Жан-Пол Сартр

[Guest Мона]

"Достатъчно е един човек да ненавижда друг - и ненавистта ще се пренася от съсед на съсед, заразявайки цялото човечество.

Намерен е способ, с който човек винаги да спи. Има дни, когато човека вселява в мен ужас. Евреин - това е този, който другите считат за евреин.

Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам.

Ад - това са Другите.

Човекът е обречен на свобода.

Абсурд - това е грях без Бог.

Нищо не се мени така често както миналото."

За философията и творчество на Сартр много е изписано и много е казано - за него оценките варират от "Осанна!" до "Разпни го!", затова бих искала да коментираме възможна ли е социалната му философия и вярно ли е посланието - Адът, това са другите - доколкото това определя и човешкият избор - да осъзнае абсурдността на Битието си и да избере Земята за свое Отечество ...

кратка биография на Сартр

[Диана Илиева]

От Сартр съм чела само една книга - Погнусата и то доста отдавна, когато бях студентка.

Личните ми впечатления - впечатляващ изказ , пише елегантно и убедително.

Някои неща ми допаднаха, върху други доста време мислих ...

Все пак още тогава не можех да приема мирогледа му като цяло, а в момента се разминаваме доста повече.

Има изказани интересни мисли, които бих нарекла дори прозрения, но като цяло от него лъха един песимизъм, примесен с нихилизъм ... в същност, я, нека се изкажат и други, да не предубеждавам хората, които тепърва ще се запознават с неговото творчество.

[Добромир]

"Адът, това са другите" - много вярно за света на егоцентрирания разсъдък. Ама повечето хора не го доосъзнават, какво остава да си го признаят... Екзистенциализмът е много близко до напълно узрялото его, което вижда безмислицата на вече отминалите етапи, но още не е просветнало за своя Източник, Който е трансперсонален... Жан Пол Сартр смята, че животът е безмислен, тъй като стремежът към обединение на Битието и Нищото според него е нереализуем; а мистиците смятат, че е осъществим, макар и не чрез ума... почти еднакви изходни предпоставки - а колко различни заключения!

Редактирано Септември 24, 2008 от Добромир

[Guest Мона]

"Адът, това са другите" - много вярно за света на егоцентрирания разсъдък. Ама повечето хора не го доосъзнават, какво остава да си го признаят... Екзистенциализмът е много близко до напълно узрялото его, което вижда безмислицата на вече отминалите етапи, но още не е просветнало за своя Източник, Който е трансперсонален... Жан Пол Сартр смята, че животът е безмислен, тъй като стремежът към обединение на Битието и Нищото според него е нереализуем; а мистиците смятат, че е осъществим, макар и не чрез ума... почти еднакви изходни предпоставки - а колко различни заключения!

Сартр е казал още - "Да живееш, значи да съживяваш абсурда." Според мен той съвсем не определя живота като безсмислен.

Най-важното във философията на Сартр е самопределянето - да се направи човешкият избор и доколко той в възможен.

[Добромир]

Той , а и Камю по-конкретно имат предвид, че сама по себе си съдбата не е осмислила живота човешки, най-голямото за него е той самият да си го осмисли (макар и в малките параметри, където това е ъвзможно) - но това и звучи доста обезнадеждено... При мистиците цялото осмисляне е вече заложено в основата на съществото, единствено се нуждае от проява, от разблокиране...

Редактирано Септември 24, 2008 от Добромир

[Диана Илиева]

Съгласна съм с Мона, че това е по-характерно за Камю, а не за Сартр.

Колкото до човешкия избор - според мен Сартр внушава, че човекът по принцип няма "полезен ход", което именно не ми хареса ...

[selsal]

Философският аспект на "Адът, това са другите" не е онова, което първосигнално се разбира. В един морал от типа "аз обичам другите, ей ме на!" екзистенциалните тези стоят твърде нереномирано, твърде асоциално.

"Другите" са ад, не защото се отхвърля възможността "аза" да бъде тоя ад, не поради затварянето в себе си и надценяването на това "себе" за сметка на другостта. Съвсем не. Сартр казва, че Другият, щом споходи моя свят, той го изменя, което означава, че всички мои перспективи се изплъзват от способността ми сам да ги полагам и владея. Другият проваля моите идентичности. А това е добро. Макар да се оценява като недобро.

"Адът, това са другите" и... това е добре. По същия начин Камю казва, че върховното осъзнаване на Едип е, че след всичко, което му се е случило, Едип заключава "това е добре".

Екзистенциализмът - в неговия атеистичен Сартров облик - се дистанцира от божествената санкция, като гарант за доброто, за любовта и за човешкото. Бог единствено закриля илюзията, че върша добро, че обичам, че съм човекът, който съм. И тая илюзия се разбива (осъзнава) посредством връхлитането в моя (нашия) живот на ...Другите. Другият иде в моя свят и проваля моя бог, сладката истина за моите идентичности. Винаги го прави. Даже ако ме обича. Преди всичко, ако ме обича. А то е така, щото Другият е носител на моята свобода. А всеки от нас е осъден на този ад - свободата.

За Сартр религиозността е форма да се създадат групи и общества, които да избегнат другостта в другия човек, да се кастрира човека-до-нас от способността да дарява свобода. Бог се явява буфер, който ни отстранява от живота, който смекчава живеенето дотам, че бъдем живи омъртвени, бог ни довежда до точката, когато ще приемаме отрицателно, че "адът, това са другите".

[Васил]

Като стана въпрос за Камю, наскоро прочетох романа му "Чужденецът". Накратко - майката на главният герой умира в старчески дом. Героят на романа притежава един съществен недостатък: не умее и не желае да се преструва. На погребението намайка си не плаче. Негов избор; но това прави впечатление на всички - не се покрива с очакваното поведение; все още това не е достатъчно, за да се образува скандал, обаче. По-късно героят продължава живота си, минава през романтична връзка. Тук той отново е несигурен. не знае, дали обича. Той обаче не лъже девойката, с която е свързан, и по този начин не заглажда нещата. Въпреки това, връзката му е стабилна и истинска - въпреки липсата на очакваните думи и вричания във вярност. По-нататък героят се сприятелява със свой съсед, опитва се да му съчувства, взема думите му прекалено насериозно и помагайки му, извършва убийство. Всъщност, героят няма личен мотив за това - просто помага на съседа си, докато съседът му има твърдото намерение да го направи и куп мотиви за това...

От там нататък се намесва обществото. Героят бива арестуван и съден. Тезата на обвинението е, че убийството не е непредумишлено. Че героят на романа е тотално чужд на живота. Той не обича майка си. Не спазва периода на траур. Че той е изцяло антисоциален - ако всеки започне да се държи като него, обществото би пострадало. Следователно героят бива осъден на смърт, и то не само заради конкретното престъпление, а заради антисоциалната си същност. Героят на романа наблюдава без протест цялото това действие. Той даже накрая и сам започва да вярва, че е виновен, неморален и че трябва да бъде принесен в жертва на доброто общество.

Но героят докрай остава верен на себе си, последователен в отстояването на собствените си убеждения. С други думи- истински герой За разлика от обществото, готово винаги да имитира и маскира съкровените си чувства, мисли и действия, в името на имагинерни ценности да потиска същността си, нашият герой е скъсал тези окови, заплащайки с живота си. Той не е уверен в себе си, не е осъзнат и зрял, не е морален... Но той Е себе си, добил е собствената свобода и става способен на нещо, накоето цялото общество не е. Въпреки недостатъците си (наследени от самото общество в немалка степен).

Екзистенциализма като импулс е свързан със стремежът към извоюване на индивидуална свобода. Той акцентира върху абсурда на обществото. Но не просто за да "критикува" печелейки от това, не - а за да ни накара да се вгледаме дълбоко в себе си, за да открием реалните морални устои и да се откъснем от фалшивите външни на естеството ни догми. Това е едно начало на промени, което рефлектира в нас, независимо знаем ли що е екзистенциализъм и приемаме ли го или не. Това е отражение на Духа, който постепенно променя света. Това е промяната, в която ние всички сме потопени и следователно участваме.

Екзистенциализма е част от нас, част, която ни помага да познаем себе си като човеци.

Редактирано Септември 27, 2008 от Васил

[Ани]

Аз също съм чела „Чужденецът“ на Камю, но да си призная – бях доста раздвоена. Съчувствах и донякъде разбирах главния герой. Но все пак в мен остана въпросът – доколко имаме право да отстояваме собствената си свобода, без да се съобразяваме с другите? Включва ли това убийство, самоубийство...?

[Силвия СД]

Но все пак в мен остана въпросът – доколко имаме право да отстояваме собствената си свобода, без да се съобразяваме с другите? Включва ли това убийство, самоубийство...?

Хубав въпрос!

Съ-образ-яване с другите...ето го ада! - както казва Сартр - "всеки е друг и никой не е самият себе си". Индивидуалността винаги е била враг на обществото. В "Екзистенциализъм и хуманизъм" той пише: "Човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а от друга страна – все пак свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави."

Докато една свобода е пораждаща отговор, тя не е абсолютна свобода. Тя е удряща се в нормите, понятията, категориите, създавани от другите, една потъваща, задушаваща се в битийни наличности свобода. Такава свобода, която възбужда ответност е само въпросителна за свобода!

А "човек не е това, което е и е това, което не е."

Редактирано Септември 27, 2008 от Силвия СД

[selsal]

В "Чужденецът" Мьорсо бива осъден на смърт не за убийството, което е извършил, а защото не е плакал пред другите, отивайки на погребението на майка си.

"Какво значение има, ако, обвинен в убийство, той бъде екзекутиран, защото не е плакал на погребението на майка си". "Чужденецът" - Камю

Идеята в случая е, че не убийството тревожи обществото, убийството е само повод за тревога. Свободата човек да избира своето мислене и поведение е същинската мотивация, към която обществото проявава неприязън. Средното обществено животно разчита свободата на другия, като желание да се навреди, да се извърши убийство, да се зачеркне света.

Свещеникът, който в края на романа, "разбира" Мьорсо, е оня, който иска да опитоми неговата свобода. Отказа на Мьорсо да се поддаде, напомня един известен Петък, когато първосвещеничеството е разпнало един от човеците заради най-голямото престъпление - едно своеобразно суперубийство, заради което е помилван обикновения убиец - престъпление, което се изразява с пълното несъобразяване с порядките, които царуват в масовата душа.

[Донка]

Екзистенциализмът - в неговия атеистичен Сартров облик - се дистанцира от божествената санкция, като гарант за доброто, за любовта и за човешкото. Бог единствено закриля илюзията, че върша добро, че обичам, че съм човекът, който съм. И тая илюзия се разбива (осъзнава) посредством връхлитането в моя (нашия) живот на ...Другите. Другият иде в моя свят и проваля моя бог, сладката истина за моите идентичности. Винаги го прави. Даже ако ме обича. Преди всичко, ако ме обича. А то е така, щото Другият е носител на моята свобода. А всеки от нас е осъден на този ад - свободата.

За Сартр религиозността е форма да се създадат групи и общества, които да избегнат другостта в другия човек, да се кастрира човека-до-нас от способността да дарява свобода. Бог се явява буфер, който ни отстранява от живота, който смекчава живеенето дотам, че бъдем живи омъртвени, бог ни довежда до точката, когато ще приемаме отрицателно, че "адът, това са другите".

Сартр и писателите от неговата "вълна" успяват да разбият понятието за Бог и религиозността, характерни за ниските нива нагласи. Ето как ги описва Дийпак Чопра в книгата си "Как да познаем Бога":

Божествените видения и разкрития не са произволни. Те спадат към седем определени явления в мозъка. Тези нагласи са много по-същностни от вашите вярвания, но те са в основата на вярванията. Те са мост от нашия свят към невидимото царство, където материята се разпада и се появява духът:

1. Нагласа „бори се или бягай": нагласата, която ни помага да оцеляваме, когато сме изправени пред някаква опасност. Тази нагласа има връзка с Бога, който иска да ни защитава. Той е като родител, загрижен за безопасността на малкото си дете. Ние се обръщаме към този Бог, защото трябва да оцелеем.

2. Реактивна нагласа: това е реакцията на мозъка за изграждане на лична идентичност. Отвъд оцеляването всеки преследва потребности от рода на: „Аз, мен, мое". Ние правим това инстинктивно и от тази нагласа се ражда един нов Бог, който има сила и власт, закони и правила. Обръщаме се към него, защото трябва да постигнем, да завладеем, да се състезаваме.

3. Нагласа за успокоено съзнание: мозъкът може да бъде активен или да почива и това е реакцията му, когато иска покой. Почивка и активност се редуват във всяка част на мозъка. Свещеният еквивалент е Бог, който носи мир, който ни помага да намерим своя център на спокойствие сред външния хаос. Ние се обръщаме към този Бог, защото имаме нужда да почувстваме, че външният свят няма да ни погълне в безкрайния си водовъртеж.

Тези три нагласи могат да бъдат използвани с манипулативна цел и са били използвани през цялата история на цивилизацията.

Разбиването им, оголването на истинското им влияние върху живота и личността на човека, отваря място за следващите - по-висши нагласи:

4. Интуитивна нагласа: мозъкът търси информация както вътре, така и навън. Външното познание е обективно, а вътрешното - интуитивно. Богът, който отговаря на тази нагласа, е разбиращ и прощаващ.

5. Творческа нагласа: човешкият мозък може да изобретява нови неща и да открива неоткрити факти. Ние се обръщаме към него, възхитени от красотата и формалната сложност на Природата.

6. Пророческа нагласа: мозъкът може директно да контактува със „светлината", форма на чистото съзнание за радост и благословия. На нас ни е нужен такъв Бог, за да си обясним защо вълшебното съжителства редом с обикновената житейска действителност.

7. Свещена нагласа: В съответствие с него има Бог на чистото съществуване, кото не мисли, а просто е. Той ни е нужен, понеже без източник нашето съществуване въобще няма да има някаква основа.

Тези нагласи са характерни за различните периоди и състояния в живота на човека :

Ако се виждате изплашени, вкопчени единствено в оцеляването, тогава вашият Бог е този на нагласата „бори се или бягай".

Ако се виждате способен на власт и усъвършенстване, вашият Бог е Богът на реактивната нагласа. Ако се видите като съсредоточен и спокоен човек, вашият Бог е Богът на нагласата за успокоено съзнание. Ако се виждате като израстващ и развиващ се индивид, вашият Бог е Богът на интуитивната нагласа. Ако се виждате като човек, който осъществява собствените си мечти, вашият Бог е Богът на творческата нагласа

Ако се виждате като човек, способен да върши чудеса, вашият Бог е Богът на пророческата нагласа. Ако се виждате като едно цяло с Бога, тогава вашият Бог е Богът на свещената нагласа.

[selsal]

Донка, богът от цитатите на Чопра е един бог-инструмент, който служи в ръцете на човек, за да изрази (а най-вече за да обобщи) отделните негови страни. Една такава божественост, "която е нужна", е функционалност, тоест тя е подчинителна, и на практика е не друго, а материализъм, парфюмиран с духовност. На Изток има чудесни философии, но съвременните източни интерпретации, особено отнасящи се до боговете, са на светлинни години от християнската визия за бог, била тя православна, католическа или протестантска. А екзистенциалистите-атеисти имат капацитета да подлагат на критика именно християнския бог, какво остава за атавистичните източни книжки, които булевардите продават на килограм.

Нека да вземем следното изречение: Свещена нагласа: В съответствие с него има Бог на чистото съществуване, кото не мисли, а просто е. Той ни е нужен, понеже без източник нашето съществуване въобще няма да има някаква основа. - Чопра

В "Битие и Нищо" Сартр, в рамките на над хиляда страници, опитва (така, както например същия опит се прави в "Брахма-сутра") да изложи една онтология, тоест да представи основата (битието), което разбулва човека и неговия свят. Но въпросът се поставя наистина онтологически, тоест основата не се инструментализира, като "бог, който нещо ни е нужен" или като бог, който се прокрадва в нагласите ни, което в действителност означава, че ние сме създали бога и то не за друго, а за да го използваме като наш създател (в тоя смисъл Ницше разпознава психологията на религиозните хора). Екзистенциалистите вярно казват, че бог е ползван да замести (изпълни) празното място, което е оставено от нашето нежелание и неспособност да вникваме в нещата. Бог е един лесен и повърхностен отговор, даден от страх да се изправим пред въпросите на живота и смъртта. Всеки, който не може да мисли, си "мисли", че има интуиция. И наивно е уверен, че тая интуиция го води към бог и чрез нея бог го направлява.

Философията е стремежът да търсим корените на нашето съществуване не в абстрактното "бог", не в "чистото съществуване", което е-ства и толкова. В това няма никаква основа, има симулация за произход и бащинство. Камю говори за абсурда, като грях без бог (а не Сартр, както Мона по-горе е посочила), имайки предвид, че ние стоим изправени пред света, заедно с нашите грешки и заблуди, без надеждата, че бог ще низходи и ще ни спаси. Това е мъчителна мисъл, но е мисълта, която ни спасява от базовата грешка и заблуда - че има смисъл, различен от човешкия смисъл. Богът иде - според екзистенциализма - щом нашите смисли се изчерпят. А философията е човешкият апотеоз да не се губи смисъла.

[Силвия СД]

Безбожието също може да бъде бог.

[Диана Илиева]

Донка, богът от цитатите на Чопра е един бог-инструмент, който служи в ръцете на човек, за да изрази (а най-вече за да обобщи) отделните негови страни. Една такава божественост, "която е нужна", е функционалност, тоест тя е подчинителна, и на практика е не друго, а материализъм, парфюмиран с духовност. На Изток има чудесни философии, но съвременните източни интерпретации, особено отнасящи се до боговете, са на светлинни години от християнската визия за бог, била тя православна, католическа или протестантска. А екзистенциалистите-атеисти имат капацитета да подлагат на критика именно християнския бог, какво остава за атавистичните източни книжки, които булевардите продават на килограм.

...

По-скоро е обратно - екзистенциалистите-атеисти тръгват от идеята "Няма Бог!" и продължават с разсъждения "И какво, ако е така? Как да си обясним битието, човека?"

А колкото до:

А философията е човешкият апотеоз да не се губи смисъла.

Бих казала, че философията е човешкия копнеж да се намери смисъла.

[selsal]

Вярно е, много атеисти черпят своите значения единствено от бог, за да доказват и преекспонират атеизма си. То е като ония, дето цял ден мислят колко мразят хомосексуалистите и по тоя начин хомосексуалността се оказва дълбоко проникнала в сърцата им. Или като антикомунистите, дето говорят повече за комунизъм, отколкото самите комунисти.

Но с екзистенциализма не е така. Сартр, например, обосновава своя атеизъм, след което се наема да изгради своята феноменология самостоятелно и независимо. Даже Ницше, който е най-яркият отрицател на християнството, разгръща собствените си интерпретации за живота на автономна база. Философите все пак не са някакви хейтъри.

[Васил]

Познаването на формата е важно дотолкова, доколкото да достигнем до съдържанието. Познанието за съдържанието е важно дотолкова, доколкото да познаем смисъла.

Без значение какво точно (и защо) мислят за Бог екзистенциалните философи, те реализират на ментален план един съществен духовен импулс. А именно: поставят в човешките ръце отговорността за собствената му съдба. А колко духовни учители сега и в миналото са акцентирали именно върху това, като първо условие към добиване на свобода?

Учителят често е изказвал своето високо мнение за хората на науката и изкуството. Причислявал ги е към Бялото братство. Струва ми се, че има защо.

[Диана Илиева]

A, интересен извод - не бях видяла нещата от тази им страна!

[Донка]

Изключително ценни и написани съвсем разбираемо за обикновения читател са мненията на Васил - тук и тук . Поздравления!

Ще продължа разсъжденията си от тук.

Ролята на екзистенциализма и на творчеството на Жан Пол Сартр за развитието на идеята Бог и осъзнаването на връзката човек-Бог е капитална. Да се откаже човек от идолите на обществото си, от моралните рамки, които сковават съзнанието му, да се откаже и от празното философстване в полза на личния си опит, на търсенето на себе си и своето място в света си - грандиозен пробив в мисленето и поведението! Дори и само това е достатъчно, за да заемат екзистенциалистите своето място в еволюцията на цивилизацията ни.

Оттук вече всеки писател върви по своя личен път - Жан Пол Сартр приема позицията на търсене на Истината в себе си посредством противопоставяне на идеята за Бог:

В "Битие и Нищо" Сартр, в рамките на над хиляда страници, опитва (така, както например същия опит се прави в "Брахма-сутра") да изложи една онтология, тоест да представи основата (битието), което разбулва човека и неговия свят. Но въпросът се поставя наистина онтологически, тоест основата не се инструментализира, като "бог, който нещо ни е нужен" или като бог, който се прокрадва в нагласите ни, което в действителност означава, че ние сме създали бога и то не за друго, а за да го използваме като наш създател (в тоя смисъл Ницше разпознава психологията на религиозните хора). Екзистенциалистите вярно казват, че бог е ползван да замести (изпълни) празното място, което е оставено от нашето нежелание и неспособност да вникваме в нещата. Бог е един лесен и повърхностен отговор, даден от страх да се изправим пред въпросите на живота и смъртта. Всеки, който не може да мисли, си "мисли", че има интуиция. И наивно е уверен, че тая интуиция го води към бог и чрез нея бог го направлява.

Философията е стремежът да търсим корените на нашето съществуване не в абстрактното "бог", не в "чистото съществуване", което е-ства и толкова. В това няма никаква основа, има симулация за произход и бащинство. Камю говори за абсурда, като грях без бог (а не Сартр, както Мона по-горе е посочила), имайки предвид, че ние стоим изправени пред света, заедно с нашите грешки и заблуди, без надеждата, че бог ще низходи и ще ни спаси. Това е мъчителна мисъл, но е мисълта, която ни спасява от базовата грешка и заблуда - че има смисъл, различен от човешкия смисъл. Богът иде - според екзистенциализма - щом нашите смисли се изчерпят. А философията е човешкият апотеоз да не се губи смисъла.

Още за екзистенциализма: тук и тук

Учителя Беинса Дуно доста преди Сартр (интересно е, че са живяли през една и съща епоха - младостта на Сартр е била зрелостта на Учителя) предлага на човечеството Пътя към намирането на смисъла ( и смислите), издигайки човешкото съзнание към ново усещане и разбиране на Бог като понятие, необходимо на ограничената човешка личност при изразяването на непостижимия за нея Вселенски Разум. Бог в учението на Учителя съвсем не е този лесен и повърхностен отговор на въпросите ни, нито е инструментален, не е "ползван да замести (изпълни) празното място, което е оставено от нашето нежелание и неспособност да вникваме в нещата". Философът Петър Дънов - Учителя Беинса Дуно казва в последната година от живота си:

Човек не е нито в мислите, нито в чувствата, нито в постъпките. Човекът е Божественото. Човек крие в себе си всички възможности за един Разумен Живот.

Вярвайте в Божественото в себе си! Единственото реално нещо в човека е Божественото. То е вечно и неизменно. Който иска да се развива правилно, трябва да приеме съществуването на Божественото Начало в себе си като аксиома. С неговото съдействие можете да развиете дарбите и способностите си.

Човек може да се прояви в своята пълнота само като съзнае, че Бог живее едновременно в него и в неговите ближни.

Изворът на доброто - Истинският човек

Учителя също като екзистенциалистите смята личния и обществен опит и прилагане на знанието като единствения критерий за истинност:

За дадено учение трябва да съдим по неговите резултати: може ли да се приложи в обществения живот и да даде добри резултати, то е добро; не може ли, то не е добро.

тук

И спомнете си самото начало на Завета на цветните лъчи на светлината:

Испитвайте писанията - Ев. И. 5:39

Редактирано Септември 28, 2008 от Донка

[Добромир]

Според мене всички досега представиха екзистенциализма съобразно свои (и доста интересни) ракурси. Все пак си позволявам да настоя на основната разлика между него и истинските духовните учения и тя е, както казва и Донка, в практическата ориентация на съзнанието. Самият Сартр безспорно е достигнал до важни прозрения, на които всеки узряващ интелект под една или друга форма се натъква. Не всеки обаче прави следващата стъпка - и без да съм особено запознат с екзистенциалистичната литература, подозирам, че рядко някой само въз основа на нея ще стигне до Смисъла зад безсмислието, до Радостта зад отчаянието, т.е. до пробив към духовен живот! Редактирано Септември 29, 2008 от Добромир

[Васил]

Разбира се, духовните учения са надраснали нивото на философията. Но е вярно според мен също така и още, че човек, който не е добил вътрешната си свобода, не може да се ползва от каквото и да било духовно учение. Той може да подражава, да имитира, да пренася значения, да се самозаблуждава - и всичко това, в категориите на съответното духовно учение, което следва. Разбира се, ако той прави това последователно, противоречията през които ще премине, ще го доведат до собствената му свобода. И едва тогава той ще бъде в състояние да разбира,да избира; да бъде себе си.

[Guest Мона]

И така, основната разлика между истинските и истинските духовните учения, е че не правят разлика от гледна точка на различаващият ги.

Всеки, който поне малко е изучавал антична, средновековна или съвременна философия, ще знае, че подобен двустранен дискурс не съществува и че проблемите са далече над и отвъд материално-духовната конюнктура на познанието. А и доколко това е познание? Мъчейки се да пренебрегнем изграденото, условно, от Платон/Аристотел досега, се опитваме да изградим една философска парадигма за битието, все едно преди нас не е имало разумни същества и човешки открития - едно твърде надуто и компенсаторно мнение, нали? Поставяйки съществителното дух на пиедестал, отричаме мозъка, който обработва всъщност параметрите на неговото измерение ... Именно на духа, не на друго.

И в този смисъл, темата е за Сартр, а на никого не е направило впечатление, че се говори за Камю и то от гледна точка на неразбрания, уж отново, от визията на невнятния дух, екзистенциализъм - дума, съвсем невъзприемаема от общия читател, свикнал на лесни морфеми и блажни обещания.

И тук свободната воля или отричането й се явяват детски рисунки на стена: според мен, единствено онзи, който е впивал словото на тези философи (а не изкуствоведи, по презумпцията на форума!!!), може да гадае и да словообразува и за внушенията им.

Защото, между твърдението на Барух Спиноза, че човекът е тотално лишен от свободна воля и от друга страна, Ницше, според когото, човешката воля е и воля за власт и воля за гибел (Тъй рече Заратуштра, Отвъд доброто и злото), и то тя е безусловна и над онтологичното битие на Бога, семантична разлика няма. Единствената разлика е в концепциите и в толератността, с която, едно или друго се приемат като възможни. Много лош вкус е на всяко твърдение да се отговаря - ами това не е от духа, то не е духовно, то е физично, а не е метафизично ... Имайки предвид посоката на философската мисъл през последните 2500 години, е много трудно някой наистина да се ангажира с подобна фантасмагорична теза. Но не видиш ли, радетелите на материалистиния дух-духовност, развяват знамето на неприкосновеността и саморождението си ...

Имайки предвид развитието и на Сартр, и на Камю, като творци, би било по-добре да се направи бегла историческа препратка към техните предтечи, а именно към Шопенхауер, а още по-добре към Киркегор (в частност Или или), и едва тогава да се пристъпи към обстоен анализ на случванията.

За жалост, подобни теми са огорчени от неприемане и нихилиране, и напук на тезата, че истината е за малцина, то да - тя е за малцина, ала не е че е пазена от зли кучета, а че сама се пази.

П.С. Темата е за Сартр, че и внушенията за Камю, е прекрасна, но по повод наскорошни дебати за мястото на темите, едва ли най-подходящото място е във форум изкуство. Странно цвете е тази тема, някак обезродена и обезкоренена; няма форум за философия, където би било възможно философията да се приюти, за жалост. Това последното го пиша, тъй като всуе се опитвах да намеря тази тема (за Сартр), мислейки, че има подобен форум.

Редактирано Юли 20, 2010 от Мона

[Eлф]

Да, Истината сама се пази. Виждайки заглавието на темата веднага се сещам за "Погнусата", а ставайки въпрос за Албер Камю това пък веднага ме подсеща за "Митът за Сизиф" както и за "Чужденецът", " Чумата" които съм чела доста отдавна и те са попаднали при мен заради общуването ми с хора които не само са завършили философия в СУ, но са философи по душа ако мога така да се изразя. При все че аз не съм философ, разговорите ми с тези хора са били едни от най- пълноценните в живота ми и те са се случвали на най- невероятни места като терасата на хижата например, барчето в градинката, моята тераса също та дори и на покрива на един блок на по бутилка вино в ръка. Значи имах в предвид хора които по никакъв начин външният им вид и действия не издават дълбочината на техните разсъждения. Това са хора съвсем естествени. Бих могла да кажа за тях, че са надраснли философията като упражнение за ума, въпреки че през това неминуемо са преминали и навлезли в сферата на духа условно казано или философията за тях е била само един трамплин...Благодарна съм че ги познавам, не защото са философи, а просто защото срещата ми с тях винаги ме е зареждала за седмици напред. Да, нека има подфорум Философия и аз се чудя защо още няма такъв, но това което ми се иска като съкровено желание е хората пишещи навсякъде тук да са естествени и добронамерени един към друг.

Изказвам мислите си на глас без да се обръщам конкретно към някой в случая.

Редактирано Юли 21, 2010 от Eлф

[Guest Мона]

Отвъд оковите на свободата има совобода, независеща и незасивеща от никого. Зависи как се продаде и какъв таргет привлече ...

Има самоосъзнаване - човекът като независещ и независими. Господ е някъде в края на подредбата, всъщност той никога не е присътствал - нямало го е. Бил е мъртвъв.

Та, къде е Господ е в моите решения - това е тотално несъществен въпрос. Т.е. къде е човешката дууша - хайде измерете я, без бог и без мерителни единици, без упоменавания за божественост; при всяка товта дума или текст, като прочета господ, ми става зле, толкова ли е семпъл този народ, че нямма идентификация в други измерения???

Кои са душите ви, те могат ли да битуват изобщо без Господ?

За мен Адио е позив към душата ми - тя да се върне към себе си, без никаква външна намеса.

Просто adio ...

Почти съм убедена, че няма жив човек, който да говори за свободата

Редактирано Януари 8, 2011 от Иво