Донка Добавено Юли 12, 2007 Доклад Share Добавено Юли 12, 2007 (edited) За моя голяма изненада (тогава), колкото повече се стараех (да се самопреценявам - бел. моя) и колкото повече сили влагах, нещата с мен и около мен не само че не помръдваха в положителна посока, ами и видимо се влошаваха. Е, дойде моментът, в който нямаше накъде повече. ....После също така бавно и продължително взех да изплувам нагоре, променяйки малко по малко мирогледа си. В началото нещата помръдваха едва-едва, но точно тогава спрях и да се самопреценявам. Ако бях продължила със самопреценките, сигурно нямаше да издържа и щях да се разочаровам от това колко бавно напредвам, с което да разруша целия си напредък дотогава, че и за напред. А малко след това започнах да навлизам и в себепознанието, защото се оказа, че докато съм влагала време и сили да се себепреценявам, въобще не са ми оставали такива да се себеопозная. :thumbsup: Себепознанието е много по- дълбок процес, който далеч надхвърля наблюдението, анализа, дори и интуитивните прозрения. В себепознанието се включват още много, много неща. И себепознанието няма начин да спъне човека. Каквото и да научи за себе си. Напротив, то е задължително условие за вървене на ученика по Пътя. Има и някои допълнителни условия за успешно себепознание. :thumbsup: Да се опознаеш е необходимост, за да се познаеш в други хора, близки, сродни, да видиш, че сте една голяма обща част всички, неделима, едно цяло. Но нека самопознанието не стои на преден план, нека то се случва между другото, а другото, което ни вълнува да е с какво още можем да бъдем полезни на останалите. Иначе наистина лесно може доброто намерение за самопознание да се изроди в мнителност или нарцисизъм. :thumbsup: Мисля, че е време да отделим специално място на себепознанието - като се замисля, Багира го е казала много точно - "то е задължително условие за вървене на ученика по Пътя." Кога започва себепознанието? То закодирано ли е в гените ни? Можем ли да смятаме за себепознание поведението на малките деца? Ако е така, то кое отклонява детето от заложената в него "програма"? Или за себепознание можем да говорим едва когато личността вече е формирана и са развити интелектуалните способности? Можем ли да говорим за себепознание при хора, които никога не са се занимавали с психология и подобни науки? Наука ли е себепознанието или изкуство, или част от живота на всеки човек? Какви "още много неща" се включват в себепознанието? Има ли то нива? Кои са "катализаторите и ретардантите" на себепознанието? (Избликнаха ми толкова много спомени, наблюдения,въпроси, за които благодаря на Диана и Багира! За мен като педагог е много важно да узная колкото е възможно повече гледни точки, дори взаимоизключващи се... така че предварително ви благодаря на всички, проявили внимание към темата!) Редактирано Юли 12, 2007 от Донка Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Ама какъв конспект ни е приготвила Донка! Помалко, помалко... Преди време на една среща с деца на около 8-9 г. Ученичката на Сатиананда- свами Сарасвати им каза нещо от вида: " Задавайте си всеки ден въпросите: "Кой съм? Откъде идвам? Накъде отивам?" . Интересното е, че тя нямаше колебания- тези деца малки ли са за тези въпроси. Освен това и те не считаха, че тези въпроси не са за тях. Даже се опитваха да отговарят. Което ще да означава, че желанието на човека да знае отговорите им може да се счита за изначално. Също- че е възможно в течение на живота си да им дава все различни отговори. Което не значи, че няма смисъл да си ги задава, а точно обратното. Че наистина трябва да ги задава, и то достатъчно често. ( но не да прави само това, де! ) Също ще да значи, че за търсенето на отговорите не е задължително условие наличието на знания по психология и др. Те, като всички човешки знания, могат да помагат, стига човек да не се вкопчи в тяхната абсолютност, а да успее да прескочи отвъд тях. Могат и да пречат- ако не успее да направи това. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shelter Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Понякога се чувствам като някой,който носи пред себе си заключена врата и все се опитва да мине само и точно през нея,въпреки че около му няма други прегради,освен тази,съща врата.Боя се,че някак ми е невъзможно да се освободя от нея,сама.От друга страна трудно се доверявам,въпреки показваната дружелюбност.Колкото повече се опитвам да се разбера,толкова повече се съмнявам в истинността на разгаданото.Сякаш то е,което ме стъписва и вместо да продължа,спирам.Питам,но отхвърлям отговорите.Едно непрестанно лутане.Дали наистина е нужно да се поставям под микроскоп,всяка минута?! Ето,как днес казвам обратното на вчера! ,но и че пак съм под обектива. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Ха, много добре познато усещане! Но има, има други врати... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Тази тема и другата на Селсал - Тайната да преценяваме себе си, не са ли някак огледални и взаимозаменяеми? Едната е контрапункт на другата. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest valentinus Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Извинете ме, но аз не виждам нищо интересно в себе си в това си природно състояние. Не съм в нищо повече от граф Сергей - моят котарак /синя руска котка/. И аз имам ТРИ основни потребности като него - храна, убежище и ...да речем, жена ми. Другото е несъществено и горе-долу се включва в тази схема. Че какво толкова ми е интересното, че да се занимавам със САМООПОЗНАВАНЕ?! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 13, 2007 Автор Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Колкото повече се опитвам да се разбера,толкова повече се съмнявам в истинността на разгаданото.Сякаш то е,което ме стъписва и вместо да продължа,спирам.Питам,но отхвърлям отговорите.Едно непрестанно лутане.Дали наистина е нужно да се поставям под микроскоп,всяка минута?! Интересен поглед! Може би се получава така, когато се опитваме да си дадем някакъв окончателен отговор - кой / какъв съм аз. Може би защото само един стабилен отговор би бил основа за себепреценка. Ако себепознанието е само начин да се самопреценим, а не самостоятелен процес, то наистина е под съмнение истинността на резултатите - нали "всичко тече всичко се променя". В момента, в който сме стабилизирали резултата от самопознанието, се оказва, че отново имаме нужда да "презаредим страницата" с новопостъпващата информация и така без край.... Излиза че себепознанието не предполага достигането до някакъв окончателен отговор, дори и да го обявим за временен. Изискването да формулираме такъв обикновено е катализатор за повечето процеси, но тук може би е ретардант? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Naveli Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Колкото повече се опитвам да се разбера,толкова повече се съмнявам в истинността на разгаданото.Сякаш то е,което ме стъписва и вместо да продължа,спирам.Питам,но отхвърлям отговорите.Едно непрестанно лутане.Дали наистина е нужно да се поставям под микроскоп,всяка минута?! Интересен поглед! Може би се получава така, когато се опитваме да си дадем някакъв окончателен отговор - кой / какъв съм аз. Може би защото само един стабилен отговор би бил основа за себепреценка. Ако себепознанието е само начин да се самопреценим, а не самостоятелен процес, то наистина е под съмнение истинността на резултатите - нали "всичко тече всичко се променя". В момента, в който сме стабилизирали резултата от самопознанието, се оказва, че отново имаме нужда да "презаредим страницата" с новопостъпващата информация и така без край.... Излиза че себепознанието не предполага достигането до някакъв окончателен отговор, дори и да го обявим за временен. Изискването да формулираме такъв обикновено е катализатор за повечето процеси, но тук може би е ретардант? здравейте, Съгласна съм, че себепознанието не предполага окончателна дефиниция. По-скоро е непрестанен процес, но не на самонаблюдение а на даване на свобода, свобода да се разгърнем, да се разкрием, да разцъфнем и да се променяме. Свободата е ключът, останалото е дръзновение и усещане, че си на Пътя и няма нужда от самоанализи и харакирита, защото не само усещаш, но и знаеш, че си който трябва да си и си там, където трябва да си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Тази тема и другата на Селсал - Тайната да преценяваме себе си, не са ли някак огледални и взаимозаменяеми? Едната е контрапункт на другата. Не, не мисля, че е контрапункт, нито пък огледална. Двата процеса себепреценка и себепознание имат за обект едно и също нещо и дори могат да вървят паралелно, ако човек желае, стига да не обръща голямо внимание на себепреценяването, защото това ще му попречи да върви напред. Кога започва себепознанието? То закодирано ли е в гените ни? Можем ли да смятаме за себепознание поведението на малките деца? Ако е така, то кое отклонява детето от заложената в него "програма"? Или за себепознание можем да говорим едва когато личността вече е формирана и са развити интелектуалните способности? Можем ли да говорим за себепознание при хора, които никога не са се занимавали с психология и подобни науки? Наука ли е себепознанието или изкуство, или част от живота на всеки човек? Да, много въпроси ни е задала Донка. Аз не съм нито психолог, нито педагог, но темата определено ме вълнува. И не само от сега. Когато наближи времето да се сдобия със собствени деца, потърсих информация относно възпитание, психология и т.н., но държа да подчертая, че отговорите ми са предимно от моя личен опит и наблюдението на другите около мен. Съдейки по израстването на моите деца, мога да кажа, че себепознанието ми изглежда наистина един вроден процес, който започва веднага след раждането. Цялото поведение на бебето говори, че то от момента, в който се посъвземе след раждането, започва активно да опознава първо себе си и чак след това започва да разширява сферата на познанието си. Но увеличаването на обектите на познание не означава, че процесът на себепознание е приключил, напротив, той продължава и то е очаровано от новите и чудесни неща, които продължава да открива у себе си до ... около 1,5-2годишна възраст. Тогава детето вече е доста добре запознато с нашата понятийна система и възрастните около него за съжаление го вкарват в капана на преценките и самопреценките. Дори и съвсем невинно и неволно, например: "Ти си малък." И какво от това? Нужно ли е да казваме на детето, че е малко; какво му помага това? За мен беше жалко да гледам някои познати деца да казват при подкана от моя страна да направят нещо - Аз съм малък/ка! Винаги съм се стараела да не натрапвам такива оценки на моите деца. Когато дъщеря ми беше на 2 годинки и казва например "Искам вода.", аз й отговарям "Твоята чашка е на плота - вземи си я". Баба й беше у дома и веднага се намесва: "Чакай, ти си малка, не можеш да я стигнеш, аз ще ти я подам.", аз й казвам: "О, тя чудесно се справя сама!" и детето премества едно пластмасово столче до плота, качва се на него и пие вода. За такива изпълнения дори съм отнасяла критиката, че съм безотговорна и мързелива майка, но пък детето усилва вярата в собствените си сили, става самостоятелно, цени способностите си и се старае да разкрие и други свои възможности. Но невинното "Ти си малък" в не малко семейства се развива в цели фермани от класификации от типа: Ти си несръчен, Ти правиш бели, Ти цапаш, Ти само ме ядосваш .... дори до Ти си лош, Ти си глупав, Боянчо е по-послушен от тебе и т.н. Това определено стагнира детето, то продължава да се себеопознава, но ентусиазма му постепенно намалява, то все повече се вслушва в нескончаемите оценки от страна на авторитетите в неговия живот (ако пък не ще да се вслуша, чрез вземането на наказателни мерки обикновено го принуждават да се вслуша) и започва само да се самопреценява. Виждала съм съвсем малки деца, които дори не искат да опитат да направят нещо ново и ми обясняват много подробно и аргументирано защо (излишно е да казвам, че аргументите са съставени от оценки и себепреценки). В детските градини и училищата процесът на преценяване се развихря до небивали размери - там и базата за сравнение се увеличава, и системата за отчитане на резултати е такава. От този капан на детето му е доста трудно да излезе само. То расте, като все повече залага на себепреценките. Те именно го довеждат и до формирането на ред комплекси в зависимост от наложените стереотипи в конкретната обществена среда и доколко то като личност се вписва в тях. Излизането от капана е трудно, обикновено става в по-зряла възраст, а може и въобще да не се излезе от капана. Много възрастни изобщо не се замислят те самите какви са, кои са им най-силните страни, какво е тяхното призвание, какви потенциални сили и възможности имат, с какво могат да са полезни на себе си и на другите .... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Ето, проясняват се нещата! Вальо вече е постигнал себепознанието за себе си. Блазе му! Току -що изгълтах една дебела книга. Няма да запомня много от нея, но ето едно подходящо изречение от нея (не е в противоречие с истината на Вальо) : " Трябва да откриеш истината за себе си. Не е достатъчно да я знаеш" Бих добавила- каквато и да е. Даже и да иска три мозъчни гънки за проумяване. А защо ни е? Може би за да не спираме до нея? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Понякога се чувствам като някой,който носи пред себе си заключена врата и все се опитва да мине само и точно през нея,въпреки че около му няма други прегради,освен тази,съща врата.Боя се,че някак ми е невъзможно да се освободя от нея,сама. Човешкото съзнание си е ограничено и когато един човек е достатъчно отворен, достатъчно търсещ развитие и новости, винаги има една врата, която си носи затворена. Поне една. Такава е природата на съзнанието просто. Когато отваряш една врата, ти неминуемо затваряш друга. За онзи, който се преобразява, винаги нещо ще изчезва, няма как. Когато се изправиш пред нов хоризонт, перспективата ти става съветник, но не винаги е за добро. Когато живееш на по-бързи обороти, шеметът е неизбежен. И той е двустранен процес - носи едновременно към светлината, но и към мрака, състои се от две противоположни въртеливи движения. Виждаш прекалено много и прекалено малко. Виждаш всичко и нищо. Понякога човек съзира такива дълбоки небеса, че чак изглеждат тъмни. Самопознание - добре. Но какво е, когато непрекъснато се развиваш и то с бързи темпове, няма време сякаш да се наблюдаваме, губим време сякаш така. Да се самопознаем, добре, чрез какво, чрез ограниченото ни съзнание ли, хм, не знам, не знам... дали това не е отново изкушение. Връх, още по-страшен, защото не съществува. И не ставаме ли така "заслепени слепци". Не знам. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 13, 2007 Автор Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 За онзи, който се преобразява, винаги нещо ще изчезва, няма как. Когато се изправиш пред нов хоризонт, перспективата ти става съветник, но не винаги е за добро. Всъщност дали наистина изчезва или само на нас така ни се струва, защото очакваме да си остане каквото е било... А то си е останало, винаги остава! Но в друга форма - вплетено е в паметта на новото, на настоящето. А настоящето нишка по нишка се вплита в бъдещето. Нищо не се губи или създава - само се превръща от една форма в друга... закона... А това за спирането на развитието, за да се себепознаваме е интересно. Моят опит, обаче показва, че точно ако спрем, тогава няма да се опознаем - тогава ще е снимка, срез на определения момент. Опознаването е наблюдение на себе си в развитие - начините по които се променяме според ситуациите, мисля дават най-точна представа за нас самите... А, и за върха е интересно - значи себепознаването може да бъде "изкачване на връх"? А на мен винаги ми се е струвало като поле.... без хоризонти дори.... океан може би? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Inatari Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Себепознанието е изцяло съзнателно решение . Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 За онзи, който се преобразява, винаги нещо ще изчезва, няма как. Когато се изправиш пред нов хоризонт, перспективата ти става съветник, но не винаги е за добро. Всъщност дали наистина изчезва или само на нас така ни се струва, защото очакваме да си остане каквото е било... А то си е останало, винаги остава! Но в друга форма - вплетено е в паметта на новото, на настоящето. А настоящето нишка по нишка се вплита в бъдещето. Нищо не се губи или създава - само се превръща от една форма в друга... закона... Законът на кръговрата, на колелото, което се върти, е местен закон. На Земята. За да има Ново, в истинският смисъл на понятието Ново, трябва нещо старо да отмре. Няма как Новото да се роди, ако старото е заело пътя му. Та предпочитам да затварям врати, за да отварям нови, и дори желая такъв вид смърти да ми се случват, както и ми се случват. И Слава Богу! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Може би първо трябва да си отговорим на въпроса "Какви искаме да бъдем?" Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Юли 13, 2007 Доклад Share Добавено Юли 13, 2007 Защо си мисля, че тези теми са повтаряни и преповтаряни? Толкова ли нуждата от себеизлияние е голяма. Когато мълчанието казва всичко? Не зная вече нищо. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 14, 2007 Автор Доклад Share Добавено Юли 14, 2007 Може би първо трябва да си отговорим на въпроса "Какви искаме да бъдем?" А! За това не се бях сетила! Себепознанието, погледнато през призмата на това, което искаме да бъдем. Значи в този случай сравняваме, това, което наблюдаваме (себе си) с някаква мярка, еталон за себе си, която сме изградили в ума си. Въпрос: А този еталон стабилен ли е или се променя според динамиката на нашето развитие и ситуациите, в които попадаме, нова информация, която получаваме? Този еталон доколкото разбирам отчита какво от него вече сме постигнали и го одобрява и дава стимул за продължаване, а санкционира с неодобрение и затормозяване процесите, които ни отдалечават от него... ? Интересно! А как да се предпазим от зависимост от този еталон и как да не го абсолютизираме и замразим? Ами ако това, което искаме да бъдем в момента никак не е най-доброто за нас и затова не ставаме такива? Тогава ще излезе, че ние не одобряваме доброто у себе си, защото еталонът ни изопачава представите за себе си...? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Юли 14, 2007 Доклад Share Добавено Юли 14, 2007 (edited) Ето една хипотеза, по отношение на еталона, особеностите му, заблудите, свързани с него: 1. "Еталон" съществува. Може и други имена да му дадем. Матрица. Програма. Няма значение. 2. Збравили сме го. Или искаме да пробваме друг. 3. В момента сме точно това, което сме си измислили. И си мислим, че сме измислили нещо друго. Но измисляме все подобия. Непълни. Динамични. Може и да не ни харесват. Тогава разбираме, че не сме измислили нещо хубаво. Може и да ни харесват. Тогава още не сме разбрали какво сме си измислили. 4. В процеса на себепознанието започваме да се досещаме за двата еталона. И да се пробужда копнежа по онзи, изначалния. И един ден изживяваме: "Да бъде..." Редактирано Юли 14, 2007 от Багира Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 14, 2007 Автор Доклад Share Добавено Юли 14, 2007 :thumbsup: Много ми допадна хипотезата! Излиза, че себепознанието е познание на заложената в нас матрица, програма, в залагането на която нашата личност не е участвала - обратното, тя е създадена като инструмент за реализацията и! 4. В процеса на себепознанието започваме да се досещаме за двата еталона. И да се пробужда копнежа по онзи, изначалния. И един ден изживяваме: "Да бъде..." Може би това е една от тайните - да отделим (но не да разделим) двата еталона - заложения, матрицата от измисления от нас. Това означава ли,че когато познаваме себе си, ние познаваме едновременно двата еталона и взаимодействието между тях или познаването на себе си означава познаването само на матрицата - другото е временно и опознаването му би ни объркало и забавило само? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Юли 14, 2007 Доклад Share Добавено Юли 14, 2007 (edited) Ами, като продължим още малко хипотезата, можем да видим, че нашия "еталон" не ни е много необходим, но ако не го приемем, разберем, използваме, колкото е възможно, но с ясната мисъл да го оставим, няма как да стигнем до другия "еталон". А ако познаем изначалния еталон, сигурно ще узнаем и за Създателя му... Но може да е по- важно Той да ни познае. Че сме готови да си припомним изначалния "еталон" И все пак - това е хихотеза. Нека всеки да види може ли тя да му бъде полезна, работи ли. Редактирано Юли 14, 2007 от Багира Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Юли 14, 2007 Доклад Share Добавено Юли 14, 2007 Може би първо трябва да си отговорим на въпроса "Какви искаме да бъдем?" Така ли? Може би са нужни малко повече разяснения, с какво може да ни помогне в себепознанието отговора на този въпрос. Аз мисля, че между това какви сме, какви можем да бъдем и какви искаме да бъдем има голяма разлика и не е ясно нашите стремежи помагат ли ни в този случай. В този дух е и хипотезата на Багира. Тя най-вероятно работи, обаче поне на мен този заложен еталон/програма/матрица ми се разкрива малко по малко, бавно и постепенно и направо не ми е ясно дали един ден ще го видя и осъзная целия, че да си го позная като изначален и т.н. Ама то няма и нужда май. Единодушна съм с Донка, че себепознанието е:А на мен винаги ми се е струвало като поле.... без хоризонти дори.... океан може би? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 14, 2007 Автор Доклад Share Добавено Юли 14, 2007 Можем ли да говорим за себепознание при хора, които никога не са се занимавали с психология и подобни науки? Докато ми се въртеше тази тема в мислите днес, си спомних за моята покойна баба - селска полуграмотна жена, трудолюбива, позитивна, прозорлива... Изплува ми един разговор с нея, когато бях съвсем млада и тя беше човекът, с когото споделях първите си сърдечни вълнения и влюбвания. (С майка ми не можех - тя веднага започваше да раздава преценки, поучения, да ме предпазва...). Тя искрено преживяваше с мен "терзанията" ми и в тази връзка ми разказа как на времето са "имали любов" с дядо преди да решат да се съберат. Тогава ми е правила впечатление само историята, сега, обаче, ми изплува друго - тогава не съм го забелязала. Тя разказваше за своите преживявания от нейното минало не просто като случки - по-голямата част от разказа и беше описание на това, което е чувствала, мислела тогава, какъв човек е била. Тя като че ли се самонаблюдаваше отстрани и изучаваше себе си. От време на време разказът и минаваше в настоящето и как се чувства и каква е сега, как се е променила. Нямаше и следа от преценки (нито положителни, нито отрицателни) - радваше се на себе си и на всичко, което е преживяла... Изкуших се да си помисля,че ниското образование я е спасило от само-критиките и преценките за себе си, но веднага си спомних за нейна съседка, която макар и също полуграмотна говореше за себе си само със самооценки - и положителни, и отрицателни... За нея не беше важно какво мисли и чувства, а дали е "каквато трябва да бъде", за да е уважавана... Може би си зависи от човека, не от образованието и прочетените книги... И както двете се отнасяха към себе си, точно така се отнасяха към другите... Което ми извади нов въпрос - влияе ли нашето себепознание на начина, по който опознаваме хората около себе си? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Юли 15, 2007 Доклад Share Добавено Юли 15, 2007 Може би първо трябва да си отговорим на въпроса "Какви искаме да бъдем?" Така ли? Може би са нужни малко повече разяснения, с какво може да ни помогне в себепознанието отговора на този въпрос. Аз мисля, че между това какви сме, какви можем да бъдем и какви искаме да бъдем има голяма разлика и не е ясно нашите стремежи помагат ли ни в този случай. В този дух е и хипотезата на Багира. Тя най-вероятно работи, обаче поне на мен този заложен еталон/програма/матрица ми се разкрива малко по малко, бавно и постепенно и направо не ми е ясно дали един ден ще го видя и осъзная целия, че да си го позная като изначален и т.н. Ама то няма и нужда май. Единодушна съм с Донка, че себепознанието е:А на мен винаги ми се е струвало като поле.... без хоризонти дори.... океан може би? Значи говоря за създаването на идеализиран образ, притежаващ такива качества, каквито искаме да постигнем в по-близко или по-далечно бъдеще. Може да използваме за идеал и образа на действителна личност. Разбира се представата ни за идеал е абсолютно субективна и с течение на времето търпи изменения. Но мисля, че при всички случаи тази представа ще бъде по-точна от представата ни за себе си. Така ще имаме база за сравнение и в същото време цел към която да се стремим. Между това какви можем да бъдем и какви искаме да бъдем в случая няма разлика защото говорим за качества на характера, а външните условия, кармата и др. не са решаващи при изграждането им, а ние самите. Това е най-лесния начин и реално да придобием тези качества. Буда беше казал, че човек е това което мисли, а изградения образ на ментално ниво много лесно може да се превърне в реалност на физическо специално в този случай. Всъщност целия този метод със създаването на идеал въплъщаващ нашите цели и стремежи е широко застъпен на изток, под една или друга форма. По отношение на това, дали може идеала ни да въплъщава качества които да се окажат несъвместими с духовното ни развитие, мисля че е напълно възможно и по този начин да се стремим целенасичено да развиваме отрицателни черти на характера си. Е преценката си я прави всеки за себе си. Всичко за което говоря (а и цялата тема) е пряко свързано със способността за радличаване и с това доколко сме подвластни на различните илюзии, а те се разсейват чрез знание и опит. Все пак както казах, представата ни за идеал, както и тази за себе си вероятно ще претърпят множество изменения и заблудите ще бъдат преодолени (те тъй или иначе са си съществували в нас самите преди да ги прехвърлим в идеала към който се стремим, т.е. не са резултат от последния). Хубаво е да има и последователност. Да се стремим поетапно, търпеливо и според моментните си възможности в желаната посока. Това предполага пак един вид самооценка на собствените си сили, но тя е от по-различен тип и сравнително лесна за извършване и коригиране. В заключение искам да кажа, че приближавайки се към идеала, самия идеал ще се развива и ние никога няма да сме в състояние да го достигнем, защото идеала в абсолютен смисъл е безграничен и непостижим, а нашия собствен идеал просто показва границите до които достига погледа ни по пътя към безпределността. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Юли 15, 2007 Доклад Share Добавено Юли 15, 2007 (edited) Ах, ако знаехме какво да искаме! И най- идеалният ни идеал няма да е ТОВА! Все ще е това, което НИЕ искаме! А ние ... не се ли наискахме... малко ли ни е... Защо питам ... Щом не ни е достатъчно- значи- малко е. Още опит е необходим. Ау-у-у! (жалко, не беше пантерски възглас, но пък съответства на усещането ) Редактирано Юли 15, 2007 от Багира Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 15, 2007 Автор Доклад Share Добавено Юли 15, 2007 По отношение на това, дали може идеала ни да въплъщава качества които да се окажат несъвместими с духовното ни развитие, мисля че е напълно възможно и по този начин да се стремим целенасичено да развиваме отрицателни черти на характера си. Е преценката си я прави всеки за себе си. Всичко за което говоря (а и цялата тема) е пряко свързано със способността за радличаване и с това доколко сме подвластни на различните илюзии, а те се разсейват чрез знание и опит. Все пак както казах, представата ни за идеал, както и тази за себе си вероятно ще претърпят множество изменения и заблудите ще бъдат преодолени (те тъй или иначе са си съществували в нас самите преди да ги прехвърлим в идеала към който се стремим, т.е. не са резултат от последния). Хубаво е да има и последователност. Да се стремим поетапно, търпеливо и според моментните си възможности в желаната посока. Това предполага пак един вид самооценка на собствените си сили, но тя е от по-различен тип и сравнително лесна за извършване и коригиране. В заключение искам да кажа, че приближавайки се към идеала, самия идеал ще се развива и ние никога няма да сме в състояние да го достигнем, защото идеала в абсолютен смисъл е безграничен и непостижим, а нашия собствен идеал просто показва границите до които достига погледа ни по пътя към безпределността. Опитвам се да намеря допирните точки на двете хипотези - за себепознанието като познание на програмата, изначално заложена в нас и за себепознанието като опознаване на себе си в процеса на постигане на идеала "какъв искам да бъда", както и на самия идеал, към който се стремим. Мисля,че не се изключват, а се допълват взаимно. Може би това са пътищата на себепознание на близкия Аз - вътрешен субект и наблюдател; и далечния Аз - наблюдаваните роли, в които се проявявам (по Кен Уилбър - Интегрална психология). Програмата заложена в нас - хипотезата на Багира - е като че ли себепознанието на близкия Аз... Постигането на идеала ни прилича на познанието на нашия далечен Аз - обективно проявеният вътрешен Аз Двата аза са неотделими един от друг - те заедно плюс всеки друг източник на идентичност образуват според Уилбър цялостния Аз. Така че себепознанието може би наистина тече в два потока - този на вътрешния, и този на външния Аз Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.