Дзен коани

[Guest Кристиян]

В нета да няма посветени?! Да не бъде! Просто скромността краси човека...А днес хората са склонни да инвестират все повече и по-често в красотата си

[Валентин Петров]

"Разумът, Буда, чувственото битие-всички те всъщност не съществуват.

Истинската природа на нещата се явява пустотата. " Ямаока

Докуон... силно ударил Ямаока по главата. Юношата много се разгневил.

-Ако нищо не съществува- запитал Докуон- то от къде тогава се взе този гняв?"

-От Духовното високомерие

[Ники_]

Без Теб нищо няма смисъл. С Теб всичко се обезсмисля.

Аз без Теб съм като сираче.

Редактирано Март 19, 2010 от Ники_

[shining_star]

"Разумът, Буда, чувственото битие-всички те всъщност не съществуват.

Истинската природа на нещата се явява пустотата. " Ямаока

Докуон... силно ударил Ямаока по главата. Юношата много се разгневил.

-Ако нищо не съществува- запитал Докуон- то от къде тогава се взе този гняв?"

-От Духовното високомерие

Това значи ли, че трябва да се съгласяваме когато ни ударят, за да не бъдем "духовно високомерни"?

[Станимир]

Това значи, че не трябва да изпитваме гняв.

[shining_star]

Това значи, че не трябва да изпитваме гняв.

Добре, как тогава бихме се защитили, ако ни нападнат?Ще се отбраняваме, без да чувстваме гняв? Да, сигурно така...макар че, на практика не ми е много ясно като как би било на практика

[Станимир]

Това значи, че не трябва да изпитваме гняв.

Добре, как тогава бихме се защитили, ако ни нападнат?Ще се отбраняваме, без да чувстваме гняв? Да, сигурно така...макар че, на практика не ми е много ясно като как би било на практика

Ами, не е лесно. Обаче ако погледнем реално, гневът с нищо не ни помага когато се защитаваме. Той замъглява преценката ни, унася ни. Често под влиянието на гнева защитата ще се превърне в атака, почти винаги нанасяща на противника далеч по-големи поражения отколкото той реално заслужава. Гневът е автоматична подсъзнателна реакция на определени условия, която сме изграждали в течение на множество години. Просто трябва да сме винаги съзнателни. Пак повтарям: не е лесно и подобно на всяка качествена промяна става бавно.

[shining_star]

Това значи, че не трябва да изпитваме гняв.

Добре, как тогава бихме се защитили, ако ни нападнат?Ще се отбраняваме, без да чувстваме гняв? Да, сигурно така...макар че, на практика не ми е много ясно като как би било на практика

Ами, не е лесно. Обаче ако погледнем реално, гневът с нищо не ни помага когато се защитаваме. Той замъглява преценката ни, унася ни. Често под влиянието на гнева защитата ще се превърне в атака, почти винаги нанасяща на противника далеч по-големи поражения отколкото той реално заслужава. Гневът е автоматична подсъзнателна реакция на определени условия, която сме изграждали в течение на множество години. Просто трябва да сме винаги съзнателни. Пак повтарям: не е лесно и подобно на всяка качествена промяна става бавно.

Един вид гнева, страха и други такива неща , са реакции, които трябва да се научим да контролираме. Аха, мисля че го разбирам

[Guest Кристиян]

Ами като те фрасне някой по чутурата,и ако имаш буда-съзнание, това би било равно на удар в празно пространство- главата не същуствува, нито ударът, нито удрящият предмет- това е илюзия...Пък гнева- човек ако ще да си го хаби за илюзии, ако ще да си го пази в случай, че се провали на кастинга за нирвана.

Колко ли удара са били нужни по глават на този Ямаока, докато притръпне и получи буда-съзнание...

[Ники_]

Ами като те фрасне някой по чутурата,и ако имаш буда-съзнание, това би било равно на удар в празно пространство- главата не същуствува, нито ударът, нито удрящият предмет- това е илюзия...Пък гнева- човек ако ще да си го хаби за илюзии, ако ще да си го пази в случай, че се провали на кастинга за нирвана.

Колко ли удара са били нужни по глават на този Ямаока, докато притръпне и получи буда-съзнание...

"В онова време, преди четирдесет години, се срещаха много, които имаха живот в себе си..." Йосиф Исихаст

из "Писма на стареца Йосиф Исихаст"

Когато човек приповтаря назубрени фрази, за да се докара пред някой друг (или пред себе си), при положение че уж самият той твърди, че друго няма... то... е ясна работата.

Ако наистина същия бе достигнал до Пустотата, то шамарът, дори и зашлевен да бъде, нямаше да е.

Редактирано Март 19, 2010 от Ники_

[shining_star]

Ами като те фрасне някой по чутурата,и ако имаш буда-съзнание, това би било равно на удар в празно пространство- главата не същуствува, нито ударът, нито удрящият предмет- това е илюзия...Пък гнева- човек ако ще да си го хаби за илюзии, ако ще да си го пази в случай, че се провали на кастинга за нирвана.

Колко ли удара са били нужни по глават на този Ямаока, докато притръпне и получи буда-съзнание...

Кастинг за нирвана, там ме няма. А за гнева...не знам дали ако го отречем, ако отречем и главата, и всичко, това ще реши въпроса. Аз май по-скоро ще се съглася с Лао Дзъ:"...........той изоставя онова, и избира това."

[Станимир]

Дзенмонахът Доген живеел уединено в колиба на края на гората. Веднъж няколко странстващи будистки монаси му се примолили да ги пусне да пренощуват. Когато се сгрели край огъня, подели разговор за същността на битието твърдейки, че светът е само илюзия на човешкото съзнание. Като се уморил да слуша бърборенето им, Доген попитал:

– Как смятате, ей онзи камък, вътре или извън съзнанието се намира?

Един монах отговорил с умен вид:

– Разбира се, че вътре.

– Твоята глава трябва да е много тежка – казал му Доген, – след като носиш в съзнанието си такива камъни.

Хората често носят излишни неща в съзнанието си. Когато носим нанесения по нас удар в съзнанието си, в нас се поражда негодувание и гняв. Когато носим в себе си нанесената обида от близък човек, изпитваме тъга. Когато носим в себе си представата „този е добър, онзи е лош, това ми харесва, това не ми харесва“ това са зависимости. Ние се свързваме с всичко, което е в съзнанието ни. Не че реалният обект не съществува, но ние се привързваме към него чрез съзнанието си. Нанесеният по нас удар съществува, нанесената обида съществува, но извън нашето съзнание, тя няма връзка с нас. Ако някой ни обиди докато спим, на другия ден отношението ни към въпросния човек няма да се е променило, защото ние не сме взели съзнателно отношение към случващото се. Ако този човек ни беше обидил докато сме будни, нещата най-вероятно нямаше да стоят точно така. Ние сме осъзнали действието му – обидата, – и в това няма нищо лошо. Проблемът е, че обикновено наред с това я оценяваме. и по този начин създаваме зависимост според преценката си, т.е. носим обидата в съзнанието си. Това е илюзия, защото в съзнанието ни съществува само това, което ние изберем да съществува там. Камъкът е истински. Представата ни за него обикновено е илюзорна.

[Станимир]

...

Също ми харесва и тази приказка: Един монах вървял през гората късно вечерта, и един тигър го подгонил. Монахът хукнал да бяга, тигъра го гони, накрая монахът видял едно дърво, надвиснало над пропаст, и се покатерил на него. Тигъра клекнал под дървото и зачакал. А на дъното на пропастта седял друг тигър. В това време дошли една черна и една бяла мишка и започнали да гризат клона, на който седял монаха. Той си казал:

"Ето това е живота. Зад мене един тигър чака да ме изяде, пред мене друг тигър само чака да падна и да ме изяде, а черната и бялата мишка гризат клона, за който съм се хванал..."

Тълкувание: тигъра отзад е миналото, този отпред е бъдещето, а черната и бялата мишка са деня и нощта.

Има и един друг вариант. Всъщност не е точно вариант, защото смисълът е по-различен:

Един човек пресичал поле, сред което живеел тигър. Той бягал с всички сили, а тигърът – след него. Стигнал до пропаст и започнал да се катери по склона, вкопчил се в корен на дива лоза и увиснал на него. Тигърът изсумтял отгоре. Треперейки, човекът гледал надолу, където друг тигър го причаквал, за да го изяде. Само лозата го удържала.

Две мишки – една черна и една бяла, полека започнали да прогризват лозата. Човекът видял до себе си ароматна ягода. Вкопчен с една ръка за лозата, с другата започнал да къса ягоди. Колко сладки били те!

[shining_star]

Дзенмонахът Доген живеел уединено в колиба на края на гората. Веднъж няколко странстващи будистки монаси му се примолили да ги пусне да пренощуват. Когато се сгрели край огъня, подели разговор за същността на битието твърдейки, че светът е само илюзия на човешкото съзнание. Като се уморил да слуша бърборенето им, Доген попитал:

– Как смятате, ей онзи камък, вътре или извън съзнанието се намира?

Един монах отговорил с умен вид:

– Разбира се, че вътре.

– Твоята глава трябва да е много тежка – казал му Доген, – след като носиш в съзнанието си такива камъни.

Хората често носят излишни неща в съзнанието си. Когато носим нанесения по нас удар в съзнанието си, в нас се поражда негодувание и гняв. Когато носим в себе си нанесената обида от близък човек, изпитваме тъга. Когато носим в себе си представата „този е добър, онзи е лош, това ми харесва, това не ми харесва“ това са зависимости. Ние се свързваме с всичко, което е в съзнанието ни. Не че реалният обект не съществува, но ние се привързваме към него чрез съзнанието си. Нанесеният по нас удар съществува, нанесената обида съществува, но извън нашето съзнание, тя няма връзка с нас. Ако някой ни обиди докато спим, на другия ден отношението ни към въпросния човек няма да се е променило, защото ние не сме взели съзнателно отношение към случващото се. Ако този човек ни беше обидил докато сме будни, нещата най-вероятно нямаше да стоят точно така. Ние сме осъзнали действието му – обидата, – и в това няма нищо лошо. Проблемът е, че обикновено наред с това я оценяваме. и по този начин създаваме зависимост според преценката си, т.е. носим обидата в съзнанието си. Това е илюзия, защото в съзнанието ни съществува само това, което ние изберем да съществува там. Камъкът е истински. Представата ни за него обикновено е илюзорна.

Така е. Но на практика не ние контролираме тези неща, а те нас (поне мен). Ако те обиждат, ще се обидиш, колкото и да не искаш. А да не го носиш в съзнанието си, и да избираш какво да носиш в съзнанието си, да. И аз към това се стремя, но засега само се стремя

[shining_star]

Дзенмонахът Доген живеел уединено в колиба на края на гората. Веднъж няколко странстващи будистки монаси му се примолили да ги пусне да пренощуват. Когато се сгрели край огъня, подели разговор за същността на битието твърдейки, че светът е само илюзия на човешкото съзнание. Като се уморил да слуша бърборенето им, Доген попитал:

– Как смятате, ей онзи камък, вътре или извън съзнанието се намира?

Един монах отговорил с умен вид:

– Разбира се, че вътре.

– Твоята глава трябва да е много тежка – казал му Доген, – след като носиш в съзнанието си такива камъни.

Хората често носят излишни неща в съзнанието си. Когато носим нанесения по нас удар в съзнанието си, в нас се поражда негодувание и гняв. Когато носим в себе си нанесената обида от близък човек, изпитваме тъга. Когато носим в себе си представата „този е добър, онзи е лош, това ми харесва, това не ми харесва“ това са зависимости. Ние се свързваме с всичко, което е в съзнанието ни. Не че реалният обект не съществува, но ние се привързваме към него чрез съзнанието си. Нанесеният по нас удар съществува, нанесената обида съществува, но извън нашето съзнание, тя няма връзка с нас. Ако някой ни обиди докато спим, на другия ден отношението ни към въпросния човек няма да се е променило, защото ние не сме взели съзнателно отношение към случващото се. Ако този човек ни беше обидил докато сме будни, нещата най-вероятно нямаше да стоят точно така. Ние сме осъзнали действието му – обидата, – и в това няма нищо лошо. Проблемът е, че обикновено наред с това я оценяваме. и по този начин създаваме зависимост според преценката си, т.е. носим обидата в съзнанието си. Това е илюзия, защото в съзнанието ни съществува само това, което ние изберем да съществува там. Камъкът е истински. Представата ни за него обикновено е илюзорна.

Така е. Но на практика не ние контролираме тези неща, а те нас (поне мен). Ако те обиждат, ще се обидиш, колкото и да не искаш. А да не го носиш в съзнанието си, и да избираш какво да носиш в съзнанието си, да. И аз към това се стремя, но засега само се стремя

И една приказка: трима монаси ходили на дълъг път, и се отбили при един техен приятел да пренощуват.Били много уморени и гладни, а техния приятел тъкмо бил приготвил ориз. Искал да се пошегува с тях и им казал: какво ще кажете да не ядем сега ориза, да си легнем и утре който от вас ми разкаже най-хубав сън, той ще изяде ориза. Монасите се съгласили, и всеки отишъл да си легне.Първите двама монаси заспали, но третия не могъл да заспи. Промъкнал се в кухнята и изял ориза.

На сутринта домакина ги попитал кой какво е сънувал.

"Сънувах, че съм цар" - казал първия монах.

"Това не е нищо" - казал втория. - "аз сънувах, че съм самия Бог.

А третия казал: "Аз сънувах, че ставам от леглото, отивам в кухнята и изяждам ориза"

Като тълкувание, браво на него. Време е да спрем да сънуваме и да започнем да живеем

[Станимир]

Един човек посетил дзендо и попитал настоятеля на храма:

– Какво е дзен?

Настоятелят на храма долепил пръст до устните си и прошепнал:

– Ние не говорим в стаята за медитации.

Когато последвал настоятеля в библиотеката, той се опитал отново да му зададе същия въпрос. Но настоятелят долепил палец до устните си и казал:

– Тук четем книги в тишина.

Когато отишли в кухнята, настоятелят не дал възможност на посетителя да зададе въпроса си и казал:

– Тук готвим мълчаливо и ядем без разговори.

Когато настоятелят отварял вратата на посетителя и му стискал ръката, той задъхан попитал:

– Така че какво е дзен?

[Венцислав_]

Още в началото на темата ми беше интересно -

защо говорите за коани, а разказвате притчи...

[Станимир]

Е нищо де. Какво значение има? Пак са от дзен-традицията. Сега, напълно срещу принципите на дзен, ще си позволя някои разсъждения върху последната притча.

Един човек посетил дзендо и попитал настоятеля на храма:

– Какво е дзен?

Настоятелят на храма долепил пръст до устните си и прошепнал:

– Ние не говорим в стаята за медитации.

Когато последвал настоятеля в библиотеката, той се опитал отново да му зададе същия въпрос. Но настоятелят долепил палец до устните си и казал:

– Тук четем книги в тишина.

Когато отишли в кухнята, настоятелят не дал възможност на посетителя да зададе въпроса си и казал:

– Тук готвим мълчаливо и ядем без разговори.

Когато настоятелят отварял вратата на посетителя и му стискал ръката, той задъхан попитал:

– Така че какво е дзен?

За мен основния извод от притчата е, че трябва да сме съсредоточени върху това, което правим и да не хабим енергията си в безсмислени и странични неща. Повечето хора, докато се хранят примерно, говорят по между си, гледат телевизия, мислят си за това, което им се е случило през деня и др. Вниманието им е разпиляно на всевъзможни места, а самото ядене е несъзнателно и автоматично, без съзнателно приемане на енергията от храната, без нужното уравновесено емоционално състояние, което е изключително важно при храненето. Примери могат да се дадат не само с храненето, но и с абсолютно всичко, което хората правят. Човек трябва да умее да концентрира цялото си внимание и енергия в една посока. После човек трябва да възпита необходимата сдържаност и да ограничи безсмислените свои действия. Немалка част от тях са автоматични и несъзнателни. Когато човек извършва всичко с разбиране и съсредоточеност на вниманието, той вниква в същността, в смисъла на това, което прави. То за него не е обичайното действие, както се струва на повечето хора, а е част духовния им път.

[shining_star]

Е нищо де. Какво значение има? Пак са от дзен-традицията. Сега, напълно срещу принципите на дзен, ще си позволя някои разсъждения върху последната притча.

Един човек посетил дзендо и попитал настоятеля на храма:

– Какво е дзен?

Настоятелят на храма долепил пръст до устните си и прошепнал:

– Ние не говорим в стаята за медитации.

Когато последвал настоятеля в библиотеката, той се опитал отново да му зададе същия въпрос. Но настоятелят долепил палец до устните си и казал:

– Тук четем книги в тишина.

Когато отишли в кухнята, настоятелят не дал възможност на посетителя да зададе въпроса си и казал:

– Тук готвим мълчаливо и ядем без разговори.

Когато настоятелят отварял вратата на посетителя и му стискал ръката, той задъхан попитал:

– Така че какво е дзен?

За мен основния извод от притчата е, че трябва да сме съсредоточени върху това, което правим и да не хабим енергията си в безсмислени и странични неща. Повечето хора, докато се хранят примерно, говорят по между си, гледат телевизия, мислят си за това, което им се е случило през деня и др. Вниманието им е разпиляно на всевъзможни места, а самото ядене е несъзнателно и автоматично, без съзнателно приемане на енергията от храната, без нужното уравновесено емоционално състояние, което е изключително важно при храненето. Примери могат да се дадат не само с храненето, но и с абсолютно всичко, което хората правят. Човек трябва да умее да концентрира цялото си внимание и енергия в една посока. После човек трябва да възпита необходимата сдържаност и да ограничи безсмислените свои действия. Немалка част от тях са автоматични и несъзнателни. Когато човек извършва всичко с разбиране и съсредоточеност на вниманието, той вниква в същността, в смисъла на това, което прави. То за него не е обичайното действие, както се струва на повечето хора, а е част духовния им път.

[/qu

Да, чела съм го и това с ягодите Но, някак си ми се видя по-неестествено човека да бере ягоди, и да вика "колко са вкусни" в такава ситуация, когато живота му виси на косъм. Вярно, че другия вариант е по-тъжен, но в него има утеха. Казваш си: "не съм само аз. Ето, дори и дзен монасите, и тях не ги отминава...Между другото има и трети вариант: монаха бяга, тигъра го гони, а нощта била много тъмна. И монаха като се хванал за клона, цяла нощ висял там. Не можел да види дали тигъра си е отишъл, тъй като било непрогледна нощ, а той не смеел да се пусне. На сутринта, когато се развиделило, монаха видял, че всъщност, нямало под него пропаст... Бил увиснал на две педи от земята...

[shining_star]

Е нищо де. Какво значение има? Пак са от дзен-традицията. Сега, напълно срещу принципите на дзен, ще си позволя някои разсъждения върху последната притча.

Един човек посетил дзендо и попитал настоятеля на храма:

– Какво е дзен?

Настоятелят на храма долепил пръст до устните си и прошепнал:

– Ние не говорим в стаята за медитации.

Когато последвал настоятеля в библиотеката, той се опитал отново да му зададе същия въпрос. Но настоятелят долепил палец до устните си и казал:

– Тук четем книги в тишина.

Когато отишли в кухнята, настоятелят не дал възможност на посетителя да зададе въпроса си и казал:

– Тук готвим мълчаливо и ядем без разговори.

Когато настоятелят отварял вратата на посетителя и му стискал ръката, той задъхан попитал:

– Така че какво е дзен?

За мен основния извод от притчата е, че трябва да сме съсредоточени върху това, което правим и да не хабим енергията си в безсмислени и странични неща. Повечето хора, докато се хранят примерно, говорят по между си, гледат телевизия, мислят си за това, което им се е случило през деня и др. Вниманието им е разпиляно на всевъзможни места, а самото ядене е несъзнателно и автоматично, без съзнателно приемане на енергията от храната, без нужното уравновесено емоционално състояние, което е изключително важно при храненето. Примери могат да се дадат не само с храненето, но и с абсолютно всичко, което хората правят. Човек трябва да умее да концентрира цялото си внимание и енергия в една посока. После човек трябва да възпита необходимата сдържаност и да ограничи безсмислените свои действия. Немалка част от тях са автоматични и несъзнателни. Когато човек извършва всичко с разбиране и съсредоточеност на вниманието, той вниква в същността, в смисъла на това, което прави. То за него не е обичайното действие, както се струва на повечето хора, а е част духовния им път.

[/qu

Да, чела съм го и това с ягодите Но, някак си ми се видя по-неестествено човека да бере ягоди, и да вика "колко са вкусни" в такава ситуация, когато живота му виси на косъм. Вярно, че другия вариант е по-тъжен, но в него има утеха. Казваш си: "не съм само аз. Ето, дори и дзен монасите, и тях не ги отминава...Между другото има и трети вариант: монаха бяга, тигъра го гони, а нощта била много тъмна. И монаха като се хванал за клона, цяла нощ висял там. Не можел да види дали тигъра си е отишъл, тъй като било непрогледна нощ, а той не смеел да се пусне. На сутринта, когато се развиделило, монаха видял, че всъщност, нямало под него пропаст... Бил увиснал на две педи от земята...

Друг е въпроса дали той не се е спасил именно с търпението си... Иначе, ако беше продължил да бяга, кой знае...

[Станимир]

Един човек пресичал поле, сред което живеел тигър. Той бягал с всички сили, а тигърът – след него. Стигнал до пропаст и започнал да се катери по склона, вкопчил се в корен на дива лоза и увиснал на него. Тигърът изсумтял отгоре. Треперейки, човекът гледал надолу, където друг тигър го причаквал, за да го изяде. Само лозата го удържала.

Две мишки – една черна и една бяла, полека започнали да прогризват лозата. Човекът видял до себе си ароматна ягода. Вкопчен с една ръка за лозата, с другата започнал да къса ягоди. Колко сладки били те!

Ами, ягодите са нашите зависимости, нашите желания. Те са толкова силни, че дори и в ситуация в която живота ни виси на косъм не можем да се освободим от тях. Желанията ни дотолкова ни заслепяват, че ни правят слепи за действителността. Всичко което искаме е единствено да ги задоволим, губейки реалната преценка за нещата.

[Валентин Петров]

Един монах попитал Юе-шан:

— За какво мисли човек, докато седи във вглъбение?

— Мисли за немисленето — отвърнал Учителят.

— Как човек мисли за немисленето? — попитал монахът.

— Без да се замисля — казал Учителят.

Ники_

— Без да мисли.

Редактирано Април 2, 2010 от Валентин Петров

[shining_star]

Един монах попитал Юе-шан:

— За какво мисли човек, докато седи във вглъбение?

— Мисли за немисленето — отвърнал Учителят.

— Как човек мисли за немисленето? — попитал монахът.

— Без да се замисля — казал Учителят.

Ники_

— Без да мисли.

Да, за ягодите е така. Хубаво тълкувание, не бях го поглеждала откъм тази страна. За не мисленето - това май не звучи много правдоподобно. Ако не мислим, ще сме точно шарани.Нали сме тука да създаваме "реалността" с мисъл...иначе и ние като животните, няма да имаме избор. Бог ни е дал мозък и акъл в главата не за да не мислим, а да м и с л и м И, той ни е дал съзнание или каквото е там, да различаваме нещата - право ли е това, или не. Добро ли е това за самия мене и за другите, или не.

[Ники_]

Един монах попитал Юе-шан:

— За какво мисли човек, докато седи във вглъбение?

— Мисли за немисленето — отвърнал Учителят.

— Как човек мисли за немисленето? — попитал монахът.

— Без да се замисля — казал Учителят.

Ники_

— Без да мисли.

Да, за ягодите е така. Хубаво тълкувание, не бях го поглеждала откъм тази страна. За не мисленето - това май не звучи много правдоподобно. Ако не мислим, ще сме точно шарани.Нали сме тука да създаваме "реалността" с мисъл...иначе и ние като животните, няма да имаме избор. Бог ни е дал мозък и акъл в главата не за да не мислим, а да м и с л и м И, той ни е дал съзнание или каквото е там, да различаваме нещата - право ли е това, или не. Добро ли е това за самия мене и за другите, или не.

Ами не е баш така. Много хора така си мислят, че е но... са у заблудата.

Мисленето, анализирането, философския ум, прагматизма - тези се намират в лявата мозъчна половина на мозъка, която е активна предимно денем и с която "нормалния" човек си служи в ежедневието.

Казано е, че дори и най-умния човек ползва едва няколко процента от капацитета на своя мозък. Различни учени посочват различно число, но то така или иначе не надхвърля 30-те процента.

Дясната мозъчна хемисфера, според последните изследвания, се води интуитивна, където е алогичността, абстрактността. Това е въпросната ни пряка връзка с т.н. Акаша, или който както си му вика. Тук, в тази мозъчна хемисфера няма нужда от мислене и от измисляне. Тук всичко е измислено и е в постоянно разположение, но човека. Цялото познание е тук. За какво тогава би могло да се мисли!?! Някой го наричат Христовото съзнание и често е свързано със сърцето.

Често изобразяват шестата чакра, като "цвете" с две венчелистчета. На едното венчелистче е сложено Слънцето, като символ, а на другото е сложена Луната, като символ.

Ако си "лунатик" ще си предимно в ляво, т.е. ще боравиш най-вече с лявата си мозъчна хемисфера.

Често в Писанието се казва, че Христос при възнесението си е застанал отдясно на Отца, което, ако гледаме картинката е наше ляво, където е Слънцето - Светлината. Кой обаче стои отляво на Отца? Това със сигурност е Сатана, който в превод е противник, щото там е неведението и концепцията за "аз", към която често хората се придържат. Луната отразява Слънчевата Светлина и не Свети със собствена, точно така прави и Луцифер.

Казано е, че когато умът и умуването се отдръпнат, тогава сърцето засиява.

Между двете венчелистчета има център, който е "асансьора" към Пустотата, към липсата на мисли, към Покоя. Само ако човек е в покой, само тогава той е напълно релаксиран, а в тази релаксация няма кое да пречи на Благодатта да се излива, т.е. на Светия Дух да слезе и изпълни въпросния. Сатана се е смирил.

Какво четем в Писанието? Как са говорили и проповядвали апостолите - били ли са изпълнени преди това със Дух Святий, или са говорили от себе си?

Та когато онова философско мислене, което потоянно се опитва да избистри и да анализира нещата, когато то притихне, тогава се появява и интуицията, която разказва за всичко. Точно тя знае вярната практика и как човек да се центрира в центъра, за да може да стане праведник, т.е. нито да клони наляво, нито надясно, а енергийно да е вързан само с Горното, с Бога.

Едининствено срединния канал, който е наречен на изток "Сушумна нади", стига до Седмото Небе и попада в Седмия Ден, в "Онзи Ден", който се води за Божия Почивка. Това си е презареждане на Батериите едва ли не. Нов Живот.

Работата на аналитична мисъл е да разбере именно тази схема, че трябва да е слуга на интуиция.

Лявото и дясното са познати още с метафирите "овци" и "кози".

Та тази мисъл първоначално, аналитичната, трябва да се оттегли, където са "козите".

"его"-то е точно там, а то твърде често се опитва да Господарува и да управля живота.

Редактирано Април 2, 2010 от Ники_

[Станимир]

Един монах попитал Юе-шан:

— За какво мисли човек, докато седи във вглъбение?

— Мисли за немисленето — отвърнал Учителят.

— Как човек мисли за немисленето? — попитал монахът.

— Без да се замисля — казал Учителят.

За не мисленето - това май не звучи много правдоподобно. Ако не мислим, ще сме точно шарани.Нали сме тука да създаваме "реалността" с мисъл...иначе и ние като животните, няма да имаме избор. Бог ни е дал мозък и акъл в главата не за да не мислим, а да м и с л и м И, той ни е дал съзнание или каквото е там, да различаваме нещата - право ли е това, или не. Добро ли е това за самия мене и за другите, или не.

В притчата все пак се казва, че човекът докато седи във вглъбение „мисли за немисленето“. Т.е. пак имаме мислене, но това не е обикновеното човешко мислене. То се извършва без посредничеството на мозъка, а човек използва директно менталното си тяло. Мозъчното мислене е бавно и ограничено. Човек се замисля, умува, докато без посредничеството на мозъка, в който реално не се извършва мисловен процес, мисленето е мигновено, проникващо дълбоко в същността на нещата, освободено от личностните ограничения и желания. Човек не си казва: „аз не мога да мисля“, или „аз това не го знам“, „аз това не мога да разбера“, „това е прекалено трудно за разбиране“ – всичко това са резултати от мозъка и от нисшето аз. Освободена от последните човешката мисъл може да действа необременена от ненужните психически наслагвания.