Поучителни истории от Учителя - 2

[Дъгата]

Писанието казва: „Бог познава нашето естество. Той познава нашите слабости, нашите немощи“.

И най-силният дух, или някой велик ангел, като слезе на земята, и той си поплаква малко. И на неговите очи се виждат по няколко сълзи. Докато той е на небето между ангелите, в Божествения свят, дето няма никакви противоречия, живее добре, но като слезе на земята, като се намери в онази гъста материя, между хората на греха, между тия дебели глави, между техните неразбранщини, казва: „На небето ние не живеем така“. Хората, като го слушат да говори тъй, казват му:

„За какво небе говориш? Да не си сънувал нещо? Не те ли виждаме как си облечен? И ти си обикновен човек, като нас“.

Имат право хората. И този ангел се вижда в чудо, мисли си, дали наистина някога е бил ангел, или е сънувал нещо подобно! Това състояние психологически е много вярно, всички сте го изпитвали.

Някой път мислите, че сте много праведен и вървите горд, изправен, казвате си: „Аз съм стабилен човек, нищо в света не може да ме разклати“. Да, така е, но докато си между праведни хора.

Намериш ли се между грешни хора, така се опетняваш, че не можеш да се познаеш.

И тогава казваш: „Дали съм аз, или не? Че съм аз, зная, но как е станало това, че съм се толкова опетнил, не зная“. Опетняването на човека е външно състояние, дошло някъде от живота.

Та има един вътрешен закон в природата, според който когато човек иска да изправи грешките на хората, всички тия грешки се натрупват на неговия гръб.

И този човек хиляди пъти ще съжалява, че се заел с тази работа. Той казва: „Що ми трябваше да се заемам с хорските грешки?“ Всички грешки се награкват наоколо му и казват: „Кажи ни какво трябва да правим?“ Погрешките в света търсят само лесния път.

Ще се превърне в радост

[borislavil]

Наскоро четох един разказ, който ще ви предам накратко. В Индия съществувало едно племе, което служило на божеството на смъртта. Това божество било много красиво, но забранили на хората да го гледат. Който се осмелявал да го види, бил осъждан на смърт. По едно време, в един млад момък се явило непреодолимо желание да види божеството. Той си мислел: Това божество непременно ще е някоя красива мома. Колкото повече мислел за нея, толкова повече желанието му се разгаряло. Никой не могъл да види това божество. Даже и жреците, които му служели, се явявали пред него покрити, с воал на лицето, да не го гледат. И самото божество се явявало пред тях с воал на лицето си. Само веднъж в годината то излизало на разходка със своята каляска. Щастлив бил онзи, който могъл в това време да го зърне даже и отдалеч. От ден на ден, желанието на младия момък расло, и той решил да види това божество с цената на всякакви жертви. След като минал през всички изпитания, на които жреците го подложили, дошъл определеният час да види красивото божество. Той се облякъл в нови, хубави дрехи, напръскал се с различни аромати и влязъл в храма да види божеството. Момъкът имал позволение да снеме воала на това божество. Настъпил този момент. С бавни стъпки, божеството се приближавало към него, да заеме своето място. Момъкът веднага се спуснал, сграбчил воала от лицето му и ужасен го хвърлил на земята. Пред него не стояла красива, млада мома, каквато сърцето му подсказвало, но стара, грозна, беззъба баба.

Казвам: Вярванията на религиозните хора са като вярата им в това божество. Те си го представят като млада, красива мома, а то излиза стара, беззъба баба. Докато видят лицето му, какво ли не си представят! Като снемат булото му, те се освобождават от илюзиите си. Те виждат, че зад булото се крие стара баба, а не красива, млада мома. Много хора минават за свети, набожни, добри, но като снемат булото им, друго излиза. Виждаш, че не са светии, но стари баби. Не се лъжете от външността на нещата. Имайте ясна представа за себе си. Казваш: Днес не съм добре, но утре ще бъда добре. – Не разчитай на утрешния ден. Уповавай само на днешния ден. – Днес минавам за учен човек, но утре ще бъда по-учен. Разчитай на днешното знание, на днешната доброта, на днешната радост. Какво ще донесе утрешният ден, не се знае. Каквото дойде утре, то е добре дошло. Важно е днешното. Не отлагай нещата. Отлагането е забавление. Като дойде утрешният ден, пак ще отложиш за утре. Така отлагаш ден след ден, но отлагането нищо не носи. Разчитай на днешното, в него е скрито цялото богатство на света. Ако търсиш вечността, ще я намериш в слънцето, от нагряването до залязването му. Важно е това, което днес придобиваш. Утрешният ден не е твой.

из "Ново съзнание", Утринно Слово от Учителя, държано на 4 декември, 1932 г. София. – Изгрев.

[Лъчезарна]

"Когато Господ създал земята, явило се първото цвете, наречено лотос.
Сега това цвете е водно, расте във водата, но тогава е растяло на сушата.

Четирите елемента – въздух, вода, огън и земя работели върху лотоса, вследствие на което, когато лотосът цъфнал,
явил се спор между четирите елемента, на кого принадлежи цветето. Те дошли до пълно разногласие помежду си
и трябвало да отнесат въпроса за разрешение до невидимия свят, а оттам и до Господ.

Земята казала: Господи, аз отгледах това цвете в стаите си, дадох му добър прием,
като го снабдявах с хранителни материали, подкрепях корените му да се засили,
да издържи на всички тежки външни условия.

Водата казала: Аз пък го квасих, смекчавах наоколо пръстта му, измивах листата му от праха,
улеснявах движението на соковете му и с това помагах на неговото правилно кръвообращение.

Въздухът казал: Аз отгледах това цвете, като нежна майка; люлеех клончетата му
и с това раздвижвах соковете да хранят и най-отдалечените му части.
Аз бях учителят на това малко създание, учих го как да расте.

Най-после дошъл огънят, т.е. топлината и светлината, и казали:
Ние пък, в своите малки стаички, отоплявахме водата и земята,
и по този начин давахме възможност на соковете да се разнасят правилно в растението по всички негови части.
Само чрез нашата помощ това цвете можа да израсте, да се развие и да цъфне.

Питам: На кого, наистина, принадлежи това цвете?

Тогава Господ отговорил на земята: „Понеже ти крепеше корените на това цвете,
затова листата, цветовете и плодовете, които падат от него около корените му, са твои.“

На водата пък казал: „Понеже ти напояваше цветето, всичките капчици, които излизат от него, са твои.“

После се обърнал към въздуха и му казал: „Когато цветето цъфти,
ти ще взимаш неговата миризма и ще я разнасяш из пространството. Това ще бъде твоята заплата.“

И най-после Господ се обърнал към светлината и топлината и им казал:
„Когато цветето цъфне, вие ще го посочвате на хората.
Само при светлината те могат да го видят, да видят неговия цвят и неговата форма.“

Що се отнася до въпроса, на кого принадлежи цветето, и кой го е създал, на това може да се отговори по следния начин:
това цвете е напълно свободно, на никого не принадлежи. При това, Един е неговият създател.

Както виждате, това е една загадка в живота.

И тъй, що е лотосът? – Лотосът представлява човешката душа, която цъфти на земята."


Дело свършено, Неделни Беседи, 30.01.1927 г.

Редактирано Юни 27, 2014 от Лъчезарна

[Станимир]

„Ще приведа един пример за един прокажен, който живял във времето на Христа. Този прокажен се наричал Хазардан. Един, ден той заспал под една смоковница. Същият ден Христос, като размишлявал върху спасението на човечеството, върху страданията и изпитанията, които ще дойдат в бъдеще, поради неразбиране на Неговото учение, излязъл от Йерусалим и тръгнал по посока към този прокажен. Като се поуморил малко, Той седнал да си почине под същата смоковница, дето прокаженият заспал, но Христос не го забелязал и продължил размишленията си. В това време няколко сълзи бликнали от очите на Христа и паднали върху прокажения. Той усетил, че нещо капнало върху него и веднага се събудил. Като видял човек до себе си, запитал го: Човече, защо плачеш? Погледни на мене, какъв съм окъсан и парцалив, при това и прокажен и пак не плача. Ти си здрав, добре облечен, от нищо не страдаш, защо плачеш? Христос веднага съблякъл дрехите си и ги дал на прокажения, а сам Той облякъл дрехите на прокажения. Чудно нещо, си казал прокаженият, какъв неразумен човек! Облича моите дрехи и отива с тях между хората, да разнася проказата, пък и сам да се зарази. Христос се върнал пак в Йерусалим, между учениците си. Като Го видели с такива окъсани дрехи, те си казали: Ето нашият Учител пак е срещнал някои беден и му дал дрехите си, а облякъл неговите скъсани. Веднага донесли нови дрехи на Христа, за да хвърли скъсаните. Прокаженият, като облякъл дрехите на Христа, оздравял и могъл вече свободно да влезе в града. Тук той пак срещнал Христа, но вече с нови чисти дрехи и си казал: Навярно този човек трябва да е някой богаташ, който раздава своите дрехи на бедни хора, а след това си купува нови и се преоблича. По този начин, може би, той иска да се прочуе.

Питам: Права ли е философията на този прокажен човек? – Не е права. Обаче, такава е философията и на много от съвременните хора. Каквото добро и да им направите, те все ще му турят някаква качулка. И най-хубавото чувство да отправите към някого, той пак ще си го обясни по своему, все ще му тури някаква качулка. Аз взимам тази качулка в добър смисъл и я уподобявам на качулката в пауна. Обаче, колкото малка да е, щом влезе в човека, тя произвежда обратен резултат. Там тя внася вкисване, изопачаване на човешкия ум.“

Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.

[Розалина]

Днес всички хора са под закона на кармата. – Как действува този закон? Във времето на един от египетските фараони, наречен Раамез-Фухи, живял един велик Учител Амраха-Фу. Раамез-Фухи имал красива дъщеря, на име Елита. Тя заболяла от проказа в най-остра форма. Всички видни египетски лекари приложили своето изкуство, но не могли да й помогнат. Най-после, фараонът извикал великия Учител и го запитал: Можеш ли да излекуваш дъщеря ми? – Мога – отговорил той – но при условие, да изправи тя една своя погрешка. – Каква е погрешката й? – попитал бащата. – Тя може да я каже само пред мене, защото аз ще приложа всички усилия да я излекувам. И вие се питате, каква била грешката на царската дъщеря.

Това, което ви говорих дотук, е разбрано за вас. Дотук работите вървят добре, но ако проследя историята на това предание, ще останете на особено мнение. Обаче, с това въпросът не се разрешава. Трябва да се дойде до великата истина на живота. В далечното минало, великият Учител и Елита живели заедно в една планинска местност, като другари. Той бил овчар, но се занимавал с астрономия: изучавал небето и многобройните звезди и планети. И двамата били бедни. По едно време, през тази местност минал царският син, красив, млад момък. Като го видяла, Елита се влюбила в него и напуснала другаря си. Останалия си живот прекарала с царския син. Ще кажете, че те били щастливи. Царският син бил сегашният Раамез-Фухи, бащата на Елита. Той принадлежал към черното братство. След време и двамата умрели. Минали много поколения, и те отново дошли на земята, като баща и дъщеря. Сега тя заболяла от проказа поради измяната към младия овчар. Днес само великият Учител може да я излекува. Ако тя може да съзнае грешката си и да разбере, какви страдания е причинила на младия овчар, само с едно махване на ръка, той може да я излекува – да я освободи от страшната проказа. Не сте ли и вие от тези, които живяхте в планинската местност и, без да мислите много, напуснахте своя възлюбен и тръгнахте след царския син? Вашите нещастия в живота ви се дължат, именно, на това, че тръгнахте след царския син, представител на черната ложа. С други думи казано: Всички вие напуснахте Бога, всички вие се поругахте с любовта и отидохте в света, дето и днес страдате. Казвам: Аз мога да ви помогна още сега. – Как? – Ще признаете своето престъпление от далечното минало, своята безхарактерност. Така ще се намерите пред любовта, която ще ни поздрави и ще каже: Не мислете, че Бог е далеч от вас. Той е близо до вас, но вие, които много пъти сте изменяли на любовта, сега страдате, без да знаете причината на вашите страдания. Готови ли сте да признаете своята грешка? Ще кажете: Слушаме Те, Учителю! – Вие ме слушате, и аз ви слушам, но само със слушане, въпросите не се разрешават.

Казвам: Няма любов, като проявената, като изявената и като осъществената Божия любов. Нека всички сърца и умове, на учени и прости, на богати и бедни се проникнат от идеята за Бога. Нека всички да виждат Бога навсякъде – вън от вас и във вас. Да продължа разказа: Великият Учител забранил на бащата да влезе при Елита. Той влязъл сам при нея. Тя веднага го познала и извикала: Прости ми, прости, сгреших пред тебе! Той прострял ръката си над нея, и здравето й моментално се възстановило. Като я видял здрава и красива, бащата казал на великия Учител: Давам ти моята дъщеря.

Желая, любовта и мъдростта да проникнат в сърцата и умовете ви и да се съединят в едно. Можете ли, като Елита, да кажете: Господи, прости ми, сгреших против великата истина на живота. Сега вие седите, оплаквате се, че сте нещастни, че имате неуспехи в живота си. Кажете: Господи, прости ни, прости. Той ще простре ръце над вас и ще ви прости. Само така ще видите Неговите очи с мекия и благ поглед на любовта. Само така ще се преобразите и ще възкръснете.

Да наследя НБ

[Донка]

Един ходжа се представял за многознаещ и постоянно разправял, че знае, какво прави Господ. Когато отивал при султана, все това разправял, какво прави Господ във всеки даден момент. Случвало се понякога да се срещнат ходжата и владиката. Първата им работа била, да се надпреварват, кой знае повече неща за Бога. Един ден султанът решил да подложи знанието им на опит, да види, кой от двамата знае повече. За тази цел той заповядал на един от слугите си да свари пет-шест килограма мляко и да го изсипе в дълбок съд. Слугата сварил млякото и го сложил пред гостите. Султанът предложил на гостите си по едно парче хляб. Той взел и за себе си също едно парче хляб и се обърнал към гостите си с думите: Заповядайте на моята трапеза. Начупете си хляба на хапки и го сложете в млякото. Същото направил и той. След това взел една лъжица, разбъркал хапките в млякото и казал на гостите си: Нека всеки от вас вземе своите хапки. - Това е невъзможно. Откъде знаем, кои хапки на кого принадлежат? - Ако хапките си не познавате, как знаете, какво прави Господ всеки момент? - запитал султанът. За случая Христос си е послужил със следната мисъл: "Ако земните работи не разбирате, как ще разберете небесните?"

Отдалечаване и приближаване

[Guest alma9]

Един светия присъствал на един от вселенските събори, където разисквали върху различни философски въпроси. Всички казали мнението си, само светията мълчал. - Защо и ти не кажеш нещо поне по един от разглежданите въпроси? - го запитали присъстващите. - Нищо не мога да кажа, не познавам философията. - Нищо ли не знаеш? - Едно нещо зная. - Покажи, какво знаеш! - извикали всички в един глас. Светията взел един камък в ръката си и го стиснал силно. - Какво станало? - Отдолу, под камъка, потекло вода, а отгоре се явил пламък. Питам: кое от двете неща е за предпочитане - да философстваш върху неразрешими въпроси, или да стиснеш камък в ръката си и отдолу да потече вода, а отгоре да се яви пламък?

http://www.beinsadouno.com/wiki/index.php/%D0%9E%D1%82%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5_%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5

[Розалина]

„Простри ръката си!” Човекът с изсъхналата ръка е плакал много, но преди това е орал и сял. Христос му обърна внимание, защото е заслужил. Като го излекува, Христос се обърна към събралия се при Него народ и го запита: „Позволено ли е на някого да прави добро в съботен ден?” Всички мълчаха, никой не Му отговори. – Защо? – Защото някога е опасно да се говори. И аз зная това, някога трябва да мълчиш. Човек може да говори всичко пред хора, които го разбират. Някога чувам, как моите слушатели изопачават думите ми, цели опашки им прикачват. Някога опашките са много големи, като опашките на лисиците, за които говорил един американски проповедник. Той се отличавал с това, че обичал да преувеличава нещата. Като знаел своята слабост, той молил своя приятел да го коригира по някакъв начин, с особен знак. Веднъж той проповядвал за лисиците, които Самсон хванал. Те се отличавали по това, че имали дълги опашки. В увлечението си, проповедникът казал: Тези лисици имали дълги опашки, по четири метра. Приятелят му дал знак да намали. Проповедникът казал: Струва ми се, че опашката на лисицата не може да бъде толкова дълга – трябва да е била до три метра. Приятелят пак му дал знак. – Може да не са и три метра, но около два метра. Така намалявал, докато стигнал до половин метър. Приятелят пак дал знак. – Повече не намалявам! Обикновено, хората преувеличават нещата, все удължават опашката на лисицата. Какво означава дългата опашка? – Изопачаване на известна мисъл, т. е. криво тълкуване на мисълта.

Простри ръката си!

[Ани]

Първо ще работите и учите, а след това ще ядете.

 

- Слуги ли трябва да станем?

 

- Първо ще бъдете слуги, после господари.

 

- Това е унижение за нас.

 

- Унижение е за онзи, който не разбира нещата. За онзи, който разбира, всичко е добро и на място. Много хора се страхуват да не изпаднат в положение да ги унижи някой, а не виждат, че като не разбират живота, сами се унижават.

 

Един турски бей, който живял в Цариград, умрял. Докато бил на земята, той си мислел, че като умре, ще отиде направо в рая. Обаче, не станало, както мислел. Като напуснал земята, явил се при свети Петър, с мисълта, че ще влезе в рая. Свети Петър му казал: Тук няма място за тебе. Временно ще живееш в едно магаре. Понеже си напуснал преждевременно земята, ще живееш в магарето дотогава, докато се свършат годините, определени да живееш на земята. Както му казал св. Петър, така станало. Той влязъл в едно магаре, без да знае някой за неговото пребиваване в тази форма. Като влязъл в магарето, той вършел различни работи: вода носел на господаря си, дърва - от гората и т.н. Един ден магарето трябвало да занесе дърва в същия дом, където живял беят. Като видяло това, магарето се противопоставило на господаря си и започнало да се дърпа, не искало да влезе в двора. Господарят му го ударил няколко пъти, но то се спряло пред вратата и не искало да влезе.

 

- Защо?

 

- Беят се страхувал да не познаят близките му, че живее в магарешка форма. Всички се чудели, как да заставят магарето да влезе в двора.

 

Един дервиш, който наблюдавал цялата работа, казал: Ако ми платите, аз ще го накарам да влезе вътре. Те му обещали една сума. Той се приближил до магарето и му пошепнал тихо: Влез в двора, никой няма да те познае. След тези думи магарето влязло в двора.

 

- Каква била тайната?

 

- Че никой няма да го познае.

 

И тъй, когато човек изпадне в по-ниско положение, отколкото някога е бил, започва да се срамува и не иска да влиза между хората, да не го познаят, да не си спомнят, че някога той е бил при по- високо положение, отколкото днес. Казвам: Не се стеснявайте. Влизайте свободно между хората, никой не помни вашето високо положение, никой няма да ви познае. Добре, че хората не помнят нито своето минало, нито вашето, за да бъдете неизвестни едни за други, да можете свободно да се развивате.

 

Насилията под слънцето

 

 

 

 

[Лъчезарна]

Един цар имал три дъщери с различни дарби и способности. Най-малката била най-красива и най-добродетелна. За да я предпази от човешки погледи, бащата я държал винаги затворена. Царските синове от съседните царства научили за тая царска дъщеря и пратили сватове да я искат за жена.

Бащата, посъветван от мъдреците в своето царство, решил, преди да даде отговор на сватовете, да изпита кой от царските синове е най-достоен за неговата красива дъщеря. За тази цел, той избрал няколко красиви моми от царството си, между които сложил и своите дъщери. Всичките моми били десет на брой. Той заповядал да ги облекат като слугини. На най-малката си дъщеря почернил лицето, да изглежда най-грозна.

Дошли царските синове да оглеждат момите. Един харесал една от тях, друг – друга, но никой не попаднал на царските дъщери – не им обърнали внимание. Всеки искал красива мома. Оженили се за своите избраници, но работите в техните царства не вървели добре.

Преди да стане изборът с един от царските синове се случило нещастие. Той бил най-мъдрият и най-добрият между тях. От уважение към момите той се поклонил учтиво към всички, но, по невнимание, се подхлъзнал и си счупил крака. Момите, които не били от царски произход, избягали, не искали да се натоварят с грижи около болния. Обаче, най-малката царска дъщеря, която външно изглеждала черна и най-грозна, веднага се притекла на помощ. Превързала крака на царския син и казала: „Нищо, това е едно малко нещастие“. Той си казал: „Тази е истинската дъщеря. Познах я“. 

И съвременните хора не познават истинската царска дъщеря, защото е облечена в прости дрехи и с почернено лице. Обаче, тя ще дойде да превърже счупения ви крак. Следователно, трите царски дъщери трябва да дойдат между вас. Всички говорят за любовта, но нямат Любов. Всички говорят за истината и мъдростта, но нямат Истина и Мъдрост.

Питал съм мнозина: Познавате ли Любовта? – „Как не, сърцата ни са горели.“ Казвам: Любовта гори, но не изгаря. Казваш: „Аз зная, какво преживях с моята възлюбена! Аз зная, колко горя сърцето ми!“ – Сега гори ли? – „Не гори.“ – Твоят огън е бил фалшив. Ти не си опитал Божествения огън. На тоя огън не се пекат кокошки и агнета. На него зреят плодове, на него всичко расте. Първият опит, който направихме през време на войната, беше да познаят хората живата слънчева енергия, да посрещат слънцето и да използват неговите ранни утринни лъчи. Духовенството вдигна голям шум около това.

Аз гледам на слънчевата енергия като на жива енергия, на която всичко расте, цъфти и зрее. Тази жива енергия иде само сутрин, когато слънцето изгрява. Тя не иде от самото слънце. – „Отде иде?“ Няма да ви кажа. – От Бога иде. – „Де е Бог?“ – Навсякъде – отгоре, отпред, отзад, но не и отдолу.

Казвате, че неприятелят иде отвсякъде. Така е в обикновения кръг на движение, но живата енергия не иде отвсякъде. Освен живата енергия никое живо същество не слиза по нейния път. Даже и ангелите не вървят по нейния път. Тя е особена енергия. Духовенството казва: „Не търсете тази енергия сутрин сред природата; търсете я в църквата“. – В коя църква? – Ако живата енергия е в църквата, де е животът? Покажете ми една църква, в която болният да оздравява и умрелият да възкръсва. Ако носите Любовта в сърцето си, Мъдростта в ума си и Истината в душата си, живата природа ще ви се изяви по особен начин.

Всеки може да провери това. – Кога се раждат добри и гениални деца? – Когато майката излизала точно в това време, когато живата енергия слизала отгоре. Попадне ли тази жива енергия върху човека, в неговия ум се раждат велики идеи.

Доброто не иде всякога. Животът също не иде всякога, освен при точно определени моменти, когато Бог – великата сила – слиза на земята. Достатъчно е само веднъж да възприемеш тази енергия, за да се ползуваш от нея цял живот. Достатъчно е един път да зърнеш лицето на истинската царска дъщеря, за да кажеш: „Разбрах смисъла на живота! Готов съм, Господи, да изпълня Твоята воля“.

 

Живата енергия, Неделни Беседи, 22 май 1921 г.

[Eлф]

Сега ще си послужа с едно изяснение – един пример, взет из българския живот: отде се раждат противоречията. Един млад българин в турско време, който свършил, приготвил се за учител, повикали го в едно богато село за учител. Той, като разгледал селото, видял, че селяните са богати – „Може да се живее“, казал си, решил да им стане даскал. Но като тръгнал, бил малко цигулар, майка му казала: „Синко, вземи си и гъдулката“. – „Е-е, учител съм, защо ми е гъдулка.“ Майка му му я дала: „Вземи я синко, да си посвириш“. Той послушал майка си, взел гъдулката. Отишъл в това село и всички се заинтересували да видят какъв е той. Тогава преценявали учителите по това, как пеят в църквата. Това било на Великден. Влязъл той в църквата и като запял ония тропари: „Ангел вопияше“, всички останали много доволни, всички му стискат ръката: „Даскале, ние сме много доволни от тебе“. Един му стиска ръката, друг му стиска ръката, всички го стискали и поздравлявали, но никой не го поканил на обед, и той останал на Великден без да го покани някой. Отишъл си той вкъщи, но гладен не се седи, станал, взел си гъдулката и отишъл в кръчмата, там всички яли и пили, и започнал да свири. „Отде е дошъл този цигулар? Хайде половин кило вино и на този гъдулар“, дали му и хлебец, месце, наял се хубаво. Онези, правоверните, като се разчуло за това, казали: „Ба, в църквата тъй да пее, пък тука в кръчмата... как да се освободим от този даскал, той ще ни опозори“. Викат го и го питат: „Защо правиш това?“ Той им казал: „Аз ви пях в църквата, всички ми стискахте ръката, но никой не ме покани в дома си да ме нагости, а тия хора разбраха ми цигулката и ме нагостиха“. Та светските хора разбират по-добре цигулката на гъдуларина, отколкото ние разбираме Словото Божие. Светските хора ще се съберат и ще свършат известна работа, а религиозните ще се питат: „Дали е такава волята Божия?“ И докато ние се намъдруваме, други се наиграват. Следователно аз не правя разлика между духовни и светски хора. Всеки човек, който живее разумно, съобразно с Божиите закони, аз го наричам умен човек. Ще кажете: „Какво лошо е направил този гъдулар?“ Този учител много хубаво е направил. Ние сега по някой път мислим дали да свирим с цигулката. Щом не са те поканили на Великден на обяд, иди в кръчмата, не бой се. Някой казва: „От църквата излязнал и мисли как да се оправят работите му“. Гладен си, нали? – Иди в кръчмата. Цигулка имаш, свири, всички тия приятели ще кажат: „Дай една чашка на нашия брат, който е дошъл“, и веднага работите ще се оправят. Всички тия братя ще те познаят и ще кажат: „Идещата седмица пак ще те викаме на гости“. Сега под думата „свирене“ разбирам всякога разумното, проявено в каквото и да е направление, стига резултатите на проявеното да бъдат целесъобразни. - http://triangle.bg/bo…/1922-01-15-10.2000/1922-02-26-10.html

[Симеона]

"Един от съвременните царе обичал неговите придворни да го хвалят: "Като тебе цар няма. Всички се кланят пред тебе. Природата, вятърът, всичко ти се подчинява." Тогава той поискал да занесат стола му на морския бряг, дето ставал голям прилив. Придворните казват; "Ваше величество, да се върнем назад." "Че как така?" "Ваше величество, да се върнем назад, приливът иде!" "Не се връщам!" Но като дойде до тебе, ще признаеш, че този прилив иде. Ти трябва да бъдеш далече от него. Туй, което не можеш да направиш, ще съзнаеш, че не можеш да го направиш."                                                                 http://www.beinsadouno.com/old/lectures.php?id=1591

Редактирано Август 29, 2015 от Симеона

[Лъчезарна]

Един познат адвокат ми разправяше една своя опитност. 
Той направил някакво злоупотребление, за което бил осъден да лежи четири години в затвор. През това време, той чел много съчинения, но най-после попаднал на Евангелието. Като чел няколко пъти Евангелието, той си казал: „Като изляза от затвора, ще стана Христов ученик, ще приложа Христовото учение в живота си.“ Както казал, така и постъпил. Той разгледал всичките си полици, от кого колко имал да взима и посетил всеки едного поотделно. Като отишъл при първия, той го запитал: „Можеш ли да платиш дълга си без никаква лихва?“ – „Мога.“ – „Плати тогава.“ Отишъл при втория: „Можеш ли да платиш дълга си без лихва?“ – „Не мога.“ – „Ами половината?“ – „Мога.“ Така посетил всичките си длъжници, като дошъл до една четвърт от дълга. Той се съгласил даже и до една четвърт да му се плати, но по този начин скъсал всички полици и ликвидирал със старите сметки. Като постъпил по този начин, работите му тръгнали напред. Направил си нова къща. С една дума, той почувствал Божието благословение.

Казвам: Дотогава, докато човек не реши да живее за Бога, а не за себе си, докато не постъпва правилно, Божието благоволение няма да дойде върху него. Изпълни ли Божия закон, не отвън, не чрез налагане, но по любов, всичките му работи ще се оправят.

Хората се заблуждават, като мислят, че живеят за себе си. Никой не живее за себе си, никой не умира за себе си. Моите крака живеят заради мене, моите очи живеят заради мене, моите уши, моите ръци – всички мои удове живеят заради мене. Ако краката престанат да ми служат, те престават да бъдат крака.

Докато живеем за Бога, ние сме удове в Неговия организъм. Щом сме Негови удове, Той се грижи за нас. Щом се грижи за нас, всякога ще ни бъде добре. По-голям от Бога няма. Като не разбират това, хората се спъват и започват да спорят помежду си, кой е на правата страна...

На двама господари, Неделни Беседи, 23 октомври 1938 г.