Arthur Rimbaud

[Guest Мона]

- Намери ли се?

- Какво?

- Вечността.

Тя е сливането на слънцето и морето.

Цялото литературно дело на Рембо е създадено на 15, 16, 17, 18 - годишна възраст.

Така Рембо – богопризван авантюрист – се втурва ненадейно сред полираната литература от онова време, вдъхновен от гордост и презрение: носи със себе си бунт и оставя раздор:

Racine – реuh! Victor Hugo – роuah! Ноmere-оh! lala!...

Сам изгаря току-що напечатаната своя книга, неспирно викан от далечния глас на кръгозорите: Англия, Холандия, Скандинавия, Кипър, Арабия, Абисиния, Етиопия – камилар в пустинята, търговец на слонова кост, фабрикант на куршуми за Менелик...

Един хаос, в който се зараждат цели слънчеви системи: така, едва на 19 години, Артюр Рембо се отказва от поезията. Когато в 1891 г. той издъхва в една болница в Марсилия, възвърнал се от дълги странствания – никакъв шум не повдига тая смърт. Верленовите славословия за него в книгата „Роеts Maudits“ („Прокълнати поети“, 1884 г.) са му създали само ограничена известност.

Артюр Рембо е един от любимите ми поети и отдавна мислех да създам тази тема. Чувствах се длъжна да отдам заслуженото на този гениален бунтар, потънал в плен на пияните си кораби...

Чели ли сте Рембо и как се чувствате, на гости на неговата поезия, приласкани в неговия странен свят?

[Надеждна]

Ето нещо от Рембо за онези,които са любопитни да се запознаят с него.Аз лично все още не мога да "повярвам",че това е писано не миналия,а по-миналия век и то от един "хлапак",който Виктор Юго нарича "невръстния Шекспир".Такава поезия може само да се "излива от Горе".Благодаря ти,Мона,че ми "отвори прозорец" към бунтаря Рембо.

БЕДНИТЕ В ЦЪРКВАТА

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,

сред дъх на спарено са вперили очи

към хора, в който пак разпяват се, мучейки,

над двадесет гърла – та химн да прозвучи;

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,

печални, кротки, те напомнят бито псе.

Пред Бога бедните – нали ги гледа свише! –

са смешни: за едно и също хленчат все.

Жените са добре – седят на пейка гладка

след шест кошмарни дни, в които няма Бог!

И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,

след непосилен плач заспали сън дълбок.

Прибират мазна гръд лапачките на супа,

в очите им – молба, но не отронват стон;

поглеждат скришом как се фръцва цяла група

от уличници зли с капели без фасон.

Вън – мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.

Добре са. Още час. И после пак тегла.

Край тях – блажен шептеж и пъшкане, сумтене,

една колекция от сбръчкани тела:

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,

от кол и от въже събрали се и днес;

разтворил требник вехт, слепецът също души –

загубен в тоя свят без верния си пес.

Изливат в плюнка те мизерната си вяра

и жалбите си в такт повтарят пред Христос,

задрямал горе – жълт от светлината стара,

далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,

от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;

молитвата цъфти с най-ярките рефрени

и мистиката все по-втръсващо кънти,

а по средата – там разнищват свила гъсти

лъчи – кварталните Госпожи, о Христе,

стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти

в светената бода потапят в унес те…

1871

[lekota]

Едно негово стихотворение, което ни напомня да изживяваме пълноценно настоящия миг, който е дар за нас, сливайки се с Природата. И не случайно Present освен Сегашно време, означава и "подарък"

Sensation

Par les soirs bleus d'été, j'irai dans les sentiers,

Picoté par les blés, fouler l'herbe menue:

Rêveur, j'en sentirai la fraîcheur à mes pieds.

Je laisserai le vent baigner ma tête nue.

Je ne parlerai pas, je ne penserai rien:

Mais l'amour infini me montera dans l'âme,

Et j'irai moin, bien loin, comme un bohémien,

Par la Nature, - heureux comme avec une femme.

Mars 1870

Винаги ми е било интересно до каква степен в превода на поезия може да се превъплоти усещането на преводача и да се получат съвсем различни стихове. Ето две версии на това стихотворение, носещи отпечатъка на преводаческата сетивност.

УСЕЩАНЕ

Сред лятна вечер бих закрачил в здрача син

със свежест някой клас, тревичка или цвете

ще следва моя път със допира си фин,

главата ми безспир ще къпят ветровете!

За нищо в този миг не бих желал да знам.

Но обич без предел в душата ми ще има:

нататък ще вървя и по-нататък, сам

с Природата - щастлив като с жена любима.

Превод : Пенчо Симов

УСЕЩАНЕ

През летните нощи ще тръгно по нови пътеки.

Мечтател, ще крача сред ниви и сълзи ще рони

тревата под моите стъпки, безшумни и леки.

И нека немирникът вятър косите ми гони !

Ще бъда безмълвен и няма да мисля тогава.

Ще тръпне сърцето ми волно във обич безкрайна

и скитник бездомен, ще бродя в нощта до забрава.

Ще бъда щастлив като в женска прегръдка омайна.

Превод : Василий Иванов

[lekota]

И друга версия на стих от Вечността :

Намерена пак е.

Коя? - Вечността.

Море необятно и

слънце е тя.

Превод : Марио Добчев

[Guest Мона]

Един от най-добрите преводачи на френска поезия и особено на френските поети-символисти е Кирил Кадийски, ненадминат преводач и франкофон.

Предлагам едно от култовите стихотворения-поеми на Arthur Rimbaud, а именно Пияният кораб

[Силвия СД]

Част от Един сезон в Ада на Рембо е Лоша кръв:

J'ai de mes ancêtres gaulois l'oeil bleu blanc, la cervelle étroite, et la maladresse dans la lutte. Je trouve mon habillement aussi barbare que le leur. Mais je ne beurre pas ma chevelure.

Les Gaulois étaient les écorcheurs de bêtes, les brûleurs d'herbes les plus ineptes de leur temps.

D'eux, j'ai : l'idolâtrie et l'amour du sacrilège ; - Oh ! tous les vices, colère, luxure, - magnifique, la luxure ; - surtout mensonge et paresse.

J'ai horreur de tous les métiers. Maîtres et ouvriers, tous paysans, ignobles. La main à plume vaut la main à charrue. - Quel siècle à mains ! - Je n'aurai jamais ma main. Après, la domesticité mène trop loin. L'honnêteté de la mendicité me navre. Les criminels dégoûtent comme des châtrés : moi, je suis intact, et ça m'est égal.

Mais ! qui a fait ma langue perfide tellement qu'elle ait guidé et sauvegardé jusqu'ici ma paresse ? Sans me servir pour vivre même de mon corps, et plus oisif que le crapaud, j'ai vécu partout. Pas une famille d'Europe que je ne connaisse. - J'entends des familles comme la mienne, qui tiennent tout de la déclaration des Droits de l'Homme. - J'ai connu chaque fils de famille !

за тези, които харесват различната поезия

[lekota]

И отново превода на Лоша кръв

От галите, моите прадеди, имам синьо-бяло око, тесен мозък и неловкост в борбота. Намирам облеклото си също тъй варварско, както и тяхното. но косите си аз не мажа.

Галите одираха животни и палеха най-негодните, в тяхно време, треви.

От тях наследих:идолипоклонството и любовта към светотатство - о! Всички пороци, гняв, сластолюбие, великолепното сладострастие- а, преди всичко, лъжата и леността.

Ужасявам се от всички занаяти. Господари и работници, всички са селяни, простаци. Ръката на перото струва, колкото ръката с оралото. - Какъв век на ръце ! - Никога не ще имам ръка. Освен това, ратайството води много далеч. Почтенността на просията ме съкрушава. ПРестъпниците отвръщават като скотове:аз съм прокълнат, и това ми е все едно.

Но! Кой направи езикът ми тъй вероломен, че дори и досега той да ме ръководи и предпазва моята леност ? Без да служи за нещо, дори на моето тяло, и е по-ленив от жабата, аз живях навсякъде. Няма семейство в Европа, което да не познавам. Подразбирам семейства като моето, които черпят всичко от декларацията на човешките права.- Аз познах всеки син от семейство!

Превод: Георги Михайлов

[Guest Мона]

В книгата на Марсилската болница от 1891 г. е записано, че на 10 ноември е починал Артюр Рембо - търговец. И не защото е бил забравен като творец. Той е забравил, че някога е бил поет. Много направления и школи го смятат за свой предтеча. Той принадлежи повече на 20 век, отколкото на времето, в което създава своите гениални стихове; времето, направило от него едно чудо и твърде бързо убило поета у неистовия юноша. "Детето-Шекспир" - както го нарича Юго. Сбъднатите прозрения и тия, на които предстои да се сбъднат, дават блясък на истинското творчество. Озаренията на Рембо не са фойерверките на лесната слава, а галактика, която се движи и по пътя си озарява другите. Непредсказуеми са пътищата, по които ще премине тая мъглявина (това е за ония, които обичат разбираемата - за тях - поезия), но едно е сигурно - пространствата пред нея са бездънни.

Интересно ми е с какво свързвате поезията на Рембо, че и на Пол Верлен, с когото са били в много близки отношения. Френският символизъм е опиянил не малко глави, още от от времето на Рене-Франсоа дьо Шатобриан, смятан за предтеча на френският романтизъм, както и от Шарл Бодлер, с неговите Fleurs de Mal (Цветя на злото), създал символиситчното кредо на френската поезия от 19 век. Да не забравяме и граф дьо Лотреамон (или Изидор Дюкас), считан пък за много далечно знаме на сюрреалистите с поемите си в проза Песните на Малдорор (Les Chants de Maldoror).

Изобщо, намирам френската поезия за един неизчерпаем източник на вдъхновение, както и на съкровени спомени или инвенции за друго битие.

Редактирано Юли 25, 2008 от Мона

[Guest Ивета]

Léo Ferré

chante Arthur Rimbaud - Adieu

Редактирано Май 29, 2012 от Ивета