Легенди и митове за морето

[mvm]

Легенди за нос Калиакра

Нос Калиакра, скалист полуостров издаден навътре в морето, още отдалеч привлича погледа на пътника със своя особен силует. По него има доста природни пещери, прилични на стаи. От последната "стая" в скалата се открива сводест прозорец над шеметната пропаст, в която вълните на Черно море с шумен плясък се разбиват около балваните, натрупани под най-тесния издатък на планинския нос. Тази част се казва "врата на четирийсетте моми".

При едно чуждоземно нападение много, много отдавна, нападателите успели да завладеят крайморските селища, да ограбят и плячкосат всичко, което им попаднало по пътя. Взели в плен и четирийсет девойки - най-красивите, които срещнали. Докарали пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, да ги пази откъм входа.Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да разделят хубавиците между най-изявените воини като награда за храбростта им.

Девойките, събрани от различни села, не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не рачила да стане играчка в ръцете на завоевателите. Оплаквали през целия ден своята младост и неживян живот и не виждали никакъв път за спасение.

Най-смелата от тях обаче им разкрила, че има път да спасят честта си, като посочила прозореца: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере!

Някои от девойките се изплашили и започнали да вият на глас. Но повечето от тях се окопитили и утешавали другарките си: няма живот а нас, по-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да станем играчка в ръцете на войниците.

Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх - млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но по-голямата част от девойките смело решили съдбата си - по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. И за да не се откаже някоя страхливка, заплели плитките си една за друга. А когато слънцето вече клоняло на запад и разсипало червените си лъчи по морската шир, те се изправили и огънали редицата си надве - в средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. как са се побрали на този прорез и как са успели да полетят едновременно към морските дълбини, не се знае. Но когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси...

Паднали четирийсетте девойки в морето и загинали в аленеещите се от залеза води, запазили чисто своето име и моминска чест.

източник

Днес в началото на нос Калиакра се издига обелиск, наречен “Портата на 40 девици” в памет на това събитие.

Друга легенда е дошла до нас от още по-древни времена:

На скалния масив на нос Калиакра има руини от крепост. Тя датира от тракийско време. В скалите под нея има много пещери. Легенда разказва за съкровището на Лизимах. Той го заграбил при поход. Тогава жестоко потушил бунта на въстаналите градове. Едни разграбил, а другите сами принесли злато, сребро и скъпоценни камъни за откуп. Съкровището Лизимах укрил в пещерите под крепостта...

В този блог има много снимки от местността Калиакра, заедно с исторически данни

[Guest Fut]

Старецът и морето

Привет mvm много бих искала да те поздравя с романа на Ърнест Хемингуей, но ще отнеме време докато го търся, а може и нищо да не открия. Поздравления за прекрасната тема!

http://www.vbox7.com/play:90df685a

[mvm]

Легенда за Галатея

Това се случило през ХV век, когато турците нападнали България. Тогава, там на това място при сегашния фар имало неголямо село от стотина къщи. Населението се занимавало с риболов, скотовъдство и търговия, както и традиционните занаяти на българите по онова време... Хората тук са живеели мирно и доволно, но дошли нашествениците, решени да превземат всичко и да оставят след себе си само пепел. Селото било добре защитено, обградено откъм сушата със здрави високи стени - 30 стъпки, а от към морето имало отвесни скали, по които било невъзможно катеренето. Деветдесет дни и нощи то било в обсада - изтощителна за новодошлите нападатели, но не и за местното население. Те можели да издържат още дълго време, ако не бе се появил предател. Един млад мъж на име Янко се явил при нашествениците, като поискал да говори с технияводач. Янко предложил да съдейства за падането на селището, ноза награда да получи най-най-личната мома - Галатея. Водачът им се съгласил. В една непрогледна, безлунна нощ, след полунощ Янко - предателят, отворил тайната вратичка на крепостта. Така селото било превзето. Пълководецът изпратил хората си да отвлекат Галатея, за да награди според уговорката им Янко, но той самият останал възхитен, поразен от красотата й, а и погледът й бил пронизващ.

Като я видял, затворил очи, за да не ослепее.

"Не случайно Янко поискал само нея, а не злато, нито скъпоценности, нито власт", помислил си водачът на нашествениците. Той намига се влюбил в нея. Почувствал сърцето си как ускорено бие, а кръвта му сякаш бушува като морето ...

За да има Галатея за себе си, първо заповядал да убият предателя. Пленницата, като разбрала какво я очаква, пребледняла, трескавомислела как да постъпи, за да се отърве от нежелания жених, но ида спаси селото си. Бързо се съвзела и поискала три неща от новия господар: първо - да види родителите си; второ - да не убиват никого от сънародниците й; трето - да запази вярата си. Влюбеният друговерец - нашественик веднага се съгласил и трите й желания били изпълнени. Галатея била отрупана с подаръци, но не се докосналадо тях. Върнала обратно всички скъпи подаръци, като поискала след сватбата им да бъдат пощадени всичките й събратя, а и селотода не бъде плячкосано.

Сватбата била странна - християнка се омъжвала за друговерец, който държал в подчинение селото. Галатея била неземно красива, облечена в златотъкана до земята рокля, с колан от чисто злато, прихванат с пафти, обувките й също златни, а черните й коси дълги и гъсти до самите й пети били по-лъскави от всякога, на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче. Очите й сякаш искряли наслънчевите лъчи ...

Тя била не само най-личната мома, но и дъщеря на най-богатите хора на селото, а те все пак женели единственото си чедо, затова не жалели средства.

След сватбеното тържество Галатея се обърнала и заявила на съпруга си: "Ето, аз съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели. Но аз ти признавам, че не те обичам и няма да те обикна никога, затова само смъртта може да ме спаси". Докато изрекла съкровените си мисли, тя се затичала към пропастта и пред смаяните очи на съпруга си и цялото множество се хвърлила в морето.

Младоженецът бил поразен не само от красотата й, но и от бързия и силен ум, който й помогнал да се отърве от нежелан жених.

Преди да се съвземе хукнал след нея, но верните нему хора му препречили пътя и го спасили от гибел. Впечатлен от гордостта и смелостта на девойката, нашественикът удържал на обещанието си. Подарил свободата и живота на хората от селото. След няколко дни той оттеглил войските си , а селяните, благодарни за саможертвата на най-личната мома, единодушно кръстили селото си Галатея.

Няколко години по-късно нови нашественици османлии сринали селото със земята, като го плячкосали. По Божия воля не след дълго то възкръснало изцяло възобновено, но със същото име. Така до ден днешен селото се казва Галата, така се казва и целият варненски залив: А на мястото, от където се е хвърлила девицата, сега е построен фар, за да помага на корабите и на брега със светлината си, в непрогледна тъма и в ураганни бурни нощи. Фарът със своята светлина всяка нощ напомня легендата за подвига на красивата девица Галатея.

Редактирано Май 30, 2008 от mvm

[НелиТ]

Един от най-хубавите плажове на Южното черноморие от недалечното минало (вече е о..ан и пренаселен) край село (вече град) Китен също е свързан с интересна легенда.

"Странджанско пристанище става лично султанско владение

Хитра болярка спасява

Заливът Атлиман е кръстен на кон, разказват легендите

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ

Обикновено се смята, че по южночерноморския бряг между Созопол и Ахтопол не е имало антични и средновековни селища. Историческите извори и археологически следи обаче свидетелстват, че по оживения днес от цветущи курортни селища бряг и някога е кипял бурен живот, а морското крайбрежие е било осеяно с наниз от антични и средновековни крепости пристанища.

Такава е била Урдовиза, разположена на едноименния полуостров на около 15 км южно от Приморско. Бреговете му са стръмни и високи 10 - 15 м. Дълъг е около 120 и широк от 60 до 80 м, ивицата, която го свързва с континента, е съвсем тясна - не повече от 40 м. В края на миналия век археолозите братя Шкорпил забелязали тук останките на внушителна крепостна стена, дълга "сто разкрача". Тя преграждала шийката на полуострова, като е достигала до ширина 3 м и имала две кули. Пред крепостната стена е бил издълбан дълбок ров. Тези останки съществуват и днес. Самото име показва, че Урдовиза е старо тракийско селище. Не е известно кога първоначално е била издигната крепостната стена, но на южната стена бе намерена амфорна дръжка от ХI-ХII в. Тогава името Урдовиза се появява за първи път и в писмен източник - "Географията" на Идриси". Урдовиза се среща и във всички - без изключение, италиански морски карти от ХIV-ХV в., като името й е предадено в различни форми - Уердиза, Вердиз, Верниза и т.н. В Логоса на Алексий Макремболит, в който се описва между другото и генуезката атака срещу Созопол през 1352 г., се споменава, че след завземането на Созопол генуезците се насочили към близко разположената крепост Авордовиза. Жителите й се откупили срещу 10 000 златни номизми - една доста внушителна сума, което свидетелства за богатството на населението, постигнато чрез морска търговия.

В италиански документ от 1453 г. крепостта Вордоваска е спомената заедно с другите южночерноморски крепости, които турците превзели през пролетта на 1453 г. преди падането на Цариград.

Една странджанска легенда свидетелства за това събитие. Тя разказва как е станало определянето на границите на Хасекията - област в Странджа със 17 български села, която чак до 1834 г. е лично владение на султана. Султанът поискал от владетелката на крепостта "бяла Стана" (или Мария в друг вариант) да се омъжи за него и така да вземе непревземаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да й подари като лично владение и да освободи от данъци толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга пак там. Султанът се съгласил, а Мария решила да го надхитри. Тя разставила на няколко места в Странджа буйни жребци (атове). Сменяйки конете, ездачът препускал цял ден и заобиколил почти цяла Северна Странджа. Конят, който ездачът използвал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума, а в чест на истинския герой на тази история - издъхналия кон - жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив Атлиман (Залив на ата). Тази легенда, изчистена от романтичните подробности, отговаря напълно на историческата действителност от края на ХIV и началото на ХV в. Тогава редица дребни феодали в този край предават без бой крепостите си на турците срещу известни отстъпки. Иначе наистина е трудно да се обясни с какво Хасекията - един беден планински край, е заслужил да бъде обявен за лично султанско владение.

Урдовиза съществувала до ХVII в., когато поради опасността от казашките нападения населението й се е преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица."

Редактирано Май 30, 2008 от НелиТ

[mvm]

Без съмнение най-известната морска легенда е тази за Летящия холандец. Доста рових из нета, но намерих само съкратени варианти. За щастие се оказа, че синът ми преди време си бил купувал книгата на издателство ПАН "Голяма книга на митовете и легендите". Съмнявам се да е прочел и една буква, но поне се сети за нея и проверихме - там легендата я има в по-пълен вариант. Ще я пусна на два пъти, защото е дългичка:

легенда за Летящия холандец

Това се случило преди 350 години, а може би и повече. Сега вече никой не може да каже как се е наричал капитанът на този кораб. Като прелистват пожълтелите книги и старите корабни дневници, някои казват, че това сигурно е бил капитан Ван Страатен от град Делфт. Други се кълнат, че се казвал Ван дер Декен. Но както и да е било, всички са съгласни, че този капитан бил най-злият и най-свирепият човек на света. Говори се, че той винаги носел със себе си дебел камшик с оловно топче накрая. А по време на буря рижата му брада пламтяла като огън.

Корабът му плавал и към далечна Ява, и към бреговете на Индия, и към Антилските острови. Там, където другите кораби се разбивали, неговият оставал цял и невредим - нито една дупка, нито една драскотина по дъното. Сякаш корабът бил омагьосан и нищо не можело да му попречи - нито бурите, нито водовъртежите, нито подводните рифове. Невероятен късмет съпътствал капитана навсякъде. Познавали го във всички пристанища. Той бил суетен и горд като самия дявол. Обичал златото, но славата му била по-скъпа и от злато. Екипажът бил лика-прилика на капитана - събрани от кол и въже, все непоправими мерзавци и главорези. Кой ли честен моряк би се съгласил да служи при такъв капитан. Само имато му дори всявало ужас. Той превозвал всичко - пипер, канела, коприна. Не се отказвал и от жива стока. В трюма не можело да се диша. Робите умирали от глад и болести. Нищо ! Мъртвите зад борда ! Даже половината само да останат, все едно, ще успее да ги продаде с печалба. Акулите, които следвали кораба дебелеели. Те не изоставали от него: знаели, че ще има плячка.

- Славни мои рибки! - говорел им капитанът. - Днес се наядохте донасита. Утре пак ще ви устроя гощавка.

Казват, че понякога вдигал черно знаме и нападал търговски кораби. Но кой би могъл да го обвини в това, живи свидетели не оставали.

Когато капитанът минавал по тесните улички на пристанищното градче, дори старите моряци сваляли шапки от главите си и превивали вкостенелите си от старост гърбове. Не успееш ли да се поклониш, ще опиташ неговия знамент камшик. Влезел ли в кръчмата, след него с викове и крясъци нахълтвал и екипажа му. Посетителите гледали да се измъкнат незабелязано, докато не са си изпатили. Притихвали даже кавгаджиите с тежки юмруци. На кръчмаря му се разтрепервали краката от страх. Той веднага започвал да се върти край бъчите с пиво. Един поглед на капитана и краката му ставали по-пъргви от краката на млад елен. Кръчмарят слагал на масата бутилки с най-хубаво вино, печени пуйки и петли. За плащане не смеел дори да намекне.

И тогава при плахото мъждукане на свещите, пускайки дим от дългата си лула, капитанът започвал да разказва. Веднъж по време на буря рухнала фоксмачтата, но той все пак прекарал кораба си през пръстен от рифове, макар че всяка вълна заплашвала да го разбие на трески. На север ледовете за малко да затиснат кораба му. Покрай него преминала тримачтова шхуна, замръзнала в айсберг. Хората, накацали по мачтите, моели за помощ. Но и това не го накарало да се обърне нзада. Трима моряци от неговия екипаж полудели. И какво от това? Той намерил хубаво лечение за тях - хвърлил ги зад борда в ледената вода.

Капитанът млъквал и придричивият му поглед пробягвал по лицата на слушателите. А те го слушали като онемели. И тогава го преизпълвала гордот. Разбира се! Той е любимец на морето. Морето го слуша! Тежко на новака, който се осмелявал да наруши това мълчание и да добави макар и една дума:

- Спомням си, че и аз веднъж на същата ширина...

Другарите му започвали да го бутата с лакти, но късно. Към него се обръщало бясното, почервеняло лице на капитана. Сините му пронизващи очи хвърлят мълнии. Удар с юмрук - и нещастникът пада като мъртъв. След това двама моряци го извличат за краката навън и край, никой повече не го вижда...

[mvm]

Говорело се, че проклетият капитан се моли на дявола и дяволът му помага във всичко. Отново и отново излизал той в морето и всеки път се връщал с богата плячка. Така дяволски му вървяло във всичко.

Веднъж капитанът трябвало да плава от Атлантическия до Тихия океан, от остров Мартиника до островите Хуан Фернандес.

- Да плава през март покрай нос Хорн? - питали се другите капитани. - Кой освен него би се решил на това?

Когато на кораба товарели последните бъчви сланина, към капитана се приближил богато облечен момък. Той бил чужденец в този край и нищо не знаел за страшната слава на капитана.

- Бащата на годеницата ми живее на един от островите Хуан Фернандес - казал момъкът на капитана. - Той е тежко болен и иска да ни благослови преди смъртта си. Ако вие ни закарате там, мен и моята годеница, щедро ще ви се отплатя.

Капитанът ги приел на борда заедно със слугите и багажа и излязъл в морето. Напил един от слугите и разбрал, че младежът е богат и носи със себе си много злато.

По заповед на капитана моряците хванали младия испанец и го хвърлили в морето, а след него и всичките му слуги.

- А ти , красавице, избирай какво искаш - викнал капитанът на девойката - Или ще ми станеш слугиня, или върви след годеника си.

- Бъди проклет, убиецо ! - извикала девойката. - Дано никога повече да не видиш брега! - И се хвърлила в морската бездна.

Капитанът само се изсмял със сатанински смях. Като че ли в отговор се чули ревът и свистенето на урагана. Той връхлетял от запад. Корабът тъкмо приближавал брега на нос Хорн.

- Нещастие! Загубени сме! - завикали уплашено моряците. - Нос Хорн!

Тук се издига черна канара, вечно забулена в мъгла. Тя носи гибел на моряците. С грохот се пенят вълните, разбивайки се в скалата. Тук се срещат течения от два океана. Не е лесно да се плава покрай тази скала дори в тихо време...

- Нос Хорн е вход за преизподнята - казвали моряците.

Но капитанът не мислел да обръща назад. Насрещен ураган! Още по-добре! Да заобиколи в такова време нос Хорн! Ще има какво да разказва като се върне в Делфт.

Върху кораба се сгромолясвали планини от вода. По палубата плющял град. Мачтите и въжетата се покривали с ледена кора. Корабът, целият пукащ и треперещ, се издигнал върху вълната. Но всеки път вятърът го отблъсквал назад. Вече втора седмица корабът се въртял на едно място като вързано куче. Луната ту блесвала в пролуките между бързо летящите облаци, ту се скривала. Ужасна буря в зелената светлина на луната. Всичко се е объркало, късове облаци и пяна. Лед и парчета от разбитите кораби се носели из вълните. Сякаш самият дявол бил забъркан в тази каша, защото всичко, което можело да вие, да беснее и да се мята върху скалите, било се събрало тук. Бурята устроила хубав капан на капитана. Толкова години морето го било глезело. Подхвърляло му ту попътен вятър, ту безветрие, ту лека буря. Сега обаче решило да му покаже, че и той също е такъв обикновен моряк, както и всички останали, също такава играчка на морето.

Капитанът бил заслепен от ярост. О, нещастие, той съвсем си е загубил ума! Струвало му се, че бурята отнася славата му, заедно с късовете платно, знамето и парчета от мачтата.

Какво ! Да обърне назад, а после хорицата да разказват, че е отстъпил, изплашил се е, предал се е? О, разбира се, те ще мълчат пред него. Но нима би могъл да изтрие усмивката от лицата им, да запуши устите им, щом се обърне. Те ще издевателстват над него тихомълком.

Моряците гледали с ужас появилия се неизвестно от къде и кацнал на мачтата огромен черен гарван. вятърът късал въжетат, чупел реите, а на гарвана нищо му нямало, само си ежел перата.

"Гра-а-а-а!.....Гра-а-а-а" - като че ли им носел гибел със зловещото си грачене.

- Сто дявола и хиляди вещици! - викал капитанът. - Нека дяволът да ми вземе душата! Аз ще заобиколя този проклет нос Хорн, дори ако трябва да плавам до деня на Страшния съд!

Върху кораба падали свити на кълбо мълнии. Над палубата с пресипнало грачене кръжал гарванът.

Екипажът се съпротивлявал, но загубилия разсъдъка си капитан убил щурмана, след това всички останали и застанал зад руля. Когато гибелта изглежда неминуема, станало чудо: щормът престанал, облаците се разсеяли и на палубата пред Ван дер Декен изникнала призрачна фигура.

- Ти си смел и упорит човек – проговорил странния гост – Ти хвърли предизвикателство към сили, които са ти неподвластни.

- Върви по дяволите! – изкрещял обезумелият капитан и стрелял по привидението. Куршумът минал през него. – Не ми трябва помощта ти, махай се! – освирепял холандеца. – Аз сам мога да покоря морето!

- Ще се махна завинаги, но ти ще браздиш океана вечно.

Призракът изчезнал и оттогава по моретата странства кораб, с обезумял капитан на мостика и екипаж от мъртъвци.

Дяволът се хвана за думата ти. Ти си прокълнат, капитане. Ти ще плаваш вечно. Ти никога няма да заобиколиш този нос. Около нос Хорн винаги ще те чака ураган с нечувана сила. Вълните ще станат стена. Вятърът ще отхвърля твоя кораб назад.

Корабът призрак се носи по вълните. Името му е станало друго - "Летящият холандец" - така го наричат хората сега. Вечно напред и напред . Летящият холандец не може да спре. Котвите се впивали в дъното в напразно усилие да спрат страшния бяг. Те дълго орали в него, докато им се скъсали веригите. А когато наближи ивица земя, невидима сила го отблъсква, отхвърля от нея.

[mvm]

Защо Черно море е бурно , легенда от Крим

Отдавна било, кой знае кога е било......Живял на земята приказен богатир, със сила нечувана, със смелост невиждана. Той имал удивително оръжие - вълшебна златна стрела. Но не с това стрелата била известна, че била от чисто злато изкована, със скъпоценни камъни украсена, а с това, че притежавала чудесно свойство. Достатъчно било богатирът да вземе своя лък, да опъне тетивата - и летяла стрелата до края на света с такава бързина, че човешкото око не можело да я проследи. И там, където тя падала, възпламенявал се въздухът, закипявала водата, разтрепервала се земята, загивало всичко живо. Страшно било това оръжие, ни с перо да го опишеш, ни в приказка да го разкажеш.

За щастие то се намирало в надеждни ръце. Богатирът бил честен човек, справедлив и огнената стрела без необходимост не използвал. Други държави той не нападал, и неговата родина враговете не нападали - страхували се. Страхували се, но в същото време мечтаели да притежават това смъртоносно оръжие, за да покоряват чуждите земи. Но не било възможно! Зорко пазел богатирът вълшебната стрела, скрил я дълбоко под земята.

Много много години живял богатирът и много години пазил чудодейната стрела. Но ето дошло време да се раздели с живота. Замислил се богатирът : На кого да предаде стрелата? На синовете си наследници?

Не трябва. Макар че те са войни честни и смели, те са още млади. Няма да могат да удържат на съблазанта да изпробват силата на оръжието - и ще избухне тогава братоубийствена война.

На кого още? Има ли на земята човек, достатъчно силен и благоразумен, на когото може да се довери стрелата, без да се опасява, че той ще я използва за зло на хората? Няма такъв човек, не се е родил още! Не бива да се оставя на земята огнената стрела, защото злите, алчните хора, притежавайки такова страшно оръжие, могат да подпалят всеки свят и да го разрушат до основи. И решил богатирът да скрие вълшебната стрела така, че никой да не може да я намери през хилядолетията. И едва тогава, когато хората, най-накрая, престанат да воюват, когато се научат да ценята и пазят мира - тогава те ще намерят стрелата, за да използват нейната чудодейна сила за мирен труд.

Извикал богатирът своите синове и им казал:

- Деца мои, аз съм стар и тежко болен. Немного ми остава да живея. Чуйте моята последна повеля: отворете подземието ето с тези ключове, вземете златната стрела, за страшната сила, на която вие сте слушали, и я хвърлете в средата на Черното море, в най-дълбокото.

Тръгнали синовете да изпълняват желанието на умиращия си баща, взели вълшебната стрела и още същата нощ се отправили на път. Дълго ли вървели те, кратко ли, и ето че пред тях се показали сини планини. Със своите високи върхове те подпирали синьото, прозрачно, като че ли от кристал небе. Изкачили се братятя на планините и пред погледа им се открила величествена картина: далече-далече долу се простирало огромно безбрежно море. Обвито в утринна розова завеса, то още спяло. В неговите тихи води се отразявал червения кръг на изгряващото слънце. Това било Черно море. И изведнъж братята разбрали, че им е жал да се разделят с драгоценната стрела, и честолюбиви мечти ги завладяли.

- Послушай, братко, - внимателно казал по-малкият, - защо да хвърляме такова богатство в морето? Нали то е наше наследство...

- Да, - съгласил се по-големият, - вълшебната стрела по право трябва да принадлежи на нас, и е глупаво просто така да се откажем от нея...

- А ако ние притежаваме огнената стрела, - продължил по-малкият брат, - ние ще превземем тази красива страна, ще построим на върха на планината замък, ще си вземем за жени най-прекрасните от прекрасните...

- Да, но защо само една страна! - възкликнал по-големият брат. - Ние ще можем да превземем всички страни, които знаем и които още не знаем. Ние можем да имаме много жени, на нас безпропотно ще ни се подчиняват всички. Ние ще станем владетели на света...

И се договорили братята, че ще скрият стрелата в планината, а на баща си, ако още не умрял, докато се върнат, ще му кажат, че са изпълнили волята му. Както се договорили, така и направили. Оставили чудодейната стрела в една пещера, затворили входа с огромен камък и се върнали по обратния път.

Колко голямо било тяхното удивление, когато, връщайки се в къщи, те узнали, че баща им по някакъв начин е разкрил техния замисъл. С негодувание се нахвърлил старецът на своите синове, като ги обвинил в родителско непослушание.

- Аз няма да умра дотогава, - казал той, - докато чудодейната стрела не попадне на дъното на Черното море.

Тогава синовете, като се убедили, че е невъзможно да запазят за себе си вълшебното оръжие, отново се отправили към бреговете на далечното море и с тъга изпълнили желанието на баща си.

Огнената стрела паднала в морската бездна. Потъмняло от гняв морето, закипяли, развълнували се неговите тихи води.

И оттогава не може да се успокои Черно море. Отново и отново се бунтува то, клокочи, повдига огромни вълни, опитва се да изхвърли от недрата си смъртоносното оръжие.

източник

[НелиТ]

Благодаря, mvm! Тази легенда ми е непозната. Много е красива.

[Guest Христо]

"Хората - риби"

http://www.sibir.bg/blog/momchev/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=553994