selsal Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 Вместо да говоря общо за митовете, ще разкажа един. И - къде без това - ще помисля върху него. А който знае още, който чувства (също), нека пише. ---- Един разказ е истински, а разказваческото майсторство – автентично, само когато историята, която чуваме, съдържа в себе си трудност за ума и разрив в чувствата. Митът за Тантал, сипилският цар, дохожда от един различен свят и затова е удар по обичайния възглед, чийто немощен дух, едва ли е способен да проумее защо един баща убива и предлага като ястие на боговете своя син, воден единствено от каприза си да разбере, дали могъщите владетели на Олимп са всезнаещи. Тантал е любимец на боговете, той има достъп до трапезите им, дочува тайните им, позволено му е да търси божията помощ за удовлетворение на своите желания. Тантал е син на Зевс, но преди е всичко човек; боговете съзнават неговата човешкост, но го признават за богоравен. Един ден Тантал заклал сина си Пелопс и го поднесъл на боговете във вид на вкусна гозба. Царят на Сипил бил заинтригуван дали боговете ще прозрат деянието му, пиршеството ще бъде ли като всяко друго, ще протече във веселие или някой ще заподозре с какво е бил нагостен. Да подложиш боговете на изпитание значи да поставиш под съмнение тяхната божественост. Но какво значи да си бог, в какво се изразява въпросната божественост? Тук отговорът е: вездесъщието е божият атрибут от най-висок ранг, то е способността да сториш всичко въпреки и отвъд всяко ограничение. Психологията е едно умение, посредством което човек успява да превърне знанието – за каквото и да е на този свят – в преживяване. Психологията разбулва далечните и в същото време технически умопостижения като ги обдарява с непосредствеността на нещо усетимо, на нещо истински мое. Да кажем, че боговете са вездесъщи, а вездесъщието е моженето-на-всичко, е само куп от твърдения, които навяват единствено досада и отчуждение. Митът за Тантал ни запраща право в сърцето на човека, така ние се озоваваме насред драмата на най-потайните копнежи и сблъсъци в човешкото. Повествованието на легендата ни разкрива фойерверкът на билото в началото на времената, връхлита ни със своята емоционалност и ни държи на междата, дето нещата са пределно ясни, но си остават неразбрани. Психологически вездесъщието на боговете значи някой да има силата и желанието да прекрачи целия свят и да се озове не другаде, а вътре в мен. Богът е бог само и единствено, ако ме познава докрай, без остатък. Често срещан атеистичен повик е: “Боже, защо не направиш нещо? Не виждаш ли какво се случва с мен? Не ме ли разбираш?” А да бъда разбран винаги е значело да бъда приет. Митовете са шествия от парадокси, повествованието им така протича, че все едно съдържа в себе си съзнание, което дебне чуващия-мита и съсича всеки негов опит да прозре същността на разказаното. Така е и с мита за Тантал, облагодетелстваният с божието благоволение. Всеки друг, но не и Тантал може да се оплаква от боговете. Зевс не веднъж иска от своя син да чуе неговите желания, готовността му да изпълни всеки негов каприз не подлежи на съмнение. Тантал високомерно отказва да пожелае каквото и да е, сам твърди, че жребият му е несравним. Защо тогава сипилският цар предизвиква боговете, защо ги гощава със собствения си син и изпитва всезнанието им? Тантал неведнъж краде нектар и амброзия от угощенията, на които присъства, низхожда от Олимп и раздава откраднатото на хората. Никой от боговете не подозира Танталовата неблагодарност. Специфично за психологията на крадеца е, че той изпитва удовлетворение от слепотата на окрадения. Блажен е моментът, в който действията са невидяни и сякаш самия крадец цял става невидим. Кражбата в същността си е отмъщение към другите хора, заради това, че те не са признали крадеца. Да бъдеш признат, вече знаем, значи да бъдеш разбран. Да бъдеш разбран значи да бъдеш видян извътре, до дъно. Човек иска човекът да е бог. Крадецът е отчаянието на една душа, която вече знае, че хората не са богове. Това е и психологическото основание за кражбата, което из от несъзнаваното звучи горе долу така: “ако не разбират какво желая, кога го желая, как го желая, с една дума, ако не ме виждат, то аз ще ги накарам да страдат изпод неспособността си да ме виждат. Ще ги ощетя като ги окрада тъй, както те ме ощетиха като не ме разбраха”. Усещането за невинност в престъпниците се дължи най-вече в убедеността, че съдът, който произнася присъдата е неавтентичен. Истински справедливият съд би уловил престъпника миг преди той да извърши престъплението си. Автентичността е въпрос на проницание и всезнание, а справедливостта – на своевременност. Престъпникът с цялото си следпрестъпно поведение сякаш казва: “вие не може да ме съдите, защото не бе по силите ви да възпрепятствате престъплението, което извърших; аз не ви признавам, защото вие не ме признахте”. Така престъпникът отвръща на обвинението с обвинение. Междувпрочем тук се разкрива и психологията на прошката. Онзи, който прощава е способен на това, защото отнапред е прозрял престъпното намерение, не е бил изненадан от извършването му и е приел сгрешилия такъв какъвто е, което значи разбрал го е, признал го е. Малкото дете понякога извършва пакости пред очите на възрастния, бели, които нито имат някакъв макар детски смисъл, нито дори са извършени с желание. Въпросната пакост сама по себе си не е цел, тя е средство да се изпита възрастния човек доколко приема детето такова каквото е. Нещо повече малкият човек копнее да бъде разбран в своите най-мрачни прояви, дори в своето безсмислие и безкраен инат. Да бъда обичан не значи да бъда наказван за грешките си; да бъда обичан не значи и да бъда научен да не извършвам грешки; да бъда обичан е да ми бъде простено, че греша; да бъда обичан е да бъда свободен да правя този, който ме обича, несвободен. В своя “Идиот” Достоевски разкрива силата на един втори Христос, който обича въпреки всичко, понеже за него няма “въпреки” и защото винаги обича теб такъв какъвто си. За Тантал боговете ще бъдат вездесъщи, само ако го приемат с цялата му човешкост, което значи заедно с неблагодарността, коварството и жестокосърдечието. Ако вездесъщието е моженето-на-всичко, то Зевс вездесъщ ли е, чуди се Тантал? Бащата навярно не може да прозре желанията на сина, затова и се налага да го пита за тях. Ако боговете не са всезнаещи, то те не са и вездесъщи. Ами ако имам желание да извърша престъпление, ужасно престъпление, то тогава какво, мисли си Тантал, ще бъда наказан ли? Тези, които наказват са тези, на които не им достига да обичат. Пелопс е поднесен върху блюдо, Тантал е извършил това, което е намислил, време е да се разбере какво ще последва. Боговете не посягат към човека, защото боговете не ядат хора. Те разпознават човека дори и във вид на гозба. Само Деметра отхапва от рамото на Пелопс, разсеяна и натъжена от загубата на своята дъщеря Персефона. Тантал е наказан! Запратен в Хадес, той е измъчван от жажда, макар да е потопен в бистра вода; той е вечно гладен, въпреки че над главата му са надвесени плодородни дървета. Когато се опита да пие, водите се отдръпват; щом понечи да се надигне и яде, клоните с плодове се отдалечават. Пелопс е съчленен от боговете, тяхното вездесъщие проличава в най-голямото физически доловимо чудо, превръщането на мъртвеца в жив човек. Но способни ли са боговете да извършат чудото на всички чудеса? Да разберат човека, да му простят? Тантал – богоравният – е човек. Той е способен да убие сина си тъй, както Кронос убива своите синове, но за Тантал е непосилно да възвърне сина си към живот. Без боговете ние стотици пъти ще убиваме децата си и никога не ще ги възвърнем обратно. Прошката, която Тантал получава е един отново жив син. По този начин боговете снемат Танталовото престъпление и поради тази причина тяхната присъда е справедлива, а съдът им е автентичен. Човек е същество, което страда! Това страдание се случва не толкова когато човек е спохождан от болка, или когато злото се разпорежда с деня му, а когато изпред неспособността му да проникне в събитията от бъдещето, той се почувства заплашен от невидността на същото това бъдеще. Златното сократово знание, че нищо не се знае, е единственият зрим поглед в утрешния ден. Тантал, който е изпитал божието всезнание е желал не друго, а точно него. Човекът твърде често не желае да е подвластен на чуждото благоволение, той иска сам да държи в ръцете си своята съдба. Защо друг да ни признава, защо не можем да го направим сами? Човешкостта е да не можеш да се признаеш сам; ако някой е обречен да не ме разбере, то този някой това съм аз. За човека другият е бог, защото признанието, тоест любовта е достъпна единствено чрез него. В същината си страданието е не самотата на днешния ден, страданието е върховната опасност на едно утре, в което ще бъда сам; страданието е страха от пропадането из от днешния ден на всички мои перспективи. Тантал е искал всезнанието, което ще му даде възможност да прозре слънцето на утрешния ден, Тантал е желал да види дали когато превали идещата нощ, Зевс ще е все тъй благодетелният баща; Тантал е копнял да бъде вездесъщ, тоест да може, а не само да желае, Тантал е повикът на човека да бъде бог. Ала Тантал е провалът на човек да бъде бог, защото съдбата на човека е бог да бъде провидян единствено в лика на другия. Но Тантал е и един Авраам. Той е готов да жертва своето най-скъпо, защото синът е знанието за съдбина, проницание в бъдещето. Детето дарено на Бога е човек, който ще се завърне жив, роден за втори път, но вече роден с Бога. Ако Авраам не вярваше, той би рискувал, подвластен на суеверна слепота, но Авраам е вярвал и затова е виждал, че Бог ще го обича не само днес, но и утре в лицето на собствения му син, както и посредством синовете на синовете му. Така е и с Тантал, той не е изпитал боговете от каприз, от надменност или скука, а в името на своя син. Неизреченото Танталово желание е било: “Зевсе, не желая друго, освен един ден да се отнасяш със сина ми тъй, както се отнасяш с мен, защото един баща не желае друго, освен спасението на своето дете”. Последното и най-страшно наказание, което Тантал е трябвало да изтърпи, е една скала провесена над него, която заплашвала всеки момент да се отчупи от основата си и да се стовари с цялата си тежест върху него. Тантал е бил в невъзможност да се храни и пие, макар изпред очите му винаги да е имало плодове и вода, психологически това значи – да съзнаваш е да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. Скалата, която не пада, но винаги пада не падайки, е – да съзнаваш, че всеки момент може да спреш да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. И всичко в едно – Да чувстваш Тантал у себе си е да приемеш, че си човек. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 (edited) Съгласен съм че Тантал прилича на Ева и Адам Проблемът на Тантал със съмнението е голям, така е. Краденето си го разнищил много добре също Но боговете не се занимават с подозрения. Това освен дребнавост, е неуважение. Законът на кармата има грижата така или иначе. Богът е бог само и единствено, ако ме познава докрай, без остатък. Не съвсем, защото не би могъл да направиш своя свободен избор за бъдещето. Изборът е на човек. Излизането от "мене си" е с молитва. Но, намирам големи разлики с Авраам, пък камо ли с Господ Тантал яде и пие с "боговете" и всичките му прищевки се изпълняват. Авраам изкарва с труд хляба си, заплашен е от опасности. Тантал "дружи" с боговете, но се съмнява в тях и в себе си. Авраам се страхува да не сгреши и непрекъсната се моли. Тантал обича само себе си и изпитва Бога. Авраам вярва в Бога, дори най-скъпото за бащата жертва. Да не изпитваш твоя Бог Господ Редактирано Януари 31, 2008 от Валентин Петров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 (edited) Прометей Прометей - титан, сын титана Япета (Иапета) и океаниды Климены, подаривший людям огонь и ремесла, вопреки воли богов. Когда-то давно люди не знали огня, не знали ремесел, жили в пещерах и ели сырое мясо. Тогда миром правили боги, жившие на высоком Олимпе, сильные и красивые, всеведущие и всемогущие. Всего у них было в достатке. Они считали, что все блага должны принадлежать им одним. И не было у Олимпийцев соперников, кроме более древних властителей - титанов, порожденный Землей и Небом. Посланцем мира между богами и еще не поверженными тогда титанами был юный Прометей, сын вольнолюбивого титана Япета (Иапета). Прометей был наделен чутким сердцем и храброй душой. Прометей с жалостью взирал на людей, страдающих от холода, болезней и невежества. И решил облегчить им жизнь, вопреки воле богов. Как вестник мира Прометей поднимался на Олимп с жезлом в руке. Но однажды он пришел с похожим на жезл полым тростником. Незаметно положил в росник тлеющий уголек из очага богов. Он передал огонь людям и научил использовать его: научил готовить пищу, обжигать горшки и выплавлять металл. Взглянул однажды Зевс на землю и удивился. Люди больше не бродили стадами, и жили семьями в хижинах и домах, овладели искусствами, и если бы не смерть, против которой они были бессильны, их можно было принять за богов. В ярость пришел Кронид, вызвал к себе своих слуг Силу и Власть. Понял он, кто даровал людям огонь и знание против его воли и без его ведома. И велел он приковать Прометея к скале на высокой горе Арарат. Вместе с ними отрядил он бога-кователя Гефеста. Очень не хотел Гефест выполнять свое поручение, но Сила и Власть были неумолимы и следили за каждым движением бога-кузнеца. С тяжкими вздохами Гефест приковал цепями к скале своего друга. Но и этого было мало. Зевс приказал пригвоздить Прометея к скале несокрушимым железным колом. Гефест закрыл глаза и не глядя вбил острие в грудь Прометея. Дрогнул титан, но ни один стон не вырвался из его уст. И только когда удалились мучители он закричал от боли и скорби. Но новые муки ждали гордого Прометея. Зевс послал своего Орла, чтобы тот каждый день прилетал на гору к прикованному пленнику и раздирал когтями его тело и клевал печень. Так как Прометей был, как и все титаны, бессмертен, за ночь страшная рана затягивалась и печень отрастала. На заре же над Кавказом вновь слышался шум гигантских крыльев. Орел опускался на Прометея, и его муки возобновлялись. Веками длились страдания Прометея. Но столь же долгой была людская благодарность. Гончары и люди других огненных профессий почитали его как бога. Поэты всех вермен и поколений прославляли в своих творениях Прометея как борца с несправедливастью и освободителя человечества. Освобождение Прометея Долгие века страдал гордый титан Прометей, но муки его длились не вечно. Пришел час и его освобождения вместе с великим героем Эллады Гераклом. Титан рассказывает Гераклу о злой судьбе своей и о том, какие великие подвиги предстоит герою совершить. С ужасом смотрит он на мученья Прометея, и сострадание овладевает им. Полный внимания слушает титана Геракл. Но еще не все страдания Прометея видел Геракл. Вдали слышится шум могучих крыльев - это летит орел на свой кровавый пир. Геракл не дал ему терзать Прометея. Он пустил смертоносную стрелу, и орел, пронзенный, упал в бурное море. Принесся с высокого Олимпа быстрый Гермес. И Геракл стал через него просить у отца прощения Прометея. Сам Зевс забыл уже свой прежний гнев. Теперь держава его сильна, ничто не может поколебать ее, ничто не страшно ему. Да и правит он уже не как тиран, он охраняет государства, хранит законы. Он покровительствует людям и правде среди них. Согласился Зевс. Геракл разбил своей тяжелой палицей оковы Прометея и вырвал из груди его острие, которым пригвожден был титан к скале. Встал титан, теперь он был свободен. Кончились его муки. Так исполнилось предсказание, что смертный освободит его. Но когда-то Зевс поклялся водами священной реки Стикс, что Прометей навечно будет прикован к этой скале. И чтобы не нарушить клятвы, он приказал Гефесту выковать из звена цепи, которой был прикован Прометей, кольцо и заключить в него камень с той самой скалы. И повелел Прометею никогда не внимать его. С тех пор носит Прометей на руке железное кольцо, в которое вставлен камень от той скалы, где терпел он столько веков невыразимые муки. Титанът дава на хората знания, но в ръцете на лениви хедонисти знанията са опасно нещо и сега много са приковани към бюра в мрачни офиси. Злоупотребата с готвени храни и дестилиран алкохол унищожава черния дроб. И други. Редактирано Януари 31, 2008 от Валентин Петров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ани Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 Селсал, явно харесваш и съчувстваш на Тантал. Като човек на човек. Готов си да оправдаеш и най-ужасната постъпка защото е човешка. Всъщност доколкото съм те разбрала, целия мит си анализирал от нашата си камбанария-човешката. Мисля, че гледната точка на боговете ни е непозната? Валентине, митът за Прометей винаги е будел в мен въпроси. От една страна е хубаво, че ни е дал огъня (знанията според мен). Какво щяхме да правим без тях? От друга наистина някои ги използват и за лошо. С една клечка кибрит можеш да си запалиш огън и да се стоплиш, но можеш и да подпалиш къщата. Всичко опира до свободния избор. Между другото не знам защо много често асоциирам Прометей с Луцифер? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 ..... Между другото не знам защо много често асоциирам Прометей с Луцифер? Аз също. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 светлината на луцифер има фосфорециращ характер и не топли. Пламъкът е не само знанието и обичта, но и душевната чистота и искреност. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 (edited) Неведнаж съм се изумявала на невероятната дълбочина на различни митове. Според мен в тях има образи, които са дълбоко кодирана информация. Когато може, доколкото може- човешкото същество я разкодира. Някои разшифровки са много повърхностни, други- много дълбоки. И интересното е, че са едновременно верни! И плитките и дълбоките тълкувания! Звучат като богат на обертонове звук. В много случаи човек обяснява какво означава един мит, но всъщност разказва за себе си. Та други неща виждам в мита за Тантал: Нима не е създаден човека по Божий образ и подобие? Така се твърди в Книгата на книгите. Какво направило това подобие? Трябвало да бъде сътворец в един свят. Но творенията в него толкова много му харесали, че той започнал да смъква себе си, божествените си умения, дарове и храна до тях. Те не били предназначени за този подсвят, но на сътвореца така му харесвало, защото вече не боговете, а самия той давал. Злоупотребите му с божествените дарове ставали все повече и все по- дръзки. Накрая злоупотребил дори с това, за чието сътворяване и за чието съхраняване бил лично отговорен (как да не се замисля какво прави човека с планетата си и с поверените му подцарства...) И какво е наказанието за такъв самозабравил се сътворец? Преди всичко- никога повече да не сяда на трапезата на боговете. Да бъде запокитен в един съвсем друг свят- свят на сенките. Нито да е жив, нито да е умрял там. Да знае, да вижда, че съвсем близо до него има и с какво да утоли жаждата си и с какво да засити глада си. Но никога да не може да стигне до питието и храната... ( съвременният човек също като Тантал е постоянно жаден и гладен, истинското питие и храна по същия начин все му се изплъзват, но той упорства да се нахрани и напие със заместители. И не става) И страхът го разяжда вечно. Тук приликата веме става съвсем пълна. В случаите, в което страшните неща не са достатъчни, съвременният човек си ги измисля сам, или дори си ги и измисля и прави. Да... Тъжна е съдбата на Тантал... Лошото на този мит е, че не казва как може Тантал да бъде спасен... Но това е история на друг мит, сигурно! Редактирано Януари 31, 2008 от Багира Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 злоупотребил дори с това, за чието сътворяване и за чието съхраняване бил лично отговорен ... какво прави човека с планетата си и с поверените му подцарства... "Не е въпрос за убийството, но по-голям грях от него няма. Той е последният грях. Който се опита да убива съзнателно, той е син на демона. За него се казва, че той е син на дявола. За такъв човек се казва, че той още отначало бил человекоубийца. На такива и Бог не прощава. Защо не се прощава на дявола? – Защото е человекоубиец. Знаете ли колко мъчно се прощава на убиеца? Той може да напълни цяло буре със сълзи и пак да не му се прости. Ако някой мисли, че му се прощава, той се лъже – не, не му се прощава. Защо дойдоха толкова много нещастия в Давидовия дом? – За убийствата. Никакво помятане! Никакво убийство! " ----------------------------------------------- В рова на лъвовете Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Януари 31, 2008 Доклад Share Добавено Януари 31, 2008 (edited) Да чувстваш Тантал у себе си е да приемеш, че си човек. Първо - поздрав за темата. Второ - отвъд психоаналитичната митологема Тантал, съзирам дълбоко ницшеанската, че чак киркегорова покруса от света... В един свой пост пишеш за солипсизма и настолно го обясняваш, но както той е обяснен от западноевропейците по отношение на будизма, така и Буда вижда света на човеците - като Долината на скръбта... Или митологемата отдавна не е просто Тема, тя е и Рема на настоящето - онова, което не се упоменава от действието. Залогът му е смъртен - болката по битието е болка само на самоосъзнаващите се Герои... Редактирано Януари 31, 2008 от Мона Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Февруари 7, 2008 Доклад Share Добавено Февруари 7, 2008 (edited) Ако Авраамовата жертва на сина е израз на примирението в името на собственото добруване с Бог, сляпо изпълнявайки разпореждания - заповеди, тоест - страхопочитание, от страх от Бог, от треперене да не би да си развали завета с него, наложената обич, да не би да се умъртви защитата му, опората му - Бог, кожен тремор го наричам аз това състояние, а този изпитващ бог, пораждащ страх Бог-Карма, то Тантал е коренно различен символизиращ образ - той ползва собственото си дете, най-милото от себе си, не за да докаже сляпата си вяра - подчинение-страх пред бога, а за да я доближи към истината, изчиствайки я напълно от съмнението за божественото съвършенство. За да бъде една вяра истинска, тя трябва да е освободена от всякаква умисъл за неправдоподобност. Ти си истински вярващ, само ако си убеден. У-беда се изпитва колко струва твоята вяра. Изпитаната вяра се превръща в увереност. И доказателството за такава истинска вяра - за любов към бога, е именно липсата на страх от него. Как мислиш, Валентин, дали символичният образ на Тантал е лице на страха от боговете? Човек, дръзнал да предизвика гнева на бога и да го изпита върху себе си, по-малко ли обича бог от този сляпо подчиняващ се и послушно-робски изпълняващ разпоредби, или го обича истински? Митът за Тантал символизира онази сила в човека, приемаща несъвършенството без страх, рискувайки нищо друго, освен самото него. Залогът е само то - непълното доверие към бог. Сила на духа се иска, за да си наясно какво те чака и съзнанието, че можеш да понесеш всякакъв изход. Но си заслужава - колко повече е живот във вяра от живот в неверие! И колко повече е човек, изпитващ бога от бог, изпитващ човека! И само така проигравайки недоверието в бог с цената на ужасна, нечовешка болка и в голяма беда, човек се приравнява богу. Трагедията на Тантал ражда неговия мир. Редактирано Февруари 7, 2008 от Силвия СД Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Февруари 9, 2008 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2008 Когато стане дума за митове, от всички митологии, изчетени в детството - тракийска, египетска, гръцка, римска, скандинавска, славянска и т.н., от всички разкази за герои, от всички легендарни епоси, които до един си приличат по съдържание (различията са само в символите) в моето съзнание се възражда и изпъква със сила един мит - този за Икар. Искате ли да си поговорим за Икар? Има ли желаещи за полет? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Февруари 10, 2008 Доклад Share Добавено Февруари 10, 2008 (edited) Е, интересно ми е да се опитвам да разгадавам митове. Естествено, рядко отговорът ми съвпада с отговорите на другите... Може да не е възможоно и да не е необходимо. Та Икар ... За него се говори в мита за Дедал. Няма отделен мит. И вероятно не е случайно. Дедал е много интересен герой. Има божествен дар. Но самият той има някои странни прояви. Като гибелна завист, например. Което ми казва, че човешкото същество си е човешко същество, дори с божествен дар. Още повече, че завистта се проявява в област, в която Дедал е безспорно най- добър. И ако има ученик, който да го настигне, или надмине, славата му само би се удвоила. Но не, Дедал е обзет от убийствена завист... Интересно е, че е в плен всъщност на спасителя си. На този, който му осигурява подслон и поле за изява. Точно така и човек е в плен на своето си жизнено поле. Там се изявява, но и там е в плен. Освен ако... не избере перпендикулярен път. Може да се полети перпендикулярно. Но пак оставаш в същото поле, ако крилата ти са от същата субстанция, на това жизнено поле. Временно ще се измъкнеш, но само временно и при това и измъкването също трябва да се подчинавя на съвсем строги правила- нито много ниско да летиш, нито много високо! Но който е бил в плен, който носи изгарящия копнеж за полет, за друго поле, за полет не накъде да е, а към Слънцето, и най- малкото усещане за свобода го опиянява... Забравя за ограниченията... Забравя, че с тези крила не може да стигне до Слънцето ... Не че изобщо не може, но не стези крила... Не че е гибелен този копнеж, но не с тези крила... Прекрасен е символът на копнеещия за слънчевата светлина човек, но ето го и предупреждението: Не с тези крила! А с тези... измъкваш се, но не към Слънцето, а в една- макар и друга свобода, но все така ограничена ... Един ден човешкото същество ще полети и към Слънцето. С други крила. Интересното е, че на Дедал не му се иска да е в плен, но не мисли за друго поле. Стига му малко полет, преместване на друго място- но в същото поле... С тези криле всъщност може да си полети човек добре. По- нависоко, отколкото много други хора могат да си представят. Но не кой знае колко. Наистина, често се случва така с тези, които имат божествен дар. Някак си за момента той си им стига. Към Слънцето ще летят някой друг път... Ах, колко позната ситуация! Обидно чак, че е толкова древна! А тялото на погиналия копнеещ може да бъде намерено само от Херкулес. От посветения син на Бога. Той знае какво да прави с едно такова тяло. Но това е вече история на друг мит. Редактирано Февруари 10, 2008 от Багира Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Май 11, 2008 Доклад Share Добавено Май 11, 2008 Искам да попитам нещо selsal - ти някога запитвал ли си се защо точно митът за Тантал и синът му Пелопс толкова много те вълнува, отвъд психологията и философията. Аз си задавам подобни въпроси. Попитал ли си за това кръвта си? И знаеш ли отговора? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
selsal Добавено Май 12, 2008 Автор Доклад Share Добавено Май 12, 2008 На въпроса, поставен по тоя начин, не знам отговора. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
maggee Добавено Май 12, 2008 Доклад Share Добавено Май 12, 2008 Тантал е бил в невъзможност да се храни и пие, макар изпред очите му винаги да е имало плодове и вода, психологически това значи – да съзнаваш е да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. Скалата, която не пада, но винаги пада не падайки, е – да съзнаваш, че всеки момент може да спреш да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. А не сме ли всички в това положение, винаги - от момента на осъзнаване, всеки миг нататък? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mvm Добавено Май 12, 2008 Доклад Share Добавено Май 12, 2008 selsal, вместо да правиш литературен анализ (ако е твой) на мита за Тантал, защо не ни го предоставиш да го прочетем в оригинал. И нека тогава всеки сам си направи изводите. Иначе така малко ни задължаваш да се съгласим с тебе. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Май 13, 2008 Доклад Share Добавено Май 13, 2008 А не е ли по-добре човек сам да търси и чете, вместо да чака наготово някой да му преразказва. Т А Н ТА Л В Лидия край планината Сипил се намирал богат град, наречен по името на планината - Сипил. В този град управлявал любимецът на боговете - Зевсовият син Тантал. Боговете го били наградили с изобилие във всичко. Не съществувал на земята никой, който да бил по-богат и по-щастлив от сипилския цар Тантал. Несметни богатства му давали извънредно богатите златни рудници в планината Сипил. Никой не притежавал такива плодородни ниви, никому овощните градини и лозята не давали такива прекрасни плодове. По ливадите на Тантал - любимеца на боговете, пасели грамадни стада тънкорунни овце, витороги бикове и крави и табуни бързи като вятъра коне. Цар Тантал имал всичко в излишък. Той би могъл да живее доволен и честит до дълбока старост, но го погубили прекалената му гордост и неговите престъпления. Боговете смятали своя любимец Тантал за равен на себе си. Олимпийците често идвали в блестящите от злато чертози на Тантал и весело пирували с него. Тантал не един път, повикан от боговете, се изкачвал дори на светлия Олимп, където не стъпва нито един смъртен. Там той вземал участие в съвета на боговете и пирувал на една и съща маса с тях в двореца на баща си - гръмовержеца Зевс. Тантал се възгордял от това голямо щастие. Той започнал да се смята за равен дори на самия облакогонец Зевс. Често, като се връщал от Олимп, Тантал вземал със себе си от храната и питието на боговете - амброзия и нектар - и ги давал на своите приятели - смъртни, пирувайки с тях в двореца си. Тантал съобщавал на хората дори и решенията, които боговете вземали в съвещанията си на светлия Олимп за съдбата на света. Той не пазел тайните, що му поверявал неговият баща Зевс. Веднъж през време на пиршество на Олимп великият син на Кронос се обърнал към Тантал и му казал: - Сине, аз ще изпълня всичко, каквото пожелаеш, поискай ми, каквото щеш. От любов към тебе ще изпълня всяка твоя молба. Но Тантал забравил, че той е простосмъртен, гордо отговорил на баща си, егидоносеца Зевс: - Нямам нужда от твоите милости. Нищо не ми трябва. Жребият, който ми се падна, е по-хубав от жребия на безсмъртните богове. Гръмовержецът нищо не отговорил на сина си. Той страшно навъсил вежди, но сдържал гнева си. Още обичал той своя син въпреки надменността му. Скоро Тантал два пъти жестоко оскърбил безсмъртните богове. Едва тогава Зевс наказал високомерния. На остров Крит, родното място на Гръмовержеца, имало едно златно куче. Някога то пазело новородения Зевс и чудесната коза Амалтея, която го хранела. А когато Зевс пораснал и отнел от Кронос властта над света, той оставил кучето на остров Крит да пази светилището му. Ефеският цар Пандарей, съблазнен от красотата и силата на това куче, тайно доплавал до Крит и отвлякъл кучето на кораба си. Но къде да скрие чудното животно? Дълго мислил по това Пандарей през време на пътуването си по морето и накрая решил да възложи на Тантал да пази златното куче. Сипилският цар укрил от боговете чудесното животно. Зевс се разгневил. Повикал сина си Хермес, вестителя на боговете, и го изпратил при Тантал да поиска от него да върне златното куче. В миг бързоходният Хермес прелетял от Олимп до Сипил, явил се пред Тантал и му казал: - Ефеският цар Пандарей откраднал от Зевсовото светилище на остров Крит златното куче и го дал на тебе да го пазиш. Олимпийските богове знаят всичко нищо не могат да скрият от тях смъртните! Върни на Зевс кучето. Пази се да не си навлечеш гнева на Гръмовержеца! А Тантал отговорил на вестителя на боговете: - Напразно ме заплашваш ти с гнева на Зевс. Аз не съм виждал златното куче. Боговете имат грешка, то не е у мене. Тантал се заклел със страшна клетва, че казва истината. Тази клетва още повече разгневила Зевс. Това било първото оскърбление, което Тантал нанесъл на боговете. Но Гръмовержецът и този път не го наказал. Тантал си навлякъл наказанието на боговете със следващото, второ, оскърбяване на боговете, което било същевременно и страшно злодеяние. Когато олимпийците се събрали на пир в двореца на Тантал, той намислил да изпита дали те са всезнаещи. Сипилският цар не вярвал във всезнанието на олимпийците. Тантал сготвил на боговете ужасно ядене. Той заклал сина си Пелопс и месото му, сготвено на вкусна гозба, поднесъл на боговете по време на пиршеството. Боговете веднага разбрали злата умисъл на Тантал и никой от тях не се докоснал до ужасното ястие. Само богиня Деметра, потънала в скръб по откраднатата си дъщеря Персефона, като мислела само за нея и в скръбта си не забелязала нищо около себе си, изяла едната плешка на младия Пелопс. Боговете взели ужасното ястие, сложили всичкото месо и костите на Пелопс в котела и го поставили на буйния огън. А Хермес със своите магии пак съживил момчето. Застанало то пред боговете още по-хубаво, отколкото било по-рано, липсвало му само рамото, което изяла Деметра. По заповед на Зевс великият Хефест веднага изработил на Пелопс рамо от блестяща слонова кост. Оттогава насетне всички потомци на Пелопс имат ярко бяло петно на дясното рамо. Но Танталовото престъпление препълнило чашата на търпението на великия цар на богове и хора Зевс. Гръмовержецът захвърлил Тантал в мрачното царство на брата си Хадес. Там именно той изтърпява ужасното си наказание. Измъчван от жажда и от глад, той стои в бистра вода. Тя стига до брадата му. Достатъчно е само да се наведе Тантал и да утоли мъчителната си жажда. Но рече ли да се наклони Тантал и водата изчезва, а под краката му остава само суха черна земя. Над Танталовата глава се свеждат клони от плодородни дървета: сочни смокини, червени ябълки, нарове, круши и маслини висят ниско над главата му, почти се допират до косата му тежки узрели гроздове. Изтощен от глад, Тантал протяга ръце към прекрасните плодове, но връхлита с пристъп буен вятър и отнася настрана отрупаните с плод клони. Не само глад и жажда измъчват Тантал, вечен страх свива сърцето му. Над главата му е надвиснала скала, тя едва се държи, застрашава всеки миг да падне и да смаже Тантал с тежестта си. Така се мъчи сипилският цар - Зевсовият син Тантал в царството на ужасния Хадес, изпитвайки вечен страх, глад и жажда. Из книгата на Николай Кун Старогръцки митове е легенди цялата книга можеш да си свалиш от тук - ЦЪК Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
selsal Добавено Май 13, 2008 Автор Доклад Share Добавено Май 13, 2008 selsal, вместо да правиш литературен анализ (ако е твой) на мита за Тантал, защо не ни го предоставиш да го прочетем в оригинал. И нека тогава всеки сам си направи изводите. Иначе така малко ни задължаваш да се съгласим с тебе. – mvm 1. mvm е – Тантал. 2. Митът за Тантал е – водата и плодовете. 3. selsal е – наказанието, което (желае да) възпрепятства достъпа на Тантал до водата и плодовете. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mvm Добавено Май 14, 2008 Доклад Share Добавено Май 14, 2008 selsal, вместо да правиш литературен анализ (ако е твой) на мита за Тантал, защо не ни го предоставиш да го прочетем в оригинал. И нека тогава всеки сам си направи изводите. Иначе така малко ни задължаваш да се съгласим с тебе. – mvm 1. mvm е – Тантал. 2. Митът за Тантал е – водата и плодовете. 3. selsal е – наказанието, което (желае да) възпрепятства достъпа на Тантал до водата и плодовете. хехехе, Селсал, ти за Зевс ли се броиш, или за по-могъщ и от него Силвия, мерси Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
selsal Добавено Май 14, 2008 Автор Доклад Share Добавено Май 14, 2008 Просто поставих на светлина действителното значение на думите от твоя предходен пост. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mvm Добавено Май 14, 2008 Доклад Share Добавено Май 14, 2008 да де, и аз за това те попитах. Светлината ти свети накриво Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
selsal Добавено Май 14, 2008 Автор Доклад Share Добавено Май 14, 2008 „Чувството за недостъпност” е основната линия, застъпена в мита за Тантал. Това, че нещата, животът и всичко, което искаме, се изплъзва, е своеобразен Танталов комплекс – ето едната страна… От друга страна, ти поиска от мен да предоставя оригиналния мит за Тантал, наместо да излагам собственото си отношение към мита. А е съвсем лесно, достъпно, да се открие мита. Но ти не стори това, защото не това е твоето желание. Ти искаше да ми кажеш, че моето разбиране възпрепятства постигането на автентично разбиране за тоя мит. Разбира се, това като хипотеза е възможно, ала въпросът е защо ти желаеш да ми кажеш това? Например, да четеш мита, така както е изложен от Николай Кун, съвсем не е да го четеш в оригинал. И то е така не защото текстът не е на древногръцки (в оригинал), а защото Кун е изпълнил написаното от себе си с интерпретации, които сам е извлякъл от първичните антични текстове, примерно от „Метаморфози” на Овидий. Причината да не търсиш текста сама, а да поправяш грешния ми подход, се състои именно в съдържанието на мита за Тантал. Ти прояви своя Танталов комплекс. Това е съзнанието, че винаги има нещо или някой, които препятстват достъпа, скриват нещата, опитват се да изкривят действителността. Твоето несъзнавано възложи тая роля на мен. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mvm Добавено Май 14, 2008 Доклад Share Добавено Май 14, 2008 „Чувството за недостъпност” е основната линия, застъпена в мита за Тантал. Това, че нещата, животът и всичко, което искаме, се изплъзва, е своеобразен Танталов комплекс – ето едната страна… От друга страна, ти поиска от мен да предоставя оригиналния мит за Тантал, наместо да излагам собственото си отношение към мита. А е съвсем лесно, достъпно, да се открие мита. Но ти не стори това, защото не това е твоето желание. Ти искаше да ми кажеш, че моето разбиране възпрепятства постигането на автентично разбиране за тоя мит. Разбира се, това като хипотеза е възможно, ала въпросът е защо ти желаеш да ми кажеш това? Например, да четеш мита, така както е изложен от Николай Кун, съвсем не е да го четеш в оригинал. И то е така не защото текстът не е на древногръцки (в оригинал), а защото Кун е изпълнил написаното от себе си с интерпретации, които сам е извлякъл от първичните антични текстове, примерно от „Метаморфози” на Овидий. Причината да не търсиш текста сама, а да поправяш грешния ми подход, се състои именно в съдържанието на мита за Тантал. Ти прояви своя Танталов комплекс. Това е съзнанието, че винаги има нещо или някой, които препятстват достъпа, скриват нещата, опитват се да изкривят действителността. Твоето несъзнавано възложи тая роля на мен. Selsal, следващият път като решиш да ми набутваш такъв дребен шрифт, първо ми прати една лупичка по куриер, да мога да чета. Въпреки това си навих на ината да ти прочета поста. Първо, ти като си решил да правиш тема и да обсъждаш някакъв мит, би било редно да дадеш мита в оригинал, или поне линк към някой сайт.....и след това да си пишеш гледната точка. Затова и аз не си направих труда да търся, айде сега, разбра ли, и не ми вкарвай тука теории за Танаталов комплекс. Самонадеяният в случая си ти и с чувство за недостъпност. И какъв е тоя комплекс, ти ли си го измисли. Митът за Тантал е ясен и обяснението му е просто. Тантал е бил горделив, себелюбив, неблагодарен и самонадеян. Освен това и жесток и крадлив. Затова са го наказали боговете. Като наказанието му съответства на неговото поведение. Защо? Защото когато той е имал възможност да се ползва от благата, в сърцето му е нямало благодарност и е действал измамно. Затова и боговете са му дали подходящо наказание, да вижда храна и вода, но да не може да ги стигне. Защото когато е можел, не я е оценявал. Наказанието на боговете е точно толкова жестоко, както са били и постъпките на Тантал. И справедливо. Извлечи си поука от мита. Аз си извлякох. Ако има някъде Танталов комплекс, той е в поведението му, а не в наказнието. Това, че нещата, животът и всичко, което искаме, се изплъзва, е своеобразен Танталов комплекс – ето едната страна… ......Танталов комплекс. Това е съзнанието, че винаги има нещо или някой, които препятстват достъпа, скриват нещата, опитват се да изкривят действителността. Ти разглеждаш как се е чувствал Тантал по време на наказанието си и го наричаш комплекс. Тази трактовка не е вярна според мене, защото Тантал си го е заслужил. И не е важно какво е мислил Тантал, след като е бил наказан, важно е какво е правил преди това и защо си е навлякъл това наказание. Освен това, ако Тантал наистина е мислел това, което ти твърдиш, че нещата му се изплъзват и някой му изкривява действителността,,,,,,,,,,,,то значи, че и накзанието му няма да го промени. Той си е останал точно толкова самонадеян, колкото и преди. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
selsal Добавено Май 14, 2008 Автор Доклад Share Добавено Май 14, 2008 Първо, ти като си решил да правиш тема и да обсъждаш някакъв мит, би било редно да дадеш мита в оригинал, или поне линк към някой сайт.....и след това да си пишеш гледната точка. – mvm Един мит не е авторов текст. И понеже не е авторов текст, той няма оригинал в обичайния смисъл на думата. В същото в първия пост от тая тема аз съвсем съвестно предадох повествователната част от мита за Тантал, така както е познат в литературата. Нито съм прибавил, нито съм отнел нещо от събитията в мита. Митът за Тантал е ясен и обяснението му е просто. Тантал е бил горделив, себелюбив, неблагодарен и самонадеян. Освен това и жесток и крадлив. Затова са го наказали боговете. – mvm Ако има нещо просто в нашия случай, то със сигурност не е обяснението на мита за Тантал. Цялата маса от определения, с които си накичила Тантал, никак дават яснота защо Тантал е такъв. Толкова е лесно – толкова обидно лесно е – да кажеш, че някой е такъв и такъв, и затова е постъпил по начина, по който е постъпил. И какъв е тоя комплекс, ти ли си го измисли. – mvm Ето виждаш ли? Ти с лекота даваш отрицателни характеристики на Тантал, но сама се съпротивляваш на изводите, на които ме навежда твоята претенция за “оригинал”. Митичните герои са основни модели на поведение, които са характерни за човека изобщо (в тоя смисъл беше и поста на Magee по-горе). Ония от нас, които не се разпознават в сложните, противоречиви и особено натоварени с емоции митични персонажи, така и няма да разберат дълбочината на митовете и ще търсят в тях само обикновената и самоясна история. Selsal, следващият път като решиш да ми набутваш такъв дребен шрифт, първо ми прати една лупичка по куриер, да мога да чета. Въпреки това си навих на ината да ти прочета поста. – mvm Дребният шрифт започва с ината на човек да не се съгласява независимо дали е разбрал. Тук лупата не може да помогне. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mvm Добавено Май 14, 2008 Доклад Share Добавено Май 14, 2008 Ти търсиш в мита под вола теле. Търси си го. Аз повече няма да разсъждавам за тоя мит. Ако искаш дай да обсъждаме някой друг,, обаче първо го постни да го прочетем отнякъде, а не го преразкавай !!! ПП. под оригинал рабирам не баш, най-най-най-големия оригинал, защото е ясно, че митовете са много пъти пренаписвани. Имах предвид, просто да посочиш сайт, от който да се прочете мита, а не твоя преразказ, с твоята трактовка Разбра ли сега? И да ти кажа много си дребнав, хващаш се за някаква дума и разсъждаваш...даже не разсъждаваш, ами се изказваш като последна инстанция, като Върховния Съд, чието решение не подлежи на обжалване. Да, ама аз не съм подсъдим Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.