, в живота ми има и много добро. Иначе не бих оцеляла Хора без проблеми няма разбира се, но има такива, които решават да не им отдадат значимото и да не ги изстрадат, вървейки по гладката повърхност на безхаберието, затрупани от ежедневието. Аз може би съм другата крайност, осъзнавам го, и не съжалявам. Правя го за бъдещите си деца, които не заслужават да страдат заради неизчистена семейна история, надявам се да съм права по отношение на това. Но човек все някога трябва да спре да "чисти" и просто да живее. Да се доверява, да вярва, че има и добри хора, като него самия. Лошото е, че човек не знае кога е готов, кога ще спре да повтаря едни и същи поведения и стереотипи, кога ще бъде вече с чисто сърце, без наслояванията.

Както и да е, хората никога не сме застраховани, че няма да сбъркаме, може би именно това е да живееш пълноценно - да приемаш грешките и недостатъците, твойте и на хората.

[maggee]

Боби,

всеки жив човек стига до момент в живота си, когато се чувства точно като теб и започва да си задава тези въпроси. Животът ти е бил труден и ти имаш основания да търсиш корените на проблемите си в света, във външните обстоятелства. У мен тези въпроси се появиха в момент, в който имах всичко, което един съвременен човек може да желае - относително добро семйство, добро образование, добра работа, здраве, щастлива любовна връзка, относително голяма стабилност. Имах всичко, когато се се появи душевната празнота - и се чудех какво става. Имах всичко, което вярвах, че може да ме направи щастлива, а не бях. Смисълът от всички тези прекрасни неща просто се загуби. В такъв момент на преден план излизат въпросите - кой съм, защо съм тук, защо живея, какъв е смисълът?

Трябваха ми 3 години, за да разбера, че аз съм си аз, че съм тук, за да живея, че смисълът на живота е в самия живот - в опита, който извличаме от ситуациите, много от които (изглежда) се предварително решени. Разбрах, че това, което търсим, сме имали винаги, но затрупваме с лъжливи цели, натрапени ни от погрешните схващания на околните, на обществото - търсим себе си, като частици от Бог. Щастливи са онези хора, които умеят да усещат душевните си импулси и да ги следват без да се съмняват дали е възможно, дали е обществено приемливо - онези хора, които умеят да бъдат себе си. Аз вярвам, че всеки човек идва на този свят с всичко, което му е необходимо. Всяко качество, което е проявено в характера ни, не е случайно - то ще намери своето място, ще бъде оценено където и когато трябва. Успяват обаче да намерят щастието само онези хора, които се приемат такива, каквито са, които обичат себе си и света, които умеят да оценяват малките неща. За съжаление, нашето общество не възпитава в това, а точно обратното - повечето хора живеят с мисълта за нещата, които нямат и съответно - са безкрайно нещастни.

Разбира се, твоята история е безспорно тъжна, трябва голяма мъдрост и сила на човек, за да може да мине такъв път - което означава, че ти ги имаш. Миналото е минало, не може да го промениш, не можеш да получиш и отговори на всичките си въпроси - поне не тук и сега. Но може да се опиташ да погледнеш от друг ъгъл на нещата.

Да си родена, за да опазиш майка си от затвора - едва ли. Приоритет на този свят са винаги децата. Родена си, защото твоята душа е трябвало да се роди. По-вероятно е тази ситуация да е била най-приемливата, за да се опази твоя живот - например възможно е в други условия майка ти да не би пожелала да има дете изобщо. Но това няма значение - тук си, защото трябва да си тук, в това няма съмнение. Че майка ти те е обичала - можеш също да бъдеш сигурна. Понякога хората правят точно обратното на това, което чувстват - защото не си вярват, защото не искат да поемат отговорност за постъпките си, защото се страхуват и т.н. Аз вярвам, че всяка майка знае кое е най-доброто за детето й - тя е направила това, което и могла в онзи момент. Не се съмнявай в любовта й.

Що се отнася до брат ти - тази вина е първото нещо, с което трябва да се разделиш. Не е по силата на никой човек да спаси или да предизвика смъртта на друг човек. Понякога правим неща, които сами не разбираме, те са противоестествени за нас, но имат дълбок смисъл - общуването между хората в тези моменти сякаш минава изцяло на подсъзнателно ниво. Ако душата на брат ти е трябвало да си отиде, което явно е било така, щом се е случило, няма нищо по-лесно по този подсъзнателен път да се предизвика промяна в твоето съзнателно усещане за нещата (чувство на умора, липса на съпричастност и т.н.), което да не ти позволи да се опиташ да го спасяваш. Няма как да спасиш душа, която вече си е отишла.

Сама казваш, че се чувстваш виновна за всичко, че се притесняваш да общуваш. Ако искаш животът ти да се промени, трябва да се научиш да обичаш себе си. Хората, които много помагат на другите, често го правят, за да бъдат обичани от тях, но ефектът е обратен - другите се възползват, а емоционален ответ няма - това, което чувстваме като използване. Защото ние сме това, което чувстваме. Ако човек се чувства необичан, нехаресван, нежелан, непълноценен, другите усещат и възприемат човека точно така - като непълноценен. И кръгът се затваря, а излизането от там е много трудно, защото човек приема тази ситуация като единствена реалност. Като всеки жив човек и аз съм попадала в тази ситуация, намерих изход в следното: отрязах помощта към всички "приятели" по тази линия (което доведе до подобряване на отношенията ни), а започнах да помагам на хора, които не познавам, без да търся нито ответ, нито благодарност, анонимно. В резултат на това започнаха да ми се случват хубави неща, в живота ми се появиха хубави хора, които в съответиня момент помагаха на мен по начин, по който имах нужда. Да помагаш на другите е прекрасно, важно е обаче да разбереш за себе си защо го правиш и да не чувстваш вина в случаите, когато не го правиш.

И най-важното - да осъзнаеш, че си на този свят, защото ти имаш нужда да си тук и светът има нужда от теб точно такава, каквато си. Че семейните неприятности са изградили в теб черти на характера, които ще ти бъдат полезни оттук нататък, но това не те прави по-лош, по-добър или по-различен човек. Всички ние тръгваме от различни позиции, като различни реки, които в крайна сметка се вливат в едно общо море. И макар и минавайки по различен път, рано или късно стигаме до сновното - да се научим да правим това, за което сме дошли на земята - да живеем. А това означава да обичаме себе си и хората, животните, растенията, неживата природа, да творим, да реализираме дарбите, които притежаваме - английски, балет или пиано. Да живеем в хармония със себе си и света, за да можем да ръзгърнем пълния си потенциал. От деца ни възпитават, че трябва да сме най-добрите, най-красивите, най-смелите, най-силните, най-най-най... а всъщност целта на този процес е създаване на унифицирани хора, зависими от определени неща, лесни за контрол... и за щастие води до крайно изтощение и изцеждане на силите в средата на живота, когато човек започва да се пита "Какво става?".

Смисълът на живота е да умеем да изживяваме малките моменти - ако можем да се зарадваме на това, че слънцето се е показало в облачен ден, можем да бъдем щастливи винаги. Ако може да ни зарадва само печалбата на 1 000 000 от тотото - очевидно, щастието се отдалечава Смисълът на живота е да живеем в настоящия момент - миналото вече не съществува, бъдещето още не е дошло, но то зависи от това, което направим в единствения момент, който реално същестува - сегашния. И когато човек се научи да се радва на това, което има в момента, тогава се превръща в щастлив човек

[Силвия СД]

Това май е смисъла на моя живот.

Кажете за вашия?

Смисълът на живота не е в дълбоките размисли за него. Той се намира във всеки удар на сърцата ни.

Редактирано Септември 26, 2008 от Силвия СД

[Guest Мона]

Понякога, една усмивка е достатъчна да ни върне всичко, което само си мислим, че сме изгубили.

[maggee]

Още нещо за смисъла на живота:

Добре известно е, че човек се учи и усъвършенствува цял живот; но худож­никът, преминал през слоевете от обществени щампи и намерил свой собствен стил (минимал­но условие за творчество), е получил достъп до някаква част от тънкия свят и може да експлоа­тира тази част цял живот. Никой няма да го уп­рекне за това: нали в крайна сметка произведе­нието на изкуството не е занаятчийско изделие, то носи печата на авторската индивидуалност. Но в крайна сметка за него всичко това са щампи, тоест - продукт на една и съща подсъзнателна програма, създадена някога в юношеските годи­ни. В същото време на човек, който не е създал нищо обществено значимо, но мисли и живее не­стандартно, с когото винаги е весело, защото не се повтаря, при когото възприемането не е шаб­лонно, човек, който непрекъснато се променя вътрешно, а около него се създава необичайна атмосфера, и, накрая - човек, край когото оста­налите по неясни причини временно стават по-добри, точно на такъв човек обществото изобщо не гледа като на творец, макар че той е истински творец на еволюцията, за разлика от описания по-горе художник.

А. Подводни

[Боби11]

Здравей maggee,

Всяка твоя дума затвърждава вътрешното ми усещане за... всичко, много ти благодаря! Виждам, че ти сама си извървяла своя път към осъзнаването на истинските неща, той никога не е лесен. Но точно за това е прекрасно, когато стигнеш до края, до това да можеш да си щастлив от малките неща, от показалото се слънце в облачния ден. Друг е въпроса кога трябва да спре да търси и "чисти" душевността си човек, кога сме готови да сме щастливи.

Радвам се, че в този форум пишат хора, с такава богата душевност, радвам се, че хората все още могат да се трогват и да бъдат съпричастни. Благодаря ви от все сърце за разбирането!

Редактирано Септември 26, 2008 от Боби11

[Максим]

Готови сме да бъдем щастливи още сега и тук! Когато спрем да съжаляваме за миналото и да се безпокоим за бъдещето. Защото щастието не може да е нито в миналото, нито в бъдещето, а само СЕГА. Колко е просто и колко е трудно. Постоянно биваме теглени от ума, емоциите или чувствата си назад или напред и това е причината да сме тъжни и нещастни, а миговете в които сме били истински щастливи са били само в СЕГА. Какво ни остава? Да се стремим да бъдем винаги будни, тук и сега, да течем с настоящия момент леки като перце. Тогава няма да прогизваме от събитията като врана в езеро, а ще плуваме леки и недокоснати от събитията като лебеда, който остава сух понеже перата му не позволяват мокрене. В този свят няма удоволствие, няма върховна радост, ние пътуваме, но поне можем да придобием умение как да бъдем минимално докоснати от събития. И това е смисълът на живота. Можем ли да направим това, ще можем да сме открити и да обичаме истински. И ще стънем себе си, защото нашата природа е мир и любов. Как искам да стана себе си! Или вече съм себе си, или винаги съм бил себе си, но съм бил покрит от прах и кал чрез стрес, негативизъм, съмнения, оплаквания, его, и не съм могъл да заблестя.

[Станимир]

Всъщност всичко което човек прави, прави заради бъдещето. Щастието е сега, в настоящия момент, но то също е заради бъдещето. Всеки път се пътува заради целта му, всеки път води до някъде. Можеш да се наслаждаваш на пътуването, на красивите неща покрай които преминаваш, но истинската радост ти дава целта към която пътуваш. Разбира се края на всеки път е началото на нов.

[Диляна Колева]

Боби11 най -голямо впечатление в твоя разказ ми направи,мечтата-пиано,балет и английски.

Нетипични за средата ти ,но заложени като мечти ,обърни нещата ,там е твоя отговор.

Няма вземане без даване.

А смисъла на моя живот е в даването.

Но даването не е проста работа и там човек се учи как да го прави.

[Максим]

По темата извадки от лекция на Шри Шри Рави Шанкар, проведена в Канада през юли 1993 г.

Уморени ли сте? Ако не сте, уморете се. Ако не сте уморени никога няма

да си дойдете у дома. Разбирате ли? Само ако сте се уморили ще

намерите своя дом. Ще постигнете покой и мир. Всичко в този свят ще ви

уморява. Има само едно, което не уморява. Това е любовта. Защото

любовта е краят на пътя. Тя е вашият дом. Когато обичате никога не се

уморявате. Нима да обичате ви уморява? Чували ли сте някой някога да

каже „толкова се уморих да обичам”? Никой досега не е казвал подобно

нещо. Защото не е възможно да бъдете уморени от любов. Уморявате се

докато убеждавате другите в нещо, угаждайки им, обяснявайки им нещо.

Може да бъдете уморени от много други неща. Не е ли така? Така е нали?

Може да се уморите и от наслаждения. Разбирате ли ме? Фактически

насладата носи със себе си умора. Умората е сянката на насладата.

Разбирате ли какво имам предвид? Слушайки тези думи помислете доколко

това отговаря на действителността, на истината, на вашия житейски

опит? Нима това не е истина? Какво ви тласка към пътя? Желанието да

получите наслада. А онова което ви води у дома е любовта. Вие се

движите от едно към друго във вашето пътешествие, за да намерите

радост, в търсене на наслаждения. И вие сте виждали радостта, но

когато сте я постигали сте видели, че тя е много по-далеч, още някъде

другаде. И сте били принудени да продължавате да търсите. А такова

движение е умора. Нима не е така? Погледнете целия си живот. Детето се

уморява да играе със своите играчки. Иска нови играчки. Когато му

омръзнат и новите играчки, вече му се ще да играе с нови хора. Детето

расте и неговите игри се променят. Променят се и играчките, и хората,

то вече иска още нещо друго, нещо повече. И всичко това прилича на

движение от една умора към друг вид умора. Но кога ще дойде покоят,

кога ще дойде утехата? Кога ще бъде този покой, тази любов, която е

така утешителна, така прохладна, толкова вечна и толкова блажена?

.....

Ето как тече

животът. И всичко създава умора. Движите се по един духовен път, след

това преминавате в друг. Правите ту едни практики, ту други, което

също може да стане уморително. О, аз медитирах в течение на 20 години

и това толкова ми омръзна, вече до смърт съм уморен от медитиране и не

трябва да ми предлагате нови техники на медитация. В края на краищата

всяко неща си има граници. А що се отнася до пранаямите-те са най-

бързия начин да предизвикаш умора „дръжте си ръцете тук, дръжте ги

там...престанете да ми говорите за това, толкова е скучно”. Хората

започват да твърдят, че да медитираш е скучно и никой не намира време

за това. Но нито един не казва, че му е омръзнало да диша. Но даже и

това уморява. Какво да правим? Какъв е изходът? Уморява ви желанието.

Желанието във вашия ум. Умът ви уморява повече, отколкото тялото,

което изпълнява физическа работа.

.....

Но има място, където

можеш да си починеш, това е Божествеността, да предложиш себе си. Това

е любов. И не може да я постигнете докато не бъдете уморени. Дотогава,

докато не ви омръзне всичко. Докато не сте се предали. Това се нарича

смирение. Именно за това са говорили всички просветлени майстори-

„върви по своя път, прави практики, върви напред, а когато вече не

можеш да продължиш и си много уморен, ела и си почини”. Такива места,

където живеят просветлени учители се наричат ашрами. Ашрамът е място,

където идваш и отхвърляш цялата своя умора. Шрам означава усилие.

Ашрам-където всички усилия отпадат. Изчезва всяка умора, както

физическа, така и душевна. Там дори не ви е необходимо да копнеете за

духовността, наистина не е необходимо да полагате някакви усилия.

Просто сте в тази светлина. Има запалена свещ, пламък от светлина, вие

трябва просто да седнете и да възприемате светлината. Там бивате

осветени и нищо друго не е необходимо да правите. Тази свещ гори за

вас. Вие само трябва да се слеете с нея и просто да бъдете, да усещате

присъствието. Това е всичко, което е необходимо. Нищо друго не е

необходимо. Да бъдеш част от Божественото. Тогава ще видите, че в този

свят нищо не може да ви умори. Ставате извор на любов. Ставате своят

дом. Нещата наоколо вече престават да са ви проблем. В противен случай

се уморявате и най-незначителни неща могат да предизвикат

раздразнение, да ви натискат бутоните и да ви лишат от равновесие. Не

е ли така? Нашият мир е толкова крехък. Всяко нещо, само един

телефонно позвъняване може да го разруши на дребни частици. Не остава

нищо от вашия покой. Нечии думи, такъв крехък мир е безполезен. Мирът

и любовта могат да станат толкова силни, че нищо вече не може да ви

разклати. Това е единственото, което си струва да направиш в живота

си. Да укрепиш мира си. Да укрепиш в себе си любовта и да направиш

радостта вечна. Ние с вас сме в школа, където това може да се

постигне. Не се ли уморихте да ме слушате?

.....

Живял един император,получил всичко на света, всички богатства. Цяла Азия била подчинена.

Можел да има всичко, каквото пожелае. Но не могъл да намери своят дом.

Чувствал се все по-уморен. Тогава се отправил в търсене на духовно

знание. Ходил тук и там, получавал едно, друго, но всичко било

временно, накрая толкова се уморил че отхвърлил всичко. Но и това нищо

не му дало. Нито императорската власт, нито отречението му дали нещо.

Той не могъл да намери учител, трудно било да разпознае учителя.

Толкова се отчаял, стоял под едно дърво, било есен, сухо листо паднало

от дървото. Императорът разгледал листото, вятърът духнал на запад и

отнесъл листото на запад, след това на север. Докато императорът

гледал листото, нещо се преобърнало в него, всички стремежи и желания

го напуснали. В този същия момент той разбрал, че моментът е вечен.

Този същия момент е вечност. Най-после дошъл у дома. Постъпвайте по

този начин. Съгласете се с това, което ви изпраща Божественото. Бъдете

в същия този настоящ момент и не съжалявайте за миналото. Не

поглеждайте в бъдещето. Бъдете като сухия лист. Казват, че в този

момент той постигнал просветление.

Толкова красив изказ!

[Impulsa]

Дете,

понеже мислиш,че си тяло,

от много време си обвързан.

Знай,ти си чиста осъзнатост.

С това знание като с меч оковите си разсечи.

И щастлив бъди!

Умът желае нещо,

или тъжи за друго.

Към нещо се привързва,

а друго пък отхвърля.

Току гневи се,

или пък се радва.

Така държи те във окови.

Където има его,ограничен си ти.

Вникни!

Тук няма нищо трудно.

Към нищо не привързвай се,

и не отхвърляй нищо.

Стремежите,желанията

за удоволствие и успех

са враговете твои.

Под маската на добродетел

явяват се,за да те разрушат.

Пусни ги да си идат.

Не се привързвай,нека си вървят.

извадки от "Ащавакра гита"

[Боби11]

Максим, много ме впечатлиха изреченията:

"Мирът и любовта могат да станат толкова силни, че нищо вече не може да ви разклати. Това е единственото, което си струва да направиш в живота си. Да укрепиш мира си. Да укрепиш в себе си любовта и да направиш радостта вечна."

Благодаря ти!!!

[Силвия СД]

Единственото, за което си заслужава да живееш, е същото, за което си струва да умреш.

[maggee]

Единственото, за което си заслужава да живееш, е същото, за което си струва да умреш.

Всичко в този свят си заслужава да живеем, още повече, че животът ни е дар, нямаме права върху него. А двете най-хубави неща на света са душевната хармония и любовта - нито едното от тях не изисква умиране, за да бъде постигнато, напротив.

[Аделаида]

Всичко, което правим докато живеем е да се питаме: добре ли живеем, не изпускаме ли нещо от краткото си пребиваване на планета Земя. Вместо да живеем. Сигурно има и хора, които го правят и на тях едва ли ще им попадне пред полезрението тази книга. Тя е за всички, които си задават въпроса с главно В: Защо живея.

За мен въпроса стои открит и нерешен още с решението ми да вляза в утробата на майка си, когато са ме зачевали с баща ми. Защо съм избрала да вляза и да бъда тяхно дете, защо не съм избрала да бъда нечие друго дете, на по-щастливи родители, на които не им предстои да влизат в затвор. ....... Това завинаги ми е създало нереалното усещане, че съм родена, за да опазя майка си от затвора. Колко гротескно е това? Защо съм се съгласила да се родя при тези обстоятелства? Нямам отговор на тези въпроси. Всичко, което усещам откакто се помня е, че трябва да съм в услуга на другите за да ме обичат, че трябва да бъда най-долно използвана, за да се чувствам обичана – нали така майка ми ми е показала обичта си – използвайки ме. Оставила ме е в дом „Майка и дете” когато съм била на годинка и шест месеца. Усещането ми от това изоставяне е безутешна самота. Неутешима, саможива, безутешна самота. Но съм продължила да живея, явно майка ми много ме е обичала въпреки всичко. Несъзнавайки какво ми причнява ме е обичала. И е поискала да остана, може дори да ми е казла, че ще се върне да ме вземе, не зная. Но ако не го е направила как съм оцеляла без нея? И без баща си? Странно как оцеляват хората, но го правят, явно нещо или някой ги крепи въпреки всичко. Усетих това, когато брат ми почна, бях на 26, разведена от една година. Получаваше кризи, и на една от тях аз не откликнах, вътрешно си казах, че този път не мога да съм до него психически, до душата му, попивайки всяко негово страдание. Оставих го да се оправя сам. И той умря. Мъчение беше за мен, осъзнавайки, че до известна степен умря и заради липсата на подкрепа от моя страна, но не можех повече, моята душа беше на ръба да загуби почватата си. Баща ми ме е взел от дома, когато се е върнал от затвора. Прибрал ме е, обичам го за това. Но майка ми липсваше. ......... Защото аз така познавам любовта – в използването. Горко на мен, още по-горко на тях. Когато майка ми се върна от затвора се потготвях за училище. Бях буйно дете, обичах да си играя с други деца, но явно не съм била по груповите събирания, и до сега предимно мълча и не знам какво да кажа когато присъствам на такива. В дома явно са ме дресирали на ужасното нещо, което ме спира да съм себе си, когато съм в по-големи групи от хора. Блокирам и се срамувам, не смея да шукна, ако гонаправя – чувствам се виновна, сякаш съм докарала свършека на света. Яка дресировка, как ли да се отърва от нея. Детските ми години са най-щастливите и най-нещастните в същото време. Както и целия ми живот – ту щастлива, ту нещастна. Всичко зависи от вътрешната ми сила. Имах три мечти като дете – пиано, балет и английски език. Не зная от къде са ми хрумнали, но така или иначе не ги изразих на глас никога пред когото и да било, та нали гласът е за тези, които искат да бъдат чути и които знаят, че има кой да ги чуе. И сега говоря тихо. Интересното е, че от всичките три неща, които исках и щях да правя с удовлствие, направих само това, което зависеше от мен – учих английски. Бях отличничка по английски. Но така и не се научих да го говоря. То аз така или иначе не мога да говоря, дори на български ми е трудно. Винаги когато водя разговор съм с усещането, че не казвам нещо както трябва, че греша, не уцелвам, това, което трябва да се каже в тази ситуация, на този човек. Не успявам да съм доволна от себе си, каквото и да кажа. Какво ли съм искала да кажа някога на някой и не съм могла да го направя. Или пък съм го направила, но човека е казал нещо, което е секнало верните ми думи до живот... не зная, факта е, че не мога да говоря. Може би за това пиша. Ходя на психотерапия. Опитвам се да разбера неща, за които обикновенните хора дори не се и замислят, че съществуват. Това май е смисъла на моя живот.

Кажете за вашия?

Здравей Боби. Интересна е твоята история, тъжна е и разбира се те кара да се замислиш за всички тези нещо които пишеш. Аз съм сигерна, че повечето хора си задават този въпрос-Защо живея или дори да не си го задават често, те се опитват да намерят смисъл на живота си и своята задача, както и да я следват. Всеки има задача и всеки е дошъл заради нея. И навярно не всеки е с лека задача, защото има много хора с подобни съдби...

Ти навярно не случайно си избрал/ла да дойдеш при тези родители и при тези обстоятелства, да се родиш тук и сега, ти не си се съгласил/ла а просто си ги изброл/ла, защото нещо имаш вероятно да разрешиш. Може наистина да си родена за да опазиш своята майка от затвора, но може и просто така да се чувстваш поради не лекия път по който си минала. Може би не трябва да се чувстваш използвана, може би мисията ти е да раздваваш Любовта си и това може да е смисъла, да даваш от своята обич и Любов на хората около теб, без да се чувстваш използвана кота изтривалка, дори да е трудно, защото тук имат превес явно твоите чувства. Може би не случайно майка ти те е оставила в този дом, да навярно първото усещане, е че си изоставен и отхвърлен, но и преминаването по този път си има своя смисъл, навярно не случайно е трябвало да минеш по този път. Не зная точно какви кризи е имал брот ти и дали ти си могла да го спасиш или просто изпитваш разяждаща вина, помисли си. Не бива да познаваш Любовта като използване, колкото и да ти е тежко, просто давай Любовта си на този на когото му е нужна, и аз вярвам че и ти ще получиш такава, защото който дава Любов той получава. Да ние сме с очакваниата да получаваме винаги обичта която даваме от хората които обичаме,...но не винаги трябва да е така. Ние получаваме любов от всяка птица, цвете, от Бог, от други хора. В живота винаги има равновесие. Баща ти те прибрал, когато е могъл, използвал е възможнжстта за това, а не теб. Ето, ти го обичаш и сигурно не по-малко те обича и той!

И ти както и всяко дете си имала своите мечти - пиано, балет, английски. И английски си учила, но не го знаеш - имаш още време за да го научиш, както и да започнеш със пианото, дори просто като хоби. Аз също мечтаех да рисувам, да съм дизайнер, но не станах и аз исках родителите ми да ме подкрепят и да ми помогнах - но не стана така и сега зная, че те не са виновни. Много деца имат мечти, много възрастни също мечтаят, мечтите са си мечти и са красиви - дори когато не са превърнати в реалност. А дали ще ги превърнем или не зависи само и единствено от нас - самите!

Имаш да извървиш своя път, както и всички ние. Ние не сме по -различни от теб и ние сме ту нещастни, ту щастливи, и ние търсим себе си понякога, друг път сме сигурни че сме се познали, че сме се открили и че се харесваме.

Знаеш ли на колко много деца им е дадено всичко на тепсия, но дали те са щастливи, дали са постигнали нещо сами и дали са получили исканата Любов?

Пътят на всеки е различен, избран от самия него и навярно разрешен, защото после ни чакат и още задачи, докато открием пълното щастие.

Аз съм сигурна, че и теб има кой да обича, и че приятели ще имаш или може би вече ги имаш.

Опитай се да простиш на хората, които са те наранили, обидили и огорчили в този живот. Те сигурно не са го направили от липсата на Любов, и сигурно са помогнали по един или друг начин на твоята душа. Не спирай да обичаш и да се усмихваш.

Бъде по - уверена в себе си, обичай се такава каквато си и се стреми да се промениш в посоката в коята желаеш. Аз вярвам, че ще успееш.

[Донка]

Всичко в този свят си заслужава да живеем, още повече, че животът ни е дар, нямаме права върху него. А двете най-хубави неща на света са душевната хармония и любовта - нито едното от тях не изисква умиране, за да бъде постигнато, напротив.

[Боби11]

Здравей Аделаида,

Много ти благодаря за подкрепата и вярата!

btw от женски пол съм

[Силвия СД]

Единственото, за което си заслужава да живееш, е същото, за което си струва да умреш.

Всичко в този свят си заслужава да живеем, още повече, че животът ни е дар, нямаме права върху него. А двете най-хубави неща на света са душевната хармония и любовта - нито едното от тях не изисква умиране, за да бъде постигнато, напротив.

"Който намери живота си, ще го изгуби;

и който изгуби живота си заради Мене, ще го намери."

Не всичко на този свят си заслужава да живееш. Едно едничко е - как да се научиш да оживяваш.

[Добромир]

Струва ми се, че двете тези не се взаимоизключват, а просто визират различни видове смисъл. Смисълът на Силвия е крайният смисъл, който може (или не може?!) да се съизмерва единствено с живота - и съответно със смъртта. Другите пък подчертават смисъла на "тук и сега", според който няма маловажни или безмислени неща, защото всички тези неща са миниатюрни прояви на Цялото... както и някои афоризми казват, че трябва да се живее всеки ден като последен, а други - че е добре да живееш, като че ще живееш вечно. Възможно е едното да бъде по-подходящо за едни, а другото - за други. Например, ако един трудно съсредоточаващ се върху приоритетите човек се настрои така, сякаш всеки един ден му е последен, той може би ще се организира по-адекватно. И, от друга страна, някой твърде скован от правила, часове и изисквания, може да си поеме глътка въздух, ако поне от време на време си отдели достатъчно време, в което да прави нещо любимо или просто да почива, без никакво бързане, сякаш Вечността е на негово разположение... Редактирано Септември 29, 2008 от Добромир

[Guest Мона]

Смисълът на живота не е ли просто ... смислен живот

[Добромир]

Най-общо така излиза... макар че всеки си запълва живота с най-различно съдържание, а и в различна степен намира смисъл в това съдържание. Има значение и общото психоемоционално състояние, което пък е свързано с неврохормоните и т.н. Човек с нисък серотонин например може да има доста съдържателен живот - и въпреки това да не се чувства удовлетворен от същото това съдържание, за което от друга страна му завиждат мнозина... Редактирано Септември 29, 2008 от Добромир

[Боби11]

Човек с нисък серотонин например може да има доста съдържателен живот - и въпреки това да не се чувства удовлетворен от същото това съдържание, за което от друга страна му завиждат мнозина...

Може ли още малко по темата за серотонина, че ми стана интересно

Редактирано Септември 29, 2008 от Боби11

[Impulsa]

Смисълът на живота не е ли просто ... смислен живот

А какво означава смислен