Диана Илиева Добавено Октомври 11, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 11, 2007 Да. Но както и ти го забелязваш, някои хора просто не могат да поемат в себе си тези прости истини. При тях съществува ситуацията "Сцила или Харибда", т.е. или ще има вина, която евентуално ще възспира последващите груби отклонения; или няма да я има, но ще те продължават да си действат - само че не конструктивно, а разрушително. При тях спестяването на енергия от притесненията не означава пренасочването им към нещо хубаво, а към нови пакости... Да имаш нещо предвид въздействието върху психологията на тези хора? Да, вярно е, има и такива хора. Но аз по-скоро говорех за по-масовия случай, при който хората не правят и чак толкова груби противообществени постъпки, но често си позволяват разни дребни прегрешения, които после "изкупуват" (според тяхното си виждане) с изпитване на вина за определено време, след което съвестта им пак е спокойна и чиста и са готови за следващото дребно прегрешение. И на едните, и на другите е нужно да се повлияе многопланово и от няколко посоки едновременно, като процесът е добре да започне от най-ранна възраст. За съжаление в момента въздействията, идващи от различни източници - семейство, училище, приятелски кръг, общество са противоречиви, непостоянни, неподкрепени от реалните процеси, натрапват се фалшиви ценности и т.н., но това е друга тема... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
simonkurt Добавено Октомври 11, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 11, 2007 А как мислите, дали тези хора, които са загинали при катастрофата с Максим Ставински, например, или в многото други тежки катастрофи, които се случват напоследък, можем да неречем невинни? За да загинат, пмакар и по този неприятен начин, дали не е трябвало да си отидат от този свят по една или друга причина? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Октомври 11, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 11, 2007 Наглед нещастните случаи, наистина могат да са предизвикани от кармата. И пак не следва да се говори за вина на пострадалите, а за следствие от причини, които са проявили в миналото. Възможно е дори предизвикалия нещастния случай да бъде принуден от закона за кармата да го направи. Някои може да виждат в последното нарушение на свободната воля, но в действителност между последната и кармата съществува вечна борба и в случая кармата взима връх. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 (edited) Вальо, позволи една вметка - за да има разкаяние, е необходимо да има съзнание за виновност. Няма нито разкаяние, нито покаяние без чувство за вина. Гледната ми точка е практическа. Чувствата за срам и вина могат да се мислят като пасивни състояния на страдание, и като на действия на неособено просветленото съзнание. Виня (blame) е деятелен залог. Вината е за дълъг период и предполага наказание. Вината идва от другите и от социума, индиректно от придобитото чувство за вина. То пък е съпътствано от страха от наказание. Guilt е синоним на виновност в юридически смисъл. Срам е отново нещо със социален смисъл. "Кара ме да се срамувам". Стеснявам се. стыд ~ студ Срамът е за неопределено дълъг период и предполага загуба на собствено то достойнство и самоуважение. Резултатът от чувството за вина и срамът е самоунижение и страх. Кая (се) е само възвратен глагол и обозначава процеса на съвестта. Разкайваме се поради осъзнаването на стореното зло. Това е нещо което е интуитивно и идва от усещането на душата за натрупаната лоша карма. Кая се е действие и по време на това действие душата се пречиства и възражда. Станимир, напълно съм съгласен, че човек трябва да бъде отговорен, но колкото и да си отговорен, нещата могат да се стекат по такъв начин, че неволно да станеш причина за смъртта на някого. И мислиш ли, че понеже не си искал, а то се е случило, няма да изпитваш чувство за вина? Примерно - шофьор си, възниква технически проблем, който предизвиква катастрофа, при която загиват хора. Мислиш ли, че няма да бъдеш обвиняван или че самият ти няма да се самообвиняваш, още повече пък ако си допуснал и грешка? Случва се и това съвсем не означава, че си безотговорен.Кая се, публично се разкайвам - може да е за къс катарзисен период. Минало - свършено. Резултатът е скромност и смирение, преодоляване на егоизма, отговорно поведение. А иначе - няма нищо по - хубаво от чистата съвест. Но докато човек има съвест, винаги е възможно да се породи и вина. Да. И най добре е когато това ни води да търсим как да се променим към добро! Редактирано Октомври 12, 2007 от Валентин Петров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 за да има разкаяние, е необходимо да има съзнание за виновност. Няма нито разкаяние, нито покаяние без чувство за вина. ... докато човек има съвест, винаги е възможно да се породи и вина. А според моите разбирания, които оформих четейки Учителя, за да има покаяние, трябва да има обръщане към Бог. 1) Обръщение – обръщение към Бога към духовния живот. Тя е от Бога. Човек не може да се обърне към духовния живот, преди Бог да го е събудил отвътре. Затова Христос казва: „Никой не може да дойде при мене, ако отец ми не го призове”. При тази първа степен, казва Учителя, се образува правилната връзка между физическото и астралното тяло. 2) Покаяние. След като се е обърнал човек към Бога, идва покаянието, т.е. човек прави равносметка на досегашния си живот и решава да живее по нов начин. Това е от човека. Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят - Влад Пашов Нима сега ще ми кажете, че чувството за вина е проява на Любовта и нима Бог иска от нас да се чувстваме виновни? С чувството за вина ли ни събужда Бог - или може би с Любовта? Според моите опитности на 40 години живот с чувство за вина представяно като съвест и отговорност и признак на духовност и морал - ами нито веднъж през тези 40 години нямах усещането за това, което е написал Влад Пашов. Нито имаше обръщане към Бог, нито покаянието, описано по-горе. Напротив. Имаше болка и повтаряне на грешките в нов вариант и още повече чувство за вина и !! хванах себе си,че деля хората на "морални", т.е. с чувство за вина и "неморални" т.е. - живеещи без това чувство. В един момент (40 г. са много време) се улових, че за да уважавам себе си, т.е. за да бъда морална и съвсетна, аз имам нужда от чувството за вина... и си го осигурявам несъзнателно - т.е. сервирам си глупост след глупост, за да се чувствам виновна и както правилно отбеляза Мона по-горе - за да се накажа или да бъда наказана. Абсурдно, но факт! Нима сега като живея без него, нямам съвест? Точно сега имам истнска съвест и отговорност - защото когато усетя, че нещо ме "боцка", вместо да хленча и да се тюхкам и да се извинявам, вкарвам енергията и вниманието си в това, да разбера какъв е бил урокът от грешката ми и "завивам" и заставам на мястото си. Не позволявам на никого да ми се "извинява" - няма защо. Дори му благодаря, ако ме е засегнал, защото съм си открила болното място. Вината е "другата врата", през която минават тези, които се страхуват да обичат себе си и другите така, както Бог ни обича. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 Донке, в темата за покаянието бях обяснил същността на това необикновено явление. Пак казвам, че то е свързано с фундаментална вина след обръщане към Бога и познаването Му като Любов. Разкаянието е по - различно и то има за основа конкретна простъпка, а оттам и конкретна вина, породена от тази простъпка. Сега - позволи ми един чисто практически въпрос: Ти си чела "Мистерията Лим". Отговори ми - ако беше на мястото на оцелелите учителки или на шофьорът, който е бил зад волана в мига на катастрофата, щеше ли да се породи у теб чувство за вина? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 Ще се опитам да споделя нещо лично. О т дете вярвам в Бог, макар и вярването ми да е било много по детски глупаво, докато стигна до сегашните си разбирания. Средата, най-близките могат да те накарат да се обърнеш много навътре в себе си. За да израстна съзнателно все пак съм преминала и през много грешки и разговори-молитви с Бога... На един по-късен етап много ми помогнаха книгите, както и сравненията с околните, докато осъзная, че аз действам, макар и по някога не по най- добрия начин, а другите просто се притесняват /Диана Илиева /. Тогава се запитах, дали пък просто на тях така не им харесва и осмислих, че за нищо на никого не съм виновна Но все пак това външно налягане от обвинения и обиди ме накара да израстна съзнателно и съм благодарна... сега просто вярвам в себе си и НЕ изпитвам чувство за вина Грешките, които правят хората, ето и Максим Стависки, са просто уроци и дано всеки да си е научил урока... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Добромир Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 Вината е "другата врата", през която минават тези, които се страхуват да обичат себе си и другите така, както Бог ни обича. Отново принципно съм съгласен; със забележката, че ако човек де факто е преминал през истинската врата, той следва да проявява това напълно и на практика в живота си, като същевременно проявява разбиране и към онези, които продължават да преминават през "другата врата"... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 (edited) ако беше на мястото на оцелелите учителки или на шофьорът, който е бил зад волана в мига на катастрофата, щеше ли да се породи у теб чувство за вина? Неизбежно да. Но това е толям урок за всички ни, Борислав. Всеки човек който прочете книгата ще може да е потготвен за да рискува живота си, когато се налага. Съпругата ми е детска учителка, тук в Канада. Няма да ти описвам с какво внимание се трепери над всяко дете тук и колко много мислене се влага да се избегнат всички възможни опасности за децата. Всеки няколко години учителките ходят на курс по оказване на бърза помощ който е много сериозен. Те наистина се научават как да реагират в тежки ситуации. Мисля че всички човешки грешки са голям урок за всеки от нас, не повод за търсене на вина. Когато я запитах за мнението и, тя съвсем сериозно отговори че щеше без да разсъждава да скочи във водата. Мисля че ще го направи наистина. Веднъж вървяхме по една улица в Москва и видяхме хора да се бият. По някаква причина това ми вдъхна весело настроение. Обратно, тя много се разтревожи и се затича да вика милиция, като ми извика да се намеся. Докато отида до мястото нещата наистина загрубяха и кърви се лееха на поразия. Е, прекратих проблема, но бързината на реакцията беше нейна. Бях неадекватен в ситуацията отначало, признавам си. Не заради страха си. Умението бързо и точно да се усеща, съобразява и реагира е рядко срещано човешко качество. Книгата "Мистерията Лим" ще помогне на много хора да помислят предварително над основните си ценности и в критична ситуация да реагират както трябва. Случаят с Максим също се надявам да допринесе до усилване на чувството за отговорност от всички българи. Известно е че след като пие човек няма самоконтрол, той дори не може да знае дали няма да реши да кара кола в нетрезво състояние. Спрях преди години алкохола и не пия повече. Не го препоръчвам на никого, също. Мислете добре. Редактирано Октомври 12, 2007 от Валентин Петров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 Когато човек сгреши и допусне чувството за вина да го обсеби ,значи има работа. За учителките във въпросната ситуация,ако знам че съм направила всичко възможно и съм дала всичко от себе си ,няма място за чувство на вина ,може да ми е много мъчно ,много тежко от последствията ,но не и да се чувствам виновна. Личен пример ,тези дни бях по моя край ,съвсем несъзнателно съм проявила безразличие към майка ми ,отделяки цялото си време и внимание на прителите си,разделих се с майка ми и я оставих много огорчена ,чух и доста тежки думи ,мъчно ми е знам ,че съм го направила несъзнателно,но не се виня за това ,сега и избирам голяма картина със слънчогледи и ще и изпратя подарък изненада ,поправимо. Появата на чувството за вина е сигнал за работа навътре. Хората които имат проблеми със себе си доста често са тези които се опитват да ни насадят чувство за вина. Чувството за вина -осъзнатото и видното ,не е страшно,над него може да се работи. Писах го и по- горе ,много ,много по страшно е насаденото от детство чувство за вина ,от тези хора се страхувам,те не знаят в какво се състои проблема им,защото са израснали с него той е част от тях. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Октомври 12, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 12, 2007 За учителките във въпросната ситуация,ако знам че съм направила всичко възможно и съм дала всичко от себе си ,няма място за чувство на вина ,може да ми е много мъчно ,много тежко от последствията ,но не и да се чувствам виновна. Появата на чувството за вина е сигнал за работа навътре. Хората които имат проблеми със себе си доста често са тези които се опитват да ни насадят чувство за вина. Чувството за вина -осъзнатото и видното ,не е страшно,над него може да се работи. Писах го и по- горе ,много ,много по страшно е насаденото от детство чувство за вина ,от тези хора се страхувам,те не знаят в какво се състои проблема им,защото са израснали с него той е част от тях. :thumbsup: Благодаря на Диди - присъединявам се към нейния отговор 100%. Хората, които още са изпълнени с чувство за вина - своя и на другите - намериха ли пътя към прошката, Бориславе? Или се опитват да избягат от нея като избягат от себе си и спомените? Или като се спасяват от самообвиненията обвинявайки всички наред за всичко? Кой намери пътя към душите на децата, които си заминаха там? Не са ли тези, които вместо вина за случилото се изпитват само любов - същата, каквато са изпитвали към децата, когато са били живи - като теб? И не е ли книгата Свидетелството за различните пътища и плодове на Любовта и Вината? Бориславе, (прости ми че ти задавам толкова тежки въпроси пред всички, но може би имаш нужда от тях, щом ми излизат сега и тук) - ти през чувството за вина ли мина докато вървеше към своята Истина, споделена в книгата ти? За какво се чувстваше виновен? И смяташ ли за виновни тези, които се чувстват виновни още? Или може би носиш някаква вина, че не можа да ги защитиш така, че всички да ти повярват? Или че вместо с любов и прошка родителите ти отвърнаха .... знаеш с какво? Тях нали не смяташ виновни за това, че болката им се излива в нещо по-различно от любов и прошка? Появата на чувство за вина - няма значение своя или чужда - и според мен е сигнал, че се опитваме да излезем през "другата врата", защото тя се отваря по-лесно и защото заедно със себе си ще вземем и други.... Сигнал да съберем силата на Любовта в себе си и да стъпим на другия Път, да излезем през вратата на обръщането към Бог и покаянието, а тя се намира в обратната посока.... Лесно е да се чувстваш виновен (затова разбирам хората, които избират вината - нали и аз живях така толкова време - всеки се излюпва от пашкула си, когато Бог прецени,че е узрял за това и ще може да отвори криле....)- трудно и страшно е за гордостта в нас да се откаже от старите си ценности, с които е дишала до днес, да се стопи и да остави Любовта да ни управлява... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 (edited) Сигнал да съберем силата на Любовта в себе си и да стъпим на другия Път, да излезем през вратата на обръщането към Бог и покаянието, а тя се намира в обратната посока.... ... когато Бог прецени,че е узрял за това и ще може да отвори криле... и да остави Любовта да ни управлява Редактирано Октомври 13, 2007 от Валентин Петров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 Върху учителките от Лим се изсипаха огромни обвинения, които едно човешко същество трудно може да понесе. Дали те бяха основателни или не? - Труден въпрос, чийто отговор зависи изключително много от гледната точка. Колко от нас, ако бяха на мястото на родителите, щяха да се въздържат от обвинения? Колко от нас, ако бяха на мястото на учителките, щяха да се спасят от чувството за вина? Макар че, поне за някои от тях, единствената вина може да се сътои в това, че са останали живи, а децата са загинали. Не случайно човешкото същество е дарено със съвест и тя му подсказава кога е постъпил правилно и е дал всичко от себе си и кога не е и трябва да изпита целебна за душата вина. Разбира се - вината може да бъде изключително тежко бреме, изключително разрушителна. Тя е вид самоосъждане, вид агресия спрямо себе си и е възможно да задейства програма за самоунищожение, изразяваща се в тежки, а понякога и смъртоносни заболявания. Колкото е по - отговорен човек, толкова е по - голяма вероятността в подобна като Лим ситуация да изпита вина. Иначе не би било нормално. Щяха да бъдат, както ги обвиняваха и родителите, някакви бездушни и безчувствени същества, чудовища, на които изобщо не им пукало за децата. По въпроса за моята вина - съществуваше до момента, когато осъзнах напълно, че това, което се е случило, просто е било предопределено да се случи и не е можело да се избегне. А аз се самообвинявах, че не съм бил с достатъчно будно съзнание, достатъчно сензитивен, за да предусетя нещата и да ги предотвратя. Родителите - не ги обвинявам. Душите им са наранени и затова се опитват да нараняват. Необходимо е да се обливат раните им с много любов, за да зараснат поне малко от малко, защото да загубиш детето си е болка за цял живот! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 Колкото е по - отговорен човек, толкова е по - голяма вероятността в подобна като Лим ситуация да изпита вина. Иначе не би било нормално. Щяха да бъдат, както ги обвиняваха и родителите, някакви бездушни и безчувствени същества, чудовища, на които изобщо не им пукало за децата. Ако се замени думата "вина" със "съчуствие" или "състрадание", може би ще е най-правилно. Действията мотивирани от вината не могат да имат същата стойност, като тези мотивирани от състраданието, дори и външно да са еднакви. Наистина е трудно чувството за вина да бъде преодоляно, но това не означава бездушие, защото любовта към ближния и състраданието си остават, но личностния елемент вече не е ръководен. Вината е личностно отношение, отговорността и състраданието са качества на индивидуалността (душата). Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 Станимир, вината си е вина, състраданието си е състрадание. Това са различни неща! По отношение на случая, за който говорим, вината е по отношение на себе си - самоосъждаш се (то е свързано и с осъждането отвън) за това, което си можел да сториш в дадената ситуация, но по една или друга причина, не си. А състрадаваш на родителите, загубили децата си. И едното си е в реда на нещата, и другото... Друг е въпросът колко родителите ще повярват на твоето сътрадание при положение, че ти си се спасил, а си оставил (точно така изглежда в техните очи) детето му да се удави. Но няма нищо случайно. Всичко е обусловено от кармата. И ако въпросните учителки са попаднали в подобна ситуация, не означава ли това, че се нуждаят от смирение? Същото важи и за родителите, но те, освен смирение, трябва да придобият и сърдечна мекота, състрадателност, стремеж към духовното. И един въпрос - от чувството за вина не бягат ли тези, които са прекомерно горди? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 (edited) Станимир, вината си е вина, състраданието си е състрадание. Това са различни неща! По отношение на случая, за който говорим, вината е по отношение на себе си - самоосъждаш се (то е свързано и с осъждането отвън) за това, което си можел да сториш в дадената ситуация, но по една или друга причина, не си. А състрадаваш на родителите, загубили децата си. И едното си е в реда на нещата, и другото... Друг е въпросът колко родителите ще повярват на твоето сътрадание при положение, че ти си се спасил, а си оставил (точно така изглежда в техните очи) детето му да се удави. Но няма нищо случайно. Всичко е обусловено от кармата. И ако въпросните учителки са попаднали в подобна ситуация, не означава ли това, че се нуждаят от смирение? Същото важи и за родителите, но те, освен смирение, трябва да придобият и сърдечна мекота, състрадателност, стремеж към духовното. :feel happy: И един въпрос - от чувството за вина не бягат ли тези, които са прекомерно горди?мотивацията идва от Любовта за висшия човек ти помниш ли морето и машините? Сизифова е участта на човека. Тежка и трудна е неговата съдба. И спасението е единствено там – на Върха на Любовта. То чака всеки един от нас. Но и всеки един от нас трябва да го заслужи. Проблемът е, че камъкът все се изтъркулва надолу и трябва да започваме все отново и отново... Въпросът е да не се отказваме, колкото и безнадеждно да ни се вижда положението. Да не се отказваме и усилията ни ще бъдат възнаградени. И Сизиф ще бъде спасен! Евангелие на Любовта от ... Борислав Русанов Редактирано Октомври 13, 2007 от Валентин Петров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 (edited) И един въпрос - от чувството за вина не бягат ли тези, които са прекомерно горди?На последния ти въпрос: да. Много точно употреби думата "бягат". Знаещият не бяга от чувството си за вина, той просто разбира причините. Нека да разгледаме и противоположното на вината чувство, когато сме извършили нещо добро според нашата собствена оценка. Не е ли това чувството за самодоволство, чувство също толкова пагубно и възспиращо прогреса? Просто това са личностни отношения, а личността е потопена в илюзия. Станимир, вината си е вина, състраданието си е състрадание. Това са различни неща! Именно затова състраданието следва да замени вината. Където е нужно състрадание, вината няма място. Правилното съчетание според мене е отговорност и състрадание (изразяващи съответно насоченост навътре и навън). Редактирано Октомври 13, 2007 от Станимир Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 Станимир! от чувството за вина не бягат ли тези, които са прекомерно горди?А според мен прекомерно горд е точно този, който изпитва чувство за вина. Защо? Ами защото той явно е имал претенции към себе си (и света си) да моси отговорност за протичането и изхода на една ситуация, т.е. да я контролира. И когато тя се изплъзне изпод контрола му, той страда - или се гневи и осъжда - т.е. хвърля вината на другите, или се чувства виновен - т.е осъжда себе си. Но във всеки случай той иска събитията да се развият според неговите представи за правилно и добре. От чувството за вина може да се избяга само в обвиненията и осъждането на другите. Знаещият не бяга от чувството си за вина, той просто разбира причините.и не натрапва на света и ситуациите своите желания и правила, а с любов приема Божията воля и се опитва да я осъзнае и изпълни за себе си - без да се занимава с другите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Таня Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 "Знаещият не бяга от чувството си за вина, той просто разбира причините. и не натрапва на света и ситуациите своите желания и правила, а с любов приема Божията воля и се опитва да я осъзнае и изпълни за себе си - без да се занимава с другите." Напълно съм съгласна с тебе, Донке. Дотогава му е трудно на човек и изпитва чувство за вина, докато не стане знаещ и разбиращ. Тогава той наистина може да каже:"Да бъде Волята Ти Господи.Аз ще Я следвам със смирение и търпение". Но дотогава, поради несъвършенството си, малко или много все ще изпитва вина за нещо и волю-неволю, съзнателно или несъзнателно, ще обвинява и другите-поради своето незнание и неразбиране. Трудно му е на човека да се отърси изведнъж от комплексите, създавани от поколения наред и да заживее според Волята Божия,защото всичките тези комплекси му пречат да разбере коя е Божията и коя е човешката воля. Мисля, че в случая не става дори въпрос за прекалена гордост, а за страх дали правилно ще бъде определен източника на волята. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 (edited) Има и нещо друго, че ако един човек постоянно приема той да е виновен, когато някой се опитва до го изкарва такъв, или се опитва да прехвърла вината на някого другиго, е лошо защото това е един вид насочваща негативна енергия или към себе си или към този, който виним, а от там тръгват много поражения и за здравето и по отношение на личността. Да, всеки трябва да поеме своята вина ако тя съществува в следствие на някакво погрешно действие, но зависи и как ще я поеме? А и много по добре е човек да не губи толкова време в обвинения към себе си или другиго, а да се стреми да поправи нещата, да се учи, да избягва подобни грешки в бъдеще. Не вини , а широко отвори очите си..... Редактирано Октомври 13, 2007 от adelaida Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 За гордите хора - да те бягат от чувството за вина трансформирайки го в обвинения и агресивно поведение ,като по този начин самозалъгват себе си че само и единствено те са прави. Но това поведение е придобито ,много често от различни травми от детството. Точно тези хора всъщност са много слаби и неразбиращи себе си хора ,а поведението е вид самозащита на собствената им психика. Когато обаче тези хора успеят да трансформират гордостта в смирение стават доста силни психически и емоционално. Пребивавайки вече от едната страна те много лесно после могат да се справят с чувството за вина насадено им от други. Има грешки ,всеки прави грешки и винаги има някой ,който от дребнавост и комплекси да ни насади вина за тях. Нашето правилно поведение ,ако сме виновни,според мен,е да поемем отговорност ,за стореното и да направим всичко възможно да се поправим,така че да премахнем огорчението в обвинителя и да се чувтваме спокойни пред себе си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 (edited) Знаещият не бяга от чувството си за вина, той просто разбира причините. много по добре е човек да не губи толкова време в обвинения към себе си или другиго, а да се стреми да поправи нещата, да се учи, да избягва подобни грешки в бъдеще. да поемем отговорност ,за стореното и да направим всичко възможно да се поправим,така че да премахнем огорчението в обвинителя и да се чувтваме спокойни пред себе си Трудно му е на човека да се отърси изведнъж от комплексите, създавани от поколения наред и да заживее според Волята Божия,защото всичките тези комплекси му пречат да разбере коя е Божията и коя е човешката воля. Мисля, че в случая не става дори въпрос за прекалена гордост, а за страх Любовта – Любовта, Която е Бог, - освещава всички неща. Всичко, до което се докосне Любовта и нейният пречистващ пламък, става чисто и свято... Любовта е Пулсът на Битието и ако Тя се оттегли, всичко ще загине, защото Любовта е Волеизявлението на Бога. Всичко съществува и се поддържа благодарение на Божията Воля. И ако човек иска да утвърждава тази Воля, ако иска да живее в хармония с целия Космос, трябва да обича. пак там Редактирано Октомври 13, 2007 от Валентин Петров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Октомври 13, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 13, 2007 Пълно единодушие със Станимир, Донка, Таня, Adelaida, didi ts, xameleona Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alainpaula Добавено Октомври 14, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 14, 2007 Когато нашите действия, бездействия, мисли, желания и намерения доведат до резултат, който противоречи на това, което нашата съвест ни говори чувството на вина е като горчив сироп, чиято цел е да ни помогне да излекуваме тази частица от нас, която е породила тези нежелателни последици. Хората, поели по духовния път особено трябва да направят опит да чуят този глас на тяхната съвест и да насочат цялата си енергия за себепознание и разбиране защо се е стигнало до такива последствия. Само когато чувството на вина стане болезнено интензивно и когато не се опитваме да го притъпим, само тогава чувството на "никога повече" ще дойде от дълбините на нашето същество и ще ни разтърси за промяна и пробуждане. Има хора, които казват, че са живели 40 години с чувството за вина и това само им е навредило. Проблемът при повечето хора е, че те или се опитват постоянно да притъпят това чувство или просто го пренебрегват и си продължават живота всякаш всичко е наред. Това не само че няма да помогне чувството на вина да изчезне, но и ще се превърне в отрова, която ще изяжда душата им отвътре. Духовно израстване има когато застанеш лице в лице с чувството на вина, преживееш го дълбоко и интензивно и го оставиш да си свърши лечебната работа и да събуди душата ти за тези аспекти от твоята личност, които ти пречат да се развиваш духовно и да водиш по-щастлив и доволен живот. Дори при хора, които все още нямат духовно търсене вината може да бъде като лекарство. Пример за това са безбройните хора, които започват да търсят по-висок смисъл в живота си когато ги сполети някаква трагедия и те не могат да се отърсят от чувството на вина. Някои ще паднат в дупката на депресията, но повечето след като са изпитали най-големите дълбочини на ямите, в които ги е хвърлило тяхното съзнание, ще усетят някакво по-висше присъствие в живота си, което като с невидима нишка ги дърпа към по-голямо осъзнаване. Друга ситуация е когато нещо се е случило не по твоя вина, но други хора са пострадали. И тук ще засегна положението на учителите от екскурзията в Лим. Ако изобщо тези хора имат чувство на вина, то не се е породило естествено, а е направо наложено върху тях от родителите и цялото общество. Не може да има чувство на вина, когато не е имало намерение за определено действие или бездействие. Това мое мнение, разбира се, идва от моето пълно убеждение, че каквото те са направили, са го направили в състояние на "не-мислене", като зомбита, които са изпаднали в такъв шок, че ума не им е дал достъп до каквито и да било разумни и логични мисли, а само тялото се е ръководило от подсъзнателното желание да се спаси - да се спаси тялото, чисто на физически план. Същото като както има случаи ако майка види детето си да бъде премазано от камион, без да мисли вдига камиона във въздуха. Ако тя имаше някакви разумни мисли, тя никога и не би си помислила да ОПИТА даже подобно нещо, в същото време нейното тяло е било ръководено само от нейното подсъзнание и желанието и да спаси детето си я е направило като зомби, блокирало е нейния съзнателен ум. Та що се отнася до тези учителки и до други хора, оцелели след инцидент, в който са загинали други хора, те не трябва да изпитват чувство за вина /освен ако не им бъде внушено, наложено/, а трябва да изпитват чувство на благодарност към Бог, че им е бил дал втори шанс. Отношението на всички хора спрямо тях е някакво извратено - много хора си мислят "защо не умряха те вместо тези малки, невинни деца". Нима Бог така мисли за своите деца, така ги разделя на млади и стари, умни и глупави, etc? И като си представиш, че повечето такива коментари идват от вярващи хора. Като вярват в Бога, защо тогава не вярват, че има по-висши сили, които ръководят нашия живот и смърт? С поведението си просто отнеха възможността на тези учителки да почувстват повея на божествения вятър в техния живот, да изпитат духовни дълбочини недостъпни за повечето хора, които никога не са били в подобна ситуация. Но никой не обича хора, които оцеляват когато други загиват. И ги наказваме по най-жестокия начин с непоносимото бреме на чувство за вина. Но именно това чувство, породено от такива обстоятелства е една илюзия и човек трябва просто да му обърне гръб, защото не е основано на някакви действия или бездействия с определени намерения. Това е същото като да кажем на един сляп и глух човек, който е подминал умиращ човек на улицата: "Защо не го спаси бе?" Но хората са кравожадни и ако не могат да разрушат тялото ти, ще се опитат да разрушат душата ти чрез чувството за вина. От тази вина трябва да се отърсим, защото не е дошла от нашето съзнание и няма транформационна сила. Поздрави, Анна де Паула Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Октомври 14, 2007 Доклад Share Добавено Октомври 14, 2007 А може би си струва да се замислим как и защо един феномен в един случай е лекарство, а в друг - отрова, както посочва Ана. (добре дошла Ана! Много ти се радвам!) И понеже съм човекът, който 40 години е живял с това чувство - т.е. доста добре го познавам, както и последствията му - ще се опитам да поразсъждавам над впечатленията си от "вътре вината" и "над вината". Проблемът при повечето хора е, че те или се опитват постоянно да притъпят това чувство или просто го пренебрегват и си продължават живота всякаш всичко е наред. Това не само че няма да помогне чувството на вина да изчезне, но и ще се превърне в отрова, която ще изяжда душата им отвътре. Има само един начин да се притъпи или избегне чувството за вина - то е да се прехвърли върху другите, света, Бог - и да се продължи живота сякаш всичко е наред - т.е. аз съм си наред - Те са виновни, че не е така както аз смятам за "добро". Такива хора не са проядени от вината, а от противопоставянето си и негативизма си към всичко около тях. Е, аз не бях от тези, които притъпяваха, а от тези, които следваха и дори изостряха чувството си за вина, защото също като част от пишещите тук го смятах за "благородно" и за "лекарство". Винаги, когато го изпитвах, аз усърдно се стараех да "поправям" грешките си и да се извинявам. Резултатът? Научих хората около мен да ме управляват, да ме товарят с техните отговорности и да ме винят за всичко, което не им харесваше. Това определено ги разврати до патологична степен. Изпаднах в много силна зависимост от объркана система от ценности - мои и на близките ми, която се опитвах да "спазвам" и да доказвам на всички колко съм "добра". Замених Божията воля за мен и другите с думите " аз трябва, как можах, срам и т.п.". "Поправяйки" грешките от чувство за вина, ние се опитваме да си върнем контрола над ситуацията и над отношението на другите към нас и този път да постигнем "по-добри" резултати - т.е. засилваме гордостта си. Това никак не е лечение на частица от себе си - точно обратното... Когато вместо вина, ние изпитваме Любов и вяра в Божията воля, ние се опитваме да разберем защо сме попаднали в дискомфортната ситуация (която първо ни се иска да върнем обратно и да постъпим по друг начин) и за какво важно за нас нещо в самите нас и около нас се опитва да ни покаже тя. Т.е. вместо да я "поправяме", ние я изучаваме и следваме с Любов, не с гордост и осъждане. Сега благодаря на Бог за всички грешки, които ме е допуснал да направя, защото от тях съм научила най-големите и ценните си уроци. Но на въпроса кога и защо вината е "лекарство" - ами може би е като в хомеопатията - когато организмът не може да се ориентира още за патогените в него, вкарват му ги отвън, за да го "убедят" да се погрижи за хармонията си и да се изчисти от същото това, което му вкарват - т.е. отровата на вината. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.