Между духовността и стъпването по земята

[Guest azbuki]

Напоследък ми се върти нещо в главата. Колкото повече се развива човешкото съзнание, толкова по-изтънчени методи се намират за прокарване на разни странни, привидно безобидни идеологии за "спасение на човечеството". Въобще понятието духовност става много широко и на неопитния му е трудно да различи разрушителното от градивното, водещото по Пътя от наподобяващото го. Аз имам доста силно шесто чувство за неща, които енергийно не са наред, дори и да не мога да си ги обясня. Имам предвид посещенията си на разни семинари на какви ли не духовни тематики (не че са ми практика по принцип, аз си вървя сама по Пътя, а Учителите са ми вътре в мен). Случвало се е тези семинари да са се центрирали около мноого известни личности. Изобщо не ми е пукало. Уловя ли и най-мекия намек за създаване на някаква зависимост от който и да е аспект на въпросното "движение" и неговите лидери, веднага съм се изпарявала по най-бързия начин. Не от страх, а защото това не ме влече. Поради тази причина въпреки рано възникналите ми духовни интересни, за ужас на майка ми, никога не са можели да ме "засмучат" разните му секти. Едни даже ги бях приела вкъщи, пак за ужас на майка ми, изслушах ги внимателно и ги пратих по живо по здраво.

Напоследък обаче срещам и много завоалирани форми на култ, при които изкривяванията на истината са толкова тънки, че чак не може да ги формулира човек и там помага само високата интуиция. При повечето от тези... да ги наречем култове забелязвам няколко отличителни черти, доколкото мога да ги формулирам: силна нетърпимост към каквито и да е други "течения", идеализация и абсолютизация на личното верую, харизматично въздействие върху последователите до степен на откъсването им от реалния живот (създаване на образ/програма, който в един момент придобива значителни размери и собствен живот, постепенно отнемайки контрола от ръцете на "стопанина" си). Това последното с образите доста ми напомня за повестта за Великолепната Седморка на Подводни, и най-вече за действието на Жълтия.

Оказва се, че духовността, освен всичко останало, може да бъде и опасна, когато човек не си стъпва на краката и не сверява непрекъснато случващото се с Божествената Истина (която носим само и единствено в сърцата си... камертон за нея няма). Симптомите на хлътването в нежелателна посока са познати: нещо те откъсва от реалния живот, завладява мислите ти, създава ти впечатление за "напомпаност" с енергия, но за ежедневните ти задължение странно защо енергия не достига, но затова пък за "идеала" много (всъщност "зареждащият" те егрегор смуче от енергията, която би трябвало да вложиш в личния си път и ти оставя трохите, пак много добре описано от Подводни). В реалния си живот преставаш да виждаш единството, или, ако го виждаш, то се измества някъде в бъдещето, а в настоящето движещи стават противоположностите и необходимостта от изолация от неща противоречащи на образа ти. Така възниква илюзията за някаква защитеност, идеалистичен балон, в който съществуваш и който (пак бидейки програма) започва все по-агресивно да реагира на всичко застрашаващо го да се пукне. За човека, потънал в балона, съединил се с егото му, профанизиращ и изпомпващ божествената енергия, пукването би било болезнено, и затова той го брани ожесточено, инстинктивно, а противоречието с уж изповядваната философия на любов и хармония със заобикалящия свят (която обещават всички култове) сякаш не забелязва. Това може да се нарече една истинска борба със себе си.

Мисля си, че само хората, които са честни към себе си и вървят спокойно и стабилно по Пътя, имат шанс да избягат от това. �“олемите мечтатели и кроящите велики проекти (особено за спасение на човечеството) са лесна жертва. Стъпването по земята (тоест сверката на интуитивните преживявания и вярвания с реалностите) и един здравословен скптицизъм са много важни. Което ме подсеща и за думите на една моя приятелка. След като дълго бяхме общували за най-земните от земните неща и само на ежедневни теми (тя ми беше просто частна ученичка), един ден случайно открихме, че споделяме много духовни практики. В последствие по телефона й казах, колко приятно съм била изненадана и че нищо в поведението й не го е издавало, а тя на свой ред ми рече, че за такива неща с хората не говори, докато не се е убедила, че не става дума за поредния хвърчащ в облаците мечтател, а че човекът си стъпва здраво на краката (тоест е достатъчно приземен) и знае кога и на какво да каже стоп.

Мисля, че това с незагубването на земята, докато летим, е много важно. �”али се сетих за това под влияните на съвпада на Юпитер и Плутон в Стрелец (усилващ включително и проявите на фанатизъм и религиозна нетърпимост в глобален мащаб, както и развитието на разни велики теории), както и на предстоящия стелиум в стрелец, който ще усили тази тематика... не знам. Просто се вдъхнових и ще се радвам на мнения.

Редактирано Декември 9, 2007 от azbuki

[Донка]

:thumbsup: Азбуки! за съвсем актуалната тема!

И аз много съм мислила над това, наблюдавала съм хора, занимаващи се с духовни практики, както и себе си...

Чувала съм упреци, че съм прекалено приземена и искам да постигна с ума и логиката си неща, които трябва да се приемат като верни без да се поставят на обмисляне. И присмех е летял, че си въобразявам да прилагам в живота си - ежедневния - постигнатото в духовния ми свят. Че за мен най-истинската духовна практика е поведението ни в света, в който живеем, не в откъсването от него....

Сега чета внимателно беседа след беседа и все повече се убеждавам,че и Учителят ни е оставил същите съвети.

Казва се в Писанието: „Търсете първом Царството Божие и неговата правда и всичко друго ще ви се приложи.“ Ако приложим тази светлина, тогаз животът ще се подобри. Няма противоречие. Мнозина от вас може да имате тази опитност, но опитността трябва да стане непреривна в нас. Човек не трябва да се спира само с едно добро на деня. Той всеки ден трябва да използува всичките условия да прави по някое добро незабелязано. Вие можете да минете покрай някое дете и да му кажете сладка дума, вие може да минете покрай някое дете и да му дадете студена вода. Каквото малко добро и да направиш в света, то е, което помага за подигането на света.

Човек трябва да разсъждава. Бог е Виделина. Бъдете и вие във виделината.

Мислете за светлината

И това е само в една беседа...

И на мен ще ми е много радостно да чуя повече и най-различни мнения по тази интересна тема.

[Станимир]

Духовността и стъпването на земята - аз лично съм за това да се наблегне сериозно и на двете, а не да се търси баланс при който и двете да са половинчати. Всъщност духовният човек е стъпил по-здраво на земята от "недуховния", но имам превдид този духовен човек, който е осъзнал, че проявлението на духовното в ежедневния живот е в действителност един от най-важните критерии за развитие. Човек свързал се с духовното не само на емоционално равнище, но и със своята мисъл изпълнена с Любов винаги ще предпочете да използва светлината идваща от неговата душа за да освети земния живот, вместо да стои и да я съзерцава потънал в мистичен екстаз. Този пък, който е заключил своите най-висши чувства дълбоко в сърцето си, нямащ интерес към проблемите на хората, неизпиващ разбиране и милосърдие, неспособен на съчувствие, състрадание и всякакви други прояви на Любовта - този човек, дори и да смята, че е постигнал върховете на мисълта, потънал в собствените си абстракции, никога няма да прекрачи тази граница, правеща го практически всевиждащ и всезнаещ по отношение на всичко случващо се на земята. Защото за това е необходима обединяващата сила на Любовта, а тя е немислима за тези, които гледат на света като на нещо незаслужаващо вниманието им.

[_Мариана]

Съгласна съм с мнението на Станимир

и само като допълнение ще вмъкна един цитат от книгата "Огледалото на ученика", който ми се струва много подходящ в случая

"Само тук: сред грънците, тенджерите, тиганите, парцалите за пода, кофите, боклука и разбира се, сред такива като него живи същества – само тук и никъде другаде той трябва да осъществява своята духовна мисия – в суетата на ежедневието, бита и конкретните житейски ситуации, като грижливо претворява на практика, в живота своето духовно знание и чрез любовта да стане самото знание. Когато той стане самата мъдрост, когато я съхранява в огъня и грохота на човешките битки, схватки и сражения, тогава той става истински представител на царството на духа."

[Силвия СД]

Много ми се ще да изчистя понятието абстрактно мислене от погрешно разбиране. Духовността е именно абстракция. Абстрактното мислене е това, което отличава човека от животното и го поставя на по-горно стъпало от него. Логичното мислене е абстрактно мислене. То няма нищо общо с мътното мислене или отвлеченотостите, с които се грешат абстракциите. Самопознанието е преди всичко абстрактно мислене. Мисленето като процес си служи с усещания, възприятия, представи и понятия. Усещанията са най-елементарната форма на мисловен процес. Те отчитат един единствен белег на обекта - за цвят, аромат, звук, вкус, тактилен усет - меко, твърдо, топло, студено и т.н.,те. се основават на сетивността. Възприятията са сбор от усещания за 1 предмет или явление, и са по-цялостни и по-осмислени. Представите (идеите) се градят на минали възприятия и вече не е необходимо обекта на мислене да е налице. Това е вече абстрактно мислене, а най-висшата абстракция е понятието. Мисленето е два вида: конкретно - образно, предметно и абстрактно. Първото си служи със сетивни усещания и възприятия, предимно с механични асоциации по сходство и по близост. Този тип мислене е основа на съзерцанието. При него се усвояват добре сложните пространствени отношения, тълкува се зрителната, слуховата и т.н. сетивна информация. Абстрактното е по-висшето мислене и се базира на асоциации по смисъл. Т.е. конкретното мислене е pro forma, а абстрактното pro idea. То е ясна логика. А не неяснота и мъглявости.

В "Психологически типове" Юнг прави ясно разграничаване на сетивното от абстрактното усещане. Първото е конкретно, първично - образно и смесено с представите ни, с чувстваа ни, с мислите ни, тоест е замърсено един вид от субективизъм, докато второто е отделено от тях - и точно това е етимологичното значение на думата абстракция - от лат. tractus означава път, абстрактно е "извадено", "отделено", "откъснато", "освободено" от общото русло, диференцирано усещане и възприятие, един вид освободено, изчистено от субективизъм. Няма самопознание и духовен градеж без абстрактно мислене. То е, което ни изважда от мъртвата хватка на една инертна, заспала и изпробваща ни действителност.

Прави ми впечатление, че всички наистина духовно извисени лица - духовните водачи с високо ниво на самоосъзнаване, какъвто е и Дънов, имат много ясна логична, абстрактна мисъл. И тези хора не само твърдо стъпват по земята, а са дори много по-навътре вкопани. Защото всяко нещо си има две посоки в нашия диалектичен свят - по посока хоризонтал се разширяваме и на ляво и на дясно. А по вертикала колкото повече нагоре се движим, толкова по-надолу слизаме едновременно с изкачването.

И се сещам абстрактно за Христовия дух, който не само слезе на земята, това не му стигна, а влезе и в ада - в най-долните земни измерения, заради нас, от обич към нас - човеците.