Как да приемаме грешките?

[Слънчева]

Дианче, нормално е да роптаем и да не сме съгласни с грешките на другите. Изпитала съм върху себе си /по-точно върху детето си/ доста лекарски грешки. НО, когато въпреки болката разрових вътре в себе си и видях, че за всяко нещо си има причина, започнах да се променям. И простих, на докторите... Отминах ги и даже любов им изпратих. Намерих други, които наистина помогнаха на детето ми. Значи причините за някоя случка първо вътре в нас трябва да потърсим. Когато променим себе си и благодарим за уроците, Вселената ни изпраща помощници.

Светът е подреден прекрасно и нищо случайно няма. Но все пак е нужно да прогледнем.

[Ася_И]

Може би трябва да разделяме грешките на свои и чужди? От всяка грешка може да се извади поука или да се придобие опитност. Своите грешки може да се опитаме да поправим, може и да успеем. Но с чуждите? Смятам, че трябва да оставим другите да получат своя житейски урок, независимо дали ми харесва на мен или не, независимо дали на другите това се нрави.

Наскоро бях в критична ситуация - ставаше въпрос за живота ми. Според мнението на лекарите аз просто трябваше да си умра, бавно и мъчително, нямах никакви шансове за успешна операция, а тук евтаназията не е разрешена. (Пък и за мен това не е правилният път) И все пак помолих за помощ - да ми се даде шанс за този 0.0000...1 процент, който теоретично съществува. Лекарят, който го направи от самото начало ме предупреди, че шансът е около нулата. После, когато всичко мина успешно ми каза: Аз не съм Бог за да решавам кой да живее или умре. Аз трябва да помогна, щом е имало нужда, ти имаш право на избор. На тези, които ми казваха, че няма смисъл да се боря, защото ТЕ мислят, че няма смисъл - ами обаждам им се да им кажа колко съм добре и да им пожелая здраве и щастие. Дано са си извадили поука от ситуацията.

Та така с грешките.

[Донка]

Ася! Ето защо е нужна свободата - ние сега започваме да вървим към нея.

Ако усещането е, че учителката греши, ще си преместите детето при друга учителка, когато нещата станат толкова трудни за детето, че вместо полза, виждате само вреда.

Аз обаче, ще дам обратен пример от моята практика. Идва родителя и казва, че аз греша (в прав текст) като не давам и не искам от децата да пишат транскрибцията (а те са на 8-9 години). Аз съм взела това решение след внимателен анализ и дълъг опит точно в този период и ниво. Виждала съм с очите си пораженията от това, на което настоява той. Е, аз вече не го убеждавам, а кротко се усмихвам и казвам тихо - ами ако смятате, че уча детето ви грешно, просто го преместете в друга школа или си го учете сам.

Обратно, обаче - няколко години категорично отказвах да работя като занималня по английски и да помагам на учениците за уроците и домашните. Все още смятам, че това не е добрият начин. Обаче, забелязах, че за някои от тях това е единственият възможен начин. Всеки опит да постигна с тях нещо положително по другия начин поставяше детето "на два стола и накрая в средата". Тогава взех соломонова позиция. По принцип аз не допускам грешка и основната част от учениците ми вървят по моя начин и то успешно. Има случаи, обаче, в които решението е друго. Усетих грешката си не в това, че съм избрала неподходящ начин, а в това, че съм абсолютизирала единия - т.е. отнела съм си свободата да се променям и адаптирам...

И пак свършихме до свободата .... и любовта ... безусловната.

[Донка]

Може би някой е останал с впечатление, че моята позиция е да не забелязвам грешките и да не реагирам. Държа да уточня , че това съвсем не е така. Обратното. Определено смятам, че ако някой забележи погрешни действия или позиция, уведоми за това грешащия и други хора, но всичко остане до тук, това не означава, че то е реагирал. Той само си е казал мнението и дотук.

Моята реакция е далеч по-драстична от казването. Като една дева, аз не казвам, а мълча, но действам. Ето няколко примера от реалното ми общуване, само няколко.

- идва техник за ксерокса. Обяснявам му какво става и показвам с пръст натрупания остатъчен тонер върху барабана. Той махва пренебрежително с ръка и надменно ми казва, че това е повреда на барабана. Аз го поглеждам внимателно в очите, казвам, че сигурно е прав, защото аз съм една обикновена учителка и нищо не разбирам, след което му казвам, че сега нямам пари за нов барабан и ще му се обадя, когато реша да го сменя. Минути след като виждам гърба му, звъня на другата фирма. Познайте дали ще извикам повече първия техник за каквото и да било.

- отивам да плащам интернета и учтиво задавам въпроса защо през последните няколко месеца връзката е толкова нестабилна. Пренебрежителен поглед - това не е мой проблем, госпожо. Нали все пак имате интернет....Плащам мълчаливо.... последната такса за този доставчик.

- колежка (това по времето, когато бях учителка в училище) започна да влиза по всяко време в часовете ми, а тя по това време има свободен час, и да ме занимава с неща, които бихме могли да си кажем и на междучасието в учителската стая. След третия път разбрах, че тя не разбира неудобството, но нищо не и казах. При следващото влизане тя улучи обяснение на тежък материал. Погледнах я дружелюбно, но сложих ясно пръст на устата си, после направих изразителен жест с ръка и лице да ме изчака, защото сега не мога. Тя постоя в стаята - аз говорех и не забелязвах присъствието и. В един момент тя излезе, след малко пак надникна, аз бях в разгара на един диалог с децата и и отново махнах с ръка да почака. След 10на минути звънецът удари, нея я нямаше на коридора. Две междучасия по-късно я видях в учителската и приятелски я попитах какво имаше да ми каже - а, нищо особено, исках да те видя и да те поканя да изпием едно кафе след работа. Повече не влезе в мой час, но никоя от нас не се обиди или извини.

В примерите с ваксината - ами това не е грешка, това е заблуда и самозаблуда. Семейството не е посочило или наказало грешка, то е извадило на бял свят факти...

Лекарите - ако група лекари убеждават пациент, че се нуждае от имплантант, а всъщност костта е само напукана и спокойно може да зарасне и без него, това вече не е грешка - това е или умишлено ограбване на пациента или професионална непригодност. Грешката беше моя, че оставих баща ми на 80 г. и майка ми на 70 - изплашена и в мътно състояние на съзнанието - да решават и подписват. Трябваше да се намеся своевременно и да разпитам внимателно и да се консултирам с други специалисти, мои лични познати, на които имам доверие. Прав е Текери - ако нямаше наивници, нямаше да има мошеници.

А ако наистина е неволна грешка, всеки от нас ги прави и си ги вижда и си ги изправя. Ако виждам, че има неприятни резултати, но не правя усилие да променя начина, а очаквам да се променят някак резултатите или ми е все едно - това вече не се казва грешка, според мен.