Самодиви, змейове и изобщо нашите си митове

[Ани]

Една интересна статия:

Образът на Слънцето в българската митология, фолклор и Паневритмията.

от

проф. дфн Анчо Калоянов, Даниела Анчева

ВТУ “Св.Св.Кирил и Методий”

Изследването представя анализ на текста на Паневритмията за понятието “слънце” и как то се съотнася със слънчевите мотиви в българската митология и фолклор.

Текстът на Паневритмията е създаден през 30-те години на ХХ век. Автори на текста са поетесата Олга Славчева (Асинета), Учителя Петър Дънов и поетесата Весела Несторова. В текста думата „слънце” е девета по честота: „слънце”- 41 и „слънчице”- 3 (освен това „слънчев”- 10). С метода качествен анализ на съдържанието са разгледани всички фрази, съдържащи думата “слънце”, и свързаните теми в близък контекст....

[Креми (късметче)]

Топлината на слънцето го оставя бездетно в митологичните представи. Една българска легенда разказва, че то решило да се ожени и поканило всички животни на сватбена трапеза. Обаче Таралежът, вместо да посегне към вкусните гозби, взел да яде един камък. Когато останалите го попитали защо прави това той отговорил, че се подготвя за бъдещето, когато по земята ще останат само камъни за ядене. Защото като се ожени слънцето ще се народят още слънца и от топлината им растенията ще изсъхнат. Тогава животните помолили Петелът да предупреди слънцето да не се жени, да не се нарушава мярата.

Тази легенда според мен силно кореспондира с притчите, разказвани от Учителя.

Определено има връзка с темата " С или без партньор по Пътя...".

А преди много години ( и още не беше професор) проф. Анчо Калоянов ми е преподавал. Възхитителен е начинът, по който обича работата си!

[Ани]

Митологичните образи на Слънцето, луната, огъня и звездите

Слънце

Слънцето като божество се среща във всички митологии, но не във всяка митология той е в еднакъв образ. В българската митология Слънцето е в мъжки образ.То живее на края на света, храни се вечер, жени се. За жена избира земно момиче, което го е победило в състезание по надгряване. Месецът/месечината му е брат/сестра, звездите му са сестри, зорницата също му е сестра. Рожденият ден на Слънцето е на Коледа, тогава той е победен от юнак, който се бори за ръката на Зорницата, тъй като тогава е най-слабо. Всъщност става дума за зимното слънцестоене, когато денят е най-малък, но след това започва да нараства. Значи Слънцето се ражда отново. Слънцето е бог на плодородието.

Образът на Слънцето в представата на нашия народ е изграден на базата на тракийските, славянските и прабългарските митологични представи. Взели сме нещо и от гърците. Всъщност гръцкият и тракийският пантеони са много близки.

В гръцкия – Аполон и Хелиос. Тук има едно разделяне на слънчеви и луннни богове. Известно е, че Орфей е донесъл в тракия култът към слънчевите богове и си е изпатил за това.

В славянската митология на него отговаря Дажбог, при сърбите – Дабог.

Древните руси особено са почитали Даждбог, като са се считали за негови внуци. Той е син на Сварог, върховеният небесен бог, господар и родител на боговетеи и на богинята на земята и живота Мати-Земля. Името на Даждбог се свързва със старославянското дати (давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод) и повелителната му форма дажд (дай, дари). Т.е. „Даващ бог“, „Даряващ бог“ или „Дайбог“, „Дайбоже“. Според някои автори името трябва да се обясни с древноиранското даги — горя, обгарям.

За структурата на прабългарския пантеон и Слънцето в него, като бог, може да се научи от мита за раждането на боговете, поместен в началото на Сказанието за дъщерята на Хана /българско свещено предание/:

В далечни времена,

когато на Земята още нямаше хора,

Създаде Всевишният Тангра алпи-диви.

Първо създаде старшите алпи:

Слънцето, Луната и някои други.

От старшите алпи се родиха средните алпи...

Оттук се вижда, че в българския пантеон има две категории божества. Към първата се отнася Всевишният Бог Тангра, а към втората – всички останали божества, наречени с общото название алпи. Алпи са Слънцето, Луната и другите планети, но алпи са и свръхчовешките божества, съответствуващи на известните богове от другите индоевропейски митологии – те са алпите-диви.

Останалите богове имат по-специфично и епизодично значение за хората и напълно закономерно стоят по далеч от централното място, заемано от Слънцето. Ето някои от тях:

Месец/ месечина

От народните песни се вижда, че при българите луната се разглежда двояко. В едни песни луната е с мъжки образ, а в други – в женски образ. Двойката слънце-месец в мъжки образи свързва народните ни песни с образа им в митологиите на индийци и иранци, шумери, вавилонци, малоазийските народи (хети, хати), където те са в мъжки ипостас. От друга страна двойката слънце-месец – в мъжки-женски образ съответно, се свързва с митологии като гръцка, римска, египеткска, а може би и осетинска, както и “скитска”. В българските народни вярвания преимуществено отношение се дава на втория вид двойка – слънце – мъжко начало, месец – женско начало. Тези две разновидности на образа на месеца сигурно отразяват наличието на два пласта в българската митология. С Луната има различни забрани и обичаи. Луната е покровителка на нощта, въз основа на нейните фази са се започвали или спирали различни дейности Луната е покровителка на водата и брака. Според народното поверие тя се ражда, след като небето и земята се разделят.

"Янка са на бас хванала

Морето да си преплува,

Морето и тихи бели Дунава.

Мама на Янка думаше,

Не ходи, Янке, не ходи.

Че ти се канят, Янке ле

Варненски млади рибари,

Дунавски девет (стари)-лодкари.

Косата да ти отрежат,

Магия да ти направят.

Янка на мама думаше,

Мене магия не хваща,

Мойта е звезда Луната,

Луната и Месечинката."

Огнян

Той присъства само в една песен за сватбата на Слънцето. В тази песен е наречен брат на Слънцето. Възможно е зад неговия образ да се крие образа на небесния ковач. За ковача се споменава в някои песни за змея, който отвлича девойка. Той е брат на змея. Песните за отвличане на девойка от змей или Слънцето са близки по действия. Това навежда на мисълта за определянето на Огнян с небесния ковач, алп Хърс, с когото е свързан и огъня.

В славянската митология това е бога на земния огън Сварожич или Бог Семаргл,които е брат на Даждбог. Той е възприеман като бог ковач, патрон на занаятчиите.

При прабългарите това е Хурса (Хърса). Богът Ковач, Тук той е син на Слънцето. Върховният алп-див е бил най-почитан от прабългарите. Това се вижда от имената на много селища по нашите земи: гр. ХЪРСОВО в Делтата на Дунав (на румънски Хършова), две села ХЪРСОВО в Лудогорието и едно до Мелник със същото име. Култът към Хурса е съхранен и в наши дни в Лудогорието.

Според Сказанието Алп Хърса е изковал оръжието на средните алпи, но също така той е представен като покровител на хората, във връзка с мита за сътворението на първите хора:

И Тангра повелил:

да вложи Хърса в хората

своя огнен дъх.

Така у хората

се е появила душата.

А тя е безсмъртна

и е главното в човека.

гл.I, п.1 : 33-34

А в първата песен се разказва как Хурса е дал на хората умения по рударство и ковачество:

Той бил неуморен ковач

и пребродил цялата Зема

в търсене на руда

за своята ковачница.

По неговите пътеки

и сега хората вървят,

и считат Хурса

за свой покровител.

Никой не може

да пресече пътя на Хурса,

иначе изчезва силата

на оръжеито му.

гл.I, п.1 : 9-11

Деница

В българските народни песни тя се представя като сестра на Слънцето. Тя става жена на юнака, победил Слънцето при надбягване. В една народна песен тя е наречена Деница змеица, повелителка на болести. Деница е една от самодивите. За здраве и плодородие в Хасковско и Бургаско има обичай в нейна чест по време на Сирната неделя. В “скитската” митология на нея съответства Артибаса –Афродита Урания. От казаното за Деницата може да се направят следните изводи за нейните функции:

1. богиня на живота и смъртта (що се отнася до връзките й със самодивите)

2. богиня на здравето и плодородието (извежда се от връзките й със самодивите)

...ни са ми на зло овчаре,

ни на по-зло кехаи.

Насън ми, мале, дооди,

дооди, мале, Деница,

Деница, млада змеица.

Псетата гони с камене,

дружина гони с тояги,

овците, мале, размамя,

а мене, мале, пригърта,...

из песента „Овчар и змеица“

Редактирано Юни 15, 2012 от Ани

[Ани]

Образът на болестите в българските народни вярвания

Според народните представи болестите са невидими свръхсетивни същества, които нямат божествен произход, макар най-често да се изпращат от Бога с цел наказание. Те живеят накрай света и идват само когато ги изпратят или те пожелаят. Отношението към тях е твърде внимателно с табу-имена, умалителни и ласкателни, в тяхна чест често се извършват определени обреди и им са посветени празници.

Болестите са невидими, но представата за тях най-често е в образа на жени, т.е. те са персонифицирани. Причинители на различни заболявания могат да бъдат самодивите, ако се извърши нещо непозволено по отношение на тях, магьосниците, както и другоселци и непознати хора.

Според народа броят на болестите е 77 и половина или 99, като се вярва, че за всяка болест има лек, а само за половинката или за стотната няма. Разказва се също, че половината дух е най-лош и не може да се изгони. Той дебне всяка болест и когато някоя болест нападне човека, той се притуря да й помага. Като мярка се препоръчва, когато се берат 77 билки, за половинката болест да се откъсне със затворени очи половинка от кой да е цвят – той именно ще я изгони.

В една народна песен се споменава за жена змеица, която е господарка на седем болести. Това е същата звезда-Деница, слънчевата сестра, за която писах в предния пост и за която се оженил юнакът надбягал слънцето:
 

През Черно море, през Бяло,
Между девет могили,
Дето слънцето изтича,
Там има жена деница,
Деница, жена-змеица,
на седем болести най-баща,
дето болести разсъжда.

Епедимичните болести се представят като жени, които живеят по къщите, спят на меко върху вълна, нощем ходят по улиците. Стават особено лоши, ако им се прави нещо неприятно, а са добри, ако се върши това, което те обичат. За да се умилостивят, се раздават кравайчета с мед, като се казва: „земете си за благи и медени, да си заминават мирно и леко“ или се оставят на вратата, че когато дойдат да ядат.

Чумата е стара, грозна жена, с дълги несресани коси, дълги костеливи ръце с дълги нокти, облечена с черна, дрипава дреха. Обикновено чумата носи и дете в пелени, което обича да повива във вълна. Носи и списък на хората, които трябва да покори. Удря жертвите си със стрели. Някъде носи коса и с нея действа. Според вярването тя идва не за отделни хора, а тогава, когато има много грешници за избиване.

Чумата. Илюстрация от художника Виктор Паунов в книгата: Красимир Мирчев. Вампири, гундураци, змей. София, Панорама, 1998.

Чумата се свързва с някои светци, които в народните вярвания доста са сменили смисъла си. Например светец – Тимньо, или св. Евтимий (известен и като св. Черна), – чийто образ обединява различни предхристиянски вярвания и представи за демоничния дух и природа, олицетворява болестите и смъртта.

СВЕТИ ТИМЕН
Празнува се на 19 януари
Свързан с вярванията за Андонов и Атанасовден, за него и днес се разказват легенди в селищата от Средните и Източни Родопи. Там наричат светеца Тимньо или.Тимяй, а празника - Черен ден. Старите хора вярват, че св.Тимен ги пази от болести, затова жените не подхващат никаква работа, за да не го разсърдят. Принасят му жертва - черна кокошка.. Приготвят обредна храна, която раздават на близки и съседи, за да прогонят болестите. Оскубаните пера на кокошката жените пазат на тайно място, защото вярват, че са лековити.
Според древна легенда Тимен бил най-малкия брат на св.Андон и св. Атанас. Веднаж тримата братя тръгнали по света. По пътя се скарали и най-големият решил да изоставят Тимен. Той много се разсърдил и се зарекъл, че ще заколи черна кокошка, ако ги настигне. Но конят на светеца се разболял и Тимен не могъл да настигне братята си.
В други села битува поверието, че на този ден св.Тимен кади земята с тамян. Така тя почва да се затопля и става за работа. Затова след празника по традиция всички стопани ходят на нивите и лозята, и започват да ги копаят.
/източник/

В Габровско вярват, че на Атанасовден заедно с чумата се е родила и мечката (териоморфен митологичен образ на болестта).
Представата за светеца като повелител на чумата изисква приготвянето на курбан на болестите. Колят се черна кокошка или черно агне. С кръвта на жертвата се намазват челцата на децата. Курбаните са лични и общоселски. Селището коли жертвата на определено място, което се свързва с легендата за доброволната жертва на елена или с района, откъдето някога била прогонена чумата.

Въпреки грозотата си чумата обичала чистота, била милостива към старците и вдовиците и не ги убивала. Тя се поддавала и на молби и на благоразполагане.

За предпазване от чумата съществували някои магически практики: мъжете и жените носели чесън, обличали чумави ризи – изработени от девет вдовици, които изпридат, изтъкават и ушиват ризата за една нощ и който я облече, остава незасегнат.

Шарката е представена от три сестри моми, които единствено между болестите не са грозни. Най-възрастната сестра се нарича едрица, средната – брусница, а третата – ситница. Те са обикновено весели, добреразположени. Нападат децата, които прекарват леко болестта. Много се сърдят когато видят да ври вода или да се коли животно – кокошка, прасе, гъска и др. и да се попарват с вряла вода.

Названията, с които се среща сред народа, са баба Шарка, шаруля, сладка и медена (почти в цяла Северна България), богинка (Западна България), редушка, медена-маслена, лели ка (Петричко).
В чест на шарката се празнува Младенци (9 март), Св. Варвара и Сава (4-5 декември), Св. Катерина (24 ноември). Раздават се питки с мед за здраве на децата.

Треската като болест е персонифицирана в образа на седем сестри. Когато някой се уплаши или самодивите устрелят някого, треските веднага пристигат да го втресат. Лекува се чрез баене, заклеване и наричане. В апокрифната литература са запазени молитви за трескави, чийто вероятен автор е поп Йеремия, като използва редакция на Сисиниевата молитва. /Смята се, че поп Богомил е имал син, наречен поп Йеремия, който също бил негов ученик./
Сисиниевата молитва разработва стари езически митове. Треските са седем дъщери на Ирод или 7 жени, излизащи от морето, което напомня някои антични митични същества. Който се интересува по-подробно за молитвите, не само срещу треската, а и срещу други болести може да прочете: Стара българска литература. Апокрифи, Донка Петканова

Интересно е схващането за материалния характер на болестите. Една част от обредите са свързани с представата, че трябва да се изнесе и вземе болестта от друг, за да оздравее човекът или да изчезне епидемията от селото
Болестите според народните представи, запазени до края на 18 век и отразени в устното песенно и прозаично творчество, имат антропоморфен образ. Те донякъде се сближават със самодивите. Названията, които имат ласкателен и умилостивителен характер, са общи: бели-червени, сладки-медени. Подобно на самодивите и болестите живеят на край света, но за разлика от тях, те идват при хората, и то в техните жилища и селища, всеки момент, а не само в определено каледндарно време.

Ако някой е чувал или чел нещо за образа на болестите в народните вярвания, за обичаите свързани с тях - може да пише. Редактирано Септември 15, 2014 от Ани

[Ани]

Вампири

За вампирите има доста писано. Дори и в Портала – енергийните вампири: "Енергиен вампиризъм / Психовампиризъм". Но тук ми се иска да опиша другите – "истинските" . Тези от митовете и легендите. Предимно българските или поне на Балканите. Цял свят знае за румънския вампир – граф Дракула, благодарение на талантливия писател Брам Стокър. Понякога ми се струва, че дори и ние като, че ли повече сме чували и чели за румънските вампири или поне за представата на холивудските режисьори за тях. Но в какво са вярвали нашите прадеди, само преди 100 г? Всъщност сред народа този мит се е запазил доста по-дълго от вярата в останалите митологични същества. Може би защото вампирите са бивши хора? Всеки имало опасност да се превърне в такова същество. Затова съществуват много практики за предпазване най-вече от създаването на вампири, а след това и за предпазване от тях или унищожението им. Нашите вампири са доста по-различни от "чаровния" образ на холивудския кръвопиец. Ето как изглежда едно такова същество в началния си стадий:

Названията за този вид демонични същества са: най-широко разпространено вампир с диалектни форми въпир, въпер и др.; лепир - Търновско; литер - Горнооряховско; дракус - Родопите и Хасковско; плътеник - Северозападна и Североизточна България; тенец - Северозападна България; устрел - Странджа; топяк - областта Чеч, Югозападна България; опаина - Девинско; упир - Добруджа; бродник - Русенско; гробник - Кукушко,Струга, Охридско.

Как се вампирясва, според вярванията на българите.

В българската митология във вампир се превръща всеки мъртвец, през чийто труп се подаде предмет или се ръкуват, или който бъде прескочен от котка, куче, през който прехвръкне птица или върху който падне сянка. Същото се отнася до дрехите на покойника и до гроба. Във връзка с това поверие е покойникът да бъде пазен денонощно от негови близки при светлина, гробът да се копае в деня на погребението.

Това са "не по реда си умрели и погребани хора", смъртта на които е настъпила насилствено - били са убити или сами посегнали на живота си, но и такива, които са били погребани с нарушения на някои изисквания на обичая

Вампирът може да стане и всеки неокъпан мъртвец. Затова окъпването е основен обреден момент и има повсеместно разпространение. Окъпването се извършва от възрастни хора от пола на мъртвеца, които измиват тялото (по-късно само лицето и ръцете) с босилек и вода, вино или мълчана вода. Обикновено тази вода се извърля далеч, защото се смята за опасна за живите - "тя е мъртовска вода". В българските земи била позната и практиката трупът да се намазва с вино и зехтин..

Според народната вяра във вампир се превръща и неоплаканият и неопят мъртвец. Задължителен обреден момент е оплакването от настъпването на смъртта до погребението. Оплакване преди и след това време не се прави, защото се смята, че е лошо за мъртвия и той ще се овампири. Обредното оплакване започва, след като покойникът е подготвен за погребение, и завършва със спускането му в гроба. Не се плаче нощем или след връщане от гробищата. Българските оплаквателни песни-тъжачки са елегични импровизации - израз на лична скръб с лирико-драматичен характер, и носят следи от езически религиозни представи за смъртта. Оплаква се и мъртвец далеч от неговия дом, с незнаен гроб, като обредът се извършва върху неговите дрехи.

Успоредно с оплакването със същата функция е и опяването на покойника от свещеник и прекръстването, които са вторично явление. Налагането на християнските обреди става чрез промяна във възгледа, чрез ново тълкуване на езическия обред, т.е. че мъртвецът ще стане вампир, ако не се погребе по християнски ритуал. Във вампири се превръщат и анатемосаните и отлъчени от църквата. Налице е приспособяване на християнството към езически възгледи.

Опяването като компонент от църковния ритуал, обаче не се практикува при особени случаи на смърт - при епидемии, самоубийци, при некръстени деца и родилки до 40-ия ден, както и при убити от гръм.

Според народните вярвания покойник с рани на тялото или язва в стомаха също се превръща във вампир. Затова, за да се предотврати вампирясването му, раните се измиват с вряло вино или се горят, а гробът му се опалва. Във вампири се превръщат и престарелите или тежко болните хора, погребани с дълги нокти. Среща се и поверието, че във вампири се превръщат и родените, и починалите в определени дни.

В Странджа се смята, че умрелите некръстени или починали деца, които са били заченати или родени в събота, се превръщат в устрели 9 дена след погребението. Вампирясват и родените в събота или през поганите дни от Коледа до Богоявление, което вярване по всяка вероятност има връзка и с практиката умрелите тогава а не се опяват. В Югозападна България по отношение на родените през тези дни съществува практиката да бъдат "лекувани" още приживе. Също така през тези дни се забранява да се работи, защото тогава е празникът на вампирите и "който работи, когато умре ще се изпогани", т.е. ще се превърне във вампир. Народният обичай забранява вечер да се режат нокти, тъй като лицето също ще се превърне във вампир, когато умре.

Нави или устрели

Вампирът произхожда и от мъртвец, погребан с дреха, плетена през Вълчата неделя, или от мъртвец, роден от майка, яла през своята бременност месо от животно, душено или убито от вълк.

С определени морални норми са свързани и народните вярвания, че вампири стават хората, водили лош живот - крадци, убийци, блудници, пияници, магьосници. Дяволът, вселен в тях, не им давал покой и след смъртта, защото с негова помощ те извършвали различни деяния.

Всички, които умират преждевременно от неестествена смърт (удавници, обесени, самоубили се) и от насилствена смърт (убити, посечени, паднали от сграда, убити от гръм, отвеяни от вихрушка), се погребват без църковен ритуал вън от гробищата. Вярва се, че след смъртта си те се превръщат в зли и отмъстителни духове.

Дет се човек удави,

удави та се обеси,

сам си смърт направи –

попове не го опяват,

в гробища не го заравят,

роднини не го жалеят,

комшии не го окайват

(Хр. Вакарелски, Етнография на България, с. 590)

Във вампири могат да се превърнат и мъртъвци при някои по-особени случаи - ако мъртвецът остане с отворени очи; ако се обърнат назад, когато тръгнат с мъртвеца за гробищата, или ако падне сянка върху трупа, ако завали дъжд или завее вятър.

Изобщо според нашите прадеди възможността да се превърне човек във вампир е била много голяма. Тук трябва да се отбележи разликата с разпространеното в литературата и филмите превръщане във вампир чрез ухапване от друг такъв.

/Ползвана е като източник книгата на Иваничка Георгиева, "Българска народна митология", S/O JUSAUTOR, SOFIA, 1983 г./

Редактирано Юни 15, 2012 от Ани

[Florestan]

Хубава тема. За вампирите попрочетох най-общо при чичко Гугъл и леля Уикипедия

Излиза, че това явление е било първоначално характерно предимно за народите от Източна Европа, като в някои държави названието "вампир" се е използвало със сила, почти еквивалентна на това на "вещица" в Западна Европа. По-точно, "вампир", "упир" и т.н. са се наричали именно хора, притежаващи някои от чертите, описани по-горе и за нашите си вампири, но много често във вампиризъм са били обвинявани хора, от които обществото се е страхувало поради някакви причини. Дори по-често са обвинявали враговете на властта в момента, както и хора, обявявани за врагове на църквата. От тук, обаче, може да се направят интересни изводи.

А именно, много от хората, описвани като вампири в миналото, поне в някои източно-европейски държави, не са били изобщо такива, а просто са били "неудобни" за някого. За мен е много интересен фактът, че измежду тези хора много често са били враговете на тогавашната аристокрация или на тогавашното духовенство - а някои от тях са били именно аристократи. В този смисъл, това, че Брам Стокър описва граф Дракула като "аристократичен" вампир може да се окаже, че не е просто плод на естетическото му чувство. И може би именно защото такива детайли почиват на една реална основа, а не само на нещо фантасмагорично, хората имат и повишен интерес към подобни книги. В края на краищата, погледнато отгоре, историята на един вампир, който притежава (незнайно защо) аристократични качества и същевременно (странно за един аристократичен човек) си е съвсем егоцентрично същество с животински инстинкти показва в дейстителност конфронтацията между това как изглеждат нещата на пръв поглед и какви са те отвътре, но не е сигурно дали това би било достатъчно да държи вниманието на толкова много хора за толкова години, ако няма и нещо друго зад това описание. А когато човек събере две и две, се оказва, че то е базирано на реални исторически факти (стига чичко Гугъл да не е послУгъл), които, обаче, не са изяснени докрай в самата книга, а са по-скоро смесени и представени в един вид, съвсем различен от оригинала.

Тема за размисъл...

Редактирано Септември 16, 2009 от Florestan

[Ани]

Вярата във вампирите е съществувала по цял свят, във всички култури. Причините за това са най-различни. Флорестан е прав, че хората описвани/набеждавани като вампири, не са такива. Много от тях, като Влад Цепеш (Дракула) са били реално съществували исторически личности, прочули се с нещо (добро или зло...), но определено неудобни на църквата, управляващата аристокрация или просто на съседите си.

По нашите земи наистина не е имало гонене на вещици от църквата. Православието на Балканите си е имало по-съществен проблем, като оцеляването му например под мюсюлманския ятаган. Вещиците, магьосниците, баячките са се ползвали дори с определен социален престиж в съответното населено място. За разлика от набедените за вампири, които може да не са били преследвани от църквата, но от населението: съседи, съселяни, близки дори – да. И сега думата „вампир” се използва много често за обида. Ето как изглежда вампира в представите на нашите прадеди:

Представата за вампира в българската митология.

Вампирът е невидимо демонично същество, но за определени хора той е видим - това са родените в събота. На някои места се конкретизира денят - на Сирната събота, събота пред Божик (Коледа), през поганите дни от 'Коледа до Йордановден', пред Великден, както и някои, които са заченати срещу Бъдни вечер. Същата способност притежават и кучетата, родени в събота, и четверооките кучета с дамги над веждите. Особено голям враг на вампира е вълкът. Голяма сила да вижда и унищожава вампирите притежава глогът, „дете на вампир”. Според някои по-рядко срещани представи способност да виждат вампири притежават и хора, насире родени (останали сираци в корема на майка си, преди да се родят), преносените, нагорени или ударени с желязо.

Най-разпространена е представата за вампира като надут мях, като гайда, пълна с кръв, която се търкаля като кълбо. Много от описанията за вампира се основават на индивидуални видения. Вампирът наподобява нещо голямо като биволска глава, рунтаво, което бяга и вряска, или пък е като глава на свиня или вол, която се търкаля. Според други вампирът бил като сянка, сякаш минаващ вятър и врабците се свивали като от вятър, което приема очертанията на животно или човек. Според трети описаният вампир приличал на човек, но бил само от кожа и кръв, вместо нос имал дупка, с червени очи, нямал крака и ръце и затова не можел да отиде далеч. Образът му бил много страшен - голяма глава с големи зъби. Макар че приема образа на човек, вампирът е само душата на човека със същия образ. Съществува поверие, че той може да приеме облика на животното, което го е прескочило. Затова вероятно твърде често се явява като котка, куче, пиле, но също и като яре, козле, теле, бял кон, бяла крава и др.

Според народните вярвания вампирът живее в гроба. Напуска го само нощем, след залез до първи петли. Той не напуска гроба само в събота. Ако в гроба се яви дупка или хлътнем това означава, че мъртвият е станал вампир.

Вампирът влиза през дупки, през вратата, ключалката, комина, защото тялото му е пихтиесто и без кости. Неговото присъствие се установява по невероятния шум, който вдига. На тавана се тропа, падат съдове, разлива се вода. Излива бъчвите, изважда кросното, насича основата на стана, чупи паници, хвърля боклук в яденето, смесва продукти с ръж, фасул, царевица, грах. Развързва говедата, язди ги цяла нощ и сутринта са с пяна на устата и страшно изморени. Притиска и души спящите хора, особено тези, които лежат на лявата ръка. Нападнатият на път човек не вижда вампира, а усеща голяма тежест, която го смазва до задушаване. Вампирите посещават своите къщи и къщите, в които са ходили приживе.

Основната храна на вампира е кръвта. Затова вампирът, особено устрелът в Странджа, изсмуква кръвта на младите добичета, овце, крави и тежи извънредно много. Вампирът задушава и пие кръвта и на спящите хора, особено жени. Напада и изпива кръвта на малките деца, изяжда младоженци. Удушеният получава черни или сини петна по тялото. Вампирът, особено когато е разгневен, пренася зараза върху брашно, мед, масло, сирене.

Според някои представи вампирът може да се върне при жена си и да общува с нея. От тази връзка се раждат деца, които се отличават от останалите по някои белези - те са чипи, без нос, с меко тяло, с прави и сплеснати уши, без нокти и кости, на гърба си имат дълбок белег като опашка и са много мръсни. Тези деца имат способността да унищожават и виждат вампирите и сами да се превръщат във вампири.

Времето, когато вампирът се разхожда, е до първи петли. Освен изброените занимания той много обича музиката и танците и излиза да играе. Често вампирджиите го подмамват с музика и го убиват.

Всеки ден той се прибира в гроба, а после може да отсъства и по-дълго. Ако не бъде убит, от кръвта, която е изпил, той постепенно се увълчва, усилва се, вече ходи и през деня и не винаги се прибира в гроба. "Ако не го разсипят, отимвал човешко тяло." В Западна България се вярва, че "плътеник до 40-ия ден се увълчвал, ставал самсомолец и после вампирин". Да се увълчи и стане самсомолец, душата на умрелия се облича в плът, но без кости. Може да бъде видим и невидим. Нощем оставя видимата си човешка плът и ходи с духа и пакости; след няколко недели се увампирясва, става вампир.

Срещат се и други мнения - че може да се укости след 6 месеца или след три години. Той приема физически облика на човек. Различава се от другите по това, че е само месо и кожа, без кости и нокти, а с хрущял или небце на устата и без хрущялната преградка на носа.

Когато вампирът се укости, т.е. придобие вид на човек, той обикновено започва нов живот на друго място, където не го познават, и се жени. Неговият занаят е търговия, касапство, бръснарство, но животът му не е дълготраен, защото той самият или някой друг го поразява, особено щом се усъмнят в него. От него остава само пихтиеста кръв.

Укостеният вампир носи различни названия: окостник (Кюстендилско), самосомолец, потняк, пълтняк (с. Гинци, Софийско), плътеняк, джангло или общото название вампир. Самият процес се нарича съответно укостява се, увампирясва, увълчва се, употява се. Често с названието плътеник се означава именно вампир, който приема човешки вид.

Разказват се различни случки за брак на вампир с жена. "Ако вампирът се запази до третата година, ставал хубав човек. Един такъв се оженил. Вечер го няма до полунощ, но щом пропеят петли се връщал. Всичко нощем носел. Жена му се усъмнила и за да провери дали е човек, го боднала с игла на пояса и цялата къща се изпълнила с кръв." Твърде често се разказва следната случка: "Една жена се оженила за вампир. Цял ден едно куче й дърпало полата. Вечерта като казала на мъжа си, той се засмял и тя видяла парцалчета между зъбите му."

Унищожение на вампирите и предпазни мерки.

Основните мерки, с които може да бъде прогонен или унищожен вампирът, са изгаряне, пробиване на тялото, удавяне, изгонване на друго място, литургия. В Самоковско, като заспи човек, укостен вампир, обръщат главата му и душата, като не може да познае къде да влезе, тялото умира.

Ако за някой мъртвец се знае, че е вампирясал, разкопават го в събота. Вампирясалият не се разлага. Когато го разровят, "той си е весел" - подут, червен. Най-сигурното средство тогава е неговото физическо унищожаване. Разказват се различни случки, които показват колко силна е била вярата в превъплътяването.

Тази практика се запазила почти до началото на XX в. В събота сутрин, когато се вярва, че вампирът не излиза от гроба, заливат гроба с вряла вода и слагат тръни, на прага магарешки бодил. Често магическите действия са комбинирани: пробиват трупа с чер глогов клон и в дупката наливат гореща вода или пък вряло вино и масло. Изгарянето се смята за най-сигурно средство. Също така в събота преди изгрев слънце се пали и жив огън, от който слагат на кръстопът, където минават добитъкът и вълците.

Големият враг на вампирите са гръмотевиците. Гръм, паднал в гроба, го унищожава. Вярва се, че първите гръмотевици унищожават всички вампири и лятото е спокойно от тях. Успее ли някой от тях да се опази, става видим, прилича на човек и може да се ожени.

Вампирът се страхува от вода. Може да премине река само ако нещо го пренесе. Затова една от практиките е съботничавите да заповядат на вампира да се удави. В такъв случай хвърлят калпака му в реката, ако е мъж, или забрадката, ако е жена, като му казват да ги донесе. Той отива и се удавя.

Вампирът изпитва страх от сол и от желязото, с което чукат сол, а и от кросното. Вечер хората слагали това желязо под главата си, но достатъчно било и да се каже "дайте ми солното желязо", "сол кълцам", за да избяга.

Вампирът бяга от чесън и катран, затова с катран правят кръст на вратата или слагат катран в огнището. Унищожават вампира и със сребърен куршум или го убиват, като замахват с лява ръка (Средни Родопи).

Вампирът се страхува от християнските символи: икони, кръстове, тамян, светена вода. Често в унищожаването на вампирите участват свещеници и владици, както и ходжи.

Според народните вярвания за най-голям враг на вампира се смята вълкът и от него той не може никъде да се скрие. При споменаването на гробник веднага се казва "вълци го яли". Вярва се, че само вълкът може да унищожи укостения вампир. Вампирът веднага изчезва щом пропее петел или се яви огън и светлина.

Страхът от вампирите някога е бил твърде голям. За да се предпазят, хората са вземали и мерки за охраняване на жилището си: на вратата и комина слагали нищелки, слънчогледова пита, посипвали просо, синап, като се смятало, че "преброи семето ще съмне", или пък слагат сито, рибарска мрежа, за "да брои дупките", а докато ги преброи ще пропее петел.

От къде идва вярата във вампири при нашия народ?

Вярванията във вампира са едни от твърде устойчивите. Разказват се много случки, в които очевидци "се срещат" с вампир или помнят унищожаване на вампир. Макар в съвременността да не се вярва в тези демонични същества, за миналото вярата в тях не се изключва.

Достатъчно е в този смисъл да се посочи, че в съзнанието на най-възрастното поколение е запазен споменът за вярата във вампири. Тяхното изчезване често се обяснява наивно пак в духа на представите за тези същества, със силата на електрическата светлина или с това, че инжекциите още приживе са пробили кожата на хората.

Вярването във вампир може би е намирало "доказателства" и при някои случаи, когато труповете на покойници дълго време не са се разлагали поради особени климатични или геологични условия на мястото, където са били заровени. Не е било изключено и заравяне на хора, изпаднали в клинична смърт. Кръвта на удушените, обесените или при някакъв вид насилствена смърт се запазва по-дълго време в несъсирено състояние, а труповете имат червеникави петна. Тези необичайни за ежедневната практика случаи са били обяснявани чрез намесата на свръхестествени сили.

Някои субективни усещания, като задух, тежест върху гърдите, лош сън, задушаване, особено когато се притиска сърцето, също са могли да бъдат обяснени чрез намесата на вампир и друго подобно същество.

За сравнителната устойчивост на образа определено значение имат психичното състояние, страхът, внушението и халюцинациите. Разкази за срещи с вампири са регистрирани от хора, които вечер се прибират късно в злото време, когато се явяват различни зли духове. Страхът поддържа въображението будно, което при определени обстоятелства, свързани с табу-място и табу-време, възпроизвежда някои представи, унаследени от разказите на други хора.

/Ползвана е като източник книгата на Иваничка Георгиева, "Българска народна митология", S/O JUSAUTOR, SOFIA, 1983 г./

---

Това е за вампирите по нашите земи.

[infinity1305]

Много хубава тема, като приказки са тези поверия, увлекателни и интересни

[Дъгата]

Някъде четох едно удивително изследване на руски етнограф, който проучвал вярванията на славяните и християнизирането им и особености на славянските иконописци.

Според неговите изводи не сучайно Св. Георги е изобразяван с копие пронизващо някакъв вид рептилий. Според някой - това е алегория на обуздаване на нисшето в човека.

А според автора - християнските герой са се проборили с големи популации опасни рептилий, които са оботавали по-северните части на Европейска Русия и Задуралието.

Пролетно време е имало наществие на големи популации такива опасни и много едри същества и да организирани кампани за унищожаването им. Славяните са се страхували да идат към езерата, блатата и горите. Но християните са били смели и има документирани разкази как са правени цели грамади с мъртви тела на тези влечуги и са били изгаряни. И за радост на всички местни хора те са били напълно изтребени.

Може би това са били рядък вид доисторически рептилий, чиито скелети предстои да се открият от археолозите.

Тези подвизи са допринесли много за мирното християнизиране на славянските и други местни племена, макар и да са запазили част от шаманските си практики.

[Ани]

Някъде четох едно удивително изследване на руски етнограф, който проучвал вярванията на славяните и християнизирането им и особености на славянските иконописци.

Според неговите изводи не сучайно Св. Георги е изобразяван с копие пронизващо някакъв вид рептилий. Според някой - това е алегория на обуздаване на нисшето в човека.

А според автора - християнските герой са се проборили с големи популации опасни рептилий, които са оботавали по-северните части на Европейска Русия и Задуралието.

Тези подвизи са допринесли много за мирното християнизиране на славянските и други местни племена, макар и да са запазили част от шаманските си практики.

Интересно мнение, Вики. На рептилиите може да се гледа като на останали от миналото животински видове, все още не изчезнали или като на раса от земни или неземни разумни същества, обикновено враждебни на човека. Според мен вторият вариант заслужава да се разгледа в отделна тема. Тук са според мен и летачите на Карлос Кастанеда и много други астрални, а и не съвсем астрални същества, паразитиращи върху планетата ни. Но това според мен е вече нещо по-сериозно (не, че митологията не е такава ). Ето някои препратки за тези неща:

"Разум в земните недра".

Летачите

и много други

Редактирано Септември 15, 2014 от Ани

[Ани]

Мръсните дни

Дните между Коледа и Йордановден, у нас се наричат мръсни дни, погани дни, пепелни дни, некръстени дни.
 

Вярата в тези дни е остатък от нашето предхристиянско минало, заложено ни от всички народи живели на тази земя. Най вече от прабългарите, славяните и траките. В предхристиянските вярвания на българите съществуват множество фантастични същества. Както много от древните религии, така и в религиозните представи на прабългарите е залегнала философията на дуализма. В нашите митологични представи ясно се различават добри и лоши свръхестествени същества. Този дуализъм е характерен не само за древните религиозни практики, но и за много от съвременните религии, в това число и християнството.

Въпреки приетото от българите и изповядвано и днес християнство, то те не променят изцяло своите религиозни възгледи от предхристиянския си период. Самата българска православна църква възприема много от нашите езически традиции, поради това източното православие става достъпно за народа ни. Съществуващите до този момент религиозни представи на българите оказват влияние и върху неговия фолклор и народен календар.

Смята се, че през тези дни от годината нощем излизат и бродят караконджоли, върколаци, таласъми, вампири, зли сили и болести..., които се мъчат да напакостят на хората.

Това е времето на родилните мъки на св. Богородица, раждането на Иисус Христос и кръщаването му. Народът обяснява това с обстоятелството, че след раждането на Исуса до кръщаването му злите сили ходели на свобода, както се случва след всяко раждане. Или пък “караконджувците ходят, оти се не е още водата кръстила”, или “мръсните са дните додека св. Богородица не отиде на чиста молитва”. Явно е, че народът поставя това разбиране и значение във връзка с родилността на св. Богородица и една проста първобитна идея за нечистотата на жената при раждането.

Има много съвети за предпазване по време на тези дни. В различните краища на страната ни са различни. Ето някои от тях:

До Водици (Йордановден), или направо до Ивановден, не бива да се перат дрехи или сушат защото не било харно, дори не било харно да се мие, къпе човек тия дни защото водата все още е „некръстена”... Почти навсякъде се спазва обичая да не се къпят деца. От Коледа до Богоявление не се и кръщават деца. Жени или момичета не се сресват и не се сплитат до Водокръщи (Йордановден).

Когато трябва да окъпят малко дете, пускат във водата горящ въглен. Ако пък се случи да се роди дете, жените в 24-часов срок му изтъкават, ушиват и обличат ризка, за да не се превърне в караконджо. Всяка родилка, която според поверието в тези дни особено много привлича лошите неща, когато и да излезе от къщи, излиза с ръжена от огнището с набучен на него лук.

Вечерно време в някои краища не предат, защото болестите били чували вретеното и се приближавали до къщи от “врънкането” му. Някъде пък през тази седмица къщата не бива да се измазва, пак “защото не било добре”.
С вярата, че заченатото през тези дни дете ще стане лош човек, ще вижда вампири или ще го залюби змей (змеица) е свързана забраната за полово общуване.

Огънят намира особено място в обредните действия през този период. Вярвайки в неговата предпазваща сила, мъжете в някои югоизт. райони донасят много дърва и срещу Васильовден запалват сред селото голям огън, който поддържат 3 дни и 3 нощи. Вярва се, че всеки трябва да притури дърво в огъня, а последната сутрин да го разрови, за да пусне искри, при което нарича за плодовитост на хора и добитък. От пепелта, останала от кадените вечери в огнището и наречена поган пепел, посипват по двора около къщата, за да се предпазят от злите сили и същества.
 

Коледари, Айдемир, Силистренско, 1968 г.

Препоръчва се след залез слънце да не се излиза от къщи през тия нощи, да не се ходи по късно, защото могат да бъдат срещнати някои от тия лошотии и “да се урадише”, т.е. да се получи неизлечима болест. За да се предпазят именно от злите духове нашите предци предприемат редица предпазни мерки срещу тях. Най-широко разпространение има носенето на чесън в пазвата. Понеже този чеснов лук е от Бъдни вечерската трапеза, то той е прикаден. Такъв чесън носят и коледарите в нощта на Бъдни вечер срещу Коледа. Освен това коледарите преди да тръгнат изпиват прекадена вода от празничната трапеза, в коятопреди това са били сложени въглени от Бъдника. Така, че караконджолите и другите лоши сили не са могли да ги нападат. Наред с тези предпазни мерки българите са използвали и различни видове билки, които имат магическа сила. Те също пропъждат злите сили.

“Мръсните дни” се наричат още “Блажни дни”, защото през тях не само било разрешено да се консумират мазни и тлъсти меса, но било задължително да се яде по много от тях – до преяждане.
 

Кукерите - страшни и небивали чудовища - космати, рогати, чифтокопитни, зъбати, опашати и пернати, вдигат гюрултия до Бога, за да изгонят злите сили през мръсните дни

“Мръсните дни” завършват по Йорданов ден. На този ден е покръстен Исус Христос във водите на река Йордан от Йоан Кръстител. В момента на кръщението небето “се отваря” и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Оттук и названието на празника – Богоявление. На този ден се извършва освещаване на водата, когато свещеникът хвърля кръста в реката и млади и стари се хвърлят във водата да го вадят. Който го извади се счита, че през следващата година ще бъде най-здравия и щастлив човек. Случва се да окъпят някого насила, обикновено някой току-що оженен млад мъж. Има поверие, че ако хвърленият във водата кръст замръзне, годината ще бъде здрава и плодовита.
 

Богоявленският кръст - краят на мръсните дни

Редактирано Септември 15, 2014 от Ани

[Слънчева]

Ани, благодаря за тази информация!

/Знаех си, че Люк Скайуокър е от добрите... /

А за битката със змея е и малко алегорично-змея е символ на силния, логичен ум и е нужно да го укротим /прободем/, за да чуем гласа на сърцето. А змията, /дето изкусила Ева/, носим си я, и е добре да я издигаме /сексуалната енергия, кундалини/, та да може и небесната енергия-/Св. Дух/ да се влее в нас. Тогава се казва, че змията захапва опашката си и се получава символа за безкрайност.

Ето тук може да се види нещо интересно по тази тема http://www.beinsadouno.com/articles.php?id=385

[Ани]

За змиите, змейовете, драконите и др. има вече нова тема. Но ето нещо интересно от Учителя за змея и какво означава да бъдеш обичан от змей

Сега ще ви приведа един пример из живота, който го е разказала една стара жена, българка, на около 85 години. Като била млада, в нея се влюбил един млад момък, змей. Змеят е човек от другия свят. Той се явявал от време на време. Като се отворило херцеговинското възстание и той отишъл на това възстание. Преди да замине, той ѝ казал по какво ще познае дали е жив и ще се върне при нея, или ще го ранят и ще умре. В селото някъде имало извор. Тогава той ѝ казал: Ако този извор пресъхне и престане да тече, тя ще познае, че той е убит. Ако до края на възстанието не престава да тече, той ще се върне жив и здрав. Този момък имал намерение да я задигне със себе си. Случило се обаче, че този извор престанал. Значи, той бил убит и повече не се върнал. Тази мома се оженила, родила няколко деца и после разправяла този случай на своите близки. Та когато любовта на някоя мома се развали, това показва, че я любят не само от този, но и от онзи свят. Следователно, когато една жена не е доволна от мъжа си и постоянно се кара с него и намира, че не е учен, че е прост, това показва, че си има друг любовник, от другия свят. Ето защо, онзи от вас, който мисли да се жени, да гледа да не би неговата възлюблена да има друг някой любовник от другия свят. Сега аз не искам да вярвате в това, което ви говоря. Не е въпрос за вярване. Това е знание, това са факти, които трябва да проверите. И като ги проверите, вие пак оставате на особено мнение. Ни най-малко не ви задължаваме да вярвате. Аз разглеждам нещата съвсем материалистически. Вие трябва да знаете, че всеки човек, който е на земята, обичат го най-малко трима души. Един ще го обича от физическото поле. Това е неизбежно. Вие не можете да се освободите от любовта на физическото поле. Друг ще го обича в реалния свят и трети ще го обича в идеалния свят.... Следователно, онази велика любов, за която ние пъшкаме и мечтаем в света, седи в това, че при тази любов има винаги трима души, които едновременно обичат човека: единият е на физическото поле, другият е в духовния свят, а третият в идеалния свят...

Материална, реална и идеална любов. Категории на любовта

Редактирано Декември 31, 2009 от Ани

[Ани]

Мартениците и Баба Марта – част от нашето минало.

Легендата

Всъщност има доста легенди за произхода на мартениците и защо само ние, българите ги празнуваме.

Ето няколко:

Една от тях разказва за стара жена, наречена Баба Марта, която си променя характера много бързо и често е ядосана. Вярва се, че българите носят мартениците, за да накарат Баба Марта да не се сърди и да не прави зимата по-дълга.

В друга:

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име - Сечко. Само че единият наричали Малък Сечко, а другият - Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла с благата си усмивка, блестяло слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, когато топлото слънчице огряло, птичките се обадили, та из тревица стоката си да попасе.

- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде - думал й свекърът.

Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месецът разбирал кога дъжд ще завали, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.

- Кърпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът. - Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!

- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала снахата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.

Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове безмилостно забрулили напъпилата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.

Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници от червена и бяла вълна, за да радостна Баба Марта и да носи само добрини на хората.

А ето и легендата за мартеницата, свързана с нашата история:

Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.

Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.

Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.

Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.
 

 

Още един вариант на тази легенда:

"Легенда за мартеницата"-Васил Станилов,1982 г.

 

Редактирано Септември 15, 2014 от Ани

[Zbelsrud]

Завързването на мартеници безспорно е много хубав обичай,но съм чувал,че е познат и в съседните страни - Румъния,Източна Сърбия, части от Албания, Тесалия, Епир и тн. Дори румънците си имат и свои легенди на неговия произход.Впрочем до Възраждането населението е имало само смътен и мъгляв спомен за своите славни владетели /спомнете си Паисий/,така че подобни легенди за Аспарух и сестра му и тн. са явно доста по-късно дело. Факт е,че център на разпространението на обичая са именно нашите земи, среща се в различни вариации във всички етнографски области.Възможно е да е донесен наистина от прабългарите и разпространен и в съседните земи, възможно е да е останал от траките, кой знае...

Понякога ме хваща малко яд, че градим националната си идентичност върху някои митове и полуистини като горното, едва ли не уникалността на българската гайда и мн.др. В същото време много традиции,народни вярвания,поверия и въобще голяма част от културното наследство на предците ни не се знае и като нищо утре в процеса на глобализация да остане само в дебелите книги. Затова искрено приветствам подобни теми, дано помним и успеем да съхраним по-голяма част от миналото си   

[Ани]

Здравей, Zbelsrud!

Радвам се, че темата ти е интересна. Всъщност тя е главно за българските обичаи и най-вече легендарни същества от нашата митология. Но няма нищо лошо да се споменат и някои такива на съседите ни. Аз например в темата за вампирите отбелязах и Дракула.

Наистина интересни са тези два сходни обичая (за матрениците). Трябва да си призная, че не знаех за румънските Mărţişor, така, че много ти благодаря за добавянето на този обичай. Забелязвам, че двата обичаят са с различни статии в Уикипедията (на руски и на английски). Легендите за произхода също са различни. Но има нещо обединяващо – белият + червеният цвят.

Според румънците корените на този обичай са още от римската епоха – преди 8000 години.

Исторические корни Мэрцишора остаются загадкой, но обычно считается что этот праздник возник во времена Римской империи, когда Новый год праздновали 1 марта, месяца бога Марса. Марс был не только богом войны, но ещё и богом земледелия, содействующим возрождению природы. Эта двойственность отражена в Мэрцишоре, где белый и красный цвет можно понимать как символы мира и войны.

Археологические раскопки в Румынии доказывают, что амулеты, наподобие современного мэрцишора, существовали ещё около 8 тыс. лет назад. Тогда они делались в форме маленьких камешков, раскрашенных в белый и красный цвет, носившихся на шее.

тук

Жалко, че на руски в Уикипедията има съвсем малка статия за нашия обичай. Мисля, че това зависи от нас – статията да стане по-голяма.

Всеки народ си има своите легенди. Казваш:

Впрочем до Възраждането населението е имало само смътен и мъгляв спомен за своите славни владетели /спомнете си Паисий/,така че подобни легенди за Аспарух и сестра му и тн. са явно доста по-късно дело.

...

Понякога ме хваща малко яд, че градим националната си идентичност върху някои митове и полуистини като горното, едва ли не уникалността на българската гайда и мн.др.

Мисля, че легендата за Аспарух, а и не само тя е битувала сред народа и преди Възраждането. Относно уникалността на нашите гайди – не знам къде си го срещал. Аз винаги съм чела информация за гайдите, подобна на тази в българската статия на Уикипедията. Тук не забелязвам някакъв акцент върху българска уникалност за гайдите.

Но понякога има залитания в дадени области. Например наблягането след 1989 г. върху прабългарите, което се появи на мястото на това върху славяните, преди. Прекаленото идеализиране на траките и много други...

Същевременно на нашите митове и легендарни същества в тях, почти не се обръща внимание. Съседните ни страни изградиха цяла туристическа индустрия, било върху вампирите (румънците с Дракула), било върху боговете на Олимп. Ние си стоим на славата на шопската салата и хубавото Черноморие, което май вече започна да прилича на панелен квартал, но това е друга тема...

Българските деца знаят добре какво е Bogeyman, но не и Таласъм, какво е фея или елф, но не и самодива. В този сайт много често се пише за вещиците, така както са си ги представяли в Европа предимно и според популярните в Англия, а отскоро и у нас движения Уика и Уичкрафт. Но никъде не видях някой да тълкува думата „вещица” така както са я тълкували неговите прадеди. Преди 100 или 200г. Защо англичани, ирландци, румънци, гърци,... си държат на преданията, легендите, популяризират ги, а ние...? Забравяме ги.

Понякога ми е доста тежко от този наш нихилизъм.

Редактирано Април 10, 2010 от Ани

[Zbelsrud]

Ани, извинявай, ако съм те засегнал   Не това ми е била целта, напротив, радвам се,че има хора като теб.

Относно румънците и Дракула предлагам типично по балкански да им го отнемем.Ще го изкараме българин и без това има разни спекулации по въпроса,ще намерим гроб в някой манастир и ще пренасочим туристическите потоци.Така ще им го върнем за мартениците...Можем дори да ги надминем - щом те направиха цяла индустрия от романа на Стокър, защо ние да не направим музей например на ... Конан Варварина. Преди доста време бях чел някакви писания, шеговито озаглавени май "Българин ли е Конан Варварина?", нещо по модерните днес теми, че кимерийците били българи и тем подобни. Усвояваме някой еврофонд, спретваме едно музейче в Каварна, каним някоя рок-група като MANOWAR на откриването, което пък може да съвпадне с примиерата на новия римейк на филма, който се снима у нас. И готово.

Сега малко по-сериозно. Като отвори тема за вещиците, гледах на archive.org няколко книги с народни вярвания, обичаи и какво ли още не. Много ми напълни душата написаното от Димитър Маринов в "Жива старина - етнографическо (фолклорно) изучаване на Видинско,Кулско, Белоградчишко,Ломско,Берковско, Оряховско и Врачанско" от 1891. Извинявам се за дългия цитат и некадърното предаване на езика на книгата.

12.Вещица

Вещицата е жена много стара,която чрез тайната сила на някои билки и буренье и със съдействието на гявола и лошите духове, получава свръхестествена сила, дарба и природа.Всичките невидими духове са нейни всекдашни присъщници и слуги.Тя постоянно се намира в техния кръг и черпи от тях сила и мощ на чародейства.

Вещицата живее в пустите гори и планини,в дълбоките непроницаеми лесове,край река, извор или врело.Тук тя е сама уединена и се занимава със събиране на билки или буренье.Тя има следующата свръхестествена сила: изцерява човека от каквито е да е болести; предсказвала бъдещето на человеците; откривала тайните помишления на човека; покорявали и се самите стихии: я можела да създаде вятър, дъжд; причинявала наводнения; преобразявала човека в животно, камък или дърво и повръщала го изново в първия му образ; можела, ако иска да направи човека щастлив или нещастен; имала сила да се префтаря на разни животни, а, ако искала,да става и невидима.

Змиите са нейни прислужници и слуги и те и помагали да събира билки и буренье лековити и чародейни.Отровата змийска за нея е без действие.

Понятията на народа не могат положително да определят дали вещицата умира, както всички хора, и какво ставало с нея.

Вещицата е зло дихание, и населението не само я мрази, но и се бои от нея.И днес епитет "вещица" се дава на жените и момите за укорение.Има също укорителен епитет вещерник или "вещугюрник", на мъж, но мъж вещица не можах да открия.

                                                 .                                     .                                    .

13.Магйосница.Магесница

Магйосницата е жена,която такожде стои в съобщение с лошите духове и със силата на билките и буреньете, правила разни чудеса, но в много по-малък размер и в много по-ограничена степен от вещицата.Със своите магии магйосницата можела да прави следующите пакости и неща за човека: с помощта на своите магии, тя можела да умори човека,да го осакати,да го подлуди, да го парализира,да го направи половинсвет; (а) с магиите си тя можела да играе голяма роля в любовните отношения на мъжа и жената или момата и момъкът: можела да накара мъжът и момъкът да полудеят от любов към жената и момата,или да ги намразят до отвращение; жената е безчестна, а мъжът срог и бъхте жена си за тая и лоша постъпка,магиите на магйосницата го смирявали, и той почвал да гледа на всичко като пуйка безгласен; някой е кмет,чорбаджия,управител, съдия и пр. и прави работи,които не могат два бъдат одобрени,магиите затискат хорските уста, затварят очите на началството, и за неговите мръсни и безчестни дела никой не продумва нито думица; търговецът е човек и иска да има много мущерии, магиите направят, щото всякой ден дукянът му да бъде препълнен с хора, и прочее, и прочее и прочее, нейните дела са многобройни.

   Най-голямата сила и мощ на магйосницата се състояла в това, дето тя можела, със свойте магии, да принуди месеца да остяви своето място на небето и да слезне да землята в нейното тайнствено сито.

Това е онуй "свалванье на месеца",което е обвито с голяма тайнственост,около което народното поверие натрупало куп измислица и праздни залучквания и с което се тълкува и обяснява затмението месечево.

   Начина, по който се сваля месеца никой не знае,защото нито една от магйосниците не е откривала тая тайна никому,но народното поверие разказва следующето:

   Насред гумното магйосницата туря един котел с вода налята в потайно доба, а във водата разни билки.До котела има сложено ново сито - тайственото сито.Това магюосницата свършва преди потайно време.Като

стане потайно време, магйосницата излиза из къщи гола-голеничка,както я майка и родила, с китка в ръцете си, отива до котела, заклиня нещо и гледа у месеца, след това влиза в къщи и след малко се повръща с едно 

гърне в ръката си (това са всемогъщите магии), приближава се към котела и прави ново заклинание към месеца.Като свърши заклинанието, тя взема ситото, и обикаля къщата три пъти, дохажда изново при котела, и,като направя ново (трето) заклинание, тя заклапя котела със ситото.След туй натопва китката в грънето, поръсва ситото, гумното на четири страни,себе си и месеца на горе.

След тия действия, магията се счита за свършена.

Месецът,който до това време е светил тихо и спокойно на небето,почувства силата на тия магии и почнува да се яде,т.е. да потъмнява постепенно, додето най-сетне мястото му остава тъмно и праздно.На землята става тъмно, но в гумното на магйосницата светло като ден.

Месецът като свети на землята, падне право в ситото;магйосницата гонадносва над котела с водата и разговаря с него.Като свърши разговорът си с месеца, магйосницата го освобождава; месецът изново се качи на небето постъпенно, додето се напълни.Сега месецът няколко време не може да свети тъй ясно както преди, защото е уморен от слизаньето и възлизаньето.

 

[Пламъче]

Песоглавец-дух,който броди по къщите и друмищата нощно време.напада най-много жените.той е тънък,дълъг,с жилави ръце.Очите му не се виждат.

Полуверник-много грозен човек с отвратително лице.Ходи нощно време и причинява много пакости на хората.

Морава-никой не я е виждал,но я има.Идва нощем и напада човек в съня му.Смуче силата му,затова,когато видят някой много слаб човек,казват:"Бозала го е Моравата".Казват,че душата на магьосницата,докато спи,се превръща в Морава,която притиска хората и оставя синини по тялото.По никой начин не може да се убие лесно.Най-сигурно помагат евангелието и попът.

източник: "Детска фолклорна енциклопедия" авт.Лилия Старева,Пламен Бочков

[Ани]

Zbelsrud, granat1 благодаря ви за интересните мнения!

Zbelsrud, изобщо не си ме засегнал! Дори съм ти благодарна, че "съживи" темата.

Много са интересни цитатите от Димитър Маринов които си дал, за вещица и магьосница! Не ги виждам в мрежата, което означава, че са набирани.

Относно румънците и Дракула предлагам типично по балкански да им го отнемем.Ще го изкараме българин и без това има разни спекулации по въпроса,ще намерим гроб в някой манастир и ще пренасочим туристическите потоци.Така ще им го върнем за мартениците...Можем дори да ги надминем - щом те направиха цяла индустрия от романа на Стокър, защо ние да не направим музей например на ... Конан Варварина. Преди доста време бях чел някакви писания, шеговито озаглавени май "Българин ли е Конан Варварина?", нещо по модерните днес теми, че кимерийците били българи и тем подобни. Усвояваме някой еврофонд, спретваме едно музейче в Каварна, каним някоя рок-група като MANOWAR на откриването, което пък може да съвпадне с примиерата на новия римейк на филма, който се снима у нас. И готово.

Добри идеи! Може пък да влязат в работа. И без това туризмът ни както е закъсал в тази криза.

Редактирано Април 12, 2010 от Ани

[Guest Христо]

Защо хората се страхуват от змиите ?

[Станимир]

...

In one sense, all creeping things are included in the one word,

"serpent". From an esoteric aspect, the Serpent symbolizes the highest

point of the development of a human being. From the exoteric aspect

it symbolizes the lowest point in the same development.

Here, as in all other divisions of the Cosmos, appears the action of

the two poles of manifestation. The farther man advances, the greater

will grow his antipathy to creeping, slimy, secretive, hiding things,

because the gulf between his higher and lower nature is continually

widening, and up to the point when lie parts forever with that lower

self by gaining all power over it, the fascination, the temptation of the

lower self continually increases and the battle grows stronger.

When "the heel of the woman shall crush the serpent's head", i. e.,

when the negative aspect of the eternally feminine, the Soul, shall

come into contact with the positive, the Head, lower mind, the

masculine aspect of matter, one of the twain must disappear, and it is

the latter that must disappear, because when such an event occurs the

end of a Manvantara will have come, and Soul and Mind become one.

The creeping of a worm or snake over human flesh does not

occasion any particular fear in the human mind ; as said before, it is a

far different feeling, a quick, convulsive shudder, due to the action of

the force of repulsion which manifests immediately and

results in the creature's being thrown violently from its resting place.

This action of the force of repulsion is but a slight exhibition of the

same force that is generated in, and expelled from "the heel of the

woman" as a result of the interaction of the forces of attraction and

cohesion. The action of the vital ether operative in the nerves of the

skin is instantly increased by contact with such a creature, and upon

communicating a desire to the brain to be rid of the obnoxious thing,

the brain commands the muscles of hand and arm to remove the

interloper, and is obeyed.

There is an occasional "exception to prove the rule" in the cases

of men and women who seem abnormally fond of snakes. These

persons fondle and caress such creatures and exhibit their power of

control, to the great wonder of beholders ; but when this feeling of

attraction is genuine, it is due to one of two causes ; either custom has

so familiarized the person by constant contact with snakes that natural

antagonism has been overcome, and the force symbolized by the

woman's heel has been developed in the performer's body far in excess

of the force symbolized by the "head of the serpent", even to such a

degree that the vital ether no longer responds to excitation by touch ;

or the person bas come directly under the control of some black

magician, thereby changing his whole nature and making him

amenable to the control of those who govern the division of life to

which the creeping things belong, corresponding in planes to the

lower astral.

...

Teachings of the Temple (55. The Symbol of the Serpent.)

Редактирано Декември 16, 2011 от Станимир

[Ани]

Има много интересни неща за змиите в темата на Bethedi: "Образът на змията в митологията".

Христо за страхът от змиите - в буквалния смисъл мисля, че и сам можеш да си отговориш защо. Малко, дребно, студенокръвно, не го виждаш в тревата, безшумно, а ако те ухапе ... заминаваш.

Иначе - змията почти във всички митологии е символ както на мъдростта, така и на лъжата, изкушението... На доста неща е символ. Хората се страхуват от лъжата, изкушението, а много често и от мъдростта...

[Guest Христо]

Гледах "Ники Кънчев под наем". Провеждаха психосеанси с певицата Емануела, която има страх от змиите. Беше и казано, че нейният страх, нейната агресия към тези създания е свързана с дълбокото и вътрешно нежелание да прилича на змия. И това нежелание се проявява като агресивност към тези твари.

Малко, дребно, студенокръвно,

Изглеждат ми някак гнусни.

[Florestan]

Ето един текст, който дава една възможна причина за това защо хората могат да изпитват неприязън към змиите.

Ние се запознахме със значими процеси на развитието на човешкия организъм. Проследихме този организъм от неговото раждане до момента, в който Луната се отдели от Земята. Когато казваме "момент", това естествено е изразено в неточен смисъл, защото тези процеси заемат много дълги периоди. От първия момент, когато Луната започна да дава признак, че се отделя, до последния, когато тя се беше отделила вече напълно, изтекоха дълги периоди и през това време още станаха някои неща в развитието. Но ние разгледахме човека приблизително до отделянето на Луната. Ние разбрахме тази форма на човека, формата, която надолу, започвайки приблизително от половината, от средата на човешкото тяло, до височината на хълбоците, показваше вече една форма, която не беше съвсем неподобна на днешната. С днешните очи бихме могли вече да виждаме това тяло, макар и притежаващо меки части, докато горните части биха могли да бъдат виждани само за едно ясновидско съзнание. Ние обърнахме вече внимание върху това, как легендите, религията и изкуството са запазили нещо от тогавашната човешка природа в Кентавъра. И в отделните части на тялото се запознахме с органи на човека, които са се развили постепенно до днешните нозе, подбедреници, колена, бедра, които тогава представляваха животинските форми на нашата Земя, такива животински форми, които обаче са спрели с тяхното развитие на определена степен, над които човекът се е издигнал по-нататък. Сега искаме да разберем съвсем точно този въпрос. В прадревни времена, когато първо се отдели Слънцето, не бяха се родили още никакви животински форми. Когато Слънцето се беше отделило, най-висшата форма на тогавашните животни беше един вид животни, които се намираха на степента на днешните риби. Когато сега се казва, че човешките нозе отговаряха на тази рибена форма и когато разгледаме човешките нозе във връзка с рибите, що значи това всъщност? Това значи, че тогава бяха изостанали в тяхното развитие такива форми, които са плували като рибите във водната Земя, че в това време от човека бяха физически видими само нозете. Останалата част на човешкото тяло съществуваше само в тънка етерна форма. Това, което бе описано като чашообразна форма или като цветна форма, светещият орган, беше изцяло една етерна, просветлена въздухообразна форма и само най-долната част на човека беше такава, че тя действително пронизваше водната Земя. След това имаше по-висши животни, за които е запазено знанието чрез това, че образно се говори за "водния човек" /Водолей/, за човека, който имаше вече тяло видимо до подбедреницата нагоре. Следователно човекът се беше образувал така, че на всяка степен на неговото съществувание той изостави назад определени животински форми, над които се издигна постепенно. И когато Луната започна да се отдалечава, човекът беше стигнал до там, че беше образувал вече физически долната половина, нисшата природа, обаче неговата горна природа беше в себе си напълно способна да се преобразува. След това ние видяхме, как от Луната се намеси със своето действие това, с което в действието на лунната светлина се запознахме във формата, която египтяните нарекоха Озирис, което може да действува върху човека чрез различните фази на Луната, и как от Луната бе присъединено това, което е най-важната формация на горното тяло, нервите снопчета, които са основна част на днешната горна част на тялото. Нервите, които изхождат от гръбначния мозък, те образуваха горната част на човешкото тяло. Тук чрез онези тонове, които Озирис-Аполон произвеждаха върху човешката лира, е създадена първо средната част на човека, хълбочната среда. Всичко онова, което трябваше да изостане на тази точка на раз- витието, над която човекът се разви по-нататък, то изостана в своето по-нататъшно развитие на степента на земноводните животни, при формата на земноводните животни. Докато Луната още беше съединена със Земята, тя понижи повече или по-малко развитието на човека. Формата на риба още стоеше във връзка със Слънцето, от което идват именно днешните чувства на здравия човек спрямо рибите. Нека помислим, каква радост може да изпита човек, когато вижда едно красиво, лъскаво рибено тяло, когато вижда светещи водни животни, как могат да го радват тези форми, и нека помислим, как човекът изпитва едно чувство на антипатия, когато вижда това, което наистина стои по-високо от рибата, което пълзи и се увива като земноводно животно, като жаба, като крастава жаба, като змия. Вярно е, че днешните земноводни животни са напълно изродени форми на далечното минало време, но такива форми имаше някога човекът в долната половина на неговото тяло. Докато човекът беше само един вид дракон, едва по-късно преобрази той тази долна половина на своето тяло действувайки от горната половина на тялото, когато тя се беше оформила вече физически по-втвърдено. Можем да кажем: формата на рибата предава онази форма, на висотата на която се намираше човекът чрез онези сили, които още получаваше, когато Слънцето още беше съединено със Земята; дотогава, когато Слънцето се отдели, човекът се намираше на степента на рибите.

...

А сега искаме да отидем по-нататък в развитието на човечеството. Човекът е приел най-различни форми и когато се беше развил до височината на хълбоците, той беше най-грозен в своята физическа форма. Тази форма, която човекът имаше тогава, е запазена в една изродена форма в змията. Времето, когато човекът беше стигнал в своето развитие до формата на земноводно същество, когато Луната още беше съединена със Земята, това е времето на позора, на покварата в развитието на човечеството. Ако тогава Луната не бе излязла от Земята, тогава човешкият род щеше да изпадне в една ужасна съдба, той все повече би приел формата на ужасното, на злото. Ето защо чувството, което наивната, непокварена душа има спрямо змията, която е запазила в изродено състояние онази форма, когато човекът стоеше най-ниско, това чувство на антипатия е нещо, което е напълно оправдано. Именно непокварената душа, която не казва, че в природата няма нищо грозно, изпитва отвращение пред змията затова, защото тя е документът на човешкия позор. Това не се разбира в морален смисъл, но показва най-ниската точка на развитието на човечеството.

Рудолф Щайнер, "Египетски Митове и Мистерии", лекция 8

Редактирано Декември 17, 2011 от Florestan

[zwanzig]

Таласъми и полтъргайсти налазиха малкото село Шишенци

Цяло село е обхванато от истерия по полтъргайсти и необичайни явления. Жителите на малкото село Шишенци са убедени в съществуването на зли духове, таласъми, самодиви и призраци. Невидимите природни сили стряскали жителите на селото от десетилетия. Мръкне ли, местните хора залоствали здраво вратите на къщите си и не смеели да си покажат носа навън.

Все още са живи свидетелите на странни случки, които старците днес разказват на своите внуци като страшни приказки ала „Здрач„. Някои от бабите и дядовците отдавна са свикнали да чуват вечер зловещи гласове, които разлайват селските кучета. Не ги стряскали и похлопванията на невидимите сили.

Заради слуховете, че в местността има таласъми, жителите на съседните села започнали да се подиграват на жителите на село Шишенци. Забранили на момите да се задомяват там. След време обаче призраците се заселили и в близките села. Истерията се пренесла и в комшийските местности.

Както всяко село и шишенци си имало своя легенда за появата на духовете. Преди години сватбари от близкото село Гюринци тръгнали към Шишенци. По пътя обаче ги нападнали татари, избили хората и тайнствените гласове, според кметицата, били именно на гостите на сватбата.

Според друга легенда сватбарите влезли в пещера, за да се скрият от татарите и мистериозно потънали в нея. Така се появили духовете им, убедена е секретарката на кметството Веска Петрова.

Някои от по-песимистично настроените към неземни сили хора твърдели, че няма нищо странно в тайнствените звуци – чакали и кучета виели нощем и стряскали съня на дядовците и бабите.

Абе, чакали! Айде да ги срещнем, ама никой не ги е виждал? Вечер се заключвам, страх ме е да не ме изядат. Като не съм ги виждала, откъде да знам какво вие нощно време?!, пали се баба Цеца Божкова.

Нейният комшия Недко Вълчев е убеден, че нощните гласове са на самодиви. Чувал мъжки, женски и детски гласове. Рускиня екстрасенс пристигнала специално в селото, за да изследва феномена. Искала да запише тайнствените гласове с касетофон. Мистерията обаче още повече се заплела. На записа, на който присъствало цялото село се чували всички звуци, без мистериозните гласове. Тях запис не ги ловял.

Преди години местните хора разкопали гроб на починал човек, а служител от селската община прострелял костите на покойника. После пак го закопали. Надявали се, че така духът на починалия ще спре да броди и да ги тормози.

Преди 14 години се спомина баща ми. Няколко месеца преди да почине, приготвях храна за Задушница. Изведнъж чух страшни викове и някакъв зловещ смях на улицата. Изплаших се и захвърлих всичко. Реших, че е духът на майка ми, дошъл да прибере татко. И наистина малко след това той почина, след него си отиде и мъжът ми. Почти всеки месец имах погребение. Първо почина на сестрра ми мъжът й. Сгази го кола през август. През септември почина баща ми, а през октомври – мъжът ми, разказва Перка Генчева. Когато била дете, тя станала очевидец на още по-странно явление. Христина Калчева, служител в кметството, потвърждава спомените на Перка, че едно време на селската чешма имало самодивско хоро. Тревата била утъпкана в кръг, а местните хора веднага започнали да шушукат, че в Шишенци прииждали самодиви.

През 95-та г. отново се случило нещо необичайно, което по-възрастните жители още не могат да забравят. Изведнъж посред бял ден, в разгараа на лятната жега, се извила вихрушка, като торнадо, а животните, изкарани на паша изчезнали за секунди във водовъртежа. Никой повече не ги видял.

В една къща на края на прокълнатото село Шишенци също стават странни неща, има полтъргайст. Както сечаха дървета, в едно от тях намериха скрити златни монети. И изведнъж започнаха бедите у тях. Например, както ври котелът на огъня, се преобръща сам, а вилиците, лъжиците и ножовете летяха, спомня си Перка. Мълвата за пакостите в къщата се разнесла из цялото село. Когато кметът отишъл да види какво се случва, още с влизането, във вратата зад гърба му се забила брадва. Без никакъв огън, огнището се разпалило. Има все още живи очевидци в селото, които са виждали пакостите на този полтъргайст. В едно село, като се случи нещо странно и всеки отива, за да види какво е. Доста хора са го видели, потвърждава и баба Цеца Божкова.

Ето и видео със хубаво качество:

http://play.novatv.bg/play/234527/