Търсач Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 А какво ще смалим и ще пожертваме? Според мен това са стандартите на мислене и поведение, които приемаме от групата и времето си. В тях е удобно, защото мислим и правим "като хората" и така не носим отговорност лично. Още, срува ми се, това са личните представи, очаквания, норми, желания... Това, което трябва да пожертваме е нашето Его, претенции, очаквания и обослувености. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Трудностите... или невъзможностите на духовния път... Труден е. Щото когато Искрата в сърцето събуди отново тимуса и той вкара една малка светлинка в кръвта ни, чиято цел е да стигне до мозъка, да предизвика някои нови мисли и да направи човека "търсещ", тази светлинка още по пътя потъмнява доста, поради гъстата и мръсна кръв, продукт изцяло на земната природа. Но не само това, ами стигайки до черния дроб и бъбреците светлинката бива изхвърляна от системата ни като чуждо тяло, щото, общо-взето, си е. И новите мисли в астрала ни биват филтрирани по същия начин. Та труден е... Ама най-често невъзможен. Защото чрез постоянното вкарване, ако сме отворили сърцето си, на светлинката в системата ни, тя започва бавно да се изменя, като целта и е да превзема напълно системата. За целта тя опитва да гради ново астрално тяло, което трябва да измести старото, съвсем да го изрита. Но ние нали сме големи индивидуалности, то и астралното ни тяло си е голяма работа и проявява атлантическата си хитрост като просто пренасочва волята си към уж следване на светлинните импулси, за да обзема всеки порив за промяна с примитивността си. Та невъзможен е... духовният път. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ани Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Трудностите... или невъзможностите на духовния път... Труден е. Щото когато Искрата в сърцето събуди отново тимуса и той вкара една малка светлинка в кръвта ни, чиято цел е да стигне до мозъка, да предизвика някои нови мисли и да направи човека "търсещ", тази светлинка още по пътя потъмнява доста, поради гъстата и мръсна кръв, продукт изцяло на земната природа. Но не само това, ами стигайки до черния дроб и бъбреците светлинката бива изхвърляна от системата ни като чуждо тяло, щото, общо-взето, си е. И новите мисли в астрала ни биват филтрирани по същия начин. Та труден е... Ама най-често невъзможен. Защото чрез постоянното вкарване, ако сме отворили сърцето си, на светлинката в системата ни, тя започва бавно да се изменя, като целта и е да превзема напълно системата. За целта тя опитва да гради ново астрално тяло, което трябва да измести старото, съвсем да го изрита. Но ние нали сме големи индивидуалности, то и астралното ни тяло си е голяма работа и проявява атлантическата си хитрост като просто пренасочва волята си към уж следване на светлинните импулси, за да обзема всеки порив за промяна с примитивността си. Та невъзможен е... духовният път. А какво е възможно тогава? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 (edited) Пък аз казвам-възможен е! Когато му се отдадеш, просто да се отпуснеш, да се довериш на Висшите сили, на Светлината да те носят и тогава, когато ума спре да казва "невъзможно е", става възможно и лесно. Просто не трябва да си даваме срокове и да не се отчайваме. П.П. Сетих се и за едно важно мъничко нещо-Вяра, колкото синапено зрънце и Изгрев молитва Редактирано Август 6, 2009 от xameleona Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Латина Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Най-просто казано, бих пожертвала човешкото в себе си, в смисъл недалновидното, недоброто за всички, това, което ги кара да се чувстват засегнати и предизвиква у тях отрицателна реакция. Смятам, че Божественото, дори и да боли, повдига. И ако аз действам според Божията воля за доброто на всички и се свързвам с Божественото в другите души, ще бъда приемана, а не отхвърляна, обичана, а не мразена. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Супер Латинче! Прекрасно! Извинявам се за спама! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Но аз си имам индивидуалност, чрез която съм велик, чрезмерно тежък. Зовящите лъчи - нека почакат. Имам си задачки, трябва да наедрея още... Това за което говориш не е индивидуалност, а по-скоро една нейна обвивка. Но ти явно използваш и се опитваш да наложиш думата в различен смисъл, непокриващ се с разбиранията на много от пишещите (които се покриват със смисъла използван в беседите на Б. Дуно и други учители). Всичко това създава обърквания и недоразумения. Индивидуалността е най-малкото нещо. Тя не може да е тежка. Тежки са обвивките с които е обградена. Това сме ние, но лишени от всичко преходно и материално. Личността от своя страна е обвивката която приемаме за дадено въплъщение. Тя е една роля, траещо от няколко до няколко-стотин години. Лицето Станимир е моята личност. Тя няма да съществува след 10 000 години. Индивидуалността обаче е нещо, което ще продължи да съществува вечно. На практика индивидуалността е човешкия дух, човешката монада. По въпроса наша ли е индивидуалността или не, то всичко отново зависи от гледната точка. Тя е наша, защото отговорността за нея е наша и на никой друг. В същото време тя е част от едно по-голямо цяло, както човек е част от планетата Земя, а последната част от Слънчевата система и т.н., като всичко в крайна сметка е част от Бога. Значи човек е отговорен за всичко съществуващо в него самия, както и Бог е отговорен за всичко съществуващо в него, което включва и нас самите. Схващате ли едностранчивостта на всяка от двете представи - първата че индивидуалността принадлежи на Бога и втората - на човека? Всъщност индивидуалността не принадлежи на никого, тя сме самите ние. Може да навляза още по-надълбоко в разглеждания въпрос, но се съмнявам, че ще намеря подходящи думи. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ани Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Индивидуалността обаче е нещо, което ще продължи да съществува вечно. На практика индивидуалността е човешкия дух, човешката монада. По въпроса наша ли е индивидуалността или не, то всичко отново зависи от гледната точка. Тя е наша, защото отговорността за нея е наша и на никой друг. В същото време тя е част от едно по-голямо цяло, както човек е част от планетата Земя, а последната част от Слънчевата система и т.н., като всичко в крайна сметка е част от Бога. Значи човек е отговорен за всичко съществуващо в него самия, както и Бог е отговорен за всичко съществуващо в него, което включва и нас самите. Схващате ли едностранчивостта на всяка от двете представи - първата че индивидуалността принадлежи на Бога и втората - на човека? Всъщност индивидуалността не принадлежи на никого, тя сме самите ние. Може да навляза още по-надълбоко в разглеждания въпрос, но се съмнявам, че ще намеря подходящи думи. Станимире, съгласна съм на 99% с теб. Наистина има разлика между егото, обвивките и индивидуалността, нашето истинско Аз. Но след като ние сме част от голямото цяло, както казваш, то значи зависим от него, от всичко в Творението. Изпълняваме някаква роля в общия план. Което означава, че ние принадлежим на това Цяло...? съгласен съм, че трудното наистина предстои... но надявам се, че пробивът вече е направен и е станало тихо Валентине, тази част от човека, която прави пробива, не е ли неговата индивидуалност все пак? Или как я наричаш? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 (edited) Точно това си мисля и аз напоследък, което Кристиян добре е формулирал тук: ... И преди да се стигне до точката на пречупване, което дори и тук, на това място из темите, мога да проследя откакто съм се регистрирал и прописал в този сайт, четейки мненията си, писани преди момета на пречупване, виждам, че всъщност точно те са били възпиремани както от мен, така и от другите участници, като "духовни", като неща, пълни с умност и прочие...но, всъщност- това са мненията, които са като хлябове, които съм напарвил от камъни в момент, когато гладът е достигнал до връхната си точка при мен- използвам съвсем умишлено сравнението, защото това е "класика", и никой не мо`ж се промъкне без да бъде спипан и опитан що за стока е...В евангелието Исус постил 40 дни и после огладнял, и в този момент, сатана Го навестява и му подхвърля: "Ако Си Син Божий- т.е. ако си открил Божественото в теб- щом си гладен, заповядай на тези камъни да се превърнат в хлябове...и тук съзнанието ми се подчинява на пиродата, а гладът е инстинкт природен...И така, заповядвам аз на камъните, и те стават на хлябове- ето, казвам си...Аз имам способности, по-различен съм от другите хора...но нали това е духовния път- всеки има си има свой път, по който трябва да върви- което нямаше да е така, ако не бяхме различни...и след като ми се отвориха очите и вече знам, че съм различен- юруш..да помагам да "изостаналите" да напредват...СТОП КАДЪР- "..да помагам на "изостаналите" да напредват"- е те това е 25 кадър, който не съществува в диалектичното битие- той е монтиран допълнително....25-тия кадър е хляб, направен от камък- една илюзия, която приемаш без да имаш възможност да осъзнаеш... как се стига до момента "СТОП КАДЪР"- или, до точката на пречупване...?! Ами- това е работа на от нас обикновените хора план... ... Знам, че тепърва трудното предстои... Но това няма пряка връзка с другото, с което пък не съм много съгласна: ... Най-трудното за мен по отношение на всичко, което съм считал за духовно, е това, да успея да приема, че всъщност, от мен като човек, не зависи нищо- пътят в диалектическата природа е утъпкан, и по него природата принудително води всички- независимо дали са съгласни или не, дали приемат това или дори не допускат подобна възможност... Едва ли на теб би ти прозвучало като нещо ново или непознато това, че всеки един човек е частица от един общ магнетичен процес, част от едно макро-тяло, в което развитията са строго програмирани и следват едно след друго...Асоциацията с часовник не е направена от мен, но този огромен организъм- диалектичното битие, работи като часовник- стрелките обикалят в кръг, препускат нагоре и надолу, всяка със зададените й параметри...и в препускането и гоненето, привидно ни се стурва, че тънката стрелчица се върти и бързо настига и подминава другите две...а късата и дебелата като че ли е най-бавна и мудна...Но, ако се продължи сравнението с часовника, то извода е, че в нашето битие, целия план, цялото развитие и т.н. движение на по-големи или по-малки стрелки, на по-големи или по-малки зъбни колела, е програмирано и могат да бъдат предварително узнати, и да бъдат констатирани от гледна точка на времето и пространството (които всъщност не съществуват- те са юлизия, с която човек се е сдобил покрай навъртането си около дървото за познаване на доброто и злото..Просто е- времето и пространството се дефинират от движението, а движението не е нищо повече от превръщането на причината в следствие...) с помощта на различни факти...Субективно някой може да осезава изминаващи 24 часа като много бързо протичащ процес, а друг осезава тези 24 часа така, сякаш е изминал цял месец...Но, 24-те часа си остават винаги същите. Относителността на осезанието (сетивността) не може да повлияе на време-пространствения порядък... и то не защото считам себе си или някой друг човек за много велик, а защото откривам разни противоречийца, които естествено може и да са илюзия, дължаща се именно на относителността на сетивността, но ... имам и разни доказателства "против", тъй че все още съм на кантар относно твърдото и абсолютно програмиране на битието. Програмиране за мен има, но то е доста гъвкаво и позволява модифициране на отделни модули, модулчета и особено модулченца. Е, паролата за достъп се получава трудно и добре, че е така. Лошото е, че на практика за най-най-дребните модулченца, достъпът е свободен и ... там всеки от нас оплесква както може (най-често - много ) А като се съберат много, макар и най-най-дребни, те формират вече едно по-големичко/съществено модулче... Редактирано Август 6, 2009 от Диана Илиева Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Стан, виж какво ще ти кажа - ако "висшата" ти индивидуалност беше божествена, просто няма начин материалната и изява да е животинска и да населява диалектиката. Не знам как ги виждаш тези неща и какъв смяташ, че е общия план. То така щеше да излоезе и, че сам бог се опитва да пропълзява чист от света на явленията, но се сещам, че синът му беше роден от Дух и непорочна Вода (Мария). А неговата индивидуалност беше: "Аз и Отца ми, едно сме", "Не моята, а твоята воля да бъде", "На Теб предавам душата си"... Или да смятаме, че смирението е само позиция на ръцете... Ани, нормално така протичат вътрешните процеси при изгряването на пътя, защото индивидуалността (независимо коя нейна изява - личностна или аурична) обсебва процеса и се нагажда, запушвайки неговия Извор. Можеш просто да не го правиш (не, че е просто де, ама поне една сметка да си дадеш пак ще е нещо)... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest valentinus Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Трудностите... или невъзможностите на духовния път... Труден е. Щото когато Искрата в сърцето събуди отново тимуса и той вкара една малка светлинка в кръвта ни, чиято цел е да стигне до мозъка, да предизвика някои нови мисли и да направи човека "търсещ", тази светлинка още по пътя потъмнява доста, поради гъстата и мръсна кръв, продукт изцяло на земната природа. Но не само това, ами стигайки до черния дроб и бъбреците светлинката бива изхвърляна от системата ни като чуждо тяло, щото, общо-взето, си е. И новите мисли в астрала ни биват филтрирани по същия начин. Та труден е... Ама най-често невъзможен. Защото чрез постоянното вкарване, ако сме отворили сърцето си, на светлинката в системата ни, тя започва бавно да се изменя, като целта и е да превзема напълно системата. За целта тя опитва да гради ново астрално тяло, което трябва да измести старото, съвсем да го изрита. Но ние нали сме големи индивидуалности, то и астралното ни тяло си е голяма работа и проявява атлантическата си хитрост като просто пренасочва волята си към уж следване на светлинните импулси, за да обзема всеки порив за промяна с примитивността си. Та невъзможен е... духовният път. А какво е възможно тогава? Точно това е възможността - когато напълно се отчаеш и престанеш да се надяваш, когато вече няма стремежи, мечти и не виждаш истински пътища...тогава. И това твърдение е съвсем сериозно. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Кристиян Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Единствената възможност е във Вярата. Онази Вяра, която сама по себе си е достатъчна за това, човек да приема всичко духовно наготово, в подходяща за него форма, без да се труди за него, без да полага каквито и да е усилия- т.е. без никакви напъни и дела...Когато човек разбере, че с никакви свои дела не може да постигне нищо духовно, и че всичко що е духовно е ДАР, който получава НАГОТОВО само този, който ВЯРВА в това, което нито може да види, нито което може да пипне, в това, за което няма измислена дума или понятие- щом повярва в неописаното и невъзможното за осезаване- тогава духовното му се дарява даром, и тогава и само тогава, той на свой ред, щом даром е получил, даром може и да даде... Така че, възможностите на делата по отношение на каквато и да е духовност, и духовен път, най-честоса нулеви, но още по-често имат отрицелна стойност... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 (edited) Индивидуалността обаче е нещо, което ще продължи да съществува вечно. На практика индивидуалността е човешкия дух, човешката монада. По въпроса наша ли е индивидуалността или не, то всичко отново зависи от гледната точка. Тя е наша, защото отговорността за нея е наша и на никой друг. но надявам се, че пробивът вече е направен и е станало тихо Валентине, тази част от човека, която прави пробива, не е ли неговата индивидуалност все пак? Или как я наричаш? Считам, че тази част, която може да направи пробива, е индивидуалността, която може да бъде дом на Духа. Един чист храм. Но нека не забравяме, че това не е реконструиран храм. Това е един нов храм. Може да бъде изграден тук, ако смъртната индивидуалност му се отдаде. С това ще се промени и безсмъртната индивидуалност. Инак, смъртната индивидуалност би изгоряла от досега с това, което е зад ограниченията на толкова красивия ни и привичен свят. Дали е станал пробивът, или не ... Ами ... Тихо ли е? Редактирано Август 6, 2009 от Багира Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Milena Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 ... Ами ... Тихо ли е? ~ Liberation's Door Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Рассвет Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Единствената възможност е във Вярата. Онази Вяра, която сама по себе си е достатъчна за това, човек да приема всичко духовно наготово, в подходяща за него форма, без да се труди за него, без да полага каквито и да е усилия- т.е. без никакви напъни и дела...Когато човек разбере, че с никакви свои дела не може да постигне нищо духовно, и че всичко що е духовно е ДАР, който получава НАГОТОВО само този, който ВЯРВА в това, което нито може да види, нито което може да пипне, в това, за което няма измислена дума или понятие- щом повярва в неописаното и невъзможното за осезаване- тогава духовното му се дарява даром, и тогава и само тогава, той на свой ред, щом даром е получил, даром може и да даде... Така че, възможностите на делата по отношение на каквато и да е духовност, и духовен път, най-честоса нулеви, но още по-често имат отрицелна стойност... Вярата е висшето свойство на ума на Човека. Вярата е висше състояние на доверие към Божественото същество, което пронизва Вселената. Вярата почива върху упованието на Бога и върху осъзнаването на собствената Божествена природа. Осъзнаването на Божествената природа е ментален процес, а упованието е астрален процес (може да се каже, че упованието е висше качество на душата, а вярата – висше качество на ума). Вярата не се придобива, а се дава свише, когато Човек е готов да я приеме (т.е това е резултат от огромна духовна работа) . Вярата се утвърждава в Човека чрез духовно знание, прилагано за благото на всичко съществуващо. Важно е, че духовното знание не може да съществува само на нивото на интелекта (то или става самата личност и живот на човек или се отхвърля от него изцяло). Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Важно е, че духовното знание не може да съществува само на нивото на интелекта (то или става самата личност и живот на човек или се отхвърля от него изцяло). Духовното знание не би трябвало да е на ниво интелект. Някои наричат това духовно знание Гносис. Но то е много повече от това, което разбираме като знание. Тъй като е духовно. А ние не сме. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Латина Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Част от нас е духовна, затова имаме връзка с Гносиса. Но тъй като не сме си усмирили плътта и нейните крясъци, не можем да чуем Гласа на Тишината, Който говори за Всичко. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Ама то, тогава, само трябва някой да ми одере кожата и ето, цял съм в Светлина... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Латина Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Много ще кряскаш, не става! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Абе... не може да е повече от сега и по принцип. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Кристиян Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Абе... не може да е повече от сега и по принцип. Е...виж сега- може да се уреди съдирането на кожата, имам инструментариум. Пък и колко му е да ти драсна клечката....Но, имам и връзки с анестезиологичните архангели- така че, всичко това може и да е трудно, но поне ще бъзе безболезнено...Кой би отказал райски газ... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 То и тука из форума има кой да ни предложи. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Хъм ... Трудности... Дране ... анестезия ... Я каква хубавина прочетох: " Да живееш Пътя не е нито лесно, нито трудно". Като се замисля- точно така ще да е. Само че трябва да отидеш при "царя" нито гол, нито облечен; нито пеша, нито на кон (респективно- автомобил ...) ; без подарък, но не с празни ръце ... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
braman Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Единствената възможност е във Вярата. Онази Вяра, която сама по себе си е достатъчна за това, човек да приема всичко духовно наготово, в подходяща за него форма, без да се труди за него, без да полага каквито и да е усилия- т.е. без никакви напъни и дела...Когато човек разбере, че с никакви свои дела не може да постигне нищо духовно, и че всичко що е духовно е ДАР, който получава НАГОТОВО само този, който ВЯРВА в това, което нито може да види, нито което може да пипне, в това, за което няма измислена дума или понятие- щом повярва в неописаното и невъзможното за осезаване- тогава духовното му се дарява даром, и тогава и само тогава, той на свой ред, щом даром е получил, даром може и да даде... Така че, възможностите на делата по отношение на каквато и да е духовност, и духовен път, най-честоса нулеви, но още по-често имат отрицелна стойност... Вярата е висшето свойство на ума на Човека. Вярата е висше състояние на доверие към Божественото същество, което пронизва Вселената. Вярата почива върху упованието на Бога и върху осъзнаването на собствената Божествена природа. Осъзнаването на Божествената природа е ментален процес, а упованието е астрален процес (може да се каже, че упованието е висше качество на душата, а вярата – висше качество на ума). Вярата не се придобива, а се дава свише, когато Човек е готов да я приеме (т.е това е резултат от огромна духовна работа) . Вярата се утвърждава в Човека чрез духовно знание, прилагано за благото на всичко съществуващо. Важно е, че духовното знание не може да съществува само на нивото на интелекта (то или става самата личност и живот на човек или се отхвърля от него изцяло). Много мъдри мисли. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Август 6, 2009 Доклад Share Добавено Август 6, 2009 Стан, виж какво ще ти кажа - ако "висшата" ти индивидуалност беше божествена, просто няма начин материалната и изява да е животинска и да населява диалектиката. ... Материалната изява постоянно се развива. Като казваш, че е животинска, това е просто етап, част от еволюцията. Опитай да разгледаш еволюцията примерно след 1000 млрд. години. Тогава материалната ни изява ще е много по-съвършена, отколкото някой човек може дори и да си представи. Развиването на формите на изява на Божествената ни същност, води от една страна до все по-пълното и изразяване, от друга спомага за еволюцията на материята (съставляващите телата ни частици). Защо е нужно на Божествената същност да се изразява? А един престъпник може ли да твърди, че е честен човек и в същото време примерно да краде? Значи може Божествената му същност да изисква винаги да е честен, но ако той не прояви това на практика, то заложеното в Божествената му същност си остава единствено неразкрит потенциал и също така неопознат (всеки може да опита да свърже последното с фразата „Познай себе си“ и ще достигне до едно от безбройните и значения). Ние може да казваме, че Бог изпитва безкрайна любов към всичко съществуващо. Но за да изразим Божественото то ние самите, с нашата индивидуалност трябва да изпитаме според възможностите си любов към всичко съществуващо. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.