Спомени от Тодор Божков

[Таня]

ДОБРУДЖА

Така се нарича територията между Черно море и устието на р.Дунав – на север и линията Варна – Русе от юг. Кой не знае, че Добруджа е българска земя , и че там се основа най-напред Първото Българско Царство и че тя е равна , плодородна и богата земя и затова беше наречена Златна Добруджа. Северната част на Добруджа беше дадена на румънците още преди освобождението на България през 1878 година като награда за участието на румънците с един корпус при обсадата на гр.Плевен. Южната част на Добруджа до 1913 година беше българска, след това беше дадена на румънците поради нещастните за България години през 1915-1918 . Българският народ се беше примирил с мисълта за загубата на Северната част на Добруджа, но за Южна Добруджа той страдаше, скърбеше както рождена майка за своята загубена рожба. Писатели и поети и цял народ със своите трубадури изразяваха тая своя жалба и даваха тон на желанието на своето сърце за работа и действие за връщането на тази хубава земя към Майката - Родина. Това не беше шовинизъм, нито империализъм, а естествен стремеж да се поправи една историческа грешка – една неправда.

Разбира се, господстващото мнение беше за всички , че това освобождение в края на краищата ще стане с война и ще дойде по пътя на оръжието и победата.

По-късно, обаче, както е известно, със споготбата в гр.Крайова през 1939 година, румънците без война, поради създалата се политическа обстановка, отстъпиха Южна Добруджа и тя отново стана българска земя.

Във връзка с това връщане на Добруджа искам да предам една своя опитност с нашия Учител.

Далеч, преди да стане това събитие, когато този въпрос не беше още поставен на обсъждане, нито от отговорни места, нито от пресата и пр., Учителя по далечен и особен свой начин, познат на неговите ученици, при срещите ми с него, ми даваше да разбера, че Добруджа ще се върна на българите. На това аз в началото не обръщах особено внимание и си го обяснявах с общото настроение на българския народ. Това желание все още беше нещо далечно, неопределено и в областта на мечтите. А събитията явно говореха, че не е още назрял въпроса за подобно нещо.

Учителя виждаше, може би, че аз не го разбирам правилно и при една среща с него съвсем ясно ми каза, че няма да мине много време и България ще си възвърне Добруджа. Аз се зарадвах и изненадах от това негово изказване и казах, че това може да стане само с война и оръжие. Учителя, за моя изненада каза така:”България ще получи Добруджа без да гръмне пушка и Добруджа ще падне в ръцете на българите като узрял плод”.

Аз познавам добре Учителя, вярвах в неговитне думи, но не предполагах как е възможно да стане това чудо. И без да споделям с някого това, аз заживях със сладостното очакване Добруджа да падне като „узрял плод”. Мина време, събитията течаха, но все още нищо не показваше, че ще стане нещо подобно на това, което аз очаквах. Беше минало година, а може би и повече, когато започна леко и отдалеч да се говори, че Добруджа трябва да се върне на България. И все пак, това беше нещо далечно, неопределено и неясно, само пожелание.

Настъпиха по-решителни събития. Отминаха тревожните 1938 и 1939 години. През лятото на 1940 година аз с войсковата си част, на която бях началник, бях на лагер край град Сливница – западно от София. Франция беше победена, разгромена и окупирана от Хитлер. Влаковете с бензин непрекъснато минаваха през България и вървяха от изток на запад. Събитията ставаха все по-напрегнати и изненадващи.

Пресата отразяваше по-главните събития, но българите не знаеха какъв дар им готвеше съзбата. Те не познаваха Учителя, те бяха слепи и глухи, живееха в мрак, егоизъм и заблуда в своя материализъм, без светлина и благородство. Така беше отдолу, отгоре, до най-високите места. Те дори не виждаха, че въпреки своята слепота и невежество, бяха под някакво невидимо покровителство и закрила. Това се отнасяше дори и за нас, които бяхме около Учителя и бяхме малко прогледнали и все пак недостатъчно и далеч от истинската и пълна светлина, която той изливаше изобилно над света.

Витлеемската звезда вече светеше над България, но уви, тя беше невидима за големите, учените, горделивите, силните и за представителите на официалната религия, нещо повече, те дори бяха враждебни, злобни и отмъстителни и не виждаха доброто, което им се даваше.

На лагера в Сливница главния въпрос, който се разискваше между офицерите ,беше дали румънците ще ни върнат Добруджа. Този въпрос вече беше излязъл на сцената. Заговори се за някаква конференция, а след това дойдоха и преговорите в Крайова.Надеждите бяха слаби, пресата ту ги засилваше, ту ги отслабваше. Явно беше, че различията са големи. Офицерите тогава бяха държани далеч от политиката и се възпитаваха главно във вярност в короната и трона на царя и за готовност да разрешат националните идеали с оръжие, когато им се заповяда. Един от първите национални идеали беше и връщането на Добруджа. Всяка вечер на офицерския стол след дневните усилени занятия, се коментираше по военному въпроса във връзка с преговорите в Крайова. Вече няколко дни как пресата даваше лоши сведения за хода на преговорите. Даже се очакваше да бъдат прекъснати без всякакъв резултат.

Въпреки думите на Учителя и аз , макар да пазех тайна и мълчание по въпроса, бях неориентиран и обезпокоен. Надеждите ми се замениха с разочарование. Прекарах една мъчителна нощ, без да давам преценка и решение за крайния изход на въпроса. Внезапно ми дойде мисълта, че София не е далеч, защо де не отида да попитам Учителя по този въпрос. Тръгнах и за по-малко от един час бях при Учителя. За моя голяма изненада думите на Учителя бяха: „Всичко е свършено. Добруджа е вече в ръцете на българите”! Той беше кратък, думите му бяха точни, ясни и определени.

При други случаи много пъти думите му бяха неразбираеми, защото се реализираха в по-късни моменти. Аз знаех това и имах вече опит. Някои негови думи аз разбирах много по-късно, дори след години. При други условия и при друго съзнание в мен, но тук той беше категоричен.

Учителя не беше като нас. Той знаеше всичко в света и всякога знаеше кога, кому, какво и как да го каже. Той беше за мене изявление, откровение на Великото, на Неизразимото в света. За съжаление, българите не разбраха какво блоговоление и какъв неоценим дар бе му определено от Небето.

След срещата ми с Учителя внезапно и неочаквано за всички се оповести радостната вест за връщането на Добруджа. Думите на Учителя се сбъднаха.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

ИЗБРАНИЯТ НАРОД

Някога евреите се смятаха, че са избран народ. Имаше и между нашите хора, които мислеха, че нашият народ е Богоизбран. Защото Учителят, Пратеникът Божи се е родил в България. Така мислих и аз. Ще ви разкажа нещо във връзка с този въпрос,

Три деня, след като бях при Учителя, когато той ми каза, че всичко е вече свършено и Добруджа е в български ръце, официално беше оповестено това събитие. Думите на Учителят бяха потвърдени по един недвусмислен и категоричен начин. Радостта беше всеобща и голяма. Официално беше наредено да се отслужат благодарствени молебени, да се направят военни паради и да се даде най-голяма тържественост на това събитие. А неофициално беше подсказано заслугите да се отдадат на Мъдростта, на царя и правителството и особено да се подчертае, че това става благодарение на подкрепата ни от Хитлер и Мусолини. В качеството си на войскови началник, по силата на обстоятелствата, трябваше и аз да държа реч за това събитие; на тържеството в град Сливница.

Аз застъпих в своето изказване въпроса от гледището на историческата правда и затова, че нашия народ има своето духовно богатство и добродетели и се ползува със закрилата на Невидимия свят, в смисъл на някакво избранничество и предопределение. Аз мислех, че с това отдавам признателност на Светлите същества, които бдят и пазят България. Разбира се, това изказване аз направих съвсем бегло и общо, незабелязано и неуловимо за тия, пред които говорих, защото тези, на които говорих не бяха готови да приемат направо тези неща. Учителя по своя път знаеше за това мое изказване и пред широк братски кръг в обща беседа между другото Той каза: „Имаше един наш брат, който тържествено искаше да изтъкне, че българският народ е богоизбран и предопределен". Той замълча

и след това продължи: "Българският народ не е Богоизбран". Той няма качествата да бъде Богоизбран". След това спря и след малко пак продължи: "Всеки народ може да бъде Богоизбран. Богоизбран народ е този, който изпълнява Волята Божия! Богоизбран е този, който служи на Божията Любов, на Божията Мъдрост и на Божията Истина. Богоизбран народ е този, който прилага Правдата, Доброто и Свободата”. Разбрах своята погрешка и съм благодарен на Учителя, че ме избави от едно голямо заблуждение.

Из Спомените на Тодор Бажков

[Таня]

КОЙ Е НАШИЯТ УЧИТЕЛ

Беше 1939 или 1940 година. Това бяха първите години от отиването ми при него.Аз още нямах пълна и ясна представа кой е Учителя и какви са неговите възможности.

В мен понякога се явяваше въпроса какво е Учителя в сравнение с Христа и в какво отношение трябва аз да поставя Словото на Учителя с това на Христа. Разбира се, по този въпрос аз нищо не съм споделял с Учителя, нито пък с когото и да било от мойте близки, но все пак в мен се явяваше едно противоречие и вътрешно раздвояване, което ме измъчваше и поради това, че то оставаше несподелено с никого. От това, което знаех за Учителя, аз разбирах и високо преценявах неговата голяма духовна същност и за мен той беше голям духовен авторитет, но все пак аз не бях намерил мястото, на което той трябва да бъде поставен в моето съзнание.

Един ден, поради моите лични нужди, аз бях приет от Учителя. Това беше в долната малка стая до големия салон, в който той приемаше посетители.

След като се свърши разговорът по другите въпроси, настана доста дълго мълчание, при което със затворени очи, дълбоко съсредоточен, стоеше срещу мене Учителя, седнал на своя стол. Аз го наблюзавах и очаквах да ми каже още нещо, или пък да разбера, че разговорът е свършен и трябва да си вървя. При това очакване, наблюдавайки Учителя, аз забелязах, че той променя физионимията на лицето си и така той съвсем непринудено ми се представи в няколко различни образа. В негово лице аз видях най-напред образа на Моисей, след това образа на Христа, образа на Бог Отец и най- после неговия собствен образ.

Всичко това стана така просто и така естествено, че в момента аз дори не прецених и не отдадох на това велико събитие онова значение, което всъщност заслужаваше.

След всичко станало, Учителя от своя обикновен вид, в който го познаваме, приключи срещата между нас и аз се сбогувах с него и си отидох.

В моето съзнание вече никога не се яви въпроса кой е Учителя, защото за мен този въпрос беше разрешен и то не на думи, а нагледно и съвсем недвумислено, напълно убедено и недвусмеслено.

Не споделих това досега, освен с много близки хора, защото мисля, че всеки по свой начин е познавал и знае кой е Учителя.

Горното написах саморъчно, с пълно съзнание за неговата достоверност.

Тодор Божков, ул. „Янтра”№1 гр.София

20.11.1968 год.

[Таня]

ПОСЛЕДЕН, НЕЗАБРАВИМ И ВЕЧЕН

За съответния образ на нашия велик Учител и за един незабравим спомен за него се отнасят тия мои думи.

Случаят е следният:

Няколко дни преди заминаването на Учителя дойде в дома ми наша сестра от Братството – Пенка Белева и ме помоли да отидем на Изгрева и да кажа на Учителя, че мъжът й Стефан Белев и в безсъзнание много тежко болен.

Сестра Пенка Белева беше възрастна наша сестра, от дълго време беше в Братството и беше много предана, изпълнителна и непоколебима и твърдо вярваше в необикновените възможности на Учителя. Тя имаше в това отоншение много опитности, някои от които тя е споделяла с нас.

Нейният другар и съпруг Стефан Белев беше също така известен, много културен, високообразован човек, владеещ няколко езика и със западноевропейско възпитание и образование. Той също добре познаваше Учителя и имаше непоколебима вяра и голяма преданост и любов към него.

И така, сесра Белева искаше аз да съобщя на Учителя, че Стефан е тежко болен ,че животът му е в опастност и Учителя ще направи пак чудото с него, за да му спаси здравето и живота. Брат Стефан Белев вече за трети път получаваше удар, като при първите два случая Учителя му спасяваше живота.

На молбата на сестра Белева аз отговорих, че доколкото зная от нашите братя и сестри, Учителя е също в тежко здравословно състояние и не приема никакви посещения, така че е безполезно да отивам, защото няма да мога да изпълня молбата й. Тя обаче беше непреклонна, настояваше и молеше въпреки всичко това, да отида и се явя пред Учителя и да му кажа, че Стефан е болен и е в много тежко състояние. Аз упорствах, не исках да се съглася, защото мислех, че е безполезно, безмислено всичко това, но пред нейната непреклонност и неотстъпчивост, реших да отида, като казах в себе си, да отида само за опит и за форма, че каквото е определено, това да бъде, така поне ще бъда оправдан и през нея и пред себе си, че съм имал доброто желание да сторя това.

Отидох на Изгрева. Застанах пред стълбата долу, която води за горната стая, в която лежеше Учителя. Бях точно под западния прозорец на неговата стая.

Разпитвах случайно минаващи наши хора какво е положението на Учителя, приема ли посещения, мога ли да се срещна с него или не! Всички ми даваха все един и същи отговор: „Учителя е болен и никого не приема”!

Реших да съобщя на Учителя посредством някоя сестра от тия, които му прислужваха, за да знае, че Стефан Белев е болен и то много тежко. Една от сестрите ми каза, че тя ходи при него и ще му каже това и веднага бързо, тичешком, се озова в стаята при Учителя. Аз чух ,обаче, Учителя как недоволно и сърдито я посрещна и й каза да се върне, защото не приема никого. Тя , обаче, беше много особена, не се подчини и почна да обяснява, че аз съм я изпратил и обясняваше за какво съм я пратил и своята настойчивост оправдаваше с моя някаква поръчка, нещо съвсем неверно, неуместно и нетактично от нейна страна.

Учителя на няколко пъти каза: „Аз вече никого не приемам! Аз вече никого не лекувам, идете си, оставете ме!”

Тя обаче пак настояваше, че е пратена от мен, че случаят е важен и пр., което , разбира се, беше съвсем нетактично, не беше вярно, защото аз не бях я пратил да тревожи Учителя и да спори с него, а само леко, деликатно и без излишни обяснения да каже, че Стефан Белев е болен.

От всичко станало аз бях смутен, измъчен и огорчен и недоволен от обстоятелството, че съм станал причина да измъчвам Учителя в такъв тежък за него момент. Бях като вцепенен, неподвижен, съкрушен и не знаех как да изляза от това положение.

След малко, за моя голяма изненада , аз видях Учителя, че излезе на тераската горе над стълбата пред вратата, обърна се с лице към мене като се подпираше леко за перилото. Аз бях смаян, объркан, бях в недоумение от всичко станало. Картината пред мене беше наистина неописуема!

Пред мене стоеше не човек, а самият Бог. Той горе, а аз долу! Блед, слаб, красив, с хубави бели коси и бяла брада, цял сияещ, с неописуема чистота и красота, благ, мил, кротък, добър, баща нежен и любящ. Той с нежен и мил поглед и съвсем тих глас се обърна към мене и каза: „Какво има, рекох, за бащата на учителката ли? „

Аз бях смутен, засрамен, почувствах се виновен, бях объркан пред това необикновено величие. На това, което беше пред очите ми, исках да се извиня, исках да го помоля да ми прости за всичко това, обаче аз чувствах, че всичко това беше излишно, защото той не ми се сърдеше, за това говореше неговият поглед и цялата му външност, която излъчваше любов, нежност, красота, доброта, благост и готовност да помогне и да услужва дори и в такъв момент, в който той се намираше.

Аз чух последните му думи: „Идете си, рекох, и му кажете, че ще му мине”!

След три-четири дни Учителя напусна физическия свят, а брат Стефан Белев още същия ден оздравя напълно и в пълно здраве живя още пет-шест месеца след заминаването на Учителя, след което и той набързо си замина от този свят.

И така, Учителя, в последните си дни на земята, болен, почти скъсал връзката си с физическия живот, направи велика саможертва и даде небивал пример на нас, неговите последователи, като прие и се сгласи с нас и се отзава на молбата ни да спаси живота на един наш брат.

Никога от моето съзнание няма да изчезне светлия и величав образ на нашия Божествен Учител, който остана в мен като последен , незабравим и вечен спомен за него!

Тодор Божков, ул. „Янтра”№1 гр.София

20.11.1968 год.

[Таня]

МОЯТ ОКУЛТЕН ПРИЯТЕЛ

Той вече не е между живите. Замина си от този свят твърде рано, към 55 годишната си възраст. Замина със своята вяра, установени убеждения, големи охулени постижения, с голям интелект и други качества и със своя особен характер. Той знаеше за Учителя, признаваше някои неща, но не стана Негов последовател. Това беше така външно, но в същност по съзнание и вътрешен живот той беше може би по-близо от нас до Учителят. За него искам да разкажа някои неща и то само за това, защото са свързани с Учителя.

С него ние бяхме съученици, учихме заедно от I до VI клас по старому. Бяхме винаги първите в класа по успех. Съперничество обаче между нас нямаше, В последствие аз постъпих във Военното училище и станах офицер, той свърши гимнааия и замина за Америка. Минаха много години, в Канада - Торонто той беше до към 1940 година. Върна се оттам в родното си село - Баня, Карловско, а аз съм от едно съседно на Баня село. Отивайки си за своето родно село, аз слязох на гара Баня и се отбих да видя своя някогашен приятел. По негово желание аз останах да нощувам при него и да му бъда гост за малко време. Вечерта той искаше да ми покаже някои свои окултни постижения, придобити в Америка и разбрах, че на това се дължи настойчивата му молба да остана за една вечер при него. Останали сме сами в стаята, след обикновен разговор, той започна окултен вътрешен разговор със своя духовен ръководител и в мое присъствие съсредоточен в себе си се осведомяваше по духовен път по въпроси, които го интересуваха. Аз го наблюдавах спокойно, чаках да свърши и да видя какво ще ми каже. Той ту говореше, ту слушаше. В някои моменти се изненадваше и питаше пак с очудване и възклицание и най-после сеанса приключи, той взе своя обикновен вид и доста изненадано се обърна към мен с думите: "Братко, не аз на теб трябва да кажа, а ти трябва да кажеш на мен, защото ти си под и много висше духовно ръководство. Защо не ми каза това предварително". Аз го гледах спокойно и очудено. Аз сам не знаех нищо, за което той ме упрекваше и през ум даже, нито за момент не бе ми минало, че аз може да представлявам някаква духовна величина. Тогава той ми каза следното: "Когато аз си заминанах обратно от Америка за България, на сбогуване моята ръководителка ни каза следното: "Ние с тебе работихме заедно доста дълго време. Ти си вече добре подготвен за самостоятелна работа. Но все пак, ако някога ти стане нужда, обърни се пак към мен. Искам да те предупредя за следното: Ти отиваш в България. В България сега се намира най-силният дух и наи-големият медиум на земята. Това е Учителят Дънов. Той може да се проявява и въплащава, когато поиска и където поиска на Земята.След това моят приятел ме запита вярно ли е това. Аз отговорих, че засега аз не мога да му кажа дали това е вярно, защото нямам опит, но от това, което зная и което съм опитал вярвам, че това нещо е възможно.

Минаха няколко години. Ние рядко се виждахме и през 1944 година през време на бомбардировките аз и семейството ми бяхме евакуирани в с.Баня. Там ние прекарахме много добре, при много добри условия и в много добра среда, Един ден аз му казах: "Христо, ако обичаш, да те заведа при Учителя". А той ми отговори така: "Изглежда, че за този мой живот аз ще си остана само един добър църковен християнин. Ако обичаш обаче питай Учителя да каже нещо за мен.

След това аз питах Учителят, а Тей каза: "Кажете му само това, че Истината е една"!

Аз в себе си останах малко незадоволен от този отговор и Учителя, защото мислих, че и Христо няма да бъде доволен, обаче за моя голяма изненада той много се зарадва на този отговор на Учителя и ми кава, че на него точно това му трябвало. По-късно при бомбардировките над София ние можахме да се уверим, че Христо имаше голям ясновидски дар. Много неща във връзка с бомбардировките той виждаше и че същите после свед проверка се оказаха верни, точно както той ги беше предсказал. Завършвам с пожеланието да бъде мир и светлина на душата му и нека Бог и занапред да го води в пътя на светлината, на Любовта и Истината.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

СЛУЧАЯТ С ЕДИН ПИСТОЛЕТ

Беше през зимата 1942 – 1943 г. Аз бях военен, на служба в гр. Скопие. Служих в V-та българска армия, която имаше за военна област цяла Македония, намираща се под българска власт. Длъжността ми беше началник артилерия в тази армия. В мое подчинение бяха ХІV-ти артилер.полк в Скопие, ХV-ти артилер.полк в град Прилеп, ХVІІ-ти артилер.полк в град Щип и огнестрелното отделение на гара Ген.Жостов. Войната на Източния фронт между германци и руснаци беше в своята стихия. Жестоки, небивали в историята кръвопролития ставаха там. Цял свят тръпнеше пред тази страхотна човешка касапница. Аз бях дошъл в отпуск в София и бях пристигнал с влака вечерта за беседа и се готвих сутринта, заедно с другарката ми да отидем рано на беседа на Изгрева. Сутринта към 3,30 часа се приготовлявахме за тръгване. Беше зимен ден, а тия часове са много ранни за това време. Мина ми през ума, че отивайки на Изгрева ще минем през гората на градината и че може да ни се случи някаква изненада, от нападение на неблагонадеждни лица,защото се срещаха такива случаи. За момент аз се поколебах да си взема ли със себе си оръжие или не. На Изгрева аз отивах с цивилно облекло, за да не правя впечатление. Мина ми през ума мисълта защо ще вземам пистолет, когато аз отивам на молитва и с вяра в Бога и къде остава тогава моята вяра и опование. Веднага обаче след това тази мисъл се замени с друга, че молитвата си е молитва, а действителността е нещо друго и че трябва да си взема пистолета. В няколкократно такова противоречие на мисълта - да взема или не пистолета, аз най-после се разсърдих на себе си и си казах - защо толкова много трябва да се разсъждава за такъв дребен въпрос - вземай пистолета и тръгвай. И така аз взех пистолета си и бързо тръгнахме към Изгрева, Въпросът за пистолета аз забравих още при тръгването от дома. До изгрева се отиваше пешком за 50-60 минути. Стигнахме на Изгрева, салонът беше вече препълнен с хора. Едва се провряхме и застанахме в един ъгъл отзад в ляво. Погълнати от многото хора и при това съвсем непознати, незабелязано от никого се вмъкнахме в салона. Учителят след малко се яви в салона и едва премина през една малка тясна пътечка, като се отправи към катедрата. Въпрос не можеше и да става, че Учителят знае за нашето и специално за моето присъствие в салона. Той застана на катедрата. След обичайните песни и молитви, Той трябваше да започне своята беседа. Със затворени очи, силно съсредоточен. Учителят остана така продължително време.

Учителят мълчеше и всички в салона бяха в абсолютно мълчание и тишина. Никакъв звук, никакво мърдане, всички бяха като приспани, замръзнали, сякаш дори хора не дишаха. Мълчанието продължи дълго, може би 5 - 10 минути, и стана ми някак уморително и оттегчително от това неизвестно и безпричинно мълчание. Най-после Учителят наруши мълчанието и много сериозно, строго и с ясен глас каза: "Когато се отива при Господа, пистолет не се носи”!Аз се сетих веднага за пистолета си и разбрах, че съм направил голяма грешка, като съм го взел със себе си. В душата си

обаче аз се зарадвах и благодарих мислено на Учителя, че с това Той ми дава едновременно и добър урок, и пример да позная кой е Той, и че с това Той още повече усили вярата ми в Него. Един миг след тези думи Учителят прие своя обикновен и кротък израз на лицето Си и започна Своята беседа тихо, увлекателно и леко, сякаш въпросът за пистолета не е даже съществувал.

Из Спомените на Тодор Божков

Редактирано Февруари 20, 2009 от Таня

[Таня]

ГЕНЕРАЛИТЕ

За някои наши български генерали и за някои мои наблюдения и опитности искам да разкажа в това изложение.

Нашите генерали не са дебре оценени от нас българите. Ние изобщо, като народ не се уважаваме. Много наши генерали по достойнство н военно майсторство стоят на световно равнище. Ние стрижем върховете и затова и генералите у нас общо взето не се ползуват с общопризнатото уважение, любов и симпатия. Генералите и те носят човешко сърце, и те край чисто своя специфичен живот на командири имат и свой обикновен човешки живот.

Всеки човек има свой вътрешен окултен живот, основан на интуиция, на предвиждания, на вътрешно ръководство, на вяра, убеждения, характер и пр. От тук и различията в проявите на тези качества. Ето защо, без да споменавам имена, ще спомена за някои характерни случаи.

1. Бяха ми очертани от Учителя някои много важни, дори съдбоносни положения за развоя на някои събития у нас в годините, непосредствено преди Втората световна война. До този случай исках да предупредя и да доведа до знание някои важни неща на някои големи наши военни личности. Обаче как? Наглед много леко, но всъщност много труден въпрос. Как може да се повярва и да се кажат истини, които са така чужди за днешния материално-културен човек.

След дълга борба със себе си аз набрах сили и кураж и съвсем внимателно и осторожно пристъпих към своята цел и в една недълга специална среща казах нещо от това, което бях намислил на моя началник-генерал. Няма да описвам подробности и точно за какво се касаеше въпроса. Ще отбележа само, че въпреки очакванията ми, аз не срещнах отпор или реакция, но не получих и съгласие, одобрение или благодарност.

Много по-късно обаче се оказа, че хвърленото семе е паднало на добра почва. Този мой началник, видимому много строг, сериозен и недостъпен, спокойно и хладнокръвно е взел под внимание това, което му бе казано. Той не се отказал от светлината на малката свещица, която му бе подхвърлена и след много години тази светлина изведе него и делото на благополучен за България край.

2. В други два случая, въпреки че бяха налице също добрите качества на тези двама генерали, големи началници, но може би с по-слаба вътрешна светлина, то останаха слепи и глухи на малката светлинка, която им се поднесе, тя отмина край тях незабелязано.

Резултатът по-късно беше неблагоприятен, Те нямаха правилна ориентировка и като слепци отиваха към пропастта и паднаха в нея. Краят им беше злополучен.

З. Имаше един по друг случай, където без да съм правил въпрос, чисто по вътрешен път, моят командир-генерал интуитивно често се вслушваше в някоя мои мисли и напътствия, дадени ми от Учителя, които той скойно и с много добър резултат изпълняваше, благодарение на което резултатите за делото бяха много добри, а той сам днес е жив и здрав и се радва на хубав и осмислен живот.

4. Имаше също така други 2-3 случая с още по-големи генерали, за жалост, макар и с по-високо служебно положение, поради гордост, самомнение и други погрешни схващания не можаха да се възползуват от светлината на Учителя, поради което те завършиха много зле.

Аз нямам лично отношение към въпросите, за които е дума по-горе. Аз скърбя и страдам, че е трудно да се помогне на човек, когато той, поради неразбиране, сам не желае това. Може би Бог също страда, когато иска да спаси една душа, а не може, защото тя се е отклонила от Него и не иска да следва Неговите съвети.

"Блажения нисшите духом, защото тяхно е Царството Небесно” - бе казал Христос.

Не само генерали, полковници, военоначалници, но и държавници, царе и министри, папи и патриарси и други високопоставени лица пропадат само за това, защото не са смирени, защото са се отделили от Бога и сами себе си са обявили за богове. А щом човек се отдели от Бога, с него вече всичко е свършено. И не само отделни лица, но цели народи са били заличавани от лицето на Земята, поради същите причини.

Някои погрешно разбират и тълкуват тези препоръки в смисъл, че не трябва те да правят нищо, а всичко трябва да предоставят на Бога. Това е погрешна идея. Хората на земята трябва да работят, да учат упорито, настойчиво, но всякога във връзка и под ръководството на своя Бог, Който е вечен, всемъдър и всемогъщ.

Из спомените на Тодор Божков

[Таня]

ДЕСАНТЪТ В СИЦИЛИЯ

Касае се за десантът, който англоамериканците направиха в Сицилия - Южна Италия, след успешното приключване от тяхна страна на операциите срещу германците в Северна Африка под германското командуване на генерал Рьомел. Във връзка с това събитие имам една опитност, която искам да предам в това изложение.

Дълго време генерал Рьомел във Втората световна война води успешни военни действия на Африканския бряг, при много трудни условия, но най-после пред огромното военно превъзходство на своя противник, той отстъпи и този фронт беше окончателно разчистен.

Англоамериканската армия в Северна Африка беше съсредоточена и готова за нови действия в Европа. С други думи, очакваше се десант от тази армия някъде по южните брегове на Европа.

Имаше три възможности - десант в Южна Франция, десант в Италия и такъв на Балканите. От моя гледна точка и по моя преценка най-вероятно и най-логично беше англоамериканците да направят десант на Балканите.

Това не безпокоеше твърде много, защото в такъв случай България щеше да бъде ангажирана в една много тежка за нея война.

След като прекарах известно време в едно мъчително очакване, аз взех в себе си решение да отида от Скопие, където служех, в София и да питам Учителя по този въпрос. Аз бях дълбоко убеден, че Учителя знае всичко! - но не бях сигурен дали Той ще ми довери една такава голяма тайна, но все пак реших да опитам. Аз чувствувах че с това мое желание, може би съм прекалил и съм отишъл твърде далеч, още повече, че това не беше мой-личен въпрос.

При срещата ми с Учителя в долната малка стая, край другото в много деликатна форма аз му загатнах, че се много безпокоя и не зная, но все ми се струва, че тук на Балканите ще се открие втория фронт и чаках да видя какво ще каже Учителя. Той нищо не ми каза по този въпрос, замълча и не ми даде отговор. Направи само едно леко, неопределено движение с главата си. Аз нищо не разбирах, макар че отговорът му, както по-после разбрах, се е заключавал именно в това негово движение на главата.

Същия ден, малко по-късно към обед, аз се готвих да си отивам, братята на Изгрева бяха вече насядали на масата за обяд. Учителят още не беше дошъл. Брат д-р Жеков ме повика и ме покани да остана на братския обед,като каза, че ще ми отстъпи мястото си, за да бъда през време на обеда седнал при Учителя.

Аз се колебаех, но той пак настоя, поради което аз останах. Аз седнах на отстъпеното ми място, което беше в ляво от мястото, определено за Учителя. Почакахме така 10-15 минути, всички стояха кротко, мирно, разговаряха тихичко и спокойно и търпеливо чакахме Учителя. След малко Учителя се показа, слизайки от стаята си. Всякакви разговори спряха, всички станахме на крака и дочакахме Учителя, който беше много съсредоточен, блед, изразът на лицето му беше сериозен и строг, в смисъл, че е зает със сериозни и трудни въпроси. Аз познавах това състояние на Учителя и знаех, че той в такъв момент само външно присъствува при нас, а със съзнанието си е много далеч някъде в света, зает с разрешаването на далечни, неизвестни за нас неща.

След като Учителя зае своето място, даде знак, казахме общо предобедната молитва, след което при пълно мълчание седнахме всички заедно с Учителя за обяд.

Аз бях смутен и стеснен, чувствувах се малко неловко, но все пак бях буден и сам давах на себе си съвет да бъда внимателен, защото моментът е важен и може да изпусна нещо много важно. Учителя седеше на мястото си, гледаше сериозно напред. Аз едва, едва леко го наблюдавах и внимавах за всяко негово движение, за всяка негова дума. Пред Учителя в стъклена чиния вече беше сипана картофената супа, специално за него, до нея бяха приборите, а в малка чинийка имаше нарязан лимон към супата. С дясната си ръка Учителя взе отрязания лимон и без да се обръща към мен каза: "Рекох, италианците вече не пращат лимони". Аз схванах тези негови думи направо и в смисъл, че на пазара липсват лимони и затова казах, че още има лимони и не се чувствува липсата на такива.Учителя нищо не отговори на тези моя думи.

Настъпи мълчание, а аз през това време мислех в себе си, дали съм разбрал добре Учителя и дали съм отговорил на неговите думи правилно. Мислейки и допускайки разни неща в един момент аз се опомних в себе си и си зададох въпроса защо аз съм дошъл от Скопие в Софмя, нали за да се осведомя къде ще стане десанта. Е, добре, имат ли връзка думите на Учителя с този въпрос? И след като мислено повторих думите на Учителя, че италианците не прашат вече лимони, аз помислих и отговорих в себе си, че тази е именно връзката и отговора на въпроса, т.е. италианците не пращат вече лимони, значи десантът ще стане в Италия, и те няма да пращат повече лимони в бъдеще, и че това е отговора на въпроса, който ме интересува.И след като завърших тези мои вътрешни разсъждения, през време на мълчанието между мен и Учителя, и след като аз вътрешно се установих твърдо на заключението, че смисъла на Учителевите думи, че десантът ще стане в Италия, в мен настана едно просветление и облекчение, каквото настъпва след успешно решение на трудна задача. В същия момент Учителя леко обърна главата си към мен и също така лекичко ми се усмихна, от което аз извадих заключение, че отговора е даден.

След този случай, аз размишлявах върху движението с глава, което направи в стаята си преди това, в отговор на моя въпрос за десанта. Учителят беше седнал на стол и беше обърнат с лице точно на юг. Той съвсем малко обърна главата си на дясно, т.е, по посока на Италия.

Аз напуснах Изгрева с убеждението, че десанта ще стане в Италия, а не на Балканския полуостров.

Два дни след тази среща вестниците с голямо заглавие оповестиха на първите си страници за големия десант на англоамериканците на остров Сицилия.

Още един път аз разбрах, какво знае и какво може нашия Велик Учител. И моята вяра в Него още повече се засили и укрепна.

Из Спомените на Тодор Божков

Редактирано Февруари 21, 2009 от Таня

[Таня]

МАЙКА ТИ НЕ Е БОЛНА

Бях на служба в гр.Скопие. Беше през зимата на 1941-1942 г. Аз получих писмо от моето родно село от брат ми, с което той ми съобщаваше, че майка ми е тежко болна и са в очакване скоро тя да си замине от този свят. И ако искам да я видя, да си взема отпуск и да замина за моето родно село. Аз почувствувах, че трябва да изпълня молбата на брата си, а това беше и мое синовно задължение към майка ми и затова си взех отпуск, купих билет за автомобилния рейс за София и така приготвен легнах вечерта да спя, с готовност сутринта да замина за София.

През нощта, ето Учителя ми се явява на сън и ни казва следното: "Майка ти не е болна, но жена ти е тежко болна, затова бързай"!

Аз останах крайно изненадан от това съобщение на Учителя и разбира се го приех като истина и така в размисъл и разни предположения аз пристигнах в София. Моята мисъл беше съсредоточена всецяло в болестта на жена ми, а за майка си престанах да се безпокоя, защото бях сигурен, че тя не е болна. След като си дойдох в София, констатирах наистина, че жена ми е на легло и че е била много сериозно болна. Животът й е бил в опасност, но благодарение

намесата и грижите на Учителя, тя е била спасена. Макар и доста болна, в момента тя беше по-добре.

Аз останах в къщи няколко дни, докато настъпи още по-голямо подобрение в здравето на жена ми, след което заминах спокойно за родното си село. Там аз намерих майка си съвършено здрава и вън от всякаква опасност за живота. Намерих ги всички здрави, бодри, весели, добре разположени и след като прекарах няколко дни при тях, се сбогувах и се завърнах обратно в София.

Едва сега, след като констатирах, че това, което Учителя ми бе казал на сън е напълно вярно, аз посетих Учителя на Изгрева. Аз нищо не му казах за съня си, нито пък за това, че казаното от него на сън е излязло напълно вярно, защото в себе си имах убеждението, че всичко това се знае от Учителя и че всичко е така и е самата действителност. Учителя ме прие любезно и по този въпрос само каза следното: "Беше рекох, много сериозно и опасно, но мина."

След това Учителя ни говори по други въпроси, които за момента бяха важни и актуални, главно във връзка с общото положение и за войната между германците и русите. Тази война беше в своята стихия и беше кървава и жестока и за двете воюващи страни. Учителя съжаляваше за това и намираше, че тя е безсмислена и глупава, и вредна и за двете страни.

При един друг случай, на моя въпрос до Учителя кой е виновен за тази война, отговорът беше, че и двете страни са еднакво виновни за това.

НАЧО ПЕТРОВ

Познат, известен, добър и деен наш стар брат, който дълги години е бил при Учителя и е работил за неговото дело, безкористно.

Той имаше много опитности и беше готов за Учителя и за неговото дело да отиде в огъня и на смърт и на най-трудните изпитания.

Към края на 1944 година, когато Отечествената война беше в своята най-голяма сила, съвсем случайно узнахме, че синът на Начо Петров, капитан от бронираните войски е убит на фронта, докаран е в София и погребан. Това научихме на следния ден слод погребението му. Начо Петров имаше само един син и други деца нямаше. Естествено, това беше голям удар за него и за неговата другарка. Това известие ме наскърби много и аз бях под силна душевна депресия, защото знаех каква голяма загуба е това за семейството на Начо Петров. И в мен се яви въпроса, защо пък именно на този брат, толкова предан, изпълнителен и верен на Учителя, да се случи това голямо изпитание и неможейки да си обясня, аз изпаднах в противоречие и вътрешен смут, и загубих вътрешния си мир и хармония. След като прекарах така няколко дена и не можах да се успокоя, реших да отида на Изгрева при Учителя, за да споделя мъката си с него.

Отидох при Учителя и му разказах за голямото ми разочарование и мъка.

Учителят ме изслуша спокойно и ми отговори съвсем кратко следното: "До—добре стана, защото той е замесен в Новоселския процес". В този момент още нямаше никакъв Новоселски процес, но аз разбрах от думите на Учителя, че такъв процес ще има в бъдеще и че той ще бъде съдбоносен за него. Следователно, смъртта на бойното поле за него е едно спасение и една предохранителност.

Врат Начо Петров и другарката му посрещнаха тази загуба с болка, но спокойно, твърдо, примирително и го приеха като едно голямо изпитание, дошло за тяхно и общо добро.

Минаха месеци. Първата фаза на Отечествената война премина, бурята на войната се пренесе далече на запад. България беше още в своя най-силен революционен кипеж и след 4-5 месеца се заговори за Новоселския процес, в който наистина беше замесен и синът на Начо Петров.

Аз нищо не бях споделил със семейството на Начо Петров, нито за думите, казани от Учителя.

Един ден в домът на Начо Петров стана дума за Новоселския процес. Те бяха съкрушени от опасността, която ги застрашаваше, поради обвиненията срещу синът им. Търсиха го, но не го намериха, защото той беше вече заминал от този свят, заминал като герой, паднал храбро и с чест на бойното поле. Там се показва героизма, патриотизма и любовта към Отечеството. Бойното поле е изпит за граждански и военни добродетели на всеки народ и където се решава и определя неговото право за съществувание, национална чест и достоиноство. Страхливците и подлеците не са достойни за тази чест и за тази слава, която малцина разбират и ценят.

И тогава в дома на Начо Петров аз чух от устата на майката на героя думите: "Боже, благодаря ти, че го прибра навреме". Тези думи бяха в унисон и в потвърждение на думите на Учителя, казани няколко месеца преди това. Учителят също отдавна си беше заминал.

Трябва да подчертая, че на времето думите на Учителя успокоиха и мене и внесоха в мен мир, хармония и вътрешно спокойствие.

Брат Начо Петров остана твърд, не се разколеба в своята вяра и години наред след това той работи, за да утвърди и запази семейството на сина и своето такова и с голяма енергия и справедливост до края на своя живот работи честно и безкористно за доброто на Братството.

Из спомените на Тодор Божков

[Таня]

ЕЛА И ВИЖ

Беше към края на месец юли и началото на месец август на 1940 година. Аз току-що се бях завърнал от турската граница, където, като началник на артилерията на V-та Българска армия, в продължение на три месеца пазихме фронта на тази граница от евентуално нападение от страна на турците. Фронтът, който отбранявахме, се простираше от Черно море на изток до гръцката граница - на запад 220 км.

Германците, начело с Хитлер, бяха разгромили със своята светкавична война Франция и бяха установили своето господство над Западна и Централна Европа. След завръщането си от границата, аз още не бях влязъл в рамките на своята мирновременна служба, когато дойде при мен брат Методи Константинов и ми каза, че предстои едно отиване с малка група и Учителя на Рила, като Учителя му бил поръчал да покани и мен.

Аз останах изненадан и зарадван , понеже отдавна аз мисленно бях пожелал в себе си подобно нещо. От това разбрах, че Учителя е доловил това мое желание и затова бе наредил да бъда поканен и аз. От доста време аз вече бях във връзка с Учителя, имах доста опитности с него, но все пак бях още много далеч от едно пълно познаване на нещата, на Учителя и на Братството. Аз напълно съзнавах това, поради което в себе си се бях поставия на последно място между другите братя.

Аз се подготвих за това пътуване, макар да имах малко представа за него. На мен не ми бяха дадени никакви упътвания за подготовка и на какво главно да обърна внимание. Това беше голяма грешка. Оказа се, че аз не се бях подготвил добре за суровите условия на Рила, което Учителя схвана по свой вътрешен път и благодарение на него той ми създаде условия да мога да прекарам сравнително добре.

Аз не бих могъл да присъствувам там без тази подкрепа на Учителя, която ми е била давана и при други подобни случаи и то винаги незабелязано, скрито и тайно за нас.

Аз видях при какви условия Учителя прекара тези 7 дни на планината. Те бяха едни от най-неблагоприятните. На мен ми беше доста неудобно, като виждах как Учителя се поставя на най-неизгодните условия, а на нас, макар и много по-здрави и млади, и особено за мен, бяхме при по-добри условия. Аз се чувствувах засрамен в себе си и от обстоятелството, че като военен, прекарал най-суровите и тежки условия през време на войните - Балканската, Съюзническата и Първата световни войни и мислех, че съм най-закален, опитен и готов, а се оказа, че съм много далеч от това, което Учителя проявяваше там. Нещо повече, аз явно виждах, че съм даже по-зле и от много нови братя. Моята представа за хората на Братството, че са хора хилави, безволни, слаби и беззащитни, кротки като овчици, се опровергаха напълно. Напротив, тук аз трябваше да констатирам в хората на Братството качества, които не съм даже и подозирал по-рано. Пред външната мекошавост, кротост и отстъпчивост аз се натъкнах на вътрешна стабилност, самостоятелност и нов вид вътрешен героизъм, какъвто аз дотогава не познавах, ето защо аз разбрах, че съм добре постъпил, като предварително в себе си бях застанал на последно място между поканените братя. Тази позиция беше по-изгодна и по-поучителна, защото гледайки от долу нагоре, аз имах възможност да виждам във всички само положителните качества. Ако гледах отгоре надолу, щях да видя и отрицателното в тях, а какво щеше да ме ползува мен това?

Братята, които бяха там се проявяваха свободно, естествено и със своите положителни и отрицателни качества. Това ги правеше още по-симпатични и ме караше да виждам и неблагоприятните неща в по-друга светлини, и да ми харесват.

Един ден Учителя съвсем непринудено ми каза: „Ела и вих как аз живея и как аз постъпвам и ти прави същото".

ВЕЛИКИ СЛОВА! Голяма Истина, велики думи, излезли от устата на един велик Божествен човек.

Е, да, Учителю! Аз разбрах смисъла и значението на тези твои думи. Те наистина напълно отговарят на проявеното от Вас, на примера, който ни давате. Те напълно отговарят на истината, която Вие приложихте в живота, в смисъл на знание, смирение, търпение и пр., но как бих могъл аз да правя същото, което Вие тогава правихте? За мен остава само примера, идеала, образеца, но не и постижението.

Седем дена с Учителя! Тези 7 дена, прекарани близо до Учителя и в братска среда за мен са равни на цяла епоха. А колкото повече времето се отдалечава от тези моменти, прекарани заедно с Учителя, толкова повече те растат в моето съзнание и добиват по-голямо значение и толкова повече те стават по-скъпи и по-разбираеми за мен.

Не само за Учителя, но и за всички братя и сестри, коите бяха там, аз бих могъл да кажа нещо важно и от значение, но за това се иска много време. Братството беше представено със своите най-изтъкнати представители. Всеки от тези представители носеше по една плоча от скинията. И всички се представиха според ролята, която Учителя им беше определил. Някои от тях играеха главни роли, други по-второстепенни, обаче всички бяха необходими за Божествената сцена. Следователно, всички бяха на своето място и нито един не беше излишен. Затворени в своите роли и места, някои братя и сестри не харесваха ролите на някои други от тях, обаче това не беше право, мога да кажа, че всички добре играеха своите роли, но беше грешка да се мисли, че всеки може сам да представи цялото, без участието на другите братя и сестри.

Аз си спомнян за тези, които бяха тогава там и ще спомена само някои от тях. Някои може да пропусна случайно. Най-напред брат Боян Боев - неразделен от Учителя, верен, точен, изправен, смирен и кротък, и всякога на поста си. Само за него би могло да се напишат цели страници, но засега аз само ще спомена за неговото присъствие. Следват имената на други братя и сестри: д-р Методи Константинов, Симеон Симеонов, Николина Балтова, Катя Грива, Милка Периклиева, Неделчо Попов, Влад Пашов, Савка Керемедчиева, Вуча, Цеко, Дарлинг, Асен Арнаудов.

Малко встрани бе обособена друга група с брат Любомир Лулчев, а някъде горе на високо и съвсем заделено беше брат Борис Николов с Миката и Стоянка Илиева. Тук беше и брат Кръстю, с когото ме свързаха някои добри спомени. Дължа особена благодарност на брат Влад Пашов, който ми отстъпи палатката си, а той отиде някъде, неизвестно къде и сам доброволно се подложи на лишения и несгоди. Асен Арнаудов също направи голяма жертва, като ми даде дрехата си, без която аз не знам дали бих могъл да остана там. Имаше дни мрачни, студени, влажни, а нощите бяха мразовити и мъчителни, имаше няколко момента, които бяха твърде важни за мен и заслужават да бъдат отбелязани.

При един разговор в група с Учителя, след свършване на обеда, Учителя пред всички ми зададе един

въпрос от всеобщ характер. Това беше направено е цел да ме направи съучастник в разговорите, понеже аз само слушах и наблюдавах. Въпреки, че въпросът беше специален и преди аз да отговоря веднага се обадиха няколко гласа и започнаха да отговарят вместо мен, разбира се, отговорите им не бяха верни. След това аз дадох обяснение по въпроса, което не си схождаше с тяхното изказване и което Учителя одобри. Мнозина останаха очудени и изненадани от това. А във въпроса на Учителя имаше нещо пряко и символично. Братята и сестрите не разбраха това. Аз бях доволен, че Учителя знае и разбира и живота на военните, въпреки той никога не е бил войник.

Преди един друг случай аз, Балтова и Славчо Печеников бяхме при Учителя и той ни даде по малко горски ягоди и след това каза: На Славчо Печеников - "Ти си Германия"; на Балтова - "Ти си Италия"; а на мен - най-после - "Ти си Англия". С тези думи Учителят остави в нас задача да мислим и да си обясним смисъла и значението, които той влага в тези свои думи. Аз не бях много доволен и поласкан тогава, че представлявам Англия. Обаче това бяха думи на Великия Учител, които аз трябваше да приема и да си ги обясня откъм тяхната положителна страна.

Спомням си за друг един случай. Една вечер пристигнаха богомолците на нашия лагер - православни християни от Самоков, които на път за Рилския манастир пренощуваха близо край нас. Бяха си направили отделен огън и в разговори до късно през нощта прекараха край огъня. Рано сутринта заминаха за Рилския манастир. Настана обаче лошо време, заваля сняг, беше мъгливо и студено. Те се върнаха, поради заболяване на една от жените. Тя охкаше

непрестанно, измъчваше се от болка в стомаха и искаше Учителя да й помогне като й отнеме болката. Учителя мълчеше. Той спокойно наблюдаваше болната, а тя даваше вид, че е много болна и че може да умре, викаше, плачеше и беше недоволна, като роптаеше, че никой не й обръща онова внимание, което тя очакваше. "Дъновистите не били добри и услужливи, както била чувала да се говори за тях". Аз недоумявах от всичко това и се отстраних. По-късно те вече си бяха заминали за Самоков, ние бяхме събрани пак при Учителя и Той каза: „Тя беше изяла много лакомства - като Учителят ги изреди с най-големи подробности. - Тя преувеличава своето страдание и болки”- Учителят й беше казал какво трябва да направи. "Тя е викала повече от страх да не умре, а е обичала много живота и себе си и се е бояла много от смъртта, но тя няма да умре" - каза Учителя. Подобрението в нея е настъпило още при слизането от планината. Следователно, Учителят фактически пак й е помогнал, но не така, както тя е очаквала. А аз останах много доволен от тези обяснения на Учителя, защото имах чувството, че жената може да умре.

При завръщането ми, един брат разпоредил сам си, беше присвоил това качество. Мълком със своите обноски ме засегна много чувствително. Аз разбрах и си обясних това положение с обстоятелството, че той, поради своите убеждения, в мое лице виждаше не брата си, а някакъв военен, полковник, към които той питаеше омраза и следователно, аз трябваше да понеса обидите за моето служебно положение. В душата си аз чувствувах огорчение, унижение и обида.

Това ми беше като един изпит. Тази болка обаче остана в мен и ми направи лоши поражения в душата. Но това беше като малка горчица към велоколепния банкет на Рила. Аз се върнах обогатен, възроден, с много знания и опити, но над всичко и сега още чувам думите на Учителя: "Ела и виж как аз живея и как аз постъпвам в ти прави същото"!

Колцина от нас, които бяхме на Рила биха могли да кажат за себе си тези думи. - И въпреки, че от тогава минаха много години и сега аз, с чиста съвест мога да кажа, че никой, освен Учителя не е достоен да каже това за себе си. Тук се крие и обяснението и на всички неблагоприятни събития, които дойдоха след заминаването на Учителя.

Аз зная, че нашите братя са много добри, но те още не са завършена картина. Дано колективното съзнание обхване всички нас, за да заработим задружно, да поправим грешките си от миналото и с това да зарадваме нашия любим Учител.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

С О Л У Н

Солун е неофициалната столица на Македония. Голям град, с голямо търговско значение, разположен на бреговете на Бяло море, с дълбок, красив, голям залив - Солунският залив. По-големина колкото София и при това на открито, топло море. Търговски център. Към този пристанищен град са били отправени погледите през вековете на много велики държави, а също и на по-малки такива, в лицето на българи, сърби и гърци. Това е градът на славянските просветители Кирил и Методий. По право той трябва да принадлежи на България, но засега той е загубен за нас и се владее от гърците. След разгромяването на Югославия и Гърция от Хитлер, през 1941 година и след окупирането на българите от Тракия и Македония, бидейки на служба тогава в град Скопие, аз с още две цивилни лица се отправихме за Солун.За това аз бях получил специално служебно разрашение.

Беше в началото на месец септември 1941 година.На отиване по служебна работа минахме през Скопие, Белее, Щип, Кочане, Царево село, Пенчево, Струмица, Дойран, Гевгели. Минахме границата южно от Гевгели, която беше заета само от наши погранични части и навлязохме в Солунското поле, до град Солун имаше още 80 км. Полето беше равно, обширно, плодородно, но изоставено, пусто и необработено. Селата бяха съвсем примитивни, без никаква зеленина, без дървета, необработени и изоставени. Планините на север бяха свежи и приветливи, а на юг - полето изглеждаше пусто, тъжно и ненаселено. Явно, гърците, повече бежанци от Мала Азия нямаха обич и привързаност към земята.

С големи несгоди, произшествия, лош път, с лека хубава, но неизправна кола ние стихнахме вечерта в Солун с облекчение след едно лошо и не съвсем безопасно пътуване. Градът и неговата околност, както и цяла Гърция бяха под окупацията на германците.

Пристанищният град беше мъртав, поради войната.

Германският режим, дублиран от безправната гръцка администрация, даваше вид на града като завоюван и безправен такъв. Населението мълчаливо изразяваше своята омраза и недоволство.

Пренощувахме в хотела, излязохме сутринта да се разходим в града и край пристанището. Седнахме на една маса пред едно хубаво кафене на пристанището, поръчахме си кафе и се любувахме на красивия залив, като мислено си представихме неговият вид в мирно време, когато тук е кипял живот и десетки и стотици параходи са пристигали и заминавали, като са оставяли и разнасяли разни стоки в разните страни.

Единствен аз бях с военна униформа на български полковник. Аз никога не съм мразил никой народ, не мразех и гърците, но чувствувах тяхната омраза и изпитвах огорчение и съжаление за това.

Внезапно, пред току що сложеното на масата кафе, преди да започнем да го пием, с мен се случи нещо необикновено. Аз получих някакъв сърдечен припадък, дишането ми спря веднага и аз, макар и в съзнание почувствувах, че свършвам. Другарите ми, виждайки това мое състояние се изплашиха и не знаеха какво да правят. Единият от тях беше ветеринарен лекар, началник на скопската Ветеринарна област, а другият беше млад човек, син на богато скопско семейство – фабрикант.

Аз чувствувах, че умирам и че съм безпомощен да си помогна. Мигновено съзнанието ми се отправи към Учителя и вътрешно отчаяно си казахх: ".Учителю, умирам, помогни ми", В отговор чух в себе си неговият властен и могъщ глас, който твърдо и настойчиво ми каза: "Дишай"! Аз напрегнах сили да поема въздух, но не успях да взема такъв. Гласът настойчиво повтаряше: "Дишай, дишай". Аз отново направих големи усилия да взема въздух, но пак безуспешно. Едва на третия или четвъртия опит аз успях да взема съвсем малка доза въздух, а гласът все настояваше със своята настойчивост и твърдост: „Дишай,дишай!” И аз продължих и така дишането започна да се усилва и да се нормализира и аз поех с облекчение напълно въздуха. С облекчение и радост отворих очи и казах на моите другари – мина ми! Те, стреснати и уплашени, стояха срещу мен и с недоумение ме гледаха, като ме питаха какво ми е станало, защото съм ги много изплашил и са си помислили, че почти съм умрял. Аз нищо не им казах, зает със себе си, а и не можех сам да си обясня всичко това. В този момент аз само чувствах кой е моят спасител. Аз бях облекчен и радостен, но чух пак гласът: „Не пий кафето, махнете се от това място”! Станах и казах на другарите си да станат веднага и да се махаме оттук. -Ами кафето!- Оставете кафето. Платете го и да се махаме.- Ама как тъй, защо, нека да пием кафето, че тогава. – Не, платете и оставете всичко, няма да пием кафе. Те се подчиниха, а аз вече бях станал и се бях отзалечил на 10-20 крачки. Те ме послушаха и станаха, но чух доктора да мърмори зад мен на другия момък: „Чуден човек, да платим кафето, пък да не го пием?Язък за кафето!” Не споделих моето вътрешно изживяване и моята опитност с другарите си.

Тогава взех решение да напусна Солун и да се върна обратно. Другарите ми останаха в Солун. Гърците по много хитър начин успяха поради невнимание и глупост на шофьора да ми задигнат багажа от колата и пелерината. Аз оставих другарите си и се завърнах с германския влак в Скопие. Аз не съжалявах за откраднатия ми багаж и за пелерината и бях доволен, че спасих живота си и че получих голям личен опит от станалото.

Спомних си думите на Учителя, кавани ми преди този случай: "На гъркът не трябва да се вярва и тогава, когато е в гроба"! Аз отново проверих какво знае и какво може нашия Велик Учител. И всичко това, което стана, като че ли имаше за мен само този смисъл и значение, т.е. да разбера връзката, помощта, светлината и покровителството на онзи, който владее времето и пространството, а пред нас стои като че ли не представлява нищо особено.

Аз не споделих това с Учителя при следващите ми срещи с него, а може би това беше една голяма грешка от моя страна. Това аз направих, тъй като смятах, че това е излишно, защото той всичко знае и за Него всичко беше точно, ясно и определено, и смятах, че с мое¬то изказване ще подценя значението на това, което Той направи за мен. Каквото е трябвало Той го е направил и ми го е обяснил по вътрешен път. В мен остана непоколебимо убеждението, че в този истори¬чески град, с голямо минало, ние сме свързани кармично и тук Учителя трябваше да ми се изяви по един изключителен начин. Учителят тук спаси моя живот, за което аз съм му безкрайно признателен, И нека това да бъде за вечна Слава Нему и на Светлите Духове.

ОТ ГОРЕ НАДОЛУ

На 7 януари 1943 година бяхме удостоени от голямата чест да имаме за гост в дома ни нашият Учител. Решението да поканим Учителя бяхме взели много време преди това, но обмисляхме как да стане това, и изобщо дали заслужаваме това внимание. Ние бяхме много задължени към него, защото много пъти е бил обезпокояван от нас, много пъти сме го обременявали с наши грижи, болести и др. в живота. Да мисля, че бихме могли да се отблагодарим с нещо е абсурд. Кой човек може да каже, че е уредил задълженията си към Бога и че се е отплатил за това, което той Му дължи за живота, здравето, благата и светлината, които е получил от Него. Всеки момент Бог ии облива със Своите блага и в замяна на това не иска нищо от нас, освен Любов и послушание.

С чувство на стеснение аз отидох при Учителя и Му изказах нашата молба, ако е по неговата воля да заповяда у дома на една скромна братска вечеря. Учителя прие поканата и сам определи деня и часа на посещението. Аз отидох да го взема от Изгрева и го заведох у дома, заедно с още един наш брат. Имаше поканени и други наши братя и сестри.

Това не беше обикновена вечеря, нито обикновено гостуване, а беше едно свещенодействие, посвещение, и изявление Божие. Всички съзнавахме това и се радвахме на Учительовото благоволение, внимание и чест, като всичко това изпълваше душата ни с радост и вътрешно задоволство.

Много неща могат да се кажат във връзка с това посещение, но аз ще се спра само на един факт.

През време на вечерята Учителя ми зададе един малко странен въпрос, и особен: "Кой етаж сте, рекох, от горе надолу"? - Аз машинално отговорих, че отгоре надолу сме втори етаж, а след като помислих малко допълних отговора си, че отгоре надолу сме трети етаж.Всъщност над нас има три етажа, следователно, отгоре надолу ние сме четвърти етаж. Нито аз, нито някои от присъствуващите тогава на вечерята не раабраха смисъла и значението на този въпрос на Учителя.

През месец април 1944 година, т.е. след една година и 4 месеца, при великденските въздушни бомбардировки на англичаните, трите етажа на нашата жилищна сграда, които са над нашия апартамент и особено над ъгловата стая, където бяхме посрещнали Учителя, бяха разрушени напълно. Разрушението беше пълно и беше достигнало до тавана на нашата стая, където посрещнахме Учителя. Стаята остана невредима, с изключение на това, че плочата на тавана на стаята беше се огънала от тежестта на съборените бетонни колони и други материали.

Едва тогава разбрахме значението на въпроса на Учителя - "Кой етаж сте отгоре надолу"?

Учителя видя и предсказа едно събитие, за което на никой и през ум не можеше да му мине преди една година н четири месеца,още повече, че по това време на никой в България изобщо не му минаваше през ума, че някога България ще бъде бомбардирана. Учителят живее и работи вън от времето и пространството и неговото съзнание владее над Вселената и Вечността.

Между другото ни направи силно впечатление Неговата точност, изправност и изисканост във всичко: в облекло, движение, маниер, говор, хранене, обноски и т.н. Неговият духовен аристократизъм, широта, благост, яснота не се поддават на описание и във всичко той беше пример и образец на съвършенство.

В началото на 1943 година вече се чувствуваше оскъдицата, липсата на доста неща поради войната. Ние бяхме се подготвили и си бяхме набавили неебходимото, обаче гостите бяха доста много, а имаше и непредвидени посетители. Всичко обаче беше преизобилно, всички бяха добре задоволени и като че ли по някакво чудо тези неща като че ли бяха невидяно увеличени, така че те не само че задоволиха присъствуващите, но остана и едно голяио количество в излишък. Така Той умножава благата и разрешава кризата и недоимъка.

ЩАСТЛИВО ЗАВРЪЩАНЕ

На 03.01.1944 година приключих с военната си служба в гр. Скопие и се завърнах в домът си в София. Прекарахме тревожна Коледа в очакване на въздушно нападение. Наистина такива не закъсняха и на 10.01. същата година англо-американците извършиха две големи бомбардировки над София. Първото нападение беше в 12,30 часа по обед, а другото в 22 часа вечерта. Пораженията бяха много големи. Столицата загуби своя хубав и привлекателен вид и се обърна в един жалък съсипан град, над който се бе изсипал гневът и управата на днешните модерни и цивилизовани варвари.

Напускането на армията за мен дойде тъкмо навреме и аз, както всички тогава столични жители, напуснахме домовете си и покъщнината, събирана с труд и икономии и със семействата си заминахме в разни посоки. Ние се установихме първоначално в Стара Загора, а след това в с. Баня, Карловско. От 10.01.1944 година до 09.09.същата година нашият народ беше под напрежението на непрестанни въздушни нападения и на виенето на сирените, които предупреждаваха за въздушна опасност. Междувпрочем и политическото положение беше объркано и неясно, а бъдещето - неопределено. В страната постепенно се разрастна силно съпротивително движение, което влезе в сериозна вътрешна битка с тогавашната българска власт.

Все повече се очертаваха възможностите за нова комунистическа власт в страната, още повече, че руските войски бяха наближили нашите граници. Навлизането на съветската армия в България и извършеният държавен преврат на 09.09.1944 година докараха на власт Отечествения фронт и определянето ни на страната към Съветския съюз.

Германците бяха напуснали пределите на България. Настана известно успокоение. Евакуираните граждани, чиито домове бяха запазени, започнаха да се завръщат в София. Във връзка с това завръщане искам до предам една наша опитност с Учителя.

На 08.09.1944 година аз бях а с.Мърчаево при Учителя, а семейството ми беше при близки хора на Изгрева. Апартамента ми беше доста пострадал, но не разрушен. Беше празен, целият ми багаж и покъщнина бяха в с, Баня, Карловско.

На 06.09.1944 година в с. Мърчаево Учителят ми каза, че може да се прибираме в София и че вече няма никаква опасност от бомбардировки. Той направи някои изказвания, които за момента ме доведоха в недоумение. Така например, между другото, той каза: "Шумкарите слязоха от Балкана и пристигат в градовете м селата, народа ги посреща като герои тържествено. Също така затворниците разбиват затворите и сами излизат на свобода. На тяхно място влизат тия, които ги бяха затворили” и др. Аз недоумявах на те¬зи думи на Учителя, защото за мен тези неща още никъде не бяха се случили и явно,че дотогава не отговаряха на действителността. Всичко това, което каза Учителят, обаче, стана след това, след идването на 09.09. 1944 година.

След тази среща късно вечерта, доста изморен, аз се върнах на Изгрева, където пренощувах. На 09.09. сутринта осъмнахме с извършената промяна и с ново правителство под шефството на Кимон Георгиев.

Поради създалото се ново положение, ние не заминахме веднага да си приберем багажа, а останахме още три дни в очакване. На 12.09. същата година чрез брат Боев, който отиваше за с.Мърчаево, помолихме да попита Учителя какво да правим и още същата вечер получихме писмо от брат Боев, който ни съобщаваше следното: "Питах Учителя за вашата работа и той каза: „Брата и сестрата да заминат да си приберат багажа, а Веска да остане до тяхното завръщане на Изгрева".

Заминахме за с. Баня, Карловско за багажа. Пристигнахме на гарата, помолихме началника да ни отпусне вагон за София. Той каза, че има мобилизация и има нареждане да не се дават вагони на частни лица, но ни предупреди като близък човек, че при това положение едва ли ще получим скоро вагон и в най-добрия случай това няма да стане ло-рано от 2-3 месеца. Ние го помолихме да вземе капарото за вагона, а когато и да дойде вагона ние ще чакаме. Тей се съгласи, макар че смяташе, че няма смисъл и това няма да ни ползува.

Ние отидохме в квартирата ни и на другия ден започнахме с помощта на мои близки хора да събираме и опаковаме багажа и да се готвим за товарене, като че ли всичко беше наред и вагонът е налице. В това отношение жена ми беше по-уверена от мен и смяташе, че вагонът ще ни се даде много по-рано "Щом като Учителя ни е пратил - казваше тя - той ще ни осигури и скорошното завръщане.

След целодневна упорита работа на събирането на багажа легнахме си вечерта да спим. През нощта към 3 часа аз се събудих и не можех да заспя повече, поради разни тревожни мисли и предположения във връзка с неясното и трудно положение. Жена ми и тя се събуди и виждайки безпокойството ми, ми каза: "Не се тревожи, Учителя ни е пратил, той ще уреди всичко, за да се свърши работата добре и бързо. Ще видиш, че вагон ще ни се даде”. В отговор на тези думи по невидим някакъв чуден начин в стаята над нас във въздуха се даде силен гърмеж, като изстрел от пушка. Аз попитах жена си уплаши ли се, а тя каза:”Не, защото това е потвърждение на моите думи. Вагон ще ни се даде и още утре ще товарим”.

Аз бях по-голям скептик и не можех да приема това, основавайки се на думите на н-ка на гарата. Рано сутринта жена ми ми каза да отида да проверя за вагон. Аз я гледах в недоумение. Отидох на гарата. Още отдалеч началника на гарата ме посрещна радостно с висок глас: "А бе, господин полковник, какво е това чудо, вагонът ви от снощи е тука и ви чака. Хайде, бързо товарете, защото не се знае да не последва заповед за отклоняване". И наистина това беше чудо!Целият ден товарихме и вечерта вагонът беше готов. Началникът ми каза да вземем здрави куфари, добре да затворим навсякъде, независимо от техните ключове и пломби. Не се знае, времето е размирно, а при това положение възможно е вагонът да пристигне след дълго време. Може да стане разбиване, ограбване и пр. Всичко беше направено. Вагонът беше предаден, а ние си извадихме билети и с първия пътнически влак заминахме за София.

Пренощувахме в София в домът си и на сутринта, изненадата ни беше изключително голяма, звънецът иззвъня и получихме съобщение, че вагонът е пристигнал на гара София и да отидем веднага да го освободим. Удивително! Вагонът е пътувал или с нас или с някой друг влак непосредствено след нас. И досега не мога да си представя как стана това второ чудо, ако мога така да го нарека. При това вагонът дойде съвсем невредим, багажът се пренесе без каквито и да е загуби, ние бяхме щастливи, че при най-трудни обстоятелства бяхме под едно голямо покровителство и се прибрахме отново в своя дом. И макар, че апартамента беше доста пострадал, ние бяхме пак щастливи и доволни, защото отново си бяхме под своя покрив в собственото жилище.

Из спомените на Тодор Божков

[Таня]

БИТКАТА ПРИ СТАЛИНГРАД

Не се касае за историческата или чисто военната страна на това събитие. И тук аз ще се спра само на този въпрос дотолкова, доколкото той е свързан с някои изказвания на Учителя. Безспорно, че войната между Германия и Русия през 1941-1945 година остава като най-голямото военно събитие в историята до наши дни. Това събитие не можеше да не намери отражение в преценките и предвижданията на Учителя. Ето защо аз искам да изнеса някои неща, които имат по-особено значение по този въпрос.

С пълна увереност и категоричност, основана на личен опит, аз заявявам, че Учителя знаеше много преди избухването на тази война и от своя страна той желаеше нейното предотвратяване. За Учителя събитията и нещата бяха предварително известни н ясни много по-добре и по-пълно и подробно, отколкото на нас, даже след тяхното сбъдване. Скръб и съжаление изпълваше душата му пред това, което човешкото безумие готвеше за своите братя. Нищо в света не съществуваше, което той да не знаеше и да не виждаше. И когато някои неща се сбъдваха от неговите изказвания, и дейците, които ги причиняваха искаха да стоварят вината върху други лица, тогава ние си спомнихме думите на Учителя, изказани преди това по тези въпроси, за съжаление, всичко обаче беше късно и непоправимо. Още в 1939 г. аз бях получил указание за това грандиозно стълкновение между германците и

русите. То не беше от полза и в интерес и на двете страни. То изобщо не трябваше да става и грешката не е само на едната страна, защото и двете страни бяха еднакво виновни. Управниците и ръководителите н на двете страни се показаха малки и дребни. Поради това допуснаха да стане това нежелано събитие. Това не са мои думи. Спасението и доброто и щастливо бъдеще на тези два народа беше в техни ръце и то зависеше само от тяхната мъдрост, добро разбирателство за мирно съществувание и взаимно сътрудничество. Два гиганта, с неизмерима мощ, излязоха един срещу друг в страхотна кървава битка. Каква полза за тях от това? Те похабиха силите си, осакатиха народите си и макар и видими герои, останаха за винаги жалки инвалиди. И не е важно кой беше победителя, защото и двата "пехливани" бяха победени и осакатени.

Общественици, политици, историци и дипломати може да пишат сега и в бъдеще каквото искат, важното е това, което Небето присъди на тях. Сигнали и предупреждения бяха давани, но те не се приеха. Германия ще бъде победена, но и на Русия няма да бъде добре.

Войната започна, но изходът й беше отдавна предрешен. Много по-рано Учителят беше казал: "Наполеон влезе един път в Москва, но втори път няма да му се позволи това". Аз знаех какво значат тези думи, кой ги казва и защо. И както е известно, германците претърпяха поражение пред Москва. Далеч преди битката при Сталннград .Учителя каза,че германците ще обсадят Сталинград, но без да очакват, сами ще бъдат обкръжени и пленени там. Така и стана. Това беше доста преди Сталинградската операция.

Минаха месеци, след това започна битката за Сталинград от страна на германците. След други месеци, след жестоки, небивали в историята сражения, германците бяха спрени. Постепенно те бяха изтощени и след това отслабнали и неподкрепени с пресни нови сили, върху тях се изсипа огромна военна сила и техника от страна на русите. Те бяха обкръжени, а след това и пленени. Героизмът и на двете страни беше много голям. Съпротивата от страна на германците беше сломена. Хитлер се ръководеше повече от чувството на омразата, а не от разум и от ясен поглед на голям пълководец. Отдавна той беше скъсал с някои свои талантливи пълководци, а се беше обградил с послушни малки и дребни военачалници.

Предупреден за тези събития, аз наблюдавах всичко това и скърбях искрено, че дневното човечество е толкова сляпо, за да не вижда и да не се ползува от спасителната светлина на Великия Учител.

Три големи битки, три имена, които обхващат всичко - Москва, Сталинград и Берлин, трагедия за Германия, а загуба, разорение и нещастие и за Русия. Дано поне в бъдеще да не се повтаря това безумие за тези два велики народа.

БЪЛГАРИЯ ДА НЕ ВОЮВА СЪС СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

След разгромяването на Чехия, Полша, Франция, Югославия, Гърция и след обявяването на война от страна на Хитлер и на Съветския съюз, постепенно на негова страна се присъединиха Унгария, Румъния, Испания и Италия. Почти цяла Европа беше под властта на Хитлер и беше срещу Съветския съюз. Единствено само България не влезе във война със Съветския съюз. Много голям натиск беше упражняван над България от страна на германците да влезе във война против Съветския съюа и този натиск ставаше все по-голям и се усилваше все повече и повече, след като Германия започна да търпи поражения на руския фронт, и след като англоамериканците откриха втория фронт в Италия и Франция.

Нашите правителства с големи усилия се противопоставиха и отказаха да сторят това. И до края България не влезе във война със Съветския съюз. България не успя да удържи да не обявява война и на Англия и на Америка. Тя обяви символична война на тия велики държави, обаче във военни действия с тях не влезе. Тази символична война обаче беше заплатена много скъпо, поради което бяха извършени и големите бомбардировки над София и някои градове в страната.

На кого принадлежат заслугите, поради коите България не влезе във война със Съветския съюз?

Днес много и от различни отговорни места искат да си присвоят тази заслуга, истината обаче е една, а тя е, че тази заслуга принадлежи наключително и само на УЧИТЕЛЯ! Вярно е, че това съвпада с чувствата и настроенията на целия наш народ, вярно е, че това се покрива и от борбите на съпротивата, т.е. на партизанското движение у нас. При все това обаче, ако не беше дадена тежката и убедителна дума от Учителя на царя и правителството, въпреки наличието на горните два фактора, пак налице щеше да бъде фактът за влизането на Вългармя във война с Русия.

В момента, когато се решаваше този въпрос, влиянието на тези два други фактора беше още съвсем слабо и не беше в състояние да се попречи на едно такова решение. Още повече, като се има предвид, че ние бяхме окупирана страна и че германците бяха пълни господари и разпоредители у нас. Много пъти под голям натиск от страна на германците се отиваше при Учителя и се искаше от него съгласие да се влезе в тази братоубийствена война. В България имаше запалени глави, които мразеха комунизма и Русия, заради нейния строй и бяха готови на всяка цена да сторят това. Някои от тях знаеха кой пречи на влизането ни във война с Русия и странно много се ожесточаваха срещу Учителя. Те преувеличаваха някои неща и нарочно представяха нещата едва ли не, че България се управлява от Дънов и дъновистите. Това не беше вярно, дъновистите никога не са се занимавали с политика и не са влияели на управлението.

Фактът, че е било изказвано мнение и то съдбоносно от страна на Учителя по един голям въпрос, от значение за бъдещето на България, не означава още, че Дънов и дъновистите управляват България. Те не са заемали никакви отговорни служби и не са се ползували от никаква власт. От там само се даде спасителният сигнал, който запази България от фаталната катастрофа и от падането й безвъзвратно в пропастта.

Има ли нещо лошо и осъдително в това? Ние трябва да благодарим на Великия Учител, че Той слезе, въпреки своето желание от Своето велико Божествено положение, за да помогне и да спаси България. Ревността към нашия народ и любовта му към нашия народ го заставиха да направи той тази велика жертва, макар че от Божествено гледище той нямаши никаква полза, а напротив, той пожертвува много ценности в духовно отношение, за да остане верен на Закона на Божествената Любов, която всичко жертвува и нищо не иска в замяна на това.

Вечна признателност и преклонение пред Великия Учител за многознайни и незнайни добрини, които Той направи за България и народа й.

Из Споните на Тодор Божков

[Таня]

НЯКОИ СЛУЧАИ С УЧИТЕЛЯ

Много случаи и опитности с Учителя ме убеждават във факта, че ние сме под неговото будно око и че няма нищо тайно от нашия живот, което той да не знае и да не вижда.

Разбира се, това Учителят ни подсказваше понякога много предпазливо внимателно. Така че ние никога не го изпитвахме като някакво насилие, ограничаващо свободата ни и в някакво ограничение на нашата инициатива, личен живот и творчество.

1.Отивайки при Учителя често пъти аз съм размишлявал върху въпроса какво общо може да има между моето положение на военен човек през тези времена и него - високо издигнатия духовен човек, което беше като два съвсем противоположни полюса на проявите в живота, затова аз бях доста неопределен и по отношение мнението на някои стари наши братя, които също така имаха свои по-особени разбирания по този въпрос. Аз бях още нов за Братството и намирах техните мнения за компетентни и меродавни. При един случай с Учителя, без да става въпрос за това, в края на моята среща с него, той много сериозно, дори строго, изправен срещу мен ми каза: "България има нужда от добри офицери". След малка пауза Учителят продължи и ми каза: "България има нужда и от добри свещенници".Тези думи на Учителя идваха направо от Бога, те бяха големи, силни, правдиви и казани точно навреме и на място. Те изведнъж събориха китайската стена в моето съзнание за всякакви предразсъдъци, заблуждения, лъжи и криви попски и братски схващания. Учителят ми освободи пътя и ми даде възможност да вървя напред в пътя на светлината и на истината. За Бога няма военни и цивилни, попове и владици, грешни и праведни, а само човеци и човешки души, слезли на земята да разрешат задачите си и след това да се върнат при Своя Баща. Аз разбрах, че не формата, а човека със своя живот е, който определя своето положение и своето отношение пред Бога. По-късно аз се убедих нагледно в правотата на тези думи и как аз и като военен бях използуван, за да свърша добра и угодна работа на народа си, на братята и на Божието дело.

2. На изхода на гората, непосредствено до Изгрева имаше полицейски пост, кой знае защо и от каква нужда беше той таи. Минавайки край него, на път за Изгрева, във военна форма, полицаят разбира се ме виждаше и той по свой начин и разбирания разсъждаваше, защо този военан идва и уместно ли е това. Това за мен не беше решаващо, защото аз бях свободен да отивам където желая, но все пак външно това ми влияеше и внасяше някакъв малък смут в душата ми. Учителят, който четеше мислите ни, без да му дам повод за това, при един случай ми каза: "Не се смуща¬вайте, рекох, от полицая, той дори не обръща на това никакво внимание, той не ви вижда даже. Ако обаче това ви смущава, може да идвате цивилен, или пък не ходете там, където присъствуват лица, които ви смущават".

3. Присъствувайки на братски молитвени събрания и беседи, в началото на мен ми правеше всичко голямо впечатление. Всичко за мен беше ново, хубаво, ясно, всичко излизаше като че ли от дълбочината на душата ми и внасяше обединение и разширение. При един случай у дома, наша близка стара сестра от Братството, помолих да ми даде една молитва, която ми харесваше много. Голяма изненада обаче беше за мен, когато тя ми отговори, че не може да ми даде молитвата, без да вземе разрешение от Учителя. По-късно аз поисках сам от Учителя да ми даде тази молитва, за което той ме запита, „А коя молитва”. Аз казах, че не зная. Имаше много молитви и всяка молитва си имаше име, обаче аз не знаех това. Учителя ме запита, не помните ли нещо от молитвата, а аз му казах, че а момента нищо не си спомням. Зная само това, че молитвата ми хареса много и ми допадна на душата. Учителят се замисли и след това каза: "Кажи на сестрата да ви даде молитвата на Брадството. Голяма беше изненадата ми, когато после сестрата ми даде молитвата и видях, че Учителя ми даде точно тази молитва, която аз най-много бях харесвал и че той знаеше коя молитва искам, а аз не знаех това. За мен това беше истинско чудо и наистина беше съвсем необяснимо. Това беше за момента тогава, защото сега вече на мен ми е всичко много ясно и аз много добре разбирам смисъла и значението на този факт и вярвам, че много от нашите братя също така разбират и преценяват това като мен.

4. Пътувам от Самоков за София с малка едноместна моторна военна кола. В колата бяхме само шофьора, един войник и аз до него. Шосето беше хубаво, колата пътуваше с голяма бързина. Аз мислих да отида и при Учителя, обаче размислих в себе си, че ние ще стигнем рано - към 13 - 13,30 часа, а Учителя може да си почива и затова помислих до 15 часа да се спра някъде по пътя и да дочакам да стане 15 часа. Беше някъде между с. Калково и Горни Пасарел, села, които сега не съществуват, защото са на дъното на язовир Искър. Беше лято, слънцето печеше силно, нивите бяха вече узряли за жътва. Пътят беше равен, шосето гладко и изправно. Неочаквано и без никаква външна причина колата хлопна, наклони се наляво, застърга нещо по шосето и спря. Шофьорът и аз слязохме да видим какво е станало. Констатирахме,че задното ляво колело липсва. Потърсихме го, но не можахме да го намерии. Далеч някъде, в една непожъната нива селянин ни извика. Недейте търси там, елате, аз ще ви кажа къде е колелото. Сред непожънатата нива, на повече от 100-150 м намерихме колелото, което ни показа добрият селянин. Без негова помощ, ние не бихме могли да намерим колелото сред непожънатите ниви. Попитах шофьора: "А сега какво ще правим": Той ми отговори, че с тази кола не можем да продължим. „Количката беше малка, аз ще я върна- каза той - с няксй камион назад, в вие ще продължите с някое друго минаващо превозно средство. Така и стана. Войникът каза, че той сам ще се погрижи за прибирането на колата, а аз с друго случайно минаващо превозно средство продължих за София.

И така, към 15,30 часа аз бях вече при Учителя. Той с усмивка ме попита: „навреме ли пристигнахте с колата?” - Но от думите ну разбрах, че той знае всичко и знае и мислите ми, които са ме занимавали. Разбрах, защо въпреки голямата скорост на колата, не стана никаква катастрофа. Как се случи това с колата, както и за наличието на добрия селянин, който се показа много добър и услужлив и сега още не мога да си обясня, какъв беше смисъла на този факт. И дали аз имах за това някакви вина, обаче в мен се засили още повече вярата в Учителя и в Неговите възможности.

5.Бяхме у дома събрани със семейството на Стефан Белев. Те бяха по-стари братя и с претенции, че много добре познават учението и имат големи опитности. Във връзка с тези неща по някои въпроси се явиха разногласия между нас. Брат Велев по сърце беше много добър човек, много образован, но беше сприхав и неотстъпчив в споровете и беше раздразнителен, горещеше се през време на споровете и обичаше да налага своето мнение. При такова положение най-добре беше да се съгласиш с него и да мълчиш. Това беше вечерта. Сутринта бяхме на беседа. Каква беше изненадата ни, когато Учителят се спря точно на въпроса, върху който беше спора. Учителят спокойно, принципно и съвсем нагледно, с голяма яснота разгледа въпроса и му даде съответно тълкувание и обяснение. Ние се спогледахме с жена ми и разбрахме, че това се касае за нашия случай. Никога след това между нашите семейства не е имало спорове, може би и брат Белев се убеди, че дългите и близки отношения с Учителя не са гаранция, че разбираш по-правилно въпроса от по-новите хора в Братството. Кой е напреднал и кой не е, това е един голям въпрос. Ние не знаем кой е прав и кой не е. Тава знае само Бог. Примерът за митаря и фарисея нагледно обясняват този случай. За мен не беше важно кой е прав, а важното беше как Учителя гледа на своите ученици, как разрешава въпросите и по какъв начин той коригира и напътствува своите ученици в правия път.

6.При един друг случаи на беседа, аз, бидейки под влиянието на недобри съветници, несъзнателно в себе си си мислих по някои неща, като не се съгласявах с това, което Учителят говореше в момента. Моето поведение не беше нито враждебно, нито отрицателно, но по-скоро критично, самостойно и с претенции, че и аз имам собствено мнение и разбиране. Никога не съм допущал в себе си мисълта, че Учителя е нещо обикновено като нас, нито пък, че съм го отрекъл в съзнанието си или че съм го свалил от неговото високо място. През време на беседата, за моя изненада, Учителя веднага направи едно малко отклонение и каза: "Ако спориш с по-умен от тебе, ще видиш, че си глупав човек, ако се бориш с по-силен, ще бъдеш повален и ще пострадаш. Веднага се опомних, разбрах, че това се отнася за мен, спрях лошите мисли, които в момента бяха нахлули в главата ми и аз сам не знаех как и от къде бяха дошли, влязох в течението на мислите на Учителя и продължих слушането на беседата. Аз разбрах, че при Учителя трябва да се присъствува с нужната подготовка, внимание, чистота, че съзнанието трябва да бъде будно и човек трябва да бъде добре обграден, и добре запазен от влиянието на тъмните сили, които искат да пречат на делото му. Макар и по отрицателен път, аз получих една опитност, за която съм твърде благодарен на Учителя.

7. Имаше случаи, когато Учителят по един особен начин, с примери и анекдоти искаше да коригира някои дефекти в моя характер, без да ме засегне, като оставаше по косвен път аз сам да се осъзная и коригирам. А най-трудното нещо е човек да осъзнае себе си и своите грешки, лошите черти в характера си, кривите си разбирания и пр., някои от които са наследствени, други са резултат на средата и условията, а трети на погрешно възпитание. Преди това аз се смятах за много напреднал, съвършен, вярващ в Бога, религиозен и ето, че изведнаж аз бях съблечен от тези заблуди и се видях гол, без добродетели, в много отношения фалшив,непознат и чужд на себе си. Аз разбрах, че не съм се познавал. Но всичко това беше за добро, защото човек трябва да се познава такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто си въобразява. Сократ казва: "Познай себе си"! Това е най-мъчната задача в живота, човек не може да познае себе си без Бога и без своя Учител. Така беше и с мен. И затова аз съм му иного благодарен. Аз научих неща, в които никой не би могъл да ме увери тогава. Нито науката, нито религията, църквата, философията и пр. не можеха да ми дадат това, което ми даде Учителя. Аз разбрах, че светът живее в заблуда и се прекланя пред лъжите не лъжеучители и неверни светила и пророци, защото няма истина като Божията Истина и само Божията Истина е Истина. Аз не исках това да се схване като някакво самохвалство, а да се приеме като една изповед на един заблуден и грешен човек, който едва сега започва да се осъзнава и проглежда. Ние трябва да отделим житото от плевелите, които са в нас, да отделим добродетелите от пороците и да се пазим от злото. Ето една дълга вечна задача пред нас, с която трябва да се заемем чистосърдечно и добросъвестно. Аз слушах беседите на Учителя, често се борих със себе си, понякога подобно на Дон Кихот се борих с вятърни воденици и въображаеми духове, но при все това, аз постепенно проглеждах, съзнанието ми растеше незабелязано, много често роптаех, а понякога бях против всичко. Но то беше само за един миг и отново хващах верния и спасителен път.

8. При един случай Учителят каза; "Вие с файтон ли дойдохте, рекох"? Аз останах малко очуден, защото аз наистина бях дошъл с файтон, който обаче аз бях оставил далеч вън от Изгрева. Там да ме чака и никой да не знае за това.

При друг случай, между другите въпроси Учителят ни говореше за нашата къща в Стара Загора така, като че ли Той е бил там и я знае така, както и ние си я знаем, и в която впрочем аз съм живял повече от 15 години.

9. Нашите църковници и видни представители на православната църква, макар и образовани авторитетни лица, добри вярващи хора, казваха за Учителя, че е самозванец, отстъпник от истинската вяра, че той със своите проповеди и действия вреди на църквата и народа. Някои от тях отиваха и по-делеч и водеха безпощадна борба с всички позволени и непозволени средства срещу Него, като мислеха, че с това те воюват със злото. Това беше свещена слепота и глупост. На тях би следвало да се отговаря с думите на Христа: "Ако на Мене не вярвате, вярвайте поне на делата, които аз върша"!

Хулите спрямо Учителят бяха незаслужени и това не само аз, но всички, които Го познават могат да го потвърдят и всички могат да кажат ясно и категорично, че това бяха думи и хули на хора, които се ръководят от егоизъм, гордост и омраза. Ние заявяване с чисто съзнание и съвест, че Учителя не е самозванец и че няма нищо общо с това, което му се преписваше от Неговите врагове. Той винаги спокойно и великодушно наблюдаваше воите нападатели, без да се отбранява и оправдава. Даже пред своите близкм и доверени лица той се пазеше да не показва своята духовна мощ и сила, да не би да им създаде съблазън и да не би с това тъмните сили да излязат в открита борба с него, за да му попречат на изпълнението на неговата мисия, възложена му от Небето. Аз съм свидетел и съм наблюдавал колко е велик в това отношение Учителя, да скрие от света себе си, като Велика Божествена същност, защото светът още не беше дорасъл за това. Той не беше дошъл за света, а за избраните, за своите истински ученици. Той помагаше и на света, но по съвсем друг начин - не направо, а чрез учениците си или по други неизвестни за тях пътица. Бог помага на хората, но винаги остава скрит, за да не разберат от къде им идва доброто. Бог остава хората свободни и свободата, която Бог дава на хората е най-голямото благо за тях. Бог допусна злото в света, защото иначе щеше да ги ограничи, а ограничаването и лишаването на човека от свобода е много по-лошо, отколкото съществуването на злото.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

СПОМЕНИ С УЧИТЕЛЯ ОТ 1939 ГОДИНА

Аз се считам за недостатъчно подготвен да изразя някои случаИ от моите спомени за Учителя през това време, но въпреки това, считам се задължен да сторя това. Ето защо, предварително моля бъдещите читатели на тези редове да ме извинят, ако нещо не съм предал както трябва.

Беше 1939 година. Аз още бях съвсем нов и неориентиран по много въпроси, много неща от срещите ми с Учитедя и опитностите ми е него ми бяха направили силно впечатление, но все пак аз се чувствувах съвсем неукрепнал. Няма да изброявам всичко, защото това би изисквало много време.

Обстановката в Европа беше много напрегната и видимо много неопределена. Това беше преди и в надвечерието на

Втората световна война. Дори за компетентните политици и отговорните държавни дейци нещата не бяха съвсем ясни. Хитлер беше в своята стихия, никой не знаеше за международното и световно положение в това време така, както го знаеше Учителя. Не само аз имам тези опитности и впечатления, но това сигурно ще го потвърдят и много други наши братя и лица. Но засега много тайни и велики неща от световен характер остават скрити и забулени в тайна, защото времето им не е дошло и хората не са готови за тях. Но това време идва и то ще дойде. Светът ще се събуди и с изумление и изненада ще види истината.”И Светлината ще просветне в тъмнината и тогава тъмнината няма да я обземе".

Аз бях обременен и много утежнен до степен да живея или да сложа край на живота си. Аз отидох при Учителя, след като бях опитал всички други начини и възможности да си помогна. Единствен той ме подкрепи духовно, учеше ме, съветваше ме, насърчаваше ме и ми възвърна вярата и куража в живота. С неговата подкрепа аз успях да преодолея тежките състояния, които преживях. И наистина разбрах, че невъзможното за човека е възможно за Бога. Тук аз прогледнах и видях много неща, които по - рано не разбирах. Аз познах за пръв път себе си, живота си, моите добри и лоши прояви. Видях стойността на съвременното знание и наука и жалките останки на една отживяла съвременна религия и философия. Те бяха изродени, изопачени, фалшифицирани и много далеч от своя първоизточник – Бог. Аз познах и се възхищавах от тези мили, скромни, смирени, кротки и всецяло отдали се на служене наши братя и сестри. Разбира се, такива аз тогава видях и вън - в света и за пръв път аз ги познах и възлюбих.

Те бяха навсякъде, но бяха малко, твърде малко и все пак достатъчно, за да не позволят на злото, лъжата, омразата,неправдата да обявят своето господство в света.

През тази година аз чух за пръв път лично от устата на Учителя своето име и фамилия, без някои да съм му казал това, а това беше нещо необикновено, Божествено и остава в мен един рядък свещен спомен в моя живот.

През тази година дойде голяма група братя и сестри от Франция. Пратеници, учени, високо посветени лица, подобно на някогашните мъдреци от Изток, които научили за раждането ма Христа, бяха дошли да му се поклонят и да му поднесат своите дарове на Любов, признателност и почитание. Във връзка с това посещение на братята - французи, които се интересуват ще научат за тях много повече подробности. Светлината вече светеше навред по света, но все още не всички очи бяха в състояние да я видят.

Учителя заедно с нашите и Френските братя и сестри замина за Рила през юли и август. Преди това той ми каза, че и аз при нужда от негова помощ може да отида там на Свещената планина. Аз слушах в недоумение и все ми се виждаше невъзможно и невероятно това. Обаче и това в скоро време се изпълни. Моята войскова част, която аз командувах, беше на лагер край гр. Самоков и към края иа учебните занятия аз наистина трябваше да отида при Учителя горе на планината, за да получа някои необходими за мен напътствия. Въпросите, които стояха пред мен бяха доста трудни, но животът беше труден не само за мен, а и за България, и за цялото човечество тогава. На планината Учителят ми кава, че ще ме мобилизират и че може да бъда изпратен на границата ни с Турция. Аз останах изненадан, защото в момента нямаше такива изгледи. Той каза: "Бъдете спокойни, защото всичко ще се свърши само с една маневра". Тук аз научих неща, които по обикновен път човек през целия си живот не би могъл да научи.

Незабравим момент беше за мен следния факт. Отивайки към лагера, аз бях с кон и конен ординарец и когато бях при първото езеро долу, аз видях картина горе на Бивака, на най-високо място, което беше на няколко стотин метра по-високо. Учителят с една малка отбрана група братя, която се показа в особена картинна композиция, очертанието на която обаче над скалите, проектирана на небето беше наистина нещо като Божествено изявление необикновено, а това изявление остана в моето съзнание, като скъпоценен дар от Небето, което благоволение аз считах, че не заслужавам. Аз отидох направо при Учителя без да питам никого и всички се чудеха, понеже знаеха, че аз за пръв път отивам горе. Сдед тази среща аз слязох същия ден от планината и пристигнах на лагера в град Самоков, едва бях малко поотпочинал и получих заповед, че трябва да замина за мобилизационното си назначение. Първоначално в гр. Стара Загора, а след това на границата с. Любимец, Свиленградско.

Аз изпущам много подробности, няком от които имат личен характер. За мен беше важно, че аз започвам изпълнението на нещо много трудно и все пак наложително. Лятото беше горещо, сухо, а жегата - неописуема. В Стара Загора подготовката на мобилизацията вървеше напрегнато, бързо и трудно. Трудностите бяха много и от най-различно естество. Край служебните си трудности и задължения страдах неописуемо и поради личната си семейна трагедия. Дъщеря ми, единственото ни дете беше в тежко положение, оставена далеч между чужди хора, в дебрите на Рила планина. Самотата, жегата, горещия летен зной, всичко още повече усилваше мъката ми. Дните бяха дълги, нощите тревожни, безсънни, пълни с грижи и безпокойствие. Заминах за Любимец. Щабът ми се установи в с. Лозен. Аз бях на квартира в училището на селото. Не знам по какъв начин намерих в квартирата си на училището една библия, оставена от някой от учителите. За мене в момента тя наистина беше като пратена ми от Небето. И тя ми помагаше и улесняваше. Границата се укрепваше усилено от наша страна и то модерно и по опита на тогавашното Мажино и Зигфрид. В Одрин и околностите имаше съсредоточени войски на турци и други западни държави. Очакваше се, поради политическото положение тогава, нападение от тяхна страна. Ние усилено се готвехме за отпор. Аз бях спокоен, защото помних думите на Учителя, че всичко че се свърши само с една маневра.

Имаше един особен случай с моя началник ген. Г.Ю. Аз бях добре поставен и пред началника и пред подчинените си, ползувах се с добро име и авторитет, всички ме уважаваха и

обичаха. Моята част при всички случаи на инспекции беше представена най-добре. В специално техническо, бойно и командно отношение и по отношение на дисциплината беше на много голяма висота.

Началникът ми, по изключение, на своя отговорност ми разреши отпуск за София по спешност, въпреки, че отпуските бяха безусловно забранени. С това той подчертаваше своето доверие към мен и същевременно изтъкваше и своята самостоятелност и готовност да поеме всякаква отговорност. При заминаването ми стана въпрос и за Учителя, към когото той отправя лоши, недружелюбни изказвания. Явно беше, че той беше лошо осведомен. А не само той, но и цялото наше общество тогава беше лошо осведомено и главната заслуга за това трябва да се признае, че беше на нашето висше православно духовенство. Аз останах наскърбен от факта и съвсем доброжелателно казах на началника си, че не е хубаво да говори така, защото преди всичко това е в негова вреда и защото може да му се случи за тези негови думи нещо лошо, за което той каза: "Аз те смятах за сериозен човек, ти си един от най-авторитетните ни артилерийски офицери и се очудвам, че мога да чувам от тебе такива думи". След това каза: "Значи според вас излиза, че Дънов сега чува и знае сега този наш разговор". Аз му казах, че доколкото познавам Учителя, мисля, че подобно нещо е възможно. След това ние се разделихме, всичко това като нещо, което въобще не е ставало. Ние се разделихме коректно и с добри пожелания един към друг. След идването ми в София се срещнах с Учителя и след доста дълъг престой при него, аз станах да си отивам. При раздялата, преди да се сбогувам с Учителя, видях как изведнъж Учителя стана сериозен, строг и изненадано ми каза: "Да, аз зная какво той говори за мен и за неговите заплашвания. Но той трябва да знае, че преди да се срещне с мен, ще му се случи нещо много лошо". Аз бях изненадан, обаче веднага Учителят прие своя обикновен и благ вид на лицето си и подобно на добър и мил Баща ми подаде ръка и ние се сбогувахме. Когато се върнах от отпуска, първите думи на генерала бяха: "Стана ли при Учителя въпрос за мен". И аз му разказах за случая. А той ми каза: „Вие сигурно сте му казали”. Аз му отговорих, че даже бях забравил всичко и че Учителя сам, без да му кажа нещо по този въпрос, каза това, което аз му предадох. Генералът стана сериозен, замисли се разбира се, че е направил грешка и каза: "Вярно, аз не бях прав, но го казах с добри намерения”. След една година, пак там на границата, генералът загина внезапно от сърдечен удар.

Друг случай - за една автомобилна катастрофа.

На границата през тази година стана една автомобилна злополука, в която загинаха няколко големи по чин офицери. При това те бяха едни висококвалифицирани такива. При един случай Учителя ни описа случката и ни обясни причините, въпреки че истината официално никой не я знаеше точно как е. В колата е бил друг наш генерал с щаба си. Движението е ставало в планинска местност,почти без път, при много трудни условия. Трябвало е да се мине през един дол със стръмни брегове. Шофьорът на колата е казал да не минават през това място, а да заобиколят и да минат от другаде. Обаче генералът не се вслушал в неговите думи и заповядал да кара направо. Шофьорът изпълнил заповедта и катастрофата последвала.

Зрелището от голямото нещастие е било ужасно. Загинаха няколко офицери, а Учителят като поука заключи така: "Има случаи, при които генералът трябва да послуша съвета на войника, но това правят само добрите и умните началници. Има много случаи, когато офицери във войната са послушали съветите на своите войници и са имали добър успех.

Друг случай. - В един критичен момент на фронта бе вдигната цялата армия в тревога, в очакване на неприятелско нападение. По една случайност същата нощ предварително с разрешение на генерала аз бях дал заповед и артилерията беше излязла и заела бойните си позиции преди пехотата, с цел за упражнение и това беше преди тревогата. Впоследствие обаче стана тревога по целия фронт и всички мислеха, че аз съм имал предварителни сведения и затова съм накарал артилерията на позиция, преди пехотата, което не беше вярно. Въпреки тревогата, аз останах спокоен и бях напълно уверен, че всичко ще бъде, както каза Учителят, т.е. ще се свърши само с една маневра, въпреки основателната тревога и някои видими признания за противниково нападение - такова не последва. Скоро фронтът се успокои, нещата се промениха и нашите части на границата, поради подобрението на бойната обстановка, продължиха спокойно своята работа по укрепването.

Моят опит с Учителя ми подсказва, че той знаеше всичко, което ставаше в света, но той беше само наблюдател, страна не вземаше, предпочитание нямаше и за него всички народи бяха като равностойни негови деца, които правят грешки, бият се, страдат, дават жертви, но той чакаше сами да се осъзнаят и поправят. На някои свои ученици той даваше понякога обяснения. Той не отказваше да даде разяснение, но не вземаше страна. С политика не се занимаваше. Неговата задача беше много по-велика, а тези неща бяха само между другото и те не влизаха в неговата задача, отчасти това правеше и за усилване на вярата на учениците си. По тези въпроси в бъдеще, вероятно ще се даде много по-голяма светлина, но засега още това е невъзможно.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

Е В Р Е И Т Е

От всички страни, които бяха под Хитлериска окупация, евреите бяха събрани по най-различни начини и бяха нечовешки унищожавани, без разлика на това дали са стари или млади, бедни или богати, мъже или жени, учени или прости, болни или здрави, дори и деца, инвалиди, хора без никаква вина и то само за това, защото бяха евреи.

Единствено само в България евреите бяха оставени живи и запазени. Едва спасени от яростта на своя враг.

На кого принадлежат заслугите за това добро дело? -

Преди всичко и над всичко това се дължи на нашия Учител и на Неговото влияние тогава пред най-големите фактори на тогавашната власт.

Може би сега, при днешните обстоятелства това събитие да се оценява като нещо лесно и обикновено. Но ако се пренесем във времето, когато ставаше поголовното избиване на евреите в Европа, при онова страхотно неумолимо диктаторско господство на Хитлер върху завладените територии, ще се види, че това съвсем не е нещо лесно и обикновено, но е равносилно на истинско чудо. То говори твърде много за онези, които тогава имаха куража, мъдростта и разбирането да го направят. Това е повече от подвиг, повече от граждански и човешки дълг и беше извършено с риск на собствения си живот за спасяването живота на други хора. Жалко, че този факт и досега не е оценен както трябва. Това говоря за хуманността, великодушието, морала и духовната висота на тия, които го извършиха, както и за голямото прозрение и далновидност за значението на този факт за в бъдеще.

Евреите бяха добри граждани на нашето Отечество. Българите като маса имаха добри, приятелски отношения с тях. Евреите прекарваха у нас доволно и щастливо и се чувствуваха като равноправни български граждани. Това е едно хубаво отличително качество за българите, които имат много добро човешко отношение към чуждите народности в България. Нещо повече, българите са много по-внимателни към чужденците, отколкото къи своите сънародници.

Един път към 8 часа сутринта аз бях при Учителя по моя частна работа. Аз останах незадоволен от тази среща, защото Учителя нищо не ми каза за работата, по която бях отишъл, а през всичкото време ми говори за много лошото положение, в което се намираха тогава евреите. Разбира се, аз не разбирах всичко това, защото до този момент нямаше нищо лошо по отношение на евреите. След срещата с Учителя, аз се разходих из Изгрева и след около половин - един час видях цяла тълпа от евреи, които панически дойдоха и с викове се насочиха към брат Лулчев и ужасени викаха и молеха да ги спаси, като веднага се застъпи за тях пред царя. Аз бях потресен от вида на тези ужасени хора и едва тогава разбрах смисъла на Учителиевите думи и защо Учителя се занимаваше само с евреите. Аз разбрах, че Учителя предварително, по свой чуден начин е виждал тяхното положение, въпреки, че той не беше излизал от стаята си и не беше се срещал още с никакъв външен човек.

При друг случай, Учителя ни каза следното: "Хората в България не могат да разберат, че евреите пазят София”. Аз не разбрах значението на тези негови думи, но по-после, след като станаха бомбардировките, разбрах, че София е бомбардирана, защото евреите бяха изпратени по други градове.

От някои изказвания на Учителя при други случаи, аз разбрах, че евреите в древността действително имат големи заслуги, че са били много умни, духовни и надарени с висше и че са дали много нещо на света, особено в духовно отношение. Учителят казваше за тях: "Техният дух от древността днес се продължава и изявява от англичаните".

Спомням си една ужасна картина от зрелището, което наблюдавах в Скопие, когато по Хитлерово нареждане бяха измъкнати всички евреи от домовете им и като животни бяха натикани в оградени с телена ограда в предварително подготвени открити места. Те не бяха предупредени. В последния момент им беше дадено само половин час време да си вземат по 50 кг багаж и да напуснат домовете си. И те бяха подкарани като стадо овце към обградените предварително места, а между тях едва се движеха стари мъже и жени, малки деца и болни хора. По-късно аз видях влакове с натоварени хора в товарни вагони, със същите евреи, затворени херметически, претъпкани от хора, без достатъчно въвдух и без възможност дори да посрещат естествените си нужди. Тези влакове заминаваха неизвестно къде на запад. Това беше най-ужасното нечовешко отношение към хора, които с нищо не бяха заслужили тази участ.

Днес от много места се притендира за заслуги по спасяването на евреите, дори и Бекерле в своя защита е казал, според нашите вестници, че има заслуги за спасяването на евреите, понеже той и цар Борис са се застъпили за тяхното спасяване. Истината обаче е, че те бяха спасени по пътища и начини, неизвестни нам, и то единствено от нашия Учител. И не за заслуга и признание, казвам това, а за поука и назидание.

Бог ежедневно прави чудеса с нас. И цялото човечество на земята го обсипва с блага и живот. Дарява ни с най-хубавото, което има. Не искаше от нас признание, а само любов, благодарност и послушание.

Случаят с евреите е може би само една малка частичка от голямата световна трагедия, обаче върху тези неща ние трябва да се замислим, да преценим всичко това добре, а най-главното твърдо да решим и да определим нашето поведенне за в бъдеще. Не е ли по-добре да бъдем готови да се пожертвуваме ние самите, отколкото да ставаме проводници на злото и да набиваме своите братя.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

СЛЕД ПЕТ ГОДИНИ

За моето семейство 1940 година беше страшна и много тежка, защото тя сложи началото на едно непрекъснато неизразимо семейно нещастие. През тази година нашата скъпа и единствена рожба Веска, която беше учителка по музика в 36 единно училище в София, се разболя от минингит. През време на лечението в болницата тя получи парализа на дясната телесна половина. Беше поставена на лечение при други болни от същата болест, с тази разлика само, че те бяха в по-лека форма и не бяха парализирани. Поради парализата, на нас ни беше разрешено да бъдем при нея, за да я обслужваме. Лекарите и няколко професори полагаха всички усилия, за да помогнат на болните, но специално за нашия случай бяха убедени че краят ще бъде злополучен и за тях съдбата на Весето беше предрешена.

Ние, родителите, опирайки се на вярата ни в Учителя, имахме надежда, че това няма да се случи и че Учителя ще направи с нея чудо и живота на Веска ще бъде спасен.

Професорите, между които имаше и най-близък роднина, ме подготвяше да бъда готов за един възможен лош край. Аз казах това на жена си, обаче тя не прие това нещо и каза, че на никаква цена тя не дава детето си да си замине. Аз останах при болната, а майката се завърна в празната къща самотна, с голяма скръб и болка в душата. Започва да се моли на Бога и Учителя да запазят живота на Веска. След това тя заспива и ето на сън й се явява Учителя. Във вестибюла на апартамента на сън тя вижда на масата наредени много бутилки с плодови сокове: от моркови, ряпа, лимони, портокали, ябълки и зехтин от маслини. Учителя й посочва бутилките и й казва: "Ето, давайте й от тия сокове"! Тя се събужда и твърдо решава да изпълни даденото нареждане. Още рано сутринта тя купува посочените плодове, повиква добри съседки и приготовлява необходимите сокове. И така започна даването на сокове за храна и лечение по наставленията на Учителя.

Ние лекувахме Весето по нашите методи - Учителиевите - като дублирахме лечението с това на болницата. Трябва да отбележа, че Веска, както и някои от другите болни, поради естеството на болестта, не можеха да приемат никаква храна, дори и най-малкото количество, веднага след вземането му беше последвано с едно ужасно продължително повръщане. Това беше довело болните до най-голямо изтощение. Постепенно след като започнахме да даваме соковете, повръщането намаля, а приемането на зехтина засили организма и подобрението започна да се чувствува осезателно. След една седмица то вече беше установено категорично. В събота обикновено минаваше професорска визитация. Всички професори останаха изненадани и зарадвани от голямата промяна на болната и от външния й вид. Весето беше най-зле, а в момента по външен вид тя беше най-добре. Един от професорите дори каза така: "Тази майка със своята любов и грижи спаси живота на дъщеря си". Окуражени и малко успокоени, ние продължихме режима със соковете и зехтина и все пак бяхме неспокойни пред неизвестността и пред възможните изненади на тежката и неизлечима болест. Постепенно съзнанието на Веска се възвърна, картината с температурата и другите изследвания даваше по-добри указания.

Ние се изтощихме много с майка й и все още не бяхме сигурни в крайния резултат. Една сутрин Весето ни зарадва с един хубав сън, който сънувала през нощта. На сън й се явил Учителя и между много неща, които й казал, някои от които тя не запомнила, най-важното било това: "Внимавай, защото след пет години ще дейда пак да те проверя какво си направила"!

Сдед 5 години значи, живота на Веска беше сигурен. За нас въпросът беше вече решен, че Веска няма да си замине и че животът й засега е вън от опасност.

От този ден у нас настъпва абсолютно спокойствие и чакахме деня, когато тя ще бъде изписана от болницата, ние бяхме сигурни, че ще се върне жива, макар и парализирана и в тежко положение. Ние се бяхме примирили с по-малкото зло и заживяхме с надеждата, че и това зло постепенно ще се подобри, а може дори да се премахне съвсем.

Минаха от тогава вече 25 години, но за голямо съжаление може би, поради наши някакви грешки, Весето си замина в края на 1974 година.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

С Ъ Л З И Т Е

Кой от нас не е плакал и кой не е проливал сълзи, всички имаме тази опитност и всички знаем силата на страданието и значението на сълзите. Някой път ние плачем за някакви несполуки в живота, друг път поради това, че сме огорчени, обидени, засегнати или неоценени справедливо. Но човек плаче понякога и при много голяма радост, от умиление или пък когато е изправен пред едно рядко, велико, трогателно и изненадващо събитие. Сълзите ни придружават всякога при силни и рязко противоположни психични изменения от много тежко положение, което се обръща в радостно и спасително такова.

Разказаха ми за един случай на едно необикновено преживяване на един наш офицер във войната. Попада в плен в ръцете на противниковата армия. Същата отстъпва, а нашата армия я преследва. Пленниците също отстъпват заедно с противниковата армия. След 3 дена противника решава да се освободи от пленниците, като ги избие. Те са били 5-6 човека, завеждат ги една сутрин късно през есента в полето, нареждат ги в една редица, за да бъдат застреляни. Нищо не им се казва, но те разбират намеренията на противника и знаят, че е дошъл краят на живота им. Офицерът се обръща към един от противниковите войници и му казва: "Зная какво ме очаква, но моля ти се преди да ме застреляте дайте ми възможност да се помоля на Бога и да направя последната си молитва. Аз съм християнин". Противниковият войник се замислил, гледа го в очите, но нищо не му казва. Нашият офицер повтарял молбата си. Войникът мълчи и трети път офицерът се обръща към него със същата молба. Противниковият войник му казва: "Бягай". Той почва да тича, отдалечава се от мястото на екзекуцията и отпаднал, изморен, не ял три дена, след тези силни преживявания той пада на земята изнемощял и безсилен, В този момент той чува гърмежите и разбира, че другарите му са избити.

Той лежи, едва диша и започва да плаче сърцераздирателно и неутешимо. След един ден нашата армия пристига, прибира го, той е отново жив и е прибран при своите близки.

Бях офицер. След раняването ми на бойното поле бях пратен на лечение. Минах през няколко болници. Още неоздравял напълно искаха да ме върнат отново на фронта и аз желаех това, но исках преди да ме върнат, понеже не бях и оздравял напълно, да ми дадат малко отпуска, за да се видя с домашните си. Пред това незачитане на една психологическа потребност на човека, да види домашните си, след като се е спасил от смърт, аз се трогнах и заплаках, но не с глас, заради обидата, незачитането на човека и третирането му като неудошевена вещ, и то от хора, които никога не бяха излагали живота си. Човек понякога се разчувствува от дребни неща на вид, а може да бъде твърд и спокоен пред много по-големи изпитания, в битки, пред поле, покрито с трупове на герои,покосени от смърт, при жестока изтребителна война. Плачът и сълзите са едно изключително психологическо състояние и изживяване, засягащо човешката душа и присъщо може би само на човека.

Всичко това аз разказах, за да го свържа с два момента от спомените ми за Учителя. Аз видях сълзи на очите на Учителя. И тия сълзи за мен не са като тия, за които писах по-горе. Те бяха мълчаливи, но говореха сами за себе си и имаха много голямо значенне. Като ги свързвам с моментите, когато те бяха паднали от очите на Учителя, аз разбирам, че това бяха сълзи за нас, оплакваше не само страданията, смъртта, безнадежността ни, но бяха сълзи на необикновеното Божие разбиране и отношение към нашите необикновени преживявания и несправедливи терзания, това бяха сълзи на онова, което е било в миналото с нас, което е сега и което ще бъде и това, което ние нито сме го разбирали, нито сме имали за него даже и най-малката представа. Защото ние не познаваме нещата, нито познаваме живота в себе си. Не познаваме и не знаем какво ни чака. Сълзи за нашето незнание, за нашите грешки и безсилие. Тия сълзи бяха Божи сълзи, свещени, скъпи, бащински, любящи, пълни с милост и състрадание, сълзи, които се отнасят до нас и до всички страдащи като нас, за цялата трагедия на нашия живот на земята и същевременно сълзи за утешение, за насърчение, за спасение и за усилване на вярата ни. С очертаване на нашия далечен път към неизвестното бъдеще.

С тези сълзи Учителят ни сочеше далечна някаква цел и готовността да понесем всичко заради Бога и да имаме вяра и надежда, че няма да бъдем оставени, защото Той всичко знае и вечно ще бъде с нас. Благословени сълзи, пред които аз се прекланям, благоговея и оставям вечно признателен на Учителя за тях.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

И З К У П Л Е Н И Е

Най-тежкото страдание, най-голямата жертва и най-страшното мъчение, които за обикновените хора често се тълкуват като голямо нещастие или грешка, всъщност представляват най-голямото благо и жертвоприношение и служат за изкупление, опрощение и разчистване пътя на живота на един човек или на едно семейство, на един народ, а понякога дори на цялото човечество.

Това велико посвещение, този голям духовен подвиг са недостъпни и неразбираеми неща за обикновения, съвременен материалистично груб човек, макар той да е образован, с някакви външни, генетични човешки заслуги и постижения. И не за тия хора със загрубели животински чувства се отнасят настоящите слова.

Нека да си представим за момент духовното величие на кроткия и смирен наш спасител Христос, Който беше прикован на кръста и беше подложен на най-мъченическата смърт, която обаче послужи за изкупление на греховете на цялото човечество, които грехове бяха събирани и натрупвани през цялата вечност преди това и го бяха довели до положението на пълното озверяване и забрава на своето Божествено предназначение.

Материалистите и псевдокултурните хора често пъти, за свое оправдание и по своя логика, задават въпроса какво в същонст е направил Христос, какво Той е оставил на света, какви са Неговите заслуги и според тях Той нищо не е направил. Нито победи, нито завоевания, материални богатства, дворци и паметници, никаква сила, никакви закони, които да ръководят метериалното човечество.

В същност обаче ние мъчно бихме си представили какво би представлявал живота днес без Христовото учение изкупено с великата Негова жертва и Неговото разпятие. Какво би бил днес света без Христовото възкресение? Физическо и духовно, което възвърна в човека най-скъпото му Божие достояние - душата, в нейната чистота, милост, красота, благородство, доброта, любов, истина, правда, светлина, самопожертвуване за ближния, служене, безстрашие и други неща, които водят човека към безсмъртие, неземна слава и вечно преклонение.

Жертва доброволна и съзнателна, жертва за доброто на своя народ, жертва за своя ближен и за спасение на човешкото в човека. Това е изкуплението и подвига на Духа, вечния извор на всяко знание, сила и добрина, неща вечни за човека. "Не се гаси това що не гасне"- казва по свой начин нашия велик писател Иван Вазов, а Христо Ботев, един друг великан на човешкия дух казва: "Няма власт върху онази глава, която е готова всеки момент да падне от своите рамене."

Какво да кажем за най-големия великан на българския народ, който бе събрал като фокус в себе си всичко най-чисто, най-свято и най-велико за своя народ и беше олицетворение на най-възвишените прояви на българския дух във вечността, апостола и героя на българската свобода, светеца и революционера - Васил Левски. Каква сила, какво смирение и каква доблест и величие на духа? Това са неща, които не могат да се опишат, нито да се представят, неща, които са неизразими нито в съчинение, нито в поеми и паметници. Но все пак така близки и разбираеми за душите на хората, разбира се, за тия, които са с пробудено съзнание и които са разбрали и надраснали себе си.

"0, неразумний юроде, защо се срамуваш да се наречеш българин?" - 0, неразумно човече, бихме казали ние днес, защо се отричаш от себе си, от великото и безсмъртно СЕБЕ, за да се предадеш, за паница леща и да станеш жертва на някаква временна земна слава, на тщеславие и гордост, величаейки земните наслади и материалните придобивки и заблуди.

Да си спомним за жертвите на нашите освободителни войни.

Жертвите и героите на нашите дейци от Възраждането и безброй наши герои, дали живота си за свободата на нашия народ. Те пожертвуваха по добра воля и съзнание своя живот и те са най-големия духовен капитал, който остава за вечни времена в нашата история. Те са знайни и незнайни, с имена и без имена и все пак живи и вечни, неизмерими в своите заслуги, нашия морален капитал, нашето духовно богатство, нашата надежда и вяра в бъдещето.

И ако се върнем в по-новите времена, в нашето настояще, ние и тук ще намерим много имена и много светли и красиви примери на жертва за изкупление. Не е време да им споменаваме имената и да сочим примерите им за назидание, защото е още рано, но ще дойде и това време и ще се родят наследниците ни, които ще свършат това. Това богатство засега остава скрито, заровено, но то няма да бъде забравено и неоценено. То не гние, ръжда го не хваща, вечноетта за него е един миг и ще дойдат дни, когато от пепелищата ще израстват титаните на духа и ще се видят в истинската светлина тия, които по Божия милост бяха дошли и дадоха най-хубавото за нас и за цялото човечество, и то за вечни времена. Имена, но засега без имена, имената ще дойдат после. Те сега не са и важни. Те са Божии имена и те ще бъдат изказвани в друго време, с друг език, с езика на боговете.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

СЛЕПИ И ГЛУХИ

При една среща с Учителя, преди започването на Втората световна война, в началото на 1939 година, когато обстановката в Европа още беше много неясна, дори за политиците и държавниците, а тя беше още по-неясна за обикновените хора, Учителя с няколко думи каза нещо, което ми подсказа тогава, как стоят въпросите в международно отношение. Трябва да отбележа, че аз също бях от съвсем несведущите по тези въпроси, защото, като военен, бях съвсем неориентиран политически и политиката изобщо не ме интересуваше, даже ме отвращаваше. Сега обаче виждам, че не съм бил прав, защото политиката борави с много сериозни и съдбоносни въпроси, които са даже понякога и съдбоносни за света.

Атмосферата беше нажежена от Хитлер до най-голяма степен. Цяла Европа беше изправена пред голямо безпокойство и неизвестност. При тази напрегнатост, сложност и неизвестност, Учителя каза следните думи: "Хитлер иска, Чърчил стиска, Мусолини - писка, а Сталин се киска".

Мисля, че тези думи за тези, които разбират, изразяваха всичко за момента, когато бяха казани. Днес, когато събитията са вече станали и са минали в историята, тези думи още повече показват смисъла и значението им. Това бяха пророчески думи, съдбоносни и с характер на едно предопределение. Отговорните ръководни лица, макар и високо образовани, с голямо мнение за себе си, както тогава, така и при много други случаи в историята, бяха слепи и глухи и не се вслушваха в тях. Какви са последствията - всички знаем. Над 500 милиарда долара разходи и над 50 милиона човешки жертви на тази страшна война.

И тогава, и сега, всеки ще каже, че това са прости думи, обикновени неща. Да, прости, но верни и с какви последствия, а учените, дипломатите, поради своята грандомания въвлякоха светът в катастрофа. Дали има някой народ, който би се похвалил с някакви придобивки от всичко това? - Едва ли.

Казано е в писанието: "Благодарим Ти Господи, че Си открил на нас, простите и глупавите това, което Си го скрил от умовете на учените и мъдрите". Истината е проста и достъпна само за тия, които живеят в светлина и чистота, а не за слепи и глухи хора.

Там, край София, на най-високото място, зад гората, в малки къщички и бараки живееше една неголяма група хора. Те бяха тихи, скромни, мирни, добри, честни и справедливи, живееха в мир и хармония, по братски, без претенции, винаги доволни, радостни и щастливи, без омраза, злоба, завист, насилие, клевети, обаче неоценени и неразбрани. Някои ги съжаляваха, други ги смятаха за ненормални, а някои лоши хора от света ги смятаха за опасни и ги мразеха, и искаха да ги премахнат, като опасни и вредни за обществото. Духовенството беше техния най-голям враг, въпреки че говореха за Бога, за любовта към ближния, за доброта, кротост и смирение в името на Христа. И това чудно за света общество се наричаше Бяло Братство, а хората ги наричаха "дъновисти", а мястото, където живееха, наричаха "дъновисткия квартал".

От 1926 година те бяха почнали да се устройват на това място и то на съвсем примитивни начала - сред природата, далеч от света и далеч от тия, които се смятаха за много нещо, а в същност бяха "вълци, облечени в овча кожа".

Тук, при тях беше и техният Велик Миров Учител, Учителя на Всемирното Бяло Братство на Земята, който беше известен и познат на всички будни души от всички народи на земното кълбо. Той държеше беседи 4 пъти седмично, приемаше всеки ден десетки посетители, нуждаещи се, верующи, добри и лоши, страдащи, отчаяни и обезверени хора, които имаха нужда от неговите съвети и помощ. Делото на този велик Учител е голямо и неизмеримо. То беше изявление за епохата, в която живеехме и която беше опасна и съдбоносна за света. Светлината вече светеше и тя огряваше цялата планета, и тя зовеше човечеството към Любов, Братство, мир, добър живот и към спасение в тези съдбоносни времена. Тази светлина беше Божия светлина, обаче бурите, мъглите, омразата, лъжата и пр, бяха помрачили съзнанието на повечето хора от света и затова малцина видяха тази светлина и малцина се възползуваха от нея.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

СВЕТКАВИЧНАТА ВОЙНА НА ХИТЛЕР

През 1938 година Хитлер окупира първоначално Судетските области,а след това и цяла Чехия. Последната не оказа никаква военна съпротива, защото смяташе това за безполезно. Следната година -1939 година беше нападната и завладяна Полша. Същата оказа сериозна съпротива, тя се сражава геройски, обаче и тя бързо капитулира пред много по-силната и много добре технически въоръжена Германия. Тя водеше войната светкавично, по съвсем нови принципи и методи, неизвестни дотогава, базиращи се на голяма мощна техника, изразена в танкове, авиация, артилерия, автоматично скорострелно оръжие, моторизирана пехота, бързи светкавични действия, изненадващи нападения, дълбоки разкъсвания на фронта, раздробяване на противната армия на части и обграждането й след това в така наречените "чували" и след това унищожаването и пленяването й. По този начин противникът, останал без командуване, без връзка, неориентиран, лишен от технически средства, бързо капитулираше. Русия също изнесе своята отбрана на Запад и едновременно с германците завладя източната половина на Полша.

Цял свят наблюдаваше тази война и всички бяха като слисани и с тревога очакваха по-нататъшните военни и политически ходове на Хитлер. Мнозина тогава смятаха, че завладяването на Полша е станало с някакво предварително споразумение между Германия и Русия.

На следната, 1940 година, по същия начин беше нападната и завладяна със светкавична война и Франция. Белгия, Холандия, Норвегия също бяха завладяни от Германците.

Английските войски във Франция, които бяха изпратени в помощ на същата, също бяха разгромени и едва се спасиха от плен, като бяха прехвърлени през Ламанша. Всички бяха уплашени, объркани и с впечатление, че нищо не е в състояние да се справи с военната сила на Хитлер, която действуваше като по часовник - безупречно, сигурно, бързо и съкрушително. Последваха страхотни въздушни бомбардировки от германската авиация над Лондон с големи морални и материални жертви. Оставаха само Балканите и Русия.

Чърчил направи изявления, които за онзи момент изглеждаха парадоксални, че той ще приготви Англия след 3 години, когато ще се обърне военното щастие към тяхна страна. „А до това време- каза той на своя народ - аз не мога да не ви обещая нищо друго, освен кръв и сълзи. Никой не можеше да повярва тогава на тези думи на Чърчил. Обаче историята ги потвърди.

Русия мълчеше и никой не знаеше как стоят работите там. Унгария и Румъния минаха без съпротива на страната на Хитлер. Всички чакаха своя ред, предварително уверени в своята безпомощност да се съпротивляват. Германците бяха с много висок дух и с пълна увереност за своята непобедимост. Някои млади хитлеристи германци с увереност говореха, че цяла Европа им е вече в джоба.

Дойде 1941 година. През Унгария, Румъния и България настъпваха мощни войскови съединения с танкове и авиация и много бързо бяха завладяни Югославия и Гърция, като армиите им бяха разгромени и пленени. Остана Русия. И никой не знаеше дали Хитлер ще има смелостта да я нападне. За силата и издръжливостта на Русия никой тогава нямаше ясна представа. Дори сам Хитлрер не беше добре осведомен по този въпрос. И това стана причина да дойде по-късно Германия до своя погром.

Във връзка с тези набелязани бегло събития, искам да дам някои спомени от срещите ми с Учителя по това време, за да се види как той е виждал и преценявал събитията. Неговите преценки не можеха да се наречат ясновидски, гадателски, астрологически, умозрителни и пр. а по-скоро те бяха одарение с Више, необясними за никой земен човек,при това съвсем точни, сигурни, като имаха силата и значението на една категоричност, съдба и предопределение.

Кой можеше тогава да повярва и да знае тези възможности и да се възползува от тях? Когато никой не познаваше от света този неоценен, неизвестен и духовно извишен Великан. Гений - не, пророк- не, светия - не, а нещо много по-велико, което само някои от смирените наши братя и сестри по други пътища и внушение знаеха и разбираха. Да, Бог благоволи към тия и досега още неоценени неразбрани избранници, а остави на тъмнина гениите, учените, политиците, владици и патриарси, свещеници и пастори, всевъзможни философи, мислители и горделивци, благородници и самозванци, величия, които спекулираха със своето положение и достойноство и си въобразяваха, че служат на Бога и работят за благото на своите народи. Каква заблуда, каква слепота и тъпота, каква гордост и измама.

Кои са всички земни величия, за които е дума тук? - Това са само имена, но в същност това е всеки от нас, който ги приема грешно в себе си и се оставя те да го ръководят и да му заповядат. Целият свят е обсаден от тях. Те са много умни и хитри. Те казват, че не може без ядене и пиене, не може без къщи, дрехи, автомобили, богатство, курорти, материално осигуряване и всевъзможни удоволствия. Да, така е, но нека се знае, че това е новата сила на дявола, която на прост език значи егоизъм, насилие, лъжа, завист, злоба, омраза, материализъм, атеизъм и др. Но, до къде ще отиде човечеството с тях, ясно - до катастрофа и гибел.

Учителя не се занимаваше с отрицателните прояви на хората. Той не се занимаваше с политика, войни, вражда, кръвопролнития, а неговата цел беше да даде светлина и изходен път, как съвременното човечество може да излезе от безизходното си положение, за да се подготви за новата епоха, която иде в света. Всеки сам трябваше да си отвори вратата и да излезе вън от затвора, в който сам е влязъл. За целта Учителя даде много знания, живот и сила в своите беседи и упътвания и който е жаден нека сам намери извора. Всеки сам трябва да намери своето спасение, без насилие, а доброволно и съзнателно.

Аз очертах в бегли щрихи епохата и състоянието на хората от света през времето, когато ми бяха дадени някои опити:

1.Още преди започването на Втората световна война Учителя каза: "Англия да върне колониите на Германия, за да се избегне една страшна нова война, която се готви и която скоро ще дойде. Никой не обърна на това внимание.

2.Ако Англия не върне колониите на Германия и ако не запази световния мир, ще загуби всичките си колонии и ще загуби и своето могъщество на световна сила.

3.През 1939 година, преди войната на Полша с Германия Учителя каза, че положението на Полша между две велики сили - Германия и Русия е много деликатно и опасно. След завладяването на Чехия, Хитлер даде чешки земи на Унгария и няколко села на Полша. Знаейки съдбата иа Полша, с нескрито съжаление, някак особено Учителя

изрази своето очудване от тази наивност и заблуда на Полша, за да не види опасността, която я застрашаваше.

През 1939 година в Москва се сключи пакт за ненападение между Германия и Русия и то в същия момент, когато там беше дошла английска делегация, която се върна с празни ръце. Това беше голям успех за руските дипломати, но то улесняваше и Хитлер в по-нататьшните му ходове.

4.В 1939 година Полша беше разгромена. Учителя знаеше това предварително. В мое присъствие Той правеше изказвания в този смисъл. Той виждаше безсмислието на едно истинско геройство на поляците, но за момента съвсем наивно и неоправдано. Поляците атакуваха с голяма маса кавалерия германските танкове и бяха унищожени.

5.Преди Втората световна война, в началото на 1939 година между другото Учителя ми каза: "Досега се смяташе, че Наполеон е най-великият пълководец". След кратко мълчание Той продължи: "Сега обаче в Германия има едно "човече".., то многократно надмина Наполеон". За мен беше съвсем ясно значението на тези думи, въпреки че Втората световна война не беше още почнала и затова аз не бях изненадан от това, което стана впоследствие с Полша, Франция, на Балканите, първия период на войната с Русия и пр. Думите на Учителя бяха потвърдени по един неповторим начин.

6.През 1940 година непосредствено преди нападението над Франция по моя работа бях пак при Учителя. Той беше в необикновено състояние. Беше променен, външно и вътрешно и сякаш беше не човек, а Дух, който идваше от фронта на двете велики държави - Франция и Германия. Армиите им бяха групирани и изправени една срещу друга, готови за страхотна битка. С малко думи, повече с външен израз, Учителя изрази пълната безнадеждност за французката армия и странната сила на германците, която във всяко отношение надвишаваше французите и така Учителя недвусмислено изрази странния удар, който се готвеше върху Франция. Учителя явно виждаше, че Франция ще бъде раагромена бързо, невиждано и неочаквано за нея. Аз споделих с едно мое началство това изказване на Учителя. Той нищо не каза. След няколко дни той дойде при мен в изумление, изненадан, в тревога и голяма изненада от това, което вече беше станало. А то беше като истинско чудо. Очудването му беше още по-голямо как Учителя е могъл да знае това. Този факт беше наистина поразяващ и беше над всяка представа за земния човек. Аз също бях изненадан, макар в предварително да бях предупреден за това. Аз разбрах, че за Учителя няма време и пространство, че той присъствува всякога и всякъде, когато пожелае и че Неговите възможности бяха неизмерими и са над всяка човешка мисъл и представа. Моята вяра в Учителя беше вече напълно утвърдена. Предварително Учителя ми беше казал още, че Франция воюва със стара армия, нейните войници са участвували а Първата световна война, а Хитлер воюва с млада армия. Те не са участвували в Първата световна война. Нямат впечатление, нито са свързани с остарелите методи за воюване от Първата световна война.

7. След разгромяването на Франция агресията на Хитлер не спираше. Европа тръпнеше пред неизвестността. Между другото Италия, която се беше настанила на Балканите и беше заела Албания, се опита да направи и тя нещо грандиозно, макар и в по-малък мащаб. Италия обяви война на Гърция и се насочи към Солун. Всички мислеха, че велика Италия бързо ще се справи с малка и слаба Гърция, действайки по хитлеристки маниер. Мнозина даже смятаха, че Гърция без бой ще капитулира, под впечатлението на военните операции на Хитлер,. За голяма изненада, стана нещо съвсем неочаквано. Гърция не се уплаши. Тя събра сили и смело и безстрашно се нахвърли срещу италианците, които започнаха да бягат и отстъпиха. Те бяха така разбити и застрашени, че можеше да бъдат и унищожени. За щастие, те се прибраха в границите на Албания, а гърците доволни, че ги прогониха от своята територия, спряха офанзивата. Това беше добър урок за всички. Италианците бяха станали за смях и подигравка.

8. Англичаните искаха да задържат Балканите за себе си и да ги противопоставят на Хитлер. Те пратиха свои войски в Гърция, правиха дипломатически натиск върху Югославия и България да се бият срещу Хитлер, като застанат на тяхна страна. А германците бяха вече в България и Румъния. При тази обстановка един ден Учителя ми каза следното: "Италианците са измислили едно ново, много силно оръжие, което щом го употребят, ще победят". Аз се чудих на това ново тяхно оръжие и чаках да видя дали Учителя ще ми го каже. Учителя продължи: "Това ново оръжие са германците". Разбрах, че германци¬те ще воюват на Балканите и че чрез тях италианците ще победат Гърция. Това още никой не знаеше, пък и не можеше да го знае, защото това е военна тайна. Хитлер пазеше даже от своите хора намеренията си, обаче за Учителя нямаше нищо скрито от това, което ставане в света. В това аз многократно съм имал възможност да се убедя. Разбира се, Учителя съобщаваше тези неща някак особено, не направо, а символично, образно, иносказателно. Не всеки и не всякога можеха да се резгадаят символите на Учителя. Искаше се подготовка за това и будно съзнание. Неговият език не беше език като за обикновените хора. Това

беше Божествен език, непознат и неизразим по човешки. И сега даже аз не мога да дам определение, макар да съм го опитал неведнъж. Това е език, подобно на чужд език, не можеш да го разбереш, ако не го знаеш. Не можеш и да се ползуваш от него.

Германия беше невиждана до това време военна сила. Тя беше нещо изключително. И наистина, впоследствие трябваше цял свят да се обяви срещу нея, да минат години и с много усилия и жертви да бъде сломена тази сила. Днес това съзнателно се омаловажава. Обаче истината е съвсем друга и тя трябва да се знае такава, каквато е. Югославия и Гърция бяха разгромени бързо, английските девизии в Гърция също бяха разбити и се спасиха на своята флота. По-късно остров Крит беше завладян с въздушен десант от германците. Гърция даде много по-сериозен отпор от Югославия и причини на германците големи загуби. Ние дадохме път на германците, без да воюваме. Германците бяха на върха на своето могъщество. Но войната не беше свършила. Оставаше още Англия и Русия, а Америка не беше се още намесила сериозно във войната.

По това време Учителя беше казал да се каже на Хитлер да не воюва със Съветския съюз. Казваха, че той казал, че не признава друг пророк, освен себе си. По други изказвания на Учителя ,обаче, аз разбирах, че Учителят смяташе за грешка една война между Германия и Русия. Той имаше благосклонност към Съветския съюз и славянството. Той не гледаше с лошо око иа болшевишкия строй в Русия, напротив, много неща у тях харесваше. И тук, както се разбра по- после, се установи, че Учителя е имал верни и ясни схващания за положението в Русия, макар че за цял свят тогава имаше омраза към болшевишкия строй в Русия. За Учителя беше ясно, че тук Германия ще загуби войната. Той направи изказване предварително в смисъл, че този път Наполеон няма да може да влезе в Москва и че Небето няма да му позволи това. Чудно нещо? - Небето взело страната на безбожниците! А по-късно Учителя каза, че Хитлер с недоволство казвал, че Бог станал болшевик. Всичко това явно говореше, че Учителя знае всичко и то така, както никой друг в света. Още много неща могат да се кажат, но за сега и това е достатъчно за тия, които вярват и разбират. За съжаление в света имаше слепи м глухи хора, които нито виждаха, нито чуваха.

След разгромяването на Югославия и Гърция българите окупираха Тракия, Македония и част от Сърбия. Във връзка с това Учителя по свой особен начин, познат само на някои негови ученици сподели този факт и на него ние ще се върнем при друг случай, защото той трябва да бъде разгледан отделно. Най-често Учителя разрешаваше големи въпроси от световен мащаб с много леки изказвания, за които дипломатите и историците щяха да пишат после цели томове съчинения. А той ги разрешаваме само с една дума, една фраза, един прост пример, една картина и пр. И с тези Свои изрази Учителя даваше много повече светлина и хвърляше повече яснота и истина, отколкото в сложните и объркани понятия на специалистите по тези въпроси.Из Спомените на Тодор Божков

Редактирано Февруари 25, 2009 от Таня

[Таня]

ХИТЛЕР ОБЯВИ ВОйНА НА СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

Минаха много години от това велико събитие. Писаха се много и най-различни трудове по тови въпрос. Тази гигантска битка погълна грамадни материални средства и неизброими човешки жертви и причини толкова много страдания на тия два велики народа. Тя ще бъде описана и обяснена от специалисти, но по-късно. Ние ще предадем само някои спомени и характерни моменти, и то съвсем кратко, доколкото сме имали възможност да чуем някои неща от Великия Учител. Казвам Великия, а в същност той беше толкова тих, скромен и незабележии, даже за тия, които бяха съвсем близо около Него.

И така, на въпроса:

1. На 22.06.1941 година с лека кола на офицер от авиацията подполковник В. с още двама младоженци, пътувах от Скопия за София. След като бяхме минали вече гр. Куманово, собственика на колата, който лично шофираше, включи радиото на колата и между другото много често почнаха в паузите да повтарят: "Внимание, внимание! Важно съобщение очаквайте днес по обед"! От начина, по който ставаше това беше ясно, че е станало нещо необикновено и много важно, но какво - никой не знаеше.

На обед ние бяхме в Кюстендил и научихме, че Германия е обявяла война на Съветския съюа. Всички, включително и ние, бяхме като попарени: Хората бяха мълчаливи, унили, покрусени и скръбни и съзнанието на всички беше помрачено. Седнали на обед, радиото започна да предава манифеста на Хитлер, че обявява война на Съветския съюз. Манифестът беше много дълъг, подробен и сякаш с това искаше да убеди себе си и своите хора в неизбежността на това негово решение.

Аз бях предупреден много по-рано за това събитие и за резултатите от него. И за мене беше повече от ясно, че това ще бъде гибелно за Германия.

Тръгнахме от Кюстендил за София. Моите съпътници, макар и да не одобряваха станалото и чутото, го коментираха по своему, т.е. че въпреки всичко и големите усилия и жертви, Германия ще победи и за два месеца Хитлер ще им види сметката.

Аз пазех мълчание. Те ме питаха, след като говориха дълго, какво мисля и аз по този въпрос.Аз мълчах, а това още повече ги заинтригува и още повече ги караше да настояват да кажа какво мисля. Какво можех да кажа аз, обикновеният човек като тях? Прм други случаи и аз бях отговорил като тях, че Хитлер, макар и трудно, ще победи. Но в случая, аз знаех истината и затова с големя усилия върху себе си да мълча, най-после им казах, че аз не мисля като тях. Това още повече ги заинтригува и те настояваха да кажа своето мнение и аз казах, че Германия в никой случай не може да победи Русия за два месеца и че може да минат даже години и пак не се знае какъв ще бъде изходът на войната. Те не бяха доволни, искаха да се мотивирам, но аз казах, че така мисля по въпроса.

След 3-4 месеца ние случайно се срещнахме в Скопие и без аз да отворя въпрос, те сами лично заинтригувани и с голямо любопитство се интересуваха как аз съм предвидил хода на войната и това, което се случи с нея. Искаха да знаят тайната и какво ще стане за в бъдеще. Аз нищо не им казах, защото при тогавашните обстоя¬елства това беше невъзможно.

2. С големи усилия и жертви германците бяха доближили до Москва, което беше и главното направление на тяхната офанзива. Радиото и пресата крещяха, а Хитлер бързаше да пророкува, че падането на Москва в германски ръце е въпрос на дни и часове. Всички тръпнеха в напрежение и очакване как ще свърши всичко това и дано по-скоро свърши с вземането на последната. Може би това щеше да доведе войната до нейния край. Беше студен ден. Една сутрин, необлечен с горна дреха, набързо бях слязъл пред щаба на армията в Скопие да сс взема от будката вестник и бързо да се прибера. Още с вземането на вестника и обръщането ми назад, пред самата будка пред мен застана началник щаба на армията полковник Н.Г. и изправен лице с лице срещу мен, внезапно ме запита: "Какво става, господин полковник, германците взеха ли Москва?" - Отговорих машинално и сам не зная защо и как отговорих: "Не, германците не са взели Москва. Германците никога няма да вземат Москва"! Аз знаех това от Учителя, но как и защо го казах и то в едия крайно неподходящ момент, и то на човек, който не искаше и да чуе за подобно нещо.Той изблещи очи от тези мои думи, психическата реакция в него беше променила в него човешкия му образ, той беше озверен, побледнял от яд и омраза и извика: "Как, вие, защо ми отговаряте така? Вие сте болшевик"! Аз не бях болшевик, не бях враг нито на германците, нито на русите, изпитвах болка за безсмислената война между тях и в бързината можах само да кажа това: „Не, не съм болшевик!” Бързо се прибрах в кабинета си и в голяма мъка и скръб просто не можех да се примиря в себе си как и защо казах тези думи. Сякаш не аз, а някой друг ги каза чрез мен. Но все пак нали аз ги казах! Нали аз отговарям за тях?

Кабинетът ми беше до този на началник щаба, всеки ден ние частно или по служба общувахме помежду си. И ето, че вратите вече бяха затворени между нас. Аз се чувствувах неудобно и не знаех как да изляза от това безизходно положение. Минаха 3-4 днм без среща, без поздрав, с голяма мъка от моя страна. На четвъртия ден В.Г. сам дойде при мен и с голяма скръб ми каза: "Господин полковник, стана това, което вие казахте. Германците не можаха да вземат Москва"! Аз го помолих да седне и някак сериозно и виновно,но съвсем приятелски му обяснях всичко. Казах му, че аз не съм болшевик, но аз знаех, че германците няма да вземат Москва. Той беше умен и културен генералщабен офицер, много хитър и предвидлив като разузнавач, преди това беше началник на РЕО в Министерството на войната и знаеше много неща. Той беше националист, патриот, голям службаш, предан и верен на дълга си, неумолим и безкомпромисен. Затова той не можеше да бъде обвинен и упрекнат. Тъкмо обратното, той заслужаваше за тези си качества похвала, но пред фактите и боговете мълчат. Той знаеше и ценеше и в мен някои добри качества на добър войник и българин и поради това инцидентът беше приключен. От този момент ние станахме още по-добри приятели. Той имаше голямо доверие в мен и ми доверяваше най-съкровените си неща от личния си и служебен живот. Той търсеше моя съвет и другарска подкрепа. Благодаря му, аз го обичах искрено. Той нямаше приятели. Малко хора го обичаха, защото не го познаваха. Той беше прекрасен офицер, началник и голям военен служител.

3. Въпреки предупреждението Хитлер да не воюва със Съветския съюз, понеже той не признаваше по-голям пророк от себе си, а и по съвсем други причини, той извърши фатална грешка. Той много скоро разбра, че е сбъркал, но не знаеше как да излезе от това положение. А и надеждите му, че може съдбата да му помогне, гордостта и ред още други неща не му позволиха да поправи сторената грешка. През цялото време на войната, Учителя по свой начин обръщаше внимание, че трябва да се търси изходен път от тази криза. Той можеше да даде и да намерм този изходен път на това безизходно положение, но нямаше кой да чуе и да разбере това. От памтивека и досега хората мислят, че знаят много, че са по-умни от Бога и вярват повече на дявола, отколкото на себе си, т.е. грешат от непослушание и гордост. На какво разчиташе Хитлер? - Всяка година равновесието на силите се изменяше в негова вреда. Намеси се и Америка, Англия и тя се ангажира повече. Те имаха мощна авиация, а тяхната дипломация работеше безупречно. Русия се показа много по-готова за война, отколкото се предполагаше. Навред се създаде мощно съпротивително движение, което все повече и повече се засилваше. В това време силите на Германия бързо и чувствително намаляваха.

Учителя знаене кога и как да се намери разрешение и изход от тежкото положение. Той знаеше в кои моменти можеше да стане това и през време на продължителната 4-5 годишна война. За нас тези неща се виждаха невъзможни. И на мен това ми се виждаше някак неясно и неразбрано, макар и да имах пълна вяра и личен опит с Учителя. Той каза, че е по-добре сега Германия да направи решителната крачка, защото ако чака края, тя ще бъде разделена на две и то за много години. Сегашното разделение на Германия Учителя го знаеше много преди нейната капитулация. 3а Бога всякога има начин за добро разрешение, но за хората - не! Защото те предварително са се обвързали с някоя свои погрешни решения и предубеждения, въображаеми пречки и трудности. Аз само ще цитирам някои неща:

"Фон Браухич, гениалното човече, беше сменен с Кайтел.

Чукът биеше върху наковалнята, обаче чукът ще бъде разбит, а наковалнята ще излезе по-здрава.

Тигърът, всичко каквото излезе срещу него, го унищожава, но пред кобрата - е безсилен и отстъпва.

Паякът унищожава всички мухи, попаднали в мрежата му, но само една не може. Защо? - Защото тя не е муха, а оса.

Хитлер в крайна сметка мислеше, че ще се разбере с Англия и Америка, но тук той се лъжеше, защото той можеше да се разбере по-лесно с Русия, отколкото с тях.

Хитлер и други се бояха много повече от болшевизма, но болшевиките не бяха най - страшното нещо за тях.

Често хората сами си създават в съзнанието си някои изкуствени прегради и казват, че не може да се премине през тях. Начертаят на пода едиа черта от тебешир и казват, ето на, не може да се мине през нея. Представете си, една тебеширена линия ги спира и са омагьосани и заблудени.

Един комар, кацнал на ръката на Бога, забил в нея своя хобот и смуче кръв. Само с един пръст Бог може да го смаже, но Той не прави това, а си казва, че комарът иска само една малка закуска от Него. Нека да си я вземе. И сдед това, без да го убива, Бог ще го духне, за да се махне. „Бива ли за една малка закуска да го убивам"!

Тия неща изглеждат много дребни и детински, дори наивни, но те са толкова важни и съдбоносни за света, но кой разбира това?

Учителят казваше:

"Няма да им дам знания, защото ще злоупотребят с тях.

Ние няма да бързаме, защото вековете са пред нас.

Малкото, което е вложено в Евангелието, ако се приложи, човечеството ще придобие гелямо богатство.

Малкото от беседите ми приложете и ще получите много нещо.

Ако пречат на мене и на Бялото Братство, България ще пострада много.

Някога Аз предупредих Фердинанд за 4 неща:

1. След Балканската война да не воюва срещу съюзниците.

2. В 1915 година казах България да пази неутралитет.

3. В 1917 година казах България да сключи сепаративен мир.

4. На Фердинанда, а после и на Борис казах да имат добро отношение с всички дьржави.

Нека дойдат най-благородните и най-добрите хора при мен и аз ще им кажа как да оправят работите”.

Това прости и празни приказки ли са? Или са съдбоносни и спасителни слова? - Животът и събитията не потвърдиха ли тяхната истина? Има ли още хора в тази страна, които могат да слушат и да прилагат? - Дано да има, защото от

това зависи по-нататъшната съдба на нашия народ.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

СПОМЕНИ ОТ НАШЕТО ПРЕБИВАВАНЕ В МАКЕДОНИЯ

Не казвам окупация, защото Македония е българска земя и там българите бяха при своите родни братя, на своя българска земя. Това ние можем да го кажем и трябва да го кажен смело, пред себе си и пред света, пред Бога и пред историята, за да го чуят и най-гелемите ни врагове, защото това е голямата, чистата и святата истина. И ако ние нямаме смелостта и дръзновението да кажем това, ние не сме достойни да се наречем българи. Ние не сме честни хора.

Въпросът е обаче, бяхме ли достойни да направим и дадем на нашите братя в Македония това, което те чакаха от нас или не?

Думите, които Учителят ми каза, когато по служба трябваше да замина за Македония, бяха: "Сега българите трябва да бъдат умни, добри и да не отмъщават". Малко думи, но те съдържаха всичко, те бяха цяла програма, политика, живот, пример и държавнически усет и подход. Аз лично се убедих в това, колко съдържателни и уместни за случая бяха тези думи и какво съдържание и смисъл се съдържаше в тях, както за нас, така и за тия, които ни очакваха там в Македония. Аз бих могъл върху тия думи да напиша цяло съчинение, защото те бяха непоклатима, здрава основа, върху която можеше да се изгради материалното и духовно единство на нашата национална кауза за братство, доверие и неразделна любов.

Аз трябва да кажа, че в началото беше така. Почна се добре и резултатите бяха отлични. Учителят беше вложил в нас по свой неизвестен начин разбиранията си за приложението на дело на тия свои думи и те дадоха поразителни резултати. Не само за нашите българи там, но и за другите народности, дори те изненадаха и самите сърби, най-гелемите шовинисти, които не виждат нищо хубаво другаде, освен в сърбизма. Сърбите са ограничени, заслепени, закостенели в своето национално себелюбие, издигнато до степен на фанатично идолопоклонство. Но ето, че тук те бяха сериозно ударени и бяха разколебани и объркани. Те не очакваха от българите такова културно и благородно отношение.

След време, постепенно и незабелязано нещата почнаха да се променят, защото духовните сили, които се съдържаха в знаменитите думи на Учителя, почнаха да намаляват, а наред с това се появиха и други неблагоприятни обстоятелства, които действуваха в обратно направление. И все пак, изграденото на тази здрава основа, посочено ни от Учителя, остана, тя живее и тя ще пребъде и занапред. Нека помним и работим върху тази заповед, т.е. да бъдем и за напред умни и добри, честни и справедливи и да не отмъщаваме. Там е нашата сила, тя е крепост, вяра и упования, и с тях ние ще пребъдем и ще се запазим в собственото си отечество. Тя ще ни избави от жестоките превратности на зли вражески сили, на лукави и вероломни попълзновения и фалшификации. Да бъдем умни и добри, честни и справедливи, да не отмъщаваме, а с любов и такт, без колебание, с пълна вяра и доверие да приемем в обятията си нашите братя от Македония. Аз имам богат опит и наблюдения за резултата от тези Божественн думи на Учителя. И мога да кажа, че те са гаранция, живот, съдба и бъдеще за народа ни.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

ОХРИДСКОТО Е З Е Р 0

Охридското езеро, град Охрид, манастира св. Наум, гр. Струга, СВ. Климент, Братя Миладинови, това са български светии, скъпоценни брилянти, незаменими и незабравими имена, свързанн и увековечени с нашата история, с нашите духовни борби и постижения. Те са наша история, наша съдба и наш живот. Колко красота, каква святост и чистота, какви славни и дивни подвизи на наши герои, велики мъже, народни царе и каква гордост, национална радост и величие се крие тук. В тях се влива минало, настояще и бъдеще на един народ и съзнание за нещо вечно, безсмъртно. Всякога живо и винаги обединяващо народа ни в едно цяло. Колко много нещо е писано и казано за тези безценни наши бисери на сърцето и душата, за българския език и дух, за нашата писменост и светлината, която векове е греяла от там и е осветявала далечни простори в исторически времена и моменти, за всички части на българската земя, по целия Балкански полуостров.

Ето защо, аз тук ще се спра само на един спомен, за тия места, във връзка с нещо казано ми от Учителя.

Беше към средата на 1940 година. Учителя освен предсказанието, че ще си вземем Добруджа, ми подсказваше също така, някак си символично, че ще отидем и в Македония. Направи ми впечатлеше, че повече, някак образно, в картини, в поглед на едно висше небесно същество, освободено от всичко земно и лъжливо, се спомена и за красотите и светите места на Охрид и Охридското езеро. Вие ходили ли сте там, познавате ли тези места, колко са те красиви, привлекателни, святи и скъпи за българския народ?

Учителя нещо казваше, а нещо оставаше аз сам да допълня в подробности и сам да разбера и изтълкувам Божественото, което Той влагаше в думите си. И аз добре разбрах смисъла на тези неопределени, недоизказани думи и мисли, аз дойдох до заключение, че българите отново ще отидат там и в себе си аз бях вече взел своето решение в смисъл, че през следната година - 1941 година България ще има възможност да си вземе Македония и че това вероятно ще стигне и ще включи като краен предел Охрид и Охридското езеро. Разбира се, това беше мое лично виждане, мой извод, основан на далечни и загадъчни подсказвания, в която все пак аз смятах, че съм го добре разбрал и изтълкувал. Ето защо, когато след вземането на Добруджа някои мои офицери ме запитаха, а какво ще стане с Македония, аз уверено им казвах - ние ще вземем Македония на другата година. Как ще стане това? В какъв ред и последователност, с какви предварителни подготовки, аз и до последния момент не знаех, но знаех само това, че съдбата ще ни помогне да вземем Македония, защото това го е казал Учителя, а Неговите думи са Божествени и неотменими.

Дойде 1941 година. Буреносните облаци бяха надвиснали вече над Балканите. Хитлеровите армии бяха в Австрия, Унгария и Румъния, с готовност да минат и в България. Югославия беше притисната и тя трябваше да избира доброволно или със сила да пусне германците през себе си. Югославия подписа пакт за капитулация без бой, обаче след това беше извършен преврат от генерал Симович, пактът беше отхвърлен и тогава Хитлер обяви война на Югославия. Белград беше бомбардиран жестоко. Югославия бе нападната от три страни и бе разгромена и завладяна в късо време. Всичко това откри пътя на българите към Македония. След германците, за българите се позволи да заемат Македония, като ни бе дадено до река Вардар. Аз мислех за Одридското езоро, според както бяха думите на Учителя. Мана време. Имаше спорове, претенции и други сплетни и сметки, които усложняваха въпроса. Италианците искаха да се разширят върху Югославянски и гръцки територии. Аз очаквах, времето минаваше, но за Охрид още нямаше нищо. Мина се още време и най-после дойде нареждането и за Охрид, но по военна линия, а не по дипломатическа и държавна такава. Въпросът беше доста комплициран.

Генерал Линдеман нареди на ген. Михов да нареди за приемането на Охрид от германската военна власт. Генерал Михов искаше наставления от София по този въпрос, но не му се дадоха. Линдеман настояваше и бе определил деня за това. Дойде денят, а нареждане от София все не идваше. Това постави в голямо затруднение ген. Михов. Тръгнахме със специален влак от Скопие за Битоля. Пътувахме през нощта. Стигнахме в Битоля рано сутринта. Времето беше мъгляво, дъждовно и неприветливо. Посрещна ни ген. Маринов, командир на 6-та диканя в Битоля. Нареждане от София още нямаие.

Тръгнахме с леки коли от Битоля за Охрид, но някак неуверено, водени от германския генерал Линдеман. Времето в Охрид беше прекрасно, слънчево. Охридското еверо светеше и радваше окото. Околните планини се оглеждаха в него. Където и да се обърнем, изгледите бяха очарователни. Населението на Охрид - чисто българско. Беше излязло масово да ни посрещне. Картината беше трогателна, мила, незабравима.

Почна се тържеството, направи се молебен, държаха се речи, сне се германският флаг и се вдигна българският трикольор, изпълнени бяха националните химни на Германия и на България. По околните планини бяха почнали гръмотевици и дъжд, но над Охрид беше ясно и ние се страхувахме, че може дъждът да дойде и тук и да прекъсне тържеството. Това обаче не стана. Охрид беше сякаш под някакво невидимо покровителство. Тържеството завърши, следваше да се отиде на банкет и едва тогава се получи съобщение от София, че се разрешава приемането на града. След обед имаше разходка по езерото със специално подготвена моторна лодка. Всичко беше от хубаво по-хубаво, сякаш цялата природа се радваше. Към 16 часа се отправихме обратно от Охрид за Битоля. Не изминали и 10 км от Охрид, ние се обърнахме назад. Над Охрид се изливаше небивал пороен дъжд с гръмотевици. Сякаш някаква невидима забрана сега беше отминала и дъждът, задържан до този момент, беше почнал да се излива с голяма сила.

И така, този ден беше щастлив и благословен, радостен и щастлив за всички българя. А думите на Учителя още веднъж бяха потвърдени. Но най-чудното е това, че гр. Струга, също български град, само на 3 км от Охрид и до края на войната не беше предаден на българите, а остана под италианско владение. Мисля, че и св. Климент Охридски, духовният покровител и пазител на този край, беше дошъл този ден там, радваше се и той заедно с нас и ни благославяше.

НАЙ ГОЛЯМОТО ДОБРО

Учителя беше казал: "Аз ще направя на българския народ най-голямото добро, каквото никой досега не му е правил и след това ще му кажа "сбогом".

За тия, които бяха при Учителя, които знаеха и разбираха какво е Учителят за нас българите и за цялото човечество, те знаят и разбират значението на тези думи. Те знаят, че тези думи бяха Божии думи и че те бяха изпълнени по един незабележим начин, но те бяха разбрани само от тези, на които беше дадено това.

И наистина, Втората световна война беше вече към своя край. Военната стихия вече беше утихнала на Запад и България остана невредима. България е в центъра на Балканския полуостров, на най-чувствителното място, където се кръстосваха много интереси на големи държави и тя беше център на опасни спорове и борби, а ето, че тя в тази дълга война беше запазена като по чудо. От цяла Европа България беше една от малкото страни, която остана незасегната от стихията на войната. Тази война помете и разруши много страни, събори и разруши много държави, унищожи толкова материални ценности. А германците напуснаха България без бой.

Дойдоха руските армии, те бяха посрещнати без да гръмне нито една пушка срещу тях, народът ги посрещна като братя и освободители. Започна Отечествената война, в която взе участие и България на страната на Съветския съюз, но тя беше водена вън от границите на България.

Как Учителят гледаше на всичко това? - Запитах го за този небивал преломен момент, а той съвсем кратко и спокойно

каза: "Добре стана, че България взе страната на русите и се нареди в числото на победителите. Нека, рекох, и българите един път да се наредят на страната на победителите". Разбрах всичко. Много преди това Учителят беше направил изказване, че България ще вземе участие във войната, но в последното действие. Кога ще бъде това последно действие, на коя страна и против кого, това никой не знаеше. Никой не можеше и не знаеше тогава да предвиди едно такова развитие на политическата и военна обстановка. Но ето, че и тези думи на Учителя, казани много по-рано, се сбъднаха. "България взе участие в последното действие. И тя един път се нареди с това в числото на победителите"!

Сега може да се правят много и различни тълкувания, да се изтъкват всевъзможни заслуги и предварителни преценки, но не, истината, чистата истина е съвсем друга. Истината е над всякакви човешки схващания и тя е над даже и на най-добросъвестните и честни хора. Истината беше достъпна само за Учителя. Благодарение на Учителя, България беше спасена от една много тежка карма, която можеше да я потопи в кръв и да я обърне в развалини и пепелища. Но засега повече по този въпрос не може да се каже. Тази истина е неразбираема и недостъпна, дори и за най-честните, големите наши духовни и светски ръководни лица.

На 27.12.1944 година Учителя сам, доброволно, тихо и безмълвно, съвсем незабелязано напусна този свят. Напусна го и на дело показа и потвърди думите си: "Аз ще направя на българския народ най-голямото добро, което никой не му е правил досега и след това ще му кажа сбогом".

И аз мога да кажа с чиста съвест, че всичко това е абсолютна истина. Аз зная, че това може да се оспори от някои лица, но нищо. Вярно е, че имаше и други фактори, които съдействуваха това дело на Учителя, но истината е само една - и тя е така, както я каза Той и както я изпълни с живота си. И затова завършвам с думите: "Поклон, Учителю! Поклон пред твоята сила, знание, мъдрост и смирение. Един ден цяла България и целият български народ ще прогледне и ще ти направи заслужено своя поклон и ще ти благодари за доброто и за жертвата, която ти стори.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

ЧЕДА, ОЩЕ МАЛКО СЪМ С ВАС

Йоан, 13 гл., стих 33

"Още малко съм с вас. Ще ме дирите и както казах на Йудеите, където отивам Аз, вие не може да дойдете",

"Нова заповед ви давам, да се любите един другиго, както ви аз възлюбих, любете се и вие един другиго".

По това ще познаят всички, че сте мои ученици, ако любов имате помежду син"

Това са знаменити и святи думи, последните думи на Христос, казани на Неговите ученици преди предаването му от Юда, след като Той натопи залък и го подаде на последния с думите: "Каквото вършиш, върши го по-скоро".

Цялата глава 13 от Йоана е много съдържателна, защото в нея са описани последните часове от Неговия живот, прекарани заедно с Неговите ученици. А всичко, казано от Исус, е важно и за нас, учениците на Великия Учител на Бялото Братство. Исус е знаел предварително, че е дошъл часът Му да премине от този свят към Отца.

"Той знаеше, че Отец всичко Му е предал в ръцете и че от Бога е излязъл и при Бога отива".

След това Той оми нозете на учениците си и ги обърса с убруса, е който бе препасан.

"Той знаеше кой щеше да го предаде и затова рече: „Не всички сте чисти",

"Вие ме наричате Господ и Учител и добре казвате, защото съм такъв. И ако Аз Господ и Учител ви омих нозете, то и вие сте длъжни да омивате нозете си един другиму, защото ви дадох пример да правите и вие същото, каквото Аз ви направих. Не за всички ви говоря: Аз зная кои съм избрал, но да се сбъдне Писанието, че който яде с Мене хляб, ще дигне против мене петата си.Отсега ви казвам: преди да се е сбъднало, та когато се сбъдне да повярвате, че Съм Аз. Истина, Истина ви казвам, че един от вас ще ме предаде".

Написах всичко това с цел с по-малко думи да предам нещо, което съм записал някога във връзка със заминаването на Учителя.

На 23.12.1941 година . Три години преди заминаването на Учителя, аз бях в град Скопие. Сънувах сън, който ме дълбоко наскърби и от който аз се събудих цял в сълзи, разплакан и натъжен. Сънувах, че много наши братя н сестри от Изгрева и други места, включително и аз, събрани плачем, поради това, че Учителя физически е умрял, че това е станало съвсем непредвидено и неочаквано и всички се чувствувахме изоставени и нещастни. Всички плачехме неутешимо. Пак на сън нещо изплува в съзнанието ми като спомен и аз казах следните думи: "Но аз си спомням, че Той ни беше казал преди, "деца, още малко ми остава да съм при вас". Значи, не сме изненадани. Той ни е предупредил. И на сън това аз го казах гласно и високо, за да го чуят всички, които плачеха. Обаче това не утеши никого от присъствуващите. И това като че ли имаше само този смисъл и значение, да ни се каже, че не е вярно, че не сме предупредени, защото с тези казани по-рано думи от Учителя, той ни е предупредил и ние знаем, че това ще се случи.

След всичко това аз се събудих с плач и в будно състояние от доста дълго време плаках, под впечатлението на преживяното на сън. За тези думи: "Деца, още малко ми остава да бъда при вас", аз нито ги бях чувал някога, нито ги бях чел. Постепенно това се забрави в мен, но за щастие, това изживяване аз съм го записал в някакъв мой бележник, текстуално с дата 23.12.1941 година.

Както е известно, на 27.12.1944 година Учителят ни напусна от физическото поле. Плачът и скръбта на всички ученици беше голяма. Учителя бе погребан на 31.12.1944 година на петия ден. Времето беше много студено, през цялото време до погребението непрестанно и многократно всеки ден идваха братя и сестри и всеки по негов начин изразяваше с глас и плач или мълчаливо своята скръб. Разбира се, това не беше обикновено заминаване и всички тогава разбрахме и знаехме това и затова всички плакахме. И аз плаках, въпреки, че при много други

случаи съм бил твърд, макар че съм се разделял много пъти с близки хора, дори и през време на войната с много убити наши скъпи герои и приятели, които бяха много мили и ценни същества.

Аз бях забравил за този знаменателен сън, случил се преди 3 години. След като бяха минали доста години след заминаването на Учителя, съвсем случайно един ден открих бележката, където съм записал съня си в Скопие. И едва тогава аз си обясних, че това не е случайно, а е било предупреждение, казано ни от Учителя по Свой особен начин. Интересното в случая е това, че състоянията на плач и на голяма скръб, изживяни на сън, и тези, които после се изживяха при заминаването на Учителя на 27.12.1944 година, бяха съвсем идентични, като че ли се покриваха напълно.

За думите на Учителя, казани ми на сън: "Деца, още малко ни остана да бъда при вас", аз още нищо не знаех, едва скоро, почти след 30 години аз останах изненадан, когато намерих същите думи в Евангелието на Йоана, 13 гл. ст.33. И защо едва сега ги откривам? Нима аз не съм чел преди това Евангелието на Йоана? И защо тези думи са минали незабелязано за мен? Всичко това аз предавам без никаква цел, единствено от желание да го споделя с нашите братя и сестри и да изложа своето необяснимо преживяване, съпроводено с обясненията, дадени ми толкова дълго време след като всичко това се беше случило. Защо всичко това трябваше да ми стане ясно след толкова дълго време? - Може би е трябвало да се мине време, да се случат много събития и едва тогава да се разбере връзката между съня ми в Скопие и заминаването на Учителя в действителност. Но това е само едно мое предположение, защото Учителя казва: "Великото и Божественото не се поддава нито на разказване, нито на рисуване. Това са го опитали всички художници, всички поети и всички писатели"!

СЪДБОНОСНОТО СЛАДКО

Аз напуснах армията в началото на 1944 година я то още твърде млад, със запазени сили и добри възможности да бъда все още полезен. Всички мои близки и колеги бяха изненадани от това. Нямаше в момента никакви пречки, с които да се оправдае това нещо. Аз бях още доста млад, жизненоспособен, здрав, с бодър дух, много добре подготвен и то за големи длъжности в армията. Посрещнах това съвсем спокойно, уверен, че то става за мое добро, макар че то беше извършено с някаква враждебна цел. Напуснах армията, разделих се с подчинени и другари весело и приятелски и се завърнах в София.

Началникът ми, който стана причина за това уволнение, много скоро след тове разбра, че е направил голяма грешка и беше готов да поправи същата, обаче аз не се съгласих и с него също така се разделихме приятелски. Имаше и по-големи началници, които също така бяха готови да направят всичко за мен, но аз отказвах. Дойдох си в София, срещнах се с Учителя и разбрал, че и той мълчаливо одобрява станалото, че всичко става за някакво по-голямо добро по отношение на мене.

Четири дни след завръщането ми дойдоха големите бомбардировки над София. Семейството ми - жена и дъщеря, без мен мъчно биха се справили със създаденото тежко положение.

След станалите бомбардировки и големите разрушения всичко беше объркано, хората като подплашено стадо бягаха в различни посоки, блъскайки се и пр. Влаковете не можеха да поберат пътниците, въпреки че пуснаха много и различни видове влакове - пътнически и товарни и то в разни посоки. Други софиянци пешком или с други различни превозни средства се отправиха към близките населени места край София. Спомням си, че Учителя кавваше, че евакуацията е трябвало да стене по-рано, за което той е предупреждавал някои лица, но това не е било изпълнено. Веднага след бомбардировките аз запитах Учителя и той ми каза до напуснем София. Този съвет ми беше необходим, защото в мен имаше и друга мисъл, ако няма да има повече бомбардировки, да не се евакуираме. В такъв случай човек не знае кое е по-добре, та това да направи.

С товарен влак с доста ръчен багаж се настанихме в закрит товарен вагон и въпреки, че беше зима - 12.01.1944 година, пътувахме с още много други бягащи хора през нощта и на другия ден към 9 часе стигнахме в Стара Загора. След един месец напуснахме и Стара Загора и се настанихме в Карловските бани, където останахме до края на евакуацията.

С помощта на мои бивши подчинени, аз получих добра работа оше през месец февруари и във всяко отношение бях обезпечен материално и много по-добре, отколкото ако бях останал в армията, и то в Скопие, далеч от семейството ми и при още много други трудни положения, които бяха създадени тогава.

Независимо от всичко това, мои добри приятели от най-добри чувства към мен ми бяха приготвили една много голяма служба, за която и аз бях съгласен да я заема. Повече от амбиция, отколкото от някаква нужда. С това аз мислех да компенсирам накърненото ми честолюбие и да докажа на моите недоброжелатели, че аз и без да съм в армията, мога да бъда нещо по-голямо, отколкото бях там. Всичко беше а ред, обаче този проект не се осъществи и аз останах малко разочарован. По—късно аз разбрах, че Учителя е попречил на това и то за мое добро. Защото тази служба, без аз да знам, била свързана с голяма опасност за моя живот.

Учителя но свой особен начин ми разкри истината по следния начин:

"Бяхме - каза Учителя - в Пловдив на гости с един наш брат. Домакините ни посрещнаха добре и ни поднесоха сладко да ни почерпят. Но, как стана, че сладкото влезе в кривото гърло на нашия брат. Той се задави и щеше без малко да умре. Добре - каза Учителя - че аз бях там и като вядях голямата опастност за живота му, бръкнах в устата и с пръста си извадих сладкото и го изхвърлих настрана". След малко мълчание Учителя каза: "Представи си, за едно сладко човекът щеше да умре, но аз не позволих това”.

Сладкото, което аз щях да изям, го изядоха други и платиха с живота си. По-късно аз разбрах и оцених голямото добро, което Учителя направи за мен. Той спаси моя живот, за което съм му безкрайно благодарен. Заслужава ли човек да стане жертва за едно сладко! И сега пак си задавам въпроса, дали само в този случай Учителя е спасявал моя живот. И ровейки се в своето минало, аз виждам, че може би има и други случаи, за които също съм задължен на Учителя, понеже и тогаза Той е спасявал моя живот. Но за тях аз ще разкажа друг път.

Наистина, колко чудни са понякога пътищата, с които ни се помага по невидим начин от Небето.

Из Спомените на Тодор Божков

[Таня]

МНОГО И РАЗЛИЧНИ СЛУЧАЙ С УЧИТЕЛЯ

1.За 1943 година Учителя беше се изказел, че тази година може да бъде фатална за цар Борис. Ако я премине благополучно, след това няма да има опасност. Същото нещо аз бяхчул и от някои наши хора от Братството. Както е известно, в тази година цар Борис завърши земния си живот. При твърде загадъчни и неизяснени още напълно обстоятелства.

Под фатална година аз тогава не разбирах, че се касае за неговия живот, а само за някои изпитания. И аз очаквах да се случи с него някакво нещастие, но не и смърт.

Ето защо неговата смърт беше изненада за мен.

2.За идването на русите в България и за установяването у нас на комунистически строй аз знаех от Учителя в 1940 година. Това нещо беше потвърдено по-късно по различни начини още няколко пъти, при други случаи и срещи с Учителя. Начините, по които Учителя ни съобщаваше тези неща, са някак особени и много интересни. Той ги обличаше и представяше във форма по свой особен начин, било с примери, символи, картини и др. Предсказанията му, както вече е известно, се изпълниха.

3. След завръщането ни от евакуация, апартаментът ни беше доста сериозно пострадал, а условията за ремонт и поправка бяха много трудни. Липсваха материали, работна ръка, бяхме в положение на война, имаше и оскъдица на много неща и пр. От срещите ми с Учителя аз можах да се убедя, че той знае и вижда състоянието на апартемента ни по-добре и от мен и той ми даде правилни насоки и добър съвет как да се справя със създалото се положение. Не само това, но той ни каза и в каква последователност и в течение на колко време ще стане възстановяването. Аз бях доста обезсърчен, обаче след срещите с Учителя аз се окуражих, защото той ме убеди, че положението не е толкова лошо и безизходно. Учителя каза, че аз преувеличавам нещата и че положението не е чак толкова лошо. „Мечката- казва Учителят- само ви е наплюла и не е направила нещо по-лошо от това”.

4. Във връзка с възстановяването Учителя ми препоръча да съгласувам работата си със съседа, който беше над мен. Аз посрещнах това с голяма изненада, защото с този съсед ние бяхме сърдити близо 7-8 години. Не си говорехме, макар че за това нямаше сериозни причини. Споделих това с Учителя, но въпреки това той ми каза: "Нищо, рекох, обърнете се към него”. Каква беше изненадата ми, когато преди аз да се обърна към него, той сам ме намери и с готовност се отзова да свършим това, което беше необходимо за момента. От този момент ние не само че свършихме това, което беше потребно, но станахме и много добри приятели и семейно бяхме в най-добри и добросъседски отнонення и взаимни услуги.

5. Бях се завърнал като военен от една служебна командировка в Гърция през 1943 година на Халкадическия полуостров, не много далече от Св.Гора: Учителя каза: "Тия места са много добри за мистично съзерцание и духовна работа".

По погледа, думите и израза на лицетр Му аз видях отражение на чистотата и духовната мистична изразителност, които бяха напълно в подкрепа на казаното от Него. Той сякаш присъствуваше в тези святи места и изживяваше тяхната духовност и чистота.

6. Дълго време бях в неведенае по отношение на някои несправедливи положения в моята служба като военен, без да мога да си обясня кой ги създаде и защо. Това не беше въпрос, с който трябваше да занимавам Учителя, но така се сведе равговорът, че стана дума и за този въпрос. И съвсем неочаквано и неподозирано от мен Учителя каза: "Причината е, че за вас има направена интрига в двореца". И всичко веднага ми стана ясно, кой, защо и пр. е виновен.

7. Върнах се от Скопие като военен. Бях пред напущането на армията. В София бяха вече станали някои малки бомбардировки в покрайнините на града. Интересуваше ме дали ще има и други бомбардировки. Независимо от това исках да се срещна с Учителя и във връзка с излизането ми от армията. Каза ми се, че Учителя е в дома на Борис Николов и че понякога остава да спи там. Домът на същия беше някъде вън от София, зад Ловния парк. Аз намерих там Учителя.

И по двата въпроса аз получих по особен начин отговор без даже да го запитам за това и без даже някой от присъствуващите да разбере. Всичко стана по особен вътрешен начин, без думи, само с известни символични знаци и специални негови кратки изрази.

8. Много преди идването на руснаците на Балканите, аз знаех за това от Учителя, но ме интересуваше, когато това стане каква ще бъде ролята на Георги Димитров и на Тито. Учителя каза неща, които после се потвърдиха изцяло. От някои неща по този въпрос аз не останах доволен, но думите на Учителя после се потвърдиха от това, което стана. А от това аз разбрах, че и по този въпрос Учителя знае всичко не само за това, което е в момента, но и за това, което ще стане в бъдеще.

9. При един случай Учителя ми обясни, как е помогнал на Георги Димитров да не бъде заловен от полицията. И какъв съвет му е дал да се запази за по-нататък. Всичко е излязло сполучливо, според както го е наредил Учителя.

Може би не е случайно, че двамата учители - единият материалист, а другият духовен, са живели в къща с общ покрив и два отделни входа откъм улицата. На ул. "Опълченска" 66 - София. Съвсем обяснимо е, защо Георги Димитров е останал признателен към Учителя и защо той позволи да бъде погребан Учителя на Изгрева. Той беше готов да направи и други услуги за него и за неговото дело.

Този факт и още много други, които се знаят, говорят най-убедително за едно - Георги Димитров е наистина вожд и учител на българския народ. Георги Димитров е наистина една историческа личност. Той е известен не само в България, но и в цял свят.

Аз лично мога да кажа, от мои лични впечатления с Учителя, че Георги Димитров се е ползувал от закрилата и доброжелателството на Учителя. Може би историята един ден ще каже много повече по този въпрос.

10.При един случай Учителя ми каза, че след бомбардировките София ще бъде като "празна скъсана кесия". И действително, това сравнение беше на място и всички можахме да го констатираме след бомбардировките.

Учителят каза също, че София нямаше да бъде бомбардирана, ако евреите не бяха извадени от нея. "Евреите пазят София”- каза Учителя. Тогава аз не разбирах смисъла на тези думи, но сега те са съвсем ясни за всеки един от нас.

11.При друг случаи, през време на войната на Германия и Русия Учителя ми подсказа по свой начин, че русите разполагат с едно много мощно оръжие, с голяма разрушителна сила, неизвестно засега за никой и че нищо не може да устои срещу него. Аз нямах тогава представа за какво се касае. Сега обаче разбирам, че това се е отнасяло за руските "Катюши", които са минохвъргачки, автоматични, многоцевни, скорострелни, с много силно взривно действие, което е съкрушително по своята сила, бързина и изненадващо действие. И германците с нищо не можеха да му се противопоставят.

12.Първоначално никой не знаеше каква величина и сила във военно отношение представляваше Америка и какво значение имаше тя за изхода на войната. Американците бяха вън от Европа и едва ли можеха да играят някаква голяма роля в това отношение. И за пръв път аз получих разяснение по този въпрос от Учителя. По-късно Учителя ми каза, че между Русия и Америка има специално тайно споразумение, неизвестно за англичаните. И

тук има неща, които ще бъдат изяснени в бъдеше.

13.Спомням си как при първите ми срещи с Учителя,аз в себе си мислех, че макар той да е голям и недосегаем връх във всички посоки на човешкото знание, съвсем сигурно е,че той е несведущ по военното дело, защото не е служил войник и като духовно лице никога не се е занимавал с подобни въпроси. Аз обаче не съм споделял това с никого, но Учителя всичко знае. Постепенно аз разбрах, какво знае Учителя по тези въпроси. И аз разбрах, че и тук неговите възможности надхвърлят всяка човешка представа. В себе си аз се почувствувах засрамен, че съм могъл да допусна подобна мисъл. С голяма изненада аз после узнах от него неща, които не бяха по силите и възможностите и на най-добрите военни лица.

14.Сегашното разделение на Германия на две държави Учителя го знаеше много преди края на войната и капитулацията на същата. То можеше да се избегне, но късогледството на ръководните лица го допуснаха и този въпрос остава да бъде изяснен от историята в бъдеще.

15.Грешката на Багряновото правителство беше, че той трябваше да търси разрешение на политическата криза по пътя към Русия, а не с Англия. Учителя знаеше това, но той не се налагаше. Той казваше, когато го питаха само веднъж и повече не повтаряше. Погрешка е да се смята, че Учителя се е занимавал с политика. Само в краен случаи и то ако бъде запитан, във форма на съвет той си даваше мнението. При всички случаи, даже и при най-сериозните и опасни положения, Учителя оставаше хората сами по свобода да решат и да действуват.

СТРАДАНИЕТО

Страданията са неизбежни в живота, макар и да са неприятни н нежелателни. Тук аз ще ги засегна и то бегло, и то само от гледището на Учителя и на учениците на Бялото Братство.

Те идват, за да се калим и да сме готови за евентуални сериозни изпитания и изненади в живота, които неизбежно идват. Всеки човек на Земята страда, но по различен начин. Не казвайте, че вашите страдания са най-големи и че вашата съдба е най-тежка. Ние трябва да работим и при най-големите страдания, както и при най-големите радости, защото те неизбежно ще дойдат. Трябва да бъдем готови, защото идват моменти, когато ще се раздруса цялото ни тяло, душа, ум, сърце и цялото ни естество. Ние геройски трябва да издържим на всичко: "Ще изгубиш къща, пари, жена, деца, приятели и пак трябва да кажеш: "Бог не може да се измени. Страданията са Божествен огън, който пречиства всичко. Чрез страданията Бог ще пречисти света, обаче знайте, че и при най-големите страдания вие не сте сами. Не се смущавай, както обикновените хора. Трябва да се надраснат условията. Човек нищо не може да стане, ако не мине през страданията. Нито учен, нито добър, нито силен, нито светия, нито красив, богат, здрав и пр. Страданието е дясната ръка на Любовта. В невидимия свят едно страдание когато влезе, всички го желаят: Страданието е метод за повдигане на човешката душа. Любов беа страдания не е разбрана. Бог ще ви посети само при страданията. И щом страдаш, значи от Невидимия свят те готвят за нещо важно. Човек трябва да ги посрещне разумно и да не се бори с тях. Вие трябва да се калите при страданията и да се разговаряте с тях. В някои случаи вие страдате за други хора и тогава страданията не са ваши, обаче ние сме част от един организъм. Няма нищо лошо в това да страдате за другите. Щом не роптаете, Бог ще ви помогне и страданията ще си отидат. Чрез тях човек се учи да мисли и чрез тях той разбира какъв е неговият ум и каква с била неговата еволюция. Дойдат ли страданията, не викай, а мисли и търси причините защо страдаш. Ако хората бяха разбрали Христа преди 2000 години, сега нямаше да страдат. Но ето вече 2000 години човечеството страда. Христос на кръста преживя мистично идейни страдания. Съветите, великите и добри хора са минали през големи страдания и който не е минал през страдания, не е развил в себе си никаква философия и никакви възвишени и Божествени възможности. Той няма дълбочина и Божествен живот. Няма представа за нищо велико и необикновено в себе си. Трябва да разберем вътрешния скрит смисъл иа страданията. Без тях човек си остава обикновен земен човек. Иска се не обикновен проповедник, философ, учен, мъдрец, държавник, горд и надут щастливец и пр., а живо изявление на Христа, на Бога, жив творец на добро, Любов, жертва, правда, истина и други човешки добродетели. Без това нещо всички изброени са само тилови герои, нахални, хитри, подли и пр. / - мародери, лъжци и крадци, готованковци, които заблуждават и спъват човечеството в неговата еволюция.

Герои трябват в духовните общества, герои трябват и в света. Героите са богатството на един народ. Но не на насилието, а на саможертвата и страданията. Никоя жертва не отива напразно. Страдащите хора са духовния и морален капитал на народа.

Имена и примери има много и у нас в България, има и в историята на другите народи и нека изучаваме примера на великите хора, които са пострадали, за доброто на своите народи и на цялото Човечество.

Из Спомените на Тодор Божков