Guest Христо Добавено Декември 6, 2011 Доклад Share Добавено Декември 6, 2011 Кино Отвънка беше шум и светеха реклами. В афиша пишеше: "Една човешка драма." Отвънка беше шум и конника на Крум се потеше от стискане в дланта ми. И стана тъмно. В белия квадрат лъва на "Метро" сънно се прозина. И изведнъж – шосе, след туй гора и в дъното небе – просторно, синьо. И на шосето, точно на завой, се срещат две луксозни лимузини. Това е нашия герой и нашта героиня. След удара излиза джентълмен и взема във ръцете си чилични като перце примрялото момиче. Отваря си очите – те горят, премрежват се и гледат небосвода, Да видиш ти какво момиче, брат – като жребица от разплодник!... В дърветата – разбира се, славей. Ръми над тях спокойно синината. Примамлива и мека зеленей оттатък шанците тревата. Един размазан Джон целува страстно Грета. По устните му – сладостна лига... С т и г а ! Къде е тъка нашата съдба? Къде е драмата? Къде съм аз? Кажете! В гърдите ни опрян е за стрелба на времето барутно пистолета. Та можем ли да любим и скърбим с наивната ви лековерност? Гърдите ни са пълни с дим, а дробовете ни – с каверни. Така ли срещаме на път любимите си с лимузини? – Изгрява любовта ни в труд – сред дим, сред сажди и машини. И после... Сивия живот, борба за хлеб, мечти неясни; и вечер – тесното легло, в което неусетно гаснем... Това е то. Това е драмата. Станалото – е измама. Никола Вапцаров Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Декември 7, 2011 Доклад Share Добавено Декември 7, 2011 Днес се навършиха 102г. от рождението на Никола Вапцаров. Ето едно стихотворение, което ми е любимо от години, обичам го. Драматично и красиво. Според мен животът свършва, но за конкретната физическа личност, свършва живота за ролята ( личността), но животът за духа (актьора) е вечен. Песен за човека Ние спориме двама със дама на тема: "Човекът във новото време". А дамата сопната, знаете – тропа, нервира се, даже проплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и град от словесна атака. – Почакайте – казвам, – почакайте, нека... – Но тя ме прекъсва сърдито: – Ах, моля, запрете! Аз мразя човека. Не струва той вашта защита. Аз четох как някой насякъл с секира, насякъл сам брат си, човека. Измил се, на черква отишъл подире и... после му станало леко. – Смутено потръпнах. И стана ми тежко. Но аз понакуцвам в теория и рекох полека, без злоба, човешки, да пробвам със тази история. – Тя, случката, станала в село Могила. Бащата бил скътал пари. Синът ги подушил, вземал ги насила и после баща си затрил. Но в месец, или пък във седмица само властта го открила и... съд. Ала във съдът не потупват по рамото, а го осъждат на смърт. Отвели тогава злодея злосторен, затворили този субект. Но във затвора попаднал на хора и станал човек. Не зная с каква е закваса заквасен, не зная и как е замесен, но своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен. И после разправял: "Брей, как се обърках и ето ти тебе бесило. Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. И чакаш така като скот в скотобойна, въртиш се, в очите ти – ножа. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А може, по-иначе може..." Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо Пред него живота изплаввал чудесен – и после заспивал усмихнат... Но в коридора тихо говорят. Сетне секунда покой. Някой полека вратата отворил. – Хора. Зад тях часовой. Някой от групата, плахо и глухо, казал му: "Хайде, стани." Гледали хората тъпо и кухо сивите, влажни стени. Онзи в леглото разбрал, че живота е свършен за него, и в миг скочил, избърсал потта от челото и гледал с див поглед на бик. Но лека-полека човека се сетил – страхът е без полза, ще мре. И някак в душата му станало светло. – Да тръгнем ли? – казал. – Добре. Той тръгнал. След него те тръгнали също и чувствали някакъв хлад. Войникът си казал: "Веднъж да се свърши... Загазил си здравата, брат." Във коридора тихо говорят. Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора, а горе вече зората блести. Човекът погледнал зората, в която се къпела с блясък звезда, и мислел за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба. "Тя – моята – свърши... Ще висна обесен. Но белким се свършва със мен? Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден..." Споменал за песен и нещо се сетил. В очите му пламък цъфтял. Усмихнал се топло, широко и светло, отдръпнал се, после запял. Как мислите, може би тука се крие един истеричен комплекс? Мислете тъй както си щете, но вие грешите, приятелко, днес. – Човекът спокойно, тъй – дума след дума и твърдо редил песента. Онези го гледали с поглед безумен, онези го гледали с страх. Дори и затвора треперел позорно, и мрака ударил на бег. Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: "Браво, човек!" Нататък е ясно. Въжето изкусно през шията, после смъртта. Но там в разкривените, в сините устни напирала пак песента. И тук започва развръзката, значи. Как мислиш, читателю, ти? – Тя, бедната дама, започна да плаче, започна във транс да крещи: "Ужасно! Ужасно! – Разказвате, сякаш като че там сте били!"... Какъв ти тук ужас?! – Той пеел човека. – Това е прекрасно, нали? Никола Вапцаров Креми (късметче) 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Декември 25, 2011 Доклад Share Добавено Декември 25, 2011 (edited) НЕПРИЯТЕЛИ Епизод из бунархисарския бой Подир ужасната "на нож" атака боят спечелен бе от нас: във бягство враговете; войската ни след тях – със щика в гърбовете и веч далек се чуй на паниката воят... На бойното поле зловещо е мълчанье. При опустелите от турците окопи – тела разкъсани, налягали, кат снопи, и живи йощ борци с кръвоструящи рани. Вечерен пада здрач. Един ранен войскарин, млад, снажен българин, се там подига тежко (със щик в коляното е бедният ударен), озърта се навред от туй поле мъртвешко. Озърта се навред за помощ. И съглежда далеко нейде си познато ханче нему: превързочния пункт! И трепнува сърце му болезнено в гърди от радостна надежда. И тръгва хромишком да найде лек, подслона при грижи български и тук да не остане във тая ледна нощ при мъртвите душмани, но ето, чува той на някого си стона. И вижда там: ранен, стар турчин се превива и гърчи от болеж, "аллах, аллах!" сè вика. И стреснат, той позна врагът си, който щика в месата му заби на яростта в порива! И пламна той за мъст! И в първото жестоко движенье на гнева той щика си насочи в гърдите на врага да го забий дълбоко. Внезапно турчинът стрелнà му страшни очи и викна разярен: "Гявур проклет, убий ме! Муши! Тук милостта аллахът забранява. Аз тебе нараних, а ти, гявур, добий ме! И аз те бих убил, да бе ръка ми здрава!" И той чакà смъртта в ответ на таз омраза. А българинът, блед и в изумленье нямо, погледна този звяр, па троснато му каза: "Ела с мен, будала, да те превържат тамо!" Иван Вазов, Декември 1912 г. Редактирано Декември 25, 2011 от Христо Креми (късметче) 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Декември 26, 2011 Доклад Share Добавено Декември 26, 2011 (edited) Във всемира В недрата на природата цветущи душа ми тайни си копнежи носи. Всяк звук и вид на тоя свят живущи в мен дига спомени, мечти, въпроси. И наште два живота дружно дишат, природа моя знай, дели, тълкува, във песните й тъгите ми въздишат, във нейнийй шум сърце ми себе чува. А има час - в забвенье пълно падам. Изпитувам блаженство чудно, рядко: не чувствам, не мисля и не страдам и цял във нея се поглъщам сладко. Аз дъхам с нейний доб, размесен, в живота й разсеян из ефира, и ставам дъх, луча, звук, струя, песен, и дишам с битието на всемира. Иван Вазов, Юни 1899 Редактирано Декември 26, 2011 от Христо Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Декември 27, 2011 Доклад Share Добавено Декември 27, 2011 Иван Вазов бил влюбен в туркиня. Ето стихотворението за нея. Зихра Лирико-романтическа поема Je t’adore, ange, et t’aime, femme. V. Hugo Към вас ще се завърна аз, балкани мили, красни, душата ми лети без свяс към небеса ви ясни. Пространства, пропасти, гори изчезнуват пред мене и нов се хоризонт откри на моето стремленье. Фърча, треперя като лист и с пламък във сърцето аз дишам въздуха ви чист и плувам ви в небето, и виждам тия планини и хладната долина, блеснaла в цвят, в зеленини кат пролетна градина, де бистрата Бързuя лей вълните си прохладни, между гори, де славей пей, между скали грамадни, там, дето спомени свети за мен сега живеят и толкоз радости, мечти умрели в гроб немеят, долино мила, тихи край! Цъфти, блести, пленявай! Със хубости света омай и с мирис упоявай! Гората зaвет ти държи, зефирът те милува, Бързuя сладостно тъжи и детски се вълнува... А птички весело цвъртят по горските рътлини, девойки млади ги дружат, кат ходят за малини – природа чудна те краси, долино миризлива, но ти да можеше да си сто пъти по-красива, но твойте кичести хълми да бяха йощ по-красни и твойте гиздави моми да бяха йощ по-страстни, малините ти – с по-жив шар, небето по-богато и твоят мрамор – рядък дар, да беше чисто злато, и твойте птици и зори по-весели и будни, и твойте шумясти гори по-тайнствени и чудни, аз пак не бих мислил за теб, не щял бих да те помна, долино, рай прекрасен, леп, долино сърцеломна, ако верига страшна днес не свързваше сърце ми за всякой камък, дол и лес, за всички ъгли неми; ако не беше всякой кът със спомени заселен, де демон тай се, като смрът, с мен вечно неразделен... Ах, много зли дни преживях и удари изпатих. Какви беди не претърпях, посрещнах и изпратих! От болки, скърби не оста в душа ми диря явна и язви зли от клевета зараснаха отдавна. Любuх, мразuх и пак любuх, и uзново забравих, на смъртни врагове простих, приятели оставих. Забравих радост и тъга, и бъдеще, и слава: едничък спомен досега не мога да забрава! Ах, само оня образ жив ме дири и преследва и аз го любя послушлив, и той ми заповедва, и маха ми, и ме зове там, в мирната усоя, и буди в тия часове фантазията моя. Фърча с умът, фърча с духът, като във сън вихровен, да посетя пак оня кът коварен и чаровен, да помечтаи йоще час, замислен под небето, да видя гроба, дето аз зарових си сърцето. * Какви са тия съсипни порутени и вети, от прежните минaли дни безименни скелети? Каква е сграда тук била, какви постройки красни, преди да станат те легла на гадове опасни? Виж, разрушение и сън... Тук жалост те напада. Див бурен вътре и отвън прегръща таз ограда... Треви и храсти в мир цъфтят над цимента изронен. Пустoшът и смъртта царят, живота е изгонен. Но що било е тук напреж? Какво е тук ставaло? Преди да рухне тоз градеж, какво е тук живяло? * Блудящий на поета дух обича да се скита във всякой край и ъгъл глух, да гледа и да пита. Не се бои да полети назад във вековете, та някой образи, мечти да сфане, да усети. Във ада слиза бежешком, до облаците тича, над бъдещето крадешком той трепетно наднича. Разсъдък, нрави и закон полета му не спират, невидимо се носи он на бляновете в мирът; през зидове дебели той промушва се и лезе и в тихий на Зихра покой не се бои да влезе. Прекрасна, млада е Зихра, прекрасна безпорочно, Селим най-красното избра растение възточно. От Гюрджистан ли му е дар – робиня тъмноока? В очите u гори пожар и свети страст дълбока. В уста u розови блещят низ маргари чудесни, с усмивката си те зовят цалувките небесни. Лице u диша страст и лен и райски пожеланья, въздуха цял е напоен с любов, благоуханья. Коса блестяща, кат венец, е свита на чело u, покривка тънка, кат димец, издава ни тело u и негов прелестний размер и кожа бяла, гладка, и шия снежна, кат мермер и като захар сладка. Не пази никой плат ревнив трептящи гърди мощни и взорът плъзга се щастлив по формите й разкошни. Мечтателна е сега тя и полугола, влажна: едва одеве излетя из банята домашна. Селим, Селим! От кой ли край таз хурия доведе? Отрано йощ небесен рай тук долу ти наследи! За теб, за твойте са мечти тез гърди, очи, устни, съкровища от красоти цветущи, безизкусни. Селим! Прекрасна е Зихра, пленителна робинка, тя румена е кат зора и мила кат богинка. Ти имаш го, Селиме мой, туй щастие крилато; ти кичиш нейния покой с елмази, свила, злато. Виж как се е простряла тя във ангелска небрежност! Дори и малките цветя я гледат в тиха нежност. В кафеза славеят, и той минутно се разсея – мечти, желания цял рой валят се окол нея. Но що си толкова жесток към твойта хубавица? Светът е ясен и широк, а тя живей в тъмница! Ти я ревниво обсади със зидове, кат в клетка, на порти ключове гудu, на прoзорци – решетка. Тя птичка е и гладна йощ за въздух и за воля – ти трябва да си много лош, та мъчиш я в неволя. Ревнив си ти, Селим, ревнив, а ревността е страшна: за щастьето е яд горчив и мъка е всегдашна; тя смеся в радостта пелин, като стрела докача, мъгла е в небосвода син, що слънцето помрача. А хубава е пък Зихра. Под цяло сине нeбе ти най-прекрасната избра – съгласен съм със тебе. Сърцето женско е вода, от всяк ветрец се клати. За обич, мъка, за беда аллах жената прати. Селим, тиран си в твоя двор, Зихра ти е робиня! Ти криеш я от людски взор и пазиш кат светиня. Да криеш божий дар е срам! Но любовта е права: на твойто място и аз сам тъй също щях да права. * Отнесен в миналите дни, в мечти вълшебни, сладки, духът ми се поотстрани от тез стени, остатки. Съдбата тук ужасни дни – огън и меч изпрати; войната бърже причини и гибел, и преврати. Рухнаха градове във прах, конаци, кули здрави, кръвта се ля, народа в страх огнища си остави. Настана бяг. Селим умря. И мраморната баня падна и чучурът запря, и песни, и играня... Веч топла струя не тече в тез бурени сгъстени и люто слънцето пече над плочите сломени. Там, дето някога смехът и песните ехтели и на дайрето под шумът алайките трептели и в нежни, кършени игри и в пози сладострастни кръвта правили да гори и разума да гасне, днес буренът един облича заглъхлий пущинак и гущер се зелен припича по жежкий камънак. И тез стени, що смърт срутu, веч никого не чудят, и само тайнствени мечти в поета тихо будят. * Душа прекрасна, де си ти? Де скиташ се, де венеш? Една въздишка ми прати, да чуя как ти стенеш! Аз искам, ах, да разбера какъв е твоя жребий... Кога ръцете си простра, да знам, че са към тебе; да знам, че някъде живейш и мислиш, и мечтаеш, че може би и ти милейш и като мен страдаеш: че с мен и други на светът дели едно мълченье, да вярвам аз, че някой път ти мислиш и за мене. Викни, викни! Но моя зов до тебе не отива. Навсуе с толкоз жар, любов сърцето ми прелива. Душата ми е тайнствен храм, от спомени населен, и твоят лик богува там, жесток и неразделен. Желал бих аз пред тебе в прах да падна, да се моля, на мойта скръб, сълзи и страх да дам тогава воля; да ти разтворя, като с нож, това сърце разбито, за сладък балсам жадно йощ, а с ядове напито. Да те цалувам упоен, да те прегръщам страстно, да искам прошка зарад мен, създание нещастно! Защото аз те не разбрах, защото, без да зная, бутнaх кумира си във прах, кат сън изгубих рая. Защото бях в скръбта ти тих, студен, неблагодарен, защото жертва те сторих на светский съд коварен. Но де си ти? Йощ грейш ли там, звезда възточна, бяла? Но ти зайдяла си, о, знам, за мен поне зайдяла! Пловдив, 1881 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Латина Добавено Декември 27, 2011 Доклад Share Добавено Декември 27, 2011 Дълго е като въже, но съм герой и го прочетох! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.