Страданието

[Диана Илиева]

Здравейте!

Потърсих дали има вече отворена такава тема, но не можах да открия.

Помествам темата в раздел Езотерика, защото в много от темите, когато сме стигали до въпроса за страданието, много от съфорумците са се изказвали, че именно преживените от тях страдания са ги подтикнали да променят мирогледа си, да се заинтересуват от окултното, езотеричното, въобще да обърнат внимание на духовната страна на нещата.

И при мен нещата стоят по подобен начин. Имах интереси към философия, религия, астрология и докато животът ми вървеше сравнително гладко и безпроблемно, но именно преживените страдания ме накараха да задълбоча търсенията си; катализираха промените в мен.

Как е при вас? Ще бъде интересно и полезно да споделите вашите възгледи, наблюдения ...

[Донка]

Много полезна тема, Диана! Благодаря!

От толкова различни ъгли може да бъде разглеждано страданието - толкова много за и против... Толкова много хора имат толкова много да разкажат, споделят...

Имаше период от живота ми, в който смятах, че ако човек не страда, той е лекомислен и повърхностен или се самозаблуждава... или е егоист... въобще - страданието ми се струваше признак на благородство и интелигентност... Е, и съзнаятелно и не съвсем си осигурявах сериозни и продължителни страдания.

Сега мисля, че страданията са необходима част от процеса на хармонизиране на човешкото ни съзнание с Божественото ни. Ако не ни заболи поне малко, няма да можем да разберем къде е Пътеката ни и къде са тръните покрай нея... Изглежда така сме програмирани да се учим - опити - грешки - анализ - опити - успехи - анализ.... Затова сега ги приемам като "втория звънец" за поредния урок и промяна.

Говорейки за страданието, обаче, може би е нужно да уточним,че то се проявява под различни лица с една обща черта - усещаме болка. Понякога от съжаление, друг път от гняв... понякога от няколко едновременно. Мисля,че е много важно да разберем в какво се изразява страданието ни в конкретния случай, за да разберем коя е неговата причина.

Като говоря за причината, мисля,че ние по принцип сме склонни да приемем,че тя е вън от нас - в друг човек, ситуация... Всъщност си е винаги вътре в самите нас. Докато страдах, защото момчето, в което бях несподелено влюбена, не споделяше чувствата ми, ключът към щастието беше в неговите ръце и сърце. Каква агресия - аз страдах, защото той не искаше да играе ролята си в моя сценарий така, както аз я бях написала... Когато осъзнах - мноооого години по-късно, че страдам защото съм написала този сценарий и упорито очаквам от него и от всички останали да си играят ролите добре, стана много просто и лесно - просто изгорих сценария, който беше отровил живота ми. Когато прахът му се разпиля, усетих,че всички ние сме част от друг Сценарий и аз просто съм актьор, който си е въобразил,че може да бъде сценаристът... Ами сега внимавам в Сценария и си играя ролята в него (но не и в сценариите на другите актьори - колко много кандидати за сценаристи виждам сега!) - и съм щастлива. Усетя ли боцкане-страдание, вече знам,че нещо в мен пак напира да управлява света за негово добро... Само ми става смешно... и после светло и топло...

[Guest azbuki]

Когато осъзнах - мноооого години по-късно, че страдам защото съм написала този сценарий и упорито очаквам от него и от всички останали да си играят ролите добре, стана много просто и лесно - просто изгорих сценария, който беше отровил живота ми. Когато прахът му се разпиля, усетих,че всички ние сме част от друг Сценарий и аз просто съм актьор, който си е въобразил,че може да бъде сценаристът...

Гениално!

Между другото, това със сценариите и контрола често се получава при хора с подчертано положение на Плутон, връзки на Плутон с личните планети, а може и с подчертан знак Скорпион. Вече съм любопитна да разбера, защото отдавна те чета и тематиката ми бие на очи. Може да споделиш на ЛС, ако искаш.

Редактирано Януари 19, 2008 от azbuki

[Диана Илиева]

Да, Донче, с течение на времето и аз стигнах до твоя извод със сценария, обаче ... нещо на мен хич не ми е лесно и просто да го изгоря, както казваш ти.

Уж съм на ясно каква е работата и съзнателно го оставям настрани и успявам за известно време да го държа затворен в чекмеджето (образно казано), но по някое време изведнъж се усещам, че без дори да разбера пак съм го извадила и му играя по свирката; усетя ли се - хоп, пак го тиквам в чекмеджето ... малко на примък и на отмък се получава при мене

[Креми (късметче)]

...съфорумците са се изказвали, че именно преживените от тях страдания са ги подтикнали да променят мирогледа си, да се заинтересуват от окултното, езотеричното, въобще да обърнат внимание на духовната страна на нещата.

И при мен нещата стоят по подобен начин. Имах интереси към философия, религия, астрология и докато животът ми вървеше сравнително гладко и безпроблемно, но именно преживените страдания ме накараха да задълбоча търсенията си; катализираха промените в мен.

Как е при вас?

Да, страданието те кара да мислиш.

Това, което променя качествено обаче, е Любовта,

изпитана дори към едно човешко същество, но безкористна до пълно отречение ,и безбрежна като океан.

Ако можеш да се предоставиш като море в краката на друг, в когото виждаш божественото несъвършенство и безкраен набор от възможности.

И съзнавайки безграничността и величието на собствената си океанска природа, за която нямаш личен принос, да кажеш с дела:

Вземи от мен това , което е по твоята мярка.

Ако искаш, само си играй с мокрия пясък, или си налови риба, или се гмуркай, или черпи нефт от дъното, или пък ми обърни гръб и тръгни към планината, аз Ще ти пратя дъжд, когато ти потрябва. И ще бъда океан с безбройните си животински видове, пристанища и загадки, защото не мога да бъда нищо по-малко.

Вероятно Страданието води до Любовта от този вид. Но не веднага. Изпиташ ли такава любов веднъж, вече я изпитваш към всички . И дори знаеш, кой каква част може да понесе, защото с целия океан може да се слее само небето.

Така започваш да раздаваш риби, кораби, нефт, сол или само пясъчни замъци - делнично и незабележимо, всекиму според нуждата. И животът си тече пак кротко, почти като по старому.

Океанът никога не обеднява. И не страда. Той просто Е.

Толкова мога да го обясня. Ненаучно.

Може би просто вечер съм по-емоционална.

[Латина]

Страхотно!

[borislavil]

Ох, тази тема е провокативна за мен! Чудех се дали изобщо да започвам да пиша по нея - толкова много мога да кажа на базата на личния си опит. Дори написах цяла книга ("Мистерията Лим"), която е посветена на темата за страданието. Тази сутрин обаче си отворих да прочета нещо от Учителя и... темата беше "Страданието - път към Любовта"... И реших, че това е знак да споделя личния си опит. Това, което съм описал в "Мистерията Лим" и представляващо описание на пределното човешко страдание е всъщност само финалният акорд на един процес, който започна значително по - рано. От април 1999 година, след като преди това бях имал страхотни прозрения и вдъхновение, реализирани в книгите "Просто да бъдеш" и "Евангелие на Любовта" - ей така, без видима причина изпаднах в дупка. Загубих мотивация и смисъл, нищо вече не можеше да ме зарадва, не знаех дали въобще съм жив. И тогава... през април 2004 година се случи това, което раздели живота ми на две - преди и след. Огромна, непосилна болка (!!!), която ме накара да почувсвам, че съм жив. Да, "мъртвецът" беше жив и кръв капеше от сърцето му, а от очите му сълзи. Всичко се беше срутило. Всичко ми се виждаше по - безсмислено и нелепо от всякога - плод на сляпата игра на случая. Нямаше Бог, нямаше безсмъртна душа, нямаше океан от Любов, а само океан от Страдание, в който бях потопен. Богоборчески настроения се надигаха в мен, хулни мисли. Беше борба за мен на живот и смърт. Ако се окажеше, че няма Бог, че няма безсмъртие на душата, че няма висш Промисъл, тогава просто нямаше смисъл да продължавам това жалко, безполезно, никому ненужно съществуване, изпълнено със страдание. Трябваше да получа отговор не само заради мен, но и заради всички хора. И си зададох въпросите с такъв интензитет, който само страданието може да изтръгне от теб. Сякаш парчета от душата ми се откъсваха с моите молитви и се устремяваха към небесата, откъдето чаках отговори на болезнените въпроси, които задавах... И те започваха да идват... изумителни, невероятни, вдъхновяващи... И аз възкръснах за нов живот - много по - богат и осмислен от предишния. Страданието за мен се беше превърнало в очистителна стихия, която смекчи сърцето ми, издълба в него с огромно длето вместилище за Любовта - много дълбок извор, който преди Страданието също съществуваше, но нямаше как да притежава тази дълбочина. Ако страданието (колкото и голямо да е то!) бъде прието правилно, с разбиране и осъзнаване, то се превръща в благословия, която нищо друго не е в състояние да ви даде. Ако обаче човек го отхвърли, заедно с това отхвърля и едно благо. Тогава той загубва смисъла, мотивацията за живот, озлобява се - страданието се превръща в мъчение и човек погубва душата си. Настъпва духовна смърт, която е много по - страшна от физическата!

[Guest azbuki]

Ако страданието (колкото и голямо да е то!) бъде прието правилно, с разбиране и осъзнаване, то се превръща в благословия, която нищо друго не е в състояние да ви даде. Ако обаче човек го отхвърли, заедно с това отхвърля и едно благо. Тогава той загубва смисъла, мотивацията за живот, озлобява се - страданието се превръща в мъчение и човек погубва душата си. Настъпва духовна смърт, която е много по - страшна от физическата!

Да, приеми болката, обикни я и тя ще те повдигне. Изпитано!

Познавам и един жив-мъртъв, който отхвърли страданието.

[Донка]

Необходимо е да имате страдания, за да работите. Който се отказва от работа, Бог му дава да се труди; ако се отказва и от труда, идва страдание; ако се отказва от страданията, идва мъчение. За да можете да работите, се изисква да имате изкуство, талант – само великите художници могат да работят. Работата е за учените. Да переш и да одумваш е труд. Вие сте напуснали работата, която Бог ви е дал, и сега се трудите. В труда, страданията и мъченията няма щастие. Страданието е един костелив орех; изкуството е да се научите да го счупвате и използвате.

Из: "Хигиена на човешката душа" - Великата майка

Издателство Бяло Братство, 2006 ISBN-10.. 954-744-068-3

[Станимир]

Страданието е следствие. Като такова, то винаги е необходимо, защото следствията точно отговарят на причините, които са ги породили. В момента в който сме станали причина за проявяване на страданието, то вече става необходимо. Преди това не е било необходимо. Не самото страдание е важно, а начина по който реагираме на него. Самото страданието не може нито да ни помогне, нито да ни навреди. Ние сме тези, които си помагаме или навреждаме. Отношението ни към страданието трябва да бъде като към следствие. Ние трябва да бъдеме причини само за радостни следствия. Страданията показват, че някъде сме сгрешили.

[infinity1305]

За мен е простичко... - ако не познавам страданието, няма да познавам и състраданието.

[Guest Еси]

Страданието ме научи как да се моля без думи, а със сърце.

[mihailo]

Ако приемем че всвичко за добро и се научим да прощаваме сме го го преодолели 80%.10%е разбирането''Истината ще ни направи свободни''.Останалотото е в в изпълнение на ''Волята Божия''но след това не преди.

[Станимир]

Днешната тема свързана с мисълта за деня (тук) и мненията свързани с нея, породиха в мене въпроса: Могат ли страданията да бъдат доброволни? Дали можем да наречем трудностите и болката които поемаме жертвайки се за нещо страдания, след като в същото време чувстваме вътрешно удовлетворение от своя избор?

[Guest Еси]

Днешната тема свързана с мисълта за деня (тук) и мненията свързани с нея, породиха в мене въпроса: Могат ли страданията да бъдат доброволни? Дали можем да наречем трудностите и болката които поемаме жертвайки се за нещо страдания, след като в същото време чувстваме вътрешно удовлетворение от своя избор?

Извинявам се, но това ми прилича на особено изтънчено душевно "садо-мазо" изживяване.

Личното ми мение е - когато изпитвам вътрешно удолетворение не изпитвам страдание, за външни хора може да изглежда, че ми е трудно, но то е защото го приравняват към собствените си "мерки".

[veselinvalchev1981]

Един от начините за придобиване на мъдрост е чрез страдание,а другия е чрез учене и прилагане,от нас зависи кой от двата ще изберем.

[Роси Б.]

Ако приемем че всвичко за добро и се научим да прощаваме сме го го преодолели 80%.10%е разбирането''Истината ще ни направи свободни''.Останалотото е в в изпълнение на ''Волята Божия''но след това не преди.

Да, аз също вярвам, че всичко, което ни се случва е за наше добро. Вярвам и в това, че сам каквото си направиш, никой не може да ти го стори. Т.е. всеки си е заслужил това, което му се случва. "Волята божия" я виждам като кармично наказание, ако си говорим за страдания. И така, всеки трябва да поеме отговорност за собствените си действия. Ако си дошъл до страданието, значи нещо някъде си сгрешил. Т.е. приемам го като коректив на действията ни, не като необходимост.

Какво се случва обаче, когато вече ти е дошло до главата? Или как да превърнем лошото в добро? Ако стигнеш, чрез него(страданието) до прошката, което значи да простиш на другите, но най-вече да простиш на себе си, ако успееш да проумееш къде, как, защо си сгрешил, то тогава си пораснал много . Защото вече започваш да живееш осъзнато, защото вече не е само на теория, а доброто се проявява на практика, чрез твоето изживяване. Ето това е истината за мен.

Между другото, тук изключвам хората, които обичат да страдат. Не зная дали са мазохисти, но на тях им е приятно това занимание. За мен това са друга категория хора и друга тема.

[Guest Еси]

" Предай се на Бог. Страданието не е нищо друго, освен противопоставяне на Бог. Колкото повече се противопоставяш, толкова повече страдаш. Просто е. Когато се предадеш на Бог, няма борба, няма противопоставяне, няма страдание. "

Дон Мигел Руис

[Максим]

Страданието е на място, понеже ни връща отново към себе си. Често се случва, че сме изгубили себе си в света. Но когато дойде страданието ни носи тъга, а в тъгата ставаме тихи, безмълвни, не ни се говори и се обръщаме към себе си. Ставаме по-вглъбени и по-осъзнати. По този начин страданието ни е помогнало да се върнем в Аза. Но има два пътя на тази верига, този правилния се осъществява само ако имаме знание, мъдрост, в противен случай идва другият механизъм - чувстваме се жертва, самосъжаляваме се и недоволстваме, тогава оставаме изгубени вън от своята изначална природа. Под натиска на тъгата могат да се родят най-искрените и силни молитви.

[mecholari]

Ако чрез страданието човек се "просветява", тогава всяка моя дума би трябвало да бъде все едно съм "последна истанция". Т.е. страшно много съм се просветил. Не съм сигурен, че още светлина от подобен род ми е необходима , обаче. Сякаш съм достатъчно просветен. Стига ми.

[maggee]

Аз мисля, че страданието е само авторегулаторен механизъм на отрицателна обратна връзка.

Преди време ми направи силно впечатление една мисъл на един любим автор - че получаваме толкова щастие, колкото можем да загубим и да оцелем. Не го разбрах тогава - кой и как изчислява колко да получим... после ми просветна. Всъщност, получаваме това, от което се нуждаем, и можем да го задържим до момента, в който любовта е преобладаващата ни емоция. Появят ли се страхове, претенции, желание за контрол - това е границата, от която щастието се превръща в нещастие и започваме да се отдалечаваме от обекта на щастието си. Това е и смисълът на смирението в тези моменти - да не натягаме допълнително средата с негативните си емоции, които още повече ни отдалечават и задълбочават степента и продължителността на нещастието ни. Да, стигнал до този момент, човек започва да си задава въпроси и ако е достатъчно мъдър да търси отговорите в себе си, може да си спести доста проблеми. А ако е още по-мъдър - не ги допуска.

А иначе е безспорен фактът, че страданието учи - но учебният метод зависи от самите нас в голяма степен. Има събития, които несъмнено не могат да минат без страдание - смърт на любими хора например. Но смятам, че в повечето ситуации, в които страдаме, сами си причиняваме страданието поради неразбиране на природните закони.

[Станимир]

Днешната тема свързана с мисълта за деня (тук) и мненията свързани с нея, породиха в мене въпроса: Могат ли страданията да бъдат доброволни? Дали можем да наречем трудностите и болката които поемаме жертвайки се за нещо страдания, след като в същото време чувстваме вътрешно удовлетворение от своя избор?

Извинявам се, но това ми прилича на особено изтънчено душевно "садо-мазо" изживяване.

Личното ми мение е - когато изпитвам вътрешно удолетворение не изпитвам страдание, за външни хора може да изглежда, че ми е трудно, но то е защото го приравняват към собствените си "мерки".

Садизъм имаме когато човек изпитва удоволствие от чуждата болка и страдание. Мазохизъм - когато удоволствието е резултат от собственото страдание и болка. В случая, който имам предвид, удоволствието не е целта на нашите действия. То може да присъства, може и да не присъства - това няма значение. Страданието също не е целта. То се приема, само защото не може да бъде избегнато при постигане на желаните резултати.

[veselinvalchev1981]

Страданието е на място, понеже ни връща отново към себе си. Често се случва, че сме изгубили себе си в света. Но когато дойде страданието ни носи тъга, а в тъгата ставаме тихи, безмълвни, не ни се говори и се обръщаме към себе си. Ставаме по-вглъбени и по-осъзнати. По този начин страданието ни е помогнало да се върнем в Аза.

И по този начин човек си чисти емоционалния боклук.Стаданието също така ни показва че сме излязли от правия път,че нещо не е както трябва в нас.За мое щастие отдавна не съм изпадал в такива състояния.

[Guest Еси]

Страданието също не е целта. То се приема, само защото не може да бъде избегнато при постигане на желаните резултати.

Станимир, би ли ми го обяснил това?

[Максим]

Снощи разгърнах произволна страница и попаднах на ето това знание от Шри Шри Рави Шанкар, което има връзка с дискусията:

Ум, който търси удоволствия не може да бъде в центъра си. Или търсиш удоволствия, или идваш при мен. Когато си в центъра си всички удоволствия идват при теб така или иначе, но те вече не са удоволствия. Ако се наслаждаваш на своето страдание, тогава отново не можеш да бъдеш в центъра си и си далеч от пътеката. Ум, който търси удоволствия или се радва на страданието никога не може да достигне най-висшето. Ако търсиш удоволствия, забрави за сатсанг. Защо си губиш времето?

12 декември 1996 г., ашрам в Бангалор, Индия