Наука и мистицизъм

[Багира]

Не бих тълкувала по този начин библейският израз

"Матей 18:20

Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях."

по този начин. Предполагам, че Учителя е имал съвсем сериозни основания да направи такова тълкуване в подходящ от негова гледна точка момент, пред подходящи хора. За тях то означава каквото трябва да означава според състоянието им.

Въпросният цитат извън този момент и тази аудитория може да получи съвсем друго и общо тълкуване. Няма да го правя, защото е съвсем пък извън темата.

За да се върна към темата, ще направя заключение, че е особено вълнуващо, когато науката потвърждава откритията на мистиците. Това може да ни насочи към извод, че представата ни за информация е твърде ограничена. Явно е, че до информация човек може да стигне по повече от един начин и те да са еднакво добри, макар и съвършено различни. От някаква гледна точка науката и мистицизма може да се счита, че се доближават в процеса на развитие. Но това никак не значи, че науката и мистицизма вървят в правилната посока. Напротив, според мен те се доближават в заблудите си. И пак нещата не са трагични. Както се доближават в заблудата си, така може да се доближат и в прозрението си- че истинските неща лежат извън пределите както на науката, така и на мистицизма. Доколкото и двете разглеждат неща от този свят. А Царството Божие не е от този свят.

Редактирано Юни 23, 2009 от Багира

[Guest Кристиян]

Бит.2:24 Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът.

Адам сам пророкува падението на душата и обвързването й изцяло със свойството егоизъм. Така че, нашата човешка природа отдавна е пораснала, отделила се е от баща и майка (две свойства на душата- две змии, огнена и медна), и...връщане назад няма, и не може да има. Но имаме някакъв спомен от детството..далечен, далечен спомен...който дори и да възстановим- той си остава неприложим спрямо това, което сме, спрямо качествения и количествения "състав" на душата ни. За "детството" и да си спомняме,то ще си остане неприложимо, Тората заявява "почитай баща си и майка си, за да се умножат дните ти на земята", а Христос пък заявява категорично: "който не възненавиди баща и майка...не може да бъде Мой следовник"...Христос казва още и това: "никой да не напуска жена си, освен поради прелюбодейство"- тоест, егоизмът ни не пречи на Христовата Светлина да си свърши работата. Тук не е важно да уточнявам що е то "прелюбодейство" като свойство на егоистичната душа.

И така...да възненавиди баща и майка...що ли ще е това? Просто е- да се откаже от влиянието на окултни и мистични увлечения, които пропълзяват в съзнанието ни, и са си лика - прилика с двете родителски змии, които така или иначе във живота на всеки един човек не представляват нищо друго освен един добре познат плод, с който окултистите въртят бизнес, а пък склонните към мистицизъм преяждат, и това им докарва разстройство...на астралната храносмилателна система...

Това, което Христос предлага, няма нищо общо с човешката ни природа- Христос обещава да даде "това, което око не е виждало и ръка не е докосвала"- т.е. неща, от които и "професионалните" окултисти и мистици нито са опитвали, нито пък са виждали, но пък щедро бълват предположения и представи, и пълнят с тях както своите собствени глави, така и главита на другите, които им се връзват...

Споменава се за някакво новораждане.- Това е процес, който не зависи от нищо окултно или мистично, и при тези, които са възневидели баща и майка, с челия си възможен егоизъм са пожелали новораждането- те са го и получили...След това нещата протичат просто: старозаветната ни природа се смалява и смалява и смалява, и старателно и с очакване се подготвя за своята смърт, а новородения отначало е като бебетата- напълно зависим от Майката (а апостол Павел твърди, че "майка на всинца ни е горният Йерусалим"- май от посланието до галатяните беше това) и Бащата. Нито може да се движи, нито може да говори и да общува, но получава всичко от което има нужда от Майката, заченала непорочно (Нова Душа е това) от Духа...Така духовния човек укрепва, получавайки чисто духовно мляко според нуждите си- нито повече, нито по-малко...

Такова "детство" е коренно различно от това, което нам е познато...Да бъдем като децата- това е нещо, за което няма познат "модел", но моделът който разполагаме, може да ни свърши работа дотолкова, доколкото човек да проумее Христовите думи "блажена е утробата, която не е раждала и гърдите, които не са кърмили"...

[Guest azbuki]

Интересно се развива тая тема. Мисля, че в последните постове просто всеки си каза на себе си това, което има нужда да си каже...

Свързващата нишка между отделните постове е като връзката между науката и мистиката - нищо очевидно Всяка страна си говори на своя език.

П.П. Изобщо тази толкова уважавана "кръпка" представляваща Genesis 2, в която глава става дума за създаването на мъжа и на жената от него (подчертавам, за никакви адамовци и еви не става дума, адам е в множествено число, подобно на елохим, няма никаква връзка с една конкретна личност - собственото име Адам е резултат от по-късна и крайно опростенческа интерпретация!). Та след като в Genesis 1 Господ създал освен всичко останало и човека, при това мъжки и женски такъв, както и при животните, и след като в тази глава се използват две съвсем различни думи за "мъж" и "жена", които освен това са образувани от различни корени, т.е. образувани са независимо една от друга, изведнъж в Genesis 2 или "кръпката", както й викам (не само аз ми и всички изследователи) на човека му става самотно и поисква да си има другар. И му създават другарка, или "иша" (жена на иврит), която така се нарича, защото била направена от мъжа (иш). Тук двете думи са различни от използваните в Genesis 1 и са производни една на друга.

Кой да ти забележи? Обичайният читател на библията дори не забелязва, че по някаква причина "жената" я създават два пъти. За разликите в използваните за това думи един непоглеждал оригинала човек не може да има идея. И се почват обаче оттам великите дискусии за Адам и Ева и какво трябвало да значи това. Самият факт, че тази история очевидно е "закърпена" или поне липсва информация за това какво е станало с първата жена, да не говорим, че никое духовно лице няма да може да ви обясни какъв е смисълът на това несъответствие в библията, та тези факти ми казват достатъчно, за да не ми се говори за никакви Адамовци и Еви - това е философия, построена на гнила основа. Ако намирам нещо интересно в противопоставянето на тези два пасажа, то е, че ако в първия пасаж Господ създава "хората" (Адам) по своя воля като мъжки и женски индивид и поставя тези във връзка с елохим (и в първата част на библията става дума само за елохим, понятието адонай или йахве се появява също чак във втора глава, ако помня правилно!), то във втория, където става дума за "иш" и "иша" мотивацията за създаването на така наречената Ева идва от "самотността" на мъжа. Тоест от неговия егоизъм. Може би това има нещо да ни каже действително - за начина, по който нещата са били, когато човекът е бил създаден по образ и подобие Божие и не са се обслужвали егоистичните му желания, и за начина, по който се е развил по-късно. Но за Адамовци и Еви не ми се говори. Това са... безсмислици. Два "принципа", които не си съответстват по никакъв начин. Затова и си направих майтап за това, че Адам е множествено число м.р. (или "смесена компания"), а Ева е просто едно име в ж.р.

И т.н.

Редактирано Юни 23, 2009 от azbuki

[Guest Кристиян]

пак до бебенцата упряхме...

За да има бебенца Венци, трябва утроба на девица, и семе, посято от Сеяча...а науката за тези неща се преподава само на тези, които са способни да платят с живота си- като такса за обучението, връзвайки вяра на нещо, което нито могат да видят, нито да пипнат, нито да осъзнаят по какъвто и да е начин, с каквито и да е други науки, били пък те и окултни или мистични...

Науката, окултизма и мистиката са дотолкова полезни, доколко човек да опознае същинските си майка и баща с цел да ги възненавиди...Друго приложение е "потребителското"- но то винаги е било като онези тренажори, в които пилотите се подготвят- седиш си в кабинката, в луксозев салон, настанен удобно- всички чакри с все ръчки и бутони по тях са ти под ръка, и става една симулация на житейски път....Такива неща винаги са харесвали на децата...и са силно пристрастяващи....

[paparosko]

Според мен, при всички търсения, човек неусетно усложнява нещата от затрупващата го информация, докато накрая направи своята равносметка и стигне до своята истина и за него смисълът на живота се изясни, т.е. разбере, че целта на живота е самия живот.

Осъзнаването на самия процес на живеене, удовлетвореността, радостта и щастието от това да усещаш динамичността на процеса на сътворяване на действителността, на персоналната, съответно и на колективната действителност (реалност).

Тук искам да подкрепя Венцислав.

Всеки човек, всеки момент сътворява и не е необходимо да минат столетия за да израсне човечеството и да се научи да ползва силата на мисълта (Ума).

Просто всеки е необходимо да повярва в тази своя скрита сила и да я ползва както намери за добре, в добрия смисъл на думата, разбира се.

Всеки може да пробва силата на мисълта си и да се убеди в съществуването й, стига да желае.

В крайна сметка всеки разбира колко просто е било всичко.

Не напразно е казано, че всяко гениално нещо е просто!

Бъдете здрави и добронамерени!

Редактирано Юни 23, 2009 от paparosko

[Венцислав_]

Тук искам да подкрепя Венцислав.

Всеки човек, всеки момент сътворява и не е необходимо да минат столетия за да израсне човечеството и да се научи да ползва силата на мисълта (Ума).

Просто всеки е необходимо да повярва в тази своя скрита сила и да я ползва както намери за добре, в добрия смисъл на думата, разбира се.

Само искам да вметна, че съвсем друго съм имал предвид. Няма да обяснявам, защото въобще не е важно, но лично ми е важничко просто да се разгранича от това, за което конкретно ме подкрепяш.

[Ники_]

Много трудно е за съзнанието да схване простичко това, че онези, които знаят- мълчат...освен ако няма какво да кажат- но правят това без излишен разход на думи и на публика...

На заслепените хора им дай сцена, публика, и им бутни нещо за писане- при мен това е сработвало безотказно до съвсем скоро.

То и аз съм си чел стари постинги....но, освен да обявя, че не намирам в тях нещо повече от губене на време- друго не мога да направя...А са и дъъъългииии- баш като парникови нитратни краставици...

Така е, относно думите, писането и участието по форуми най-вече.

За съжаление хората не са еднакви и не са на едно духовно ниво в етапа на еволюцията. За едни думите са нужни, за други помагат... някой са още по-назад - в действията с други части на тялото... ръце, крака...

Присъщо на западния човек да се ползва от философския начин за добиване на знание.

На изток не им пука много, много за знанието. Там се цени Познанието, което е в следствие на абстрактността, на интуицията.

Западният човек философства, води дебети, спори... или както един наш съфорумец обича да казва - че често влиза в полемики... отегчен от себе си. Западният човек е човек на логиката. Споровете доста често раждат кавги, а от там и насилието се появява и омразата, злостта и завистта.

Това си е уморително и даже втръсва.

Източният човек е човек на мистиката. Той е мистик. За него е ценно Познанието, интуитивността.

Именно това са "майката" и "бащата" и когато те достигне насищане и в двата случая... тогава То се случва - детето.

Никога няма да забравя онези думи на един човек:

Съществуват само два вида желание: по-нисшия вид е да се прави нещо, по-висшия - да се познава. За по-нисшия вид е необходима телесност, за по-висшия - ум.

Никак не изисквам с това мнение от другите да надскочат себе си. Просто споделям. Пък както Тантра повелява - ако искаш нещо - вземи го и му се насити напълно, че да видиш нищожността му.

Та има си два метода. Метода на Тантра, който е разрешаващ и метода на Йога, който е въз основа на въздържанието.

И двата са верни и работят. Който не вярва, нека провери с практика, щото иначе ще си остане само с голи думи, а те са като мокри съчки - огън с тях не можеш да разпалиш.

Бъдете здрави!

[Диана Илиева]

Венци, аз като гледам, ти и на Кристияновите не си бебе, щото съвсем различни неща говорите двамата. Например това от Кристиян:

Така че, нашата човешка природа отдавна е пораснала, отделила се е от баща и майка (две свойства на душата- две змии, огнена и медна), и...връщане назад няма, и не може да има. Но имаме някакъв спомен от детството..далечен, далечен спомен...който дори и да възстановим- той си остава неприложим спрямо това, което сме, спрямо качествения и количествения "състав" на душата ни. За "детството" и да си спомняме,то ще си остане неприложимо,

е по-близко на това, дето аз се опитвах да ти кажа и с което ти определено не беше съгласен, ама карай, щом си се припознал за негово бебе - дерзай; то и по новините казват, че голяма далавера има в припознаването на бебета...

[Ники_]

Ще трябва да се разберете с Кристиян именно това ли са майката и бащата, ама аз на твоите бебе не ща да съм.

Венци, пак ли полемики, бе братко? Защо ме насочваш да търся разбиране с някой друг, поради твоето собствено неразбиране към същия, или към мен?

Ми то бебето не е техно - на Бога е - Син, заченат чрез Свят Дух, пък майката само го е износила в утробата, щото е заслужила, заради чистотата и нопорочността си.

Почти към края детето, което вече не е хич дете, вземе та рече на "майка си" - " Що имам с тебе, жено?" - погнусен от стремежа и за намеси чрез вино (у шест каменни/телесни делви/чакри)!

1 На третия ден имаше сватба в Кана галилейска и Исусовата майка беше там.

2 И Исус и учениците Му бяха поканени на сватбата.

3 И когато се свърши виното, майката на Исуса Му казва: Вино нямат.

4 А Исус й казва: Какво има между Мене и тебе жено? Часът Ми още не е дошъл.

Абе `рани куче да те лае...

Пишеш това:"аз"!

Венци, писано е от евангелиста, че "аз" и бебчо са различни неща, които се променят в големина обратнопропорционално. Тъй, че ти или аз въобще не можем и да си мечтаем да бъдем туй бебче. Следователно щеш, или нещеш напразно.

Редактирано Юни 23, 2009 от Ники_

[Слънчева]

БЕШЕ УТРО и РАННОТО СЛЪНЦЕ

разискряше злато по леките вълни на спокойното море.

На километър от брега една рибарска лодка обсипа водата с късчета риба за примамка и вестта за Закуската на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчетата храна. Започваше още един изпълнен с грижи ден.

Но далеч от всички, уединен отвъд лодката и брега, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше. На около тридесет метра височина в небето той поотпусна ципестите си крачета, вдигна човка и опъна до болка криле в едва поносима извивка. Това означаваше забавяне на полета и сега той летеше все по-бавно, докато вятърът в лицето му се превърна само в шепот, а океанът под него спря неподвижен. Присви очи, крайно съсредоточен, задържа дъха си и напрегнал сили, увеличи само... с още... два... сантиметра... извивката на крилете... Тогава перата му се разрошиха, той загуби скорост и падна.

Чайките, както знаете, никога не залитат, никога не губят скорост. За тях загубата на скорост във въздуха е срам и позор.

Обаче Джонатан Ливингстън Чайката не се засрами, а отново изпъна криле в онази мъчителна до потреперване извивка - забавяше и забавяше, докато отново загубеше скорост — той не беше обикновена чайка.

Побечето чайки не си дават труда да научат за летенето ншцо друго, освен най-простото - как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летене¬то. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.

Беше открил, че този начин на мислене не му създава добро име сред останалите птици. Дори родителите му се тревожеха, че Джонатан прекарва по цели дни сам и непрекьснато експериментира спускане ниско над вълните.

Той, например, не можеше да разбере защо когато летеше над водата на височина, по-малка от половин размах на крилото, успяваше да се задържи във въздуха по-дълго и с по-малко усилия. Спускането му завършваше не с обичайното приплясване на крачката във водата, а с дълга пенеста диря, понеже докосваше повърхността с цяло тяло, плътно прибрал крачка от двете страни. Когато започна да се приземява с плътно прибрани крачка и на брега - за да измери следата от плъзгането си в пясъка, - родителите му вече истински се разтревожиха.

— Защо, Джон, защо? - попита го майка му. - Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите пти¬ци от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!

— Нищо, че съм само пера и кости, мамо. Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.

- Виж какво, Джонатан - каза баща му доброжелателно, - наближава зимата. Лодките съвсем ще намалеят, а рибата, която сега плува на повърхността, ще се спусне надълбоко. Ако толкова искаш да учиш, тогава научи нещо повече за храната и как да я намираш. Летенето е хубаво нещо, но не се яде. Не забравяй, че летиш, за да се храниш.

Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици: наистина се стараеше, пищеше и се биеше с другите птици от ятото край вълноломите и рибарските лодки, гмуркаше се за късчета риба и хляб. Но нищо не се получаваше.

"Всичко това е толкова е безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!"

Събсем скоро Джонатан Чайката отново беше сам, далеч навътре в морето, гладен, щастлив и отновбо се учеше да лети.

Сега се занимаваше със скоростта и за една седмица упражнения научи повече и от най-бързата чайка на света.

От триста метра височина той размахваше криле с всичка сила и се хвърляше почти отвесно във водата - така откри защо чайките пикират с прибрани криле. Само след шест секунди той вече се движеше със сто километра в час, скорост, при която, в момента на размах, крилото губи устойчивост.

Повтаряше това упражнение отново и отново. Съсредоточил цялото си внимание, той правеше усилия до предела на възможностите си, но щом набереше много голяма скорост, губеше контрол.

Издигане на триста метра. Първо устремяване напред с пълна сила, след това пикиране с размах на кри¬лата и отвесно падане. И всеки път, при размаха наго¬ре, лявото му крило изведнъж спираше, той рязко се накланяше наляво, задържаше дясното крило, за да възстанови равновесието, и изпърхвайки като пламък, започваше лудо да се върти надясно като пумпал.

Все не можеше да улучи точния момент при издигането. Направи десет опита и всеки път, щом скоростта преминеше сто и десет километра в час, той се превръщаше в рошава топка перушина и загубил контрол, се сгромолясваше във водата.

"Начинът е, помисли накрая Джонатан, мокър до кости, начинът е при големи скорости крилете да се държат неподвижни - размахваш ги, докато стигнеш осем¬десет километра, после задържаш в едно положение."

Той опита отново от шестстотин метра височина — пикира, насочил човка надолу. И когато достигна осемдесет километра в час, разпери криле докрай и престана да ги движи. Изискваше се неимоверно усилие, но той успя. За десет секунди беше достигнал над сто и четиридесет километра в час. Джонатан бе поставил световен рекорд за скорост на чайка!

Но победата бе мимолетна. Щом се опита да излезе от пикирането, в момента, в който измени ъгъла на крилете си, той бе сграбчен от същия ужасен, непреодолим вихър, който при скоростта от сто и четиридесет километра в час го блъсна като динамит. Джонатан Ливингстън Чайката се взриви във въздуха и се размаза в твърдото като камък море.

Когато дойде на себе си, вече беше нощ и той се носеше в лунната светлина по повърхността на океана. Усещаше крилете си, сякаш бяха пречупени оловни пръчки, но много повече му тежеше бремето на провала. Обзе го смътното желание това бреме да го повлече към дъното и най-сетне всичко да свърши.

Вече бавно потъваше във водата, когато долови в себе си някакъв непознат, глух глас. "Няма друг път. Аз съм чайка. Ограничен съм от собствената си природа. Ако бях роден, за да науча толкова много за летенето, тогава вместо мозък щях да имам изчислителна машина. Ако бях създаден за скоростни полети, щях да имам къси криле на сокол и щях да се храня с мишки вместо с риба. Прав беше баща ми. Трябва да забравя това безумие. Трябва да се върна у дома, при своето Ято, и да се задоволя с това, което съм - жалка, ограничена чаша."

Гласът се стихна, а Джонатан се съгласи с него.

Нощем мястото на една чайка е на брега и отсега нататък, реши Джонатан, той ще стане нормална чайка. Така ще бъде най-добре за всички.

Вдигна се тежко над тъмната вода и полетя към сушата, благодарен, че бе успял да се научи да лети с минимални усилия на неголяма височина.

"Но не, помисли той, аз вече се отказах от това, което бях, отказах се от всичко, което успях да науча. Аз съм чайка, като всички други, и ще летя като чайка." Издигна се с мъка на тридесет метра и като размаха по-силно криле, забърза към сушата.

Чувстваше се по-добре, след като взе решение да бъде като всички други в Ятото. Връзките с онази сила, която го влечеше към познанието, се бяха прекъснали и вече нямаше да има нито предизвикателства, нито поражения. Колко е хубаво просто да престанеш да мислиш и да летиш през мрака към светлините на брега!

"Мрак! - тревожно изхриптя глухият глас. - Чайките никога не летят по тъмно."

Но Джонатан не го чуваше. Колко е хубаво, мислеше той. Луната и светлинките, които трепкат по водата и показват пътя като сигнални огньове в нощта, а всичко наоколо е тъй мирно и спокойно...

"Опомни се! Чайките никога не летят по тъмно!

Аво беше създаден да летиш в мрака, щеше да имаш очите на бухал! И изчислителна машина вместо мозък! Щеше да бъдеш с кьси криле на сокол!"

Там, в нощта, на тридесет метра височина, Джонатан Ливингстън Чайката стисна силно очи. От болката и от взетото решение не бе останала и следа.

Къси криле. Къси криле на сокол!

"Ето кьде е отговорът! Колко съм бил глупав! Тряббвт ми къси, малки криле. Трябва просто да прибера по-голямата част от крилете си и да летя само с връхчетата. Къси криле!"

Той се издигна на шестстотин метра над тъмното море и без дори за миг да помисли за неуспех и смърт, плътно притисна кьм тялото си предната част на крилете си, остави разперени във вятъра само тънките като кинжали пера на връхчетата им и се хвърли отвесно надолу.

Вятърът изрева като чудовище в ушите му. Сто и десет километра в час, сто и петдесет, двеста, още по-бързо! Сега, при скорост двеста километра в час, той не усещаше такова напрежение в крилете, както преди - при сто и десет. Едно едва доловимо извиване на връхчетата бе достатъчно, за да спре да пикира, и Джонатан профуча над вълните, като сив топовен снаряд под лунния диск.

Той стисна очи, за да ги предпази от вятъра, и изпадна във възторг. Двеста и двадесет километра в час! И то без да губи контрол! "Ами ако започна да пикирам от хиляда и петстотин метра вместо от шестстотин, колко ли бързо..."

Обещанията, които бе изрекьл преди малко, бяха забравени, пометени от страхотния ураганен вятър. Въпреки това не се чувстваше виновен, че ги е нарушил. Такива обещания са само за чайки, които са се примирили да бъдат обикновени. Оня, който, учейки, се е докосвал до съвършенството, няма нужда от подобни обещания.

По изгрев слънце Джонатан отново започна да тренира. От височина хиляда и петстотин метра рибарските лодки изглеждаха като точици върху гладката синя вода, а Ятото, което закусваше - като лек облак завихрени прашинки.

Той беше пълен със сили, още тръпнещ от радост, горд, че бе овладял страха си. Без да се двоуми, притисна към тялото си предната част на крилата, разпери късите им, остри връхчета и се хвърли към морето. Когато достигна хиляда и двеста метра височина, вече бе набрал пределната скорост, а вятърът се бе превърнал в плътна, непробиваема, оглушителна стена, която не му позволяваше да се движи по-бързо. Той летеше отвесно надолу със скорост триста и четиридесет километра в час. Преглътна, защото знаеше, че разтвори ли криле при тази скорост, ще бъде разкъсан на милиони парченца. Но скоростта беше мощ, скоростта беше радост, скоростта беше чиста красота.

На височина триста метра той започна да излиза от пикирането. Връхчетата на крилете му се огъваха и смазваха в гигантския вятър, лодката и ятото чайки приближаваха към него със скоростта на метеор, нарастваха право на пътя му.

Той не можеше да спре, още не знаеше как да избива при такава скорост.

Сблъсъкът щеше да означава мигновена смърт.

И той стисна очи.

Така тази сутрин, точно по изгрев слънце, Джонатан Ливингстън Чайката се вряза насред Ятото, което закусваше - връхлетя, стиснал очи, с триста и четиридесет километра в час, съпровождан от оглушително свистене на вятър и пера. Очевидно този път Чайката на щастието му се беше усмихнала, защото не загина никой.

В мига, когато вдигна човка право към небето, той още се носеше със скорост двеста и петдесет километра в час. Когато успя да намали до тридесет километра и най-после отново разпери криле, лодката вече се намираше на хиляда и двеста метра под него и изглеждаше като точица в морето.

Мислите му ликуваха! Пределната скорост! Чайка, която лети с триста и четиридесет километра в час! Това беше прелом, най-великият, единствения момент в историята на Ятото и от този момент за Джонатан Чайката се опкри нова ера. Той отлетя кьм самотната си изпитателна зона, на височина две хиляди и четиристотин метра прибра плътно криле, хвърли се отвесно надолу и внезапно опкри как да завива.

Откри, че ако промени само със сантиметър положението на едно-единствено перо на връхчето на крилото си, може да направи плавен завой при страхотна скорост. Но преди това вече бе научил, че ако при такава скорост раздвижи повече от едно перо, тялото му ше започне да се върти като куршум... И Джонатан беше първата чайка на света, изпълнила въздушна акробатика.

Без да губи време за приказки с другите чайки, този ден той летя до залез слънце. Откри лупинга, бавното превъртане, спиралното въртене, обратното въртене, виража.

Беше късна нощ, когато Джонатан се прибра в Ято¬то, на брега. Беше замаян и смъртно уморен. И все пак, преди да кацне, той от радост направи лупинг и миг пре¬ди да докосне земята - бързо завъртане. Като чуят за това, размишляваше той за Прелома, те ще полудеят от радост. Колко повече неща изпълваха вече живота! Вместо да сновем тъпо напред-назад край рибарските лодки, сега животът придобива смисъл! Ще се издигнем над невежеството, ще открием себе си като достойни, интелигентни и способни същества! Ние можем да бъдем свободни! Можем да се научим да летим!

Оттук нататък годините изглеждаха пълни с живот и сияеха от обещания.

Когато кацна, цялото Ято се беше събрало на Голям съвет — личеше, че отдавна са тук. Всъщност те чакаха него.

- Джонатан Ливингстън Чайката! Застани в кръга! - Гласът на Старейшината прозвуча с върховна тържественост. Да застанеш в кръга означаваше само едно от двете: или огромен позор, или огромна чест. Със заставане в кръга на честта бяха отличавани най-изтъкнатите водачи на чайките. Естествено, и тази сутрин чайките бяха излизали за Закуската на Ятото, помисли си той, значи са видели Прелома! Но аз не искам никакви почести. Нямам никакво желание да бъда водач. Искам само да споделя с тях какво съм открил, да им покажа онези хоризонти, които се откриват пред всички нас. Той пристъпи напред.

— Чайко Джонатан Ливингстън — каза Старейшината, - застани в кръга на позора пред очите на всички чайки!

Той изпита чувството, че са го ударили. Коленете му се подкосиха, перата му провиснаха, ушите му забучаха. Изправен в Кръга на позора? Невъзможно! А Прело¬мът! Те не могат да разберат! Те грешат, грешат!

- ... заради неговата дръзка безотговорност - редеше строго тържественият глас, — потъпкваща достойнството и традициите на Племето на чайките...

Да бъдеш изправен в Кръга на позора означаваше още да бъдеш прокуден от обществото на чайките, да бъдеш осъден на самотен живот по Далечните скали.

-... един ден, чайко Джонатан Ливингстън, ти ще научиш, че безотговорността не води доникьде. Живо¬тът е непознат и непознаваем. Ние знаем само, че сме изпратени на този свят, за да се храним и да останем живи колкото е възможно по-дълго.

Една чайка никога не бива да противоречи на Съвета на Ятото, но Джонатан Ливингстън издигна глас.

- Безотговорност ли? Братя мои! - извика той. -Има ли по-отговорна личност от една чайка, която е открила и следва същността, висшия смисъл на живота? Векове наред ние се блъсвахме за рибешки глави, а сега има за какво да живеем - да учим, да откриваме, да бъдем свободни! Дайте ми възможност, нека да ви покажа какво открих...

Ятото изглеждаше като вкаменено.

— Братството се разтрогва - изврещяха чайките в един глас, церемониално запушиха уши и му обърнаха гръб.

Джонатан Чайката остана сам до края на дните си, но летеше на големи разстояния отвъд Далечните скали. Едничката му мъка беше не самотата, а мисълта, че останалите чайки отказаха да повярват какви славни изживявания ги очакваха в полета, бяха отказали да отворят очи и да видят.

С всеки изминал ден той научаваше нещо повече. Научи, че като се гмурне във водата с висока скорост и следва течението, може да стигне до три метра дълбочина и така да намира рядка и вкусна риба. Побече нямаше нужда от рибарските лодки и коравия хляб, за да преживява. Научи се да подремва във въздуха, да определя нощем посоката си по вятъра, който духа откъм брега, и така можеше да прелита стотици километри от за¬лез до изгрев слънце. Воден от същия вътрешен усет, той летеше през тежките морски мъгли и се издигаше над тях в ослепителноясни небеса..., а в същото това време всяка друга чайка си стоеше на брега, без да подозира, че може да има нещо друго, освен мъгла и дъжд. Той се научи да язди високите ветрове далеч навътре над сушата и там да си лови за обяд крехки насекоми.

Всичко, което някога се бе надявал да даде на Ятото, сега бе останало само за него: научи се да лети и не съжаляваше за цената, която беше да платил. Джонатан Чайката бе открил, че именно скуката, страхът и гневът правят живота на чайките толкова кратък, а откакто те бяха напуснали съзнанието му, той заживя дълъг и наистина чудесен живот.

Това ми го изпрати един приятел, но не зная източника. Извинявам се!

[Рассвет]

БЕШЕ УТРО и РАННОТО СЛЪНЦЕ

разискряше злато по леките вълни на спокойното море.

На километър от брега една рибарска лодка обсипа водата с късчета риба за примамка и вестта за Закуската на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчетата храна. Започваше още един изпълнен с грижи ден.

Но далеч от всички, уединен отвъд лодката и брега, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше....

Това ми го изпрати един приятел, но не зная източника. Извинявам се!

xameleona! Скъпа! Това е Ричард Бах "Джонатан Ливингстън Чайката" ( "Спиралата")

[Багира]

Ах, как уж едно и също нещо гледаме, а толкова различни неща виждаме! Това дори в науката е проблем, а в мистицизма е причина хората, които се занимават с наука да отричат мистицизма като метод на получаване на информация.

Не виждам особено противоречие между постовете на Кристиян и Венци. Виждам съвсем ясно общата им основа. Виждам ги единствено като допълващи се, и в никакъв случай говорещи сами за себе си и на собствен капсулован вътрешен и разбираем само за авторите език. Освен това съм почти изцяло съгласна с тях. Дори може да се каже изцяло, може би отделни щрихи, които дори не са изречени тук.

Човек не е израстнал в егоизма си. Само се е отдалечил от Баща си. От първоосновата си. Страшно чудно е, че някой може да види в това печално събитие елементи на израстване. Истинското израстване е завръщането към тази основа. Израстването на аз- центрираното същество е израстване на нещо, което не е добре да израства, а сега даже трябва да се смалява. .За да израсте Другото. Другият. Който може да яде от плодовете на дървото на живота.

[Слънчева]

Златното сечение

Божествената симетрия е навсякъде около нас и в нас - тя е в математиката на нашата мисъл и в геометричните природни и изкуствени форми

Френският учен Беноа Манделброт, авторът на книгата “Фрактална геометрия на природата” (1977 г.) търси общи параметри, присъщи на характера на природата и поведението на човека. Той прави извода, че и природата, и човекът действат на принципа на фрактала, т.е. на безкрайното раздробяване и подобие на дребните части на цялото.

Безупречно определение за математически фрактал е библейският израз “Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят, първият и последният”.

Фракталната неустойчивост, нерегламентираност, пластичност само доказват, че светът е устроен така, че да може да реагира на тласък отвън, да бъде управляван. Тъй като нестабилността на хаотичните системи ги прави извънредно чувствителни на външно въздействие.

В тази фина и много чувствителна многоликост се съзира изключителното въображение на най-Великият фрактал – Творецът. Всяка една молекула в Неговата нежна паяжина, водеща и най-малките частици към основния обект, “виси” на фина нишка, която я свързва с останалите молекули.

Всяка нова молекула има собствени спирали и изпъкващи части,

като езици на пламък,

и в тях има нови молекули, още по-малки, безкрайно разнообразни, винаги подобни, но никога идентични. Точно като в чудото на миниатюризацията – всеки нов детайл е вселена, цялостна и многолика. А Художникът е творил така, както и вселенското съзнание – с прости физични закони, повтаряни с безкрайно търпение, навсякъде и във всички сфери еднакво.

Така се самосъздава и природата, и човекът, като един сложен математически обект, който събира всичко неизбежно и непредсказуемо. Като едни безкрайни итерации (последователности на сумиране), от които най-простият, но базисен, е моделът на итерация, известен като

ред на Фибоначи: 0,1,1,2,3,5,8,13 и т.н.

В него всяко следващо число е сбор от предните две, а резултатът от делението на всяко следващо число на предишнато асимптетно се приближава към трансцедентното число 1,6180339, изразяващо пропорцията на златното сечение, от която светът е буквално наводнен.

За първи път терминът “златно сечение” (фи) е въведен от великия древногръцки астроном Клавдий Птоломей (90-160г.), а популярност получава благодарение на Леонардо да Винчи. Но 250 години преди него италианският математик Леонардо Пизански (1180-1240 г.), по прякор Фибоначи (Син на Добродушния) обяснява тази нарастваща закономерна последователност. Той я наблюдава при размножаването в животинския и в растителния свят.

Йохан Кеплер пък я открива в музиката в интервалите между основните мажорни и минорни тонични тризвучия (1,3,5 или 1,5,8). Той забелязва, че обикновено

кулминацията на мелодията е в точката на златното сечение и е с неговата обща продължителност – 1,618

След тях още много учени забелязват, че всички процеси (биологически, исторически, социални, обществени, финансови) са подчинени на пропорцията на знаменитото златно сечение. И че неговата същност се изразява със следната формула: малката част от цялото се отнася към голямата така, както голямата към цялото. И съответства на числото 1,6180339, което изразява съразмерността, хармоничността и красотата на природните обекти, шедьоврите на изкуството.

Анализът на пропорциите на забележителните архитектурни паметници показва, че основните им размери също са близки до числата на Фибоначи.

Още през XIII век Тома Аквински вижда

пряка връзка между красотата и математиката

Връх на числовото послание е пирамидата в Гиза, която не е гробница, а неразрешима още главоблъсканица от числови комбинации. Храмовите жреци предават на Херодот, че площта на всяка от нейните стени е равна на квадрата на височината й. Дължината пък на нейната стена е 783,3 фута (238,7 м), а височината е 484,4 фута (147,6 м). И като се раздели дължината на височината, се получава съотношението фи – 1,618. Така древните египтяни чрез числовите символи са предали за бъдещето така ценното знание, и то в една предписмена и предйероглифна епоха.

Във всички вътрешни и външни пропорции на пирамидата шества числото 1,618, то играе централна роля. Същото съотношение е открито и в мексиканските пирамиди. Това говори, че са построени приблизително по едно и също време от хора с еднакво равнище на развитие.

Числото фи не подминава и биологията. Всичките кости на жабата са в пропорция фи. Частите на тялото на водното конче също са в тази пропорция. Вездесъщото съотношение е и във всеки вид риба, в пропорциите на човешкото и животинското тяло.

Деленето на общата височина на човека в съотношението на златната пропорция преминава през естествените разчленявания на тялото. Между голямата му и малката му част има същото съотношение, както между голямата част и цялото, за да изглежда прекрасно.

На рисунката на Албрехт Дрюрер “Изучаване на пропорциите” се вижда, че размерите на човешкото тяло (за единица е избрана главата) се съотнасят като 1:2:3:5:8 и образуват реда на Фибоначи. Дължините на костите на пръстите също са в съотношение фи помежду си. Изобщо основата на всички живи същества е една – тази на Свещената Божествена геометрия. От което следва, че

нейният Творец е най-великият Геометър

И целият свят е така строен и красив, именно защото е на основата на Неговата Геометрия и Неговите геометрични линии.

Строежът на човешките и животинските кости също е подчинен на това съотношение, затова са една оптимална система, т.е., максимална носеща способност при минимален разход на материя. Тази пропорция е обикновено на местата, където нещо се прегъва или променя посоката си.

Всяко изумително творение в мирозданието и в човека съответства на правилото на златното сечение. От листенцето на тревичката до биологическата популация. И всички те са изумително красиви, защото съдържат естетика на реда, която граничи с хаос и защото изразяват мъдростта в простотата и принципа за единното просто, задаващо разнообразното сложно

Тази идея се вижда и в устройството на цялото мироздание, заложена е и в генома на човека и на животното. Книгата на цялата природа е написана с езика на нелинейните, неправолинейните фрактали. При линейните всяка част е умалено точно копие на цялото, а при нелинейните всяка част прилича на деформирано копие на цялото.

Причудливите очертания на бреговите линии и сложните извивки на реките, начупените очертания на бреговите линии и сложните извивки на реките, начупените повърхности на планинските хребети и чудните очертания на облаците, буйните корони на дърветата и разклонените мрежи на кръвоносните съдове и невроните, плахото блещукане на свещта и разпенените турбулнтни потоци на планинските реки – всичко това са фрактали.

Едни от тях, като облаците и потоците, постоянно менят формите си, а други, като дърветата и невронните мрежи, ги запазват неизменни. Но и двата типа фрактални структури имат нещо общо и това е самоподобието им. Изпълняват основния закон за единство в многобразието на мирозданието, който пък е доказателство за Единния му Творец, както и за Божествената, базисната фрактална геометрия

А тя е навсякъде около нас и в нас. Цялата символика на различните религии и езотерични школи също съдържа елементи на фрактални конструкции, базиращи се на някаква фундаментална геометрична първооснова и това е изображение на модифициран кръст.

Външната архитектурна сферично-кубично-пирамидална форма на евроазиатските християнски манастири, на будистките ступи и храмове, на ислямските джамии, на египетските пирамиди, на пирамидалните конструкции на цивилизацията на маите и т.н. съдържат една и съща фрактална база – триизмерният кръст и развиващ се от него вписан в куб октаедър, трансформиращ се в сфера. Следователно – не фракталните форми са символ, модел на фундаменталните технологии, а, обратно, базисните езотерични технологии са проява на фракталната структура на информационната първооснова на нашата Вселена. А фракталната геометрия е ефективно средство за описване на морфологичните свойства на природата и човека.

Божественото съотношение е и в най-добрите образци на изкуството. А защо е така, ни обяснява още през XIII век Тома Аквински. Той смята, че у човека е заложена предустановена хармония и формулира един от основните принципи на естетиката - на човека са приятни обектите, които имат правилни пропорции, тъй като между красотата и математиката има пряка връзка и тя е заложена в човешките инстинкти.

Великият гръцки философ, основател на неоплатонизма, Плотин още преди две хиляди години пише: “Никога окото не би могло да възприеме слънцето, ако то самото не е подобно на слънцето; също както и душата няма да може да вижда прекрасното, докато самата тя не е прекрасна, а за да види красотата и божествеността, човек също трябва да стане прекрасен и божествен.”

А това са взаимодействащите си части от едно цяло, подобията на

фракталите слънце – око; Бог – душа

В тази връзка немският физик Херт Айлен Бергер добавя: “Усещането за прекрасното се подхранва от съчетанието на подреденост и безредие, което се наблюдава при естествените явления – облаци, дървета, снежинки, при които са присъщи устойчивост и хаотичност. И точно тази хармония между хаоса и реда изгражда нашата представа за красота.

Затова в изкуството се наблюдава строга закономерност на взаимните преминавания на хармоничните и дисхармонични стилове, на лявополукълбовите и дяснополукълбовите тенденции, на Аполоновото и Дионисиевото начало, или по-общо, на Космоса и хаоса.

През 1753 г. математикът Робърт Симсън от университета в Глазгоу открива, че когато числата станат по-големи, съотношението между последователните числа се доближава към числото фи, към златното сечение, наричано Божественото съотношение. Цялото число е 1,6180339887498948482 и прилича на числото пи /  / по това, че десетичните му стойности продължават до безкрайност, без да повтарят прогресията.

При златния правоъгълник съотношението между дължината и ширината е златното сечение. И ако от него се извади квадрат, ще остане по-малък златен триъгълник и всяко такова следващо изваждане ще довежда до все по-малки златни триъгълници.

Атинският Партенон също се вписва в златен правоъгълник. А Леонардо да Винчи и художниците Сьора и Мондриан също са използвали тази геометрия в своите творби. Самата Слънчева система също е спирала на Фибоначи и е вихър, в центъра, на който е Слънцето.

Но не съществуват правоъгълници или спирали със златно сечение, ако те не са създадени изкуствено, казва Дурвало Мелхиседек. И тъй като спиралата на правоъгълниците със златно сечение няма нито начало, нито край, отива навън и навътре безкрайно, животът прибягва до хитрост и намира друга спирала за сътворение.

Така природата заобикаля проблема и чрез

реда на Фибоначи намира началото на безкрайността

Но тази симетрия обикновено е скрита, защото в характера на природата е да крие мъдростта на простотата и красотата, които могат да се описват само чрез абстрактния език на математиката. От тази хитрост на Сътворението, изхождаща от енергийната консумация, всъщност светът започва да изглежда по-сложен, отколкото е. За да не можем да забелязваме, че всяка частица си има своя близначка – античастица, както и материята си има своята антиматерия. За да не можем да усещаме частиците – партньори, тъй като са с по-голяма маса. Но тези симетрии са създадени, за да бъдат нарушавани и потрошавани, също като огледалата. В този самосъздаващ се хаос всъщност е скрито най-голямото съкровище, най-сладостния еликсир, изключителния дар на Космоса, чрез който, според древните легенди, хората, разположени в един ръкав от Млечния път,

ще преминат от плътност в светлина, от страх към любов, към изместване на възприятията

Затова ние, живеещите в периода между 1987 – 2012 г. не трябва да се страхуваме, а да бъдем доволни и щастливи, че сме избрани да живеем в сезона на промените, който се създава чрез космическите ветрове, слънчевите изригвания, чрез нашата ДНК. Този период ще въведе нов ред, при който няма говорител или глава на пирамидата, а само духовна организация. Ще създаде фино балансирана настройка и жизненост чраз разрушаване и объркване.

Чрез благоговение пред стойностите на живота, пред плана, който не съдържа грешки и вплита светлите и тъмните нишки заедно

Но вместо да участваме съзнателно в този процес на промяна, който безкрайно надвишава нашата индивидуалност и да имаме досег с трансцедентната вечност и сигурност и вместо да ползваме универсалните закономерности на нашите предшественици, ние още се стремим да откриваме топлата вода, да създаваме нови закони и подзаконови актове. Но въпреки недоверието ни към духовната промяна, кризата, дестабилизацията, в която сме сега, е планирана възможност да разклатим шаблоните, стандартите, в които сме заседнали. Да се отправим към пътуване през познанието за най-важния инструмент на промяната – привличане на подобията, на фракталите. Към онзи синтез между индивидуалното и общото, в който да приемеш себе си за част от общото, означава да приемеш себе си за приет от Бога. Така ще се роди и стремежа да се слеем с подобието си, с Бога. А като овладеем наподобяването на преживяването за доброта, светлина, мъдрина, вече можем да се превърнем в самото преживяване.

автор: Лиляна Фероли

[Ани]

Златното сечение

Божествената симетрия е навсякъде около нас и в нас - тя е в математиката на нашата мисъл и в геометричните природни и изкуствени форми

......

За първи път терминът “златно сечение” (фи) е въведен от великия древногръцки астроном Клавдий Птоломей (90-160г.), а популярност получава благодарение на Леонардо да Винчи. Но 250 години преди него италианският математик Леонардо Пизански (1180-1240 г.), по прякор Фибоначи (Син на Добродушния) обяснява тази нарастваща закономерна последователност. Той я наблюдава при размножаването в животинския и в растителния свят.

Златното сечение в геометрията е свързано с правилния петоъгълник. В него отношението на диагонала към страната е равно на φ.

Пентаграмът е фигура, образувана от 5 златни триъгълника, вписани в правилен петоъгълник. Всяка от петте линии, съставящи тази фигура, дели другата в златно отношение.

Златен триъгълник е равнобедрен триъгълник, при който отношението на дължините на бедрото и основата е равно на златното сечение. Има 36 градуса на върха и съответно 72 градуса при основата.

Златното сечение (известно още като: златна пропорция, златен коефициент или божествена пропорция) е ирационално число в математиката, което изразява отношение на части, за които по-малката част се отнася към по-голямата, така като по-голямата към цялото. То се отбелязва с гръцката буква Φ и има стойност приблизително равна на 1,618...

Ако по-малката отсечка приемем за единица, то може да запишем пропорцията: (Х+1) / Х = Х / 1, която се свежда до обикновено квадратно уравнение X^2 - X - 1 = 0, чието положително решение е: 1,618...

Златното сечение е не само математическо понятие, то наистина, както се казва в цитираната от xameleona статия е символ за красота, хармония и съвършенство в изкуството, науката и природата. Терминът „златно сечение” е въведен от Леонардо да Винчи като пропорция за „идеалното човешко тяло”. Той е бил познат на египтяните и древните гърци още в античността. Представата за хармония и отношение е в основата на философските идеи на Питагор. Това е и една от причините, поради която питагорейците избрали пентаграма за символ на своя таен орден.

Пентаграмът е свещен символ на светлината, здравето и жизнеността: четирите основни посоки на света плюс центъра; петте елемента на китайската философия; символът на Хермес Трисмегист...