Поздравления в стихове

[Guest BENITA]

Здравейте , след като има музикални поздрави си мислех, че ще е добре да има и поздравления в стихове .

Рицарският дух*

Живял е някога юнак,

и рицар смел, че и моряк.

Със своя кораб здрав и лек

и си пътува, и си векува,

с товар от плодове и вино,

с каша овесена - да му е весело,

подправена със кардамон,

и с джинджифил, и с кимион.

Попътни ветрове призва

да му напътстват кораба

през седемнадесет реки -

да го не бавят от зори.

Намери пристан тоз моряк

покрай самотен речен бряг,

там, где реката Дерилин

тече и се върти кат млин

И тръгна през поля, паланки

към мрачната Страна на Сянката.

И хълм след хълм, във пек и зной

по пътя си вървеше той.

Приседна песен да подхване,

делата рицарски забравил;

прелитна пеперуда лека -

прекрасна дама на сърцето.

Тя наруга го - той замря,

тя се засмя и отлетя.

И оттогава той, препатил,

реши да учи занаяти.

За да я хване, изтъка

воал ефирен от сърма;

след нея за да полети,

крила от птиче си съши;

В засада я издебна бърже

с кепче от свилено въже.

Подир стькми ѝ шатра мека

от лилии; а брачно ложе

от цвят изви и пух положи -

да ѝ е мекичко и лекичко.

И най-накрая я облече

във белосърмено елече.

Втъка рубини в накити,

но тя, уви, разкъса ги

и дръзко в бой го призова;

той, натъжен, се олюля

и отлетя самин, треперещ,

остави я, макар ѝ верен,

обязди вятъра, засили се,

крила разперил, в миг стопи се.

Прелитна над архипелази,

где невен жълт е на талази,

где бликат сребърни води

и чисто златни планини.

Готов за бой и за войни

над океана се стопи,

поел към чудна Белмари,

и Телами, и Фантази.

Направи си и щит, и шлем

от кост на дракон със мехлем,

смарагдов беше мечът смел,

във страшни битки го повел

със рицари от славни дни

от Аери и Фаери,

със паладини звездооки,

подели боеве жестоки.

С кристална ризница връз кон,

със ножница от халцедон;

с връх сребърен по пълнолун

блести му пиката-харпун.

Стрелите си от малахит

размахва като сталактит

срещу вразите си коварни

и ги надвива в битки славни.

Той влезе в бой със Онемявците,

с Жужавците и Пчелокрилите;

спечели Златна пита бляскава,

изду платна да се прибира

със кораб от цветя и слюда,

с воал най-фин за балдахин;

пое със песен и потруди се

доспехите си да изжули.

Поскита още малко рицаря

из острови далечни, скритички,

посрещан от трева до кръста.

Но най-подир той сложи кръста

и пътя славен към дома

пое. За спомен си взема

трофея славен да му спомня

за схватки и за боеве!

В скиталчества и бойна слава

той бе забравил дотогава -

бе все на път и все на крак.

Но ето, старият моряк

отново кораба си спретва,

че няма по-висока летва

от туй да си си все юнак,

и рицар, пътешественик

със вятъра понесъл се

и волен кат перо.

Заглавието всъщност трябва да се преведе 'Странстване'

[Guest valentinus]

по Луис Карол

Бе Сгладне,

и Честлинните Камбурси

Търляха се и Сврецваха

във Плите

Съвсем окласни

бяха тук Щурпите

и Отма Равапсатваха Прасурси

цитирам по памет, извинете за евентуалните неточности

Чакам Хъмпти Дъмти да Го изтълкува

[Guest BENITA]

МИТОПЕЯ

Посветено на този, който каза, че митовете са лъжи без стойност, макар и 'изречени през сребро'

Филомитус до Мизомитус

Дърветата поглеждаш, но не виждаш нищо в тях

(а дървото е 'дърво' що превръща се на прах);

крачиш важно, по земята тъпчеш с крак,

а Гея просто камък е в космическия мрак -

звездата е звезда, материя, окръжност

уравнения, математическа повърхност

сред пустото пространство на всемира,

в което атоми обречени са да загинат.

Пред волята на Господ прекланяме глави,

но промисълът божи не разбираме, уви.

Процеси сложни случват се и времето лети

от начала забравени до наши дни.

И подобно на зацапан със мастило лист,

със букви, графики и цвят петнист,

изникват образи безброй - красиви,

зловещи, бледни, и дори мъгливи;

всяко чуждо, но и по произход близко,

било то твар или магаре породисто.

Бог създал е скалните скали, дърветата дървесни,

земята земна, звездните звезди небесни;

човешките човеци - или странните създания,

възприемащи света чрез нервни окончания;

морските талази, бриза хладен и мъглите,

зелената трева и гордата осанка на орлите;

също гръмотевиците и говедата преживни,

зверовете, птиците и червеите противни -

те всички по отделно във ума се пазят,

макар че някои с други имена се казват.

Дърветата били са без названия преди

речта човешка така да ги определи

със думи - слабо ехо на далечни дни,

мъглив, неясен образ на света преди.

Не са и запис, нито снимка избеляла,

обожествяване или присъда вяла,

или отговор на чувства непризнати

разбудили се от движения познати

в живота и смъртта на зверове, звезди -

пленници свободни зад невидими стени.

Тез, които на опита се оповават

и в разума сърцето разпознават,

те открили в себе си велики сили -

станове вълшебни що са скрили -

и изкусни крепости в ума съзрели,

светлина и мрак в едно те вплели.

Звезди не вижда тоз, що в тях не различава

живото сребро, което като пламък сгрява

и със ехото на древна песен продължава

да гори, макар и музиката да е спряла.

Небесна твърд не вижда той, а само бездна,

що лишена е от мит, легенда и надежда;

земята също мъртва е освен за оногова,

що вижда в нея родна майчина утроба.

Сърцето на човек не е обвито от лъжи

щом мъдростта всевишна още там лежи

и помни я. Макар отдавна да е отчужден,

човек не е изгубен, нито променен.

Прокуден - да, но не от трона повален;

одежди кралски пази той за сетний ден;

властта творец да е, която притежава,

чрез артефакти празни да не обругава.

Човек, под-творец и лъч от бяла светлина,

що пречупена прилича някак на дъга

с безброй нюанси, които не престават

да се съчетават и сред нас да се предават.

Света изпълнихме със духове и божества

и храмове издигнахме от мрак и светлина,

посяхме дракони и ходенето по жарава

това бе в правото ни, което продължава

да бъде нашата свободна воля да творим,

по образ и подобие на Бог един.

Да! Предем "мечти напразни" за да покорим

боязливите души и грозен Факт да победим.

Желанията, мечтите - откъде се появяват,

и как добро от зло се различават?

Желанията не са безплодни и не напразно

сбъдват се - а болка и страдание заразно

са желани само от онез що зло питаят

и единствено война и подчинение желаят.

Ужасяващата истина обаче е една и тя е,

че Злото в хорските души се крие, Злото Е.

Блажени са онез души, които злите сили мразят;

които в сянката им черна своите двери пазят;

които не ще поискат милост, и зад тежък стан

позлатени бойни знамена ще изплетат със плам,

които на предците ни във някой ден далечен

надежда, вяра ще дарят преди покоя вечен.

Блажени са онези люде от рода на Ной

над ковчезите си що се трудеха въс студ и зной

и се впуснаха без страх във бурните морета

да търсят пристана на елисейските полета.

Блажени са онези, които легендите измислят

и които митове със руни тайнствени изписват.

Те съвсем не са забравили покрова на Нощта

и не ни подбуждат да избягаме във дън земя

към острови на икономическо блаженство

като тези що се впускат в долно декадентство

и ценят производството машинно пред труда,

що живеят изкушени дважди от една лъжа.

Острови видяха, но бяха те прекрасни и красиви,

а тези що ги следват трябва да са предпазливи.

Видяха те Смъртта и поражението коварно,

пред лицето страховито не побегнаха безславно,

но често във победа повеждаха сърцата

и със легендарен огън осветяваха лицата

на светло Настояще и мрачното Било

със пламъка и вярата във нещо по-добро.

Ако можех, бих желал със менестрелите да пея,

с трептяща струна в мрака светлина да влея.

Бих излязъл със моряците в откритото море,

които със вълните борят се и следват своето сърце

и които към брегове далечни плават устремено,

Запада решени да достигнат непременно.

До сетния си час с другари верни ще остана

съкровище оскъдно в крепостта да браня.

Живота свой бих дал за оня крал далечен,

чийто образ във монети златни е изсечен

и за който клетва смъртна аз съм дал

да браня в името на Онзи що ме е създал.

Не бих вървял с приматите ти прогресивни,

що поглъща ги тъмата с челюсти противни

и към бездната отправят се с техния прогрес -

ако не дай си Боже той не свърши още днес -

и не следват още същия безплоден път

ако писано им е било това да разберат.

По твоя път безлюден аз не ще вървя,

наричайки нещата със практични имена,

където няма място за изкуство и творби,

които с вдъхновение изпълват нашите души.

Пред Желязната корона аз не ще се преклоня

и златния си скиптър на творец не ще строша.

В Рая съзерцаваме светлината на Деня безкрай,

но ще видим осветените от нея и комай

отново образа на Бог ще видим някой ден,

който в огледало изкривено днес е отразен.

И гледайки Блажената земя ще видим също,

че всичко що се случва на човека е присъщо.

Спасението не се променя, нито заличава

децата или куклите, двора или градинаря.

Злото ний не ще съзрем, защото то лежи

не в образа на Бог, а в уродливите очи;

и не във извора, а в избора да съгрешим;

и не в насъщния, а във глада неутолим.

В Рая те вече не се криворазбрани

и творбите им с лъжи не са постлани.

И тъй, поетите не ще умрат и ще творят,

окичени с венци от слава те ще продължат

да свирят песни неуморно и да вдъхновяват

поети млади що избрали са да сътворяват.

Превод Калоян Иванов

[Дина]

ЧЕСТЕН КРЪСТ

(поема)

I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.

Не искам в моя дом да се говори за изкуство -

не искам в хленчене и мъдрословия угодни

напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,

устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове - спасителни - макар и тихо,

звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,

прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,

преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.

Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,

това, което някога измислих - да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,

щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,

на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,

ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея

над мисълта до утре как да преживея...

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата

подир виновницата за изгубения рай - жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,

ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,

клокочи и дими - зарастват спомени и рани.

Но няма да забравя утрото, в което се събудих

между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,

помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

И се изгуби като нож в канията на мрака -

по-черен от тревата между релсите на влака.

Така човекът, който яде и се весели до мене,

направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка - да не убивам

доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,

извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,

защото не обичам да съм обиталище на врани...

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,

та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.

И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом - света докрай напуснал,

обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове и населих с листа дървото,

което беше обгорила мълнията на живота...

III.

Ала сега - довиждане придворно суетене

и гладиаторски борби на поетическата сцена.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни,

като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Разсипвай подир себе си и рими, и предлози

и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.

Да стигнем залеза червен, където вдига сонда

фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта...

Преди туловището на смъртта да ме затисне

или да се удавя в думите, които съм изписал,

желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,

че има кой да дострои високата ти сграда.

Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям,

ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

И с болка, моя вярна спътнице, ще помня

среднощните видения пред твоята икона...

А който продължи нагоре - Бог да му помага.

Но аз потеглих вече - и към миналото бягам.

Наместо с чашата на славата да се опивам,

назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на "не зная",

"не искам" и "не мога"... А накрая

връз майчиното лоно на земята ще се срина,

като мушицата, която поживя и си замина...

IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,

защото не познавах аз теглото на парите

и като жаба, зинала - с молив в устата,

излизах на брега - да разговарям с тишината.

Ала забравила бодливия венец от тръни,

душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.

И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам

от бъчвата с меда, а не от жабуняка...

Поетът е една оголена, подвижна рана,

поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страдението днес добре се плаща,

за да мълчи устата и писеца да не дращи...

Да бях покръстен в мръсната вода, в която

Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам

и книжната тръба на щастието да надувам.

Но аз не мога да живея с думите завързан

и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

не мога да се правя на овчица и страдалец,

когато днес пращи от здраве мойто тяло,

или пък да дрънча като ощърбено точило,

докато вената на любовта кърви от сила...

Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,

разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

За грозната жена поезията е червило и помада,

за лудия - стрела, с която разума напада...

Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.

Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

И на ръката ми едва ли вече ще отива

да е палач на словото - мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,

но вижда лъвската глава на слънцето и става.

И хукнал към безкрая, тромаво прескача

въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.

Така и аз сега от бойното поле излизам

и сам обличам усмирителната риза...

Защото чувам как земята се поти и стене

и между нейните разтворени докрай колене

пред изумелите от чакане очи на боговете

излиза от утробата главата на Поета...

И като вижда как луната готви вече сърпа,

надвесена над него - да отреже пъпа,

духът ми се укрива в тялото натясно,

защото за големия Поет е нужно място.

Той трябва да си разпростре така ухото,

че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,

да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трабва, за да пише,

докато търси истината и над думите въздиша -

дано да види той следи от нейните копита

или главата и на щраус в пясъка зарита...

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,

което стиска в мъничката си ръка детето

и като мравчица с разперени крилца почуква

към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта - последната човешка гара.

Добре че всеки ден вратите на земята се отварят

и заедно с безкрайната редица на добрите хора

улитат и злодеите на вечността в затвора...

Благословено гробище, ти имаш хляб за всички

и топла трапезария - и пухени завивки.

Какви мъже достойни! - синове на боговете,

люля земята в скута си и после ги измете.

И никой не допусна до сърцето й да стигне...

Мълчат сега световните хранилища на книги -

издуват се от срам, че малкия човек не знае

къде е ключа, с който този свят да разгадае.

А там навярно, с тайственост покрити,

лежат причините и за смъртта, и за войните.

И между страниците съхне може би и чака

една тревица мъничка - лекарство против рака...

Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва

да хвърлим настрана словесната си брадва

и с меча заедно - да погребем перото,

с което нижем стихове приятни за ухото,

но и с което дращим формули и тъмни думи,

объркани като писма на светещи куршуми...

VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари -

или пък размисли на роб и на духовен парий.

Но ги повтарям, за да си отваряме очите

и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете

са казали отдавна преди нас големите поети.

Да се завърнеме назад - но не насила,

залепнали в земята с кърваво лепило.

А като ракът, който в своята подводна нива

върви назад и към спасителния бряг отива;

като триона, който стига края и се връща

по своята пътека - все една и съща,

ала облян в смола - усилено работи

и бавно приближава към сърцето на дървото...

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни

като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Не се страхувам аз от участта на единака

и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.

Макар живота да гърми от моя път на крачка,

не бих натиснал никога внезапната спрачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,

защото той не бе за мен добрата дойна крава,

а мащеха, която крие сухата си цицка

и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...

По важно е за мен сега да не отмина хълма,

от който тръгнах някога с торбица пълна.

И да достигна мястото на оня край божествен,

където спи ковчежето на мойто дество.

Да седна на брега - обратно да тече реката -

и там да чакам ударите слепи на съдбата...

И ако трябва пак да разговарям в рими

и да изстисквам млякото на поетическото виме,

да не летя след думичките - да ги гоня,

а да звъня при удар само - като камертона...

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина

в тревата, почерняла от словесната машина.

Залязва моята звезда и в облака навлиза -

далече са небесните неща, а земните са близо.

И затова, съдба - богиньо на живота,

сложи сега на кръст кинжала и перото,

вдигни юмрука си - наместо да го криеш,

и прецени - ще галиш ли или ще биеш!

Борис Христов

=============================

[Йордан Анов]

Прекрасно е да се види

през дупката в хартиения прозорец

Вселената.(Исса)

Поздравявам те с това хайку, Дина.

Признай, че си надзърнала през дупчицата.

[Guest Лагорда]

Игра-Р.Бърнс

Поискахме да бъдеме големи,

не помниш ли това бе първият ни миг.

Дърветата стояха страшно неми,затуй бе силен

твоят вик.

Поискахме, а после се изплашихме от забранената за възрастта игра.

Какво ще кажат вашитe?

Какво ще кажат нашите?

Какво ще си помисли старата гора?

Поискахме да бъдеме големи

гората ни обгърна с тишина,

едно момче на първата си пленница

даряваше най-нежни имена.

И неусетно станахме големи.

Сега си спомням първият ни миг.

Момчето имаше безбройно много пленници,

но никога не срещна твоя вик.

Сега в играта всичко, всичко може,

даже да се играе без сърца, но само туй остана

невъзможно:От възрастни да станем пак деца!

За всички влюбени!

[Дина]

Прекрасно е да се види

през дупката в хартиения прозорец

Вселената.(Исса)

Поздравявам те с това хайку, Дина.

Признай, че си надзърнала през дупчицата.

Благодаря ти, Вендор!

Пътищата, по които се срещат приятелите не винаги са по плоскостта на Земята.

Признавам - надзърнах. Сега в хартия завивам картината?

"Летен порой.

Самотна жена,

взряна в прозореца"-Кикаку

[Силвия СД]

МОНОЛОГ

Добър и лош

и аз в света живея.

Променям се понякога така,

че сам не мога да се проумея

и вдигам върху себе си ръка.

Намразвам се

с най-лошата омраза -

готов да се осъдя и на смърт.

С еснафски щит не мога да се пазя.

И винаги не мога да съм твърд.

Но може би

това несъвършенство

засилва порива за тържество

над всякакво страхливо примиренство,

над всеки култ, над всяко божество.

Димитър Данаилов (Моряка)

[Guest Лагорда]

За кого бие камбаната

Човекът не е Остров,

вътре в себе си затворен;

Човекът има връзка с Континента,

той е част от всичко друго;

Отмъкне ли Морето буца Пръст,

по-малка става територията на Европа,

както ако откъсне Полуостров цял

или събори Замъка на твой приятел

или твоя собствен Замък;

всяка човешка смърт ме намалява,

аз съм част от цялото Човечество;

и затова недей да питаш

за кого бие камбаната,

камбаната бие за теб.

Джон Дън

Редактирано Август 9, 2007 от Лагорда

[Guest aorhama]

В цъфтежа е целта. Когато

със своя разум слаб и смътен

цветенце някое съгледаш

и бегло го разгледаш пътем -

ти ролята не подозираш

на тази мъничка подробност

в това сияйно сложно дело -

на пеперудата подобно.

Да израстеш полека, да напъпиш

навреме и да не измръзнеш -

със червея и зноя да се бориш -

от вятъра да се изплъзнеш -

да не измамиш мъдрата природа,

като се трудиш неуморно:

да бъдеш цвете е дълбока

отговорност.

Емили Дикинсън,

1865

[Guest Мона]

"Печално е и тъжно.

Самичък ям риба

в есенната вечер."

"Есенно листо във

водата.

Започва краткият път." /Башо, 15 век/

[Добромир]

...да не измамиш мъдрата природа,

като се трудиш неуморно:

да бъдеш цвете е дълбока

отговорност.

[Дина]

Към дивите балканци:

... погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде ...

Хр. Ботев

[Дина]

"Дуендето е сила, а не действие, то е борба, а не размишление." -Лорка

Вместо отговор

Дуенде, момичето ми, дуенде!

Бедрата ти са градушка, която пониква

след цветовете последни,

като смърт в ритъма се провикват:

Искам те!Гърдите ми не разбират -

“Дуенде, момичето ми, дуенде!”

Нозете ми земята пробиват,

кастанетите вече са бездна…

Нож във сърцето - за да прогледне:

Портокалови корени с петите притискаш.

ДУЕНДЕ, МОМИЧЕТО МИ, ДУЕНДЕ!

Както болест неизлечима да ме поискаш.

Дрехата ти, черната, с отрязан език

по нестинарски над огън да трепне.

Под писъка на иконата с божия лик,

дуенде, момичето ми, дуенде!

[Guest Лагорда]

Щом няма нищо ново и било е

всичко преди, как лъже се умът

и в напъни да каже нещо свое

дете родено ражда втори път.

Да можех слънцето назад да върна

с петстотин обиколки на света

и образа ти в древен стих да зърна -

нали застива в букви мъдростта -

и тъй да видя древните похвали

за тоя храм, от бога сътворен

по-точно ли в слова са го предали

или го славят точно като мен.

О, хвалели са, сигурен съм аз

по-недостойни теми с двойна страст.

Шекспир - Сонети

И още... Мигът създава с майсторска ръка

един вълшебен празник за очите.

Но миг по-късно нещо пак така

това вълшебство разрушават дните.

Минутите в неудържим поток

във зимни дни влекат летата глухо,

където мръзне пролетният сок

и мъртвата земя е в бяло рухо.

И само тоя розов аромат -

прозрачен пленник, хванат зад стъклата -

ни спомня дълго розовия цвят:

че е цъфтяло лято на земята.

Цветът умря под есенния лъх.

Живее още нежният му дъх.

VIII

Ти музика си. Но защо тогава

посрещаш с болка всеки пеещ звук?

Защо обичаш мъката с такава

любов и радост като никой друг?

И от какво е тази скръб? Не е ли

от туй, че ти долавяш всеки път

как стройно съгласуваните трели

със укор към самотността звучат?

Виж струните как в хор една след друга

запяват дружно съгласуван тон.

И сякаш пеят син, баща, съпруга,

щастливо съчетани в унисон.

И те ти казват в общ, единствен звук,

че с теб не пее никой друг.

XXIII

Като артист, обзет от силен смут,

чиято памет е изневерила,

и като някой свирепеещ луд,

изнемощяващ в пристъпи на сила,

така мълча и аз и тъй съм тих,

защото стигнах до такава крайност,

че себе си аз сам изнемощих

със силата на свойта всеотдайност.

Но моят стих звучи със своя зов

и с моя глас безмълвната ми книга

ламти отплата, моли за любов

и от езика повече постига.

Чуй обичта ми ти и се учи

да слушаш моя тъжен глас с очи.

XXVIII

Но как, лишен от всякакъв покой

да превъзмогна тази моя слабост?

Нощта не носи мир, денят и той

като нощта не ми донася радост.

Денят и мракът сключват - враг и враг -

в свещен съюз невидими десници.

И аз, преследван от зори до мрак,

тъжа в нощта с измъчени зеници.

Денят да трогне, всеки миг твърди

устата ми, че ти си изгрев ясен.

Нощта лаская с нейните звезди.

Те имат, казвам, твоя взор прекрасен.

Но все по-блед е следващия ден

и все по-черен: този мрак над мен.

XXXIX

Но как да те възпея аз не знам.

Нали си всичко най-достойно в мен.

Не зная аз кого възпявам сам

във тоя стих, на тебе посветен.

Да бъдем две различни същества,

с отделна обич, чувства и мечти.

Така ще имаш в моя стих това,

което заслужаваш само ти.

Раздялата е тежък гнет за нас.

Но често в часове на самота

прекарваме и някой хубав час

във мисли и мечти за любовта.

И тя дели сърцето ни на две,

за да блестиш във тези стихове.

XLVI

Воюват в мене поглед с сърце.

За тебе те започнаха войната.

Очите искат твоето лице,

сърцето иска твойта част в делбата.

Кълне се то, че твоите черти

живеят в него тайно и незримо.

Но моите очи твърдят, че ти

си тяхно отражение любимо.

Тогава спорът се понася в съд

и мислите, изслушвайки страните,

решават мъдро тъй: да помирят

завинаги сърцето и очите.

Очите вземат твоето лице,

сърцето: твойто любящо сърце.

XLVII

Сърце и поглед в мен са в мир сега

и даже се взаимно утешават,

когато той е пълен със тъга,

а то от много скръб се задушава.

Очите ми със сляпото сърце

Споделят свойте приказни видения.

Сърцето ми за твоето лице

заплаща с част от своите копнения.

Тъй в мойте мисли или наяве

и липсвайки, си вечно с мене ти.

Не ще убегнеш моите мечти:

със тях съм вечно аз, и с тебе - те.

И ако спя, пак твоето лице

събужда в мене спящото сърце.

XCVII

Раздялата ни беше дълга зима.

Каква тъга без теб прекарах аз,

каква тъма владя непроходима

и декемврийска пустота, и мраз!

А всъщност вън цареше късно лято

и тежка с плод настъпи есента

като вдовица бременна, която

се готви да роди във самота.

И сякаш тая есен във дървесата

наистина осиротя плодът.

Ти само даваш лято на земята,

без теб дори и птиците мълчат.

или на зима в клоните запяват

така, че и листата пожълтяват.

CXV

О, как те лъжех, като писах там:

"Не мога да обичам аз по-жарко."

Но не допусках аз, че този плам

е можел да гори от туй по-ярко.

Но като имах времето предвид,

разколебало клетви и стремления,

изменящо закони, в чийто щит

се притъпяват твърдите решения,

уверен само в днешния си ден,

недоверчив към всеки по-далечен,

затуй те лъгах "Тоя порив в мен,

нима той може да е по-сърдечен?"

За възрастен аз взех едно дете,

а любовта е детство: ще расте.

CXXXII

Очите ти обичам. Гледат те

Отвергнатия с обич и утеха.

Тъгуват те и болка се чете

Във мрака им - жалейна, черна дреха.

И не подхожда първата бразда

На изгрева така на небесата,

И тази ранна, вечерна звезда,

едва ли по отива на милото лице,

таот този взор на милото лице,

така лъчист, тъй нежен и прощален...

Да бе и твойто ледено сърце

Във този траур нежен и печален,

Аз бих се клел, че в мрака грее зрак,

Че красотата е бездънен мрак.

[Guest Мона]

Не искам да обиждам никого, но не мислите ли, че все пак, книгите са онези пособия, в които можем да надникнем и да отделим по-дълго време за поетическо взиране.

Тук, според мен, би било добре да се афишират онези абзаци, които са най-същностни и емоционално заредени.

Поезията е крехка материя, ранима е и не обича дългите обяснения...

[Guest Лагорда]

Не искам да обиждам никого, но не мислите ли, че все пак, книгите са онези пособия, в които можем да надникнем и да отделим по-дълго време за поетическо взиране.

Тук, според мен, би било добре да се афишират онези абзаци, които са най-същностни и емоционално заредени.

Поезията е крехка материя, ранима е и не обича дългите обяснения...

Да се обиждам ? Защо да го правя ? Така съм го почувствала, така съм го направила . Ти така си го усетила -О.К. няма проблем. Всеки има право на мнение

[Слънчева]

Благодаря за красивите стихове приятели!

Да, поезията е крехка и определено е за един човек, една нощна лампа и книгата до тях...

Но, поемата дадена от Лагорда е чудесна

[Дина]

За който си знае!

Маскарад

Елица Веденова

Маска за делник,

маска за празник,

болнична маска

за дъх кислород.

Маска на скука —

за разнообразие,

маска желязна —

лице на робот.

Лъскава рокля —

маска на дама,

бие дванайсет

и пажът е плъх...

Дом за преспиване —

маска за двама,

ера безвремие за

тримата влъхви.

[Guest Лагорда]

Хайку -Клин клин избива - за тия дето си знаят!

[Йордан Анов]

За който си знае!

Маскарад

Елица Веденова

Маска за делник,

маска за празник,

болнична маска

за дъх кислород.

Маска на скука —

за разнообразие,

маска желязна —

лице на робот.

Лъскава рокля —

маска на дама,

бие дванайсет

и пажът е плъх...

Дом за преспиване —

маска за двама,

ера безвремие за

тримата влъхви.

Много добре казано.Всички сме с маски, но най-боли, когато човекът срещу теб свалим тази, с която играл ролята на приятел.

[Guest Лагорда]

Да Вендор, това се опитвах да ти кажа и покажа през цялото време. Освен всичко друго, аз съм човек и имам силно изразено чувство, за справедливост. Много боли нали

когато осъзнаеш, че си имал доверие на някого и той през цялото време те е предавал

. Красиво е нали?Както каза Мона лъжата и манипулацията е истината, за твоето приятелство

. Единственото което се опитах да направя е просто да изправя огледалото пред всички вас, нищо друго. Не обичам сенките т.е. задкулисните игри, също тънките намеци и психическия тормоз, задушаването... и още по-малко на място като това. Не очаквам да ме разберете, всъщност не очаквам разбиране от никого, благодаря, за заплахите, каквото си намислил направи го и нека Бог да благослови душата ти!

[Йордан Анов]

С перо от крилото на времето

на чиста въздишка от измъчено сърце

с капчица кръв написах

Обичам те...........Анелия.

[Благост]

Итака

Когато тръгнеш нявга за Итака,

моли се пътят ти да е далечен,

изпълнен с перипетии и знания.

От ластригоните и от циклопите,

от Посейдон сърдития не бой се -

такива в пътя нивга не ще срещнеш,

ако възвишена остава мисълта ти,

ако отбрано чувство

душата и телото ти докосва.

Ни ластригоните, нито циклопите,

ни Посейдона разгневен ще срещнеш,

ако ги сам в душата си не носиш,

ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен.

И много да са пролетните сутрини,

когато с толкоз радост и любов

ще влизаш във невиждани пристанища.

Да спреш край финикийски градове

и много пъстри стоки да закупиш -

седеф, корали, кехлибар и абанос,

и всевъзможни тънки аромати,

колкото можеш повече прекрасни аромати.

В египетските градове да спреш,

да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.

Да стигнеш там - това е твойта цел,

ала по Пътя никак да не бързаш,

че по-добре - години да пътуваш

и остарял на острова да спреш,

богат, с каквото в Пътя си спечелил,

без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.

Без нея нямаше да можеш в Път да тръгнеш.

Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, ти Итака,

не те е тя излъгала:

тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,

навярно вече си разбрал Итаките що значат. 1911 г.

Константинос Кавафис (1863-1933) Превод: Стефан Гечев

ITHAKA

As you set out for Ithaka

hope your road is a long one,

full of adventure, full of discovery.

Laistrygonians, Cyclops,

angry Poseidon - don't be afraid of them:

you'll never find things like that one on your way

as long as you keep your thoughts raised high,

as long as a rare excitement

stirs your spirit and your body.

Laistrygonians, Cyclops,

wild Poseidon - you won't encounter them

unless you bring them along inside your soul,

unless your soul sets them up in front of you.

Hope your road is a long one.

May there be many summer mornings when,

with what pleasure, what joy,

you enter harbours you're seeing for the first time;

may you stop at Phoenician trading stations

to buy fine things,

mother of pearl and coral, amber and ebony,

sensual perfumes of every kind -

as many sensual perfumes as you can;

and may you visit many Egyptian cities

to learn and go on learning from their scholars.

Keep Ithaka always in your mind.

Arriving there is what you're destined for.

But don't hurry the journey at all.

Better if it lasts for years,

so you're old by the time you reach the island,

wealthy with all you've gained on the way,

not expecting Ithaka to make you rich.

Ithaka gave you the marvellous journey.

Without her you wouldn't have set out.

She has nothing left to give you now.

And if you find her poor, Ithaka won't have fooled you.

Wise as you will have become, so full of experience,

you'll have understood by then what these Ithakas mean

Любов + Светлина + Мир + Радост

[Guest Ла Горда]

Не съм те търсила.

Дори не знаех, че те има.

Сега не мога да заспя...

Изгубих всички ключове,

с които се заключвах...

Космос от Любов - Елена Мури