Спомени от Георги Томалевски

[Таня]

"Ето друга страница от моя дневник.

Ачларе, Април. Работен ден.

Ние имаме младежки вярващи сърца. Всеки от нас се е върнал наново към оная ранна младост, когато всичко е възможно, когато на всичко вярваш. В детска преданост са окъпани сърцата ни. Аз вярвам, че светът ще се прероди. Ще настанат времена, когато гордият ще се смири, без да счита, че това смирение е покорство или слабост. Има едно смирение, което е израз на сила. Има дни, когато ми се струва, че възраждането на света ще започни в Ачларе. Наистина, наивна мисъл, но така ми се струва сега.

От гледището на социалните закони нашият ачларски опит е малко наивен и смешен, но добре е да намериш един такъв селянин със земя и без работна ръка. Други пък, които нямат земя, ще дадат своя труд. Човекът, който работи, ще заслужи своя хляб. Не се ли мъчат да направят това и тия, които работят за социалното преустройство на света? Да, разбира се, но има една разлика. Там всичко става по закон и принуда, а при нас - по любов. Ех пък, по любов, ще каже някой. Къде да намерим толкова любов в света? Ние пък отговаряме, че без любов нищо няма да стане. Всичко ще се опорочи и ще загине. Та кои сме ние, които казваме това? Нов ли някой интернационал или нов континент от хора с такива възгледи? Не, това го казваме ние, комунарите от Ачларе с протритите гащи и полусъдраните ризи. Ние дори твърдим, че животът няма да ни опровергае. Ние знаем, че има още много, много хора по света, които мислят като нас. Ние се знаем. Ние нямаме списък и организация, но ние се знаем, познаваме се. Във всяка страна има служители на светлината, люде, които са против всяко насилие и принуда. Те постепенна ще се увеличават. Те са като дъждовните капки, които не си знаят имената, не знаят, че идват от едно място, за да напоят изсъхналата земя, да се слеят в един и същи поток. Когато светът ще опита всички средства на насилието и безлюбието, тогава ще ги познае и ще ги подири. Когато земята ще заприлича на развалина и няма да може да се познае кой е победителят, тогава „Ачларци” от цялото земно кълбо, които няма да са капиталисти, нито колонизатори, нито груби безбожници, подозрителни във всеки жест и дума, ще потрябват, за да се излекуват раните на опустошения свят.

Така из мъките и пепелищата ще се роди новата цивилизация на възкръсналия Христос, дошъл като ново съзнание на нейните поданици.

Като си спомням тия неща от миналото, неволно ги сравнявам с някои пожелания от настоящото време. При това сравнение си спомням един разговор с един другар - комунист, който ми казваше така: „Ще видиш колко нови неща ще въведем ние в живота, но все още сме зле на идеологическия фронт.” Аз му отговорих, че съм съгласен с една уредба на живота по социалистически, но да се започне придимно с идеологическия фронт. Това ще рече преустройството да започне от човека, а после от настоящата действителност. Като хванеш и набиеш човека и му вземеш всичко насила, как искаш този човек да е добре на идеалистическия фронт? Има ли случай, когато бит човек да е на твоето мнение? Оставете хората да живеят с малките вътрешни нюанси, не бутайте техните вярвания и малки навици. Говорете им за нуждите от един колективен братски живот, научете ги на състраданието, което трябва да имаме към страдащите, свикнете ги да мислят, че алчността е една опасна гангрена, че човек загубва целия си живот заради нея и че никой не е отнесъл препечеленото на другия свят.

Този приятел - комунист, който бе идеен и честен чвек, отначало се възмущаваше от този начин на мислене, но после се убеди в правотата на моите думи. Убеди се, че в душата на хората не бива да остане горчива утайка. Убеди се и в това, че Любовта ще обедини хората по-бързо от всяка организация.

Селянинът, при когото работим, се казва бай Жече. Той е наш приятел по идеи, но ние употребяваме доста усилия, за да смирим у него собственическото чувство. В идеите си е доста напреднал, но у него има вкоренени навици. Понякога дори се опитва да хитрува, но ние го улавяме и го изобличаваме кротко. Той се засрамва от това и бавно напредва. Не е лесно да откъснеш един човек от навиците му. Откъснеш ли го насила, той се ожесточава. Мисли, че си му взел всичко. В душата му остава омраза и мъст. Направиш ли така, че той сам да отрече лошите неща, тогава той няма ожесточение и не се готви за отмъщение срещу похитителите на неговите ценности.

С какво ние постигнахме успех пред бай Жечо? С нашата обич към земята му и със своето безкористие. За да пробудиш една човешка душа, трябва да направиш жертва."

Из Спомените на Георги Томалевски,

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Април 22, 2008 от Ася_И

[Таня]

"Ето други страници от моя дневник.

Ачларе, Април. Работен ден.

Утрините имат влага, която се усеща по кожата, макар че тази кожа е закалена вече месец от непрестанна работа на полето. Дните са светли празници, а нощите, като някои храмови тайнства под купола на огромния небесен свод. Една струна в мен, неотдавна пробудена, пее без никой да я докосва с ръка.

Мотиките звънкат в нашите ръце. Дланите ни от ден на ден загрубяват. По тях вече има корави слинове. За сметка на тия закоравели длани в душата се раждат вълшебни мелодии. Толкова е ясно всичко наоколо, че гласът на птичките ми се струва като познат говор. Земята - тази черна мъченица и родилка непресъхваща благодатна майка, почва да говори. Сега ми стана ясно защо селяците обичат земята. Има един могъщ съюз между тях. Той разбира земята и знае да се разговаря с нея.

За външния вид на Ачларската комуна има нещо смешно. Ризите почват да се късат. Аз закърпвам своята риза отчало доста нескопосно, но после се научих да правя доста хубави и равни шевове. Обувките си заменихме с примитивно направени сандали, а нестриганите ни коси са бухнали като немирни храсти.

- Какви са тези? - Питат селяните.

- Безплатни аргати на Жечо - Отговарят някои, а други ни наричат антихристи. Каква ирония и колко несправедливост. Ние сме дошли тъкмо в името на Христовата любов, а те ни наричат „антихристи”. Някои от селяните, които не обичат нашия патрон Жечо пуснаха в селото слух, че заради нас щяло да падне градушка, която ще помете нивите. Пресният спомен от такава една градушка, която е паднала миналата година, ги кара да изтръпват. Някои от тях ни гледат вече с лошо око. Но има и селяни, които ни обичат. Взеха да ни познават и където ни срещнат да се усмихват дружелюбно. Много от тях започнаха да идват при нас през неделните дни.

Когато някой от братята се случи да заговорят с ония, които се боят, че заради нас може да падне градушка и ги запита защо миналата година, когато нас не ни е имало в селото е паднала голямата градушка, селяните мрачно отговаряли:

- Миналата година падна, но гледайте и тази година да не падне.

Случваше се понякога, когато сме на чешмата за вода, да долети някой камък изневиделица. Ние, разбира се, не отговаряме на тия „поздрави” с подобни, защото сме дошли, макар и мълчаливо да покажем на хората как се живее по любов."

Из Спомените на Георги Томалевски,

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Април 22, 2008 от Ася_И

[Таня]

"Април, работен ден.

В Ачларския дневник има прекрасни, смешни неща, както споменах вече. Това произлиза от начина, по който ние устройваме външния си живот. Поради средствата, с които разполага нашето стопанство, ние навлизаме в една примитивност, която вече напуска рамките на допустимите неща и става комична. За нея ще разкажа нещо по-долу. Сега искам да нарисувам с няколко думи всеки от нашите братя - комунари. Ще започна най-напред от Борис, в неговия ачларски вид.

Макар да има миловидно и кротко лице, има атлетическо телосложение и сила. Стъпката му е равна и широка, а ръцете му дълги и стоманено яки. Привличаща и кротка усмивка много често украсява свежото му лице. Борис приказва с тих фалцетен разговор и често попада на теми, които привнасят приятен и чист хумор. Изобщо, той приказва интересно и увлекателно. Не е лишен от усета да види освен прекрасното, но и комичното. Той го е наблюдавал в народния бит, в Габровската чаршия, в ежедневието, където животът се изявява в своята непритворна пълнота. Такива смешни и несъответстващи на нашите задачи, Борис вижда в нашия прочут шеф, който понякога става извор на комични недоразумения. Жече, обаче, в едно не бърка. Той е преценил Борис добре и затова му възлага все по-тежки задачи.

Днес, например, лицето на бай Жечо е усмихнато. Едно много характерно за него изражение е тайното задоволство по широкото и зачервено негово лице. Там много често трепка една едва доловима хитринка. Такъв израз лицето му добива тогава, когато наблюдава как Борис три пъти по-бързо от всеки друг селянин и пет пъти по-бързо да речем от Асен, натоварва цяла кола окосена трева. Усмивката се изписа и тогава, когато Борис показа неочаквани постижения в един от най-трудните жанрове на селския труд - косенето. Ние вършим всички останали работи по идеален начин, но косенето на тревата остана специалност само на Борис. Като награда за това превъзходство е удостоен с привилегията да коси и в неделните дни „вместо почивка”, както усмихнато подхвърля хитрият селяк.

Един ден, когато констатирахме, че обувките ни са изпокъсани, една неподозирана сръчност у Бориса ни спаси от опасното положение да ходим боси по трънливите ниви. Той ни направи сандали. Един по един ние сме обути в тия необикновено интересни произведения на кожарското изкуство. Сандалите приличаха на тия, които хората са носили в древността. Нещо старинно и библейско има в техния фасон. Прави се по една изрезка по мярката на стъпалото и от няколко ремъчки, които поддържат ходилото към крака. За да се направят едни сандали, необходимо е човек да слезе с Борис в зимника, където вече е хвърлена кожата на умрялата някога кобила. Кандидатът стъпва с босия си крак върху простряната кожа, а Борис отбелязва с един гвоздей контура на крака. Това е всичко. Само след половин час босият е вече обут. Ремъчките са нагласени и потегнати. Човек усеща приятно крака си върху гладката кожа, вместо острите камъчета по двора.

При появата на всеки нов чифт сандали, Жече поглежда с нажалени очи и с отпуснати бърни погледне към краката на новообутия щастливец и почне да нарежда жалбите си за тая чудесна работлива кобила, която сам не знае защо така бързо напуснала този свят. Кой знае защо, но и у мене се пренесе тази жалба. Аз си представих как Жече, който знае да използва всичко най-рационално, е карал бедното животно да работи толкова много, че то най-после е намерило спасение, само когато е напуснало този мъчителен свят. Гледа Жече проснатата кожа, поглежда сандалите и леко въздъхва.

И така, Борис е достигнал съвършения модел на селски работник в очите на Жечо, още повече сега, когато със своето майсторство около сандалите, той го освобождаваше от тежката мисъл, че трябва да купи осем чифта сандали от карнобатския пазар. Нещо повече, Жечо често го сочи като пример за подражание и възхвалява идеита на Бялото Братство само ако са изявени по този начин. Смешна, но мила и самодоволна е физиономията на нашия шеф в тия часове.

Днес, когато описвам Бориса иска ми се той и ние всякога да сме такива, както тогава в Ачларе. Иска ми се всякога да гледам широкия жест на ръцете му, равния му спокоен вървеж, детската му усмивка и оня трепет в неговия израз, който винаги ми е напомнял неговата готовност да служи на Великото и Безкрайното Начало, което ни събра тук, в това село.

Искам да запомня Борис в тоя чист устрем и любовта към нашия идеал, със замаха, който придружаваше всяка негова работа, а после неговия предан и смирен вид в тишината на молитвения час, когато тия яки ръце са прибрани смирено под мълчаливото тържество на звездния купол.

В тези чудесни незабравими вечери гласовете на осем братя от Ачларската комуна, сляли гласовете си в прекрасен акорд, с молитва и благодарност отпращат отминалия работен ден.

Редят се нови дни. Аз все виждам между нас едрата фигура на Борис, размахал косата и в неделните дни, защото според Жечо, това освен „почивка” е и предпочитание, чест. Виждам Бориса усмихнат, готов на всичко, приветлив и силен. Пред очите ми са и дългите бразди на Ачларските ниви и неговата фигура, приведена за свободен братски труд."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Април 22, 2008 от Ася_И

[Таня]

"Ачларе - работен летен ден.

На това място ще кажа още нещо за Жорж Радев, когото вие, драги читатели, вече познавате. Жорж може да бъде разгледан в много аспекти, но нека го видим и като член на Ачларската комуна.

Богат е живота на човек, който едновременно е горд духовен аристократ, невероятно много начетен, проникновен астролог и окултист, математик и естет, а тук, одърпаничък селски работник, затруднен в справянето си с една упорита крава, която често ни създава неприятности.

Жорж - този фин французин, веднъж трябваше да вършее на хармана. Вършитбата става с диканя, която тук се теглеше от чифт крави, които кой знае защо, ужасно се ненавиждаха. Жорж държи в ръка тъничка пръчица и с предпазливи стъпки, за да не нарани крака си, вежливо подканя животните да вървят напред и да не се мушкат, но рогатите недружелюбни животни така упорито се дърпат и си нанасят удари, че Жорж е принудан да употреби и малко по-груби изрази. От време на време го чувам да казва:

- Ех, вие неразбрани такива! Но защо е всичко това? Има ли смисъл да се бодете така? Гледай сега, холан! На какво прилича това! Най-после ще ви ударя и толкова!

Кравите се блъскат, а Жорж чевръсто подскача на една и друга страна, за да не го стъпчат с нахалните си копита. Пръчицата, като палка на диригент, се носи из въздуха, уж да вразуми животните, но те продължават своята ненавист една към друга.

Трудно е да нарисува човек този тъничък, изящен в движенията си Жорж с високото си „а ла Хершъл” чело, с дългите си къдрави коси. Тъмно кафявите, не особено големи очи, са понякога сериозно замислени, а друг път - блестящи и сърдечно усмихнати.

В братската комуна Жорж е един от много съзнателните членове и вероятно и най-предан на идеята, заради която е образувана тази комуна. Когато приказвам с него, усещам колко дълбоко е залегнал в съзнанието му вътрешния смисъл на нашия привидно наивен опит. Това съзнание кара Жорж, както и всички останали, да понесат съвсем съзнателно всички несгоди на нашия почти примитивен живот. Понякога, когато бай Жечо прекали в пестеливостта си, Жорж философски поклаща глава, цъка с уста и изказва учудване на този семпъл, но много ясно очертан селски консерватизъм. Особено ясно е изказано възмущението, когато нашият шеф ни вика за вечеря, като преди това прави нещо като анкета, по какъв начин ще решим да изядем киселото мляко. С големи лъжици, с малки чаени лъжички или със също такива малки вилички. Това нещо трябва да се изясни, защото, ако искаме да го изядем с виличките, той ще го остави гъсто. Речем ли да го ядем с чаени лъжички, то ще бъде наполовина разредено. Изберем ли обаче супени лъжици, млякото ще бъде превърнато в синкав айрян, в който само едно внимателно око може да открие следи, напомнящи кисело мляко.

Жорж артистично тръсва глава и усмивката му е наситена с печална очуденост.

След малко ние прихваме да се смеем, махваме приятелски с ръка, а Жечо ни гледа с полуусмивка, като отворената уста и лицето му изразяват доволство, че ние сме възприели тази негова разпоредителност с братско търпение и деликатност. Така според Жечо трябва да става всичко в Новото учение.

През този ачларски период аз най-добре разбрах как една мисъл, една идея, една привързаност към нещо, което човек тачи като свято, може да направи всяка несгода незабележима и всяко лишение - дори приятно. Коравите ни легла се превърнаха на ложета, каквито имат императорите, а ръженият покрив ставаше вълшебен балдахин. При мисълта, че ние правим всичко свободно, съзнателно и с любов, коравата дъска, на която спях, понякога на открито на двора, ми носеше такива удоволствия, каквито не е изпитал никой от персийските шахове на своето меко ложе, обграден от дузина прислужници и приказен разкош. Преди да заспя, погледът ми се плъзгаше по трептящите звезди и потъваше в бездната на откритата Вселена, откъдето идва всяка радост. Тогава познах минути на истинско богатство, защото нямах нито едно от желанията на земята, доставянето на които е придружено с много угнетяващи страдания.

Вероято за някой от материалистически настроените философи това е примирение или отричане, но това е съвсем друго нещо.

В човека има степени на насищане на желанията. Това насищане може да дойде по различни пътища и ако е дошло по пътя на духовното сливане с мълчаливата радост на света, то е реално, радостно и толкова интензивно, колкото е интензивно всяко земно удоволствие, което всъщност е измамен миг и което се изкупува със страдания.

Сега, когато предстои да продължа още за Жорж Радев, налага се да кажа нещо комично. Наистина, доста хумор вече се е настанил в нашия вид и в нашия живот.

Панталоните на астролога са доста окъсани. Само на коленете те са закърпени по начин, който заслужава те да бъдат демонстрирани на световния кино - преглед. Сините кръпки, прикрепени към черния плат с чудовищни едри бодове и бял конец, са подходящи за четката на Мурило. Има нещо трагично в този шев, извършен късно в морните вечерни часове след работа и то не на особено блестяща газова лампа. Ризата му, една неизвестно чия черна риза, която всички обличахме за работа, стои като стоманен ........... на слабичките му рамене, а сандалите му, направени от кожата на безвреме загиналата незабравима кобила на Жечо, са изкривени встрани от несръчните изненадващи стъпки, които той е принуден да прави подир непокорните, впрегнати в диканята крави.

Мургавата кожа на Жорж е изпечена още повече и лъскава, като че ли е полирана върху и без това оригинален профил на Жорж. Сега към нея е прибавена една още по-оригинална брада, която заслужава внимателно вглеждане. Тази брада расте по-успешно под чуканчето - някъде към гушата, отколкото по бузите. Само встрани симетрично на брадичката има два редки израстъка, останали там, като след жестоко оскубване на останалата част.

Ще ми позволите едно малко отклонение. Искам да се позанимая с брадите на ачларци. Кой знае защо, вероятно поради липса на време, а може би и удобство, ние дълго време не се бяхме бръснали. Това не правехме съзнателно, а просто така, от залисия. Може да имаше тук таме и някоя мисъл да се видим как ще изглеждаме с бради, но отведнъж се озовахме при един изненадващ вид. Към края на втория месец от нашия комунален живот, се появи една такава поразяваща колекция от бради, която човек може да види в някой стар коафьорски албум. Аз мисля, че дори и необозримото много образи на Балзак, а и на богатия с бради свят на Максим Горки, не ще се намери такова богатство.

Отбивам се за минутка под стряхата на пруста и поглеждам към хармана. Аз съм изненадан от гледката. Като че ли за пръв път поглеждам към Жорж. По напеченото му лице расте чудовищна брада, появила се на зони и стои страшно на Хершелското му лице. Той е стъпил на диканята и се носи гротексно из хармана.

Вечерта, когато насядахме при светлината на газената лампа, внимателно регулирана от Жечо, що се отнася до светлината и силата, аз пак се огледах в Жорж и ми дойде на ум да разгледам брадите на останалите братя. Усмихнах се и заглушах смеха си, защото Жорж би почнал дълбоки философски разсъждения. Той ни предлага облечени в геометрична изящност своите мисловни опити, които аз слушах с удоволствие. Много често неговият говор е облечен в тържествуваща естетичност. Изобщо словото на Жорж е наситено с оригинален размисъл, но и със шепота на музика, която оцветява мисълта и прави проблемите по-леки и по-понятни.

Така хубаво говори тази вечер Жорж, че аз забравях колко смешна е брадата му.

Късно е. Отдавна над селото лежи тишината на лятната жетварска умора. Ние бавно тръгваме към сайванта. Това е нашата спалня, постлана с ръжена слама, където ни чакат недосънуваните сънища за един чудесен свят, на който ние искаме да станем скромни безименни пионери. От разтворената врата на къщата, където лампата още не е угасена, излиза сноп мека жълтеникава светлина. Тя пада върху част от двора, разкрива сякаш задрямали в морен сън сечивата и спира при отсрещния път.

Прочитаме и вечерната молитва. Лягаме и заспиваме върху коравия нар. В съня ми се струва, че някакви длани ме докосват. Дали тава не са дланите на моята майка или на Великата майка на света, която в тоя час докосва Земята?

Преди да заспя разсъждавам за земята. Ще дойде – мисля си аз в просънните видения – ден, когато ще се зарадват тези корави материци и това кълбо ще звънти в пространството като весела пчелица. Зън, зън – ще пее Земята и моретата и океаните ще лекуват и ще се заливат от смях. Когато някой буден в далечните светове ще зърне нашата планета, той ще забележи една светла точица върху огромното петно на материка. Не е ли тази точица – светлинка Ачларската комуна? Да, това е тя, без друго!"

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Април 22, 2008 от Ася_И

[Таня]

"Летен работен ден.

В нашата комуна няма закони. Всичко се върши по свобода и без принуда. Свобода! Понякога тя е малко комична, но все пак е свобода.

Влизам в стаята. Тя е доста разхвърляна. Между размятаните вещи зървам Христо. О, та тука живеят и тъмнокожи! - казвам на себе си. Не може да не се запиташ на кой материк се намираш, щом зърнеш Христо. Може да си помислиш, че си наблизо до Арабейската пустиня или в Африка. Ако не е Нифуд, ще е Танганайка или Тамбукту.

- Здравей Христо! - извиквам аз.

Като тихо прошушване на пролетен лъх в листака на едва пробудила се гора е последвалия отговор. Това е един благ, кротък гласец. Да се чудиш, да се чудиш, че той излиза от устата на такъв един обрасъл човек. Лицето на Христо е обагрено с една жестоко черна, гъста и неописуема брада. Но там, на същото лице, гледам две благи, кротки очи. И усмивката на Христо, който си е измислил псевдонима Идилия, е също така кротка и сладостна. Тази усмивка бавно танцува и прави приветлива цялата тази тъмна растителност.

Христо е най-тихият, най-кроткият и най-непретенциозният от всички нас. Неговият глас се чува най-малко в комуната. И да се чуе, той е, както казах, като тихо шумолене на поточе. Със същия тон той изказва и най-силните си преживелици, и дори много редките си възмущения. Гледаш го някога, огорчен от нещо, малко раздвоен и затворен в себе си и очакваш, че ще извика гръмогласно, а той погали ухото ти с шепот, като звънтене от крилцата на пчела.

- Не биваше така, братлета!

Всичко, каквото прави Христо, носи отпечатък на тишина. Не само тава. Той преминава както към вещите, така и към своите постъпки някак направо, непринудено, като че всичко е предопределено. Той е победил условностите на всички столетия и особено собствеността. Ако си пореже, да речем пръста, със сърпа, той безшумно ще се приближи зад мене и без да продума сричка, ще отдере от и без това окъсаната ми риза един ремък, за да го превърже. В тая постъпка той не влага нищо, освен самото действие.

- Какво правиш, Христо - питам го, а той кротко и безстрастно отговаря:

- Порязах се малко.

Наистина, моята дълга, отпусната надолу заради горещините риза, не вдъхва никакво уважение, но все пак е изненадващо това, че Христо се е решил да я обяви за санитарен материал.

- Христо, моята ли риза избра за превръзки? Ако все така я караме, ще тръгна гол.

- Гледай - казва ми той благо - гледай колко са хубави днес облачетата.

Христо Койчев е най-отявления привърженик на идеята, че всички злини в света идват от частната собственост. Против нея той е готов да наруши винаги своето мълчание. Не обича думите „мое″ или „твое″, „наше″ или „ваше″. В Ачларе той вече не приказва по тези въпроси, защото ги е изчерпал веднъж завинаги и сега само ги прилага. Когато се събуди сутрин, той протяга ръка и облича тая риза, която успее да достигне. Ако някой се обади и каже:

- Хей, Христо, ти обличаш моята риза, тогава в тишината ще се чуе спокойният му равен отговор.

- Още ли се занимавате с мое и твое?

Ако не искаш да видиш ризата си навлечена на якия му черен гръб, трябва да я оставиш по-далеко от него. Колко пъти съм виждал панталоните си да се разхождат по нивята с Христовите крака! Колко пъти ме е посрещала тази тиха примирителна усмивка, която сякаш ми казва: „Ще свикнеш и с това. Всичко е много просто и не заслужава внимание. Утре пък ти обуй моите панталони. ″

Христо има и друга особеност. И за нея трябва да се каже нещо. Той е малко разпилян. Не зная защо казва „малко″. Може би защото така е по-прилично. Вие сами ще решите. Ако едната му обувка се намира в сайванта, другата може да бъде търсена или в празното каче за трушия, или на библиотечния рафт. Как може да е отишла там, това е тайната на Христовата кротка безбурна душа. Не веднъж Борис казваше насмешливо, че е необходимо първо да закусим, за да не изстине чая, а после да предприемем търсенето на нещо, което е минало през Христовите ръце.

Христо е мечтателна натура. Около него винаги има тишина и доброта. Ето сега, например, Христо е на полето. Полето е, както знаете, широко, хубаво плодородно поле. Дошло е време за почивка и Христо е седнал под една дива круша, която му прави приятна сянка. Той бавно дъвче корав залък хляб. Заслушал се е той в писукането на малко скрито в листака птиче.

За какво мечтае Христо? Не е необходимо да го запиташ, защото утре той ще ти даде да прочетеш няколко стихчета, родени в този мечтателен час. Ако не напише стихчета, той ще ти покаже мило, наивно акварелче.

Аз винаги си почивам край Христо. Около него има един спокоен магнетичен облак. Ти забравяш с него всички драскотини и това, че има и „мое” и „твое”."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Април 22, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

"Ачларе. Летен работен ден.

Протоколът аз не спазих. При запознаването с членовете на Ачларската комуна трябваше да започна с шефа, бай Жечо. Като го гледам, струва ми се, че и векове да протекат на нашата планета, селянинът много малко ще промени от онова, което е в самия него. И да се култивира, и да се машинизира, и каквото и да стане с него, той не ще загуби нищо от своя натюрел и особено от желанието си да бъде хитър.

Вярно е, че бай Жечо е наш привърженик по идеи. Съгласен е с всичко, което приказваме, но не забравя да прояви изненадващи постъпки. Той приема мълчаливо всички ползи, които му носи нашият безвъзмезден труд, като че това е в реда на нещата. Но все пак проявява една неочаквана за нашата обстановка скръжавост. Понякога ми става дори жално за тази едва скривана усмивка по лицето, обрасло с жълта сламена брада, с която усмивка той изразява скритото си доволство, когато успее да прокара някоя съвсем ненужна икономия.

Късичък, набит, червендалест, малко тромавичък, бай Жечо топурка из двора с босите си тежки лапи. Косата, бедрата и мустаците му са прашни и пожълтели като ръжената слама. Ръцете му, също широки и тантурести, са покрити с дебели слинове. Те често се напукват и той ги лекува с катран. В бързината си той понякога не успява да си навие пояса и бозевите му потури се крепят на връв. Винаги ни предава една напрегнатост, която най-често пречи на производителността на труда, но той иска да я види. Иска всичко да е раздвижено и напрегнато в работата. Ако имаше някакъв апарат, който би могъл да измери действително полезно свършената работа, като извади безцелната тупурдия, тоя коефициент на Жечо щеше да е много малък.

- Ха, братя! – Провиква се той- Да бързаме и да свършим днес по-навреме.

И го гледаш как се засилва от стаичката в сайванта, от сайванта в кухнята и оттам в мазето, в дърварника. Бърза Жечо и повдига рижавите си мустаци, избърсва лицето си и поглежда към небето да не завали и да не му се попречи на това сноване, той търси сечива и не ги намира. Намира това, което не търси. Залавя се с него и мърмори, че кожата на кобилата все повече намалява.

Такъв е и днешният ден. Ние не сме по нивите, защото има да се подредят доста домашни работи. Прекопаваме двора, посадения в лехи лук, поливаме градината, нареждаме разхвърляните на двора най-различни дървета, инструменти, непотребни остатъци.

Всичко тук ние бихме могли да вършим стократно по-добре, по-организирано и по-полезно, ако той не се месеше. У него има един трудно изкореним недостатък – да бърза и да не може да подреди работата си. Той е ревнив към всеки, според него, загубен час, ако в тоя час ние или четем, или разговаряме за нещо, или пък някой от нас свири на цигулка.

Да разкажа какво обикновено се случва в неделните дни. Ние сме облекли малко по-изпрани и по-свестни дрехи. Почиваме, защото умора е изпълнила мускулите и ставите на ръцете и краката ни. Като ни види седнали в двора или в стаичката, която сме приспособили за библиотека, Жечо започва нетърпеливо и безцелно да снове напред-назад. По лицето му се разлива червенина. Смутена конфузна усмивка се колебае по ръжената растителност на лицето му.

- Братя, както виждам, вече не сте заети с нищо.

- Заети сме - отговаря някой от нас.

- Да бяхме оскубали малко лук. То барем не е никаква работа. Да скубеш лук е все едно, че си почиваш. - Ние нищо не възразяваме срещу тази мъдрост и след минутка - две някои от нас вече скубят лука.

През един също така хубав неделен ден, когато ние, уморени от работа, сме решили да почетем или подредим библиотеката, Жечо пак започна да прелита насам – натам като оса. Ако не се лъжа, Асен бе взел цигулката и тихичко си свиреше нещо в библиотечната стаичка. Тогава маститият шеф реши да постави и музиката в услуга на труда.

- Знаете ли колко хубаво бихме проскубали лука при тази песенчица - продума той, а върху лицето му грееше същата усмивка, която имаше за цел да прикрие хитрината му. Със същата усмивка той кани и Бориса на коситба и в неделен ден, както споменах, но го кани така, като че ли му предлага игра на тенис. За да го накара да работи колкото е възможно по-старателно, той изтъква неговото превъзходство над другите по отношение на всички видове селски труд.

Ние сме се заели бавно, системно и по братски да го преустроим. Каним го на нашите вечери или обедни разговори, или четем нещо в негово присъствие, но това много малко помага, защото Жечо заспива, преди да са изтекли първите три минути.

Макар че никой от нас не е специалист по земеделието, ние наистина разбираме какво липсва тук. Предлагаме му някои реформи, някои леки механизации за подобрение на работата, но той става все по-упорит и неподатлив. Бихме могли да модернизираме с нещо работата върху тези 160 декара земя, която ние в края на краищата изработвахме и прибирахме в пълен капацитет плода, ние - осем души, студенти и хора на града, дошли не за корист, а за идея; една идея и един опит, но Жечо, вместо това, ни показваше едно изоставено дървено рало и с трогателен глас ни уверяваше, че то е хранило тоя род повече от сто години.

Ние не отричаме музейната стойност на това рало и уважението , което му се полага, но той трябва да направи нова крачка напред. Жечо слуша, дава вид, че се съгласява, но когато дойде време до осъществяване на това, което е решено, той се държи така, като че го караме да пипне с ръка небесната дъга.

- Ти много хубаво жънеш - каза ми веднъж Жечо. - Още в началото те разбрах. Борис коси по-добре от всички ви, но ти при жътвата не отстъпваш.

Гледам го - усмихнат, мил. Става ми отведнъж малко жал за него, че е такъв. Ех, ти земя, земя! - мисля си. - Какво не правиш ти с хората! Учиш ги на нещо, но не зная точно на какво. Обикват те хората, понякога и кръвта си проливат за тебе, напояват те с нея и пак те обичат. Ето, и тази усмивка, с която ме хвали този ми селяк, е пак заради тебе. Той иска с тази усмивка да ме накара още по-упорито и по-сръчно да пожъна захванатия чакъм. Разбирам аз душата ти, брате селянино. Какво имаш ти повече от тази земя!

Гледам, Жечо се подсмихва. Милият! Той се радва,че има жетвари, на които няма да плати, а довечера ще им поднесе киселото мляко, добре разредено, готово да се сърба с големите супени лъжици."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Април 22, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

"- Новият живот трябва да се покаже на дело - говори Коста в една от срещите с младите приятели.

- Тъкмо това е най-важното - обажда се друг глас след него. - Един опит трябва да се направи, за да изпитаме на практика това, за което приказваме.

- Какво може да се направи сега? - пита Жорж Радев.

Коста отново взе думата. В гласа му трепти решителност, увереност. Той разказва, че Земята е най-прекрасното училище. И в школните беседи не веднъж е казано това. Освен това съжителството е най-подходящия метод за опознаване на хората и лаборатория за преодоляване на някои грапавини в характерите.

Решаваме да се образува първата братска комуна. Намерено беше едно село в Югоизточна България, където младите братя да я осъществят. Един селянин, наскоро овдовял с две деца, има сто и шестдесет декара земя. На него му трябват работни ръце. Този селянин е наш съидейник. Колкото и да са напластени у него стари навици, които ще му пречат да свикне с една нова постановка, ние ще му повлияем. С други думи, ще го превъзпитаме, защото всичко започва оттам.

Работите се развиха необикновено бързо. След няколко дни големите денкове са стегнати и първата група от приятелите тръгна. След няколко дни тръгнахме и ние с Коста.

- Къде ще заминаваш? - пита майка ми.

- С приятелите отивам в едно село, там ще работим земята. Ще се учим, майко, да ставаме самостоятелни хора.

- На добър час! - каза ми тя - не се преуморявай!

Майка знаеше, че ние сме сериозни и както ни наричаше „честни деца”, не се опита да ни разубеждава.

Влакът ни закара до гара Карнобат. Пролет е. Небето е дълбоко окъпано в свежест. Бели облачета бавно се носят по лазурния му свод. Радост трепти в сърцата ни, сякаш сме птички, побегнали от някакъв кафез.

За нашата комуна от Ачларе - селото в Карнобатска околия, аз ще разкажа по-долу доста неща, но сега искам като увод на моя разказ, да ви го представя със следните думи:

Ачларе - това е богата плодородна шир. Над нея царува мир, свобода и тишина.

Ти си на полето. Очите ти гледат дълги равни бразди. Отначало се чуват удари на мотики. Това е в дните, когато дръвчетата, разпръснати тук - там из нивите, са облечени в бяла копринена премяна. Същите дръвчета, когато дойде лято и класовете със звънкащите зърна наедреят, изглеждат като наметнати със зелени кадифени наметала.

Привечер е много тихо. Чува се само започналата преди милиони години песен на щурците."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Ще бъда особено доволен, ако успея да нарисувам макар все така като скица един друг от нашите приятели, който говори рядко, но когато заговори, казва всичко, каквото не е казал, когато е мълчал. Привидната строгост на неговия външен вид не отговаря никак на тишината и благодушието, което той нерядко показва. Като казвам „нерядко”, с други думи означава понякога, защото има моменти, когато от него лъха нещо доста демонично и трудно укротимо. Този приятел е Кръстьо.

С него ме свързват повече подвизи и нещо друго, което лежи извън рамките на тази братска комуна. Кръстьо, който прави впечатление, че като не гледа всичко вижда. Той умее да съобразява мигновено и може да премине от своята миловидна усмивка в буреносен облачен ден. Кръстьо за мен е един от много интересните братя. Той се явява в различни гами и се приема винаги със симпатия и абсолютна вяра. Той може да премине, както вече споменах от вида на човек с рядко решение да всява своето недоволство и гняв, в друг – наивен, кротък и радостен последовател, който няколко минути с детски наивинитет и чистота преглежда на светлината тънката филийка хляб дали в нея няма крак от хлебарка, муха или връв от чувал, в който е било брашното. Бос, с яки крака, с дрехи като нашите, с едричка непокорна глава, върху която на различни места стои бяла, случайно спасена от Христо шапка, с отиловско брадище и с недоверчив взор. Кръстьо е най-критичният и когато потрябва, най-непокорният от всички комунари. Той всякога подлага на анализ и посреща с проверка предложенията на бай Жечо, защото е убеден, че в тях винаги има нещо, което подлежи да се промени. Кръстьо се гнуси от нечисти неща, дори се гнуси от гостбата и затова се храни само с хляб и пестил от сливи.

Позата на Кръстьо е крайно характерна, специфична, Кръстьовска. Той стои винаги привидно чужд на разговора, струва ти се, че нищо не чува, но всеки момент може да отговори или да продължи някое прекъснато изречение, защото изцяло е потопен в разговора. Тогава той реже тънките филийки от хляба със своето остро като бръснач ножче. После тези филийки нарязва на квадратчета и преди да ги изяде ги набожда една по една върху връхчето на ножа и ги преглежда върху светлината. От ренгеновите му очи нищо не може да убегне. И тъкмо защото много се взира, винаги намира по нещо в тия правилни хлебни порцийки. Щом безпогрешното му око зърва нещо, по лицето му преминава вълна на смут. Той се изчервява и ме поглежда, като мигновено се засмива с една усмивка, която за мене винаги е имала фатално заразяваща сила. Мухата, мравките, попадналата сламка или връзка от чувала, биват отстранени с хирургическа сръчност.

Пестилът е най-евтиното, което Жечо може да предложи на този постник. Жечо го купува от Карнобат, когато прескача понякога и му го поднася с особено слово, в което Кръстьо трябва да открие специалното към него внимание. Синкавата течност на айряна вероятно има по-висока стойност от пестила и затова домоначалникът няма нищо против да му го доставя като основно изпитана храна. Все пак най-икономично си остава вечерянето на дървото, направо от сливите, но Жечо се страхува да ни го предложи за постоянно, защото самият той трудно би го изпълнил.

Кръстьо, който е решил да възпитава тялото си, спи не в сайванта, а вън на една пейка, не по-широка от 30 сантиметра. Той може да легне на тази пейка и да остане така неподвижен на нея до сутринта. Не зная защо е решил така, но то ни е много симпатично, защото Кръстьо го върши съвсем безшумно и без поза.

Към казаното досега, аз искам да прибавя и едно обстоятелство, за което споменах само мимоходом. От всички хора, които съм срещал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях. Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, така и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова, и всичко минава добре, но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно и когато, не дай Боже, Кръстьо открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място /дом, събрание или каквото и да е друго/ и да се спасявам или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко.

И до сега не мога да открия причината за този заразителен смях. Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото някой се смееше по особен начин – така, без глас, със свити устни. Смехът на Кръстьо идваше винаги по един и същи начин: отначало лицето му се зачервяваше силно, очите ме поглеждат бързо и малко изплашено, а гърбът му започва да подскача като похлупак на котел, в който ври и клокочи нещо ужасно и заканително, готово да разруши всяка преграда.

Трябва да се отбележи и това непременно, че Кръстьо поначало е крайно стеснителен човек. Той се стесняваше при всички случаи и пред всички хора. Една вътрешна импулсивна воля е възпрепятствана да се прояви. Тази стеснителност е като един бент, който спира водите на вътрешния му живот. Но колкото повече усилия прави Кръстьо да мине незабелязано, толкова по-шумно привлича вниманието върху себе си, тъй като стеснителността понякога прави човека по-несръчен и той извършва неща, които се забелязват от всички.

Да разкажа следния случай: Един ден по време на училищния стаж /ние стажувахме с Кръстьо в една и съща гимназия/ той искаше да мине по-бързо край една дама, която влизаше в залата, където се четяха лекции, като носеше в ръцете си един куп тетрадки. За да не го спре и заговори бъбривата дама – учителка в същото училище, той се понаведе надолу като биче, което е готово да напада и бързо се озова към бавно приближаващата се тлъста госпожа. В това време, двойната врата, която отделяше рисувателния салон от другото отделение, се отваря и от нея важен, наметнат със своето черно пардесю се появява директорът Атанас Димитров. Госпожата с тетрадките, като усеща, че някой влиза зад нея, се обръща назад и така се отмества встрани, че идва точно пред засиления Кръстьо. Един ужасен тласък я мятва встрани. Тя са блъска силно в директора, който не може да устои на могъщата й маса. Дамата полетява назад. Тетрадките се разпиляват по цялото помещение и Димитров изпуска преписките, които носи в ръка и които заедно с пардесюто литват в пространството. Двама от прислужниците се спускат да задържат директора, единият от които се подхлъзва по пода, намазан скоро с подово масло и пада на задницата си.

В това време Кръстьо, за да не види поразиите, които оставя след себе си, бърза напред. Вратът му е зачервен и гърбът му се раздрусва от този за мене фатален смях. Аз примирам вече на другата страна и се надявам да не изпусне гласа си – нещо, което би разгневило повече, както директора, така маститата дама.

Страшна случка! Тя е плод на Кръстьовата стеснителност. И досега не мога да си обясня накъде се беше засилил този синковец? Кое го подгони така страшно, че трябваше по пътя му да падат жертви?

Всичко това стана така бързо, светкавично, че никой нищо не можа да съобрази.

Други път сам Кръстьо ми разказа следната случка: Веднъж той присъствал на едно събрание, където са се чели и после размишлявали и тълкували стихове от една древна индуска поема. Сред тишината, поддържана старателно от това сериозно общество, една дама, която седяла до него - една огромна, може би стокилограмова госпожа, се навела до ухото му и прошепнала: „Кръстьо, стана доста късно. Ще те помоля след събранието да ме занесеш до вкъщи, защото ме е страх да вървя сама”. Кой знае как съседката му по стол казала „да ме занесеш”, вместо „да ме заведеш” или „изпратиш” до вкъщи. Богатата фантазия на Кръстьо веднага пламнала. Той си представил как е нагърбил този огромен товар и как се тътри по улицата с него. Тогава в него пак настъпил смях, този негов страшен враг, който макар и старателно притискан, избухнал точно в този момент, когато събраните били потънали в размишление и медитация. Всички подскочили като ударени от електрически ток, а Кръстьо, обзет от отчаяние, трябвало да избяга навън.

Ето какъв е този Кръстьо, който най-често беше моят партньор в Ачларе. Към него ме свързваше и неговият самостоятелен, и често непокорен нрав. Той не обичаше да се подчинява на всички Жечови наредби, макар и най-добросъвестно да изпълняваше работата си. Ако Жечо определяше на всеки един от нас някаква норма, т. е. площ от нивата, която трябваше да ожъне до обяд, Кръстьо избираше друго, макар и по-голямо пространство и го ожънваше за по-късо време. Тогава той си вземаше хляба и пестила и се запътваше за вкъщи. Жечо тогава примираше от мъка, че един жетвар може да се прибира в селото в 11 часа. Той нямаше какво да му каже, тъй като Кръстьо си бе свършил възложената му работа, но това пусто селско сърце едва устояваше. Тогава Жечо започваше да пъшка, да пуфти, усмихваше се горчиво, гледаше към нас за съчувствие, но ние бяхме на страната на този, който си бе свършил по-рано работата и сега отива да чете.

И сега като че виждам невъзмутимата глава на Кръстьо с бялата платняна шапка как се носи към селото сред разлюляните ниви."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Мене ми харесва това, защото аз винаги съм обичал разумното право и чисто непокорство. Поради това аз неведнъж напрягам сили, ожънвам своята норма и настигам Кръстьо по извитите пътечки между нивите. Усмихвам се и започваме да си приказваме прекрасни неща.

Кръстьо има много солидни знания за много неща и при това една остра аналитична размисъл. Той е естествен и научава много съвестно своите науки. Освен дето не обича да се подчинява на Жечовите необмислени наредби и не проявява никакви грижи към нашия шеф. Има моменти, когато Кръстьо проявява качества на много сърдечен, мек и нежен приятел – неща, които на пръв поглед не отговарят на неговия свиреп атилски изглед.

Един ден – един от онези пламнали прекрасни дни по жетвата, когато безпределната ширина прилича на златно развълнувано море, когато слънцето е взело земята в своите огнени прегръдки и небето е бездънен лазурен купол, ние двамата с Кръстьо сме дежурни и нашата обязаност е да вземем храната от къщи и да я занесем на нивата, където работят нашите комунари. Решаваме, както това става винаги, когато работим на отдалечена нива, да идем и да се върнем с коне. Трябва да разкажа и това, че между конете на бай Жечо, ние с Кръстьо сме си избрали два коня, единият от които е една жълтеникава кобила, която най-често яздех аз, а другият е черен и кокалест кон, който обикновено язди Кръстьо. Случи се през този ден така, че вещите, които трябваше да пренесем, бяха доста много: Едно котле с варен зелен фасул, един голям самун хляб, една стомна и един бъкел с вода. Тези неща напълно заангажираха ръцете ни и ние нямахме възможност да държим поводите на конете и още по-малко да ги направляваме. Единственото, на което разчитахме е това, че животните сами си знаеха пътя.

Възседнахме конете и момичето на Жечо ни подаде нещата. Конете закрачиха един след друг по пътеката в горещината. Аз в едната си ръка държа гърнето с фасула, което е доста тежко и още топло, а в другата – хляба – един солиден самун, който трябва здраво да притисна към себе си, за да не падне. След мене язди Кръстьо, който държи стомната в едната ръка, а бъкела, подпрян на коляното, придържа с другата. Така стигнахме до една чешма. Кръстьо успя да слезе и да напълни стомната и бъкела. Качи се на коня и помоли един случайно минаващ оттам селянин да му ги подаде на коня. Ожаднелите коне се спряха и пиха вода колкото си искаха и пак неохотно тръгнахме към нивата. За да подкараме да побързат, ние ги пришпорвахме с босите си крака, но техните дебели кожи не усещаха твърде чувствително това подканяне.

Не е без значение да припомня тук, че тия клети животни бяха поставени от Жечо на сериозен режим, който се състоеше главно от две неща: максимум работа, минимум храна. Напоследък той ги бе хранил само със слама и нищо повече.

По едно време нашият малък керван спря. Конете усетиха от двете страни на пътеката примамливия дъх на зрелия ечемик и като се изравниха почти един до друг, и като задръстиха пътя между нивите, започнаха охотно, щастливо и продължително да ядат. Те така хрупкаха пресния ечемик от чуждите ниви, така малко обръщаха внимание на нашите подканяния с ритници да потеглят, че имаше опастност да останем едва ли не с часове. Аз силно сритах кобилата с босите си крака, но тя не мръдна. Едва не ми се присмя на нетърпението. Кръстьо и той шибна с яките си пети коня, но той като че се намести по-удобно на слога и продължи да пасе.

Какво да се прави? Ръцете ни са заети с това, което носим. Поводите на конете са отпуснати, не можем да ги дръпнем, а приятелите на нивата вече сигурно огладняват.

Мисля си така. Ако хвърля хляба в нивата и сляза да отмахна кобилата от пътя, после няма как да се кача, защото в другата ръка държа котлето със зеления боб. Ако пък Кръстьо хвърли бъкела, той непременно ще се излее и както е пълен, може да се изкривят шините му и да стане голяма авария. Така стояхме в недоумение няколко минути и започнахме да се смеем. Полето пред нас трептеше широко, слънчево, златисто. Тишина бе легнала над него. Тук - таме се чуваха щурци и хрупкането на гладните коне, които лакомо дъвчеха ечемика.

Обхвана ме гняв на този конски апетит. Усетих, че и Кръстьовото мръщене на веждите се увеличава. Преди да предприемем нещо по-енергично, решихме да употребим една ловкост. Тъй като бяхме близо един до друг, сговорихме Кръстьо да протегне левия си крак към мене, да извие нагоре могъщото си стъпало и аз да закача на него котлето с варения боб. След това аз ще сляза, ще хвана за поводите двата коня и ще ги изтегля напред, като разбира се, веднага ще взема котлето от босия крак на Кръстьо. Но е известно, че не винаги се изпълняват плановете на генералния щаб. Има обстоятелства, които не могат да се предвидят. Те са, които осуетяват замисленото.

Кръстьо протегна крака си и аз се наведох и внимателно окачих котлето на него. В този момент неговия кон, който дотогава си пасеше спокойно, прояви фатална за нас чувствителност. Един отблясък от повърхността на излъсканото котле попадна в окото му. Той се уплаши и като повдигна глава, хукна напред. При вдигането на главата си той така силно удари стомната, която беше в ръката на Кръстьо, че от нея шурна вода. Конят като усети вода на гърба си, още повече се уплаши и полетя. Кръстьо тогава едва не падна на земята, захвърли гневно бъкела и успя да хване котлето в ръка, като спаси значителна част от боба. Разгневеното животно и още по-разгневения ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. Кръстьо и аз слязохме от конете и започнахме наказателната акция. При всичката си любов към тия животни, ние им ударихме по няколко „плесника” по пърхащите лакоми муцуни.

Криво - ляво успяхме да занесем яденето на нивата, без разбира се, строшената стомна. Всички се смяха през глава на тая история. Само Жечо не се смя. Той остана твърде опечален за стомната. За тази стомна той се тюфка до края на сезона. Описваше я, хвалеше я, цъкаше с уста, припомняше цената й и обстановката на Карнобатския панаир, откъдето бе я купил.

Колко много години има оттогава, но аз съм сигурен, че и днес, ако Жечо срещне някъде мен или Кръстьо, ще ни рече: „Тю, бре! Та как можахте да строшите такава стомна!” Той и до днес не вярва, че стомната е строшена с главата на неговия кон. Той би повярвал, ако му кажехме, че стомната е строшена с Кръстьовата глава."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Ще продължа още за Кръстьо.

Наближава вечерния час, когато ние се редуваме да бъдем тореадори. Това изкуство е чисто испанско, но то ни потрябва в Ачларе. Работата е в следното: Една от кравите си има теленце. Не зная дали това става винаги така или случаят се явява като специален каприз на Жечовата крава, но тя не отпуща млякото си да бъде издоено, докато малкото й теле не забозае. Процедурата се извършва така: Жечо донася една коричка хляб, слага го в устата на кравата, която започва да дъвче. В това време пускаме телето. То веднага се залавя за вимето и започва да бозае. В този момент започва моята и на Кръстьо интервенция. До нас чакат Коста и Александър, за да доят, а ние с Кръстьо трябва да отстраним телето от вимето на майка му. Това не е лесна работа. Аз обикновено хващам телето за рогата и с все сила извивах главата му, докато телето се откъсне от млечното виме. Телето беше доста силно и това беше една сериозна борба. Но и ние с Кръстьо не се шегувахме. Когато аз се затруднявах в този тореадорски двубой, Кръстьо хващаше опашката на телето и съдействаше с азиатска настойчивост за отстраняване на рожбата от майката.

Веднъж при една такава тореадорска битка Кръстьо се разгневи за нещо на телето и забрави да отпусне опашката му навреме. То се втурна към обора и повлече Кръстьо, който по корем също се вмъкна вътре. Докато трае тази борба, Коста дои кравата с ревниво научно усърдие. Очилата му святкат и той дава някакви обяснения по теорията на доенето. Ръцете му са симпатично сръчни при тази деликатна манипулация, но все пак той успява да напълни котлето с топло мляко.

Ще оставя за малко Кръстьо. При него ще се върна, когато ще трябва да разкажа за едно - две босяшки пътешествия, в които ние показахме нашия непокорен свободолюбив дух.

Споменах за Коста. Непременно трябва да се опознаете и с този представителен очилат комунар, един съсредоточено мислещ и строг безвластник – някогашен летец, с респектиращо сериозно лице, но с необикновено мека и изтънчена чувствителност на сърцето си. Първият му вид внушава приятен респект, но когато се вгледате в ирисите на очите му, зад студено святкащите стъкла на очилата му, вие ще видите там една отразена душевна хубост, готова да откликне на всеки вопъл и готова за саможертва.

Коста е един от инициаторите за основаването на тази братска комуна. Той е успял да прескочи много примамки и съблазни в живота и е прегърнал с любов несгодите и суровостта на този опит, в който всеки от нас влага дял от себе си и от своите копнежи.

Горд и аристократичен дух, със сдържан и отмерен маниер, с хубава осанка, къдрокос, със златиста осанка в косите си, висок, привлекателен. Гласът му е най-приятен в ансамбъла на нашите мъжки гласове. Този глас аз всякога различавам между всички останали по неговия кадифен и мек тембър и наситен с някаква чувствителност, която идва не от земните недра, но от много по-високи светове.

През цялото време в Ачларе, аз съм си мислел за това, колко е чужд Коста на тази селска обстановка, на тази империя. Докато ние по някакъв начин, макар и насилвайки себе си, се сродихме с нея, Коста остана чужд докрай. Той, обаче, имаше силно подчертано другарско и братско съзнание, за да не покаже никога това. Едно снизходително примирение покриваше всички грапавини, които без друго терзаеха чувствителната му душа. И Коста носи от сандалите, които ни приготвяше Борис с няколко замаха. И неговите гащи са дрипели като нашите. И неговата брада е избуяла по лицето му, но всеки момент да си мисля, че това е маскировка, под която се крие един истински благородник, дошъл тук да подчертае със своя подвиг на отричането от света, своята привързаност към идеите, които го вълнуват. Тъкмо поради тези свои качества Коста Константинов внушава доверие към добрия изход от този опит, за превръщане в практика на полето на труда и общежитието нашите идеи."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Ачларе, работен ден. Лято.

Сега, преди прибирането на новата реколта, когато брашното е на свършване, Жечо прави едно оригинално нововъведение. За да не останем съвсем без запас от пшеница, той изпрати на воденицата да смелят два чувала ечемик. Към това ечемичено брашно ние прибавяхме и по малко пшеничено брашно и месехме хляб. В месенето се редувахме, макар че това би могло да извърши 12 - 14 годишното момиче на Жечо. Хлябът от това брашно става много твърд и по особен начин клисав. Когато потопиш залък в чорбата, той не поема нищо от нея. Само се намокря и нищо повече.

Веднъж в нашата комуна бяха дошли трима приятели – гости от Бургас. Седнаха хората заедно с нас около насипаните паници с рядка плакия от зелен фасул и започнахме да обядваме. Гостите ядат и се споглеждат. Става някакво чудо. Всички топим в гозбата, а тя си остава все толкова. Учтиви са хората. Гълтат намокрените отгоре сухи залци и си мислят, че така трябва да бъде в една комуна, където учениците на Бялото Братство се превъзпитават.

По-късно работата се изясни. Разпръстна се тайнствената загадка и всичко мина под знака на хумора. Котене и ние имахме еднакво меню.

Десерта ние си вземахме направо – съвсем природосъобразно. Жечо знаеше, че сме плодоядци и горещо ни препоръча зреещите в двора джанки. След обяд или след закуска ние се покатервахме на дърветата, сядахме на някой клон и ядяхме направо джанки, които с течение на времето се превърнаха в жълти сливи, все пак с кисели кожички. Спомням си тия закуски на сливата. Аз съм седнал на някой клон удобно, а до мен се е настанил Христо. Ядем сливи и гледаме в полето, където бавно се спуща като грамаден зрял плод юлското слънце. Христо кротичко къса сливките, подмята встрани кокичките с един изучен жест и въздъхва. Аз мисля, че в тая въздишка се крие нещо като недоволство, че толкова е скромна тази вечер нашата вечеря., но Христо ми прошепва тихо и замечтано за това, колко ще бъде щастливо човечеството, когато всички хора се научат да живеят природосъобразно и направо от дървото ще приемат даровете й, както ние сега приемаме витамините от жълтите джанки.

Аз малко се позамислих и разсмях на това хрумване на щастливия Христо, защото си представих бъдещото човечество накацало по клоните на дърветата, но лицето на Христо е много сериозно и залято в блаженото предвкусване на този здравословен и природосъобразен живот.

Драги читателю, могат да изглеждат смешни някои неща в нашата комуна, но сериозната работа, за която по-малко приказвам тука е такава, че тя остава най-трайни и най-святи следи в душата ни за през цял живот.

В Ачларската комуна се става рано. След обичайната молитва за няколко минутки играем гимнастика. Тя е съставена от бавни неуморителни движения, които са елементи от паневритмията. Жечо иска също да играе. Как той изпълнява тези упражнения, това ще оставим настрана. По интересно е какво се случва по време на тези упражнения. Тъкмо Жечо се изправи до сайванта или в широката кухня и започне бавно да свива ръце и да прикляка, кравите започват да се мушкат. Непогрешимия усет на Жечо долавя, че става нещо с тия ненавиждащи се крави. Като играе, той вторачва поглед в тях, замръзнал в средата на някое движение. Лицето му се залива в червенина. Той се опитва плахо да продължи движението, но изведнъж изхвръква като стрела, хваща някоя захвърлена тояга и веднага възстановява нарушения мир.

Понякога той иска да спести излизането. Тъй както е превил коляно, изсъсква нещо, подвиква, но тези дивачки разбират ли от викане? Ще се изтърбушат. Тогава интервенцията става неминуема. Гневен, отчаян, той се връща в кухнята и ми казва:

- Как да приложи човек идеите на новия живот, докато има такива диви крави? Ти ми казваш, че могло с любов да се живее, сега ги разтърви с любов!

Привеждам този смешен епизод от живота на нашата комуна, защото тя е лаборатория за опити. Има и много хора, които също се противопоставят на идеите за живот в любов и братство, защото са горе - долу в такова положение, в каквото е Жечо с кравите. Те не могат да проумеят това, че методът на любовта е за любящи хора. Ако тия, към които ще се прилага законът на любовта имат културата и духовната висота на кравите, естествено е, че те няма да го разберат. Той ще изглежда като анахронизъм. Ето защо, преди всичко човек трябва да разбере що е любов между хората и тогава да започне да работи с нейните методи. Христос донесе любовта на земята като най-новия и последен опит за възкресението на това човечество от мрака и смъртта. Щом то още не е разбрало тази любов, към това човечество ще си послужат с тоягата, която непрестанно получава нашия гръб. Ще идват катастрофи след катастрофи, докато проумеем великата истина. То се знае, че като не разбираме любовта, ще дойде дървото. Но работата е да отворим душата си за нея, тъй като човек е нещо повече от ненавиждащите се крави от Ачларското стопанство.

Това учение ние проповядваме в неделните дни, когато при нас идват селяните с напуканите ръце и с по-новички изпрани ризи.

- Ще дойде едно ново време – говори този, комуто е ред да води събранието - Ще дойде отново Христос, но не вече в тая плащеница, която си поделиха разбойниците – човеци след разпъването му на кръста, но Христос в Дух и Истина, и като обич и милост. Тогава по широките ниви ще се люшкат пълни класове, всеки ще дири някой да му даде от преизобилието на сърцето си, а в гърдите му нещо ще пее като чучулигите, които отнасят към високото небе своята радост.

На обяд хората си тръгват. Те се ръкуват със своите едри напукани длани и ни гледат със сияещи, чисти очи."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Как мога да забравя ония минути на отмора между високите ароматни стъбла на слънчогледовата нива, когато ние приказвахме унесени във виденията на един нов свят, на едно човешко общество, връзките между отделните членове на което, са връзки на взаимопомощ. А законът е любовта. Коста е бивш анархист и затова носи в нашите идеи оная компонента на благородна решителност, която характеризира........ Може да сме изглеждали наивни тогава, когато търсихме практическото приложение на Словото на Учителя Беинса, но тогава, между стъблата на царевиците и слънчогледите, ние имахме някаква стойност, която струваше повече от всяка друга в житейския ни път. Ние струвахме повече от практичните хора, от ловките търговци, от хитрите, успяли в кариерата, парвенюта, защото светът гъмжи от тях, защото земята е натежала от мазни вълци и лъжци.

Ние никога не си правехме илюзии, че ще оправяме света като тия, които все го оправят и все го оставят в развалини и отчаяние. Ние знаем, че светът не може дасе оправи с тия методи, с които си служат хората. Оправяне има в човека. И не за всички е дошъл часът на този свят. Не всички ще се пробудят от многохилядния сън, но само тези, на които е дошло времето.

Не само досегашните страници на историята потвърждават това, но ще го потвърдят и бъдните страници на тази уж мъдра, но все още неразтълкувана книга.

Тиранията на този свят може да се справи с всяка героична съпротива. Гробниците на земята са гробници само на смели борци с оръжие в ръка. Но тиранията не може да се справи само със семената на любовта, посяти в нивата на живота, защото тези семена неминуемо нарастват и дават своите плодове. Подобен е ужасът на Атила, на Чингис - хан, на .........., на инквизицията и гилотината, но никой не може да победи кроткото Слово на Христа, което се носи като благодатен спасителен полъх и зов над пламналата в ужаси и противоречия земя. Тя изтрая 2000 години и още 2000 пъти по 2000 години не ще бъдат достатъчни, за да се проумеят тия „думи на живот”, които произнесе Назарянинът.

Прекрасни младенчески копнежи! Вие стоите като ореол на нашия живот и сияете като драгоценни бисери над останалите пусти и безплодни дни и нощи! Вие сте като звездите върху мрачината на нашите земни суетни. Да можеше да завардим чистотата ви завинаги!

С името на Коста са свързани почти всички сериозни почини. Той носи в себе си дух, склонен към независимост. Не само като остатък от неговия анархизъм се проявява този дух, но като една основна черта на неговия характер. Не веднъж и след опита ни в Ачларе ние сме приказвали с него по този въпрос и той винаги казваше, че е необходимо да се освободим по някакъв начин от унизителното положение да ни издържат домашните, докато следваме. Като резултат от тия решения, прилични на решенията на ония момчета, които побягнали от къщи, за да предприемат околосветско пътешествие, се явяват някои почини:

Най-напред аз и трима приятели след завръщането ни от Ачларе постъпихме като надничари в един държавен разсадник. Там копаехме и сеехме семена под зоркото ръководство на един духовит стар градинар – дядо Георги. В разсадника ни плащаха нещо, което едва стигаше да си купим хляб и сирене и да се нахраним на обяд под сенките на буйно разлистилите се дървета. Макар и скромно възнаградени, ние се чувствахме горди, когато сутрин влизахме в редицата на работниците от близките софийски села, които ни гледаха с почуда.

Втората атака към самостоятелност, когато с посредничеството на един наш приятел и член на Братството Тодор Попов от Ямбол, ние успяхме да вземем и една част от един голям търг във войската за изготвяне горницата на войнишки ботуши. Никой от нас не знаеше обущарски занаят, но в скоро време, приведени над миризливите конджове, започнахме да отхвърляме част от работата. Дали от нашите горнища щяха да станат най-добрите ботуши, това е отделен въпрос, но ние усърдно мушкахме шилата и иглите, седнали на малки столчета в двора и във вестибюла в квартирата на нашия приятел и брат Тодор.

Картината е неуписуема: Коста работи най-усърдно. Той влага старание и особен смисъл в работата, тъй като тия движения, тези провирания на шилото и иглите, вече осъществяват неговата толкова мечтана независимост.

Да си спомним добре края. Зная, че хората доста напулвали очи при приемането на поръчката. Те платили нещо, което е било достатъчно да покрие само разноските и тия няколко самуна хляб, сиренце и халвица, изядени при работата. За възнаграждение не остана нищо. Ние продавахме евтин труд. Бяхме готови да изгорим и последното гориво в нашите ентусиазирани души, само да придобием независимостта, на която Коста бе най-големия проповедник.

За да охарактеризирам Коста, ще спомена и за едно друго предприятие, където аз, по ред причини, не вземах участие. То беше уговорка за направа на дървени печатарски букви за афиши. Заедно с това се работеше и резба на различни украшения, като подложки, етажерчици и най-главно една голяма фруктиера, с която усилено се занимаваха Коста и Жорж Радев. Спомням си колко време тази феерична фруктиера се мъдри на витрината на една сладкарница до бившето кино „Пачев” на булевард „Дондуков” с надпис „продава се”, но никой не я купи, за да зарадва майсторите и да придаде гордост на Коста, че човек лесно може да стане независим."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Идва ред да разкажа за един друг от членовете на Ачларската комуна. Нарича се Асен. Той е бивш военен от флотата. Среден на ръст, също с брада, с панталони от син док, с островърха шапка и с кротки усмихнати очи. Асен никога не говори със силен глас. Всякога е тих, системен, разсъдлив и умерен. Асен е човек на мярката. Кой знае защо, но движенията му по едно време напоследък, взеха да стават много бавни. От ден на ден те взеха да стават по-бавни и по-бавни, докато заприличаха на ония движения в киното, когато лентата се пусне по начин, че зрителят може да види в бавен разточен темп някой скок на кон или някое забележително движение на някой спортист, с което спечелва победата.

Асен никога не отсъства от работа, макар че винаги ми изглежда много уморен и изтощен. Той отхвърля предположението от наша страна да остане вкъщи. Солидарен е с нас и не иска да остави впечатление, че ментира или изостава назад. И ето, той слиза методично по изкривените стъпала на нашата прословута библиотека, където в накривените рафтове сме натрупали много книги, взема мотиката, поставя я внимателно на рамото, като че тя е направена от трошливо стъкло, пъхва някаква книжка в джоба и тръгва със своя бавен вървеж, като всяка стъпка е обмислено сложена, сякаш гази между чупливи вещи. С бледичкото си лице, заобиколено с редичка мека апостолска брадичка, той прилича на ония евангелски типове, които са вървели по трънливия път да разнасят новото благожитие.

Асен също чете астрология. Той владее отлично немския език и е прочут със своите миловидни умозаключения. Макар че по-рядко приказва, той винаги изрича умни приказки, полезни изводи и приемливи предложения. Както всички ние, така и той, познава много добре бай Жечо и винаги предугажда хитрите му намерения. Асен свири на цигулка. Не веднъж, сред безредата на Ачларския двор, сред разхвърляните сечива, сандъци, снопи, мотики и дрипи, когато на високото небе се палват първите звезди, Асен свири тихо и замечтано със своята цигулка. В звуците има проста сърдечност, която често ми напомня за моите домашни, за изоставената уютност на бащиния ми дом. Тя затрогва всички ни, освен Жечо, който в това време си мисли дали не може под звуците на тая цигулка и тия часове на вечерния здрач, да се свърши още някоя работа.

Асен, макар тогава слабичък и нежен, вървя с всички нас до края на подвига, до един прекрасен незабравим ден, когато аз, Христо и Борис, като по-якички, пренасяме чувалите с жито, изсипвахме ги в хамбаря и чувахме тракането на житните зрънца като най-чудесна музика. Този ден нарекох празник на нашето усилие, положено под тежкия зной. Дали тези, които са яли хляба от тези зърна, не са санували чудните ни видения, нашата обич към небето, белите облачета по него и зваздните кервани?

И Асен е там, Жорж, и Христо, и Коста, и Александър – доброволните работници на Божията нива, подали си ръка да останем докрай – до деня, когато хлебните зърна, родени от слънчевата обич, ще се приберат в хамбара на Ачларската комуна.

Тогава Жечо за пръв път, макар и сдържано, се усмихна."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Александър. Ето името, с което се кръщават всички големи люде или такива, които трябва да станат големи. В случая ние имаме едно лице, една усмивка, разлята по него като светликът, който се разлива по нивите, когато отмине облачето, препречило слънчевия лик. Двете големи черни очи на Александър всякога са миловидни и усмихнати. Той разлива по образа си тая мечтателна миловидност всякога и кагато жънем, и когато се перем, и когато напластяваме сеното в огромния прашен плевник.

Александър, когото зная отдавна, който е близък приятел и състудент на Борис в естествения факултет и който заедно с Борис ходеше и през най-лютите зими без балтон, има винаги широко сърце. Той приема с тишина всички неща. В електрическите минути, които предвещават малки бури между Жечо и някой комунар, Александър пее на руски, замечтан в своя нежен фалцет, любимата си вечна ария от Миньон „Знаеш ли той страни... ” Може би тази ария стана причина без време и без повод да се залепя понякога на задния плет на Жечовия двор щерката на Ачларския поп.

Имаше моменти когато Александър твърдо се заемаше с разрешаването на някой въпрос. Тогава той придобиваше твърд вид, присвиваше вежди и привидно се отдалечаваше от своя лиричен свят. Но при едно леко сърдечно докосване до него, някоя смешна история, някой инцидент с кравата или прибързаните стъпки на Жечо с босите лапи по двора, веднага се преобразяваше. Широката усмивка се разстилаше по лицето му и надвиваше над мръщината. Тогава черните очи се изпълваха с венеринска нега и от устата му наново се почваше непреодолимо мечтателаната тъга на Миньон.

Единственият, за когото не споменавам нищо досега при пригледа на Ачларската фаланга, това съм аз. Но вие вече знаете толкова нещо за мен. Какво ли мога да кажа за себе си? Тия, които ме познават, знаят колко струвам на тия пък, които не ме познават, ще кажа, че е по-добре да ме мислят за такъв, какъвто ме препоръчват добрите ми приятели, защото както казва Учителя, ако имаше благоприличие на този свят и ако човек би имал кураж да каже всичко за себе си, едва ли би могъл да каже нещо похвално.

Един ден се погледнах в огледалото. Това стана случайно, когато почиствах газената лампа. На нея имаше огледало. Аз дълго и изненадано гледам този образ. Това аз ли съм? Стана ми чудно, че досега нито един от приятелите не ми каза на какво приличам. Лицето ми бе обрасло с една страхотна брада с цвета на тъмен бакър и с твърдостта на зъбна четка. Мустаците ми бяха по-руси и облагородяваха някак тая свирепа растителност. Косите ми бяха дълги, прашни, на едри кичури и по края – избелели от слънцето. Приличах на кукла от куклен театър, която трябва да изобразява разбойник. Като поразгледах по-внимателно брадата си, с тъга си спомних немската пословица... В този час пред лампеното огледало оправдах тия, които хвърляха камъни към чешмата, когато точех вода и втренчения поглед на селяните по пътеката, когато правехме с Кръстьо своите пътешествия. Все пак благодаря на Господа, че не ме утрепаха някъде, защото тогава, по време на земеделското правителство на Стамболийски, имаше заповед до всички стражари, горски и други власти, разбойниците да се стрелят без предупреждение.

Разглеждах се дълго и открих, че само в очите си бях запазил нещо по-човешко.

Все пак, въпреки всички тия коси, хората бързо се отпуснаха пред нас и ни гледаха с доверие. Имаше нещо, за което те дори ни обикнаха. В Ачларската комуна аз жънех, вързвах снопи, месех хляб, когато дойдеше моето дежурство, борех се с телето и се радвах на добри физически сили. Научих се да се пера, но не можах да се науча да не късам дрехите, когато ги извивах. Те пукаха и когато ги просвах на въжето или на дървото да съхнат, по тях имаше дълги цепнатини. Може би това даваше кураж на Христо да се приближава до мене и както си жъне, да откъсва от спуснатата ми риза цял ремък за превръзка на порязания си пръст.

Има дни и нощи, когато в душата ми настават съмнения дали така трябва да бъде всичко, което правим. Има особено нощи, когато след усилената работа не можех да спя. Помня тия нощи. Тогава ние с Кръстьо спяхме вън на двора. Той – на своята тясна скамейка, аз на една стара изхвърлена врата, върху която метвах една черга. Когато на небето имаше пълна луна, ние по-трудно заспивахме. Кръстьо мълчеше, но аз знаех, че той не спи. Ние и двамата мълчахме и потъвахме в лунния омайващ фосфорен и хипнотичен блясък. Мислех си за домашните, за студентството, което след уреждането на конфликта между университета и правителството, трябваше да продължи и за това, какво ще бъде новото човечество.

Понякога ми се струваше, че съм изоставен от небето и от хората. Ставаше ми тъжно от тая самота, но тия мисли бързо изчезваха, защото си мислех, че наблизо в сайванта спят моите братя, с които ме свързва голяма обич."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Дойде един ден, когато ние с Кръстьо нададохме по един спонтанно възникнал гняв срещу Жечо. Може би този гняв да беше благороден, може би да беше слабост и немощ, но ние в този ден турихме край на стоенето в Ачларе.

Това бе един делничен предиобед. Ние сме привършили всичката работа. Житото, както знаете, е вече в хамбаря. Слънчогледите са обрани. Млекото вече е складирано в една стая. Нивите са самотни и пусти стъртища, защото вече преваля втората половина на август.

Работата ни е на двора. Оправяме това и онова, товарим пръст на една количка, но сме много неспокойни и нажалени, защото Коста е заболял тежко от малария. От три дни положението му не се подобрява. Температурата му е много висока, а очите му гледат много страдалчески. Аз, Кръстьо и Жечо, най-опасната и най-динамичната тройка ринем една купчина пръст. С Кръстьо тихичко констатираме състоянието на Коста и решаваме, че той трябва незабавно да отпътува от Ачларе и да започне бързо да се лекува. Маларията не е шега. Но работата сега е как да отиде до Карнобат. Разбира се, с колата. Всичко може да се отложи, но човекът трябва да започне да се лекува. Какво не може да даправи маларията на един изтощен организъм.

- Бай Жечо - започна Кръстьо тихичко и колкото се може най-любезно. - Коста е сериозно болен и трябва да го отведем до Карнобат, а оттам с влака – до София. Може и до Търново, защото там скоро започва събора.

Жечо поглежда към нас с уплашен поглед, че може да му поискаме колата, започна да мънка нещо, отначало неразбрано, но после неочаквано и много рязко отсече, че за нищо на света сега не може да отдели конете от работа и че Коста може или да почака, или да иде пеш до Карнобат. Че искаме в такова време колата, от моя и от Кръстьова страна, това би значело вече душманлък.

- Бай Жечо, - обръщам се аз сериозно – работата се отнася до един сериозно болен човек, който едва може да стане, а камо ли да тръгне пеш до Карнобат. Ние няма да го оставим така.

- Те тъкмо сега ли намерихте! – започна той да вика и лицето му пламна от червенина.

Аз се възмутих. Навъси се и Кръстьо. Стана ни мъчно, че той не се стряска за живота на един човек, който му е работил без пари целия сезон – от март до края на август.

Усетих гневни тръпки. Разбира се, сдържах се.

- Жечо, - рекох му сериозно – щом не дадеш колата и конете, ние ще поискаме кола от наши познати в селото и ще им разкажем как е станало това. Мисля, че няма да те похвалят хората, като научат, че не искаш да дадеш конете да отведем болния. Приемаш ли този срам?

Лицето му съвсем пламна. Хем от една страна не му се дават конете, хем го е срам от селяните, които ни обичат, особено тия, които идваха на нашите неделни събрания. Тогава той започна да тича напред – назад из двора, мърмори и най-после се обърна към нас и каза, че само били сме му пречели и не сме му извършили никаква работа. Маститият шеф забрави, че хамбарят е вече пълен и че всичко - от ранна пролет, до късно лято е преминало през нашите ръце.

Щом чухме това, ние с Кръстьо като по даден знак захвърлихме лопатите и отидохме да си стегнем багажа. Решението ни веднага да напуснем Ачларе, е непоколебимо. Жечо е смутен. Той мънка, подканя ни да останем, но нашите ръце вече стягат вързопите.

Ние уведомихми другарите си, предадохме им нашия разговор с Жечо и те одобриха решението ни като мълчалив израз на недоволство. Самият Жечо е вече смутен. Нашата постъпка и огорчението, което забелязах в лицата на нашите братя, събудили у него нови, може би непознати дотогава чувства. Тази промяна у него ни зарадва. Ние мислим, че това е един от плодовете на нашия общ братски комунален живот.

След обяд колата била готова, качили Коста и наредили един да го отведе до Карнобат. За нас с Кръстьо нямаше връщане. Ние се бяхме сбогували и вдигнали вече вързопчетата си, вървяхме към града, простили се с двора на Ачларската комуна."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Вървяхме пеш. Хълмовете и долинките блестяха с предобедната светлина на августовския ден. Движим се като бродяги по дългите прашни друмища. Сега, обаче, нямаме бради. Преди да тръгнем, ние се обръснахме. Над земята трепти мараня. Дочуват се познатите подвиквания на щурците. Над широката равнина, над по-високите ридове, върху жълтеникавите ивици на пътя, летния ден се чувства като топла милувка. Ние крачим с мисълта, че сме оставили зад гърба си тежък, но хубав труд. Малката горчивина от постъпката на Жечо изчезна. Ние знаем колко трудно се преустройва една закостеняла в собствеността човешка душа. Разбрахме колко е трудно на един селянин във време на работа, макар и не най-важната, да даде конете си за пренасянето на един болен човек. Обути сме в сандалите, които ни направи Борис, защото единствените сандали, които ни купи Жечо от Карнобатския панаир са във вързопчетата ни. Тях не бива да разваляме. С тях ще се явим на събора в Търново.

В Карнобат се отбихме при наши близки приятели. Семейството на двете сестри, Мара и Фанчета Савови, ни прие топло и братски. Ние разказахме, че сме тръгнали за Търново, но нашите мисли са все още в Ачларе при братята, при Коста, който оставихме болен и за който предупредихме, че ще пристигне наскоро в Карнобат, откъдето ще бъде изпратен или за Търново, или за София. Това ще се реши във връзка с неговото състояние.

След обяд, към седем часа, ние сме вече във влака. Кръстьовите и моите пари стигат да си купим билети до Стара Загора. Колкото се отдалечаваме, толкова Ачларе ни става по-мило. Мил ни става и Жечо с всичките си навици и хитрини. Този бяг на влака, всичко преживяно в Ачларе, ни става скъпо. Дощя ми се пак да върна изкривеното помещение на нашата библиотека, да седна на дъските и да сложа дебелия том на Астрологията на Катцер, Либериус, Либра. Поиска ми се да прегърна Христо и да тръгна по прашния друм към нивите. Много ми се искаше пак да чуя мърморенето на Жечо и неговия въпрос: „Братя, с какви лъжички искате да ядете киселото мляко? С чаени лъжички или разредено на айрян с големи супени лъжици?” Спомних си и за черната руска рубашка – как се редувахме да я обличаме, когато ни идеше реда да гоним кравите, впрегнати в тежката диканя. Тя беше толкова пъти изпотявана и изсъхвала, че можеше да стои права, ако я поставим на земята. Приличаше на бойна раница. И за тази дрипа дори ми стана мило.

Лети влака по релсите стремително, гладко. Колко е различно возенето от онова, с което свикнахме в село. Каруцата на Жечо беше без пружини, пътя беше каменист, а кобилата винаги бягаше в неравен тръст.

Над земята пада мрак. Най-после става тъмно. Ние се люлеем уморени на дървените пътеки във вагона и често заспиваме и се пробуждаме. Усещаме гарите по бляскавите светлини и после пак потъваме в полудрямка и в унасящия ритъм на колелата.

Най-после стигнахме в Стара Загора. Неприятно нощно слизане. Багаж, вързопи, хладни тръпки в гърба. Колко са тъжни ....... през нощта. Къде ще спим? Ние, разбира си, няма да безпокоим никого сега. Затова се спряхме в едно широко помещение, натъпкано с куфари, денкове, кошове и сандъци. Те са превързани с въжета и имат криви надписи. Аз легнах на една дъска, свих се и заспах, както спят носачите по железопътните гари. Кръстьо легна наблизо до мен. В съня си усещам тръпки първо в гърба, а после и по цялото тяло. Умората, обаче, надвива и аз като тръпна продължавам да спя.

Като се събудих призори, усетих, че целият съм вкочанясал от нощния хлад. При нас дойде от някъде един наш ямболски приятел. Видяхме се с него и тръгнахме да търсим Александър, който се беше прибрал в Стара Загора при домашните си няколко дни преди нашето тръгване.

Аз останах да гостувам при Александър, а Кръстьо отиде в друга къща. Като си легнах вечерта, разбрах, че съм болен. Усетих съвсем ясно признаците на маларията. Челото ми пламна, разтърси ме треска с неприятни студени тръпки по гърба и после огън, като че съм в пещ. Когато през деня малко се поокопитих, но все още сериозно разтърсен от маларията, ние с Кръстьо излязохме за около половин час, за да продадем часовниците си. За моя ръчен часовник получих 100 лева, а Кръстьо за неговия получи 150 лева. Часовникарят дълго разглежда марките на тия часовници и нашите лица. Кой знае какво си е помислил, но плати парите. Това са пътните ни разноски до Търново.

Наново легнах в дома на Александър. Замаян съм и усещам, че изгарям от огъня на болестта. Като в просъница виждам как минава край мене бабата на Александър – една мила старица в народна дебърска носия. Усещам, че се грижат за мен, усещам, че Кръстьо е до мен и ме разтрива с яките си ръце.

Въпреки всичко ние вечерта трябваше да пътуваме. Извадихме си билети за подбалканската линия до Дряново.

От това пътуване имам само кошмарни спомени. Нищо друго не помня. Какво ли пък може да запомни един пламнал в огън човек. Пред очите ми отвреме на време пламваха лампите на някоя гара и шумът на вагонните врати, който достигаше до ушите ми. Усещах как понякога Кръстьо идваше до пейката, на която лежах и проверяваше състоянието ми. Изобщо кошмар!

Пристигнахме на гара Дряново. С мене на тази гара стана нещо, което аз мога да нарека истинско чудо. Още със стъпването си на земята, аз се почувствах съвършено здрав. Никаква медицина, никаква наука не могат да обяснят как стана това, че когато вдъхнах за първи път хладния и чист планински въздух, аз се почувствах като новороден. Нито следа от умора, нито следа от треската и огъня, който ме бе обхванал през нощта. Може би моят организъм, роден на планината, усети нещо свое, родно и лекуващо. Аз живях толкова месеци в полето и сега, когато усетих планината, моето здраве веднага се възвърна. Вдигнах багажа си и тръгнах с бодри стъпки."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Звездите бавно изгасваха в прекрасната утрин и скоро съмна. Тръгнахме към манастира. Там намерихме добро гостоприемство. Разгледахме черквата, около която се е търкулнала скала от близката височина и не е направила пакост, видях и костницата на загиналите в дряновското въстание и разговаряхме с игумена. Той е гостоприемен пълничък човек, но много пъргав. По цял ден прехвърква по двора, отива при различните гости и хвали сливовата ракийка, която сам манастира си произвежда.

Когато вечерта се прибрахме за сън, ние трябваше да сменим ролите си. Аз бях съвършено здрав, но Кръстьо усети пристъпи на малария. Поразмислихме се и .......... Аз започнах да разтривам Кръстьо, успях да облекча малко страданията му, но разбира се, не можех да отстраня маларията, която здраво беше прегърнала Кръстьо в горещите си обятия.

Около Дряновския манастир и в самото балканско градче има какво да се види. Наблизо до манастира има пещера – едно красиво смайващо образувание на варовиците. С тайнствен шум в дълбочината на пещерата се стичаха води. На човек му се струва, че е в някое подземно царство. Градчето пък – едно старо еснафско и балканско селище, привлича със старинните си дюкяни и с един бит, който, макар и залязващ, все още вълнува сърцето.

На 14 август с влака ние пристигнахме в Търново.

Колко ми е трудно да разкажа за чувствата, които ме обладават, когато стигнахме в Търновските лозя. По-преди загатнах, че там има едно място, което небето залива с преизобилна светлина. Всичко е все така бяло, величава и лъчезарно. В широкия двор пред голямата къща на лозето има наши приятели от цяла България. Тук ние срещнахме наново усмивката на нашия Учител. Тук наново се събрахме – ачларците, донесли слънчевата усмивка на житните ниви и тук таме и малко малария.

След няколко дни всички комунари сме тук. Половината са маларични. Ние разказахме на Учителя нещичко от нашия живот, но той като че всичко знаеше. Позачерви се Жечо, когато Учителя каза, че пресилените неща не са полезни, но само това. И ние се потопихме в бялата радостна атмосфера на събора.

Спя в палатка. Нощите са неописуемо тържествени. През отвора на палатката виждам същите съзвездия, които наблюдавах в Ачларе. Леглото ми е кораво, но една небесна люлка ме люлее.

Струва ми се, че това, което разказах за Ачларе и нашата комуна, са повече външни случки, които на места са смешни и наивни. Но има друго нещо, за което ми е много трудно да говоря То не се поддава лесно за разказване. Всеки един от нас, комунарите, го носи дълбоко в себе си.

Сега вече се отказвам да рисувам хората и обстановката. Пред мен е моят малък дневник. Аз го разлиствам и зачитам. Ще прочета някои листа така, както съм записал върху тях моите преживяни минути и часове. Това е богатството, което отнесохме със себе си от Ачларската комуна. Вие ще ме слушате. Ще се опитам да събудя от тия страници някои преминали дни и нощи така, както те идваха и си отиваха от нашия живот. Дано някой от вас почувства трепета на нашия жаден за проникване в Божествения свят живот. Дано някога и самия мен облъхне безсмъртната красота на Великата Любов, която се изливаше над нашите изкласили ниви."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Ачларе, понеделник, 29 май.

Преди обяд копахме на маковата нива, но след обяд сме у дома. Вали напоителен обилен дъжд. От стряхата на селската веранда ние усещаме миризмата на земя. Може би не ще повярва някой, който цял живот е бил градски жител, но земята има чудна миризма.

Какъв преди обяд беше днешният! Има нещо неописуемо хубаво, когато копая на просторната нива. Другарите са далече и едва дочувам звънките удари на техните мотики. Небето над мен е огромен купол с плувнали по него облачета, дошли от морето. Сам съм, леко помилван от утринната хладина. Струва ми се, че съм мъничка точица, в която се срещат небето и земята. Усещам тази дреха. През босите ми крака нахлува топлата тръпка на майката земя, която ме е родила и в гърдите си усещам възторга от синята усмивка на небето.

Копая и никой не подозира, че под съдраната ми риза имам едно ликуващо сърце.

Вие, драги читателю, си спомняте тези думи. Аз ги казах и в началото, когато започнах да разказвам за Ачларци.

Изкопавам една бразда и спирам. Свалям леката си платнена шапка и усещам как вятърът се хвърля в моите обятия. Сякаш някой ме прегръща.

Сам съм в тази вълнуваща се степ, но ми се струва, че някой стои тук наблизо.

Сядам на топлата пръст. Чувам сърцето си и ми се струва, че то пее някаква песничка. После лягам на браздата. През примижалите ми клепачи слънцето изпраща безброй багри. Мисля си за щастието. Има ли щастие? Има ли щастливи хора на света? Може би в „Хиляда и една нощ”. Там принцовете са щастливи. Те летят със своите яки жребци, окичени със злато. Те живеят в хладните зали, където гукат гълъби и свирци огласят пространството с любовни песни. Но все пак не е щастие това, което могат да ти отнемат други принцове с по-яки коне и по-голямо богатство. Какво богатство е това, което трябва да се брани с острието на пики.

Учителя Беинса Дуно ни научи, че щастлив човек може да бъде, който е наблизо до Него. До господа, до Великата Любов. Когато Той се докосне до тебе, ти ще бъдеш безкрайно щастлив.

- Христо бе – питам го аз, когато се наредим по браздите – чувстваш ли, че има някои часове през деня, когато душата ти става неизразимо хубаво.

- Да, разбира се – отговаря Христо, забил дръжката на мотиката в меката пръст и сяда дори кръстато на широката металическа част на мотиката /да се чудиш просто как го прави, като че седи във въздуха, когато го гледаш отдалече/, това са добрите татви. Татвите – продължава той - са различни. Те са течения от небето. Слизат от там като невидими потоци и се променят.

- Така ли? – казвам аз.

- Да – отговаря Христо меко и замечтано. – Това са небесните татви, което ще рече, различни гами от невидимия свят.

Вятърът отнася шепота на Христо.

Щастливо обстоятелство е това, че всички комунари от братската Ачларска комуна са музикални и са при това добри певци. Вечерно време ние попяваме пак така многогласно, както някога в нашите събрания у Коста. Песента тържествено се излива в тишината на настъпващата вечер и тя ни възвръща в един хубав спокоен свят, като заедно с нова възвръща бодростта ни след морната работа.

След като си легнем, дълго още звучи в душата ни песента. Заспивам като че небесната люлка отново ни залюлява."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"30 май

Аз на сън виждам море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но не съм го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ни делят ат него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идват оттам и ни подканят да отидем при него.

- Като бели изкъпани агънца са тия малки бели облачета – казвам аз на приятелите си. – Колко ми се ще да отидем до морето.

- Жечо няма да ни даде пари за път – казва един.

- Ще идем пеш до там – отговарям аз.

На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстьо. Вие знаете вече това.

Над полето трепти пролетна радост. Чучулигата се извива над нас във висините. За нас няма нищо невъзможно!

Юни

Слънцето праща божествен огън, а полето трепти в маранята. Аз не познавам друго поле с такива широки и волни хоризонти. Облаците днес са наредени недалеко околовръст и като че ли чакат нещо.

Юли

Днес Кръстьо донесе на нивата баница. Една от учителките в селото е вече наша съидейница. Тя ни праща баницата.

Днес се замислих за моята майка. Спомних се как пътувах с нея като дете във влака. Там седяха онези ханъми с разноцветни наметки. Как се различаваше лицето на майка ми от лицето на турските жени.

Когато си легнах вечерта, когато сложих главата си на коравата възглавница, над мене се бе разстлало невъобразимо широко звездно небе. Почувствах, че образът на майка се разлива в безкрайната ширина и оттам слиза утехата на някаква друга майка, която ме обича със същата обич, както моята майка и вместо черната забрадка на майка ми, тя е заметнала плащеницата на звездната нощ.

Така аз се научих да разговарям с великата майка на света, която слиза от небесните висини, докосва ме с небесната си длан и ме милва, както тогава, когато бях дете.

Още колко неща бих могъл да разкажа за Ачларе, но и това малкото, което казах, е достатъчно да проумеете какво велико нещо се извърши у нас сред това широко плодородно поле.

После следва Карнобатския панаир. Сандалите, които ни купи Жечо, гостуването при семейството на Мара и Теофана и връщането в нощта, когато щурците свирят из полето и на изток бавно – бавно се подава дискът на пълната луна."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"22 юли

Аз и Кръстьо пътуваме към Бургаския окръг. Посетихме селото на някои наши приятели.

Днес с мен се случи нещо неприятно, но то от друга страна ми показа как Божи хора живеят на тази земя. Ние се движим между селата Лъджа кьой и Терджуман. Бях малко настинал и уморен. Усетих и силни болки в стомаха. Аз никога не съм страдал от стомах, но тогава – към 3 часа след обед, след като направихме по една топла баня в Лъджето, усетих такива непоносими болки в стомаха, че трябваше да седна върху един камък на пътя. Не можех да се помръдна. Сякаш нож бе забит в стомаха ми.

Кръстьо и някои други приятели трябваше да заминат за Айтос, но аз в това състояние не можех да ги последвам. С големи усилия стигнах до къщата на един наш приятел – бай Мильо. Останал сам в една селска непозната къща, легнах върху чергите на един диван. Болките са адски. Веднага при мене дойде жената на Мильо – една сериозна, около четиридесет и пет годишна селянка с необикновено дълбоки, замислени очи. Аз останах поразен от вниманието, грижите и тревогите на тази странна селска жена. Само моята собствена майка би могла да се грижи така, както жената на Мильо. Помолих я да стопли вода в един съд и да ми я даде в една чаша. Врялата вода на малки глътки може да успокои малко болките, но аз все не можех да се помръдна. Поставих си и топла тухла на стомаха и така дочаках нощта.

На няколко пъти усещах как с леки нечути стъпки жената приближаваше до моето легло и слухтеше дали спя. Като че на това легло лежеше не един случаен непознат пътник – приятел на нейния съпруг, а собственото й дете. В тия леки стъпки на босите й нозе, аз долових приближаването на чистата човешка любов, която живее в някои сърца. Аз видях човекът в най-прекрасния му вид. С грижите на тази непозната селянка, видях бъдното човечество, заживяло в мир, братство и взаимопомощ. Видях Царството Божие на Земята.

Аз никога не ще забравя сестра Златка. Така се наричаше селянката с големите тъжни очи.

В село Коджа махле аз видях осъществена на дело Христовата любов. Селяните са премахнали оградите без закон. Цели махали живеят като едно семейство. Там копаят, жънат и вършеят задружно. Днес ожънат нивата на Ивана, а утре на Тодор. Отиват всички вкупом с песни, с радост. Тук хората са осъществили по любовен път това, за което от много десетилетия се борят комунистите. В това село има младежи, които се учат да свирят, учат стенография, есперанто и четат в свободното си време."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"27 юли

Чудно ми е как вдигам тези тежки снопи на колата. Когато колата е натоварена както трябва, ние пренасяме снопите на хармана. Вие знаете вече как Жорж подканя кравите.

С младите кончета вършитбата върви по-лесто. Те не се мразят както кравите. Подсвирнеш им и те припнат. Изправят хубавите си главички, развеят гриви и подскачат весело.

Днес Александър замина за Стара Загора. Няма вече да слушаме арията от Миньон.

10 август

Вие вече знаете как тръгнахме с Кръстьо за Карнобат. Знаете и останалото. В двора на търновскато лозе има светлина.

Ачларе сега е само един спомен. Как ли изглеждат сега двора, нивите и самия Бай Жечо? Щом нашите коси са посивяли сериозно, какво остава за него.

Ачларе е един неповторим опит за нас – осмината ачларци.

Ачларе свети в нас. Над ачларските ниви има дълбоко лазурно небе и по него плуват малки бели облачета като окъпани агънца. Така ги наричахме с Христо.

Ачларе е един малък подвиг, една страничка от пътя на нашите безкрайни друмници. Той е един малък опит за нас и за Учителя Беинса, който ни изпрати там.

В Ачларе ние изпълнихме душите си със светли мигове, както изпълнихме хамбаря с узрелите златни зърна от обилната жътва."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

Комуната в Русе

На следната година се създаде нова комуна в град Русе. Тук работите не са както в Ачларе. Тази комуна се осъществи в един хубав чифлик в местността „Свирчовица”, където за обработване има не толкова ниви, колкото градини със зеленчуци и плодове. За първи път в тази комуна участваха и някои наши сестри – Цветана, Виктори, Пенка и Дафи. Нов комунар в Русенската комуна е и Петър Камбуров от Казанлък.

Направи ми впечатление как Петър, като бивш анархист, прави първите си стъпки в този братски съвместен живот. По начало той не обича да се приобщава към някои порядки и често проявява нетърпение. Всяко, и най-малкото засягане на личната му свобода, го дразни. Той е много мил, много сърдечен и предан брат, но носи върху себе си знака на безвластието и онова хем задълбочено, хем непокорно начало на славянския човек, което той е наследил между другото и от усърдното четене на Достоевски.

След няколко много малки буреносни дни работата тръгна.

Градината и двора на Русенската комуна са отлични. Има сянки, има навес, странични постройки и доста много удобства. Тук ние не сме принудени да водим примитивен живот, както в своето първо Ачларско посвещение. В Русенската комуна работим така жестоко усилено и не се уморяваме, както при бай Жечо.

Заработваме добре. Копаем в градината около стъблата на прочутите по своята природа русенски домати, окопаваме бостана с дини и пъпеши, както и царевичната и слънчогледовите ниви. Аз и Кръстьо, както винаги, пак се отделяме малко встрани. Двамата спим или в една стара сграда, където държат инструменти и други градински потреби, когато е облачно и хладно, или пък навън на открито, като всеки постила под себе си малка черга и се завива с балтона си. Топлите юлски нощи ни пазят и ние сме доволни.

Над нас пак блестят съзвездията, които гледахме в Ачларското небе, но сега ние се чувстваме повече у дома, заградени сме с повече топлота и грижи.

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Сестрите спят на хълма в една заветна падинка. Там те си отнасят черги и ние дълго след като се свием в дебелите си балтони, чуваме шумния им говор.

Сутрин се събираме на закуска. Преди това пеем сутрешния си наряд с тиха тържественост и после закусваме.

От високия рид на „Свирчовица” може да се види как се белее Дунава и ние често се заглеждаме в тая ивица на север.

През един неделен ден с много напрегнато слънце и необикновен пек, заваля продължителен и пороен дъжд. Със застрашителен тътен от баира над нашата комуна се зададе облак като огромна черна ламя. Светкавици раздираха нейното туловище и оттам рукнаха води, като че нов поток трябва да залее земята. Водата се изсипа над градините и изрови корените на много зеленчуци, заля лехите и най-после разруши и отдалечи моста върху широкия ров, през който се влизаше в стопанството. Тази случка създаде тягостно настроение, защото съвпадна с първите дни на нашето пристигане, но от друга страна ни импулсира за работа, да поправим всички щети. Съставихме план. Още на другия ден сутринта ние започнахме усилена работа. Първото нещо беше да направим един хубав, по-широк и по-устойчив мост. Освен това решихме да разширим рова, колкото може повече, за да може прииждащата от височината вода да се отцежда по него, без да залива градината. Две дълги дървета бяха издялани и приготвени за главни носачи на моста. Аз имах възможност да проявя своите строителни качества.

Още същия ден при нас дойде един млад човек и ни каза, че и тяхната комуна, която била наблизо, пострадала. Ние разбрахме, че наблизо до нас има друга комуна, на анархисти. Ние им симпатизираме. Отличават ни само методите, с които осъществяваме своите идеали. Ние сме против всякаква принуда, а те все още имат насилствената експлоатация като средство за началото на новия безвластен живот.

Нашето импулсиращо начало е любовта, която виждаме във всичко. Тя е в тихия лазурен ден, в изобилието и в бурята. Съседите от анархистичната комуна считат, че вредните елементи на живота трябва да се отстранят така, както се отстраняват гъсениците от дърветата. Ние мислим, че методът на това „отстраняване” е вреден и гибелен за тия, които го прилагат и че нищо от това, което иде след „отстраняването” не носи добро, тъй като е положено върху кръвта, сълзите и страданията на хората. Ние вярваме, че всяко нещо, което човек изгражда отвън, трябва предварително да е осъществил в себе си. И отделния човек е един свят, който трябва да се устрои идеално, както смятаме да устроим нашия свят. По такъв начин отделната личност не се обезличава като безсмислен комар в обществото, а ще звучи като тон във великата мелодия на целокупния живот.

Често ние влизаме в разговор с тия анархисти. Харесваме някои техни възгледи. Харесваме им и ние, но винаги разговорите ни свършват с това, че нашето е по-съвършено дело, но за него още не е дошло времето."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

" Работата с моста, канала и градините привършваме успешно. Стопаните – ръководители са доволни от нас. Бурята ни научи как хората трябва да се предпазват от нея. Така и всяка беда в живота на човека го учи на ум и разум. Затова ние не се борим със злото, а се учим от него. Учителя Беинса казва, че злото е сила, която трябва да впрегнем да тегли Божественото дело.

Един ден на чешмата срещнахме един от анарахистите, с когото не бяхме се виждали. Той направи на нашите хора голямо впечатление. Имаше черни очи и горящ поглед. От малкото думи, които разменихме, пролича, че тй е необикновено начетен човек. Имаше голяма култура и приказваше оригинално. Решихме, че той ще е някой от техните теоретици.

Вечерна след работа излязохме на разходка до отсрещния хълм. Там дойде и някой от анархистите. Те ни изпяха някои свои песни. И ние изпяхме някои от нашите песни. Те ги слушаха с внимание.

Ние разбираме копнежа за свободата на тия обгорели мъже, които пеят с меки баритони. Знаехме и това, което ни разделя от тях, но сега, в тази тиха и спокойна вечер, ние мислехме повече за това, което ни сближава. На другия ден Петър Камбуров ми каза, че единият от тях, този, когото срещнахме вчера на чешмата, е Георги Шайтанов – виден анархист и най-необоримия техен теоретик. Другарите му го наричаха с друго име, защото той беше в нелегалност. Петър ми каза, че дори не всички от другарите им знаят кой е той. Само брат му Иван и някои от най-привързаните знаят истинската му самоличност.

С Георги Шайтанов аз се видях и по-късно, при други обстоятелства.

Спомням си, че и в Бургас веднъж ние срещнахме група комунари – толстоисти. Те бяха привидно по-близко до нас поради вегетарианството си и принципа за непротивене на злото, но и с тия анархисти ние не се чувствахме чужди. Те бяха против сковаващите рамки на всяка власт и копнееха за един живот, когато съзнанието на човека ще бъде така извисено, че всичко, което е ограничение и насилие, ще падне като излишно скеле, след завършването на постройката.

Не зная сега, но тогава толстоистите се показаха фанатизирани непротивници и имаха наивни схващания за техниката и обработването на земята. И с тях нещо ни отличаваше. Все имаше нещо, което беше по-чуждо от нашите разбирания. От една страна те, а от друга – анархистите с фанатизма за безвластието и утопическата постановка на въпроса за уредбата на бъдещото общество. Ние трябваше да виждаме добре и да коригираме в себе си тяхната недостатъчност. За нас нямаше недостатъчност в идеите, а има винаги недостатъчност на сили у човека да ги осъществява истински. На анархистите трябва да казваме, че насилието разрушава човека, а на толстоистите да обясняваме, че не трябва да се отричат техниката и напредъка. Човек – казвахме им ние, трябва да си служи с придобивките на цивилизацията, но да ги употребява за по-възвишени цели от тия, които днес има човекът на земята.

Ние вярваме в безсмъртието на душата, във вечния път на всемира и че един човешки живот е едно кратко престояване в оазиса на това безкрайно пътешествие. Ние сме най-убедителни и най-несъкрушими в доводите си, но нашите идеи могат да намерят място само в едно пробудено съзнание.

Учителя Беинса Дуно даде едно от най-прекрасните тълкувания на Христовото учение."

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Януари 25, 2010 от Ася_И

[Ася_И]

"Ярко се белеят нашите ризи на угарите или сред разлюлените златисти класове. Тук никой не може да ти попречи да си мислиш и съзерцаваш каквото искаш, защото приятелите са далеко на другите бразди. Можеш да замълчиш, да запееш или да се молиш. Когато някой от братята се изравни с тебе при копане на царевицата или слънчогледите, можеш да му кажеш:

- Как бих искал да видя морето! Би ли дошъл с мене да отидем до там?

- Как, пеш ли?

- Пеш, разбира се.

- Добре, утре тръгваме, но много рано, нали?

- Да.

На следния ден ние вече вървим по прашния друм. Зад нас са останали много километри. Краката ни са обути в прости сандали. Работни хора из полето ни поглеждат и после продължават работата си. Никой не ни пита кои сме.

Ето най-после и морето. То се разстила в безкрая. Талазите му се разбиват с тежки въздишки в камъните на брега. Синьо - зелено, гълъбово с бели гребени, бурно, а някога мълчаливо, неуловимо и безкрайно като вечната тайна на живота.

По-долу, в Ачларския дневник, аз ще разкажа какво почувствах, когато видях морето.

Това е Ачларе - нашето първо училище на братски комунален живот.

Ние сме отново в Ачларе. Работим на нивите. Упояващо миришат слънчогледите. Цъфналите едри глави са обърнати към Слънцето. Земята е напечена като пещ. Тя трепне в палещите слънчеви обятия. Зареждат се седмиците на жътвата. Вечерите са морни и величави с морните съзвездия, плувнали по небето. Щурци пеят усилено и хладен повей освежава лицата ни, изгорели от юлския пек.

- Гледайте, Млечния път! - обажда се някой от облегнатите на кръстците жетвари.

- Да, виждам го - отговаря друг. А ти виждаш ли „Лебеда” в него?

- Там пък „Северната корона”.

- Това там е сърцето на Лъва. Регулус се казва тази звезда.

През неделните дни беседваме с някои селяни. В селото има и такива, които не ни обичат, но една група селяни редовно идват и сядат в широката хладна стая на братската комуна. Дълбоко са напукани работните им ръце и очите им гледат честно. Ръкавите на чистите им ризи, облечени за неделния ден, белеят, а поясите им имат цвят на божур. Жените носят бели забрадки. Всички слушат смирено.

Някой от нас, чийто ред е днешния неделен ден, прочита една глава от Евангелието. После той тълкува свещените слова и накрая казва на селяните, че един ден дворовете им ще бъдат без огради и те заедно и с песни ще жънат братските си ниви.

- Ще дойде ли Христос? - пита наивно чистосърдечна женица.

- Ще дойде.

- Кога?

- В дух и истина ще дойде, сестро, а не като човек. Ще дойде като бич между човеците.

Мълчи жената и мисли за нещо. Мълчат и слушат и другите селяци от Ачларе. После изпяваме една песен. Сърдечни и топли са поздравите на грубите жетварски ръце на тръгване. Очите гледат ведро и сърдечно.

Остнало е нещо в душите на тия селски хора.

Прибираме се за сън. В душите ни пее Слънцето. Химните на светлината звучат там. Умората надвива. Заспиваме с надежда, че утре рано ще видим Зорницата.

Понякога, когато вървя из полето ми се струва, че някой ми говори. Ветрецът тихо полюлява изкласилите ниви, а от тези класове излизат думи.

Сами си месим хляб, варим зелен боб и яздим на коне, понесли храна към нивите. Ръцете си усещам много силни. Повдигам снопите и ги качвам на колата. Тръгваме. Колелетата скърцат, люлее се високият товар и легнал върху снопите като във вълшебна люлка, аз гледам в дълбоката синевина и си мисля колко прекрасен ще стане някога живота на хората.

Вечерта, върху морната жълта светлина на газовата лампа, отбелязвам нещо в моя дневник. Върху първата страница на тази малка смачкана тетрадка има надпис: „Братска комуна в с. Ачларе.” Чета:

„Дните и нощите идват и си отиват тихо и спокойно над Ачларе. Не зная дали във всеки човешки живот настъпва такова време един безмерен мълчалив възторг изпълва душата ти, но в моя живот, въпреки всички, което преминах, настъпиха такива дни и нощи. Аз зная, че те ми са подарени от една много щедра ръка, заради голямата любов, която приех в душата си. Аз зная, че тази любов съществува. За Нея за пръв път ми каза Кирил от планината, а Учителя непрестанно приказваше за Нея в своите беседи. И по-рано обичах природата, но тогава не знаех, че всичко около мен има очи, уши и е жива душа. Сега аз навсякъде виждам само него - Безкрайния Вечен Дух на битието. Той е могъщ и величав, но същевременно нежен като утринното полъхване на ветреца, но най-главно любящ. Виждам го в бездънната синевина на небето, в стадото бели облачета, подкарани от небесния пастир или в празника на нощта, когато звездите пишат съдбините на света. Чувам гласа Му в пълните житни класове и в песента на щурчето, започната сякаш още в първите дни на творението. Чудесни дни! Кога синята метличина ме е гледала така измежду синурите и кога друг път моето сърце е лекувало?

Кой съм аз, откъде извам, накъде искам да вървя?"

Из спомените на Георги Томалевски

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"