Не мога да открия какво искам!

[lightshadow]

Започвам постоянно нови неща,но всеки път оставам неудовлетворена, разочарована!Вече не зная какво да сторя.От невъзможността ми да се насоча към едно нещо и да задържа вниманието си върху него опропастявам не само собствения си живот, но и на моята майка, която би направила всичко, за да ми помогне.Вече съм загубила броя на всичките работни места, на които съм била.Понякога се задържам няколко дни, понякога месец, няколко месеца...,но винаги крайния резултат е един и същ.Това се оказава поредното нещо, което не искам да правя.Бях вдъхновена от желанието да намеря призванието си, но тази задача се оказа толкова трудна и донесе толкова нежелани последствия, че вече се плаша от себе си и от всяка следваща стъпка, която предприемам.Вече имам усещането, че каквото и да направя ще бъде грешка, ще се проваля, ще се откажа, ще се разочаровам, ще се изплаша, ще избягам.Безсилна съм, в безизходица съм.Майка няма възможност да ме издържа, теглила е много заеми и сега ги изплаща, а аз не мога да се задържа на нито една работа, защото навсякъде се чувствам ужасно и винаги си мисля, че ще намеря нещо по-добро.Но това по-добро не идва, а с всеки следващ опит затъвам все по-надълбоко.Наистина не зная вече какво да направя.Вярвам, че ако разбера какво искам и съм сигурна в това искане, ще насоча енергията си към осъществяване на това желание и няма да ме измъчват съмнения и други възможности.Но толкова пъти пожелах неподходящи за мен неща, вече се обезверих, че ще открия подходящото.А и положението е толкова катастрофално във всяко отношение - материална безизходица, постоянно психическо натоварване и напрежение от ситуацията, в която съм, невъзможни нормални взаимоотношения с другите поради отчайващото ми емоционално състояние...Толкова съм объркана, че не знам къде се намирам, вече си мисля, че имам нужда от психотерапевтична помощ, за да изляза от този омагьосан кръг...

[dimitar]

Прочетете внимателно следният текст от една безценна книга:

"Каквото мислите, това и създавате. Каквото създавате, в това се превръщате. В каквото се превръщате, това изразявате, каквото изразявате, това преживявате. Каквото преживявате, това сте. Каквото преживявате, това мислите." Нийл Доналд Уолш

Помислете и ще разберете. Ако имате нужда от помощ обадете се.

[Шехина]

Здравей, lightshadow,

Докато четях разказа ти, чувствах, че това е само началото му...Би ли продължила? За мен е важно да чуя твоя разказ - знам колко важно е, когато сме объркани и емоционално опустошени, някой не просто да слуша, но и да чуе думите ни.

Очаквам те

[Mindfield]

lightshadow,

движението ти по "пътя" е вътрешно и зависи от твоето желание. Няма кой да те пренесе. Затова и питането ти тук не е за съвет а за подкрепа.

Представи си най-красивото, нежно и изящно същество. Смело си го представи. Е това си ти. Каквото и да правиш, изхождаш ли от него, все ще ти е добре. Каквото ти дава лекота и ведрина, е истинско.

___

Говорили си Пеле, Марадона и Стоичков. Пеле казал:

"Вчера ми се яви Господ и ми каза че съм най-великият футболист на света".

Марадона се обадил:

"На мен ми се яви Господ преди час и ми каза че сега аз съм най-великият футболист на света".

А Стоичков само се обадил:

"А! Не се сещам да съм ви казвал нещо ?!"

Желaя в твоя ти живот да се чустваш като Стоичков в неговия (без агресията му към съдиите само )

[mvm]

Мисля, че преекспонираш проблема си. А всъщност няма такъв. Твърде много обръщаш внимание на себе си, а не на това, което се случва около тебе. Трябва да се приземиш, да слезеш от облаците, в които хвърчиш и да проумееш, че облаци няма. В първия пост са ти го казали, че каквото чувстваме, това материализираме, или нещо подобно беше. Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради майка си, която е прекрасна жена. Прояви воля да се пребориш със себе си. И знай, че страхът е най-големия враг на човека. Ставаме свободни, когато застанем лице в лице срешу страховете си и ги преборим. Ти имаш страхове, опитай се да се освободиш от тях.

[Креми (късметче)]

"Проблем" все пак има. С тази чужда и нищо не говореща ни дума обозначаваме несъответствието между себе си и обкръжаващата среда.

Като начало ,lightshadow , не напускай работа преди да си сигурно назначена на по-добра.

Помечтай си за тази по-добра работа, уточни в какъв бранш да бъде и паралелно с настоящата запиши езиков, компютърен курс или друг, който ще ти даде по-добри шансове.

Всички съвети по-горе са чудесни, още повече , че дават поглед от различни ъгли. Следвай ги.

Хубаво е човек да знае, че има поне десетина диши, които безрезервно са му подарили от времето и мислите си.

Успешен и слънчев старт на всички.

[borislavil]

Lightshadow, по - важно е първо да разбереш кой не може да разбере какво иска. Ако ти успееш да откриеш коя си всъщност, тогава ще откриеш и какво искаш. Иначе се опитваш да строиш къща, започвайки от покрива... Твоето сътояние на обърканост издава липсата на вътрешна яснота, на себепознание, но... затова пък се намираш в състояние на творчески хаос и можеш от тези руини да сътвориш своя нов свят. А в това има тръпка и няма място за униние! Имаш потенциалната сила да го направиш (и всеки има). Успех!

[Силвия СД]

Започвам постоянно нови неща,но всеки път оставам неудовлетворена, разочарована!Вече не зная какво да сторя.От невъзможността ми да се насоча към едно нещо и да задържа вниманието си върху него опропастявам не само собствения си живот, но и на моята майка, която би направила всичко, за да ми помогне.Вече съм загубила броя на всичките работни места, на които съм била.Понякога се задържам няколко дни, понякога месец, няколко месеца...,но винаги крайния резултат е един и същ.Това се оказава поредното нещо, което не искам да правя.Бях вдъхновена от желанието да намеря призванието си, но тази задача се оказа толкова трудна и донесе толкова нежелани последствия, че вече се плаша от себе си и от всяка следваща стъпка, която предприемам.Вече имам усещането, че каквото и да направя ще бъде грешка, ще се проваля, ще се откажа, ще се разочаровам, ще се изплаша, ще избягам.Безсилна съм, в безизходица съм.Майка няма възможност да ме издържа, теглила е много заеми и сега ги изплаща, а аз не мога да се задържа на нито една работа, защото навсякъде се чувствам ужасно и винаги си мисля, че ще намеря нещо по-добро.Но това по-добро не идва, а с всеки следващ опит затъвам все по-надълбоко.Наистина не зная вече какво да направя.Вярвам, че ако разбера какво искам и съм сигурна в това искане, ще насоча енергията си към осъществяване на това желание и няма да ме измъчват съмнения и други възможности.Но толкова пъти пожелах неподходящи за мен неща, вече се обезверих, че ще открия подходящото.А и положението е толкова катастрофално във всяко отношение - материална безизходица, постоянно психическо натоварване и напрежение от ситуацията, в която съм, невъзможни нормални взаимоотношения с другите поради отчайващото ми емоционално състояние...Толкова съм объркана, че не знам къде се намирам, вече си мисля, че имам нужда от психотерапевтична помощ, за да изляза от този омагьосан кръг...

Довърши поне едно от тях, за да останеш удовлетворена.

[Anaid]

Lightshadow, по - важно е първо да разбереш кой не може да разбере какво иска. Ако ти успееш да откриеш коя си всъщност, тогава ще откриеш и какво искаш. Иначе се опитваш да строиш къща, започвайки от покрива... Твоето сътояние на обърканост издава липсата на вътрешна яснота, на себепознание, но... затова пък се намираш в състояние на творчески хаос и можеш от тези руини да сътвориш своя нов свят. А в това има тръпка и няма място за униние! Имаш потенциалната сила да го направиш (и всеки има). Успех!

Може би, ако си отговорите на слените въпроси, ще ви бъде по-лесно да разберете, защо не откривате това, което търсите:

1. Какво искам?

2. Какво се надявам да променя сега?

3. Какъв резултат искам да получа?

4. Какво бих искала да постигна?

5. Какво искам да направя по различен начин?

6. Къде ще ме отведе тази промяна?

7. В какъв контекст искам да усетя тази промяна?

8. В какъв контекст този резултат може да не е полезен за мен?

9. Как ще разбера дали съм постигнала целта си?

10. Как виждам себе си в процеса на постигане?

11. Само от мен ли зависи да го постигна?

12. Какво ще получа, когато постигна резултата?

13. Как ще се впише резултатът в ежедневието ми?

14. Какво ще се случи, след като постигна целта си?

15. Какво няма да се случи, след като постигна целта си?...

Успех и от мен!

[Таня]

Извинявай, но ще бъда малко по-директна от другите.

Проблемът ти е следният:

Докато те е отглеждала, майка ти, както и повечето от майките в сегашно време, те е разглезила много. Работила е много и ти е давала всичко, от каквото се нуждаеш, като едновременно с това те е накарала да си мислиш, че си по-специална от другите, че си много талантлива и имаш възможност да се реализираш по призвание, но не те е научила на отговорност и търпение, на труд и постоянство, на уважение към нея самата, а оттам и към другите, което рефлектира върху теб самата. Трудила се е много и ти е дала една фалшива представа за живота като цяло, като ти е спестявала неприятните неща и трудностите, с които се е сблъсквала, за да ти осигури охолен живот.

Но ти не я обвинявай. Всичко е правила, за да изрази любовта си към теб, майчината си любов, която е безгранична.

Твоята задача оттук натътък е да пораснеш, да станеш отговорен човек, да не се самосъжаляваш, а да поемеш отговорността за собствения си живот. Не си мисли, че животът е песен и ако ни се пее, ще я пеем. Не, животът е труден и именно в това е предизвикателството, да победим трудностите. Именно в победата над всяка трудност стои щастието. Организирай се, осъзнай, че трудностите са в самата тебе, в начина ти на мислене и приемане на света и хората от него. Не си мисли, че единствено ти трябва да се приспособяваш към условията на работа и характерите на своите колеги и началници. Помисли си, че на по-голяма част от хората им се налага да работят не това, което им харесва, а това, което ще им даде възможност да бъдата финансово независими и свободни да се развиват в онази посока, за която мечтаят.

Надявам се да ме разбереш правилно.

Бъди здрава и успех!

[Слънчева]

А аз си мисля, че животът е радост. Радост от трудностите, радост от преодоляванена поредното изпитание. Радост от това, да доставим радост на някого.

lightshadow, за да промениш света, промени своите възприятия за него. Все има нещо, което ти доставя радост. Нормално е да търсиш своето място, за това и правиш промени, но най-важно е да намериш себе си. Не доказвай нищо на околните, докажи на себе си, че си просто добър човек и имаш място, то те очаква....

Редактирано Април 2, 2008 от xameleona

[Латина]

Човек не може да получи от живота най-доброто тук и сега. Всяко нещо с времето си.

Сетих се за един филм, който ме впечатли силно преди няколко години. Единият герой при всякакви трудности казваше:"Ще вземем това, което имаме и ще сме доволни!" Накрая Съдбата бе благосклонна към него и му подари милиони.

Мисля, че е уместно в случая да се състави програма-минимум, чието изпълнение ще донесе достатъчна сигурност и удовлетворение.

Lightshadow, намери си работа, с която можеш да се справяш. Стреми се да я задържиш, дори да е най-обикновена. Ще бъдеш доволна по няколко причини. Работата ще наложи върху тебе отвън изпълнение на определен стереотип, който впоследствие ще ти даде чувство на определеност и сигурност, от които имаш нужда в чисто психологически план. Ще се чувстваш значима, ще получиш чувство на самоутвърждаване. Ще бъдеш достатъчно самостоятелна. Ще бъдеш в помощ и на майка си, може да й направиш малък подарък. Може да отделите сума, която да изхарчите двете заедно. Чувството за безизходица ще изчезне, понеже е породено най-вече от недостига на пари.

Ти трудно би могла да намериш мястото и призванието си на този етап и в това състояние. Когато си готова, призванието ще намери теб.

Има едно понятие - трудотерапия. Когато съм била на работа, макар и не мечтаната, съм се чувствала уравновесена и спокойна. Когато съм без работа, изпадам в депресия, имам проблеми с кръвната захар. Нещата, които ти препоръчах да направиш, произлизат от собствения ми опит и действат.

От сърце ти пожелавам успех!

[Донка]

Спомням си когато бях млад специалист.... на 21 години.

Желанието ми беше да се занимавам с наука. Защитих дипломна работа с тема, подходяща за дисертация. Продължавах да работя над нея и няколко месеца по-късно ми предложиха място в съответния ни институт - обявиха го с темата ми (беше модерна тогава). Докато се случваше всичко това, работех в училище - с деца начален курс (точно възрастта от темата ми за научна работа). Броях дните до края на учебната година и мислено събирах багажа...

Последния ден...едно детенце ме попита къде ще отида догодина (знаеха, че съм само за 1 година при тях). Обясних им - "А там пак ли ще им пеете песнички като на нас и ще играете ли театър с тях?". Смрънках "Ами май не - там няма да има деца..."

И тогава в очите на децата около мен прочетох, че моето място е при тях. Не в стая зад бюро, заровена сред монографии...

Много добре знаех какво искам аз! НО - научната работа я беше избрало моето его, моята амбиция, моите желания.

Тогава осъзнах, че трябва да избера между

работата, която искам аз

и

работата, която иска мен.

Смирих егото и амбициите си и останах при децата. Всяка сутрин и вечер благодаря на сърцето си за решението, което ми подсказа преди много години.

Работата, която иска мен е тази, за която съм родена... Как да разберем коя е?

За каквото си роден

[НелиТ]

Това се оказва поредното нещо, което не искам да правя.Бях вдъхновена от желанието да намеря призванието си, но тази задача се оказа толкова трудна и донесе толкова нежелани последствия, че вече се плаша от себе си и от всяка следваща стъпка, която предприемам.Вече имам усещането, че каквото и да направя ще бъде грешка, ще се проваля, ще се откажа, ще се разочаровам, ще се изплаша, ще избягам.Безсилна съм, в безизходица съм.

Скъпа lightshadow,

Ще ти предложа много актуалната мисъл на Учителя Беинса Дуно:

"Бог е в душата – мога; и дяволът е в душата – не мога; т.е. на всяко дело Божие трябва да казваме „мога“, а на всяко не Божие дело има смисъл да казваме „не мога“. Щом речем „мога“, Бог ще дойде и ще ни помага и за най-мъчните неща – като кажем „мога“, непременно ще го изпълним."

(Четирите основни елемента, Беинса Дуно, Неделни Беседи, 06.04.1914 Неделя, София)

Самият факт, че споделяш публично във форума своята обърканост, че вече си си поставила сама диагнозата, ми говори, че ще намериш сама най-доброто за тебе решение. И ще бъдеш щастлива с това, с което решиш, че ти прави удоволствие да се занимаваш, и ще последва и материалното благополучие - парите сами ще дойдат при тебе. Не зная с какво образование и с каква квалификация си до този момент, но ще видиш, че когато осъзнаеш вярната за тебе посока, ще започнеш сама да търсиш и начините, и формите да усъвършенстваш знанията и уменията си. Има и много други като тебе млади хора, които се влачат от работно място на работно място, но това нито ги тормози, нито ги кара да се замислят. А ти си различна!

Не е толкова просто човек да намери призванието си. А и когато го намери, пак понякога изпитва съмнения. Ще ти дам пример от моя живот. Като дете се занимавах с много неща извън училище. Седем години рисувах в кръжок по рисуване. Четири години пях в градския хор. 15 години свирих на цигулка. Седем години посещавах школа по математика към станция "Млад техник". Никой не ме е карал да правя всичко това. Явно подсъзнателно съм търсила пътя си за професионално развитие. Някъде към 11-12-годишната си възраст реших, че искам да стана архитект. Близки и познати и бившите ми учители са ми казвали, че често съм го заявявала. Не мисля, че е било осъзнато. Но след седми клас постъпих в езикова гимназия - въобще не ме теглеше към строителен техникум. Отказах да отида в музикално училище, въпреки настояванията на преподавателката ми, защото прецених, че нямам достатъчно талант. Оказа се, че заниманията с езици ми правят голямо удоволствие. Не се задоволявах само с това, което ми преподаваха в училище - четях много книги, ползвах и допълнителни учебници, слушах радиотеатрални пиеси по BBC. Към десети клас вече бях започнала да проучвам как се влиза в архитектурната специалност и определено се уплаших. Нямах нито връзки, нито особено актуалните за онова време привилегии за деца на активни борци, деца на работници, деца на трудещи се селяни, деца от изостанали райони...И реших да се пусна по течението - т.е. да отида там, където най-лесно ще ме приемат - английска филология и математика. Но, за щастие, в този момент се намеси майка ми. Един ден тя ме попита възнамерявам ли да кандидатствам архитектура. Отговорих й по начин, който явно е издавал страха ми : "Те в архитектурата си разплитат за мене терлиците...". И въобще други подобни глупости. И й обявих какво смятам да правя. Тогава тя ми каза, че познава детето си, уверена е, че ще се справя и с математиката, и с езиците, но, според нея все нещо няма да ми достига и няма да бъда щастлива и удовлетворена от това, което правя - ще ми липсват заниманията с изкуство. И тогава ми каза, че случайно е намерила преподавател по рисуване, който да ме подготви за изпитите. След известно мрънкане от моя страна реших все пак да опитам. Година и половина работих здраво по въпроса, но със съмнителни резултати, защото междувременно майка ми се разболя от рак и последва серия от операции. На моите ръце легна и домакинството, и учението. Но, за щастие, месец преди изпитите майка ми излезе от болницата и това, както и нейната твърда увереност, че ще се справя, изигра своята роля. Справих се блестящо - и ето ме - студентка по архитектура. Но след година майка ми почина. Това ми разклати изцяло почвата под краката. Завърших успешно висшето си образование, но психически бях извън релси. Започнах работа и започнаха моите мъки. Работата ми правеше удоволствие, но един път се получаваше, друг път - не. Получих и голяма награда за един реализиран обект, но и това не ме успокои. Придобих уплаха от белия лист, на който трябва да изразя идеите си. И така осем години. Разболях се и се наложи да ми направят сериозна операция. Последваха дълги болнични дни. Когато се пооправих, всеки ден се разхождах дълго край морето и размишлявах как да продължа живота си. И реших, че от мене архитект не става, че една работа, която трудно ми се отдава, не си струва да я работя. Стигнах до извода, че трябва да стана специализиран архитектурен преводач (английски, немски и руски) и то на симултанен превод - по конференции, конгреси и други подобни. И се успокоих. Когато свършиха болничните, отидох на работа с намерения да обявя напускането си, но се случи съвсем друго. Течеше вътрешен конкурс за проектиране на един голям почивен дом, по който доста колеги вече работеха. Видях какво са направили и усетих, че аз мога да измисля нещо по-интересно - просто ми хрумна новаторска идея. И седнах да работя почти като в транс. Денонощно. Когато приключих, помолих директора да разгледат и моя проект, без претенции да легализират участието ми в конкурса. Просто за сверяване на часовника. И чудото се случи. Приеха моя проект за най-добър и ми възложиха да продължа проектирането, когато се възложи от инвеститора. Възлагането се забави. Междувременно напуснах предприятието. Друга колежка пое проектирането. И ми открадна авторството - просто забрави да пише моето име. Простих й, защото по-важното за мене беше, че разбрах, че мога да продължа да работя като архитект с голямо удоволствие и че във всяка човешка дейност има и върхове, и спадове. Просто особено важно е човек да съумее да попита себе си какво иска.

Вярвам в тебе, защото ти вече усилено се питаш и съм сигурна, че ще намериш отговора!

[mvm]

Таня, точно това бях написала и аз първоначално към момичето, че е една глезла, която си мисли, че е център на Вселената и всички природни и обществени закони трябва да работят за нея. Но не го публикувах, защото съм под модераторско наблюдение и реших, че думата "глезла" ще се приеме като нарушение на добрия тон във форума. Пък и беше написано доста по-остро от твоя постинг. Но се радвам, че още един в този форум мисли като мене.

[Шехина]

А аз мисля, че lightshadow може и да не се появи повече...И със сигурност сега съжалява, че е доверила именно на нас това, което се случва в нея.

Имаше една много мъдра мисъл в "Идиот", която няма да се опитам да цитирам, а ще перифразирам - с която той казваше, че човек не се интересува от това дали решението му е правилно или може би погрешно, той иска своето решение.

С окачествяването му като "глезла" или с прибързаните съвети от нашия собствен опит как да насочим съвършено различен от нас човек - с друга история, възприятия, ценности, светоглед, потребности? Не бихме могли.

Не искам да звуча като критик, а само да споделя впечатленията си от темата Знам, че всички тук са добронамерени и пишат с доброто си сърце, защото искат да помогнат. Но Помага да се опитаме да "влезем в обувките на другия", преди да пишем - трудно е именно защото това е съвършено различен от нас човек, но съгласете се, че никой не би се разкрил пред хора, които го етикетират, без да са го опознали дори съвсем мъничко.

За мен лично се иска и малко смелост, за да напишеш това, което написа това момиче. Смелост, която малко от нас биха имали - да признаят, че...не знаят какво искат. Толкова човешко всъщност. А наличието на подобни състояния показва, че човек иска нещо - да знае какво иска, да има посока пред себе си, да се развива...

[mvm]

Защо да не се появи повече? След като е публикувала проблема си публично, тя би трябвало да очаква както похвали и съвети, така и критики и забележки. Самият факт, че иска да сподели, означава, че тя не е наясно със себе си и не знае какво да прави. Естествено е да очаква различни мнения. А вече дали ще се съобрази с някои от тях, си остава нейно решение.

[Диляна Колева]

lightshadow,поздрави от мен ,твоите неща ще тръгнат.

Казвам ти го като човек ,който само преди година излезе от положението в което си.

Четири години сменям работата си (винаги съм имала добри предложения ,заради стажа и професионалния опит)и точно когато се сработя с колектива ,достигна желаното увеличение на заплата и доброто работно време ,напусках защото не издържах психически.

На какво?Ами не знаех.Някои неща са по силни от човека и необясними за околните и близките му.

Случваха ми са какви ли не неща от странни по странни на работните ми места.Почти във всяка от работите си съм стигала до Бърза помощ след злополуки и то все по странни ,като последната ,когато ми падана тухла четворка от единайстия етаж на панелен блок докато пиехме кафе с колегите ,върху..... ръката .

Едва преди година си зададох въпроса ,който ти си задаваш сега,Защо?И защо на мен ? И защо сега ?И докога?

Докато умра?Как -психически или физически?Защото вътрешно за мен нещата застанах по този начин.

Много хора няма да те разберат -това не е каприз,нито лековерие,нито слабост,нито слабоволие.

Това е преход.

Работата ти те търси.

Помогни и.

При мен започна с пренастройване на ценностната система.

За да стигна до извода че не искам всъщност това което искам.

Много е сложно и трудно за изказване ,то се преживява.

Има начин,най напред да разбереш ,че не си сама.И трябва да позволиш на другото в теб да поработи за теб.

Довери му се и чакай.

Никой друг не би могъл да ти помогне,а това състояние е наистина непоносимо и започва на 28 години .

Успех!

Редактирано Април 3, 2008 от didi_ts

[Таня]

Приемам упреците относно остротата, с която съм писала, но го направих съвсем съзнателно, защото понякога шоковата телапия е единственото средство, което може да помогне и аз поех риска да изиграя ролята на душевен хирург.

Извинявай lightshadow, но се надявам и вярвам, че мнението ми по никакъв начин няма да те откаже да участваш във форума, а дори напротив, би те амбицирало да докажеш, че не съм права.

Поздрави. Твой искрен приятел.

[shelter]

Предупреждавам, че това е моята гледна точка,т.е моята опитност.

Забелязала съм особено вмъкване на отношението на тези срещу ми към мен, в моя поглед върху ми. Случва се той да е усетимо чувство за вина.

Ще ти предложа нов прочит на целия текст.

"Започвам постоянно нови неща, но всеки път оставам неудовлетворена, разочарована!"

Моята версия е:"Започвам постоянно нови неща, но всеки път оставам( този/тази,тези с мен остава/т/ )неудовлетворен/а,и/, разочарован/а,и/!"По-вероятно е аз да се самообвинявам защото предполагам ниска оценка на резултата.

Нататък няма нужда да продължавам.Вече показах начина.

Понякога свръхвисоките претенции-"навсякъде се чувствам ужасно и винаги си мисля/защото,този срещу ми не ме оценява високо/, че ще намеря /той, тя, те, а не аз/ нещо по-добро."Контекстът е :"Не съм достатъчно добра."

Според мен става въпрос за ниска самооценка, която повлича неоснователно пренебрежително отношение на другите. Притиснати от показността и активността на останалите, нерядко по-деликатните, неуверени и плахи хора отстъпват и не правят възможно откриването, развиването на достойнствата си.

И сега с намигане и .Не всеки път е всички пътища.

[Латина]

Аз и в момента съм в подобно положение. Но вече толкова неща са ми минали през главата, че гледам на всичко по-скоро като на поредица от приключения. Ще има да си спомняме на стари години много неща...

[lightshadow]

Аз благодаря на всички за мненията! По стечение на обстоятелствата чак днес прочетох постингите. Във всичко, което сте написали има истина и мъдрост, и потвърждава и допълва изводите, до които аз сама съм стигнала в борбата със себе си. На този етап най-важното, което осъзнах е, че трябва да променя нагласата си и да се развивам вътрешно, за да се променят нещата в живота ми и външно, в модела ми на поведение, който следвам досега. Не съжалявам, за публикуваната от мен изповед и "зов за помощ"...Направих го, защото имах нужда от това и нямам нищо против критиките, които са отправени към мен, защото има истина в тях, а най-добрият начин да разбереш себе си и да промениш нещата, които ти пречат в живота е да признаеш и своите лоши страни. Благодаря и за поощренията и разбирането, което показахте, наистина всичко написано е материал, върху който си струва да помисля!

[Креми (късметче)]

Успех! Бог да е с теб,lightshadow! Редактирано Април 7, 2008 от късметче

[nch]

Здравейте, това ми е първия пост и очевидно имам проблем...за това се спрях на тази тема, без да пускам друга.

Незнам психологичен ли е или нещо друго?

Ето накратко за какво става въпрос.

Преди малко повече от година завършвах университет като инженер. Нямах много голяма представа къде ще работя защото учих за авио инженер.

В последствие започнах да се замислям за това да ходя в Германия за евентуална магистратура и след това да си намеря работа там.

Е не се получи, но една известна немска компания занимаваща се с този бизнес се настани в България и по-точно в София.

Казах си "Това е моят шанс за реализация". Започнах да мисля само за това и как да ме вземат на работа.

...измествам историята малко напред във времето... Взеха ме на работа в тази фирма, само че на като авио инженер, а като механик... защото нямах опит. А аз съм амбициозен и си казах че ще израстна в тази фирма доста

Какво се случи обаче? Обвързах се с договор за 5 години с бая голяма неустойка (5 цифрена сума) поради голямото ми желание да се занимавам със самолети.

И сега започнах да си задавам въпроса, дали всичко това си заслужава....5 години...да работя това в СОФИЯ...да плащам високи наеми сметки...и да ми остават пари колкото.... Не мога без това да се връщам в Пловдив всяка седмица....просто така се получава, емоционално съм обвързан с този град ли, приятелите ми ли, роднините...

И на база на всичко това започнах да мисля всеки ден за тези неща и дали не съм сгрешил? Започнах да се притеснявам от това че нямам свободата си да кажа напускам заради последствията....

Дори и като инженер да работех там...пак предполагам щях да се чувствам не на място, а за сметка на това съм добър в работата и напредвам бързо...

За това реших да си взема кола, за да си ходя колкото може по-често Търсих, търсих...уж нещо по-евтино...и накрая взех нещо по-скъпо надявайки се на това да е по-здраво.

Е оказа се че от много избиране и амбиции за нещо хубаво се престарах и сега нямам пари да карам колата... а и незнам дали ще мога за напред да се оправям със разходите по мен, наемите и колата...

Резултат? Еми пак се притесних и не мога да намеря изход от ситуацията при все че съм се набутал вече.

Изводи: Преди бях по писимистично настроен към нещата, но в последствие се промених много и станах голям оптимист за всичко.

Обаче този ми оптимизъм мисля че ми изигра сериозна шега...очакванията ми се вдигнаха и явно не правя трезви преценки за нещата. И така не получавам това което искам, не съм удоволетворен от това което правя, и стигам до мисълта че наистина незнам дали вървя в правилна посокоа поради избора който съм направил до момента.

Въпроса ми е, кое не е наред точно и как да го коригирам....наистина очакванията ми за живота ми са по-високи...заради нещата които четох за представите и това какъв искаме да е живота ни, но съпоставен с това което ми се случва реално...няма нищо общо, мисля че затъвам вместо да израствам.

Искам просто да не се притеснявам, не да не ме е грижа, но не мога да го постигна. Постоянния дискомфорт не е полезен.

Знам че изглежда като оплакване, но имам чувството че вървя против себе си.

Редактирано Януари 29, 2009 от nch

[Надеждна]

Здравей, nch и добре дошъл при нас! Веднага щом прочетох поста ти, си казах, че в момента с теб сме в много подобни ситуации, освен че и аз съм от Пловдив и на мен този град също много ми липсва. Колебанието ти дали вървиш по правилния път е нещо, което всички изпитваме. Аз самата съм на 43г. и след дълги години прекарани в Норвегия, съм решила да се завърна в България - без да имам осигурена работа, с отговорността - глава на семейство, без някакви натрупани "пари за черни дни"... През главата ми постоянно препускат мисли, подобни на твоите и определено ми се струва, че съм в доста по-неизгодна позиция от твоята. Но въпреки финансовата сигурнст (която винаги е относителна) на престоя ми в Норвегия и удовлетворението, което дълго изпитвах от работата си, дойде време, когато се почувствах не на мястото си. За това, разбира се, имат принос и проблеми от личен характер и все пак - почувствах, че душата ми плаче и силно се нуждае от промяна - от светлина, от слънце, от любовта и грижата на близки хора, които мога да намеря само там - в родното си място. Наясно съм с всичко, което губя в момента, а вероятно още не виждам чак до там. Но, знаеш ли - пред перспективата да продължа така, както съм живяла до сега и да съм материално обезпечена, но да нямам желание да се събуждам и да правя, каквото и да е, не мога и да си помисля за друг избор.

Постоянният дискомфорт, за който говориш е нещо, което всички ние изпитваме преди да се научим да "разговаряме с душата и сърцето си". А този сайт може много да ти помогне за това. До колкото разбирам от поста ти, притесненията при теб идват преди всичко от недостига на пари. Иначе напредваш в работата си и това вероятно ти носи удовлетворение. Разбираемо е да се колебаеш и да се чувстваш объркан, поради тази причина, но на мен честно казано, ми се струва, че проблемът ти е временен. Липсва ти увереност в собствените сили при все, че не виждам реални причини за това! Млад си, имаш невероятна специалност, явно си добър професионалист. Приеми тези 5 години като един изпитателен, учебен срок - опитай се да направиш едно преразпередление на средствата, с които разполагаш - покривай първо приоритетните си нужди и чак след това мисли за екстри. Възползвай се от всяка възможност, която работата и самостоятелният ти живот ти дават да се учиш - всичко това ще ти бъде много полезно по-късно. Оптимизмът и песимизмът са двете крайни точки на реалистичната представа за живота. Така сме устроени,че често се люшкаме ту в едната, ту в другата, а истината винаги е някъде по средата. За да я намериш много биха ти помогнали беседите на Беинса Дуно и ти обещавам да помисля за някои, които мен лично са ме укрепвали и да ти дам линк към тях. А до тогава - мисли, че "израстваш" с всяка трудност, с всяко противоречие, защото те са само изпитанията, които ни формират силни и устойчиви.