Иванка Калбурджиева Добавено Юли 27, 2007 Доклад Share Добавено Юли 27, 2007 Здравейте! Много нужна тема и много ценен опит има споделен. Какво да направим или да не правим ние, възрастните, за да растат децата ни спокойни, свободни, смели, но и отговорни, загрижени за себе си и другите? Сега, когато синът ни е вече на 19 год. и поема своя път, мога да споделя нашия опит. Бина е казала кратко и точно: с много търпение, знание и обич, много обич, от страна на родителите. Като всички родители и ние бяхме неподготвени да гледаме дете. Естествено, изчетох книгите, които се намираха по онова време, а те бяха 2-3, но докато нещата не се усетят вътрешно, това знание не върши много работа. Така, в началото, имаше много забрани - това не прави, онова не прави... И скоро той престана изобщо да ни чува. Когато, обаче, започнахме да обясняваме ЗАЩО не трябва да го прави, всичко се оправи. И разбрахме, че децата разсъждават много логично и като се обяснява подробно и много спокойно и приятелски, те бързо схващат. Оттогава не сме имали проблеми в общуването, станахме и останахме приятели. Що се отнася до приказките, той, а и ние с него, сме изслушали стотици пъти многобройните приказки, които имахме на касетки и плочи. Много от тях са 'страшни', но в края винаги побеждава ДОБРОТО. Резултатът от това беше, че още от малък той се научи да различава добро и зло и да има активно отношение към тях - защитаваше доброто в реални ситуации в своето обкръжение. Когато стана на 3-4 години, баща му започна редовно да го води на разходки - в морската градина, в детските кътове, в зоологическата градина, където прекарваха часове. Там се срещаха с други деца, с други хора и постепенно детето се научи да общува свободно - нещо, което, за моя изненада се оказа, че не се среща толкова често. Беше палав, пълен с енергия. Както отбелязва Донка - просто му канализирахме енергията със занимания, които му бяха интересни - отначало карате, после народни танци, плуване... Смятам, че семейството е алфата и омегата за възпитанието на детето, но добрите учители и възпитатели могат изключително много да помогнат за положителното му развитие. Ние имахме шанса да попаднем на добри учители и в детската градина, и в първи клас, когато е много важно първият учител, който учи малкото дете на А, Б, да има излъчване, да се отнася с обич към децата, за да посещават часовете с желание. Свекърът ми казваше: "Детето ви се развива добре, внимавайте да не го объркате." Това се постарахме да направим. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Юли 27, 2007 Доклад Share Добавено Юли 27, 2007 Ваня, Благодаря на теб и всичко останали за написаното. Аз (като родител) съм няколко години след вас, но сега, с две поотраснали деца на 16 и 14 виждам, че този е пътят. Да обичаш децата си, без да ги глезиш, да си винаги до тях за помощ / подкрепа и съвет. И въпреки големите изкушения непрекъснато да поучаваш и да споделяш собствения си опит, да ги оставиш да порастнат. Защото не може да очакваме, дори да изискваме на моменти, децата ни да се държат като възрастни, ако не сме ги оставили да порастнат. А това е най-трудната част. Процесът започва още от раждането на детето, колкото и странно да звучи. И някак си изведнъж осъзнаваме, че децата вече не са деца, че имат собствен поглед за живота. Даже имат собствен живот и той не е задължително да съвпада с този, който ние бихме им избрали. А на нас все още ни се иска да са онези малчугани от снимките. Толкова бързо лети времето! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Иванка Калбурджиева Добавено Юли 28, 2007 Доклад Share Добавено Юли 28, 2007 Процесът започва още от раждането на детето... Така е. И се сетих, че когато проходи, никога не съм го спирала, защото можело нещо да се случи. Аз тичах след него, за да го предпазя от идваща кола или от друга някаква опасност, но не съм спирала устрема му да тича и да опознава околния свят. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Daisy8 Добавено Септември 28, 2007 Доклад Share Добавено Септември 28, 2007 Моето дете се страхува от една учителка в детската градина. Заведох я в детската градина за пръв път и с голямо желание . на третия ден започна да плаче и не искаше да ходи вече.На четвъртия -когато тази учителка се приближи до нея тя започва да трепери и да плаче.10 дни боледува.През тези десет дни започваше да плаче всеки път когато се споменаваше ходене в детската градина. Заведох я отново.На втория ден се случи въпрэсната учителка.Докато я събличах започна да плаче и да повтаря "искам само мама да дойде" .После зарови лицето си в полата на учителката и продължи да повтаря "искам само мама да дойде"... Учителката твърди че не е забелязала детето да се страхува от нещо , детето се чуствало добре , било спокойно , било послушно и само аз съм се притеснявала ...всичко друго било нормално. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
krasimiratileva1 Добавено Март 4, 2009 Доклад Share Добавено Март 4, 2009 Благодаря ви за споделеното, приятели Съгласна съм с вас. Ами ако вече поразията е направена, страхът е "посаден"....? Имате ли опит с лечението му? Не само в детските години, но и като възрастни...? Ами ако човек все още не осъзнава, че това, от което се страхува, е било насадено в него, за да бъде манипулиран, и нарича страха си истинска заплаха и предпазливост? Таня ни разказа как е излекувала страха на дечицата си - просто им е показала реалния източник на шума, който ги е изплашил. А дали това ги е убедило, че няма от какво да се страхуват по принцип или само за конкретния момент? Аз се опитвам, например, да лекувам страха на децата от критиката и лишаване от внимание и любов, когато допуснат грешка... Редовно показваме заедно как точно и на какво ни учи всяка грешка - при това преди да я допуснат. Те са спокойни, че това е нормално и показва какво, кога и къде сме забравили "да погалим с внимание - да му дадем любов и търпение". Ако ми се оплачат, че се страхуват от критиката на някой от авторитетите си - семейство или т.п. - предлагам да обяснят с думи прости и на баба или мама как се учим от грешките си и ги превръщаме в свои приятели и помощници. После им казвам, че критикуващите ги не знаят как точно да покажат колко ги обичат - предлагам при следващата критика да реагират: "Разбирам, че ми се караш и сърдиш, защото ме обичаш и искаш да съм по-добра. Но така само ме стряскаш - има време - сега се уча и е нормално да сгреша нещо. Като ми се караш, от страх започвам да греша повече..." - ей така просто истината в очите. Като им го кажа, децата ми казват - ами това си е точно така, само че не знаех как да им го кажа, а и ми става толкова мъчно, че не ме обичат, че само ми се плаче... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
aviana Добавено Март 8, 2009 Доклад Share Добавено Март 8, 2009 Аз се опитвам, например, да лекувам страха на децата от критиката и лишаване от внимание и любов, когато допуснат грешка... Редовно показваме заедно как точно и на какво ни учи всяка грешка - при това преди да я допуснат. Те са спокойни, че това е нормално и показва какво, кога и къде сме забравили "да погалим с внимание - да му дадем любов и търпение". Ако ми се оплачат, че се страхуват от критиката на някой от авторитетите си - семейство или т.п. - предлагам да обяснят с думи прости и на баба или мама как се учим от грешките си и ги превръщаме в свои приятели и помощници. После им казвам, че критикуващите ги не знаят как точно да покажат колко ги обичат - предлагам при следващата критика да реагират: "Разбирам, че ми се караш и сърдиш, защото ме обичаш и искаш да съм по-добра. Но така само ме стряскаш - има време - сега се уча и е нормално да сгреша нещо. Като ми се караш, от страх започвам да греша повече..." - ей така просто истината в очите. Като им го кажа, децата ми казват - ами това си е точно така, само че не знаех как да им го кажа, а и ми става толкова мъчно, че не ме обичат, че само ми се плаче... Това,което прочетох е страхотно...де да беше наистина толкова лесно понеже на мен ми трябваше години за да мога да създам такива отношения с родителите си и да развия мъдроста така да им отговарям и възприемам нещата.(а моите родители не са от най-леснитеама не са невъзможни) Знам за какво говориш и аз мисля така да уча децата си някой ден или децата с които смятам да се занимавам(ще уча или социална педагогика или социални дейности)И ако не бях срещнала едно момче със зряло мислене и разбиране за да ме научи на толерантност мисля,че бих била щастлива да срещна теб по пътя си за да разберапонеже мисля,че си страхотна учителка спрямо ценности и разбиране и това на което можеш да научиш другите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
tomodashi Добавено Март 8, 2009 Доклад Share Добавено Март 8, 2009 (edited) Родителите нито веднъж през живота ми не са ми отправили комплимент. Само са ме заплашвали и са ми са се карали.По добре светът да е без родители. Ако аз направя нещо хубаво сякаш съм развалил тяхното щастие, аз не трябва да мисля,да правя нещо хубаво,трябва да живея в страх за да са те щастливи. Редактирано Март 8, 2009 от tomodashi Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Март 8, 2009 Доклад Share Добавено Март 8, 2009 Родителите нито веднъж през живота ми не са ми отправили комплимент. Само са ме заплашвали и са ми са се карали.По добре светът да е без родители. Ако аз направя нещо хубаво сякаш съм развалил тяхното щастие, аз не трябва да мисля,да правя нещо хубаво,трябва да живея в страх за да са те щастливи. A ти щастлив ли си, като живееш в страх? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
tomodashi Добавено Март 8, 2009 Доклад Share Добавено Март 8, 2009 (edited) Някога съм живял като дете.Сега само съществувам. "A ти щастлив ли си, като живееш в страх?" И кое дете е щастливо ако живее в страх,и само за зло му говорят?Не ме караите да се усмихвам иронично. А как ще ми обясните поведението на родители за които децата не са център на семеиството,все едно колкото по-малко дете си,толкова повече те смятат за бреме и проблем и общуват и се радват само на възрастните,а на децата си не.В децата виждат болни,слаби,глупави същества на които трябва да се говори само за страха и злото.По-добре да споделиш някои свои проблем когато си бил дете с дявола или с напълно непознат отколкото с лудите родители.В родителите виждаш абсолютното зло защото то е постоянно зло което лъха от тях. Смятат че ще живеят вечно,че са наи-съвършенните същества на тази земя,с такова голямо самочувствие и същевременно всяват страх не само от себе си но и се оплакват от света. Редактирано Март 8, 2009 от tomodashi Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Март 8, 2009 Доклад Share Добавено Март 8, 2009 Благодаря ти авиана Сигурна съм, че ще намериш себе си и мястото си при децата. Томодаши ми припомни и други деца, с които съм срещала - които търсят и намират сами от какво да се страхуват и оплакват, за да привлекат утешаване, съжаление, ласка тип "о, горкичкото". Бях съвсем млада майка, когато друга по-опитна майка в двора на поликлиниката, където ходехме на консултации ми преподаде много ценен урок. Оттогава го използвам и в работата си. Четиригодишен палавник беснееше с очеводното намерение да се простре по плочките. Накрая успя и нададе вой, вдигайки към мама ожуленото си коляно. Мама, обаче, спокойно се изправи и бавно тръгна към него с ръцете на Ф. Умникът за няколко секунди схвана с какво намерение се беше запътила към него (очевидно имаше опит), воят секна изведнъж, той скочи и с разкривена усмивка завика "нищо ми няма - вече ще внимавам - само малко ме боли". Мама спря и се усмихна щастливо, изчака палавника да дойде при нея сам, прегърна го, целуна го и тихо каза "Браво - истински мъж си!". После седна на пейката и го остави да си играе сам. "Мъжът" след малко отново се развихри, но от време на време поглеждаше мама и намаляваше темпото. При всяка самопоправка мама го награждаваше с одобрително кимане и усмивка. Всяка майка знае колко е трудно такова поведение, кколко лесно хукваме да утешаваме плачещото си дете. Колко лесно се нахвърляме, изсипвайки върху детето напрежението, което сме изживяли, а след това компенсираме наказанието и грубите думи, които сме изтървали със задоволяване на капризи. И детето свиква, знае,че ако по някакъв начин предизивка гнева, след него ще последва компенсация... Подобно отношение на родителите води и до още един страх - че ако загуби неодобрението, ще загуби вниманието както на осъждащите го възрастни, така и на съжаляващите го... Изход има - научих го от онази майка преди много години. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
tomodashi Добавено Март 8, 2009 Доклад Share Добавено Март 8, 2009 (edited) Донка,аз не се оплаквам ,а давам съвети. Какво не трябва да правят родителите. Иначе съм падал и ми е текло кръв от коляното и ръката като дете поне 10 пъти. Лошото е не болката,а че бавно зарастват раните. А знаеш ли кое е наи-лошото и страшното,по-страшно от това да паднеш,дори и от раните и болката.Да покажеш раните на родителят ти и тои веднага да започне да се суети или да ти вика. НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ. По-добре кървящ по асфалта и кървящ вкъщи отколкото родителите чудовища да изследват как точно си се наранил.Ужас голям.Гадост. Това наричам Абсолютно зло,толкова голямо зло идващо от родителите че е по-добре да си физически наранен отколкото психически да те нараняват като наужким ти помагат. Редактирано Март 8, 2009 от tomodashi Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest pavletA Добавено Декември 22, 2010 Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 Интересна тема за страховете на децата.Много ми хареса и мнението на Донка, тя има може би най- богат опит, работейки с деца.Позволявам си да споделя своето виждане по въпроса за страховете на децата.Често моите палавници са били обект на възпитание и от бабите.Те вече носят по- различен модел на мислене, не са в динамичния ритъм на живота.Но имало е случки с цел на манипулация да внушават на децата ми страх от какви ли не измислени герои.Не желание за правилно възприемане на нещата от старите поражда грешна педагогика.Да внушиш на едно дете чувство на страх е немислимо.То възпитава у детето усещане за неувереност, несправяне с житейските предизвикателства.Една ситуация се разрешава по най - разумния начин, без манипулация.Потискането на едно дете, да бъде смирено кротко, да формира модел на поведение да слуша в наше присъствие, да не говори каквото то иска е пагубно.То трябва не да се налага ,а да бъде разбрано, оценено и уважено.Кълна се, че обществото бере ядове по училищните класни стаи от неразбрани деца .От собствен опит го споделям.Идваше ми да не съм пред класната стая в момент, когато синът ми не знаеше, а учителката въдворяваше ред.Гласът и бе 110 децибела.Ние родителите не разбираме своите деца.Да работим съзнателно и да възпитаваме своите слънца по най- отговорния начин. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Пламъче Добавено Декември 22, 2010 Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 (edited) Моя позната от малка е била плашена от майка си и баба си( с цел избягване на заболявания и наранявания ) с котки,кучета,петли,гъски и т.н. Като дете беше плаха и неуверена,вманиачена на тема хигиена. И до сега изпада в ужас от всяка животинка и полага огромни усилия да не предаде този свой страх на децата си. Борбата със страховете насаждани в детството е трудна,понякога непосилна. Редактирано Декември 22, 2010 от Пламъче Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ushna Добавено Февруари 26, 2016 Доклад Share Добавено Февруари 26, 2016 Виждам, че в темата не е било писано отдавна, ала все пак бих искала да попитам как могат да се обяснят страхове в много ранна детска възраст - под 2 години. Две неща в поведението на дъщеря ми ме притесняват. Първото, за щастие, отшумя в края на първата й година. И все пак и до днес не мога да си го обясня. Тя сънуваше кошмари. Зная,че звучи абсурдно. Ала някак разликата между някой, който изпитва физическа болка и някой, който има кошмар, е отличима. Второто е нейното недоверие към животните. Търси ги, проявява интерес, който аз насърчавам. Но в момента, в който я доближат на около 10 см тя се сгушва уплашено в мен. Доколкото ми е известно никой не я е плашил с тях. Не мога да си го обясня. Всеки ден при разходка тича след съседските котки, а не смее да ги докосне. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Февруари 29, 2016 Доклад Share Добавено Февруари 29, 2016 Сънищата, и тези от тях, които са кошмари са начини да преживеем емоция, която е прекалено силна за съзнателното ни преминаване през нея. Децата сънуват кошмари, когато се страхуват от нещо и преживяват страховете си на сън. Често когато се роди второ дете след малка разлика, първото преживява отделянето и преминаването му в друга роля в семейството през емоцията страх и я преживява през кошмара. Децата до 5-6 годишна възраст не разбират емоциите и не могат да ги назовават, но ги преживяват през усещанията, един такъв вариант е съня. За страха от животните , то не е толкова страх, колкото несигурност и плахост. Ако се демонстрира от възрастните и бавно и полека се въведе към новото усещане да докосне нещо съвсем различно, детето ще премине тази емоционална бариера. Имах приятелка, чието дете на 1.5г когато за първи път го заведохме на плаж изпитваше ужас и пищеше при идеята да го пуснем на пясъка. Усещането явно в началото беше без подготовка и не се хареса, след това мина време докато възстановим процеса по запознаване с новото усещане и всичко се оправи за няколко седмици. Донка 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ushna Добавено Март 17, 2016 Доклад Share Добавено Март 17, 2016 Благодаря Ви много за отговора, Диляна! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.