Баба, дядо, внуче,

[Креми (късметче)]

Неоспорима е ролята на дядото и бабата в българското общество за оформянето и развитието на децата. Много по-съществена, отколкото в средно- и западноевропейските страни. Това е било така още в патриархалното за нас начало на миналия век, така беше и в соц-реализма на работещите ни майки, с особена сила е така и днес, когато баба-бодигард придружава из града единствения наследник на две-три фамилии на английски, компютри и спорт.

Идеята на тази тема е както да изпълним една картина с разноцветни спомени и лични впечатления, така и да направим паралел между различни времена, народи, прослойки, селото и града - кой каквото има.

Забелязвам, че децата на ученичска възраст не са приоритетна тема за момента, и е разбираемо. Повечето пишещи имат други проблеми, току-що те или техните деца са излезли от детската възраст, или порастването на вашето бебе до училищна възраст ви се струва далечен блян (от личен опит). Или идеята за деца чака - осъществяването на пълноценно партньорство, на по-добра работа, на нещо друго...

Докато чакаме, нека се позабавляваме, а то може да ни изведе на неподозирани пътища и преосмисли живота ни.

Моето начало: До 4 г. аз, както много деца от моето поколение, съм отгледана от дядо и баба в друг град. Тогава научих азбуката, та книгите и днес са ми верен спътник. Сега си давам сметка, че в тази ранна възраст съм прекопирала модела за семейство, за да създам по него собственото си. Не че това на родителите ми е по-лошо, просто в мен дреме един учудващ положителен нюанс на патриархално уважение, който днес би върнал самоуважението на много мъже и би им дал крила за подвизи.

В тези първи години, когато някои смятат децата за малки кукли, някак странно съм попила възрожденския дух на малкия град и безрезервното преклонение пред Ботев и Левски. Така по-късно оценявах и се радвах на интернационалната шумотевица в ученическите си години, но най-дълбоките кътчета вече бяха заети. Може би затова и не емигрирах, и реших ред други дилеми точно по този, а не по друг начин.

И още нещо, мили млади майки. Второто дете вече не е такъв обект на всеобщ интерес, то се мотае незабелязано около възрастните, чува, вижда и интуитивно усеща много повече, отколкото те предполагат, сглобява пъзелите на живота и е по-подготвено за него.

Когато днес погледнете детето си, мислете , че след 30 години вие ще хващате неговата ръка, за да пресечете улицата. И ако мислите, че го познавате добре, то ви познава поне 3 пъти по-добре, защото ви е копирало и наблюдавало по силата на инстинкта от първия си дъх. Така, както вие познавате своите родители.

Какво ще пожелаете да споделите за тях или други хора?

Редактирано Март 7, 2008 от късметче

[nina7705]

"Баба,дядо,внуче"... имаше такава книжка навремето.Но това заглавие повече пасва на пъвата една трета от моя живот.Дори от дистанцията на времето не мога да кажа дали е за зло или за добро,но определено е изиграло важна роля в развитието ми кото човек.Аз също смятам,че за съжаление децата не са голям приоритет в днешно време(просто лични наблюдения).

Въпреки ,че бях отгледана с много любов най вече от страна на дядо ,в мен все оставаше една празнота.Празнота за чиито мащаби аз все още не мога да гадая.

Днес аз съм майка на две деца,но някак си и през ум не ми е минавало ,че мога да се разделя с тях или да ги разделя тях двамата за по-лесното им отглеждане.Нека не звучи като упрек към моите или други родители които са направили този избор.

А що се отнася до копирането на семейната среда ,това е неизбежно в тази ранна възраст,дано повечето от нас го осъзнават в ролята на родители,колкото и да е непосилно понякога.Отнася се и за мен с пълна сила.

В такива моменти осъзнавам колко не се познавам и какво предизвикателство е да се изправиш срещу себе си.

[Креми (късметче)]

...,в мен все оставаше една празнота.

Днес аз съм майка на две деца,но някак си и през ум не ми е минавало ,че мога да се разделя с тях...

Да. Така е.

Друг аспект, който провокира тази тема:

От баба се отглеждат също децата, които след раздялата на родителите не пасват в нито една от схемите на двете нови семейства.

Това се компенсира с многото подаръци. На една Коледа почти загубих дар слово, когато дъщеря ми (тогава 5. кл.) разказа леко обвинително, че в новия й клас децата получили масово по 4 големи подаръка : от мама, от приятеля на мама, от татко, от приятелката на татко. Нищо лошо за тях, само за нас, дето от общия скромен семеен бюджет бяхме заделили за Един подарък. И някак бяхме пропуснали да се подсигурим с допълнителни дядо-Коледовци .

А ще може ли детето да носи под слабите си мишнички петте различни ценностни системи, които вървят комплект с подаръците?

Дали ще избере някоя от тях или ще си изкове собствена компилация от всички и какво ще съдържа тя?

Като момчето, което в клас хем се срамува, хем е гордо, че е донесло фенер за празненството, изработен от "новата приятелка на татко". Не че на приятелката й е лесно...Нито пък на вече възрастната баба, при която то основно живее.

(Впрочем, то реагира много агресивно на най-дребни закачки, поради което и често го дразнят.)

Мозъкът ми още все се опитва да сложи тези случки в графата "в реда на нещата". Аз ли не съм адаптивна?