Ася_И Добавено Октомври 15, 2010 Доклад Share Добавено Октомври 15, 2010 " И тука има харман. Ние с Коста работихме днес на него. Приказвахме за това, че работата, която върши човек заради една скъпа за него идея, е благословена работа. Тя го възвисява. Работата пък, която върши заради насилие озлобява човека и го прави враг на другите хора. Ето защо ние не вярваме, че всеки труд облагородява. Облагородява само онзи труд, който се върши с любов. Казват, че трудът е бил най-висшата ценност и най-голямата гордост на човека. Това не е напълно вярно. Най-висшата ценност на човека е любовта, заради която човек може да приеме и най-унизителния на вид труд. А самият труд сам по себе си без любовта, която го вдъхновява, е мъчение. Учителя Беинса ни е казвал, че има мъчение, труд и работа. Човечеството е достигнало до труда, но още не е достигнало да работи. Работата ще дойде тогава, когато човечеството ще върши всичко с любов към Бога и това, което хората вършат, ще бъде творчество. Христос, който свърши най-великата работа, не положи никакъв труд. Той бе освободен от него. Днес получих писмо от Кузман. Той живее на „Веслец” при нашите. То е едно мило спретнато задушевно писмо. Много ме зарадва получаването му. Това е първото писмо, което получавам тук. Зарадва ме и обстоятелството, че моята майка има едно прекрасно майчинско чувство към братята, които живеят там. Чакам да я прегърна и да й благодаря за това. В русенската комуна започна производството на дървени печатарски букви. Петър Камбуров е начело на това предприятие, което впрочем е започнато в София. Братята стържат, режат и пеят. Аз не съм в тая кооперация. Работя полска работа. Когато си почивам, аз отново съзерцавам белите кълба на ослепителните кумулуси, които чертаят пред очите ми най-фантастични приказки. О, колко се захласвам по леките облаци. Колко неизразими чувства ме завладяват, когато ги съзерцавам легнал в затоплената мека трева. Друг път, когато профучи сърдитият вятър по върхарите и облаците потъмнеят и се подгонят като подплашено стадо диви коне, тогава разтапящото се от нежност сърдечно чувство се заменя с усещането за надвисващо могъщество и сила, дошла из неведомите дълбини на природата. И тука – в Русенската комуна ние имаме неделни гости, пред които четем текстове от Евангелието, държам кратки сдържани беседи и пеем нашите песни." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство" Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Февруари 24, 2011 Доклад Share Добавено Февруари 24, 2011 "Понякога лежа върху топлата пръст на разкопаната бразда. Полето е така просторно и небето е така високо, та ми се струва, че вися в небесното пространство. Едно малко човешко тяло, едно бедно самотно дете на земята, виснало между два свята. Мръдвам. Усещам топлите буци пръст на гърба си. О, това е моята майка Земя. Колко горести, колко сълзи видях аз на нея. Познавам й безкрайно тъжния поглед, който излъчват нейните тъмни ириси. Над мене, върху фона от небесната синевина трепкат някакви бели точици. Дали това не е дъжд от праната, която храни земята? Сърцето ми се научи да лекува тихо. Радва се това горко човешко сърце и тупка до браздата на широката нива. Защо се радва моето сърце? - питам се, а то, окъпано в талазите на една небесна ласка, продължава да тупти. След като си отпочина, ставам. Опирам се на лактите и гледам напред в ширината. После ставам и отново мотиката ми разбива буците пръст. Браздите се редят една след друга, като че огромна ръка чертае тъмни черти по нивите. Туп, туп, туп - чува се отвсякъде. Поглеждам встрани. Наблизо друг от нашите разбива коравата пръст. В далечината се извива път. Той е като лъкатушна черта, сякаш огромна ръка го е написала с креда. Извива се този път край ниви, ливади, рътлини и логове и се губи в далечната ширина. Кой ли ще дойде по този път? - питам се аз. Никого не очаквам, но съм уверен, че някой непременно ще дойде по него. Моят взор го търси, очаква го моята жадна душа. Може би по този път ще дойде и радостта на днешния ден! Върху широкото Ачларско поле от небето слиза една ласка, която докосва и мен. Сякаш това е топлата длан на моята майка. Кой изпраща тази обич на света? Настъпило е зрялото лято. По равнините вече се белеят изкласилите и готови за жътва ниви. По далечния склон зеленеят и разни нюанси на неокосените ливади. Като че някой е постлал килим от зелено кадифе. Може би в природата ще има празник! Прижуря слънцето. В маранята просвирва щурче. То иска да ни каже нещо. О, то какво е било. От хоризонта от югоизток се надига едър плътен облак. Ще вали. Щурчето знае това преди нас. Небето се покрива с хладна мръщина. Проехтява далечен грохот и първите капки, осветявани от слънцето, тупват, като че ли някой хвърля от небето скъпоценни елмази. Тупкат капките по прашния път край нивата, звънкат в класовете, гъделичкат кожата по гърба през тънката риза. Заглъхва гръмотевицата успокоена като глас на човек, който сред гнева си е зърнал усмивката на малко дете. Пред очите ми се извисява могъщо и с живи тръпнещи багри небесната дъга. Птици се стрелват, като че идат от този седмобагрен свод и политат нагоре, пренасяйки своята пресекнала от вълнение песен. Тръгваме обратно към селото. Там ние имаме сайвант, застлан с ръжена слама. Ние спим на тези сламени одри като върху ложе, стократно по-хубаво от това на Соломон. Колко малко дворци има по земята, където сънищата са така вълшебни! Те идат тук над простия сайвант по тънички копринени нишки. Изпращат ни ги среднощните съзвездия и оня огромен небесен пояс, с който е препасана Вселената. В дневника на Ачларската комуна не са описани никакви сабития, които биха направили тази книга интересна от приключения. В нея са описани нашите безбурни слънчеви видения и някои детински наивни и смешни неща. Млади и неопитни в селската работа, ние понякога наистина вършим комични неща." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство" B__ и Иво 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Май 14, 2012 Доклад Share Добавено Май 14, 2012 (edited) "Един съботен ден при нас дойде Учителя. Ние го посрещнахме топло, с вътрешно смирение и обич. Все едно, че при нас дойде Добрият ни Баща. Той кротко се усмихваше и гледаше в очите ни, да види всичко, което ние искахме да му кажем. Той имаше доволно, радостно лице. Обядвахме заедно и дълго след това приказвахме под сенките на черницата. Ние сме доволни и усещаме неговата бащинска любов. Едно след друго разказахме за всичко. За работата си, за бурята, за новия мост и за това, че всичко възстановихме в най-бързо темпо. Същият този ден аз бях повикан долу, при анархистите, защото на един от тях кракът му се беше надул и страшно възпален. Убол се беше на стърнището и раната се беше инфектирала. Когато отидох, аз видях, че пострадалият беше Георги Шайтанов. Заех се да приложа методи, които бяхме научили от нашия Учител и за няколко дни кракът му оздравя. През време на беседата в следващата неделя, при нас дойде и Шайтанов. Той стоя до края и внимателно слуша беседата на Учителя. Шайтанов даде на Учителя две малки розички. Той много го хареса и каза, че е чул и научил нещо, което никога досега не е чувал. След вечерята, която направихме рано, Учителя се качи на кабриолета и замина за града. Ние го изпратихме сърдечно и му изпяхме няколко песни. Пак нощ, пак свирят щурци, пак дълбоко звездно небе. Аз лежа на малката черга и си мисля, че гласовете на щурците са като пробудени спомени от гробницата на милионите години, минали над земята. Те са като някаква морзова азбука на Всемира. Струва ми се, че и след други милиони години, ако има земя, щурците ще пеят пак по същия начин." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство" Редактирано Май 14, 2012 от Станимир Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Февруари 27, 2013 Доклад Share Добавено Февруари 27, 2013 (edited) Аз нищо не казах за нашите сестри. Мария е амбициозна и мисли, че тя знае най-много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най-авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя, както тя го разбира. Цветана Щириянoва е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Но е дилетант. Винаги съм се ядосвал, че не работи композиционно, тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композоционния жанр, го дава в портретите. Обществото я познаваше. Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана, като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване, познава коя диня е узряла. Нищо друго не яде, освен пъпеши и дини и пак се оформя доста солидно. Нейните, винаги сведени и кротки очи, мечтаят за нещо. Дафинка е изфинен английски брюнет с тънка бяла кожа и с чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея бяха влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните й ириси има светлинки, които не можеш да разгатнеш. Всякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не малко иронично. Отиде си Дафинка от този свят рано - рано. Стопи се сякаш нейното изящно изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга, поради нейната рано угаснала младост. Пенка е от Казанлък. Тя има повече земни потенциали и сили да се оправя. Пенка е педагожка, но има изглед на добра домакиня. Накрая е Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да м кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност и някога недоумява, че в околните остават и неразбрани, и неизтълкувани неща. Около Виктория винаги има един невидим облак от топла магнетична доброта. Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави едри и вкусни домати никъде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки. Задава се и краят на нашето стоeне в Русе. При нас пристигна и Пaша Тодорова. С нея поработихме и върху материалите, които трябва да сe отпечатат, като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки събор в София. Преваля лятото. Сива мъглица лежи там върху полето зад ивицата на Дунава, където се простира Влашката земя. Бостаните са вече зрели. Ние често ги посещаваме. На 10 август ние тръгваме обратно за София. Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е с Русенската комуна. Тя е далеч от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни, свързани с нея – дни от моето ученичество при Учителя Беинса Дуно. Георги Томалевски Край Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство" Редактирано Февруари 27, 2013 от Ася_И Розалина и Иво 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.