Guest Fut Добавено Юни 30, 2008 Доклад Share Добавено Юни 30, 2008 (edited) Там е въпроса, не го знам, няма ги кориците и части от книжката (( Поздрави! п.п. Ще се сърдиш на автора на темата Редактирано Юни 30, 2008 от Fut Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
+1 Reply Добавено Юли 5, 2008 Доклад Share Добавено Юли 5, 2008 Смущение Ний вьрвяхме тихо през снега, тихо с нашето дьлбоко щастие, вьрвяхме като по цветя - когато бедната старица ни спря с протегната рька. И ти навярно не видя, когато стисна и рьката, когато сьстрадателно я погледна - как през раздразнените и обуща горяха вкочанените и прьсти... Да - един човек е трьгнал бос сьс собствената своя крьв, през Божия бял сняг - а ний вьрвяхме по цветя... Рихард Демел Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Fut Добавено Юли 6, 2008 Доклад Share Добавено Юли 6, 2008 (edited) Принцеса Азйа В песни елфически пей се така: Тъй е прекрасна тя - принцесата Азйа, в косата ѝ златиста - наниз от мъниста, в ръчицата ѝ прелестна кърпа златовезана, а нежното вратле краси изящен накит от звезди. От паяжина лека с сияние най-меко е финото палто. А поясчето бяло на тънката снага е сякаш от роса. Денем все заметната с пелерина спретната ниско над очи; нощем тя сияе като лунно паяче в мрежа от звезди. Пантофките ѝ крехки са сърмени и меки и блясъчно вървят, когато тя отива, развяла златна грива, да потанцува пак. Щом малките крачета погалят езерцето, заспало под леда, искрици се надигат и светлината скриват във вихърния танц. Повдигнала глава към ведри небеса, тя призрачния бряг огледа. След туй се завъртя с наведена глава. Отдолу изпълзя малката принцеса Тйа - прекрасна колкото Азйа. Крачетата им се допряха! Тйа бе досущ като Азйа - и лека, и изящна; но, странно - като че ли бе надолу със главата. А мъничката ѝ коронка потъваше незнайно где! Искрящите очета с огромен интерес се взираха в Азйа: О, що за чудо: да виснеш на краче всред звездното небе! Само малките краченца си намираха местенце, гдето да се срещнат. А къде ли е страната, във която на земята няма да се стъпва - туй не може да се каже, нито пък да се научи от елфическия род. И тъй все сама принцеса една на танци отива с мъниста в косата, със пояс красив, с пантофчета крехки - изящни и меки - танцува Азйа; с изящни и меки пантофчета крехки, със пояс красив, с мъниста в косата - танцува Тйа! http://www.endorion.org/books/poems/poems080.html Редактирано Юли 6, 2008 от Fut Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
+1 Reply Добавено Септември 25, 2008 Доклад Share Добавено Септември 25, 2008 Обичай с открито сърце Тук смока закрива звездите, а височината на егото притиска в гърдите и аз съм далече от теб сполетя ме невиждан късмет. Хората се тъпчат в автобусите и блъскат сърцата си - буците, свидетел вече не съм на твойте усмивки навън. Аз стискам молитви във зъбите дали ще премина през хулите?! А ти ще забравиш за мен далече в ужасния ден. В подлеза някой потайно, нахално и асоциялно, надраскал с нехайни ръце: "Обичай с открито сърце!" 25.09.2008г. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Fut Добавено Октомври 8, 2008 Доклад Share Добавено Октомври 8, 2008 (edited) "Живота ми е пуст без теб, очите ми те търсят всеки ден, без тебе аз ще скитам сам, без твойто рамо нейде ще умра!" Автор - Неизвестен п.п. Тайничко преписано от обратната страна на корицата на една свещена книга на един много възрастен и мъдър мъж(много завързано се получи ). Може би той е авторът, не знам . Сега се кипри по същия начин на корицата на моята свещена книга . Поздрави Този мъдрец си замина от този свят оставяйки след себе си истинско благоухание... Това което ми идва е текстът на една евангелска песен, ще го напиша по спомен: Мой братко сбогом верен бъди. Сестричко сбогом с Христа върви. До нови срещи скъпи в Христа. Тук или горе в небеса! Красиво и дълбоко е преминаването на един такъв мъдрец в невидимия свят... А на мен ще ми останат живите спомени как се криехме от съпругата му да си похапваме тайничко сладички неща и как след нашите разговори по цяла седмица къщата им ухаеше на изкипяло мляко. Това беше човекът на който дължа всичките си познания върху Свещеното Писание и Словото се лееше като мед от устата му. Мир на Духа му и светлина вечна на душата му. АМИН! Редактирано Октомври 8, 2008 от Fut Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Октомври 18, 2008 Доклад Share Добавено Октомври 18, 2008 (edited) БАЛАДИЧНА ЕПИТАФИЯ НА ОБЕСЕНИТЕ Човешки братя, подир нас дошли, не ни осъждайте със поглед строг, че който за нещастник го боли, към него милостив ще бъде Бог. Пет-шест на брой пред вас висим - жесток бе жребият ни: скапа се плътта (а беше ни до вчера съкпа тя!), на пепел всеки скелет се разпада... С насмешка не ровете пепелта - молете за душите ни пощада! А братът е затуй - да се смили (че цар - далеко, а високо - Бог). Не ни презирайте, че сме били обесени. Във този свят широк едва ли има някой без порок. Дано синът на Девата света, пословичен със свойта доброта, да ни спаси от пъклената клада... Не ни измъчвайте и след смъртта - молете за душите ни пощада! Пороят ни изми. Изпепели ни зноят. Вече всеки е безок, че ни кълваха гарваните зли, дордето стане тъмно като в рог. Покой не знаем и от трън на глог нестихващ вятър (с песен на уста!) подмята ни безспир като листа, че никой за обесници не страда... Не ни корете зарад участта - молете за душите ни пощада! Исусе, милостив като баща, не ни забравяй в свойта доброта, защото нас какво ни грее ада... Не се гаврете, хора, със смъртта - молете за душите ни пощада! Франсоа Вийон Вълните на морето са жени, избягали от къщите-окови. ела една вълна сама стани сестра на вятъра бъди отново. Ела, сред най-дълбокото иди при царството на тъмните стихии. Била ли си обичана преди едва сега ще можеш да откриеш. Страхливият ще седне на брега, ще шепне колко много ти е верен безсилният ще плаче във тъга, а истинският сам ще те намери. Ще иска той с прегрътка да те спре, но ти не се завръщай нито спирай. Вълната е вълна насред море, а тръгне ли към плиткото умира. ДА БЪДЕШ ЖЕНА Блага Димитрова Да бъдеш жена-това е болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато ставаш любима, боли. Когато ставаш майка,боли. Но най-непоносима на земята е болката да си жена, непознала всички тия болки до една. Доброта Петя Дубарова Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име. Понякога съм толкова добра!... И скрива ме във коша си чемшира на двора. Неизмислена игра ме търси и ръцете ми намира! Понякога съм светла като мед. Тогава светли устни ме обичат. Понякога съм златен слънчоглед, красив като главата на момиче. Понякога съм бяла и добра. Как рядко ми се случва да съм бяла! Тогава искам сън да подаря на всекиго. И свойта обич цяла да счупя на парченца от стъкло, да пръсна и добри ръце да сгрея. И дала сок на нечие стъбло, да пазя свойта тайна, че живея! Редактирано Октомври 18, 2008 от xameleona Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Fut Добавено Ноември 21, 2008 Доклад Share Добавено Ноември 21, 2008 УТРО Пабло Неруда Превод от испански: Николай Христозов I. Матилда, име на растение, на камък или вино, на онова, което е създадено и съществува. Звук, в чието поникване се ражда утро и в чието цъфтене лумва пламък от лимон. Във него плуват дървени смолисти шхуни сред бликащата синя светлина на океана, а буквите му са искрящи речни струи, които в моето пресъхнало сърце се вливат. Звук, който аз разрових под заплетените храсти като врата на някакъв незнаен проход, отвеждащ към благоуханието на земята. О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети, душата ми изгледай със очи среднощни, но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име. XII. Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна, мирис на водорасли, на тиня и слънце, каква е тази смътна ясност между твоите клони? Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе? Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите, с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята: любовта е двубой на размахани саби-мълнии, две повалени тела, поразени от капчица мед. С целувки минавам по твоята малка безкрайност, по твоите брегове и реки, по твоите селца и огънят първороден, превърнал се в сладост. Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта, докато не падне подобно на нощен карамфил и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта. XXVII. Така естествена си, гола, като своята ръка, заоблена и гладка, земна и прозрачна, във лунни линии и ябълкови пътища, така си тънка, гола, като голо житно стръкче. Така си синя, гола, като нощ кубинска, бръшляни и звезди косите ти оплитат, така си златно, гола, и така огромна, като огромен летен ден във златен храм. Така си малка, гола, като нокътче от себе си, въздушна, розова - докато утрото изгрее и влезеш ти в подземието на света като в тунел, в тунел със много дрехи, с много труд, където помръква яснотата ти, облича се и пада и се превръща пак в една оголена ръка. Изт. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Fut Добавено Ноември 21, 2008 Доклад Share Добавено Ноември 21, 2008 (edited) Ще се завърна Някога си, мъж или жена, незнаен странник, след това, когато няма да ме има, тук търсете, ала ме търсете между камъка и океана, в светлината буреносна на самата пяна. Тук търсете, ала ме търсете, тук ще се завърна, без да кажа нищо, без уста, без глас, съвсем естествен, тук ще се завърна, за да бъда аз движението на водата, на сърцето нейно диво, тук ще бъда и загубен, и намерен: тук ще бъда сигур камък и мълчание. Изт. Редактирано Ноември 21, 2008 от Fut Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Ноември 21, 2008 Доклад Share Добавено Ноември 21, 2008 ПИСМО Дамян Дамянов Бих ти изпратил писмо без адрес. И аз знам, че ще получиш писмото. То ще стигне при тебе нощес или днес, но ще стигне, защото този вятър, ту тих ту свиреп, тези птици, с лъчи по крилата са приятели с мен и с теб, и по тях, и по тях ще го пратя. Ако вятърът се умори, ако птиците хвърлят писмото, от ръцете на хора добри то ще стигне до теб - не защото сме единствени хора в света, не защото света ни познава, а защото приел любовта от сърце на сърце я предава! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
infinity1305 Добавено Декември 13, 2008 Доклад Share Добавено Декември 13, 2008 Все по на север води този път - до шия в преспи, дрешките му – летни... Отгоре - синева, отдолу – пръст. а помежду им - вълчето ми време. И Нещото, наречено Живот, готово е през хълма да прекрачи и аз го храня - с плът, душа и сол, а челото ми светнало е в рани. Лицето му изчиствам със език. Така си знам – за сватба и за гроба. Светът е вавилонска страст - кипи. Тепърва да се променя не мога. И уча се на чиста светлина. С бръсначи реже. Мит е, че е нежна. Във нея даром птиците гнездят и даром само птиците проглеждат. Търкалям на възбог и грях, и свяст, и бутам нанагорно хрип камбанен, о, нека някой ден да ми простят и пръснат пепелта ми в Океана. А чайките гребат небе с крило. Еднички те са нужни в акварела. До тях присядам в старото палто и си делим трохите за вечеря. 09.12.2008 Лили Качова Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Иванка Калбурджиева Добавено Януари 7, 2009 Доклад Share Добавено Януари 7, 2009 КЪНТЯЩА ЗЕЛЕНИНА През лятото дърветата имат кънтящите багри на младия живот Животът понякога има летен цвят Хората понякога имат лъчиста багра цвят на лятно дърво напиращи сокове пъпки необуздана радост плодни надежди дързък листак ослепителна зеленина понякога имат също и сърцата. Ще дойде ден, аз вярвам: младежката зеленина ще бъде във всички. Алфредо Варела Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
venito_94 Добавено Февруари 10, 2009 Доклад Share Добавено Февруари 10, 2009 (edited) Обичам те когато няма смисъл Обичам те сега… Просто на инат! И не искам да ми връщаш тези чувства Те са мои,лични, така ги остави! Обичам те, когато нямам мисли За бъдещето с теб и мен… Наричам те както си поискам Без правилата в любовите дори. Обичам те,защото все отричам Тези чувства вътре в мен… Омразата,лъжите ме обезличиха, Позволи ми да обичам дори за ден. Обичам те,не скривам го от никой Както правиш често ти… И незнаех,че преди си ме обичал, Сега е късно,казваш-забрави! Обичам те,когато видя смисъл В нищото на бездната тъга. Това са просто думи, В тях не се увличай, Моята обич просто е шега… И второто стихотворение И ако днес не беше днес,и ако миналото беше ти…. Каза ми го сякаш на шега Но силно вярваше във тез слова. Да ме срещнеш си искал ,но не сега и не така. За чувства няма да говорим Имаш ги….прекрасно, Но желаел си да ме видиш не като момиче ,а жена. Сега в живота ти е друга Не споневашаш я пред мене. Но аз разбирам твоята вина. Искаше ми се и на мене Да те срещна преди….а не сега…. Ровя се всеки ден в душата си И търся причината, за да не тръгна… Приготвям куфара,багажите… Те са мислите неоцветени. Искаше да ме видиш помъдряла Можеби на 20 години… Ала любовта сега е избрала Да ни срещне очи в очи… Исках да те видя свободен, Необвързан с чуждо сърце. Сега склонен си на изневяра, Но кажи честно ли е поне… Не казвам,че не се топя При всеки твой поглед… Но мрачен ми става света Щом чуя за нейното име. И ако днес не беше днес, И ако миналото беше ти. Сега щях друга песен аз да пея, Можеби… Но любовта не чака…. Разбери….! Редактирано Февруари 10, 2009 от venito_94 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Април 27, 2009 Доклад Share Добавено Април 27, 2009 Тавански спомен Валери Петров С есента и дните станаха студени, а балтонът беше горе на тавана, в дъното на стария лелин гардероб. Бяха му ръкавите късичко скроени и като го сложих, недобре ми стана, та нарочно бръкнах в десния му джоб. Бръкнах и извадих: снимка развалена (двама млади влюбени на два стари стола, кавалерът аз бях в същия балтон), после два бонбона в книжчица зелена, два билета филмови, стари, без контрола, и едно шишенце със одеколон. “Тез билети - казах си - са от кино “Глория” , прости са бонбоните, смешен е портрета и шипето пълно е с разводнен парфюм.” Казах, но си спомних ланшната история, влезе нещо тъжно тука във сърцето, име едно нежно дойде ми на ум и видях я, същата, в розово облечена, същата усмивка и ръката същата, и от ваксинация малката следа. “Панта рей!” - помислих си. - “Всичко е далече! Миналите мигове вече се не връщат, както се не връща речната вода.” Но все пак останах в здрача на тавана. В здрача на тавана, във балтона смешен, любовта преминала си припомних аз. В тъмното парфюмът нежно ме обхвана, сладък бе бонбонът, снимката шумеше и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз. 2 Най-напред бе всичко в розовата дреха, биеше сърцето гръмко във гърдите само като видех вашата врата, саксофони свиреха, облаци хвърчеха и тролеят движеше се помежду звездите, и сънувах всяка нощ твоите уста. след това писмата. Ах, писмата стари, писани небрежно сред черновки четири, с хиляди целувки върху всеки лист, със цветя безбройни като във хербарий, с нежни обяснения цели километри, с послепис и после с послепис! След писмата - помниш ли? - първите ни срещи, твоите родители мразещи ме искрено, бялата ти шапка, белите брези. И писма отново: “Ще ли разбереш ти? Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” - Строфи от любов и кофи със сълзи. Помниш как поскърцваха стълбичките дървени? Помниш как мечтите ни тихо се намериха в малката ми стаичка цялата във прах? Помниш как във всичко мислехме се първи, а пък все откривахме старата Америка? Колко много копчета, колко много страх! Спомняш ли си масичката в “Бивша орхидея”? Помниш ли пейзажите (морски и планински)? Помниш как разсмиваха ни стенните рога, как един до други ний седяхме в нея и четяхме с трепет книги медицински и шептяхме бледи: “Ах, ами сега!” Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си, сигурно ще вземеш оня зъболекар и ще слушаш свърдела му, и ще си добре. Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си. Като стар часовник, тихо и полека, любовта в сърцата, изхабена, спре. дните се редуваха все едни и същи, люшкаха се кожените дръжки във трамваите, никнеха и вехнеха горските треви, а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите и веднъж усетихме: нещо не върви! Празни бяха срещите, глупави - алеите, стаята ми - хладна, пастите - безвкусни, и дори ядосващи - стенните рога; и по жици вече бягаха тролеите, и сънувах вече други, чужди устни, а по твойте устни лепнеше тъга. 3 Неделята е тъжен ден за хора, Усещащи един от друг умора, Държещи се един за друг едва. В една неделя срещнахме се двама. “Не закъснявай!” - бях й казал. “Няма!”" И дойде във три без четвърт вместо в два. И тръгнахме по улиците стари, по пролетните сухи тротоари, извити без начало и без край. Вървяхме все по същите маршрути със същи спирки, в същи брой минути като квартален остарял трамвай. До днеска още къщите аз помня: най-първо беше надписът огромния с показващ пръст “Бръснарница Багдад”; след туй гаражът, малката градина и железарят с ключ от ламарина, и киното, и въглищният склад. И ний вървяхме и не си говорихме. каквото да говорехме и сторехме, говорено и сторено бе веч; познавахме си шапките, костюмите, познавахме си мислите и думите и бе излишна всяка наша реч. И аз си мислех: “Вече сме към края. И тъжно ми е, а защо, не зная. Носът й бе по-тъничък преди. Туй копче скоро май ще се изгуби. Оградите са пълни с думи груби и тази шапка лошо й седи. Оградите са пълни с думи мръсни. Туй копче по-добре да се откъсне. А ний да скъсаме е най-добре. Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи. Какво ли е да плаваш с параходи в изпъстрено със рифове море?…” И виждаха се негърските лагери, и чуваха се негърските шлагери, и лових риба в синята вода. Тогаз тя каза: “За какво мечтаеш?” “За теб! - отвърнах аз. - Нима не знаеш?” “Обичаш ли ме?” - каза. Казах “Да!” И както тъй въвряхме неусетно, достигнахме до спирката ни сетна, поспряхме се и тръгнахме назад. Най-пръв бе складът, после киното, ключът от ламарина и градината, гаражът и “Бръснарница Багдад”. 4 Облачета плуваха в небесата чисти и мъхнати листи имаше по клоните в парка, дето водеше тъжният ни друм. Велосипедистите бягаха по пистите и внезапно качваха се горе по наклоните, като шумолеха с нежен гумен шум. Бяха снизходителни и добри пазачите, хората се чувстваха леки без галоши и вървяха с кухи вафли в уста. Футболните зрители биеха играчите, не че тез последните бяха толкоз лоши, а защото, тъй на, просто пролетта…. Само ний се чувствахме сякаш беше есен. Бяхме си дотегнали казано накратко. Краят беше близо и бе сто на сто. Хороскоп извадихме, но не беше весел, ядохме бонбони, но не беше сладко, искахме да седнем - нямаше место. После на чорапа й бримка се изнищи. Детската градина беше пълна с крясъци. Хвръкна в стратосферата изтърван балон. След това аз стрелях на едно стрелбище, три железни тигъра паднаха със трясъци и получих премия цял одеколон. Дъх водеколонен, тъжен и далечен, дъх от любовта ни, от мечтите мирис, на тавана носиш ти спомен от тогаз! “Панта рей! - си казвам аз. - Всичко веч протече, есента е тъжна и там долу свири като бормашина оня глупав джаз!” 5 Тъй както го рисуват по картините, небето беше бледо над комините и празен беше празничния ден; и ние се погледнахме печално, и влязохме във киното квартално, където даваха “О, ти мой блен!” . О, ти мой блян със пожарогасители, о, зрители със външности съмнителни, афиши с отлетяло вече “Днес” . И тъмно, и плювалници нечисти, и снимки на забравени артисти - Мачис и Хари Пил, и Мае Уест…. Бе почнало. Едно хлапенце мина в салона с нас под форма на роднина. Бе почнало и вътре беше мрак. Върху екрана смееха се двама, след туй при тях пристигна една дама и каза с надпис: “той ще дойде пак.” И знаехме ний филма чак до края (и как ще я съгледа той в трамвая, и как бандита ще го сгази трен), защото бяхме го видели двамата със мъничка промяна на рекламата, тогава беше май “Ела при мен!” . И ний седяхме близо до кабината, и слушаше се как шуми машината, и снопът бе тъй ниско при това, че трябваше ми мъничко да стана, за да израсне мигом на екрана една ужасна рошава глава. И аз седях и мъчех се да гледам, и скърцаше креслото на съседа, и аз се чувствах уморен и стар; и тъжно бе, чувах как сред мрака един часовник във гръдта ми трака и се нуждае от часовникар. А после дойде “Край” и вентилатора със гръм наблъска вятър във театъра, и светна, и платното избледне; и ний видяхме тъжни и посърнали, че всички двойки бяха се прегърнали и само ние, само ние - не. И си излязохме. “На мене струва ми се - аз казах, - че достатъчно преструвахме се…” Тя каза тихо: “Също и на мен.” Врабчетата шумяха във градините, небето беше бледо над комините и празен беше празничния ден. 6 Когато ни дотегна вече всичко и хороскопът пишещ за раздяла - ах, вече ясно бе! - излезе прав, отидохме - така, зарад шегичката - тя с нова рокля, аз със роза бяла, при стария крайпътен фотограф. Той сложи във петлицата ми розата, разгъна фона с бясна Ниагара и погледа ни точно нагласи; ала за нас бе малко трудна позата, аз мръднах той капачето изкара, тя мигна и той каза ни: “Мерси!” И почна се играта на среброто, на солите пълзенето неравно, безшумният молекулярен взрив’ и ето че във ваната, в живота, от Нищото изплава бавно-бавно невижданият мокър негатив. А пък от вред ни гледаха портрети, прекрасни мигове, навеки спрени, фиксирани човешки младини, намръщени младежи със каскети, от зли роднини двойки разделени, деца в ковчези, бременни жени. И всичко стана жално моментално” и хората, и бледното предградие, и снимката, излязла тъй добре, и двамата се гледахме печално, и нейде се обади едно радио: “Вероника, животът е море!” Една зарзаватчийка се разчуства и каза, че блазя ни, че сме млади, и че момата е таман за мен; а фотографът каза нещо за изкувството, че то е вечно, снимките извади и ни ги даде в плик един зелен. И тръгнахме ний в пътя си полека, и влажни бяха снимките и двете, и в плика залепиха се така, че колкото и да ги дърпах леко, във нейната остана мойто цвете, а в моята - едната и ръка. Тогаз си казах: “туй са явни знаци, че ще се срещнем пак и не след много.” Ала гласът, гласът ми беше нов Във входа на една кооперация целунахме се, казахме си “сбогом!” и тъй завърши нашата любов. 7 Но дали наистина туй вече беше края? Горе от тавана слушам как тромбона, та-та-ра, печално в есента звучи. Нещо ме ядосва, но какво - не зная. Може би балтона? Може би бонбона, който тъй е сладък, че почти горчи. Ах,защо ни трябваше да се разделяме! Аз тогаз си мислех че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак. И усещам, нещо зъб един боли ме, и ако не мине, трябва да го правя, и как мислиш, може да се срещнем пак? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
infinity1305 Добавено Ноември 16, 2009 Доклад Share Добавено Ноември 16, 2009 Песничка за хората автор: Елица Мавродинова Видях една невидима жена на ъгъла на "Шипка" и умората. Продаваше гевреци на дъжда, откакто бяха твърде сити хората. И явно съм приличала на дъжд, защото ми протегна несъзнателно надежда от вода, сусам и ръж и спъна, без да иска, суетата ми. Видях я. И за миг от изненада зениците й станаха гевреци. Не помнеше от много, много млада да бяха я поглеждали човеци. ... За първи път поисках да говоря (на ъгъла на "Шипка" и живота) със Тебе, Боже. Простичко. За хората. Не се сърди на хората, защото те щяха да са други, ако знаеха, че, сгушена под старите тополи, на ъгъла на "Шипка" и безкрая, една жена продава ореоли. KirilChurulingov 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Розалина Добавено Януари 27, 2010 Доклад Share Добавено Януари 27, 2010 Отново Валери Петров: Така веднъж във снежната алея Така веднъж във снежната алея видях следи: "той" бе минал с "нея". Аз тръгнах по следите и узнах какво се бе развило между тях: как тук над нея той бе тръснал клона, как там си бе изула тя шушона, за да изтърси влезлия и сняг, и как я бе придържал той, и как, използвайки таз полуизмама, стояли бяха дълго време двама, трептящи от любов, един до друг, в гората без движение и звук освен почукванетто на кълвача. И продължавайки след тях да карача, представих си аз нежната игра на двамата във снежната гора и видях как на дългата и клепка звездата на една снежинка трепка и как разтапя топлия и дъх скрежеца върху мекичкия мъх на шала му. А той не е кротувал а той , разбира се, я е целувал, мошеникът с мошеник, виж го ти! Вървях и се ядосвах аз почти и още с тая ревност във гърдите в миг гледам: отделиха се следите и без да спрат, на първия завой, тя тръгна вляво, а във дясно той. Какво бе станало? Нима раздяла? Озадачен, сред тишината бяла с ръце в джобовете си аз стоях. И изведнъж засмях се с тъжен смях: наистина те бяха тук вървели на таз алея в белите тунели, но не в прегръдка, както мислех аз, а поотделно, с разлика от час, и не любовна двойка бяха, значи, а двойка най-случайни минувачи, един за друг незнаещи дори Как тъжни са тез букови гори! И аз стоях, обзет от болка тиха по всички тез неща, които биха могли да бъдат, но - уви! - не са подобно тази среща във леса... Хубав ден на всички. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Април 24, 2010 Доклад Share Добавено Април 24, 2010 „Стриптийз” Добри Жотев Да съблечем от себе си ненужното и да застанем светло голи като две истини пред бялата врата на Любовта! Да съблечем от себе си Срама! Не трябва да напомняме с него ни миг дори за клеветата, че Тя е грях! О, тъмна, стародавна клевета на грешници, прехвърлили греха си върху безгрешното лице на най – безгрешната. Да съблечем от себе си Срама! Да съблечем от нас Себичността! Че тя ще отчужди душите ни и ние нищо не разбрали ще се самообичаме до смърт и смърт един за друг ще носим. Така ще припознаем Вездесъщата, защото Тя не е себичност, а щедро всеотдаване. Да съблечем от нас Себичността! Да съблечем джуджето Честолюбие! То смята се за великан, пък Нея – украшение, с което може да окичва ревера си параден. Така ще се погаврим с Небесната, защото Тя не е бижу, а слънце на душите. Да съблечем джуджето Честолюбие! Да съблечем отравящата Ревност! На порива в самите корени ще влива тя от своята отрова. И капка подир капка, и глътка подир глътка със змийско постоянство ще отравя и нас, и Нея. Да съблечем отравящата Ревност! Да съблечем от нас Двуборството! Ще ни подхрани то с Властолюбие и ние ден и нощ като безпаметни ще се боричкаме, за да се знае „кой – кого”. Това ще бъде смърт за Най – прекрасната, защото Тя не е двуборство, а свято двуезвучие. Да съблечем от нас Двуборството! Да съблечем от себе си Лъжата, нищожното Притворство, зеленото влечуго Подозрение, безмозъчната Похот, Лукавството, пресметнатата Корист, премислените Думи – корита, готови да затворят в бреговете си най – волната стихия, пред която прекланят се и богове… Да съблечем от себе си ненужното и да застанем светло голи като две истини пред бялата врата на Любовта! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Eлф Добавено Май 12, 2010 Доклад Share Добавено Май 12, 2010 Pablo Neruda Сега те обичам http://vbox7.com/play:620c105b Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо6 Добавено Юли 10, 2010 Доклад Share Добавено Юли 10, 2010 Вечността видях нощес - огромен пръстен от чиста и безкрайна светлина, тъй тиха, както и блестяща. Отдолу Времето по часове, по дни и по години препускаше край сферите като огромна сянка. Светът със цялата си свита захвърлен беше там. Хенри Воан Пламъче 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Роси Б. Добавено Октомври 17, 2010 Доклад Share Добавено Октомври 17, 2010 Пейо Яворов - Две души Аз не живея: аз горя. Непримирими в гърдите ми се борят две души: душата на ангел и демон. В гърди ми те пламъци дишат и плам ме суши. И пламва двоен пламък, дето се докосна, и в каменът аз чуя две сърца ... Навсякъде сявга раздвоя несносна и чезнещи в пепел враждебни лица. И подир мене с пепел вятъра навсъде следите ми засипва: кой ги знай? Аз сам не живея - горя! - и ще бъде следата ми пепел из тъмен безкрай. Поздравче за Емо от мен. Пламъче 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
KirilChurulingov Добавено Ноември 29, 2010 Доклад Share Добавено Ноември 29, 2010 Count That Day Lost If you sit down at set of sun And count the acts that you have done, And, counting, find One self-denying deed, one word That eased the heart of him who heard, One glance most kind That fell like sunshine where it went-- Then you may count that day well spent. But if, through all the livelong day, You've cheered no heart, by yea or nay-- If, through it all You've nothing done that you can trace That brought the sunshine to one face-- No act most small That helped some soul and nothing cost-- Then count that day as worse than lost. George Eliot Креми (късметче) и Ани 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Януари 19, 2011 Доклад Share Добавено Януари 19, 2011 Без Любов - Блага Димитрова Без любов от днес нататък ще живея. Независима от телефон и случай. Няма да боли. И няма да копнея. Ставам вързан вятър и замръзнал ручей. Няма да съм бледна подир нощ безсънна - но и няма да ми запламти лицето. Няма вдън-земя от мъка да потъна - но и няма да политна към небето. Няма да съм лоша - но и няма вече жест като безкраен хоризонт да сторя. Няма да ми притъмнява - но далече няма да ми се отваря цял простора. Няма вечерта да чакам изморена - но и утрото за мен не ще изгрява. Няма от слова да зъзна вкочанена - но и няма да изгарям над жарава. Няма да заплача на жестоко рамо - но и няма от сърце да се засмея. Няма да умирам аз от поглед само - но и всъщност няма вече да живея. Пламъче и Латина 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Креми (късметче) Добавено Януари 19, 2011 Доклад Share Добавено Януари 19, 2011 (edited) Поздрави по случай пълнолунието: Живейте още по-красиво и по-силно ! Сега е моментът! http://www.youtube.c...re=more_related ........................................................................................................................................................................... Моята луна Аз виждам Луната винаги бяла. Винаги бяла, меко изгряла, сладко засмяна, другарче добро. Навеждам се, пиша, и пиша, и бриша , тя кротко наднича и с пръстче докосва мойто перо. И сладост напира - сияеща свила, платинена сила, и бързам, събирам елея й благ. А тя се усмихва и мило намигва: "И утре, и утре, приятелю маг, при теб ще съм пак." Аз виждам Луната - винаги бяла. Редактирано Януари 19, 2011 от късметче Пламъче 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Илен Добавено Януари 20, 2011 Доклад Share Добавено Януари 20, 2011 БЛАГОРОДСТВО Един възторжен кораб рязко вряза брадата си в спокойното море и своя път със диря отбеляза. Морето не поиска да го спре, а само сбърчи се от болка сива, изохка тихо,като че дайре търкулна се във огнена коприва. След кораба остана само пяна и раната във морските гърди. Една вълна,немирна,разлюляна, затвори я и меките води пльоплюкнаха във устните на плажа изхвърляйки и миди ,и звезди за палавия кораб да разкажат. Море,море, когато той със сила разцепи те, нали те заболя? Видях как твойта гръд се беше свила. Ти тази болка как преодоля? А можеше със силните си пръсти да счупиш мачтите като крила, да блъснеш всичко в дълбините гъсти. Аз знам, море, ти винаги прощаваш, обидите потапяш в хладна сол и болките червени изтърпяваш. Следите им заравяш в пясък гол. сега разбирам твоето господство и сила, и лилава красота: дължат се те на твойто благородство. 27.05.1975г. Нозете ми се сплитат изранени от тежката подкова на страха. Студено е! И няма никой с мене! Ще стигна ли върха? ГОЛЯМАТА ПЕТЯ ДУБАРОВА Пламъче 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Ноември 21, 2011 Доклад Share Добавено Ноември 21, 2011 Черешка Пристегната гиздаво в пъстър костюм, пристъпяше свежа и лека и скоро възви ти по прашния друм от малката тиха пътека. На нас, чужденците, със поглед смутен по шепа череши подаде. И всеки въздъхна, от тебе пленен — зер бяхме и тримата млади. И в мекия прах от златисти лъчи отмина ти с пъстрата дрешка, а ние поглъщахме дълго с очи теб — сочната селска черешка. Христо Смирненски Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Ноември 22, 2011 Доклад Share Добавено Ноември 22, 2011 (edited) Двама в нощта На Дим. Беженов Бяха млади, много млади още и да бъдат двамата сами, срещнаха се в крайнините нощем при една от новите чешми с бронзови чучури и с излети от цимент овални корита, дето слизат ватманите лете да разквасят в жегата уста. Пиха жадно, без да бъдат жадни, после чак целунаха се те. Колко бяха усните прохладни! Тъй е сигур винаги ноще. Сепнаха се, тихо се засмеха и усмихнати, ръка в ръка, напосоки през града поеха и вървяха цяла нощ така. Пуста беше улицата няма, до фенерите със трепет плах чакаха ги сенките им само, за да тръгнат заедно със тях. Стъпките им в сградите заспали се отекваха, добили мощ, и до изгрев всички във квартала ги сънуваха през тази нощ. Атанас Далчев,1973 г. Редактирано Ноември 22, 2011 от Христо Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.