Професия Психотерапевт

[Inatari]

Пожелаваме ти , Орлине !

[Орлин Баев]

Благодаря!

[Орлин Баев]

Ето нещо много готино и весело от колежката Анна Димова за психотерапевта в Булгаристан. Есето е писано преди десет години, но с пълна сила си важи още, като махнем Шенгенските визи. Психотерапевтът в Б-я все още си проправя пъртина в снежните ледове - предубеждения на българщината.

" БГ психотерапия

…- Напразно хлопаш - каза Лакеят, - и то по две причини. Първо, защото и аз съм на тая страна на вратата, на която си и ти. Второ, защото вътре вдигат такъв шум, че никой няма да те чуе." Луис Карол ("Алиса в страната на чудесата")

Налагало ли ви се е да ходите при психолог? Подлагали ли сте се на психотерапия? Питали ли сте се що за създание е психологът? А клиентът? Задавали ли сте си въпроса какво се случва в пространството между тях? Например дали психологът и клиентът се радват на взаимното си присъствие? Или пък тайно се мразят? За мен краткият отговор е - да, и още как. При това двупосочно и интензивно.. Мисля, че и двамата могат да се замерят с приблизително равни количества гадост, само че обикновено използват различни технически средства и осъзнават стореното в различна степен.

" …Въпреки това, и преди, и сега изпитвам чувството, че над мене тегне опасността да бъда погълнат от някаква безлична, бюрократична машина, не човек, а машина, която ще работи методично, докато ме сдъвче и от мен останат само парцали. Моите крясъци не биха ускорили, нито забавили преживната и дейност."

Стивън Кинг, ("Тъмната половина")

Преди да се срещнат в съответната служба, клиентът и психологът са просто обикновени хора, които живеят тук някъде сред нас. Клиентът най-често е подгонен от проблеми, които скоро ще го отведат при психолога, но за това ще стане дума по-късно. Между тях има подозрително много общо - например и двамата са българи - зловещ факт, който те считат за първопричина на повечето си нещастия. Мразят държавата си, защото я преживяват като ялова, спаружена и зла гърда, която само от време на време процежда капчици гадно на вкус мляко, колкото да не умрат от глад. И двамата смятат, че ако в света въобще съществуват благини, то те са някъде другаде. Така са ги учили от малки, пък и реалността не им предлага много по-различна версия. Вярват, че докато на тях се е паднала участта да обитават ада, то отвъд шангенската стена цъфти истински рай, в който млякото е сладко и хранително, тече като река, никога не свършва и има за всички. Затова тайно мразят чужденците, но по правило се държат сервилно с тях, понеже имат едно наум, че те може да държат ключа към спасението им.

"Страхът ми всъщност е недостиг на тестиси. За сметка на това имам нещо в повече - стиснатите зъби."

Салвадор Дали, ("Дневникът на един гений")

Най-често родителите и на двамата са пенсионери, които са още по-гладни и огорчени от битието. Най-общо те биват два типа. Първите се чувстват съсипани от някогашния тоталитарен режим, преживяват се като непризнати дисиденти и намират частично облекчение само когато ругаят комунистите. Вторите са наричани от първите "червени бабички и дядовци", въздишат по загубената уютна прегръдка на социализма, чувстват се като неразбрани пророци и съзират в настоящото правителство виновника за житейската си драма. И двата типа обичат да ходят по митинги, където търсят отдушник на взаимната си ненавист и други силни преживявания. Родителите на клиента често са също бивши или бъдещи клиенти и смятат психолога за мошеник. Последният интерпретира това нелюбезно отношение като пренос и му олеква. Неговите родители по-трудно се поддават на класифициране, пък и рядко остават живи след като научат за избора му на професионален път.

"Нямаше обща мярка за противоречивите импулси, предизвикани от тези обстоятелства. Те се неутрализираха и ни оставяха все така слепи за всичко, захвърлени далеч от нещата, до които можехме да се докоснем; в един свят, където жестовете нямат никаква стойност, подобно на гласовете в пространство без ехо."

Жорж Батай, ("История на окото")

Някои психолози са чували за Мелани Клайн и наричат цялата тази грозна гледка параноидно-шизоидна, но от това не им става кой знае колко по-добре. Клиентите пък нито са чували, нито искат да чуят за Мелани Клайн. За тях това е абстрактно и безсмислено теоретизиране, целящо да дообърка и без друго сложната реалност или просто учтив начин да бъдат прогонени. Независимо как са попаднали в помагащата служба, те искат много конкретни неща от съвсем битов характер, например да си намерят работа или да получат социални помощи. Затова, когато психологът започне да се държи терапевтично или, не дай си боже, им предложи директно такава услуга, решават, че им намеква, че са луди за вързване и го намразват още повече. В някои по-редки случаи, може да им хрумне, че той е луд за вързване и те самите почват да се държат терапевтично или изпадат в пълно отчаяние и отиват на екстрасенс.

"В самолета на Пан Ам за Виена имаше 117 психоаналитици и поне шестима от тях ме бяха лекували. А за седмия се бях оженила. Само Господ знаеше дали причината беше в тяхната некадърност или в моята съвършена неподатливост на психоанализа, но сега, след тринадесет години психоаналитични авантюри, ако не друго, се страхувах от летене дори повече от преди."

Ерика Джонг, ("Страх от летене")

Срещат се и по-начетени клиенти, които правят известна разлика между Мелани Клайн и Мелани Грифит и това бележи върха на психоаналитичната им компетентност. Повечето от тях имат телевизори, гледали са американски филми за психоаналитици и си представят психоанализата като нещо средно между телепатия, врачуване и спиритически сеанс. Мисълта да се подложат на психотерапия ги ласкае, но нямат пари. Поради тази причина се примиряват със психолога и свикват с мисълта, че не заслужават повече. Поне имат на кого да се оплачат от тежката си съдба. Но когато психологът се опита да влезе в терапевтична връзка с тях, стават нащрек и започват да го подозират, че избива комплекси. Все пак той никак не им прилича на психоаналитика от филмите, пък и ако наистина разбира от такива работи, защо се нарича психолог и се занимава с несретници като тях? Като се замисли човек, въпросът е повече от логичен. Психологът си го задава всяка вечер, но никога не говори за това пред хора, защото се чувства унизен.

"Той заспа и се събуди в осем, без да си спомня да е сънувал нещо лошо. Но истинският лош сън бе все още там някъде навън."

Стивън Кинг, ("Тъмната половина")

На пръв поглед психологът е мило същество. Завистта, алчността и ревността са пороци, които той не познава, страстно заклеймява и посвещава живота си на борбата с тях - образно казано. Обича да бъбри за психотерапия, макар тя за него да прилича на призраците и любовта, които никой не е виждал, но всички говорят за тях. Често работи като доброволец към неправителствени организации, където с радост върши всичко, което никой друг не иска да върши, например придружава клиента до дома му, говори си с майка му за тежкия й климактериум, прави кафе на колегите си или помага на чистачката в офиса, понеже нея я боли кръста и на него му е мъчно. Можем само да гадаем за мрачните тайни, обвили ранното му детство. Във всеки случай изглежда, че всяко негово дихание е белязано с дълбоко чувство за вина и себеомраза. Да се постави в самоотвержена служба на страдащите, е неговият начин да заглуши гласа на вината и да направи изкуствено дишане на добрите си пориви. Още не може да си прости, че на времето не записа право и това го кара да се чувства още по-виновен, особено пред майка му. Несъзнателно мрази професията си и завижда на всички, които не са психолози, включително на клиентите си. Справя се като развива маниакални защити и започва привидно да се гордее с призванието си и да работи по гореописания начин. Въпреки това, често сънува тих и слънчев кабинет, на чиято врата почуква богат, образован и парфюмиран клиент, който иска психотерапия и то точно от него. На сутринта не може да повярва, че това е било само сън, вкисва се и цял ден броди мрачен. Има психолози, които накрая не издържат, напускат професията и започват да продават домати. Други решават на стари години все пак да кандидатстват право и стават юристи. Трети си остават психолози и досега ставаше дума именно за тях.

"У себе си не откривам нищо друго, освен дребнавост, нерешителност, завист и омраза спрямо борбените натури, на които с цялата си страст пожелавам всичко зло."

Франц Кафка, ("Дневници")

Когато клиентът и психологът се срещнат някъде в помагащото пространство, могат да се случат всевъзможни вълнуващи неща. Ако психологът точно предната нощ е сънувал съня с богатия клиент, първият разговор с този, който сега седи пред него, се превръща в голямо изпитание. Да не говорим, че не се знае какво е сънувал клиентът, което прави ситуацията напълно непредвидима. Едно от малкото сигурни неща е, че психологът е разпънат на кръста на тежки вътрешни противоречия. От една страна, поривът му да опази доброто в себе си, го кара да погледне клиента всеотдайно и загрижено да го попита какво го води насам. Радва му се, защото знае, че клиентите са кът - така де, в тая служба, дето се казва, няма кой да те напсува. Всеки нов клиент е обект, който оправдава съществуването му и придава някакъв смисъл на страданието му. В същото време е дълбоко фрустриран. Яд го е, че все му се падат най-окаяните клиенти и подозира, че колегите му тайно имат частна и добре платена практика. Мъчно му е, че никой не го признава за терапевт и прекрасно осъзнава, че клиентът от съня му е съвсем реален, само дето никога няма да дойде при него. Докато слуша за социалните катастрофи, връхлетели новодошлия клиент, и него го напъва да се оплаче, но професионалната му роля не позволява, поради което му става още по-кофти. Фактът, че в момента той самият трябва да бъде добър обект за някого, го навежда на мисълта, че всички, с изключение на него, си имат добри обекти и завистта като октопод обвива клетата му душа.

" - Страшни диванета са туй учените - зачу се след малко бай Ганьовият глас в съседното отделение; - аз не зная как ги търпят такива на служба."

Алеко Константинов, ("Бай Ганьо")

Клиентът, на свой ред, по-рядко изпада в противоречия, тъй като, първо, нищо не го задължава да бъде добър обект, и второ, понеже и без друго е наясно, че наоколо добри обекти няма. Дошъл е при психолога, защото са го пратили или просто за да се увери за пореден път, че никой не може да му помогне. За него съмнението е втора природа (нерядко и първа…), която го пази от изобилието неприятни изненади. Това е един от начините да се справи със собствената си завист, тъй като убеждението, че и другите са пълни нещастници като него самия, прави мъката му по-поносима. Затова, когато просне торбата си с проблеми, заизважда ги един по един и съзре безпомощният вид на психолога, мигом го полазва мрачно-сладостен гъдел. Понякога леко му докривява, но чуждото безсилие го кара да се чувства значим. Ако случайно научи за друг клиент, получил реална и полезна помощ, това потвърждава хипотезата му, че неговият Проблем е най-големият и най-неразрешимият, което пък успокоява ревността му. Що се отнася до самия Проблем, колкото и да се оплаква, в действителност клиентът рядко бърза да го разреши, защото просто си няма друго, с което да живее. Все пак, по-добре да имаш Проблем, отколкото нищо.

"…Убийте всеки, който ви пречи да бъдете КЛИЕНТ. Това ще ви накара да се чувствате по-добре."

списание ЕГОИСТ, бр. 29

Подобна нагласа изнервя помагащия професионалист, и то напълно основателно, тъй като обезценява и гаси в зародиш всеки светъл терапевтичен порив. Когато клиентът му хвърли някой от онези погледи тип "Ха сега да те видя…", психологът започва да се чувства като човек, под чиито крака се канят да издърпат земята - усещане, което трудно се забравя. Ако е новак, реакциите му са по-хоатични и непредсказуеми. Може да посърне и да се хвърли разплакан в обятията на супервизора си, което със сигурност не е добра идея, тъй като самият супервизор се пече на същия огън, едвам се оправя със собственото си Его и подобни изблици го плашат до смърт. На по-темпераментния новак му кипва кръвта и демоните на гнева започват страховито да думкат по затиснатия капак на Суперегото му. В повечето случаи успява да се овладее, но когато се прибере вечерта вкъщи, си го изкарва най-безмилостно на домашния любимец. По-опитните психолози реагират по-смирено и с изстрадана обиграност проявяват към клиента формално разбиране, с което го вбесяват още повече. Клиентът ненавижда, когато някой се държи твърде добре с него, защото смята, че зад това се крият съмнителни мотиви, например, че някой се прави на светец, за да подчертае какво нищожество е той самият. Психологът отвръща на удара като си прави извода, че на клиента не може да се угоди и постепенно спира да му обръща внимание.

" - Моля, газирана вода - поръча Берлиоз.

- Няма - отговори жената на павилиончето и, кой знае защо, се докачи."

Михаил Булгаков, ("Майстора и Маргарита")

Недоимъкът, сред който живеят, понякога кара клиентът и психологът да се вкопчат един в друг с алчна и отчаяна стръв. За клиента психологът може да се окаже първият човек, който, по неведоми причини, е готов да го изслуша. Тогава той го залива с порой от думи, емоции и каквото се сетите още, понеже не е сигурен дали това не е мираж, който ще изчезне, щом примигне с очи. Склонен е дори да попреувеличи трагизма на сполетелите го беди, само и само да си подсигури нечие присъствие. Такъв клиент трудно си тръгва, сеща се за най-важното точно на вратата и в края на всяка криза изпада в нова. За психолога, особено ако е начинаещ, клиентът може да се окаже първият човек, който го взема насериозно и иска нещо от него, макар и да не знае какво точно. Нерядко това е първият му клиент въобще и появата му се превръща в незабравимо събитие, подобно на първия любовник или първото безпаметно напиване. За съжаление, точно в такива случаи, в безмерния си копнеж да зариби и задържи клиента на всяка цена, психологът рискува да го загуби. Начините за това са много - например започва да се държи прекалено терапевтично, протективно или нравоучително. Като резултат, клиентът решава, че е сбъркал адреса и тръгва да си търси друг помагач, а психологът е толкова потресен от човешката неблагодарност, че не мигва цяла нощ. На другия ден му минава и сяда да решава кръстословици, докато чака следващия клиент.

" - Е, може би е вярно - съгласи се неохотно Клевинджър с понижен тон. - Може би един дълъг живот трябва да бъде изпълнен с много неприятни неща, за да изглежда дълъг. Но в такъв случай кой ще желае дълъг живот?

- Аз - каза му Дънбар.

- Защо? - попита Клевинджър.

- Че какво друго има на този свят?"

Джоузеф Хелър, ("Параграф 22")

Някои клиенти и психолози остават дълго заедно и с времето заприличват на омерзени, но привързани един към друг съпрузи, които не се понасят, но не знаят как да се разделят. Понякога, въпреки взаимната си омраза, двамата успяват да се обикнат по някакъв техен си начин. Клиентът открива, че да бъде клиент може да бъде начин на живот - е, може би не най-добрият, но все пак живот. Психологът постепенно приема професионалната си участ, въпреки че злостно завижда на бившите си колеги, които сега среща по пазари и кантори. Нощем чете Фройд, поплаква си тайно, а после сънува онзи богат и красив клиент, грациозно изтегнат на кокетната кушетка в кабинета му. На сутринта обаче знае, че това е било сън, затова без излишни емоции го разказва на кучето или фикуса си и се връща в реалността, където храбро се гмурва в морето от Проблеми. Понякога се случва стоицизмът му да не издържи и да му изгърмят бушоните. Тогава се пропива и става клиент на друг психолог. После всичко се повтаря отначало.

Анна Андреева Димова

1 юли, 1999"

Редактирано Април 10, 2009 от Орлин Баев

[Диана Илиева]

По отношение на психотерапията, най-точното според мен е горното мнение на Мартина. Терапевтът само насочва собствените сили, собственото съзнание и подпомага разчистването на препятствията по пътя на вярата и любовта. Само показва вратата, но човекът сам си ходи и сам минава през нея!

....................

Това ми хареса и на мен!

Само че ... дали всички психотерапевти имат желанието и търпението да постъпват именно така?

Според мен дори и да имат желание, нямат възможност да постъпват така. Това би означавало да се изявяват като учители и да приемат пациента си за ученик...

...

Психоанализата има безкрайно малко общо с науката за човешките познавателни процеси. Самата думичка психология почти не се ползва вече. Съвременният термин за психология е "наука за познанието" или "когнитивна наука". Когнитивната наука е точна такава, изцяло експериментална и желязно доказуема, нямаща нищо общо с каквато и да е абстракция! Такава е и когнитивната психотерапия, черпеща теорията си от когнитивнта наука, ползваща научно прверена методика.

.........................

В такъв случай да приемем ли, че психотерапевтите се занимават с мисловните процеси (само)?

...

Друг е въпросът, че личността на терапевта е силно желателно да има колкото се може по-богата обща култура, както и специфични качества, които да му позволяват да минава лесно през тоновете проблеми, мъки и противоречия всеки ден. Аз понякога имам чувството, че част от психиката на пациентите остава в мен - но ми трябват не повече от час или два, един контрастен душ или просто да дремна 10 минути и да си плисна малко водичка след това, за да се освободя. Само лирично отклонение, идващо от спонтанното ми писане в "свободен прозорец".

.........................

Богатата обща култура на терапевта ще му е полезна само за установяването на контакт с различните пациенти, но няма да му помогне за справянето с тоновете проблеми, мъка и противоречия. Дали не е добре психотерапевтите, пък и другите лекари да имат специално обучение за защита, за да не преминава част от психиката на пациентите в тях?

По мои наблюдения част от лекарите или не издържат и напускат професията, или сами си имат/изграждат си, както казва Орлин - специфични качества, а според мен - система за емоционална изолация (и по тази причина често изглеждат съвсем студени и равнодушни), което съвсем не означава, че не действат добре като лекари, напротив.

[Орлин Баев]

(По-долу отговарям на въпросите на Дияна от предходното мнение. Опитах да сложа тагове, но нещо не се справих ... )

Ами психотерапията не е сдъвкано и натрапвано съветване и даване на готови отговори, решения по калъп или "направи това, защото така трябва и е правилно и вярно!". Терапията силно се различава от такъв подход - всяка една модалност няма нищо общо с това. Няма и отношение Учител - ученик. Има равнопоставено приятелско сътрудничество, насочено към договорена обща цел. Терапевтът резонира с когницията на пациента, анализира я, спомага осъзнаването на пречещите психични наличности и движения в различните психични нива. Спомага ясното осъзнаване на връзката между социалната, междуличностова, професионална реалност и вътрешната реалност на човека и моделите му на възприятие и реагиране на тези реалности. Спомага промяната на болезнените когниции. Всичко това обаче няма нищо общо с някакво учителствуващо наставничество, а е пропито с дух на равнопоставено сътрудничество, екипна работа.

Занимават се с мисловните процеси, които въздействат директно върху емоциите, а оттам на поведението. Занимават се с поведението, което въздейства директно върху емоциите и оттам върху мисленето. Занимават се с емоциите, които въздействат директно и върху мисленето и върху поведението. Това правят стандартните психотерапевтични модалности, такива като когнитивната терапия, психодрамата, поведенческата терапия, когнитивната хипнотерапия, психодинамичните терапии и др. Колкото по на изток отиваме междувпрочем, толкова по-силен уклон към еклектичност се наблюдава - поне аз така мисля.

Известно изключение от горния подход прави трансперсоналната психотерапия, при която ролята на терапевта се доближава много до тази на свещенник. Но и това не предполага учителствуване, тъй като такъв терапевт осъзнава нищожеството на собствената си личност и че тя единствено може да бъде един добър проводник на сили надхвърлящи собствените му възможности. На мен ми се случва да работя с молитва и трансперсонална хипнотерапия, но само с пациенти/ клиенти, които имат духовни разбирания.

Дали могат умишлено да се развиват подобни качества? Може би...

Редактирано Септември 12, 2009 от Орлин Баев

[Диляна Колева]

Съгласна съм с всичко до тук.

Но какво гарантира на човека нуждаещ се от психотерапия , че попада на психотерапевт, който ще му помогне?

Както лекаря има достатъчно знания да се излекува сам, би трябвало и психотерапевта да има достатъчно знания за да поддържа добро душевно здраве.А така ли е?

Защото хирурзите ,например, не могат да се оперират сами , но могат да правят перфектни операции на другите.

А е обществена тайна , че голям процент от психиатрите например са с установени диагнози.

Та ,знанията ясно, уменията ясно, а само- лечението в какво се изявява.

Кой определя, че даден специалист е годен и душевно здрав ,за да практикува тази професия?

Кой дава гаранция, че дадения специалист е "годен"?

Може ли един психотерапевт с извисено его например , да ми помогне да се справя с гордостта и последващите ми от това проблеми и ако може от каква позиция го прави, ако не се е справил със своята.

Това винаги ми е било любопитно, защото до сега не съм срещала човек с решени дори на 50% лични душевни проблеми.И вярвам че няма такъв.Та от тази гледна точка психотерапевтите ми приличат по скоро на хирурзите , но адекватен ли е този тип лечение?

[Диана Илиева]

Ами психотерапията не е сдъвкано и натрапвано съветване и даване на готови отговори, решения по калъп или "направи това, защото така трябва и е правилно и вярно!". Терапията силно се различава от такъв подход - всяка една модалност няма нищо общо с това. Няма и отношение Учител - ученик. Има равнопоставено приятелско сътрудничество, насочено към договорена обща цел. Терапевтът резонира с когницията на пациента, анализира я, спомага осъзнаването на пречещите психични наличности и движения в различните психични нива. Спомага ясното осъзнаване на връзката между социалната, междуличностова, професионална реалност и вътрешната реалност на човека и моделите му на възприятие и реагиране на тези реалности. Спомага промяната на болезнените когниции. Всичко това обаче няма нищо общо с някакво учителствуващо наставничество, а е пропито с дух на равнопоставено сътрудничество, екипна работа.

...

Oх, съжалявам, явно не съм се изразила добре.

Пък и ти не знам защо свързваш отношенията учител-ученик непременно с грубо наставничество и даване на готови отговори (явно съм късметлийка с моите учители в училище на времето ).

Аз имах предвид ученичество, отношения, каквито са примерно между гуру и негов последовател; именно за това казвам, че няма възможност да се случи.

...

Занимават се с мисловните процеси, които въздействат директно върху емоциите, а оттам на поведението. Занимават се с поведението, което въздейства директно върху емоциите и оттам върху мисленето. Занимават се с емоциите, които въздействат директно и върху мисленето и върху поведението. Това правят стандартните психотерапевтични модалности, такива като когнитивната терапия, психодрамата, поведенческата терапия, когнитивната хипнотерапия, психодинамичните терапии и др. Колкото по на изток отиваме междувпрочем, толкова по-силен уклон към еклектичност се наблюдава - поне аз така мисля.

...

Да, сигурно си прав.

Наистина ми е трудно да се съглася с теб, че мислите и емоциите са "перфектно изучени" и "желязно доказуеми" - от твои постове по подобна тема.

Аз си мисля, че на запад са склонни да вкарат в калъп посочените неща, а то нито е нужно, нито е възможно.

"Поведенчески модели" - в тях има много верни/адекватни неща, но те са само на повърхността. Малко по-надълбоко вече съвсем не е така. Т.е един и същи модел на поведение може да е захранван от безкраен брой комбинации на мисли, чувства, желания, воля ...

[Орлин Баев]

Диди, психотерапевтите са просто хора. Хора, които желят и могат да поемат ролята на помагачи. Те си имат слабости - защото са обикновени хора. Права си обаче, че имат нужда от едно постоянно израстване и себеобуздаване, за да са ефективни в професията си. Аз го чувствам и самото ми практикуване ме тласка силно към подобно израстване. Кое гарантира качеството на терапевтите ли? Има всякакви психотерапевти, както има всякакви лекари и зъболекари. Аз съм вдигнал ръце от зъболекари например. Но има и много добри. Зависи дали нишките на съдбата ти, подпомогнати от проучванията ти ще те пратят при подходящ за теб терапевт. Понякога методите на някой терапевт са добри, той е добър, но не са най-подходящите точно за даден човек. Затова повечето терапевти са едни от най-ученолюбивите, търсещите и развиващите се хора, каквито може да си представи човек. Защото се стремят да обхванат повече школи, подходи, гледни точки, методи, да продължават да растат със знания, но и с личностово израстване. Познавам колегите си - такива са.

Твърдението за психиатрите/ психотерапевтите и заприличването им на пациентите им след продължителна работа е възможно да имат основания, макар и да са просто фолк твърдение. Аз обаче познавам и поддържам връзка с най-добрите психотерапевти в България, хора с 15-20 годишен опит в терапията на тежки психиатрични разстройства: Мадлен, Петър Василев, Боян Страхилов, Калин Цанов, Валерия Дилова и т.н. По-стабилни хора от тях не съм срещал! Именно защото спецификата на работата им ги кара да развиват тази стабилност, за да оцеляват!

Дияна, разбрал съм те вярно и именно за отношението Учител (гуру) - ученик твърдя, че няма място в психотерапията - както твърдиш и ти! Така е! Психотерапията е меркетингов продукт, предлагащ се в социалната икономическа среда. Вярно - различен продукт, специфичен и с много изисквания за качествата му, но вс епак точно такъв продукт! Това е разбира се един икономически поглед -възможни са много други. Но аз нали съм си и икономист, така че, да ми е простено ...

Разбира се, че са възможни много повече комбинации, отколкото сега се предлагат и познават. Но това е познанието, съществуващо засега. То расте и се развива! Психотерапията е несъвършена, както и всичко друго в този свят...

[д-р Тодор Първанов]

Диди ---Както лекаря има достатъчно знания да се излекува сам, би трябвало и психотерапевта да има достатъчно знания за да поддържа добро душевно здраве.А така ли е?

Защото хирурзите ,например, не могат да се оперират сами , но могат да правят перфектни операции на другите.

Не съм съгласен с примера .Ограничението на хирурга е чисто физическо.Ако, той има цирей на лявата си ръка и си служи с дясната, спокойно може да си направи инцизия , но ако цирея е на дясната факта, че не си служи добре с лявата е пречката.

Диди ---А е обществена тайна , че голям процент от психиатрите например са с установени диагнози.

Това не е така.Има изследване още преди 30 години на д-р Бъркашки.Честота на психичните разстройства при психиатрите не се различва от популационната.

Нещо повече , оказава се, че лекарите психиатри с психични заболявания , са имали сиптомите на заболяването преди да станат психиатри.Тоест, те са станали психиатри за да се лекуват .Същото наблюдавам и днес сред психолозите, хора с психични проблеми се записват да учат психология надявайки се да ги решат.Изследването на пойният доктор показава също ,че общуването с психично болни не повишава риска на болничният персонал от развитието на психично заболяване.

Диди ---Кой определя, че даден специалист е годен и душевно здрав ,за да практикува тази професия?

Всъщност Вие клиентите го определяте . Никой не може да ви излъже . Психотерапевта или е добър и вие получавате това за което плащате или не.Но, никой психотерапевт не може да си позволи да има дори няколко неуспешни случая подред --той все пак трябва да се издържа от нещо. Колко и добра реклама да си прави терапевта , клиентите са тези които го оценяват и му довеждат своите познати и приятели за нови клиени .Така ,че ние сме винаги на открита сцена и то с едно много критично жури- собсвените ни клиенти.

Диди ---Кой дава гаранция, че дадения специалист е "годен"?

Попитай няколко негови излекувани пациента .Те са някакъв вид гаранция, всъщност , най-добрата .

Диди ---Това винаги ми е било любопитно, защото до сега не съм срещала човек с решени дори на 50% лични душевни проблеми.И вярвам че няма такъв.

Тук ще разкажа една причта--

Веднъж Сократ се разхождал извън Атина .Срещнал го един критинянин, познал го и го попитал ,,О, премъдри Сократе , за първи път отивам в Атина, кажи ми какви хора са атиняните .,,

,,Ще ти кажа, но първо ти ми кажи какви за критиняните ‘’казал Сократ

,,О , критиняните са много лоши хора .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,, отговорил критинянина .

,,Ами, когато отидеш в Атина ще видиш, че и атиняните са същите .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,, отговорил му Сократ и продължил пътя си.

Насреща му се задал един родосчанин. Познал го и го попитал ,,О, мъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина кажи ми какви хора са атиняните .,,

,,Ще ти кажа, но първо ти ми кажи какви за родосчаните ‘’ казал Сократ

,,О , родосчаните са много добри хора , те си помагат и са много задружни – отговорил човка от Родос.

,,Ще видиш че и атиняните са същите. Те са добри хора , помагат си и са много задружни – отговорил Сократ и продължил напред .

Въпроса е какво търсиш .Ако , търсиш хора с нерешени проблеми , само такива ще намираш. И обратното.Аз лично, много рядко извън кабинета си намирам хора, които имат съществени нерешени психологически проблеми.

ПП- в момента усилията на психологията , философията , социологията , педагогиката и др. науки се обединява и се получава един обединен подход към човека . В случая говорим за ,, поведенчески науки''. Така , че не всичко е в рамките на традиционната психотерапия .

Редактирано Септември 14, 2009 от hip

[Орлин Баев]

Какво е психотерапевт? Един терапевт е равен на хиляда гигапевта!

[B__]

Трябва ли този, който съветва, да прави нещата, които препоръчва?

Апостол Павел е казал "Не ме гледайте какво правя, слушайте ме какво говоря". Най-вече защото идеите му са били нови, хората с него не са ги били усвоили на практика.

Но пък тук се каза, че отношенията психотерапевт и клиент не са подобни на отношенията учител с ученик.

Психотерапевтът е може би средство, което се използва от клиента. Не бих могъл да кажа, че психотерапевтът лекува, по-скоро служи като подбутване и допълнително гориво на човека решил да оправи нещата със себе си. В този смисъл няма значение точно на какво ниво се намира псохотерапевтът или каква техника използва. На Запад имат практика психоаналитиците да прекарват поне 2 години под психоанализа и отогава да практикуват. Практика, която на мен ми харесва, но сега се замислям, че психотерапевтът не лекува, а клиентът се лекува сам чрез психотерапевта. А клиентът може да се лекува сам или да пречи на лечението си като повярва на съветите дори на Баба Пенка от съседния вход.

Психотерапевтът си решава свои си неща и задачи по време на "лекуването". Всъщност той се "лекува" и трупа опит чрез своите пациенти. Да, той съзнтелно се обучава, разучава методи, прилага методи, но клиентът напълно несъзнателно намира своя психотерапевт или го намира съзнателно, но под влияние на психичните проблеми, които се опитва да разреши. В първия случай психотерапевтът е избран без никаква съзнателна връзка с проблемите на клиента, а във втория проблемите на клиента му "избират" психотерапевт и то така, че да си останат живички и налични. И това са единствените два начина. Ако отиването на психотерапевт е съзнателно, то проблемите ще се мобилизират и ще спъват или предотвратят лечението и дори ще изберат психотерапевт, който си мислят, че ще им позволи това. Ако е несъзнателно, то пациентът е овладял по някакъв начин проблемите си, които иначе биха ми напълнили главата с безброй съзнателни логически аргументи в полза на този или онзи психотерапевт. Тогава той би имал само нужда от подбутване, защото е почти оздравял.

Изглежда, че клиентът отива при психотерапевта или почти излекуван или с настървени да се съпротивляват проблеми. Но как тогава все пак се получава подобрението на клиента?! Просто психотерапевтът е новото, което разширява съзнанието на клиента и така го спасява от душещата хватка на проблемите. Как става това? Изглежда, че става чрез методи и средства на психотерапията, но това са не напълно осъзнати неща и от самите терапевти. Излекуването става основно чрез идеята за психотерапия, която е над всички терапевти, методи и техники. Идеята за психотерапия е част от Божествената грижа за хората, а психотерапевтите просто трябва да бъдат нейни проводници, за да могат да бъдат излекувани техните клиенти.

Идеята за психотерапия създава методите и техниките, както ги и променя, когато условията се променят така, че уж работещи методи и техники вече не работят, просто защото им е минало времето. Тази идея някога са я наричали Бог, понякога архангел, но без нея не би съществувал никой терапевт. Просто не би му хрумнала идея за за лечение/терапия.

Затова един от начините за лечение, който е над всички методи, техники, НЛП-та, анализи и т.н. е молитвата. Директната комуникация с идеята за лечение. Когато човек може да отправи своята молитва, да отвори съзнанието си и да му бъде казано какво да направи, за да се излекува. Но пък е най-трудната "техника". Затова са необходими проводниците.

[t.todorov]

"Как става това? Изглежда, че става чрез методи и средства на психотерапията, но това са не напълно осъзнати неща и от самите терапевти."

Аз не зная как говорите от името на терапевтите, като предполагам не сте такъв. Не само на запад минават лична терапия преди да започнат да се обучават. Това се случва и тук, и то при всички научно доказани и проверени методи. Няма вариант терапевта да работи и да не знае как помага. Той много добре знае, как е помогнал на себе си, когато самият той е бил терапевтиран. Аз за божественото не мога да се изказвам, но има конккретни изследвания които са фактологичен материал и се занимават с тези въпроси - ефективност на психотерапията, ефективност на техники, контакта и т.н.

Действително терапевта не е нито лечител, нито някакъв магьосник, нито някой който прави някакви трудни и мистериозни неща за да помага. Всичко е наука и усет за психодинамика на процес, който се трупа по време на дълги години обучение. Наистина психотерапевтът работи с нагласите на клиента. Ако клиента има мотивация шанса за терапевтична промяна е по-голям. Но дори и да няма такава, терапевта изяснява този момент. Изобщо това е сериозна работа, която не може да се научи от тук от там, или да се прави по "някакъв" начин, защото видиш ли, дори само контакта между хората "помагал" и действал "терапевтично". Това е вярно, но терапията изобщо не е само това. Това е много сложен процес и обученият терапевт през цялото време умее да си дава сметка за него.

Обсъждането, дали терапевта в трудни моменти може да терапевтира себе си - не може. То е като да играе шах със себе си. Все пак терапевта си дава сметка за много аспекти от собственото си поведение тъй като е минал през сериозно самопознание. Обикновено когато терапевта "удари на камък" с някой клиент, просто е видял в него свой неразрешен проблем. Това се разбира в супервиизиите на терапевта. Все пак самопознанието на всеки терапевт не трябва да спира. В този смисъл всеки терапевт има нужда да влиза периодично в различни групови семинари, в които има елементи на лична терапия. Т.е. терапевта никога не трябва да забравя, най-важната роля в себе си - да бъде клиент.

[Лиула]

Терапевтът отново е заместител на архетипния лечител, на Старецът от Планината, на онова звено в психиката, което мечтае за цялостност и което не се намира.

Терапевтите на психиката не стават такива по диплома, а по призвание. Те са родени такива и преди това са разбрали, че са такива. Не после.

 

Проследявайки различни случаи в моята практика, стигам до различни изводи - масово хората нямат нужда от лечители, а от увереност, че могат да се справят сами с проблемите си. Визирам ширещата се напоследък масова социофобия - панически страхове и абнормни нужди от обгрижване и търсене на ерзаци на родителското величие или обезличаване.

Масовата мания напоследък, през последните 10 години, всички да са болни от панически атаки, говори за това. Тези проблеми не са психоаналитични пар екселанс, те са проблеми на социалното израстване. Не са проблем на душата в нейната цялост, история и значимост. Те опират о антропологическите характеристики на феномена, не и у неговите афективни прояви.

 

Ролята на всеки терапевт е да проследи конюнктурата на симптома и да не се подвежда по вербалността, защото другата симптоматика е по-важна. Казвам това, визирайки, лексиката на оплаквателното говорене, което винаги започва с Аз - версус другите, заплашителни и лоши, запазвайки личния остров на неприкосновеност, обикновено мистифициран от трагични (пожелателни) случки в битието. Каквито реално няма.

Не трябва нито един специалист да се подвежда.

[Диляна Колева]

Що е това психолог?

 

 

Психологът е ум и сърце. Той никога не съди. Той вниква, обича и разбира. Не се интересува от самата постъпка, освен за да я поправи, ако е лоша, и търси дълбоките и подбуди. След като е отстранил подбудите, постъпката се променя от само себе си и поема в правилната посока.

 

Неговата граматика и "библия" са човешките, психологическите и физиологическите познания - а те трябва да са необятни! - и той се опира на тях, но в същото време непрестанно ги преразглежда и преосмисля. Защото човешката душевност не понася готови рецепти и правила.

 

Психологът никога не забравя, че всяко човешко същество страда - такава е неговата участ. Човекът търси изход от страданията, чрез средствата, с които разполага. И повечето от "лошите" постъпки всъщност не са нищо друго, освен опит да бъде намерен този изход.

 

Психологът е човек с религиозна нагласа. Искам да кажа, че той се стреми да бъде все по - обвързан с всичко, което го заобикаля. Знае, че много хора изпитват страх и чувство на безпокойство и следователно се стремят към сигурност. А такава сигурност те могат да получат в семейството си, в обществото. Когато не я открият, безпокойството им нараства. Задачата на психолога е да им предостави един нов вид сигурност. И той се старае всеки да я открие у себе си.

 

Почвата под краката му е ужасно нестабилна - това са подвижните пясъци на човечеството. Той обгръща с еднакво добронамерен поглед всички човешки постъпки. Нищо не го учудва, нищо не го отвращава. Защото търси подбудите и разбира, без да съди никога.

 

При него идват стотици юноши и девойки, майки и бащи, съпруги и съпрузи. Чувствата им често са противоречиви или крайно изострени.Понякога са настръхнали един срещу друг.

Психологът възстановява равновесието, като внушава спокойствие и прозорливост на всеки един от тях.

Сблъска ли се с глупак, преценява дали става въпрос за истинска глупост или просто за недоразвити възможности. Ако си има работа с действителна глупост, стреми се да и попречи да се превърне в злоба.

Говори с всеки на собственият му език и никога не забравя каква ужасяваща мощ представлява словото.

Изслушва откровения и тайни, които само изповедник би могъл да чуе. Най съкровената човешка същност се излива пред него и той смята това за чест, но не си приписва заслугата.

И всичко това не са просто одобри пожелания, а същинското условие за работата на психолога.

Пиер Дако

[B__]

Лиула, 'земи се научи да пишеш нормално. Понякога имаш интересни мнения, но докато те чета, просто чувам как се опитваш да слепиш въображаеми златни тухли с обикновен хоросан. Ясен ти е какъв е крайния резултат.

 

По същество. Хората реално не се нуждаят от лечители, а терапевтът се нуждае от такива, които да лекува. Ако е мода, е мода терапевтичната професия. Доста хора не биха се сетили, че имат нужда от психотерапия, ако не се говореше толкова за психотерапия.

 

Хората се нуждаят или от реална помощ, или от някого, на когото да прехвърлят отговорностите си. Светът е дуален. Един човек се нуждае или от помощ, или от повече тегло, за да постигне осъзнаване.

 

Най-голямата грешка на терапевт, според мен, е да си мисли, че може да помогне. Още по-арогантно е да си мисли, че трябва да помогне.

 

Понякога на някого може да се помогне, понякога е нужно да го оставим на страданията му. За всеки човек, който идва при мен, си личи кармата му. Отдавна съм се отказал да контролирам процеса. Човекът влиза, сяда, а аз се оставям на медитацията и това, което тя ме кара да направя. Просто си личи кой каква карма има в такива случаи.

 

И реално това е истинската помощ за човек. Да се помогне на душата му, а не на модните тенденции.

 

 

П.С. Орлин като коментираш ще обясня

Редактирано Април 28, 2014 от Божидар Цендов-БожидарЗим

[Лиула]

Лиула, 'земи се научи да пишеш нормално.

 

Бъди така добър да не се занимаваш с мен и да ми правиш анализи на писането. А ако толкова не можеш да устискаш на вътрешното напрежение да се изкажеш и да ме коментираш, то се задоволи със самоанализи в монологична форма пред огледалото.

 

Сори за оф топика.

[Станимир]

Различните хора имат много общи черти, но според мен, всеки човек е в много по-голяма степен уникален. Освен това не бива да откъсваме хората от тяхната среда на живот - от условията спрямо които реагират действайки по един или друг начин.

[B__]

Да не откъсваме хората от тяхната среда на живот. Да, май е мисия невъзможна. Както бе казал някой, може да извадиш момичето от селото, но не и селото от момичето.

[Орлин Баев]

Терапевтът отново е заместител на архетипния лечител, на Старецът от Планината, на онова звено в психиката, което мечтае за цялостност и което не се намира.

Терапевтите на психиката не стават такива по диплома, а по призвание. Те са родени такива и преди това са разбрали, че са такива. Не после.

 

Проследявайки различни случаи в моята практика, стигам до различни изводи - масово хората нямат нужда от лечители, а от увереност, че могат да се справят сами с проблемите си.

 

Абсолютно съгласен съм с тези твърдения. Лекуването на души е на първо място призвание, а чак след това професия, в която се обучаваш. Нямаш ли "маята" отвътре си, и двадесет години тренинги и камара дипломи не те правят терапевт. Психотерапията всъщност развива именно увереността, познанието, търпението и дава подходящата посока на самия човек сам да се справи и да продължи да се справя в бъдеще! 

[B__]

Орлине, благодаря ти, че се "върна" и имам възможност повече да общувам с теб

[Орлин Баев]

Благодаря ти, Божо! Така го почувствах...