Guest hrisko_89 Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 (edited) Ами ако мисля отрицателно за нещата около мен, ако ми идва отвътре да мисля отрицателно ? Няма ли да е добре поне малко да се опитам да мисля по - положително, нали има самовнушения - дори Дънов е говорил за тях ? Даже не знам защо, но ми е по - лесно да мисля отрицателно. Редактирано Януари 3, 2009 от hrisko_89 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 Чел съм, че колкото по - положително мислим, чувстваме, колкото повече вярваме че всичко ще е добре, колкото по - ясно си го представяме и с по -голяма убеденост, колкото повече любов излъчваме, толкова вероятността животът ни да е по - щастлив ще е по- голяма. Човек е щастлив, когато може да бъде себе си. Няма нужда от външни причини. Често си мислим, че тези външни причини ни помагат или ни пречат да бъдем себе си, но ние сме нещо, което не зависи от тях. Често се отъждествяваме с желанията си, с мислите си... всъщност чрез тях се проявяваме и тука въпросът е до контрола над желанията и мислите. Доколкото сме постигнали този контрол, ние можем да изразим същността си чрез нашите действия, мисли, чувства, желания и ще бъдем щастливи. Ако не сме постигнали достатъчен контрол над мислите и желанията си, това означава, че ние сме зависими от тях, ние не можем да ги управляваме за да изразим същността си чрез тях, а те ни управляват и определят настроението ни. Те могат да ни създадат илюзия за щастие или за страдание, преходни и нетрайни, които постоянно преминават едно в друго и в крайна сметка не можем да задържим нито щестието, нито страданието - те не са истински; щастието не е нашето щастие, а ни е наложено отвън, от обстоятелствата. Когато мислим и чувстваме положително, ние просто сме щастливи, защото всъщност изразяваме себе си - това е Животът, а не безбройните събития от ежедневието ни. Щастието е когато Животът се проявява; страданието е когато Животът не може да се прояви. Всъщност с положително мислене и нагласа можем да влияем в определена степен и върху събитията, но щастието което това би ни донесло само по себе си е преходно и краткотрайно, т.е. задължително ще бъде последвано от страдание, после ново щастие и т.н. Истинското щастие не зависи от обстоятелствата. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest hrisko_89 Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 Съгласен съм, че истинкото щастие не зависи от страданията ( не че съм го изпитал де , но ако не беше истинско, щеше да зависи),но докато се постигне истинско щастие, може би поне на първо време е добре да има и преходно, или поне усещане за каквото ти спомена, пък било и преходно. Маги, да , чел съм че колкото по- голямо земно щастие получава човек, толкова по- голямо е и страданието, понеже колкото повече получаваш, толково повече трябва да даваш. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
maggee Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 Въпросът не е да се насилваш да мислиш положително за неща, които определено не са положителни. Защото вътрешното ти чувство към тях е отрицателно, а мислите ти са насила положителни - става нищо, конфликт. Това ще те изтощи и няма смисъл. Има смисъл да промениш отношението си към нещата, които смяташ за отрицателни. Да се опиташ да погледнеш от другата страна, да разбереш другото, за да преодолоееш отричането си. Да вземем прост пример - лъжата. Всички хора казват, че ужасно мразят лъжата, и всички хора лъжат - всеки, без изключение, е лъгал. Има хора, които са толкова вкопчени в справедливостта, в искреността, че говорят всичко, което им мине на ум, без да съобразят, че в някои случаи то ще им навреди - именно поради крайното залитане към истината. Пример. Идва шефката ти с нова рокля и те пита - добре ли ми стои? Ти не я харесваш и отговаряш - не. Резултатът ще бъде конфликт с шефката, това ще смути работата ти, ще допуснеш грешки. Ако кажеш да, какво ще стане - тя вече се харесва, щом се е облякла така, ще получи още малко одобрение и ще се чувства добре - не е краят на света. А ти ще си осигуриш спокойствие да си свършиш работата както трябва. Тоест, ако си крайно вманиачен в това да следваш истината, неизбежно ще попададш в ситуации, в които това ще ти вреди - ситуации, които може да елиминираш, ако промениш отношението си към въпроса с истината. Преценяваш реалистично, че да излъжеш в някои случаи е по-удобно, че не е нещо лошо - това е механизъм на адаптация към средата. Това, че ще излъжеш, не те прави по-лош човек, защото всички хора лъжат. Това, че винаги казваш истината, не те прави по-добър от другите човек - то може да те направи по-озлобен човек, който казва - аз съм толкова честен, пък все страдам, истината не води до нищо добро. И в крайна сметка ще минеш в другата крайност. Ако имаш някакъв дисбаланс в характера, имаш само два пътя - да го регулираш съзнателно или да минеш през страдание, резултатът от което ще бъде същия - да приемеш това, което си отричал. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest hrisko_89 Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 (edited) "че да излъжеш в някои случаи е по-удобно, че не е нещо лошо - това е механизъм на адаптация към средата." Даа, това съм го разбрал, не съм пристрастен към истината, макар че предпочитам истината Редактирано Януари 3, 2009 от hrisko_89 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest azbuki Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 (edited) Въпросът не е да се насилваш да мислиш положително за неща, които определено не са положителни. Защото вътрешното ти чувство към тях е отрицателно, а мислите ти са насила положителни - става нищо, конфликт. Да, хората, които се стремят да мислят винаги положително (това е често в резултат на криво разбрана духовност) понякога имат по-силни конфликти със себе си, отколкото хората, които си признават тези конфликти и ги изживяват до преодоляването им. Не мога да се усмихвам, когато не ми е до усмивки. Опитвам се, разбира се, да изляза от лошото настроение или друго негативно състояние, но преди да изляза, поглеждам за какво става дума. Когато нещо не ми харесва, опитвам се да гледам положително на нещата, но не и преди да съм разбрала защо гледам положително въпреки всичко. Редактирано Януари 3, 2009 от azbuki Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest hrisko_89 Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 Да, права си. Ако човек на всичко се радва и смее, може би не е добре психически. Но пък положително може да бъде да благодариш на Бог за всичко, вярвайки че е за твое добро - ето пак оптимизъм. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 (edited) Въпросът не е да се насилваш да мислиш положително за неща, които определено не са положителни. Защото вътрешното ти чувство към тях е отрицателно, а мислите ти са насила положителни - става нищо, конфликт. Това ще те изтощи и няма смисъл. Във всичко отрицателно има нещо положително. Никой не казва, че трябва да виждаме само положителното, но е важно да го намираме дори и в най-отрицателните неща, това ще ни помогне да се справим с тях, да ги разберем защо са се случили по този начин, какво се е объркало, какво може да се направи. Когато открием положителното, същността, която не се е проявила правилно положителното ни отношение няма да е фалшиво. Отрицателното е просто една обвивка. Освен това положителното отношение означава да желаеш най-доброто за всеки и за всички, това съвсем не означава да одобряваш действията и постъпките му. Негативното отношение не трябва да се изразява в омраза, ненавист, а просто в несъгласие с действията на въпросното лице, в намирането им за погрешни. Да вземем прост пример - лъжата. Всички хора казват, че ужасно мразят лъжата, и всички хора лъжат - всеки, без изключение, е лъгал. Има хора, които са толкова вкопчени в справедливостта, в искреността, че говорят всичко, което им мине на ум, без да съобразят, че в някои случаи то ще им навреди - именно поради крайното залитане към истината. Пример. Идва шефката ти с нова рокля и те пита - добре ли ми стои? Ти не я харесваш и отговаряш - не. Резултатът ще бъде конфликт с шефката, това ще смути работата ти, ще допуснеш грешки. Ако кажеш да, какво ще стане - тя вече се харесва, щом се е облякла така, ще получи още малко одобрение и ще се чувства добре - не е краят на света. А ти ще си осигуриш спокойствие да си свършиш работата както трябва. Тоест, ако си крайно вманиачен в това да следваш истината, неизбежно ще попададш в ситуации, в които това ще ти вреди - ситуации, които може да елиминираш, ако промениш отношението си към въпроса с истината. Преценяваш реалистично, че да излъжеш в някои случаи е по-удобно, че не е нещо лошо - това е механизъм на адаптация към средата. Това, че ще излъжеш, не те прави по-лош човек, защото всички хора лъжат. Това, че винаги казваш истината, не те прави по-добър от другите човек - то може да те направи по-озлобен човек, който казва - аз съм толкова честен, пък все страдам, истината не води до нищо добро. И в крайна сметка ще минеш в другата крайност. Ако имаш някакъв дисбаланс в характера, имаш само два пътя - да го регулираш съзнателно или да минеш през страдание, резултатът от което ще бъде същия - да приемеш това, което си отричал. В дадения пример, когато лъжеш шефката си, преди всичко трябва да се разграничат два възможни мотива. Да и направиш добро впечатление или да не я засегнеш (нараниш). Не причиняването на вреда е основен принцип, особено на Изток. От значение е как човекът отсреща ще приеме истината или лъжата. Ако разкриеш военните планове на държавата си пред друга държава, също казваш истината, но това е предателство. И вса пак "Истината ни прави свободни", т.е. тези разсъждения се отнасят само за човешкото разбиране за истината. Всъщност да кажеш истината включва и разбирането на отсрещната страна. Ако кажеш истината, а човекът отсреща не я разбере или я разбере погрешно, все едно, че си го излъгал, не си му казал истината. Истината води до нарастване на разбирането за нещата, а не до увеличаване на заблудата. Изричането на вярно твърдение, не е задължително разкриване на истината. Истината е нещо, което разкриваме на човека отсреща. Използваме израза "казвам истината" - това се отнася до нас самите, ние изричаме твърдение, което смятаме за вярно, но не се отчита разбирането на отсрещната страна, т.е. дали нещата са се прояснили за него, дали сме успели да му разкрием истината или не. Лао Дзъ е казал: По-добре да не напълниш, отколкото да препълниш. Редактирано Януари 3, 2009 от Станимир Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest hrisko_89 Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 Да, прави сте - аз по - скоро под максимално положително мислене имах предвид максимална вяра че нещата ще станат по определен начин, визуализиране че дори са факт в момента ( а не че ще станат). Иначе съм чел също така, че чрез реални действия, умствени упражнения, самовнушения човек може да промени черти в характера си, като преди това установи какво трябва да променя и дали наистина съответната черта му пречи. И че трябва реално да се гледа на ситуациите, да се търси решение, да се намери решение и после да се опиташ да намериш и нещо положително в ситуацията, както и това че трябва да гледаш на провалите като възможности за натрупване на опит. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Виктор Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 Когато един човек иска да се издигне "по-нагоре" - в духовен смисъл - това може да се случи, чрез силите стоящи "по-горе", но не и с познатите му немо умения, понеже те са от "по-долен" характер. Искам да кажа, че човешкото същество не познава висшата реалност, поради което не разполага с познати методи да се приобщи към нея. Приобщаването може да се реализира от по-висшата реалност с притежаваните от нея способи, но с желанието на егото на човека. Естествено - след изпълнението на желанието излъчено от егото, най-вероятно то ще стане на "пепел". Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 (edited) Това е вярно донякъде, но е непълно. Човекът не се издига по-нагоре, човекът в своята същност е съвършен. Издига се съзнанието, т.е. съзнанието, грубо казано, се фокусира все повече към духовния полюс на човешкото същество вместо към материалния. Нисшето наистина само не може да надскочи себе си, но не е и нужно, то не е човекът, а само негов инструмент. "Надскачане" на себе си може да се нарече преодоляването на илюзията, че човекът е тялото, емоциите или ума. Редактирано Януари 3, 2009 от Станимир Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Януари 3, 2009 Доклад Share Добавено Януари 3, 2009 "Надскачане" на себе си може да се нарече преодоляването на илюзията, че човекът е тялото, емоциите или ума. Да. Човек не е тялото си, не е емоциите си, не е ума си. Дори не е това, което днес познаваме като човек. В своята същност той изглежда е нещо съвсем друго. Не би трябвало и тук да се подвизава. Не и като явление от ранга на явленията в света на противоположностите и промените. И Пътят би трябвало да го изведе до истинската му същност, до разкриването и, до разгръщането и. И до мястото, където тя е призвана да се разгърне. А как се озовал тук ... Например- всички знаем за мита за Нарцис ... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
maggee Добавено Януари 4, 2009 Доклад Share Добавено Януари 4, 2009 Да, прави сте - аз по - скоро под максимално положително мислене имах предвид максимална вяра че нещата ще станат по определен начин, визуализиране че дори са факт в момента ( а не че ще станат). Иначе съм чел също така, че чрез реални действия, умствени упражнения, самовнушения човек може да промени черти в характера си, като преди това установи какво трябва да променя и дали наистина съответната черта му пречи. И че трябва реално да се гледа на ситуациите, да се търси решение, да се намери решение и после да се опиташ да намериш и нещо положително в ситуацията, както и това че трябва да гледаш на провалите като възможности за натрупване на опит. Вярата не може да бъде максимална - човек или я има, или не. А ако вярваш в нещо, няма нужда да правиш визуализации и т.н. - тоест, тези методи са инструмент ва въведеш в подсъзнанието си програма, която ти е несвойствена. Ако е близка до светоусещането ти, може да успееш. Примерно, решил си да промениш начина си на хранене, защото знаеш, убеден си, че плодовете и зеленчуците са полезни, но пък предпочиташ сладкиши и пържоли, въпреки че знаеш, също толкова убеден си, че ти вредят. Сядаш и визуализираш маса, отрупана с плодове и зеленчуци, които обичаш, представяш си апетита, който те възбуждат в теб, усещаш вкуса им, представяш си как тялото ти се изпълва с позитивна енергия - това действа. Но да речем родителите ти са те възпитавали, че парите са нещо лошо, че те развалят хората (много често оправдание на хората, които нямат пари, пред самите себе си). Ти пък виждаш как добре живеят приятелите ти с пари и искаш да имаш пари, да станеш богат. Сядаш и визуализираш себе си в богато обзаведения си апартамент, в скъпата си кола, на вилата на морето с мацките около себ си и т.н. Е, това е твърде малко вероятно да се случи, докато ти не промениш онази подсъзнателна програма по отношение на парите, която ти е набивана цял живот, ден след ден. Няма смисъл да се занимаваш с подобни визуализации, докато не приемеш, че парите са просто средство, което е необходимо за живота на човека, те не могат да развалят един независим от тях човек, могат само да му помогнат да реализира мечтите си, да помага и на другите хора. Когато приемеш, че да нямаш пари не означава, че си смотаняк, а да имаш пари не означава, че си престъпник, тогава парите ще дойдат при теб. Като ги приемаш спокойно, като не се страхуваш за тях, ще успееш ида ги задържиш. И това съвсем няма да те направи по-малко духовен човек. Така че позитивното мислене не е да убеждаваме себе си в невероятни неща, защото няма да успеем. Позитивно мислене за мен е да умеем да приемаме нещата, които ни се случват, спокойно - хубавите без прекомерна радост, лошите без прекомерна скръб, да знаем, че всичко се променя и нито хубавото ще продължи вечно, нито лошото. И най-вече, да можем да приемаме неприятните моменти като част от пътя, с разбирането, че в крайна сметка всичко е за добро, дори в момента да не изглежда така. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest hrisko_89 Добавено Януари 4, 2009 Доклад Share Добавено Януари 4, 2009 (edited) Е, вярата не може ли да има степени - например от допускането че има Бог до фанатичната убеденост в неговото съществуване, или пък безверието - от лекото съмнение в нещо например Бог, до абсолютното отричане на Бога. Относно парите нямам такива предубеждения - че са лоши и т.н. Нито пък ако визуализирам ще си представям много мацки, по -скоро семейство бих си представял(не че сега нямам, имам предвид мое) Редактирано Януари 4, 2009 от hrisko_89 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
maggee Добавено Януари 4, 2009 Доклад Share Добавено Януари 4, 2009 Не знам, моята вяра няма степени - или вярвам в нещо, или не. Защо смяташ, че фанатичната убеденост е по-силна вяра от онази, която допуска съмнението? Единственото силно нещо там е промиването на мозъка. Човекът по принцип така е устроен, че да вярва в нещата, в които е сигурен. Аз съм започнала да вярвам, когато съм получила своите доказателства. Има хора, които предпочитат да си заравят главата в пясъка и да приемат на готово някаква теория, която им осигурява душевна хармония, но това дали е истинска вяра? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest hrisko_89 Добавено Януари 4, 2009 Доклад Share Добавено Януари 4, 2009 (edited) Е, аз затова явно нямам 100% вяра, не съм си получил доказателствата. Иначе относно отношението към нещата, за които може да визуализираме - чел съм поста на Иво за поръчването на бедност. Ако човек мисли отрицателно за друг човек, но се стреми да мисли положително - това пак ли ще даде обратен ефект ? Редактирано Януари 4, 2009 от hrisko_89 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
maggee Добавено Януари 4, 2009 Доклад Share Добавено Януари 4, 2009 Можеш да имаш всичко, което наистина пожелаеш. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest hrisko_89 Добавено Януари 4, 2009 Доклад Share Добавено Януари 4, 2009 (edited) Знам че мога. Може би ако още пишем по тази тема трябва да се прехвърлим другаде. Редактирано Януари 4, 2009 от hrisko_89 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Apocatastasis Добавено Февруари 2, 2009 Доклад Share Добавено Февруари 2, 2009 (edited) Пътят, това е разлистването на цветето Човек. Разлистване, което ще разлиства все нови и нови листенца, изпод които ще се показва все по-нова и по-истинна природа, субстанция, същност. Пътят е винаги пред нас. Дао е винаги в нас. От мигове в мигове, от прераждане в прераждане, ние вървим по Пътя, следвайки една Светлина, която все повече и повече, сред истини и заблуди, сред падания и изкачвания, ни зове и приканва към Себе си, докосвайки по все по-дълбок и всеобхващащ начин нашата душа и нашата Божия искра. Има мигове в живота, когато сякаш заставаме лице в лице пред Бездната на Битието и там цялото наше съществувание загубва онтологическият си времеви статус, като в Бездната пропадат всички опосредствувания на нашия Аз - любови, семейства, приятели, форуми, народи, човечество, свят - тогава пред нас, в Световното мълчание заговаря един единствен глас, който сякаш проговаря из дълбините на нашето същество и сякаш прокънтява от висините на Универсума - той тихо ни прошепва своето име - вие знаете кое е То... Името на Бога е Неговата същност. В Името на Бога се крие краят на Пътя, но този край няма край. Нашият живот е един неистов копнеж по Името на Бога и нашето най-съкровено естество всякога се опитва да си припомни какво му е прошепнал Гласът в онези мигове... И припомнянето, това е пак Пътя... И Гласът, това е пак Пътя... И Пътя е пак Пътя, "Аз Съм, който Съм", "Ego Sum qui Sum" (Изход:3-14). Редактирано Февруари 2, 2009 от Apocatastasis Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
jul Добавено Февруари 3, 2009 Доклад Share Добавено Февруари 3, 2009 Пътят, това е разлистването на цветето Човек. Разлистване, което ще разлиства все нови и нови листенца, изпод които ще се показва все по-нова и по-истинна природа, субстанция, същност. Пътят е винаги пред нас. Дао е винаги в нас. От мигове в мигове, от прераждане в прераждане, ние вървим по Пътя, следвайки една Светлина, която все повече и повече, сред истини и заблуди, сред падания и изкачвания, ни зове и приканва към Себе си, докосвайки по все по-дълбок и всеобхващащ начин нашата душа и нашата Божия искра. Има мигове в живота, когато сякаш заставаме лице в лице пред Бездната на Битието и там цялото наше съществувание загубва онтологическият си времеви статус, като в Бездната пропадат всички опосредствувания на нашия Аз - любови, семейства, приятели, форуми, народи, човечество, свят - тогава пред нас, в Световното мълчание заговаря един единствен глас, който сякаш проговаря из дълбините на нашето същество и сякаш прокънтява от висините на Универсума - той тихо ни прошепва своето име - вие знаете кое е То... Името на Бога е Неговата същност. В Името на Бога се крие краят на Пътя, но този край няма край. Нашият живот е един неистов копнеж по Името на Бога и нашето най-съкровено естество всякога се опитва да си припомни какво му е прошепнал Гласът в онези мигове... И припомнянето, това е пак Пътя... И Гласът, това е пак Пътя... И Пътя е пак Пътя, "Аз Съм, който Съм", "Ego Sum qui Sum" (Изход:3-14). ~Благодаря~ Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Юли 6, 2010 Доклад Share Добавено Юли 6, 2010 Когато човек притежава вътрешна чистота, неговото съзнание се озарява от светлината на Божествения свят, наречена „яснина” и той придобива яснота. Да си вътрешно чист, означава да си лишен от користни мотиви, мисли и постъпки. И колкото си по – безкористен, толкова в по – голяма степен съзнанието ти придобива яснотата, която му дава възможност да вижда нещата такива, каквито са – без замъгляване и деформация. За да стане обаче човек безкористен, се налага да премине през много скърби и страдания, които така издълбават сърцето му, че го правят вместилище на Любовта, от която изтича милост. И източникът на Любовта, който се разкрива в нас, е толкова по – дълбок, колкото по – дълбоки са били страданията, които сме преживели, без те да са ни смазали, ожесточили или озлобили. Което пък от своя страна изисква благородство на духа. А благородството на духа е дар Божий – дар, който ни се дава, но ние трябва да си го вземем. Затова някои от нас го имат, а други го нямат. Това е и причината при големи скърби и страдания едни да се озлобяват, а други да се облагородяват. Забелязано е: човешкото величие се измерва със степента на страдания, които той може да понесе, съхранявайки Любовта, без това ни най – малко да увреди душата му. Затова в дълбок езотеричен смисъл се твърди, че страданията са велика благословия. И не случайно Христос казва: „Аз съм Пътят”… А всички знаем какъв е бил Неговият път, защото Исус не би бил Христос, ако си беше спестил трънения венец, кръста и не беше изпил горчивата чаша. Лъчезарна и Розалина 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Мария-София Добавено Юли 6, 2010 Доклад Share Добавено Юли 6, 2010 Когато човек притежава вътрешна чистота, неговото съзнание се озарява от светлината на Божествения свят, наречена „яснина” и той придобива яснота. Да си вътрешно чист, означава да си лишен от користни мотиви, мисли и постъпки. И колкото си по – безкористен, толкова в по – голяма степен съзнанието ти придобива яснотата, която му дава възможност да вижда нещата такива, каквито са – без замъгляване и деформация. За да стане обаче човек безкористен, се налага да премине през много скърби и страдания, които така издълбават сърцето му, че го правят вместилище на Любовта, от която изтича милост. И източникът на Любовта, който се разкрива в нас, е толкова по – дълбок, колкото по – дълбоки са били страданията, които сме преживели, без те да са ни смазали, ожесточили или озлобили. Което пък от своя страна изисква благородство на духа. А благородството на духа е дар Божий – дар, който ни се дава, но ние трябва да си го вземем. Затова някои от нас го имат, а други го нямат. Това е и причината при големи скърби и страдания едни да се озлобяват, а други да се облагородяват. Забелязано е: човешкото величие се измерва със степента на страдания, които той може да понесе, съхранявайки Любовта, без това ни най – малко да увреди душата му. Затова в дълбок езотеричен смисъл се твърди, че страданията са велика благословия. И не случайно Христос казва: „Аз съм Пътят”… А всички знаем какъв е бил Неговият път, защото Исус не би бил Христос, ако си беше спестил трънения венец, кръста и не беше изпил горчивата чаша. Пътувам си тази сутрин към офиса и си чета една нова книжка,скоро я наченах.И започнаха да се сипят от нея едни мисли,до които отдавна съм достигнала самостоятелно.От една страна добре-правилно съм се ориентирала,в истинския път съм,получавам потвърждение.Става ми радостно на душата.От друга страна,защо не съм я чела тази книга по-рано?Защо все откривам "топлата вода" самостоятелно?И влизайки във форума поподам в темата някакси веднага...Ами мисля,че намерих отговора-Моя "лесен" път е по -трудния.Сама да си откривам ,или може би спомням нещата,защото някак си ги знам дълбоко в себе си.Благодаря на Борислав,който ми е отговорил "предварително",защото е бил по-ранобуден. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.