Guest azbuki Добавено Октомври 16, 2008 Доклад Share Добавено Октомври 16, 2008 (edited) Мисля, че проблемът със Стависки попада в един по-широк контекст. Не става дума за това, че не му съчувствам и че не осъзнавам колко е трудно човек да се справи с чувството на вина след като му се е случило такова нещо. Но в България съдилищата и без това не си вършат работата. И без това средностатистическият гражданин няма сигурност, че ще бъдат защитени правата му, че ще се отнесат към него справедливо, както биха се отнесли към всеки друг. В този смисъл съм несъгласна с присъдата на Стависки. Не е редно един известен човек да получи за такова деяние наказание значително по-слабо то това, което би получил всеки друг. Това се отразява зле на обществения морал и затвърждава у хората убеждението, че в държавата ни няма ред и справедливост и че на влиятелния и известния човек е позволено всичко и "му се разминава". Това дава лош пример и задълбочава и арогантността на такива хора в България - имаме си ги много. Във всяка друга държава впрочем, която претендира да има някакви спазващи се закони, Стависки би бил осъден поне на една година затвор. Това е положението и такива са правилата за всички. Не е обществено отговорно от страна на съда, независимо от съчувствието към Максим, да му даде такава нищожна присъда за това нещо. П.П. Всъщност на това писание не му е точно мястото тук, защото не става дума за вината на Максим, разбира се, а за начина на прилагане на закона. Редактирано Октомври 16, 2008 от azbuki Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Креми (късметче) Добавено Октомври 16, 2008 Доклад Share Добавено Октомври 16, 2008 (edited) Не е редно един известен човек да получи за такова деяние наказание, значително по-слабо oт това, което би получил всеки друг. Това се отразява зле на обществения морал и затвърждава у хората убеждението, че в държавата ни няма ред и справедливост и че на влиятелния и известния човек е позволено всичко и "му се разминава". Това дава лош пример и задълбочава и арогантността на такива хора в България - имаме си ги много. Във всяка друга държава впрочем, която претендира да има някакви спазващи се закони, Стависки би бил осъден поне на една година затвор. Това е положението и такива са правилата за всички. Не е обществено отговорно от страна на съда, независимо от съчувствието към Максим, да му даде такава нищожна присъда за това нещо. П.П. Всъщност на това писание не му е точно мястото тук, защото не става дума за вината на Максим, разбира се, а за начина на прилагане на закона. Правилно, но известният лесно става черната овца, а истински влиятелният остава неизвестен, защото е опериран от съвест и чувство за вина: Наскоро имаше репортаж за младо момче със същата диагноза и блъснато по същия начин от коли, състезавали се нощно време по пътища в покрайнините на София. Предполага се кой е водачът, но някак си не може да бъде открит . От друго място знам, а и май е обществена тайна, че едни и същи хора редовно уреждат нощни състезания с коли и мотори на едно и също място. Майката каза( цитирам свободно): " Циничното в случая е, че синът ми не е блъснат от известна личност и няма кой да плати лечението му." Мисля, че на фона на татковите синчета, които се разхождат недокоснати нито от закон, нито от съвест, и продължават да вършат същите зулуми, наказанието на Максим не е малко: на първо място - раздялата с призванието (+ вина, че е стопирал развитието И на партньорката си), на второ - заклеймяването пред цялото световно общество, на трето - че е далеч от родина и близки. ............. Да подчертая, че не познавам М. Стависки, освен от кратките моменти пред телевизора; дори нямам специални предпочитания към този спорт. Редактирано Октомври 16, 2008 от късметче Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest azbuki Добавено Октомври 16, 2008 Доклад Share Добавено Октомври 16, 2008 (edited) Ами никъде не съм казала, че поведението на съдилищата и полицията спрямо "татковите синчета" е правилно. Неправилно е към всички граждани и това е проблем на обществото, в който се вписва и случаят със Стависки. Редактирано Октомври 16, 2008 от azbuki Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Креми (късметче) Добавено Октомври 16, 2008 Доклад Share Добавено Октомври 16, 2008 Taкa е , информирам просто. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Март 1, 2009 Доклад Share Добавено Март 1, 2009 В темата: Банално,изневерява ми в шок съм Stella: Объркана съм.Много. Дълбоко в себе си, съм сигурна, че щесе справя, но в главата ми пищи - ти за нищо не ставаш. Нищо не можеш да направиш сама. Егати и депресията Eliada: Това с чувството за вина ми е много познато. Както и в много други теми тук е засегната тематиката за чувството за вина. Аз соща много пъти съм изпитвала такова чувство, къде с вина, къде съвсем не. Дали ми е било насаждано от някого или просто така съм се чувствала е друг въпрос. Но интересува ме защо изпитваме понякога така натрапчиво чевството за вина? Дали наистина сме виновни за нещо или просто така се чувстваме поради ред други причини? Какво всъщност е то? Всеки ли го изпитва или не? Защо някои хора каквото и да направят никога не чувстват вина, а други дори да нямат вина я изпитват натрапчиво? И трябва ли да таим в душата си подобни чувства или е по-добре да се освободим от тях? Защото винаги, когато нещо стане и има недоволни, то винаги ще има и виновни или обвинявани, че са сгрешили и сбъркали някъде по пътя .... Как се приема по-лесно вината, когато ни простят и простим или когато разберем дълбокия смисъл и същността на дадено събитие и се отърсим от тези чувства? Хората, които винаги или често изпитват чувство за вина не са ли хора с ниско самочувствие и грешна преценка за себе си или какво? А такива чувства не водят ли до болест? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Март 1, 2009 Доклад Share Добавено Март 1, 2009 Много често чувството за вина е посято в нас още като деца - от семейството или от други институции като детска градина, училище ..., които вземат участие във възпитателния процес. Обикновено чрез него се опитват (погрешно) да възпитат в детето чувство за отговорност. Но не е само това. В действителност това чувство си има и съвсем обективни корени, предвид че никой от нас не е безгрешен и така или иначе прави и грешни стъпки в живота си, кога по-леки, кога по-тежки. И когато установим това (често чак когато видим резултата) започваме да се терзаем, че сме постъпили погрешно, че в следствие на нашата неадекватна постъпка е дошъл този лош резултат... От друга страна съм виждала и хора, които предпочитат да екстернализират нещата - за всичко хвърлят вината на другите, ако няма кой да набедят, нарочват за виновни обстоятелствата... Излишно е да казвам, че и двете реакции са неадекватни и нездравословни. Струва ми се, че оптималният вариант е да възпитаме в себе си и в децата си едно по-конструктивно чувство за отговорност, което да включва както стремеж към разумни и добронамерени постъпки, така и разбиране и воля за минимизаране на негативните резултати от все пак допуснатите грешки. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Март 1, 2009 Доклад Share Добавено Март 1, 2009 Да Диана чувството на отговорност е по-добрия вариант от чувството на вината. Иначе интересното е, че когато прекалено много ти вменяват чувство за вина и те обвиняват за всичко, дори когато нямаш вина, освен и когато имаш, идва един момент в който започваш да се питаш аджеба аз толкова ли съм лош и грешен толкова ли съм виновен и започват съмненията и лутането между твоята гледна точка и упреците към теб. Прав ли съм, крив ли съм - виновен съм явно. И ще понеса вината, за да не нараня човека/хората които обичам. А така лоша услуга на себе си ли правим или на другия/те? Или може би и на двамата? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
magih Добавено Март 27, 2009 Доклад Share Добавено Март 27, 2009 Да Диана чувството на отговорност е по-добрия вариант от чувството на вината. Иначе интересното е, че когато прекалено много ти вменяват чувство за вина и те обвиняват за всичко, дори когато нямаш вина, освен и когато имаш, идва един момент в който започваш да се питаш аджеба аз толкова ли съм лош и грешен толкова ли съм виновен и започват съмненията и лутането между твоята гледна точка и упреците към теб. Прав ли съм, крив ли съм - виновен съм явно. И ще понеса вината, за да не нараня човека/хората които обичам. А така лоша услуга на себе си ли правим или на другия/те? Или може би и на двамата? Много интересно разсъждение. И аз смятам, че вината е лутане на душата и за да се справим, си отговаряме точно на тези въпроси Прав ли съм, крив ли съм, А така лоша услуга на себе си ли правим или на другия/те? Или може би и на двамата?. Не винаги прошката изтрива чувството за вина. Колкото и искрена да е. Преди това чувство да ме връхлети, аз се връщам назад и анализирам ситуацията. Често стигам до извода, че наистина имам вина за нещо, но пък понякога няма как да реагираш по друг начин. Постъпката, водеща до вина, си има предистория. Затова и написах по-горе, че прошката не е единственият изход, можем да си изясним ситуацията и да се опитаме да го направим и с другия. Да, звучи като че ли се прави опит да се оправдаем, търсейки вина и у другия. Но в повечето случаи наистина си е така. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
braman Добавено Юни 18, 2009 Доклад Share Добавено Юни 18, 2009 Чувството за ви вина може да се превърне в течение, което ни завлича в собствените ни дълбини. Може да се окаже единствената сила, която е в състояние да откърти последния срупей на горделивото его. Едно хубаво чувство за вина, благодатно чувство, помагащо ни да стигнем до разбирането, че сме не по-големи от тревичката край пътя, че сме грешни и пълни с недостатъци. Но това не е вече някакво горчиво самосъжаление, а поглед до дъно. Сърцето се чувства някак по-леко. Станало е покаяние, катарзис... Просиява някаква чистота... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юни 18, 2009 Доклад Share Добавено Юни 18, 2009 А за мен чувството за вина е симптом на свръхгорделиво его. Какво означава да се чувствам виновна за нещо - това е възможно само ако преди това съм живяла с мисълта, че АЗ съм отговорна за това какво и как ще се случи с нещо или някого и с мен самата. Това пък от своя страна означава, че обсебвам свободата на ситуацията, на хората, които участват в нея, на съдбата дори. АЗ съм решила, че нещо трябва да се случи по някакъв определен добър и правилен начин - по моите представи за добро и правилно. Всяко друго развитие вече ми се струва като погрешно и лошо. Ако хвърля вината върху Бог или съдбата това е по-малката агресия. Ако поема вината върху себе си, това е свръхагресия на свръхгорделиво его - това означава, че подсъзнателно смятам себе си за върховната ръководна сила... Друго е да осъзная какво и как съм направила противно на Божията Воля... и да се върна на пътеката и да внимавам.... Преди време тичах радостно и възбудена по надолнището на един хълм. Предупредиха ме два пъти да внимавам.... Е, паднах и си разтегнах сухожилието и разтревожих близките си. Да се чувствам виновна за нещо? Не - какъв смисъл има чувството за вина. По-добре беше да осъзная невниманието си и да си взема поуките - ами болката ме застави да го направя. Сега внимателно стъпвам не защото ме боли, а защото помня какво се случи... Виновна пред близките ми? Вие как се чувствате, ако някой се чувства виновен пред вас за нещо? Аз се чувствам много неудобно и задължена да успокоявам... Накрая се усещам с източена енергия... Вече не позволявам такива неща, но имам достатъчно опит .... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
braman Добавено Юни 18, 2009 Доклад Share Добавено Юни 18, 2009 Донка: "А за мен чувството за вина е симптом на свръхгорделиво его." Виж ти.. Ако не бях срещал голяма дълбочина в постовете на Донка, това бих го подминал само с усмивка. Но какво ли имаш предвид.. Вината и оттекващото чувство да сочат за гордост и свръх гордост.. Казват ти да не бързаш, но ти си бягаш и падаш - появява се чувство за вина, което е излшно.. Не, ти не би могла да възприемаш толкова умалено нещата.. Разбира се знаеш, че има и много по-сериозни постъпки и ситуации където свободната ни воля трябва да се намеси. Сигурен съм, че го знаеш. Но какво ли имаш предвид.. Да, симптом е на свръхгорделиво его, но на его, което осъзнава всичкото това. А съвеста къде е? Нима да се чувсташ истински виновен не е съвест? И да се отдадем на това чувство за виновност не е ли отдаванене на съвеста си? Ами смирението? То е много голяма дълбина, лесно не се стига до него. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юни 18, 2009 Доклад Share Добавено Юни 18, 2009 (edited) Благодаря Според мен смирението и съвестта са проявления на уважение към върховенството на Божията воля. Смиреният и съвестен човек не се чувства виновен. Смирението изключва вината - то е алтернативата и. Когато съм смирена и съвестна, това означава, че съм осъзнала и приела грешката си като урок, като нещо, което така е трябвало да се случи за мое и на другите добро. След това осъзнаване внимавам да не повтарям същата грешка... Ето един пример: Осъзнах преди няколко години, че с добри намерения съм се опитвала къде съзнателно, къде не съвсем да влияя върху живота и мисленето на децата си. Да ги насоча там, където ще им е по-спокойно и лесно и ще са по-щастливи. Доста глупости съм направила. Но каква е ползата да се чувствам виновна - вината не може да поправи стореното. Само по един начин може - да променя изцяло своето мислене и поведение. Никак не ми беше лесно да спра и да обърна на 180 гр. след 22 години "възпитание и грижи". Много се старах и още продължавам да внимавам много. Проверявам всеки порив да "помогна" (вече забравих как се критикува), но все пак понякога се чувам и виждам да го правя - веднага моля за прошка и спирам и започвам вътрешно чистене... Чувство за вина виждам и чувам всеки ден в думите на моята майка - тя все още смята, че е виновна, защото в моя живот са се случили всички тези катаклизми. Защото не ме била спряла навреме, защото трябвало да ме убеди и да ми отвори очите навреме, защото трябвало да не ме карат да завърша първо после да създавам семейство, а да ме насочат да се омъжа докато съм студентка и все от този род, ...... Е, това на смирение ли ви прилича? Редактирано Юни 18, 2009 от Донка Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Юни 18, 2009 Доклад Share Добавено Юни 18, 2009 Ех, Донче, тя монетата просто си има две страни. А как би определила родител, който за всичко хубаво в живота на детето си, изтъква като причина и заслуга себе си, а за всичко лошо - самото си дете. Той също не изпитва чувство за вина Няма как един родител да не повлияе мисленето на своите деца. Сам животът го е "назначил" за техен учител, може да се проявява дори като "черен" учител, но все пак учител. Много деликатна длъжност, към която повечето от нас пристъпваме, за съжаление, съвсем неподготвени. Желанието те, децата ни, да бъдат щастливи е нормално и чувството ни за вина, когато правим грешки спрямо тях е естествено и нормално, просто не е необходимо да се закопаваме с него, а както казваш и ти, да се опитаме да променим нещата. А смиреният човек - така, както го описваш, ми изглежда по-скоро на безотговорния човек или поне безразличния, пасивния човек. Не можем да се осланяме само на това, че Бог ще оправи всичко вместо нас... Човек неизбежно прави грешки, не само спрямо децата си, но и въобще, по принцип. Да не осъзнае каква грешка е направил, да не поеме отговорност за нея - защо? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юни 18, 2009 Доклад Share Добавено Юни 18, 2009 Вината и отговорността са противоположни по знак. Вината фиксира вниманието в грешната платформа на мислене и вижда промяна само на ситуацията в миналото. Това е агресията. Миналото не може да се промени. Вината не се учи, тя съжалява за нещо, което не е или е направено, но не предприема нищо за промяна в настоящето. Отговорността фиксира вниманието в настоящето. Тя извлича поуката, променя принципно позицията и я прилага сега и тук. И продължава да внимава и да се учи. Иска ми се да добавя и нещо от НЛП - докато се чувстваме виновни за нещо, ние си представяме това, за което сме виновни със силен негативен емоционален фон. Подсъзнанието, обаче не разбира от НЕ-правене. Каквото си представяме силно - това правим... Т.е. чувството за вина подсъзнателно ни кара да повтаряме грешките си в нови вариации - като в примера с майка ми. Друго е осъзнаването на някаква грешна стъпка - след като вече сме видели резултата от нея. Отговорността за случилото се задвижва обмисляне, промяна и прилагане в настоящето и бъдещето... Ето пример: Преди 2 седмици на поляната за паневритмия танцуваме Пентаграм. За мен това е нещо ново и съм много съсредоточена, защото греша някои места. Този път танцът върви перфектно, аз усещам вече как ми никнат криле и в момента, в който заставам на последното място, на което не съм била, извиквам радостно! И в този момент започва последната част - петата. Пламнаха ми бузите Обърках последната част - ясно беше. От старание да не объркам мястото си бях пропуснала да броя частите и бях забравила, че трябва да се върна в позицията, в която съм започнала. Отначало усетих прилив на срам и вина. Но братята и сестрите ми се смяха и радваха - защото искрено съм се зарадвала... Станало много забавно... Трансформирах енергията на вината във визуализация на танца в завършен вид и радостта след последната част, а не с грешката ми - и така до другата неделя. Познайте как танцувах и как се получи - да, като във визуализацията ми.... За децата и възпитанието и отговорността.... това е друга тема, за която сега нямам време Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
цветна дъга Добавено Юни 19, 2009 Доклад Share Добавено Юни 19, 2009 И вината е проблем, за който много съм мислила. Изпитвала съм я силно, дълбоко, болезнено, искрено. Самоупреквала съм се, критикувала съм се, дори жестоко. Но за жалост както трудно съм прощавала на себе си, така трудно съм прощавала и на другите. Както болезнено съм се самокритикувала, така също съм поглеждала и към околните. Нужни ми бяха години, години, години...За да разбера, да почувствам със сърцето си, с тихия глас на душата си, че от вина, критика, самокритика по начина, по който аз съм гледала и преживявала нещата, не е точният път, не е дори никакъв път. Защото води до повторяемост, до никъдето, а не до поправяне. Беше ми нужно събуждане като от дълбок сън, за да разбера, че сбъркам ли - нека го в и д я, нека го п р и з н а я, нека с търпение - капка по капка да се п о п р а в я м, защото той, навикът, не се изкоренява от раз, а с много наблюдение и искрени постоянни опити. Докато свиквам все още да постъпвам по другия начин. Докосна ме и започна да ме променя не вината, а искреното вътрешно разкаяние и прозрение, съвест, осмисляне и преосмисляне на даден проблем, който виждах в себе си. Промених се за много неща. И към себе си, и към другите. Имам още толкова много работа в моята градина...Прекрасно е да се прощава. Разбрах, че щом Бог търпи, защо аз да не търпя?! Щом Този, Който е създал цяла безграничност може да прощава и изтърпява какво ли не, коя съм аз - дори не съм прашинка, че да не простя? Толкова ли е важно чувството ми за значимост и честолюбието ми - пепел разпиляна, че да не мога да погледна с други очи на случващите се неща...на хората, на себе си...Когато детето ми направи нещо, вече се стремя, за съжаление невинаги успявам, да му кажа: то би ли се почувствало наистина добре, ако с него се постъпи еди как си - примери от живота, от чудните детски анимации и книжки колкото иска човек! Стига да знае думите, тонът, начинът да ги изрази, че да го докоснат отвътре. А без мекота,( не мекошавост), а без мекота - няма как се отворят "железните порти" на затвореното и несъбудено човешко сърце. Просто прозрях, че критикарството и недоволството с онова познато "Иииииииихх......ееееее..." Просто забива още по-дълбоко в земята красивото, благородното...Но битката с навиците е истинско бойно поле, на което не се садят цветя преди да са изкоренени бурените, да се разоре нивата на човешката душа чрез страданието-опит-осмисляне, защото това е все едно да посадя цвете и да започна да го дърпам да никне, защото бързам.......Ами смъртта ще го погълне. Много цитати ми идват наум. Но казано сега, макар и не така поетично, е изстрадано. Някога моята духовна майка ми беше казала: преди да забие човек ножа в другия, нека го забия в себе си. Старая се да бъда бдителна какви мисли, чувства и постъпки "забивам" в хората около мен в миговете ми на невежество. И веднага, щом се усетя, противодействам и се поправям, поне се опитвам, с положително. Преди няколко месеца, препрочитайки молитвите от Учителя, почувствах тази: МОЛИТВА КЪМ ВЕЛИКОТО СЪЗНАНИЕ О, безкрайно Велико Съзнание, моля Те, позволи ми да се приближа до Тебе и да бъда най-близко, безкрайно близко, за да се почувствам като главна част от Битието и да се осъзная като цяло, което е произлязло от Тебе. Освободи ме от всяка неправа мисъл, чувство, желание, съмнение, критика и самоосъждане. И нека да бъда най-смирен, както Ти би ме създал. Нека да Те усещам тъй близо до себе си, като най-близък приятел, с когото да не се разделям никога! Да ми бъдеш светлина в ума и да Те виждам в него, както виждам извън себе си. Да познавам само Твоите вечни Закони в Природата и в цялата Вселена. Твоята непреривна Любов да ме свърже с Тебе за всички времена. Амин. Бог с вас. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
braman Добавено Юни 19, 2009 Доклад Share Добавено Юни 19, 2009 Чувството за вина може да бъде без автоагресия, както виждането на вина в другия може да предизвика в нас приемане, а не агресия към него. Ако в нас по принцип липсва тази настройка за агресивност, няма да я прилагаме както към другите, така и към себе си. Тогава вината придобива съвсем друг отблясък. Да, ние сме свикнали с автоагресия, с нихилизъм и когато осъзнаем, че някъде сме направили голяма грешка, автоматично прибягваме към агресия спрямо себе си. Но според мен има и друг вариант. Ако сме изградили качеството да приемаме другите и себе си, такива, каквито сме и ги приемаме, без да посягаме да хвърлим камък, то тогава и в нас чувството за вина изглежда по съвсем различен начин. Пред нас се открива шанс да осъзнаем своята маловажност. И това не е безотговорността, която казва: От нас нищо не зависи. Зависи, но сме мънички още. Малки спрямо хората като цялост, спрямо Висшите йерархии. Така в нас някакси олеква задължението да се занимаваме постоянно със себе си. Вече не се усещаме с такава голяма сила като център на Вселената. Ето го благодатното въздействие на чистото чувство за вина. Чисто, без мрачните примеси на негативното самосъжаление, на агресивност, на мисълта за безизходица и пълен провал. Напротив! Спокоен си, приемаш нещата, но усещаш една лека болка в сърцето, а то, сърцето, е като добър музикант; и тъжна песен да засвири, пак е хубаво. Тогава си казваме: Благодаря ти, сърце, че те чух. По-добре тази песен, отколкото да живея без тебе. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Юни 22, 2009 Доклад Share Добавено Юни 22, 2009 Чувството за вина може да те докара единствено до болест и мъка, ето това. Нито ще изкупиш вината си ако имаш такава, нито ще я преживееш по-лесно, нито ще стане по-добре. Чувството за вина трябва да се изключва веднага и по-скоро да се работи над себе си. Прошка към себе си на първо място и към останалите, това е ключа, а вината - това са едни тежки окови за душата, които после на физическо ниво излизат и под формата на различни болести. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
braman Добавено Юни 22, 2009 Доклад Share Добавено Юни 22, 2009 Аделаида: "Чувството за вина може да те докара единствено до болест и мъка, ето това." Да, ако егото е тежко като камък, ако е прекалено ранимо и даста честолюбиво. Но вината е сила, която деректно разклаща устоите на егото, стига то да е готово за това. Вината не е само мрак и сълзи, както любовта не е само тъмно червена. За пречистеното его, вината е голяма стимулираща сила. За него всяка отрова се превръща в амрита - вината е една от тях. За този, който в своето развитие е достигнал етапа да е готов на всичко, но да се освободи (надмогне) малкото си аз. Вината е като огън, който те кара да хвърляш от себе си това, което гори, та да остане само негоримото. Стига то да е готово за това... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юни 22, 2009 Доклад Share Добавено Юни 22, 2009 Защо и на кого е нужно да наричаме две коренно, противоположно различни неща с една дума - вина? Ако егото е готово да приеме истината, колкото и горчива да е тя, да прости и да се учи от грешките си, променяйки се в настоящето, то това се нарича отговорност. "Поемам отговорността" дали звучи по същия начин като "Виновен съм"? И последствията дали се същите? От моята лична трънлива съдба и път мога да кажа само, че понятието вина е симптом на его, което иска да държи хората и своята личност окована във веригите на "правилното". Когато се чувствам виновна пред някого, аз съм "омекнала" и готова да изпълня волята му - неговата - не Божията! А когато се чувствам виновна пред себе си, започвам да очаквам същото и от другите - да се чувстват виновни за някакви свои грешки, но кой ще определи критериите за "грешка"??... А смесването на понятията е нужно на тези, които използват отговорността на другите в полза на своето Его. (Опитайте се да си представите как се чувствате, когато някой склонил глава ви моли за прошка, защото се чувства виновен пред вас.... Надува се, нали?) Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Юни 22, 2009 Доклад Share Добавено Юни 22, 2009 Вината не е нужна на никого. Тя не е нещо присъщо на божествената ни природа, а обвивка с която се обграждаме. Атмосфера която сами си създаваме и с която се обгръщаме. Тя е наше собствено творение, което ще влачим със себе си (подобно на всички останали нисши чувства) докато продължаваме да го подхранваме. Човек има нужда само от това, което е присъщо на божествената му същност. Вината не е от тази неща. Липсата на чувство за вина не е липса на съвест или на чувство за отговорност. Последните две имат основа в човешкия дух. Те не изискват човек непременно да сгреши за да се проявят, а за да се прояви вината се изисква точно това – погрешка от страна на човека. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
braman Добавено Юни 22, 2009 Доклад Share Добавено Юни 22, 2009 Мили съфоромци, защо толко елементарно поглеждате на това, което съм писал? Ами аз съм 100% съгласен със вас. Прочетох цялата история на тази тема и новото, според мен, което посочвам, е че човек всичко може да превърне за добро. Всяко нещо може да послужи за катарзис. Необходимо е само да влезем в него с пълно осзнаване, без абсолютно никакъв страх от евентоална болка. Да, вие сте напълно прави, но това е доста страхливо и първично ниво. Всяка една болка е стимул за развитие. Този, който иска да се развива, не се страхува от болките. Защо трябва постоянно да бягаме и да обвиняваме другите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Юни 22, 2009 Доклад Share Добавено Юни 22, 2009 А какво мислите за "фалшивата вина"? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Юни 22, 2009 Доклад Share Добавено Юни 22, 2009 Има два стимула – страхът и любовта. Болката не е стимул, а желанието да избягаш от нея, т.е. страхът от нея. Другият стимул е любовта. Тогава можеш да приемеш болката, но не заради самата болка, а заради нещо друго. Кое е то, оставям всеки да си отговори. Браман, това което наричаш „вина“, всъщност е човешката съвест, чувството за отговорност, за съпричастност към другите. При вината човек не толкова го боли, колкото се чувства омърсен. Добре известен е изразът „чиста съвест“. А какво мислите за "фалшивата вина"? Докато истинското чувство за вина е дреха, с която сме се облекли и в която не можем да се понасяме, но не можем да съблечем, то фалшивата вина и дреха която тайничко харесваме. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Юни 23, 2009 Доклад Share Добавено Юни 23, 2009 (edited) Донче, поздрави за мнение 144 Абсолютно съм съгласна, защото съм го изпитала. Позволявах на другите да ме манипулират, защото се самонаказвах. После потъвах в самосъжаление, отчаяние, ядосвах се на другите, защото са "такива едни-лоши"... Когато пък се осмелях да си заявя позициите и някой демонстрираше, че е обиден, се самоунищожавах, защото съм била-"лоша!". Така са ме учили и родители, и общество-че не трябва да имаш различно мнение. Изобщо, да си различен е лошо... все ще смутиш някого... Живота ми показа, че аз плащам за това, че не слушам себе си, но никой не ми е крив... Свиква се-по-добре да съм лоша за другите и да съм верна на себе си, на онова, дето е вътре. А другите-нека си съдят, нека си хвърлят камъни....нали са съвършени... Аз не мога да им отговоря със същото-глупава съм.... Нямам чувство за вина-правя всичко, което ми е по силите, да дам най-доброто от себе си, старая се да бъда добронамерена и да разбирам другите. Но не се страхувам да изразя себе си. Редактирано Юни 23, 2009 от xameleona Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Пламъче Добавено Декември 4, 2009 Доклад Share Добавено Декември 4, 2009 Чувството на вина помага: 1.на другите да ни манипулират; 2.да блокираме духовното си развитие; 3.да си създадем комплекси за малоценност; 4.да си навлечем болести; Колкото и да е трудно,човек трябва да се освободи от чувството си на вина.Методи има много и всеки може да избере най-подходящия за себе си.И да не допуска други да му създават това чувство. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.