Спомени от Петър Камбуров

[Таня]

През есента на 1919 г отидох в Софил във връзка с моето следване. Най-много се радвах, че ще бъда по-близо до Учителя и ще мога да слушам беседите, но поради липса на работа и средства, реших да се завърна. Непосредствено след войната, тати, който бе създал последователно три печатници - едната от които пое чичо ми Никола в Казанлък, втората - чичо Слави в Нова Загора, и третата, по-малката - на баца ми в Стара Загора, но още неразработена, нерентабилна - нямаше възможност да ме издържа а аз трябваше да следвам задочно, като периодически отивах в София да заверявам семестрите си.

През една студена февруарска вечер на 1920 година пак пътувах за София - трябваше да заверя семестър.Влакът пристигна на гара София към четири часа след полунощ. Слязах от вагона. Вън бе страхотен студ - до 20° под нулата. Бях облечен сравнително леко и гологлав, тъй като на гара Ихтиман някой ми бе присвоил /откраднал/ шапката.

Отправих се към ул „Опълченска" - 66 - дома на брат Петко и сестра Гина Гумнерови, дето живеешеУчителя. Обикновено аз всякога отсядах у тях. Спрях се пред пътната врата . Надявах се, че долу, в сутерена, някоя лампа ще свети, тъй като обикновено сестрите стават рано, но нямаше никаква светлина. Само снегът и ледът отвън придаваха една лека видимост на нощта. Реших да почакам, докато се разсъмне, докато светнат лампите. Клекнах до едно акациево дърво пред вратата и зачаках, но едва мина около половин час и почувствах, че започвам да замръзвам. Схванаха ми се ръцете и краката, рискувах да се простудя. Тогава реших да почукам, но се колебаех, тъй като стаята на Учителя бе в непосредствена близост до пътната врата. Боях се да не го обезпокоя. Приближих се до вратата и посегнах с дясната ръка, уж да почукам, но все не се решавах. Най-после бутнах вратата, без да се чуе звук. В същия момент лампата на Учителя светна, отвори се вратата на верандата и Учителя, наметнат с една голяма пелерина, изтича по стълбището, дойде при вратата и без да пита "кой е?" отвори ми и рече: "Рекох, не бива да стоите вън, ще се простудите" - и ме заведе в сутерена. Събуди сестрите, като им каза: "Този брат премръзнал, по-скоро затоплете стаята и му направете чай да се стопли."

Трогнах се до сълзи. В този факт видях величието на Учителя и си казах: "Кой генерал, кой голям човек би си нарушил нощния покой, да излезе от топлото си легло, да се притече и приюти в тази мразовита нащ един нищо и никакъв студент?" Наистина, това бе той, моят Учител, който всеки момент следи и направлява пътя на своите ученици!

Разсъмна се. Беше неделя. Към 10 часа Учителя държа беседа. Тогава той държеше своите беседи в същия дом, като посетителите изпълваха двора. Той, застанал пред отворения прозорец в стаята, говореше.. Словото на Учителя прикова вниманието на слушателите дотолкова, че независимо от силния мраз, дълго след беседата, която трая само един час, останаха на двора, искаха да се домогнат до Учителя, да го поздравят, да му целунат ръка.

На голяма маса в трапезарията бе сервиран обяд. На трапезата при Учителя винаги имаше гости, било от провинцията, било от София, най-вече братя - студенти. Това беше истинска комуна.Присъстваха около 20 души гости, в това число и аз.След обяда непринудено се започна разговор относно някои мисли от беседата или от личен характер. Накрая и аз взех думата: "Учителю, рекох, искам да Ви поставя един въпрос, на който моля да ми отговорите. - Тази нощ, когато бях вън при пътната врата, премръзнал, Вие знаехте, че съм там. Защо не дойдохте да ми отворите преди да бутна вратата?" Учителя отговори: "Такъв е законът на земята. За да се прояви Любовта,единият трябва да поиска, другият да му даде; единият трябва да почука, другият - да му отвори. Иначе, ако единият не иска или не чука, а ти се отзовеш, това върви го пътя на насилието".

Вечерта на трапезата пак имаше 15-20 души гости. Така се водеха интересни разговори. Времето, прекарано при Учителя, бе всякога много ценно и много приятно. Към 9 часа всички се разотидоха. Прибра се и Учителят горе в стаята си. За мене бе приготвена една кушетка в трапезарията, дето обикновено нощуваха гости от провинцията. Старата сестра Янакиева бе решила тази вечер да измие чиниите, докато има топла вода. Тя се залови да мие и тихичко тананикаше някаква македонска, а след това и един мотив от "Идилията" на Учителя. Аз бях седнал на едно малко столче до печката и като я слушах как пее, казах й: "Сестра Янакиева, ако имах цигулка, бих хванал /възпроизвел/ тази молодия без ноти. Аз съм слухар и ноти не ми трябват." Взех от кофата лопатката за въглища и машата, сложих лопатката под брадата - като цигулка, а машата в дясната ръка вместо лък и започнах да тегля по въображаемата цигулка.Тя ме погледна, засмя се и продължи да пее тихо.

В това време се чуха стъпки по стълбището - стъпките на Учителя. За да не ме завари с въображаемата цигулка, хвърлих лопатката и машата в кофата. Вратата се отвори, Учителя застана при нея и държейки дръжката с лявата си ръка, се обърна весело към мене и ме запита: "Искаш ли цигулка?” Аз бях изненадан! Не можех да допусна, че Учителя вижда през тавана, за да дойде да се отзове на едно такова дребно /нищожно/ желание, но като си направих преценка, после разбрах, че това е било у мене едно чисто, съкровено, идейно бих казал желание, което той пожелал да осъществи.

Аз нищо не отвърнах, но сестрата поясни: "Той, братът, тъкмо бе взел лопатката и машата от кофата и свиреше с тях вместо с цигулка." Тогава Учителя рече: "Ела, сестра, горе, да ти дам да донесеш на брата една цигулка да си посвири."

Отиде сестра Янакиева горе след Учителя и след малко се върна с цигулка и лък в ръце. Даде ми ги и докато опитвах струните с пръсти, за да настроя цигулката, ето Учителя слезе и той с цигулка и лък в ръка. "Ела - каза - сега да свирим заедно”.

Най-налред, той ме накара да му свиря тропливи бьлгарски народни хора и ръченици, каквито вече свирех доста сръчно.

След това започна преподаването на Идилията — Учителя изсвири първия пасаж и ме накара да го изсвиря и аз. Аз го изсвирих. След това - още няколко пасажа, докато просвирихме цялата песен. После Учителя ме накара сам да я изсвиря, като ме спираше, където допущах грешки и отново повтарях. Така се занимавахме с Учителя точно три часа, от 9 до 12 в полунощ, след което той отиде в стаята си.

Тези три часа, преживени с Учителя, за мене ще останат паметни през хилядилетията! В резултат аз усвоих Идилията.И до днес я изпълнявам с моята цигулка, а случая най-подробно описвам с думи.

Но онова, което преживях при тази ми среща с Учителя, при онази обстановка в стаята на сестра Василка, не мога да опиша с думи.

Из Спомените на Петър Камбуров

/подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"/

[Ася_И]

"Роден съм на 01.12.1899 година в град Стара Загора в семейството на Стефан и Екатерина Камбурови. Аз съм първият им син, след мен са двамата ми братя Марин и Костадин и сестра ми Таня.

Грижите и възпитанието на децата бе почти изцяло предоставено на нашата майка, която наистина можа да ни предпази от много детски простъпки и да ни даде едно сравнително добро възпитание. Кварталът, в който живеехме, т. н. „Новата махала”, бе прочут със своите зле възпитани младежи, от които нищо добро не можеше да се очаква. Разбира се, имаше и добри деца, но те бяха малко.

Баща ми беше печатар. Имаше частна печатница, която отчасти играеше ролята на клуб, където след работно време се събираха приятелите на баща ми на разговори. Много често се случваше баща ми, който беше добър цигулар, със същите приятели да се отбиват вечер на път за вкъщи в някоя кръчма, където гуляеха до късно през нощта.

Не помня някога тати да ни е правил строги забележки или да ни е наказвал за някои провинения.Напротив, винаги е намирал смекчаващи вината обстоятелства и е гледал, макар и виновни, да ни оправдае пред мама, която лесно не прощаваше. Тази именно характерна черта у тати стана причина аз окончателно да стана вегетарианец и да приема Учението на Учителя, което по-късно ще опиша.

Животът на нашето семейство до около 1909 година протече по обикновеному. Ние бяхме малки и родителите ни освен всекидневната си работа, отделяха и доста грижи за нас. Но точно по това време - около 1909 година - пристигна един ветеринарен фелдшер, Панайот Ковачев, със семейството си, идващ от Казанлък и делегиран на служба по ветеринарното дело в Стара Загора. Той бил един от пионерите на Новото учение на Учителя и предан негов радетел.

Чичо ми - Никола Камбуров - също печатар в Казанлък и последовател на същото учение, дава на Ковачев адреса на баща ми и пристигайки, намира го в печатницата. Ковачев информира баща ми относно мисията си и апелира да стане член на Братството. Баща ми, който до това време бил голям атеист - социалист, неусетно, без сам да съзнава, приема предложението на Ковачев, като в момента почувствал голяма радост. Нещо топло се разляло в душата му.

Първото молитвено събрание направили в печатницата. От този момент баща ми заживява вече нов живот - приема вегетарианството, напуща гуляите и пиенето, а с това заедно и старите си приятели-гуляджии. Рано се прибираше вкъщи и всичкото си свободно време употребяваше за духовно обогатяване. Така двамата братя, Панайот и баща ми, сложиха началото на Братството в Стара Загора, което по-късно достигна до 60 души членове.

За мама промяната, станала с тати, бе истинско щастие. Сега и двамата бързо усвояваха идеите на Братството, четяха, учеха песните, които тати свиреше на цигулката си.

Същата година Учителя, който по това време правеше своите обиколки из цялата страна, пристигна и в Стара Загора, като отседна в Ковачеви. Тогава още не го наричаха Учител, а г-н Дънов.Той беше около 45-годишен, със светлокестенява коса и брада, телосложение хармонично и с необикновено красиво лице и очи - белези, от които даже и от пръв поглед можеше да се разбере, че г-н Дънов не беше обикновен човек, като нас.

Учителя и Ковачев направиха посещение на всички братски домове. Посетиха и нашия дом. От това първо посещение на Учителя у нас, си спомням само онова, което Ковачев след отпътуването на Учителя казал на тати, какво казал Учителя за нас, децата: „Да се радва и благодари брат Стефан, че са му изпратени добри духове.”

През 1910 година животът на Братството чувствително се засили, като се присъединиха още нови членове - семейства: Димитър Маркови, Сава Вълканови, Иван Котарови и др.

През 1911 година Учителя отново посети Стара Загора, като обяви публична сказка по френология. Баща ми, като печатар, отпечата два вида афиши - голям формат за разлепване на съответни места в града и малки, които ние, момчетата от братските семейства, разнесохме на ръка по учреждения, сладкарници, кафенета и раздавахме и на случайно срещнати лица.

Сказката се състоя в салона на Общинското управление. В определения ден и час гражданите масово започнаха да пълнят салона. За съжаление 9/10 от публиката бяха правостоящи, тъй като нямаше повече столове, освен идонесените от канцеларията на общинското управление 30-40 стола, наредени на две редици отпред и заети от най-видните представители на гражданството: кмета, съдиите, някои свещеници, начело с владиката Йосиф, някои висши чиновници, стари чорбаджии и др.

Тук ще отбележа първата ми опитност, преживяна на тази сказка. Тогава бях на 11 години. Чувал бях от тати и от брат Ковачев, че Учителя можел да чете мислите на човека и ако мислено се обърнеш към него за нещо, той ще ти отговори наяве.

Като видях, че салонът е вече препълнен, а от друга страна, че е време вече сказката да започне, аз, който бях един от правостоящите в десния фланг на салота, където също бяха и родителите ми, Ковачев и много братя и сестри, реших да проверя дали Учителя действително може да чете мислите на хората. Отправих му следната мисъл: Учителю, салонът е вече препълнен, не е ли време вече да започнеш сказката? В това време Учителя, както седеше до масата на един стол, погледна ме в очите, после извади часовника си, погледна го, пак погледна мене, стана и започна сказката.

След тази първа опитност имах още много други знаменателни опитности и преживявания с Учителя, които последователно /по годините на преживяванията си/ ще опиша."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Бих желал колкото е възможно по-точно да предам случките и преживяванията си от минало време /1909-1918 г./, но тъй като това описание извършвам сега, в 1968 година, някои подробности са се заличили вече от паметта ми и затова, може би,ще пропусна нещо, което все пак няма да бъде същедтвено. Съществените, важните преживявания, обаче, помня с най-малки подробности.

През тези първи години до 1925 година включително, съборите на Бялото Братство ставаха в Търново. Покани за присъствие получаваха само ръководителите и затова в 1912 година от Стара Загора беше поканен само брат Панайот Ковачев. Към октомври същата година се обяви Балканската война, която продължи и през 1913 година. На фронта заминаха всички мъже от Братствата, също и баща ми.

Учителя писал на всички приятели по градове да са спокойни, да се молят, да държат постоянна връзка с него и няма да им се случи никакво зло. И наистина, както през Балканската война, така също и през Първата световна война от 1915 до 1918 година, през тези шест военни години, от братята - войници не се даде нито една жертва. Напротив, всички се завърнаха здрави, бодри и обогатени с много духовни опитности. Мнозина от тях са имали чудни преживявания, в които са видели ръководството на Божия Дух.

Така за пример брат Георги Куртев от Айтос и още няколко души обслужвали един лазарет само за холерно болни. Същата служба на друг сектор изпълнявал и баща ми, който прекарал цялата война, без да вземе нито един хинин. Брат Христо Касев от село Секирчево, Казанлъшко бил пленен от сърбите и имало заповед да разстрелят пленниците. Но той отправил молитвата си към Учителя и когато ги отвели на определеното място, където преди тази група са разстреляли други групи, неочаквано за всички, старшината - сърбин, наредил всички от тази група /8 - 10 души/ да се пуснат на свобода. Брат Христо Касев разказва как няколко дни след това пътували по гори и планини без без пътеки, докато стигнали българската граница, гладни и окъсани, и най-сетне щастливо пристигнали в България.

Подобни и ред други преживявания са имали и много наши братя на фронта, където са видели Славата Божия.

Може би много братя и сестри си задават въпроса дали Учителя е служил някога и защо не е бил на фронта. Този въпрос наистина е много интересен и важен, на който много малко братя и сестри знаят отговора. Аз, обаче, лично научих от брат Петко Гумнаров как Учителя се е освободил от военна служба.

Учителя получава призовка да се яви в последния ден и час на военен преглед пред наборна комисия. В това време Учителя имал гост, разговарял с него и му казал:

- Аз трябва да отида и да отбия военната си тегоба и след това ще продължим разговора.

По това време имало закон, според който на всеки 20 000 новобранци, един се освобождавал. За тази цел на всеки новобранец, който се явявал пред наборна комисия, се предлага касетка с картончета. Онзи, който изтегли щастливия билет, се освобождава завинаги от военна служба. Такъв именно щастливец се оказва и Учителя. Явява се, изтегля щастливия картон и се освобождава завинаги от военна служба.

Но да се върна по реда на годините. През 1913 година не си спомням дали се е състоял събор на Братството в Търново. Но през 1914 година, след прекратяване на войната, се състоя и от Стара Загора освен брат Ковачев, бяха поканени и моите родители. После, когато те се върнаха от Търново, дълго време се говореше за видяното, чутото и преживяното през време на събора.

На 01.10.1915 година България бе въвлечена в Първата световна война. Съборът се състоял, но не завършил поради военното положение и всички си разотишли.

Отново мъжете от Братството заминаха на фронта. Духовният живот затихна. Но всеки в себе си държеше връзка и се молеше.

За мене,обаче, годините 1915, 1916, 1917 бяха години на отклонение. Като ученик в гимназията, под влияние на един мой братовчед, започнах да пуша. Той ме научи да правя лов на птички. През 1917 година си купих пушка и куче и станах истински ловец, разбира се, бракониер, понеже като малолетен нямах право да притежавам ловджийски билет. Убивах пъдпъдъци, яребици и зайци, за което по-късно си платих. Но за мене „зеления младеж”, може би това се допусна, за да разбера фалша на обикновения човешки живот: да се отвратя от него, за да се ориентирам след това към Учителя и да не поглеждам повече назад."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"През първата година на войната /1915/ аз напуснах гимназията и за една година ме назначиха като писар - разсилен при Комитета за стопански грижи и обществена предвидливост. Тогава бях завършил V клас на реалната гимназия в Стара Загора. С получената заплата от 90 лева, плюс дажбата на 3-4 души войници, делегирани към същото предприятие, които доброволно си отстъпваха дажбата на мене - три-четири хляба и една пълна бака с войнишка чорба - аз поддържах две семейства: нашето и това на вуйчо ми - Иван Котаров.

На следващата година - 1916 - завърших шести клас, а през 1917 - 1918 година - VІІ клас. В края на учебната 1917 - 1918 година през месец юни ме мобилизираха по изземане на храни за войската и ме изпратиха с още един стар войник /с пушка/ в с. Сболище, Новозагорско. Бях началник на зърнения склад, а войника - подчинен на мене за охрана. Събирането на храна за войската може би щеше да продължи до неопределено време, но три месеца след започването стана пробива на „Добро поле”. Нашите войски масово започнаха да напускат фронта и да отстъпват. Станаха сблъскванията при Княжево и Владая и нас ни отзоваха да се явим незабавно в частите си. Пропуснах да кажа, че аз бях определен от наборната комисия, преди мобилизирането, да служа при ЖП полк в София. В това време цар Фердинанд абдикира и със специален влак отпътува за Австрия, а на престола се възкачи Борис ІІІ.

В казармата престоях всичко 34 дни. Бях прикрепен към едно звено от 10 - 12 души по поддържане на мостовото дело. Тази служба като че ли ми беше определена от Небето, тъй като бях напълно освободен от военни обучения с пушка и пр. В деня на полагане на клетва за вярност на царя, мене ме поставиха дневален на опитно строящия се мост „Любеке” в района на казармата и така бях освободен от клетва.

Излезе нареждане да се уволнят всички учащи се, които следва да продължат образованието си. В това число бях и аз. Тъкмо по това време беше големият глад. Ние, младите войници, получавахме по 200 грама хляб на ден, понякога полумухлясъл и просто гладувахме. На следващия ден от уволнението, снабдени с уволнителни билети за безплатно пътуване по БДЖ, получихме си дажбите и тръгнахме към гарата. От нашата ЖП дружина бяхме 40 - 50 души. Гледам на едно място надпис „Хранителен пункт” и войници, идващи от фронта се нареждат и получават по половин хляб. Казах на приятелите, които бяха край мене:

- Хайде и ние да се наредим да получим хляб!

Отговориха ми някои, които пристигнали по-рано на гарата и отишли за хляб, но не им дали, понеже уволнителният билет е с днешна дата, а това означава, че сме си получили дневната дажба. Обръщам се към двама от приятелите: Кънчо Стоянов от Враца и Петко поп Атанасов от Стара Загора и им предложих:

- Елате да отидем заедно и ще видите, че на мене хляб ще се даде. Те се съгласиха. Наредихме се на опашка след старите войници, като Кънчо беше преди мене, а Петко - след мене. Кънчо си подаде билета, но веднага го отстраниха, тъй като бил си получил дневната дажба. Дойде моят ред. Аз силно отправих мисълта си към Учителя и го помолих да ми се даде хляб. И стана чудо! Удариха ми щемпела „дадена храна” и получих половин самун хляб. След мен Петко, който вече втори път се нареждаше, получи също отказ, както Кънчо. Аз разчупих хляба на малки залъци и раздадох на гладните момчета да си хапнат. Всички се почудиха. Как стана така, че на тях не дадоха хляб, а на Камбуров, който беше уверен, че ще получи хляб, наистина получи! Тогава аз снех шапката си, наложих у на главата на Петко и му казах:

- Иди, Петко, сега за трети път с моята шапка и непременно ще ти дадат хляб.

Отиде Петко с моята шапка и за голяма изненада на всички също донесе половин хляб, който пак начупихме и изгълтахме като нафора. Тогава се провикнаха от всички страни:

- Камбуров, дай си шапката да отидем и ние да получим хляб. Казах: Способността на моята шапка да получава хляб е вече изчерпана.

Пътуването до Стара Загора през онази октомврийска нощ в открит вагон с товарен влак никога няма да забравя! Просто бяхме посинели от студ. Може би младостта ни, силната ни кръв ни спаси от замръзване и простудяване.

След завършването на войната животът в цялата страна започна да се нормализира. Колелото на нашата печатница, отново се завъртя. „Старият клуб” при баща ми отново се оживи.

Само че сега не се събираха на разговор някогашните приятели на баща ми - иманяри, гуляйджии и др, а окултисти, теософи и други идеалисти."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Така се нареди, че си намерих работа като словослагател при печатницата на брат Лазар Котев. Той ми даде и безплатно квартира - една таванска стая без прозорец и врата на петия етаж в собствения му дом - пететажна къща, която оформяше ъгъла между улиците „Алабинска” и „Цар Калоян”. В непосредствена близост се вамираше и печатницата му на ул „Алабинска”, където сега е построено кино „Димитьр Благоев”. Затова не се върнах в Стара Загора. Сестра Гина Гумнерова ми даде една дебела меричлерска черга, приспособих едно легло от дъски и спях облечен и с обуща, тъй като в стаята ми, която освен дето не се отопляваше, но поради липса на стъкло на прозореца и без врата откъм тавана, студът и снегът безпрепятствено се провираха. Понякога по цяла нощ будувах от студ.

Получавах половин месечна заплата - 400лева, тъй като се бях пазарил /условил/ да работя половин ден в печатницата, за да имам възможност да посещавам лекциите в университета. Писах на баща си, че съм на работа, че получавам 400 лева заплата, да не мисли за мене. Но тезе 400 лева по онова време бяха много малка сума и едва смогвах да се изхранвам и за по-голяма икономия се хранех само с хляб и малко маслини.

В същото време Братстовто беше наело един салон на ул. „Граф Игнатиев” - ъгъла – „Раковски” на югоизточния ъгъл на площад „Славейков”. Учителя редовно изнасяше там своите беседи. Аз, разбира се, бях редовен посетител на беседите.

Един неделен ден към 10 часа преди обяд пак се приготвях да отида на беседа. Слизайки по витата дървена стълба надолу се озовах в готварницата на хазяите. Трябва да кажа, че входът и изходът на моята таванска стая бе през готварницата на хазяите, оттам на двора и на пътя.

В това време гледам хазяйката ми, сестра Котева /около 2 метра висока и един метър широка, около 150 кг/ дава нареждане на двете слугини какво меню да приготвят за обяд, понеже на обяда бил поканен г-н Дънов. Помислих си: „Значи Учителя днес ще бъде тук на обяд.” Отидох, слушах беседата и веднага се върнах в таванската си стая, като почти непрекъснато гледах през счупения прозорец как ще дойде, откъде ще се зададе Учителя. И наистина, след 10 - 15 минути видях откъм „Граф Игнатиев” се зададе един изкривен файтон. Помислих си: „Защо ли е толкова изкривен този файтон, като че ли ще се преобърне.” Интуитивно обаче разбрах, че с този файтон пристига Учителя. Файтонът спря. Първо слезе Котева и файтонът се оправи. След нея слязоха Учителя, брат Тодор Бъчваров и Лазар Котев. Всички се отправиха към къщи. „Значи наистина Учителя дойде.” - си казах, зарадвах се много и веднага се залових да приготвям и моя обяд. Постлах си носната кърпичка, която ми служеше и за маса, и за покривка, сложих едно парче хляб и няколко маслинки и зачаках. Исках да доловя оня сублимен момент, когато долу, в голямата трапезария Учителя, заедно с другите присъстващи на обяда – братя и сестри - ще произнесе молитва и аз да се присъединя към тяхната молитва. Но как ще доловя този момент? Съобразих, че когато престане да се чува шума от тракането на вилици и лъжици и др. Прибори, изнасяни от кухнята в трапезарията, който шум достигаше до мене по витата дървена стълба, тъкмо тогава ще настане този момент. И наистина шумът престана. Интуитивно почувствах, че вече е време и произнесох следната кратка молитва: „Благодаря ти, Господи, за тази хубава храница, която си ми дал.” В този момент ме обхвана едно необикновено преживяване! Голяма радост изпълни душата ми. Гърдите ми се разшириха едва ли не до спукване. Аз заплаках! Заплаках от радост, от умиление. Ето, мъча се да го предам с думи, но всичко казано бледнее пред действителността. И това преживяване за мене ще остане паметно през вековете.

Най-после, след като се поуспокоих, реших да хапна, но преживяното бе толкова силно, че не можех да ям. Изядох едно съвсем малко залъче хляб и две маслинки.

След като мина около един час, аз вече се бях почти успокоил. Реших да изляза малко да се поразведря. Минавайки пак през готварницата видях друга картина. Хазяйката с двете си дъщери изнасят блюда, подноси с гозби и се разговарят: „Язък ни за масрафа, толкова хубави яденета бяхме приготвили. Бъчваров и другите ядоха до пресищане, а г-н Дънов през всичкото време мълча. Накрая изяде едно залъче хляб с две маслинки - ето им костилките.”

За мен това беше достатъчно да разбера на какво се дължеше моето необикновено преживяване. Учителя е бил тялом долу, където през всичкото време е мълчал, а духом горе при мен и е споделил моя скромен обяд - едно малко залъче хляб и две маслинки, з акойто обяд аз от сърце и душа, чрез моята молитва бях блодарил на Бога."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

Един ден, на връщане от училище, отидох в печатницата и видях, че чичо ми Слави Камбуров, който беше широк социалист, атеист, беше пристигнал от Нова Загора. Той водеше сериозен спор с пристигналия от София брат Тодор Бъчваров. Чичо ми поддържаше материалистическия възглед, като по най-убедителен начин аргументирано доказваше, че първичният принцип, това е материята. Тодор Бъчваров пък по още по-убедителен начин доказваше, че духът е първичното начало и т. н. После тати каза, че този спор между двамата продължил три дни по три часа и в края на краищата не могли да дойдат до никакво разбирателство.

Накрая, когато чичо Слави си тръгвал за Нова Загора, казал на баща ми: „Баша (Баша е обръщение към по-голям брат вместо „Бате”) искам като дойде господин Дънов в Стара Загора да ми телеграфираш да дойда. Искам да се срещна с него, да му задам три кардинални въпроса и ще го оборя!” Баща ми обещал и наистина, след известно време Учителя пристигнал в Стара Загора.

Баща ми му телеграфирал и той пристигнал с първия влак. Учителя щял да държи беседа в дома на Димитър Караенев в квартал „Шипиниерата”. Тати завел и представил чичо ми на Учителя. Учителя му казал, че след беседата ще го приеме. След беседата разговорът се състоял. Половин час по-късно всички си разотишли. Тръгнали за дома и тати, и чичо Слави. Тати казваше:

- Гледам, Слави върви омърлушен, с клюмнала глава. Вървим и мълчим, но си личеше, че той е дълбоко замислен и озадачен. Чак когато стигнахме вкъщи го запитах:

- Е, Славе, как мина разговора с Учителя?

А той отговорил:

- Аз мислех, че в лицето на г-н Дънов ще срещна, може би, един голям учен и затова се бях въоръжил с ред необходими факти и доводи в подкрепа на моите възгледи, но той ми показа такава страна от науката и живота, въведе ме в един съвършено нов свят на четвъртото измерение и аз напьлно капитулирах и се уверих в съществуването на друг, духовен свят.

От този ден чичо ми Слави стана ученик на Учителя. И както преди това ревностно и убедително говореше в полза на атеизма, така сега по същия начин, с още по-голям жар учеше, възприемаше и проповядваше идеите на Бялото Братство.

Тъкмо по това време се разболя кай-малкият ми брат Костадин - десетгодишен от плеврит в най-остра форма. Баща ми водеше много лекари, но нито един не можа да помогне на болния ми брат, а междувременно болестта все повече се усложняваше и застрашаваше да го задигне.

В това време чичо Слави се готвеше да пътува за София. Тати реши да напише едно писмо на Учителя, в което с няколко думи съобщаваше за състоянието на брат ми, като го моли, ако е възмжно, да направи нещо за подобряване на състоянието му.

На следния ден, когато Учителят прочел предаденото му от чичо писмо, в Стара Загора става чудо! На тати, на мама и на свако ми Димитър Петков едновременно идва една и съща мисъл - да се повика д-р Витанов! Мама оставила домакинската работа и тръгнала към печатницата да каже на тати да повика д-р Витанов. Свако ми хвърлил табашката престилка и се упътил към печатницата. Тати и той тръгнал за същата цел и се срещнали тримата на улицата.

- Къде сте тръгнали? - ги запитал баща ми.

- Идваме да ти кажем да повикаш д-р Витанов.

- Ами и аз тъкмо за него съм тръгнал - казва тати.

Дошъл д-р Витанов, прегледал болния и му предписал някакво лекарство. Тати занесъл рецептата на аптеката и на път за вкъщи, минавайки през църковния двор, намерил една кесия, извезана със сини и бели синци /мъниста/. Доста се помъчихме докато я отворим и намерихме в нея един лев и десет стотинки. В този ден тати плащал полица и нямал в момента никакви пари в себе си. Но когато отишъл в аптеката да вземе и плати лекарството, оказало се, че то струва точно 1.10 лв!Това лекарство помогна. Братчето ми заспа, започна изобилно потене и в скоро време оздравя. Така Учителя го излекува през пространството.

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"През учебната 1918 / 1919 година завърших 8 клас на реалната гимназия в Стара Загора и заминах да следвам право в Софийския университет. Реших през лятото да поработя нещо и подадох заявление в акцизното управление. В резултат получих назначение - контрольор на тютюните, пак в същото село Сборище, Новозагорско, дето бях но изземването на храните преди една година. Практиката беше такава, че контрольорът получаваше храна от тютюнопроизводителите и наистина, получавах богата и пищна храна, днес от един стопанин, утре от друг, докато се изредят всичките и пак отначало. Особено ме разглезваха момите. Понеже свирех на седенките и на хорото в празник, надпреварваха се коя по-лицев обяд или вечеря да ми донесе. Например, аз поръчвам печен праз, тя ми носи печено пиле; аз поръчвам сирене, тя ми носи ишмерим /„бял мъж”/ от прясно сирене и пр.

Понеже при мене всякога имаше обилна храна, започнаха да ме обикалят приятели и да се хранят при мене. Започнахме и да се черпим с червено винце - и най-после се създаде навик да се храним /с приятелите/ в кръчмата, дето по татюв маниер, всички разходи плащах аз. Приятелите ми, разбира се, бяха много доволни и не изпущаха случай да ме похвалят за моята щедрост. И какво се получи накрая? През време на тютюневата кампания, която продължи три месеца, освен трите ми месечни заплати, които отидоха в касата на кръчмаря, задлъжнях му с още 300 лева. Но кампанията привърши и аз трябваше да си заминавам, но нямаше как да платя на кръчмаря и затова му предложих да отидем заедно с него до Нова Загора при тати, който тогава работеше в печатницата на чичо ми Слави, като се надявах, че той ще плати задължението ми.

Един съботен ден кръчмарят впрегна каруцата си, качихме се и тръгнахме за града, където освен че кръчмарят щеше да получи 300 лева от тати, но щеше и да купи някои стоки от пазаря, тъй като съботата беше пазарен ден в Нова Загора.

Пътя до Нова Загора е около 20 километра. През време на пътуването какви ли не тревожни мисли ми минаваха: „Ами ако тати откаже да ми плати задължението?”... „Ако като повечето бащи ме изругае, изгони и ме изпрати да отида там, дето съм ял и пил и да си плащам дълговете сам?”... Щях да бъда осъден на провал. Сега всичко зависеше от тати. Ако той се съгласи да ми изплати задължението, аз съм готов веднъж завинаги да се откажа от този начин на живот и окончателно да приема учението на Учителя, от което въпреки че познавах, се бях отклонил в продължение на три години и три месеца.

Наближихме града. Аз бях смутен. Каруцата спря край печатницата. Ето ни пред тати, който работеше на машината. Събрах всичкия си кураж и казах на тати за какво водя този човек - че му дължа 300 лева. Тати веднага слезе от машината, ръкува се с кръчмаря и с мене и весело рече: „Е, триста лева - дребна работа!” - веднага извади от портфейла си парите и ги брои на човека, който благодари и си излезе.

Постъпката на тати ме трогна до сълзи. Образът на баща ми се очерта в мене не само като необикновен баща, но и като необикновен човек - като бял брат. Той ме слиса, че не ми поиска сметка за трите месечни заплати, но с готовността на любящ баща ми плата и дълга, без да го коментира. „Няма - казва - нищо, това е дребна работа!” С това той ме остави сам да преценя постъпката си - дали е права или не. И наистина, аз прогледах. Реших в себе си: „Край на месоядството, пушенето и пиенето!” Приех наряда и напълно се отдадох на новия духовен живот, какъвто водеше тати и по-младият ми брат Марин, който също помагаше в печатницата на тати.

И тъй, към септември 1919 г., аз приех вегетарианството и окончателно се приобщих към учението на Учителя."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"През пролетта на същата 1920 година един ден направих посещение на сестра Ана Динова на ул. ”Априлов” 15. У сестра Динова се беше формирало едно звено от 2 - 3 сестри, между които бе и сестра Райна Стефанова - шивачка.

Те работеха и се хранеха на комунални начала. Слез мене пристигнаха още две сесетри на около 40 - годишна възраст. Едната от тях започна да ме гледа в очите и отвреме на време кимаше с глава. Това продължи повече от 15 - 20 минути. Стана ми неудобно и се чудех накъде да гледам, за да избегна нейния поглед. Когато неволно погледнах към нея, тя продължаваше да ме гледа и да кима с глава.

По едно време тя се обърна към сестра Динова и рече:

- Анке, дай ми един лист и молив!

Сестра Динова й даде лист и молив и тя започна да чертае върху листа и пак ме гледа и кима. Помислих си, да не би пък да е започнала да ме рисува. След няколко минути стана от стола си, приближи се до мене, подаде ми листчето, на което имаше начертани някакви фигури - триъгълници и други и ми каза:

- Братче, Духът ми каза да ти кажа, че ще бъдеш назначен слуга при Царския син. Той ще напълни торбата ти със скъпоценности, но ти не се интересувай от торбите на другите. После разбрах, че тази сестра е била София Попова.

Взех листчето, чух и думите, които запомних и които бяха пророчество, което още същата година се изпълни. А листчето с чертежите нито разбрах, нито запазих.

По-надолу ще запиша моето назначение при „Царския син”, съгласно пророкуването на сестра София Попова. Пак през пролетта на същата година /1920/ аз напуснах печатницата на Котев и си отпътувах за Стара Загора. Тук бе насрочена окръжна братска среща с присъствието на Учителя. Срещата бе предвидено да се състои по време на черешобера на братската градина в Стара Загора, където се раждат най-хубавите череши. Но поради някои технически неудобства този срок беше пропуснат и срещата се състоя, но без череши. Имаше гости от Ямбол, Нова Загора, Пловдив, София и околните села - около 400 души. Братската градина отстои на около 7 км североизточно от Стара Загора и сутринта на определения ден пристигна Учителя, придружен от брат Ковачев. На всички направи впечатление, че Ковачев пристигна потънал в пот, а Учителя - като че никак не е вървял.

След закуската, на определеното място под черешовите дървета постраха одеяла, платнища, черги и там се състоя събрание без определена програма.

Най-напред се подхвана съвсем непринуден спор между чичо ми Слави Камбуров, някогашен материалист, сега окултист и Мичо Кириловски /мой съученик/ голям материалист, атеист. Спорът всеки момент се разпалваше все повече и повече и привлече вниманието на всички.

Всички тия души, включително и Учителя, наблюдавахме в продължение на около два часа този голям двубой между двамата учени мъже. Чичо ми, който много добре познаваше козовете на материализма, умело противопоставяше новото окултно знание. Не и противната страна - Кириловски не отстъпваше. Най-после решиха да отнесат някои въпроси за окончателно разрешение от Учителя.

Първият въпрос беше относно възпоминанието на децата, на който Учителя отговори с няколко думи напълно изчерпателно. Вторият въпрос бе за революцията като социална необходимост, сваляне на господстващата класа на експлоататорите и издигане класата на подтиснатите - класата на пролетариата.

Учителя посочи едно черешово дърво и заговори:

- Ето, вижте това дърво. То представя един колектив, една държава: големи клони, по-малки клони, клончета, листа, цветове - това са поданиците на тази държава. Но се появява слаб ветрец. Листата започват да се търкат, да се бият едно друго и да се, че няма взаимно зачитане на правата, свободата и покоя им. Но вятърът се засилва. Започват по-големите клони да се бият един друг и да се обвиняват един друг. Най-после вятърът се превръща в буря - ураган, който изпочупва всички клони, даже изкоренява цялото дърво.

Същото става и с държавите. Експлоатираните търсят вината за своето положение в експлоататорите и искат да се освободят от властта, за да я вземат те в свои ръце: бедните против богатите, буржоазията против пролетариата и т. н.

Не, приятели, нито едните, нито другите са виновни за страданията, но „вятърът”. Има един „вятър”, който вие не виждате. Той причинява тия пертурбации в живота, които в края на краищата са за ваше добро.

Това сравнение с „вятъра” беше така силно казано, че всички ахнахме.

Учителя откри една завеса, зад която се крият истинските причини на явленията в живота. От този момент Кириловски започна последователно да задава въпроси на Учителя и той отговаряше така изчерпателно, че по този въпрос не можеше повече да се коментира.

Така в продължение на още един час слушахме отговорите на Учителя по повод въпросите на Кириловски и си говорехме помежду си: „Вижте как спореха двамата учени /в съвременния смисъл на думата/ и в продължение на два часа не можаха да ес разберат”. За нас, слушателите, всичките им доводи бяха дотолкова интересни, доколкото виждахме как чичо ми Слави Камбуров, боравейки с новите окултни знания, се мъчеше да докаже правотата на своите твърдения, а в отговорите на Учителя видяхме как говори Мъдрецът. Езикът на мъдростта е изчерпателен, категоричен. При отговор, получен по пътя на обикновеното човешко знание и наука, може да се появи съмнение, недоразумение, спор, защото това знание още не е достигнало крайните предели на своята зрелост, а при отговор, получен по пътя на Мъдростта две мнения не може да има: там няма място за спор, затова и Кириловски не намери нито една дума, която да го подтикне към спор. Напротив, той си извади бележника и си записваше оригиналните мисли в отговорите на Учителя, които наистина, в никоя книга човек не би могъл да намери и прочете.

Специална беседа този ден Учителя не изнесе, но отговорите на зададените въпроси бяха толкова интересни, че напълно замениха една цяла беседа. За съжаление, тама не се оказа нито един стенограф, който да ги запише.

От всички отговори аз съм запомнил само примера за „вятъра” - революция и него записах, а подобни имаше не по-малко отговори.

След общия обяд, който премина при сърдечна братска обстановка всред природата, се изнесе кратка музикална програма от млади братя - цигулари."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"През лятото на същата /1920/ година аз посадих зеле на долния край на “братската градина". Тогава градината бе наша собственост, а след 1921 година наследниците на дядо ми: баща ми и двамата ми чичовци я подариха на братството в Стара Загора.

Засадих със зеле около 2 - 3 декара, които се поливаха от извора, който се намираше в средата на градината. Обработих зелето, прекопах го и към септември отпътувах за София пак във връзка с моето следване, което всъщност не беше редовно следване “Право”, а проформа, колкото да не ме повикат в казармата. По-късно излезе един Указ на министерството на отбраната, според който всеки, който през време на войната е служил 91 дни и уволнен, за да продължи образованието си, се освобождава от доизслужване на военната си тегоба. Този указ ме засегна, тъй като през военно време бях три месеца по изземването на храните и после 34 дни в казармата, както вече описах по-горе и не ме потърсиха повече.

Отидох право на “Опълченска” 66 при Учителя, който ми каза: “Ти рекох, ще напуснеш университета. То “правото” не е там. Ще отидеш в Търново на Братската колиба, дето стават съборите. Там ще пазиш, ще обработваш братските имоти /лозя/, а след това с тебе ще направим един сериозен опит за осъществяване на братска комуна в Арбанаси. Там имаме две наши къщи, които на първо време са достатъчни. Отговорих: “Учителю, аз съм готов да отида там, където ме изпращате. Съгласен съм да замина за Търново още сега, но разрешете ми пyрво да отида в Стара Загора да продам зелето, да се сбогувам с моите родители и братя и тогава да отпътувам”.

“Иди - каза - продай зелето, стегни си багажа и заминавай за Търново."

Към края на септември 1920 год. бях на Колибата в Търново. Тук заварих края на събора. Учителят с около 50 - 60 души бяха останали там. Както отпосле разбрах, това ставало почти всяка година. И наистина, всеки който е имал възможност да остане след събора и да прекара 30 - 40 дни при Учителя, под неговата благодатна аура, помни това през целия си живот и пожелава това вечно да се повтаря."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Юли 6, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

"Брат Константин Иларионов ми предаде ключа и аз се настаних там, като домакин. Уговорих през хубавите дни да отивам да се храня у тях. Но понякога, когато валеше, а особено през зимата, когато падна сняг, много рядко отивах. В колибата имаше останали от събора толкова много продукти: захар, ориз, картофи, лук и др, че можеше да се изхрани не един човек, а дори едно многочленно семейство.

Зимата не закъсня да ме споходи. Падна дебел сняг и аз бях принуден да не излизам никъде. Бях запасен с дърва и прекарвах в стаята почти със седмици. Аз не бях свикнал на заседнал живот, но обстоятелствата ми наложиха. Реших да използвам времето най-рационално - за духовна работа: четене, свирене, размишления. Аз не само че не скучаех, но усещах как минават дните един след друг. Свирех на цигулката по няколко часа на ден, после четях, но най-силни, неповторими преживявания имах вечер, на молитва преди да си легна. Никога преди това аз, двайсет годишен младеж, не съм преживявал такива молитвени вдъхновения, както там на Колибата - там дето Той, Великият Учител всяка година провеждаше своите свещени събори, там където Бялото братство е изляло своето велико благословение. Чувствах влиянието на светлите сили, с които като че ли бе напоена цялата сграда.

Една вечер преживях нещо необикновено. Изправих се на молитва както всяка вечер преди да си легна и започнах с песента „Тебе поем”. Обикновено, тази песен се пее като втория куплет /И молим Ти се Боже наш/ се повтаря три пъти. Но аз продължих 30 пъти. Почувствах, че някакво светло същество се молеше чрез мене и реших да не го прекъсна. Пеенето продължи. Сега вече съм на колене и сълзите капят! Ето, вече 50 - 60 пъти пея същия куплет: „И молим Ти се Боже наш”. Минаха се час, два, три, а аз съм все на колене, пея и плача. Най-после, към полунощ, се поуспокоих и отидох да спя.

Приблизително подобни състояния съм имал и други път - силни молитвени моменти - но това, което току-що описах, си остана единствено за през целия ми живот до сега.

Изминаха зимните месеци в полезни занимания без да ги усетя. Настъпи свежа пролет - 1921 година.

През цялата пролет и лятото работих с голяма енергия, преданост и любов. Съзнавах и чувствах, че и Учителя през пространството следи и контролира моята работа и се стараех да бъда изправен във всяко отношение, за да не би някъде да допусна нещо ненаправено както трябва. Най-първо разрових лозето /двете лозя в двора на Колибата/ около два декара и половина и другото отвъд Беляковското шосе, тъй нареченото Дойново лозе, после празно място - нива - още два декара. След това почнах резитбата, която също така извърших правилно и навреме. През април и май извърших окопаването на лозето сам, без ничия помощ. Чувствах изблик на голяма сила и енергия и за умора дума не можеше да става - просто летях с мотиката по редовете. Копая и пея, копая и пея през целия ден.

Така продължи през цялото лято, когато в началото ка август пристигна Учителя с група млади братя и сестри от София и от провинцията. Както отпосле разбрах, Учителя всяка година пристигал 10 - 15 дни преди събора, за да ръководи уреждането на някои предварителни работи за събора: почистване на двора, подреждане на цветните лехи, набавяне на някои хранителни продукти и пр, и пр."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

"Тук аз ще опиша един необикновен случай - как Учителя спря бурята с проливен дъжд, който можеше да наводни вилата /колибата/ тъкмо в навечерието на събора.

Оказа се, че покривът тече и Учителя се обърни към всички ни: “Има ли между вас някой, който разбира от покриване на покрив, за да се качи и поправи покрива на колибата?” Никой не се представи като специалист и аз се реших да се кача и поправя покрива.

Беше точно 12 часа по обяд на 15 август 1921 г. Учителя с групата седнаха да обядват на приготвената маса под беседката. Времето беше тежко, горещо, чувстваше се голяма атмосферна депресия. Аз не отидох да обядвам, но веднага изправих голямата стълба до самия покрив. С мене се качи и екип от млади братя и Елиезер Коен и започнахме работа. Най-напред разкрихме около два - три квадратни метра. Тъкмо започнахме да прехвърляме и пренареждаме керемидите и от северозапад се зададе тъмен облак, придружен със силни гръмотевици и буря. Едри дъждовни капки заудряха по покрива, предвестници на пороен дъжд.

В това време Учителя стана от трапезата, мина пред източната страна на колибата, застана на поляната и се обърна към мене с думите: “Имате ли още много да поправяте?” Отговорих, че тъкмо сме разкрили около три квадратни метра и едва сега започваме да пренареждаме керемидите. Учителя, без да губи нито секунда, мина от северната страна покрай щерната като застана на бялото мостче, което се намираше точно срещу входа на западната страна. Взе да прави някакви движения или да произнася някакви думи, постоя така срещу бурята около половин минута и чудото стана! Бурята престана, дъждът пресекна, гръмотевиците затихнаха и облаците като заковали застанаха на мястото си. След миг те /облаците/ укротени започнаха бавно да се придвижват на изток, към Арбанаси.

Тогава един от братята извика: “Учителю, Вие спряхте бурята!” - Да - каза Учителя - но само за два часа. Пътят на бурята е оттук и ние измолихме съществата да отсрочат само за два часа.“ И като се обърна към мен добави: “Бързайте да завършите, защото след два часа бурята пак ще дойде.”

Разбира се, ние заработихме с двойно по-голяма енергия и старание и след около два часа почти завършихме покрива. Останаха да се сложат около 7 - 8 капаци на югоизточния ръб на покрива.

В това време бурята и облаците пристигнаха с предишната си сила и докато поставим капаците, рукна такъв проливен дъжд, че нямахме време да слезем от покрива. Решихме да се оставим на топлия летен дъжд, да ни окъпе добре и останахме горе на покрива докато престане. След това цели измокрени, слязохме.

Учителя ме потупа по лявото рамо и рече: “Това се казва герои! Идете да се преоблечете и елате да пиете топъл чай”, който сестрите бяха приготвили.

На следния ден /16 август/ започнаха да прииждат братя и сестри от цялата страна и до 19 август се събраха не по-малко от 1000 души. Мнозина от тях бяха настанени на квартири в града, но повечето останаха на палатки в обширния двор на колибата. На 19 август 1921 година, “Преображение”, стана официалното откриване на събора в читалище “Надежда” в града. Там Учителя изнесе пред търновското гражданство, братята и сестрите, беседата “Пробуждане на колективното съзнание”. След това в продължение на цяла седмица се проведе събора под ръководството на Учителя. Всичко това е изнесено в тома “Беседи и упътвания, дадени от Учителя на събора в Търново през лятото на 1921 година.”"

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Август 11, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

"През време на събора стана още едно значително произшествие, което ще опиша тук.

Това се случи един преди обяд след утринния наряд, беседата и гимнастическите упражнения - към 10 часа преди обяд насред двора, близо до южната малка колибка.

Сестра Тереза Керимидчиева падна и издъхна! Изглежда от слабо сърце! Веднага пристигна Учителя. Той каза всички да се отстранят на 20 - 30 крачки, да не остане никой близо до нея. Мнозина, в това число и аз, наблюдавахме произшествието.

В това време Учителят направи няколко обиколки около тялото, като гледаше към небето. След това повика сестра Елена Иларионова и я постави на пост да пази тялото и й казал, че сестра Тереза след един час ще се върне, ще се съживи.

И действително, разказва после сестра Иларионова, че след час започнала да се появява руменина по бузите й и накрая тя отвори очи и станала. Това второ чудо след спирането на бурята Учителя извърши, защото беше несъвместимо при един олтар, където се предават велики духовни ценности /истини/, да се занимават и с погребения. След това сестра Тереза живя още 50 години.

Пред есента на 1921 година дойде при мене на колибата брат Кольо Каишев, който остана цялата зима и в началото на пролетта на 1922 г. отиде при леля с Мария Каишева в с. Арбанаси.

С Кольо прекарахме няколко месеца славно! Разбирахме се и се обичахме. Затова и работата спореше. Споделяхме си много мисли, идеи и преживявания. Тук искам да опиша един случай, разказан от Кольо, който по моя преценка е много поучителен.

Разказва Кольо как един брат (Този брат не е никой друг, а самият Кольо, но той от скромност не казва името си.) от провинцията отишъл в София. Наложило му се да пренощува в един хотел.

Още щом влязъл в стаята си и започнал да съблича връхните си дрехи, вратата се отворила /без почукване/ и в стаята влязла една млада, хубава жена 25 - 28 годишна. Тя се приближила и седнала на леглото. Братът веднага разбрал, че тя е от ония жени, които изкарвали прехраната си по хотелите по най-нечестен и неморален начин. Въоръжен със своите най-чисти мисли и чувства, той влязъл в разговор с нея. Разпитал я от къде е, как се казва, следвала ли е някакво училище, за родителите й и пр.

Най- после той й казал: „Както виждам, ти си млада, пълна със сили и здраве и при това умна жена. Ти би могла да си изкарваш прехраната по един честен начин, че да бъдеш полезна не само на себе си, но и на другите. А по този път, в който си попаднала, може би не по твое желание, ти ще се напълно обезличиш” и пр., и пр..

От този разговор жената толкова силно се трогнала, че паднала при нозете на брата, прегърнала ги и започнала неутешимо да плаче.

Ами после, след като малко се поуспокоила, казала: „Ти си първият мъж, който ми говори така! И аз от сърце и душа желая да се избавя от този ад, но досега не се е намерел някой да ми подаде ръка. Ето, това си ти! Ти си моят спасител. Кажи ми сега къде да отида, какво да правя?” - говорила тя и обсипвала с целувки и сълзи нозете му. Тогава братът й написал една бележка и я изпратил при Учителя. От този ден животът на тази жена се изменил и осмислил - тя приела идеите на Бялото Братство и станала предана ученичка на Учителя.

От този ден изминаха 30 години - каза братът - но колкото пъти си спомня този случай, все ми става сладко на душата. От този случай братът си направил следния извод: Злото /низшето удоволствие/ носи временна наслада, но вечна горчивина, а доброто, което човек извърши в името на Бога, носи временна горчивина и вечна наслада."

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Ноември 4, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

През същата зима получихме от Учителя писмо със следното съдържание:

„Любезни Кольо и Петре,

Получих писмото ви. Засега използвайте времето за ваше добро - в умствено и духовно отношение да растете. Зимата ще поограничи физическия труд. Има за сега някои висящи въпроси, които трябва да се решат и то съвършено правилно и те ще се решат. Бог всякога помага. Гледайте и двамата да бъдете умни и добри в най-чистия смисъл.

Работете първо за Бога от Любовь и Мъдрость”.

/Следва подписът на Учителя/

12.XII.1921 г., София

През пролетта на 1922 година, като видях колко каруци с дини се доставиха и консумираха на миналогодишния събор, реших да посея и произведа дини за нуждите на събора. Да не става нужда да се купуват от пазаря. За целта наех една нива от три декара в съседство с нашето „Дойново лозе”. Наех орач да я изоре дълбоко, а по-нататъшната работа извърших сам. С ръчна количка изрових необходимото количество горял овчи тор от една близко намираща се кошара. Направих лехите и едновременно с насаждането на семената на определена дистанция, слагах по няколко шепи тор. Изобщо, положих максимум старание при обработването и посаждането на дините и в резултат те буйно поникнаха и докато съседните бостани едва бяха кръстосали, моите имаха вече половин метър леторасли. Общо казано, можеше да се очаква богата реколта. Но тъй като работата стана много, наемах работнички / от с. Веляковец/ за прекопаване на лозята, бостана, също така за посятия един декар царевица.

Всичко се развиваше добре: и лозето, и бостана, и царевицата.

Но един горещ юнски ден /към 20 юни/ един черен градоносен облак реши съдбата на всички посеви. Напълно унищожени бяха и лозята, и бостана, и царевицата. Жалко за труда! Взех една ножица и изрязах всички смазани леторасти та бостана до коренчетата, като се надявах, че все пак отново ще изкарат и ще се подновят. И наистина, покараха, но в резултат се получиха съвсем малко количество дини и при това сравнително дребни и криви. Само на онова място, дето бях започнал да обръщам с бел за посаждане на нови лози се бяха запазили около 15 - 20 броя по-едри дини.

В началото на август, както всяка година, пристигна Учителя с група млади братя и сестри за подготовка на предстоящия събор. Още с пристигането на Колибата, Учителят се обърна към мене и ме попита: „Е, Петре, как са дините?” /Учителя знаеше за моите дини по вътрешен път, защото аз на никого не бях казал, че сея дини. Исках да изненадам събора./ Отговорих му, че всичко се развиваше много добре, но падна силна градушка и унищожи и бостана, и лозята. Учителя си остави пардесюто и бастуна и предложи да отидем да видим дините - поражението на дините. Отидохме. Обходихме целия бостан. Учителя най-внимателно разгледа всичко. После се спряхме при мястото дето, както казах по-горе, се бяха запазили 15- 20 броя по- едри дини. Учителя опита с чукане няколко дини и сам откъсна четири по-едри парчета. Той взе две и аз взех две и тръгнахме към колибата. Вървим и мълчим. По едно време Учителя рече: „Петре, Петре, измамили са те духовете!” Тези думи ми подействаха като врял душ а реших в себе си в бъдеще да не допусна повече духовете да ме измамят.

И тази година, както и миналата, се извършиха всички подготвителни работи навреме. Пристигнаха и братята и сестрите съборяни и на 19 август 1922 година стана официалното откриване на събора в читалище "Надежда", където Учителя изнесе пред Търновското гражданство и братството беседата „Новият живот”.

Даденото от Учителя през време на съборните дни е изнесено в тома: „Беседи и упътвания от Учителя, дадени на учениците на Всемирното Бяло Братство през лятото на 1922 година.”

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Януари 9, 2009 от Ася_И

[Ася_И]

Моето непослушание

През зимата на 1922 година падна дебел сняг и аз трябва­ше да прекарам времето си сам в стаята. Единствената мисъл, която доминираше над всички мои мисли, беше идеята за предстоящето образуване на братската комуна, което щеше да стане през есента на 1923 година. Мислих, кроих разни планове и дойдох до заключението, че ще ни са нужни пари, при това повече пари. Но откъде ще вземем тия пари? На първо време ще трябва да закупим ниви, коне, инвентар /плугове и др./ после ще трябва да обзаведем и жилището – братската къща от две стаи и кухня, храна, семена и пр., и пр. „ А приятелите, които ще участват в комуната са всички без един лев. Всички ще участват с двете си ръце – ще работят. Но докато се дойде до работата, трябват много други предварителни подготвителни неща. За да работиш, да ореш, нали трябва да имаш нива?

И моята мисъл ме отведе в Стара Загора. Единственият начин, чрез който ще можем да се снабдим с пари, е да продадем имота в Стара Загора - къща, едно лозе два декара и една нива с черешови дървета.

Учителя казал на мама и на брат Христо Христов: "Имота в Стара Загора няма да продавате! В Арбанаси ще се направи само един опит и ако опитът излезе сполучлив, пари ще се намерят. Но въпреки това аз реших да пиша на тати да продаде всичко и с получените пари да дойде цялото ни семейство - тати, мама, братята ми Марин и Костадин и сестра ми Таня в Арбанаси да положим основите на бленуваната братска комуна - мястото, където да се приложи учението на Учителя на дело.

Седнах да пиша на тати. Натопих перото в мастилницата и посегнах да пиша на листа, но перото се изкопчи от пръстите ми, като че ли някой го грабна и със сила го заби в масата! Аз взех перото и посегнах втори път да пиша - повтори се пак същото: перото като живо се изплъзна измежду пръстите ми и се търколи на масата! И третия път се случи същото! На четвъртия път аз стиснах перото с яд и този път ми се удаде — написах "фаталното" писмо.

Аз, "окултният ученик", не можах да разбера, че с отскачането на перото небето иска да ми каже и напомни думите на Учителя: "Не пиши това писмо! Имота в Стара Загора да не се продава!" Но аз не разбрах. Мисълта за предстоящата комуна толкова силно се беше втълпила в ума ми, че аз за нищо друго не мислех. Представях си колективния братски труд, общите молитви, общото хранене, песните - пълната хармония! Но не излезе така, както си представях. По- късно ще опиша всичко подробно.

Баща ми имаше пълно доверие в мене. Обичаше ме, както и останалите си деца и като получил писмото решил да осъществи моето предложение. Обявява имота за продан и в скоро време го ликвидирал. Аз лично отидох в Стара Загора през пролетта на 1923 година и получих парите - 114 хиляди лева. След това цялото ни семейство напусна Стара Загора и се засели в с. Арбанаси, Търновско, дето щеше да се реализира бленуваната братска комуна. Имахме си собствен кон и каруца, но откупихме и катъра на. брат Димитър Марков и като приспособихме каруцата за чифт, брат ми Марин потегли през Балкана - Габрово и за два дни пристигна в Търново.

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано Август 20, 2010 от Ася_И

[Ася_И]

През пролетта на 1923 година аз пак посях дини, но на по-малко пространство и се стараех да бъда буден, да не би пак да ме измамят духовете.

Всичко се развиваше добре - и лозята и бостана. Но пак към 20 юни, тъкмо по обяд, когато се прибирах в колибата да обядвам, откъм северозапад се зададе едии черен облак с мълнии и буря. Помислих си: „Ето, пак иска да се повтори минало-годишния случай”. И преди да вляза в колибата, съблякох си горното палто и като се изправих срещу облака, от който падаха вече едри парчета град, викнах с всички сили и ревнах: „Господи, не искам този път духовете да ме измамят! Нека да ме убие градушката, но аз няма до се прибера в стаята, докато не престане. Няма да позволя този път духовете да ме измамят!”

И стана чудо! Облакът се раздели на две и започна да вали проливен дъжд от който се чувствуваше голяма нужда. Едва тогава се прибрах в стаята, цял измокрен и треперещ от преживялото напре­жение.

Когато Учителя дойде в началото на август, аз му разказах подробно как застанах и ревнах срещу облака и как облакът се раздели на две и заваля дъжд, а градушката престана.

- Това случайно ли стана, Учителю, или поради моята силна молитва?

Учителят кава: „Рекох, имал си една реална опитност”.

Поради септемврийските събития през 1923 година съборът не се състоя.

Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя",

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

[Ася_И]

Основаване на Комуната в Арбанаси.

Идеята за предстоящото основаване на Комуната в Арбанаси бе най-актуалния въпрос за нас и вече няколко пъти се събирахме да уговорим и уточним подробностите по този въпрос.

От Варна пристигна брат Стамат Тодоров, на когото предадох ръководството на братските имоти и ключовете от колибата и през месец септември се пренесохме с Марин в Арбанаси. Дойдоха и другите приятели. Бяха вече пристигнали и моите родители с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Обявихме основаването на Братската Комуна при следния състав:

Основно ядро:

1. Никола Гръблев от Габрово - военен капитан.

2. Христо Христов от Търнова - подпоручик, който си подаде оставката и като цивилен пристигна в Арбанаси.

3. Марин Камбуров

4. Аз - Петър Камбуров.

Спомагателни:

Руси Събев от София, Димитър Александров от Търново, Мария Каишева от Арбанаси /Кольо и Мика бяха временно в Комуната. По-късно заминаха за София/ и моите родители с двете деца, които не се считаха за членове, тъй като бяха малолетни. Бяхме всичко 11 души.

Беше уговорено Никола Гръблев да не напуска службата си, за да може да помага със заплатата си.

Отначало работата тръгна добре. Имахме на разположение над 100 хиляди лева и решихме най-напред да закупим ниви. Купихме изцяло имота на една вдовица - Мола хаджи Димитрова, която след това се изсели от Арбанаси. Имотът бе 12 декара ниви и 3 декара лозе. И от друг стопанин купихме една нива от около 12 декара. Набавихме инвентар: плуг, вили, лопати, мотики и др. Фураж за добитъка и две биволици на сестра Мария Каишева, две кози и едно магаре. Останаха 20-30 хиляди лева резервен фонд. Докато се ориентирахме в обстановката, дойде зимата. А приходи още нямаше никакви. Затова се наложи да теглим по малко от резервния фонд. Днес малко, утре малко, готовите пари се изнизаха хилядарка след хилядарка. А нашите славни трапези! Винаги имахме гости от Търново или от горна Оряховица, или от Лясковец. Пък песни, пък цигулки! Славно нещо било комуналния живот! Всички, които ни посещаваха оставаха с отлични впечатления! Да, така беше в началото, а за края ще говорим по- късно. През есента успяхме да изорем нивата, която купихме от Мола, а онази, които купихме от някой си Пейо от Горна Оряховица, беше посята с жито. Аз, за да изразя доволството си от покупката на нивата, казах:

- Дай Боже да се роди хубаво жито, ще ви донеса два чувала жито подарък от мене! Но не му занесох, защото житото наистина не стана. И през есента на 1924 година получих призовка от съда. Съди ме Пейо за 1000 лева, т. е. стойността на два чувала жито, които съм се задължил по пазарлък да му дам. Отидох в Горна Оряховица. Намерих го в къщи на легло - болен. Не можахме да се разберем. Той твърди, че аз съм се зедължил да му занеса два чувала жито. Аз твърдя, че съм обещал условно - ако житото стане. Най-после му броих хилядарка и въпросът се уреди. На следния ден научихме, че Пейо починал.