Хиперактивните деца

[Аделаида]

Хперактивните деца - как да се справим с тях?

"Хиперактивните деца са специална порода деца. В зависимост от това кой и в какво настроение ги определя можем да чуем различни неща за тях. Майките им ги определят като по-буйнички, по-отворени, по-нетърпеливи и по-любознателни. Учителките в детската градина като немирници и побойници, преподавателите в училище като раздразнителни деца, които трудно се съсредоточават и постоянно си намират всякакви други занимания, различни от уроците. Тези деца не могат да играят сами, постоянно търсят чуждо внимание и някого, когото да занимават със себе си. Играят с всичко по малко, недонаправили пъзела, те започват да рисуват. Недовършили картината, вземат количката. Накрая започват да тичат из стаите, да блъскат вратите и другарчетата си и като резултат се възцарява невероятен хаос.

Затова като цяло хиперактивните деца с времето минават в графа проблемни деца, именно поради невъзможността да се съсредоточат, честата промяна на настроения и постоянната си нетърпеливост, преминаваща в агресия. Това се превръща в проблем и за тях, и за всички около тях. По тази причина специалистите препоръчват от ранна възраст да се заемем с възпитанието на децата и да ги приучим към съсредоточаване, толерантност и любов към другите. Най-правилният начин да научим някого да обича е като го обичаме. Статистиката показва, че децата, които като бебета са били гушкани, милвани, пели са им песнички преди да се научат да разбират и са разговаряли с тях, преди да започнат да говорят са много по-спокойни, по-комуникативни и по-емоционално стабилни. Когато пораснат, те се превръщат в огледален образ на хората, с които живеят. Ако родителите са нервни и психически нестабилни, може да се очаква същото качество и у децата. Според педиатри и терапевти на хиперактивните деца трябва да им се осигури повече пространство и свобода. Затова вместо да им се караме за всяко счупено нещо у дома, да им викаме, че не стоят мирни, добре е да им осигурим пространство, където на воля да изразходват енергията си. За такъв тип деца са подходящи дългите излети през почивните дни и разходките в парка. Като начало е добре да няма много други хора наоколо и след това малко по малко да започнем да ги приучаваме към игра в група, правилна комуникация с другите, изслушване на събеседника, учтиво държание. Подходящи са игрите с топки, които стимулират развитието на координацията и концентрацията. Умението за балансиране, люлеене, скачане, премятане, пързаляне, катерене. Когато придобият ловкост и увереност в себе си задължително трябва да ги научим да изчакват другите деца, да пазят себе си и тях, да не изпреварват.

Ако обичат да рисуват, блокчетата за оцветяване са също много подходящи, като домашно упражнение за концентрация и съсредоточаване. Отначало те ще прекрачват всякакви ограничения и ще минават през всички черти, но с времето ще започнат да стават по-спокойни и по-прецизни в работата си. Ще може да им се повери ножица, с която да изрязват различни елементи, да моделират с глина, да апликират.

Игри свързани с концентрация са също конструирането, реденето на пъзели и мозайки.

За да събудите интереса в детето е необходимо и вие да се запалите по тези дейности. В процеса на заниманията е добре да го насърчавате, да го хвалите, че се справя добре, точно когато е решило да се откаже, защото не намира правилната част и е готово да захвърли всичко.

Емоционалната подкрепа е много важна за детето. У него се създава увереността, че то може да прави много повече неща от това само да тича като свободен електрон или да буксува с количката по пода в неясна посока. Обяснявайте му, че някои дейности изискват по-специално внимание и по-прецизно отношение. Разказвайте му например за работата на хирурга, колко е важно той да е съсредоточен, да внимава, защото в ръцете му е поверен цял човешки живот и ако той е невнимателен, последиците биха били фатални. По този начин бихте могли да разговаряте за спецификата и на любимата му професия, като му дадете да разбере, че всяко занимание изисква специални умения, които се изграждат с труд и постоянство.

Дори да е избрало по-дейна професия като войник например, отидете на полянката и заедно се опитайте да уловите пеперуда, като стоите неподвижно в храстите и търпеливо изчаквате точния момент за действие. Със сигурност каквато и професия да харесва вашия малчуган, ще намерите необходимите аргументи в полза на толерантността, търпението и вниманието.

Четенето – една много пренебрегвана и позабравена дейност от днешните деца, те не могат да се съсредоточат да четат, предпочитат да изгледат филмчето и така бързо да разберат какво става с главния герой в края, вместо да отделят няколко дни подред, за да прочетат сами книжката. Така че, една от основните причини да не четат днешните деца е именно това, че са хиперактивни – деца, които растат без норми и ограничения.

Всички знаем, че това малко по малко се превръща в много сериозен проблем на нашето общество и ако не вземем мерки може да излезе извън контрол, избивайки в сериозна агресия.

Затова и за хиперактивните деца е много важно спазването на ритуалите. Да се събужда по едно и също време, рутинните действия да следват закономерно едно след друго – закуска, детска градина, игра на открито, вечерята, приготвянето за сън, миенето на зъби, обличането на пижамата, вечерната приказка и целувката за лека нощ. Всичко това е много важно. Освен, че се изграждат положителни навици, детето знае какво да очаква и бързо се научава кога е време да лудува и кога да се съсредоточи и да внимава.

Хубаво е спокойните и по-бурните дейности да следват в определен ред, така че да има някакъв баланс и хармония в цялостното подреждане на ежедневието на детето.

Детето да има своя собствена стая или поне кът, където би могло да се усамоти, да рисува, да се забавлява, изграждайки свой собствен свят. Плюшковците са на особена почит при по-малките деца. Те са част от семейството, част от техния свят и от техните най-доверени приятели, затова може да се скарате на мечето, че без да иска в лудориите си е бутнало въображаемо гърненце с мед и да разиграете възможните сценарии или че е ударило Прасчо и сега той е тъжен и плаче. Да помислите заедно какво трябва да направи мечо, че отново да върне усмивката на лицето на любимия си приятел и отново да могат да играят заедно, както преди.

Така включвайки плюшените играчки може да разигравате различни модели на поведение и да ги обсъждате с детето.

Ако едно дете е определяно като проблемно, най-вероятно има проблемни родители. Защото ако има желание, време и разбиране, енергията и на най-хиперактивното дете може да бъде насочена в градивна посока и от него да излезе бъдещ световен шампион в някакъв вид спорт, а защо не и художник или прецизен архитект. "

Източник: интернет.

http://www.az-jenata.com/index.php?page=article&aid=4445

Още по темата:

http://www.psihichnozdrave.com/showpage.php?PageID=206

http://www.capital.bg/showblog.php?storyid=341553

http://ivanrilski.org/index.php?option=com...&Itemid=166

Имате ли опит с такива деца?

Как се справяте със тях?

Нужна ли е специализирана помощ?

Къде са корените на проблема и как да го избегнем или разрашим?

[mvm]

Най-голямата грешка на съвременното общество и родителите е, че тъпчат такива деца с лекарства от рода на успокоителните. Така получават временно решение на проблема, всъщност дори това не е решение, а направо го замазват. Да не говорим, как тези лекарства могат да увредят физически и психически децата. Те нямат нужда от лекарства, защото не са болни, имат нужда от повече внимание и обич. Но сега хората са твърде заети с оцеляването си и май нямат достатъчно време и търпение за децата си.

[Olq3]

Племеникът ми е хиперактивно дете, така че ще споделя и личен опит.Към изброеното от Аделаида ще прибавя спорта, който доста често забравяме.Чрез него детето изгаря огромната си енергия, чувства се добре ,укрепва здравето си, учи се на съревнование, колективизъм, отговорност.Емоционалната подкрепа е много важна за всички деца, не само за хиперактивните.

[nina7705]

Хиперактивните деца - как да се справим с тях?

Имате ли опит с такива деца?

Как се справяте със тях?

Нужна ли е специализирана помощ?

Къде са корените на проблема и как да го избегнем или разрашим?

Ех,Аделаида,като чета така добре оформените идеи и препоръки ми става едно такова....(не виждам нищо лошо в тях разбира се),просто реалността за един родител е друга.

Аз не съм майка точно на хиперактивно дете,по скоро аутистично с проблеми в концентрация и хиперактивни отенъци .(моя оценка).Определено имам опит.На въпроса как се справям понякога отговарям: -Ами много често просо не се справям.(опит грешка)Напипвам интуитивно начините и подхода за справянето с определени поведенчески проблеми и др..

На въпроса ти нужна ли е спец. помощ-разбира се ,че е нужна,но не мисля ,че към момента тя е адекватана.(Почти не намирам специалист от които да науча нещо ,за съжаление)Хубаво би било родител и специалист да работят ръка за ръка,но опитът ми показва,че липсва диалога.При едните я ще изпъкне авторитета,при другите пък голямата критичност.

Хубаво би било да има на кого да се опре една майка в трудните моменти и изпитания...

Но българското семейсво не е готово за "различните" деца.Няма адекватна грижа( лични наблюдения)в повечето случаи се пренебрегва проблема или се хваща в по късна възраст,като се губи ценно време за работа с детето.

Не знам дали ще намеря (лично за себе си )"коренът на проблема",не смятам за нужно да го избягвам,това е просто път за извървяване,а голяма част от решението е в ЛЮБОВТА,СЕБЕОТДАВАНЕТО И ТЪРПЕНИЕТО В ОГРОМНИ ДОЗИ!

Трябва да се научим да разбираме по-добре децата си,да се научим да гледаме света през техните очи за да ни е по лесно да комуникираме с тях.Да създадем силна връзка помежду си и да им дадем чувство на сигурност.

Всичко това не е никак лесно,трябват много сили.Но нали за това Бог е вдъхнал в нас частица от своя дъх,за да намираме силите в себе си.

[Аделаида]

Най-голямата грешка на съвременното общество и родителите е, че тъпчат такива деца с лекарства от рода на успокоителните. Така получават временно решение на проблема, всъщност дори това не е решение, а направо го замазват. Да не говорим, как тези лекарства могат да увредят физически и психически децата. Те нямат нужда от лекарства, защото не са болни, имат нужда от повече внимание и обич. Но сега хората са твърде заети с оцеляването си и май нямат достатъчно време и търпение за децата си.

Да, така е. Аз също познавам две сладки дечица. Близнаци, момчетана 5 г. Много чаровни и красиви, но...колкото и грубо да звучи с не до там хармонично семейство. Майката на едната страна, а бащата на друга...Единия като е с тях - глези, другия после се хваща за главата и не може да се справи с децата си. Бяхме заедно на море. Не мога да ви опиша, за какво става на въпрос. Взимат се играчки на децата-чупят се, прави се кавото и да е без да се пита, изчезват и се правят каквото им скимне. Чупят плочите в банята, ръга се с нож компютъра, общо взето тъжна картинка. А родитетелите им бяха дълго време заети с други "по-важни неща", отколкото са собствените си деца. Любовта там-ами видно от страни - дефицитна...тъжно е но е факт.

[

Ех,Аделаида,като чета така добре оформените идеи и препоръки ми става едно такова....(не виждам нищо лошо в тях разбира се),просто реалността за един родител е друга.

Аз не съм майка точно на хиперактивно дете,по скоро аутистично с проблеми в концентрация и хиперактивни отенъци .(моя оценка).Определено имам опит.На въпроса как се справям понякога отговарям: -Ами много често просо не се справям.(опит грешка)Напипвам интуитивно начините и подхода за справянето с определени поведенчески проблеми и др..

На въпроса ти нужна ли е спец. помощ-разбира се ,че е нужна,но не мисля ,че към момента тя е адекватана.(Почти не намирам специалист от които да науча нещо ,за съжаление)Хубаво би било родител и специалист да работят ръка за ръка,но опитът ми показва,че липсва диалога.При едните я ще изпъкне авторитета,при другите пък голямата критичност.

Хубаво би било да има на кого да се опре една майка в трудните моменти и изпитания...

Но българското семейсво не е готово за "различните" деца.Няма адекватна грижа( лични наблюдения)в повечето случаи се пренебрегва проблема или се хваща в по късна възраст,като се губи ценно време за работа с детето.

Не знам дали ще намеря (лично за себе си )"коренът на проблема",не смятам за нужно да го избягвам,това е просто път за извървяване,а голяма част от решението е в ЛЮБОВТА,СЕБЕОТДАВАНЕТО И ТЪРПЕНИЕТО В ОГРОМНИ ДОЗИ!

Трябва да се научим да разбираме по-добре децата си,да се научим да гледаме света през техните очи за да ни е по лесно да комуникираме с тях.Да създадем силна връзка помежду си и да им дадем чувство на сигурност.

Всичко това не е никак лесно,трябват много сили.Но нали за това Бог е вдъхнал в нас частица от своя дъх,за да намираме силите в себе си.

Да, преди да тръгнем да търсим решение на този поблем, по-скоро родителите трябва може би да се постараят да не го допуснат. Да не доведат детето си и себе си до там. Зная, че отстрани е лесно да се говори, зная, че всеки случай е сам за себе си и трябва да се гледа и другата гледна точка, но е хубаво каквито и проблеми да имат родителите, да насочат силите си и любовта си към детето си, да обърщат внемание на неговите реакции и поведение, на неговите нужди, на характера му и да се замислят, че освен натовареното ежедневие което е част от живота на всеки, освен проблемите с които сме затрупани и собствените се нужди - при нас са те- нашите деца, които имат нужда от нас и ние от тях.

[nina7705]

Цитат Аделаида:

Да, така е. Аз също познавам две сладки дечица. Близнаци, момчетана 5 г. Много чаровни и красиви, но...колкото и грубо да звучи с не до там хармонично семейство. Майката на едната страна, а бащата на друга...Единия като е с тях - глези, другия после се хваща за главата и не може да се справи с децата си. Бяхме заедно на море. Не мога да ви опиша, за какво става на въпрос. Взимат се играчки на децата-чупят се, прави се кавото и да е без да се пита, изчезват и се правят каквото им скимне. Чупят плочите в банята, ръга се с нож компютъра, общо взето тъжна картинка. А родитетелите им бяха дълго време заети с други "по-важни неща", отколкото са собствените си деца. Любовта там-ами видно от страни - дефицитна...тъжно е но е факт.

Картинката която описваш ми намирисва повече на зле гледани деца,които правят всичко това като зов за внимание.Границата между доста буйните и хиперактивните деца е много тънка и много често се греши в поставянето на етикета(хиперактивни)децата.Дори и при специалистите се получават разминавания на мнения по въпроса.Така или иначе за конкретния случай не може да се каже със сигурност само от това което си написала.

Цитат Аделаида:

Да, преди да тръгнем да търсим решение на този поблем, по-скоро родителите трябва може би да се постараят да не го допуснат. Да не доведат детето си и себе си до там.

Какво означава това родителите да не го допускат,в какъв смисъл?Децата се раждат с това.Нали в известен смисъл душите избират пътя си,ако не е този "проблем то друг вид "проблеми" винаги ще има.Трудностите ни се дават не за да ги заобикаляме,а за да се научим на нещо от тях,това е един от основните принципи на живота.

Голяма част от родителите които имат такива деца са посветили времето си на тяхното отглеждане и възпитание.Те не правят кариера ,загърбили са собствените си нужди и потребности отдадени изцяло на децата и въпреки това напредъкът е много много бавен.Понякога дори колкото и усилия да полагаш напредъкът при едно дете може да остане в застой,тогава ни остава само смирението -тъй трудно за достигане понякога...

[Диана Илиева]

Момент, момент, с какво се раждат децата, с хиперактивност ли? Това според мен е следствие, а не даденост.

Моите родители например имаха много особена според мен гледна точка: всичко "хубаво/добро" и т.н. в мен, беше резултат от тяхното "добро" гледане/възпитание, а всичко "лошо" си беше изцяло за моя сметка, или така съм се била родила, или например от инат, своеволие, мързел и др.п. сама себе си съм "развалила" (слагам в кавички добро - лошо, защото нещата са доста относителни).

Най-интересно ставаше, когато аз постигах нещо хубаво и голямо, но такова, каквото те въобще не си представяха, че бих могла да постигна; тогава реакция от тяхна страна просто нямаше, замижаваха, все едно нищо не е станало. Аз се надявах поне с една дума да ме похвалят, а те - нищо, главата заровена в пясъка.

Сега ми е по малко смешно и тъжно едновременно; отдавна съм приела техния модел на поведение, макар че като по-малка първо нищо не разбирах - защо те така реагират, второ ми беше мъчно защо не оценяват моите способности и постижения - другите деца около мен ги хвалеха и то за много по-дребни неща, трето получих определен комплекс за вина (нали "заслугата" беше моя само в "лошите" случаи), за който ми беше нужно няколко години време, ако не, да го изчистя, то поне да го смекча...

В момента и аз съм родител. Споделям мнението на nina, че на теория и от страни е лесно, а на практика не е съвсем същото. Старая се и определено не повтарям грешките на моите родители, но се хващам, че правя други грешки. За съжаление за някои неща са ми нужни няколко години, за да установя, че са били неподходящи или непремерени.

Разбира се, никой не е идеален. Това се опитвам да изясня и на децата си - че аз като родител се старая да се грижа добре за тях и че ги обичам много, но това, което правя, може и да не е достатъчно или да не е съвсем правилно/на място, защото като съм по-възрастна, това не означава, че съм непогрешима ... Още като съвсем малки, от бебета, винаги, когато е било възможно, съм им давала право на избор: това ли да направим или онова или трето, така ли да го направим или иначе. Граница обаче винаги има и двамата с баща им се стараем да я спазваме твърдо. Естествено с годините границата постепенно се разширява - в момента, в който преценим, че нещо е по техните сили и възможности, веднага им го делигираме като права (което обаче води и до отговорности ). В резулат децата ни от 2-3 клас са си доста самостоятелни, във всяко едно отношение.

Например оставам с впечатлението, че аз съм от малкото майки, които не учат с децата си, дори не ги проверявам дали са си научили. В първи клас се постарах да им създам нужните навици и тертипи на учене и да им внуша, че това нужно, важно и че си е тяхна задача. Едното дете свикна по-бавно да се оправя само - продължих и във втори клас да я следя и наглеждам по малко, а после в 3 от време на време проверявах дали се е подготвила да разкаже урока например по Човек и общество или по Човек и природа; напомнях й, че не е нужно, аз да я подсещам да си събере раницата например и т.н. Другото дете още след първите 1-2 месеца можеше да се справя напълно самостоятелно - тя по принцип е по-подредена и по-амбициозна; продължих по навик да я наглеждам до края на първия срок, когато тя самата ми каза: "Мамо, нали знаеш, че съм готова, защо продължаваш да ме питаш...?!". От тогава вече не я търсим; от време на време, когато има нужда от помощ, тя сама върви по петите ни с учебниците: "Моля те, гледай в учебника дали съм научила правилно стихотворението!" или "Виж, дали разказвам добре урока!" или на баща си: "Хайде, да ме изпиташ по английски, че ще правим тест!"

Колкото повече растат, толкова повече дискутираме нещата; опитвам се да "поглеждам" и от тяхната гледна точка и да не налагам авторитарно моето мнение, само защото съм родител. Просто в някои отношения (които ми се струват важни) се старая да държа висока летва със собственото си поведение и личен пример, а в крайна сметка времето ще покаже.

[mvm]

Още като съвсем малки, от бебета, винаги, когато е било възможно, съм им давала право на избор: това ли да направим или онова или трето, така ли да го направим или иначе. Граница обаче винаги има и двамата с баща им се стараем да я спазваме твърдо. Естествено с годините границата постепенно се разширява - в момента, в който преценим, че нещо е по техните сили и възможности, веднага им го делигираме като права (което обаче води и до отговорности ). В резулат децата ни от 2-3 клас са си доста самостоятелни, във всяко едно отношение.

Например оставам с впечатлението, че аз съм от малкото майки, които не учат с децата си, дори не ги проверявам дали са си научили.

И аз съм така, точно. Работя по цял ден и те се оправят сами в къщи и с храненето и с домашните. Вечер като се върна, само ги проверявам, . Повече малкото ми бута домашните си за проверка. Големият ме пита по скайпа докато той е в къщи , а аз на работа , ако има проблем с някоя домашна. И думите и граматиката по английски преговаряме заедно.....не редовно.

Изобщо не смятам, че родителите трябва да учат заедно с децата си. Това е погрешно. Как ще се научат на самостоятелност тези деца, нали трябва да могат сами да си използват мозъка.

Но иначе всякакъв вид внимание към детето е нужно. Аз все още вечер ги приспивам с приказки, нищо, че могат сами да си ги прочетат. Като искат децата аз да им чета приказки, защо не

Редактирано Април 26, 2008 от mvm

[prana_plovdiv]

Здравейте!

Ако разгледаме проблема "хиперактивни деца" от енергийната му страна това може да хвърли още малко светлина.

1. Голямо количество полова енергия, която не се използва. А тя е храната за мозъка, която го прави по-пъргав и по-.....разумен.

2. Енергията в мозъка по принцип не е балансирана. Едното полукълбо доминира.

Решението на 1 е ПРЕОБРАЗУВАНЕ НА ПОЛОВАТА ЕНЕРГИЯ.

Решението на 2 е ЙОГА ЗА РАЗВИВАНЕ НА МОЗЪКА.

Тук може да се запознаете с опита на тези, които го прилагат:

УСПЕХ!

[Mdrya1953]

За съжаление има деца, които са със суперкинетичен синдром и това никак не е добре. Работя с 3 такива деца. Не ми се иска да коментирам.

[Аделаида]

За съжаление има деца, които са със суперкинетичен синдром и това никак не е добре. Работя с 3 такива деца. Не ми се иска да коментирам.

Ако коментираш дори без конкретика, може би ще бъдеш от полза на много хора.

[nina7705]

За съжаление има деца, които са със суперкинетичен синдром и това никак не е добре. Работя с 3 такива деца. Не ми се иска да коментирам.

Ако коментираш дори без конкретика, може би ще бъдеш от полза на много хора.

[Mdrya1953]

За съжаление има деца, които са със суперкинетичен синдром и това никак не е добре. Работя с 3 такива деца. Не ми се иска да коментирам.

Медицинското му название е хиперкинетичен синдром и можете да погледните в тези сайтове

http://ivanrilski.org/index.php?option=com...&Itemid=166

http://ivanrilski.org/index.php?option=com...&Itemid=166

Редактирано Май 1, 2008 от Mdrya1953

[bee_bg]

Според мен тези стаии са за крайни случаи.

Наистина е важно по време да бременноста майката какво прави т.е

дали се движи или е по-малко активна можеби това изцяло се предава на детето което е в утробата и.

Наблюдавам нашето дете то е доста активно , но няма никакви отклонения от нормата,а майка му се движеше сериозно до осмия месец. Но с порасването му нещата се уталожиха, според мен всичко си е по-скоро до ген.

[nina7705]

Според мен тези стаии са за крайни случаи.

Наистина е важно по време да бременноста майката какво прави т.е

дали се движи или е по-малко активна можеби това изцяло се предава на детето което е в утробата и.

Наблюдавам нашето дете то е доста активно , но няма никакви отклонения от нормата,а майка му се движеше сериозно до осмия месец. Но с порасването му нещата се уталожиха, според мен всичко си е по-скоро до ген.

Какво значи крайни случаи???

Да вярно е,че бременността е много важен етап от развитието на детето ,но като не знае човек за какво става въпрос по добре да не говори щуротии.

просто тия теории фантасмагории.....и накрая това с гените.....

извинявай ,bee bg ако звуча малко по емоционално,но хората масово са не запознати с това що е то хиперактивно дете и ръсят глупости.

Между другото статиите са добри за тези които нямат понятие от темата и за обща култура също.

[Mdrya1953]

Между другото статиите са добри за тези които нямат понятие от темата и за обща култура също.

Точно . Този синдром не е добре проучен и от учените и има още много неща неясни, но да генома е в основата на проблема.

[infinity1305]

Без да съм компетентна - само споделям.

Малко не разбирам определението "крайни случаи".

Занимавах се с такова дете няколко седмици - 3 годишния син на приятелка, защото тя беше отчаяна и имаше нужда от... помощ, но не професионална, а човешка. Лекарите бяха залепили диагноза на сина и, заедно с още куп други "диагнози". Провеждаха се терапии, имаше лечение някакво, специализирани паралелки в детска градина и много, много стрес. А момченцето си беше... нормално според мен, просто малко по - палаво. Забелязах агресия, неспособност за съсредоточаване в началото... Майката е начална учителка и се беше изнервила до краен предел.

Малкия не ме допускаше до себе си ден - два, а след това се превърна в едно нормално момченце. Рисувахме чертички заедно, кръгчета, а когато не успяваше да се справи, отнасяше вниманието си към друго. Именно когато не успяваше да се справи. Ако някой го ядоса блъскаше вратите на кухненските шкафчета, не пищеше, не говореше. Оказа се, че може да говори, но не желае, че може да рисува, но не иска, ако няма за кого...... С него дори изписвахме думички с малки пластмасови плочки, правехме салата - гъбка от сварено яйце с шапчица домат, научи цяла песничка за два дни само. Приятелката ми не вярваше на очите си... че сина и въобще може нещо.

Тези деца научават някаква игра за седмица например, ако другите/нормалните/ деца я научават за ден...

Моето мнение е че тези деца не са болни а силно чувствителни. И каквато и да е причината за поведението им, то се оправя с много внимание и абсолютна отдаденост, и търпение. Аз пък не съм лекар, но пълзях по пода с него за да видя онова, което той вижда, опитвах бебешките му храни/отвратителни са/, и въобще - май с него бях хлапе на 3. Родителите му нямат време за това...

Аделайда го е казала най - добре - лекуват се само с много любов.

Редактирано Май 3, 2008 от infinity1305

[bee_bg]

Какво значи крайни случаи???

Крайни значи минали

някаква общоприета граница(изпозвах думата като някаква база за сравнение).

)

Няма нужда да се палиш толкова просто споделях мнение нищо повече.

Сигурен съм, че има деца които са на ръба от нормите и можеби при тях всичко минава последствие в нормите както се случи при моя син, а има някои които са по-тежки(крайни) случаи и им трябва специализирана помощ.

Моето мнение е че тези деца не са болни а силно чувствителни.

На същото мнение съм, но все пак е крехка границата така мисля.

[nina7705]

Infinity,чудесно си се справила и то без компетентност,тя не е нужна толкова когато има самоотдаденост и внимание,но защо майката не е проявила тези качества не мога да си обясня...

Истината е ,че е ужасно трудно когато нямаш и подкрепа в семейството.

Аз може би наистина се "паля",нормално е да съм по-чувствителна след като имам дете с подобни проблеми.Истината е че е адски трудно да осъзнаеш проблема и да живееш с него всеки божии ден.А става още по-трудно когато имаш и друго дете ,така вниманието ти трябва да е разконцентрирано на две,а дори и на много повече.Пък и обществото в което живеем е толкова толерантно и отворено ,че просто няма как да не си на нокти.

Няма да навлизам по-навътре,за да не излизам от темата за хиперактивните деца.

[prana_plovdiv]

Моето мнение е че тези деца не са болни а силно чувствителни. И каквато и да е причината за поведението им, то се оправя с много внимание и абсолютна отдаденост, и търпение. Аз пък не съм лекар, но пълзях по пода с него за да видя онова, което той вижда, опитвах бебешките му храни/отвратителни са/, и въобще - май с него бях хлапе на 3. Родителите му нямат време за това...

Аделайда го е казала най - добре - лекуват се само с много любов.

Страхотно! Това много ми хареса! Мисля, че infinity и Аделаида са прави.

Само искам да вметна нещо.

Стресът, който си отнасяме вкъщи и съвсем несъзнателно "споделяме" с всички около нас, според мен също е важен фактор. Децата са особено чувствителни към него - дори и когато - ще се повторя - съвсем несъзнателно го "споделяме" с околните тук изключвам момента на съзнателното изхвърляне на психични отпадъци. Енергията на стреса е много прилепчива. Случвало ли ви се е да попадните на хора, които се карат или са потиснати и вие да изпитате странно усещане... Това имам предвид под ...прилепчива. Децата са безкрайно чисти и безкрайно отворени за тези енергии. И просто "обират" , "попиват" всичко около себе си. Затова трябва да ги пазим повече!

Това е от мен.

Успех!

Редактирано Май 7, 2008 от prana_plovdiv

[Дъгата]

И няколко теми за размисъл и от мен:

1. Както навсякъде, и в психотерапията има нови течения и хората гонят слава, пари и докторски титли. И така се появиха идейте за хиперактивност с дефицит на внимание и т.н. и какво ли още не. Научните (неясно колко научни) статии заваляха по известни списания, после и в медиите. Журналистите винаги търсят нови теми и в тази намериха благодатна почва за изява. И мног майки на Запад се поволяха от преждевременни диагнози и морализаторстване, че не са добри майки....

2. Позната на моя позната има такова дете, което е били диагностицирано като такова след щателни тестове, вкл. биохимични. Според някои теории липсват определени пептиди и невромедиаторите, които се изграждат от тях. Значи може и да е генетично, или метаболитна особеност.

3. Винаги е имало много активни деца. Но когато те са тичали на село и по цял ден са на полето, пасли са овцете, или са копали - всичко си е било на мястото. Но в градовете, с мега психо-смог, изкуствени храни и без адекватно движение децата подивяват, енргията им нес еразпределя добре и те наистина страдат и психически и физически.

4. Детската природа е активност, движение, катерене, скачане. А в дет.градини и учебни заведения се иска седене и мълчане. Т.е. наопаки на нормалното. А за старите учебни материали в дет. градина да не говорим.

Пита ме детето:

" - Защо пеем "...от днес имам вече нови панталонки...." а до сега не е ли имало панталонки, с какво е ходило това дете?"

И баба му отговаря как едно време преди 50 години, когато хората са били бедни и да идеш на шивач да ти шие панталон си е било райско шастие. А момченцата са ходили с дълги ризи, почти като с роклички.

Имало е специална народна песен,която после е дала идеята за тази детска песен. И тогава родителите са пеели тази песен с децата си и са били много горди.

Ето на това му казвам аз актуално образование!!!

5. Всеки иска детето му един ден да стане силна, умна, енергична личност. Но ако едно дете е такова като малко - автоматично става неудобно, недисциплинирано и нежелано.

[Слънчева]

Viki3

А ако пък каже и някоя неудобна истина на на всеослушание... горкото дете.