Егото

[bee_bg]

Мда

егото обича да бъде гъделичкано ))

[Добромир]

И сега и аз се замислих сериозно вече - как егото ни възприема своето и на другите движение?

Може ли и как егото да смени представите си за въртенето - имам предвид не да си мисли,че "слънцето и звездите се въртят около неговата твърда земя" (както се вижда и усеща), а да осъзнава вече с абстрактния си ум, че то е пътник на една малка планета, която се върти около себе си, и около слънцето и заедно с него пътува в безкрайната вселена?

Дали е възможно това осъзнаване да се формира постепенно заедно с оформянето на егото, на личността?

Де го егото? Можем да си представяме, че и един дъб смята себе си за отправна точка на другите движения, но това е една екстраполация на нашите склонности да си представяме по този начин нещата. Най-вероятно дъбът все още е "погълнат" от движенията на безкрайната вселена, така че не чувства себе си като нещо отделно, още по-малко като нещо централно. Оформянате на егото повишава степента на съзнателност, но я ограничава по обхват. Това неизбежно резултира в един или друг вид его-съзнание. А после? Може да считаме - или че егото еволюира, дори до степен на космично себеосъзнаване, или че именно последното води до "изчезване" на егото... Но какво значение има кое от двете обяснения е по-релевантно? Не е ли по-полезно да изследваме вълшебните прояви на Духа в Природата - включително във вътрешната ни природа?! Тогава от мрака на Предсътворението, през микросъзнанието на дъба, през осъзнаването на човека, към свръхосъзнаването на Космоса - всичко ще е източник на вдъхновение (позволявам си да переразирам - блажени са творящите, защото тяхно е Царството...)

[Валентин Петров]

един дъб смята себе си за отправна точка на другите движения, но това е една екстраполация на нашите склонности да си представяме по този начин нещата. Най-вероятно дъбът все още е "погълнат" от движенията на безкрайната вселена, така че не чувства себе си като нещо отделно, още по-малко като нещо централно.

Може да считаме - или че егото еволюира, дори до степен на космично себеосъзнаване, или че именно последното води до "изчезване" на егото... Но какво значение има кое от двете обяснения е по-релевантно? Не е ли по-полезно да изследваме вълшебните прояви на Духа в Природата - включително във вътрешната ни природа?! Тогава от мрака на Предсътворението, през микросъзнанието на дъба, през осъзнаването на човека, към свръхосъзнаването на Космоса - всичко ще е източник на вдъхновение

„тръгна“. Този глагол е свързан с движението. Значи вие трябва да изучавате закона на движението.

Тръгването е първото желание, което поставя всички останали стремежи и желания в движение. Можете ли да си спомните първата мисъл, първото желание във вашето детинство? Първият подтик на новороденото дете е дишането. С раждането си още, то започва да диша, защото законът на движението е закон на астралния свят. С първата вдишка още, детето започва да плаче. Това показва, че то влиза във физическия свят, който не е особено хармоничен. И детето плаче, и възрастните хора плачат, защото живеят в нехармонична среда.

всяка душа излиза от Бога с цел да научи живота, да познае себе си. Това е първият подтик, първото движение в съзнанието. Познаването на себе си подразбира познаване на Божественото. Познаването на Божественото подразбира влизане на Безграничното в рамките, или в границите на граничното. Това не е нищо друго, освен самоопределяне. Всяка граница създава формите, а всяка форма съдържа в себе си посока на движение, или път на еволюция, през която егото, азът или човешката душа трябва да мине, за да се усъвършенства.

човешката душа слиза на земята, за да стане силна. В славянските езици думите „силен“ и „слаб“ започват с една и съща буква. Думата „слаб“ означава закон на промени. Думата „силен“ – закон на постоянните величини, т.е. на величини, които не се променят.

Закон на движение

[bee_bg]

Има един лаф

''Човек както и да се върти от Д*то не може да се отърве''

с две думи човек от егото си не може да избяга.

[Станимир]

Егото е отражение на Монадата. Когато Монадата асимилира цялата опитност, която Егото (Душата) е в състояние да и предостави...(ами не ме питайте какво следва, защото не знам . Вероятно някаква нирвана и после ... пак не знам).

Ако под Его се има предвид себеосъзнаването, то при Монадата вероятно съществува някакъв по-висш аналог на себеосъзнаване, но Егото, такова каквото го познаваме се губи (или по-точно става "подсъзнателна" част от Монадата). Това са неща за които засега можем да съдим само по аналогия и нищо повече от това. Дано сте ме разбрали, защото и аз трудно се разбирам .

[Guest бяса]

Егото е отражение на Монадата. Когато Монадата асимилира цялата опитност, която Егото (Душата) е в състояние да и предостави...(ами не ме питайте какво следва, защото не знам . Вероятно някаква нирвана и после ... пак не знам).

Ако под Его се има предвид себеосъзнаването, то при Монадата вероятно съществува някакъв по-висш аналог на себеосъзнаване, но Егото, такова каквото го познаваме се губи (или по-точно става "подсъзнателна" част от Монадата). Това са неща за които засега можем да съдим само по аналогия и нищо повече от това. Дано сте ме разбрали, защото и аз трудно се разбирам .

Предлагам Ти да го разгладаш по-просто - като тленно и нетленно.

Усложняването, често е "удобна дреха", за прикрита корист! ... Няма връзка с Теб - по принцип.

[Станимир]

Не е усложняване, а по-скоро посредствено излагане на нещо неразбираемо (засега).

По-простото може да се окаже не дотам просто и пак ще бъде посредствено (което не означава невярно).

Тленно е това, което е съставено от части. Тленно е това, което се изменя. Нетленното е в основата на всичко - Духът и Материята в най-чистия им вид. Взаимодействието им поражда съзнанието и формата - те вече са тленни. Съзнанието и формата с нейните чувства и възприятия пораждат самосъзнанието. После самосъзнанието престава да се отъждествява с формата и се завръща в съзнанието, предавайки му своите качества.

[Guest бяса]

Не е усложняване, а по-скоро посредствено излагане на нещо неразбираемо (засега).

По-простото може да се окаже не дотам просто и пак ще бъде посредствено (което не означава невярно).

Тленно е това, което е съставено от части. Тленно е това, което се изменя. Нетленното е в основата на всичко - Духът и Материята в най-чистия им вид. Взаимодействието им поражда съзнанието и формата - те вече са тленни. Съзнанието и формата с нейните чувства и възприятия пораждат самосъзнанието. После самосъзнанието престава да се отъждествява с формата и се завръща в съзнанието, предавайки му своите качества.

Децата си не мога да нахраня, облека и ......... със съзнание.

Но трябва да им обясня, че да си сит, не е върховно щастие.

[Валентин Петров]

Его:

всеки един за себе си мисли, че по-умен от него няма, че само той живее и страда, а никой наоколо му не живее и не страда – тъй поне чувстваме в себе си. Тогава философите казват „аз“ и „не аз“. „Аз“-ът е туй, което съзнава, а всеки човек вънка от мене е „не аз“-ът. Аз, който съм вътре в себе си, съм „аз“-ът. Е, какво разбирате под думата „аз“? Щом речем да обясним този „аз“, той се стопява, както снега, и нищо не остава от него в ръцете ни. Когато се каже „аз“, някои го заместват с думата „его“.

Пряко или косвено е свързано с конкретното физическо тяло.

Егото е връзката с тялото. Отъждествяване с тялото, с агрегата от идеи и чувства произлизащи от "собствеността" върху тялото.

Когато човек се научи да отделя съзнанието си от телесната конструкция по желание и да го съединява отново, егото се стопява, както снега, и нищо не остава от него в ръцете ни

Вземи един атом от нокътя на малкия си пръст

Чувството за нежелание да го дадем е от егото.

Умственото тяло:

Всъщност думата „аз“ съществува ли в света? Всеки казва: „аз, аз“. „Аз“ се явява, когато човек почва да мисли, когато човек почва да се отделя от другите хора. Това „аз“ значи: „Аз, номер 1, аз, който започвам да мисля, аз съм“. Това „аз“ съвременната наука го употребява във философията,

Субектът на знанието.

а ние ще вземем „аз“-ът, ще го заместим с живата, съзнателна, самосъзнателна човешка душа, защото душата е една определена единица вътре в природата и тя съществува. Тя съществува и е извънка времето и пространството, както и във времето и пространството. Корените на душата са във време и пространство, а нейните клонища са извънка времето и пространството. Често философите казват: „Какво нещо е време и пространство?“ Нека вземем една секунда от времето и да разделим туй време на 100 милиона части. Ако вземем една стомилионна част от секундата, тогава бих ви задал въпроса: Може ли да определите каква дължина ще има туй време? С каква мярка ще го определите? Значи извън времето и пространството няма мярка.

Абсолютното е постоянно, отвъд пределите на вибрации, време, пространство и материя.

Йогите го познават като Неограничена Истина_Независимо Съзнание_Безкрайна Радост

Царственият Сат Чит Ананд на Абсолюта изразен в човешки разбирания

Как да се намери Божественото съкровище?

---------------------------------------------------------------

В съзнателните движения силата е вътре, а в несъзнателните, механически движения силата е отвън. В едно колело имате един ремък, който движи постоянно колелото отвън, а в един охлюв имате движението отвътре...

Любов първото нещо, което е, ще диша живот навсякъде. Първият акт: ние ще усетим един изблик на Любовта. Вторият акт: понеже този извор ще трябва сега да тръгне в своя път на движението, необходимо е Мъдростта да му покаже пътя, накъде да върви. Затуй трябва първо да имаме съприкосновение с Бога.

Има Господ, значи има Любов. Има ли Любов, тази Любов ще даде живот. Аз съм мъртъв, хилав, отчаян, песимист, това-онова, но като дойде Любовта, аз мога да помогна на хиляди хора.

За всеки един човек има отредено едно място, една специална точка, според неговата душа. Туй място седи само за вашата душа, никой не може да ви го вземе. Зад него седи един ангел, който го пази. То ви чака отворено. Като дойдете в контакт с Бога, то ще произведе резултат. Може учени хора да ви говорят това-онова, какво ли не, да ви залъгват, но туй място си седи. Трябва да обходите цял свят, да дадете всички жертви и дойдете ли в контакт с Бога, веднага във вас ще се влее новият живот, който Христос нарича „новораждане“, а в окултната наука го наричат „дваж роден“.

Първото съприкосновение с Бога, с туй Великото същество, ще внесе една нова струя, едно ново прозрение, ние ще схванем живота тъй, както никога не сме го схващали, и ще почнем да живеем другояче.

Като казвам „великата Любов“, ето как я определям. Любовта носи в себе си безсмъртие и живот; Любовта изключва всички страдания; Любовта изключва всички насилия; Любовта изключва всички глупости; Любовта изключва всички безчестия; Любовта изключва всички нечистотии; Любовта изключва всички неправди; а включва милосърдието, добротата, всичко онова, което е възвишено и добро, включва съвършения живот. Пред нея и в нея живеят всички същества тъй, както ги разбираме, от най-низшите до най-висшите

Не се лъжете, изпитвайте ума, сърцето и волята си! Туй е волята Божия. Ако вие постъпвате по първия начин, ще бъдете семето, посято на пътя, семето, посято между камъните, и семето, посято между тръните – значи по начина на кривото разбиране. Ако постъпвате по втория начин, по закона на Любовта, вие ще бъдете семето, посято на добрата почва, което дава плод стократно

---------------------------------------------------

Който има уши

Опитите за трансформация на нисшето във висше по пътя на разсъдъка не могат да избягнат многобройни грешки.

Учението на Беинса Дуно - трансформация със Слово посредством вселяване.

Досега с висшето свръхсъзнание - в контакт с универсалните божествени идеи.

Не е изкуствено синтезиран идеал, а вечният източник на живота.

Новораждане от Водата на Живота, Любовта, и Духа на Истината.

Редактирано Декември 19, 2007 от Валентин Петров

[Guest бяса]

Амин

... и ако склониш да ми повярваш - за мен, да живееш по законите на Истината и Красотата (и дъщерите и - Вяра /Хармония/, Надежда /Светлина/ и Любов) е по-лесно, отколто да го изприкажеш. Може би, защото:

Его:

всеки един за себе си мисли, че по-умен от него няма, че само той живее и страда, а никой наоколо му не живее и не страда – тъй поне чувстваме в себе си. Тогава философите казват „аз“ и „не аз“. „Аз“-ът е туй, което съзнава, а всеки човек вънка от мене е „не аз“-ът. Аз, който съм вътре в себе си, съм „аз“-ът. Е, какво разбирате под думата „аз“? Щом речем да обясним този „аз“, той се стопява, както снега, и нищо не остава от него в ръцете ни. Когато се каже „аз“, някои го заместват с думата „его“.

[Добромир]

В съзнателните движения силата е вътре, а в несъзнателните, механически движения силата е отвън.

[Тетрабиблос]

Универсума се състои от седем сфери /области/. Нашата вътрешна същност /да я наречем "АЗ"/ също има СЕДЕМ степени на проявление, съответни със седемте сфери на Универсума. Докато имаш работа /нека така да наречем това, което правим тук/ в седма сфера ти е активна съответно седмата степен на АЗА. Ако имаш стремеж да прсмениш реалността, да се издигнеш в Шеста сфера, освен всичко друго и ще се наложи да неутрализираш седма степен на АЗА и да активираш ШЕСТА. Съвсем накратко това е мистерийният път през всички времена и народи.

През цялото време за това говорим и не можем да се разберем.

Валентинус,според кого Универсума се състои от седем сфери?!

Вие изследвахте ли ги?

[Guest бяса]

Кой прави тъй, че тленното да стада?

... ако Ти взема атом от....... - О*К

... ако Ти взема 20 атома - е пак О*К

... ако ти взема 20 % от заплатата ... ?

[L_i_a]

Последно пояснение и спирам

Зная какво означава в превод "Аз", но не забравяй, че Его и ЕГОизъм са две различни неща.

Все пак успяхте да ме накарате да се замисля, че за пореден път всичко идва от мен, отвътре, а не че нещата са "страшни", "грозни", "несправедливи" или каквито и да било други...

Мисля, че темата е много интересна и ще продължа да я следя с интерес...

Ники, знаех си че няма да ми дадеш конкретен отовор на последния зададен въпрос Прав си, темата не е за тук и се извинявам на модераторите ако сме ги затруднили с нещо...

[Ники_]

Последно пояснение и спирам

Зная какво означава в превод "Аз", но не забравяй, че Его и ЕГОизъм са две различни неща.

Все пак успяхте да ме накарате да се замисля, че за пореден път всичко идва от мен, отвътре, а не че нещата са "страшни", "грозни", "несправедливи" или каквито и да било други...

Мисля, че темата е много интересна и ще продължа да я следя с интерес...

Ники, знаех си че няма да ми дадеш конкретен отовор на последния зададен въпрос Прав си, темата не е за тук и се извинявам на модераторите ако сме ги затруднили с нещо...

Его-то/аз-а е самото разделение. Докато има "аз", ще има и "други" - "ти", "то", "тя"... Как е възможно докато "аз"-а присъства да не мислиш за себе си?

Егото и егоизма са толкова различни, колкото са различни "аз"-а и "аз"-овщината.

Според мен е невъзможно да съществува разделение, пък да липсва егоизъм - желанието на "аз"-а за лично облагодетелстване/щастие.

Всички, които живеем в разделенията сме малко или повече егоизти. разликата е само в нивото на егоизма.

Докато съществува "аз" и разделението, ще съществува и желанието на този "аз" за личностно облагодетелстване, което е напълно нормално, естествено и необходимо за Пътя.

Ако желанието на "аз" за личното облагодетелстване/щастие изчезне, то този "аз" не би могъл да върви по Пътя към себереализацията си.

Егоизма е напълно в природата на нещата.

Когато се появи алтруизма, желание за облагодетелстване на "другите", то доста често този "алтруизъм" е маскиран егоизъм. Това се нарича СуперЕго - уж желаем доброто и щастието за другите, пък с това тихичко и тайно целим доброто и щастието за нас самите, било в материално, духовно или друго ниво. Например - достъп до Рая, Духовно извисяване, спиране на страданието, печеленето на щастие, уважение, Любов, признание... Чиста форма на сметкаджийство.

Чистия алтруизъм е саможертвата, а т.е. тогава когато има безкористност, когато няма "задкулисни" цели. Тогава няма и "аз".

Йоан 15:13

Никой нема по-голема Любов от тази, щото да положи некой Душата си за приятелите си.

Тук не напразно е написано нещо за полагането на Душата, което е най-голямата саможертва, според мен. Що е то "душа" обаче?

Йоан 13:38

Отговори му Исус: Душата си ли за мене ще положиш? Истина, истина ти казвам: Доде не е пеял петелът, три пъти ще се отречеш от Мене.

В БхагавадГита е описано, като действие чрез бездействие:

Само действието е твое право, никога плодовете му. Нека никога плодовете от действието да не бъдат твой мотив и никога не преставай да действаш. Работи в името на Бога, изостави всички егоистични желания. Не се засягай от успех или неуспех. Живей дейно, хармонично и умерено.

Същото е познато в Дао, като "Вей-У-Вей":

Редактирано Октомври 13, 2009 от Ники_

[L_i_a]

ЕГО/ЕГОИЗЪМ. 1). Себичност; склонност на личността да оценява света като своя собствена периферия, поставяйки себе си (своето разбиране за „себе си“) в центъра на тази периферия и издигайки го като „най-висока значимост“ (в крайни стадии това е буквален егоцентризъм); грешно завишена самооценка и проява на грубо поведение, незачитащо ценността на другите.

2). Само за термина его: умствена структура, носител на индивидуално самосъзнание. В този смисъл (особено в ред психологични и езотерични учения) наличието на его е нормално за всички същества (освен може би за постигналите висше просветление) и няма резон само по себе си да се счита за погрешно; то може и да не се проявява тясно егоистично, а да бъде дори алтруистично. Егото осигурява стабилност в психологично отношение (особено при светския живот), макар същевременно да ограничава проявата на универсалното съзнание в индивида

* Източник - www.mirbg.info

Аз тази вечер четох част от тази тема, но е много дълга, не успях да видя всичко, само че не мога да се съглася, че Его и егоизъм са тъждествени...

[Станимир]

Има още една тема, ако не си я видяла тук.

Аз също мисля, че Его и егоизъм далеч не са тъждествени. Да се чувстваш индивидуален и притежаващ своя собствена специфика на мисли, чувства, качества и др. е едно, а да се поставяш (съзнателно или не) в центъра на вселената е съвсем друго.

Редактирано Октомври 13, 2009 от Станимир

[Ники_]

Има още една тема, ако не си я видяла тук.

Аз също мисля, че его и егоизъм далеч не са тъждествени. Да се чувстваш индивидуален и притежаващ своя собствена специфика на мисли, чувства, качества и др. е едно, а да се поставяш (съзнателно или не) в центъра на вселената е съвсем друго.

Теоритично его-то и егоизма не са едно и също нещо, но практически рядко съществува "аз", който да не е егоизтичен (такъв лично не познавам).

Всеки един "аз" ще не ще е сам по себе си център на света.

Човек поглеждайки от "своята" позиция е център, а светът е неговата периферия.

Егоизма е качество на Его-то/"аз"-а, но наистина този "аз" може да прояви и други качества, ако се лиши от егоизтичната си природа.

Милосърдието и състраданието също могат да се свържат с егоизтичната природа.

Ако себе-то/"аз"-а не харесва за себе си страданието и болката, то няма да я харесва и за другите (в най-добрия случай). Тогава се ражда милосърдието и състраданието. Не желаем страдание и мъка за другите, защото сме познали болката от тези и индиректно не желаем същите за нас самите. Затова се стремим да изкореним страданието, чрез състрадание и милосърдие (отново в ной-добрия случай). Помагаме на този, или на онзи, за да ги избегне същия и за да ги преодолее.

Ако обаче имахме Любов в себе си, щяхме може би да сме по-прозорливи и когато някой получава доза страдание и болка, да не роптаем и протестираме срещу тях, а да ги оставим да си свършат работата, въпреки че този възглед е труден за приложение.

Страданието е "чукът", с който Бог моделира "каменното" сърце на човека, а и самият човек. Ние не харесваме ударите с чука и с длетото, защото е болезнено, макар да сме "каменни" (земни, с притъпена сетивност) същества.

"аз-а" има със сигурност една добра страна и тя е различна от егоизма (не че егоизма е лош). Тази страна на "аз"-а е саможертвената природа. Наблюдава се, но рядко... при много близките едно на друго същества - баща - дете, майка - дете, между братя, между сестри, между брат и сестра...

Свързано е обаче с обичта, а не с Любовта, защото Любовта предполага Приемането на Страданието, Мъката, Смъртта и Нещастието, както за "себе-то", така и за "другите". Любовта предполага разбиране на същността на нещата и Познание върху това какво, как и кога се случва.

Една майка би се жертвала за детето си, но тази саможертва е пак произлизаща от "аз"-а и от разделението, от неразбирането на нещата и от обич.

Ако една майка има Любов към детето си, то тази Любов би отворила всичките очи на майката и тя би разбрала същността на Живота. Тогава не би понесла Кармата/Съдбата на детето си, може би защото ще му забави духовното развитие, ако се гледа от тази гледна точка.

Бодхисатвите се саможертват в името на другите, но преди това са постигнали себереализация. Те работят на едно по-високо ниво.

За да се стигне до Любовта обаче се минава задължително през Саможертвата, която, според мен е най-върховото стъпало от природата на "аз"-а и най-висшата му проява/способност.

Ако някой "аз" пренебрегне себе си, за сметка на "другия" то автоматично спира да бъде "аз", стига този акт да е истински, без следа от користност, без чувство за вина и опит да се самонакаже човек чрез подобна постъпка.

Казват, че влюбените били Луди и че те най-вече те са готови на Саможертва, но съществуват и други извесни случаи на саможертва, в които има замесени да речем такива с революционни или политически възгледи/идеи. Подобна саможетва е до голяма степен глупава, но самата готовност за акта е нещо върховно в нивото.

За съжаление его-то и егоизма в света са твърде тъждествени поне за сега.

Егото осигурява стабилност в психологично отношение (особено при светския живот), макар същевременно да ограничава проявата на универсалното съзнание в индивида

Его-то ограничава проявата на Универсалното Съзнание чрез формата, защото формата/проявата, която тук неточно е наречена "индивид", се е отъждествила като нещо отделно от цялото, като нещо индивидуално.

Бидейки такова в представите си, индивидуалнното и сомоотделилото се съзнание непрекъснато търси сливане с Цялото. Търси за себе си естествено (за аз-а си), а именно това е върховния смисъл в съществуването на егоизма.

Редактирано Октомври 13, 2009 от Ники_

[Станимир]

Теоритично его-то и егоизма не са едно и също нещо, но практически рядко съществува "аз", който да не е егоизтичен (такъв лично не познавам).

Дърветата много рядко цъфтят през януари, а какъв е шансът да дадат плод? В нужното време обаче и това ще стане.

Всеки един "аз" ще не ще е сам по себе си център на света.

Човек поглеждайки от "своята" позиция е център, а светът е неговата периферия.

Човек е център единствено на своя микрокосмос. Да се мисли за нещо повече е илюзия и най-често води до нарушаване на личното пространство и свободата на други хора.

Егоизма е качество на Его-то/"аз"-а, но наистина този "аз" може да прояви и други качества, ако се лиши от егоизтичната си природа.

Милосърдието и състраданието също могат да се свържат с егоизтичната природа.

Ако себе-то/"аз"-а не харесва за себе си страданието и болката, то няма да я харесва и за другите (в най-добрия случай). Тогава се ражда милосърдието и състраданието. Не желаем страдание и мъка за другите, защото сме познали болката от тези и индиректно не желаем същите за нас самите. Затова се стремим да изкореним страданието, чрез състрадание и милосърдие (отново в ной-добрия случай). Помагаме на този, или на онзи, за да ги избегне същия и за да ги преодолее.

Да не желаеш нещо на другите, което не желаеш да се случи на тебе самия не е егоизъм. Тъкмо напротив. Освен това да не желаеш да страдаш е съвсем различно от това да се страхуваш от страданията и да не желаеш да ги посрещнеш, когато те застигнат. При саможертвата обикновено доброволно се подлагаме на страдания в името на постигането на определена цел.

Самото милосърдие и състрадание в най-чистия си вид са присъщи на човешкия дух. Ние обаче не сме в състояние да ги разберем и осъзнаем в тяхната първоначална съвършена форма. Поради тази причина и не можем да ги приложим в този им вид. Прилагайки ги, ние ги пречупваме през несъвършеното си съзнание. Ако последното е оцветено от егоизъм, то и проявлението на милосърдието и състраданието ще е егоистично. Но чистото милосърдие и състрадание съществуват и са част от самата наша същност, от нашия дух. Нищо не произтича от егоизма, а просто бива оцветявано от него. Азът е съзнанието. Наистина то не може да осъзнае цялата безкрайност и съвършенство на човешкия дух, а прави това частично, неточно и с изкривявания според развитието си. Постепенно обаче способността на съзнанието да осъзнава и на човека да проявява в живота си това, което изначално съществува в неговия дух, нараства. Така съзнанието се приближава до духа, а човек все повече започва да прилича на него (на духа) в проявите си.

Редактирано Октомври 14, 2009 от Станимир

[Ники_]

Теоритично его-то и егоизма не са едно и също нещо, но практически рядко съществува "аз", който да не е егоизтичен (такъв лично не познавам).

Дърветата много рядко цъфтят през януари, а какъв е шансът да дадат плод? В нужното време обаче и това ще стане.

Всеки един "аз" ще не ще е сам по себе си център на света.

Човек поглеждайки от "своята" позиция е център, а светът е неговата периферия.

Човек е център единствено на своя микрокосмос. Да се мисли за нещо повече е илюзия и най-често води до нарушаване на личното пространство и свободата на други хора.

Егоизма е качество на Его-то/"аз"-а, но наистина този "аз" може да прояви и други качества, ако се лиши от егоизтичната си природа.

Милосърдието и състраданието също могат да се свържат с егоизтичната природа.

Ако себе-то/"аз"-а не харесва за себе си страданието и болката, то няма да я харесва и за другите (в най-добрия случай). Тогава се ражда милосърдието и състраданието. Не желаем страдание и мъка за другите, защото сме познали болката от тези и индиректно не желаем същите за нас самите. Затова се стремим да изкореним страданието, чрез състрадание и милосърдие (отново в ной-добрия случай). Помагаме на този, или на онзи, за да ги избегне същия и за да ги преодолее.

Да не желаеш нещо на другите, което не желаеш да се случи на тебе самия не е егоизъм. Тъкмо напротив. Освен това да не желаеш да страдаш е съвсем различно от това да се страхуваш от страданията и да не желаеш да ги посрещнеш, когато те застигнат. При саможертвата обикновено доброволно се подлагаме на страдания в името на постигането на определена цел.

Самото милосърдие и състрадание в най-чистия си вид са присъщи на човешкия дух. Ние обаче не сме в състояние да ги разберем и осъзнаем в тяхната първоначална съвършена форма. Поради тази причина и не можем да ги приложим в този им вид. Прилагайки ги, ние ги пречупваме през несъвършеното си съзнание. Ако последното е оцветено от егоизъм, то и проявлението на милосърдието и състраданието ще е егоистично. Но чистото милосърдие и състрадание съществуват и са част от самата наша същност, от нашия дух. Нищо не произтича от егоизма, а просто бива оцветявано от него. Азът е съзнанието. Наистина то не може да осъзнае цялата безкрайност и съвършенство на човешкия дух, а прави това частично, неточно и с изкривявания според развитието си. Постепенно обаче способността на съзнанието да осъзнава и на човека да проявява в живота си това, което изначално съществува в неговия дух, нараства. Така съзнанието се приближава до духа, а човек все повече започва да прилича на него (на духа) в проявите си.

Привет, Станимир!

За да говорим за това кое е егоизъм и кое не е, първо трябва да му направим определение като същност.

Определението, което аз ще дам е следното:

Егоизмът е желанието на "аз"-а за личностно облагодетелстване и щастие.

Егоизмът е същностна черта на самосъзнанието (съзнание счело себе си за нещо отделно от Цялото), която се изразява с някаква по големина степен на себичност, корист и себелюбие.

Егоизмът е различно изявен при всеки аз, при всяка иднивидуалност, но при всички съществува някаква доза себе+любие (което до голяма степен е премесено с обич), користност (желание на "аз"-а за лично щастие), и себичност (всеки "аз" сам по себе си е център на света, докато се счита за индивидуалност).

Всеки е до голяма степен себичен, користен и егоизтичен, докато не се получи изпълване и сливане, което да донесе щастие и насищане на Душата.

Ето така се е получило с Парамаханса Йогананда:

Тялото ми се закова неподвижно; дъхът ми беше изтеглен от дробовете, сякаш с някакъв огромен магнит. Душата и умът изведнъж загубиха физическите си граници и бликнаха навън като пронизителна течна светлина от всяка моя пора. Плътта ми беше сякаш мъртва и все пак аз интензивно осъзнавах, че никога преди това не съм бил истински жив. Чувството ми за идентичност вече не беше тясно ограничено в тялото, а обхващаше околните атоми. Хората по далечните улици сякаш нежно се движеха по собствената ми отдалечена периферия. Коре­ните на растенията и дърветата се виждаха през матовата прозрачност на почвата; аз различавах вътрешното движение на техния сок.

Цялата околност лежеше открита пред мене. Обикновеното ми фронтално виждане се смени с обширен сферичен поглед, възприемащ всичко едновременно.С тила си аз виждах хората, разхождащи се далеч по улица „Рай Гхат", забелязах също и една бяла крава, която спокойно се приближаваше. Когато тя достигна пространството пред отворените врати на ашрама, я наблюдавах с двете си физически очи. Когато отмина зад тухлената стена, аз все още ясно я виждах.

Всички предмети, намиращи се в обхвата на панорамния ми поглед, трептяха и вибрираха като на бърз филм. Моето тяло, тялото на Учителя, дворът, мебелите и подът, дърветата и слънчевата светлина от време на време силно се разбъркваха, докато не се слееха в едно фосфоресциращо море; както захарните кристали, пуснати в чаша вода. се разтварят, след като се раздрусат. Обединяващата светлина се сменяше с материализация на форми: метаморфоза, разкриваща закона за причина и следствие в творението.

Океан от щастие нахлу по спокойните безкрайни брегове на душата ми. Духът на Бога, осъзнавах аз, е неизчерпа­емо Блаженство; тялото Му е неизброими сплитъци светлина. Разрастващото се величаво сияние в мен започна да обхваща градове, континенти, земята, слънчевата и звездните системи, разредените мъглявини и носещите се вселени. Це­лият космос, нежно фосфоресциращ като град, гледан отдалеч през нощта, блещукаше в безбрежността на моето същество. Рязко очертаните контури на земното кълбо леко бледнееха по най-отдалечените краища, където можех да видя меко, никога ненамаляващо сияние. То беше неописуемо фино; планетарните картини бяха образувани от по-гъста светлина.

Божественото разпръскване на лъчи, леещи се от Вечния Извор, припламвайки в галактиките, се видоизменяше в неизразимо прекрасни аури. Отново и отново виждах как съзидаващите светлинни снопове се сгъстяват в съзвездия, а след това се разпадат на ивици прозрачен пламък. С ритмично възвръ­щане секстилиони светове преминаваха в прозирен блясък; огънят ставаше небесна твърд.

Осъзнах центъра на висините като точка на интуитивно възприятие в сърцето си. Лъчезарно сияние извираше от моето ядро до всяка част от вселенската структура. Блажената амрита, нектарът на безсмъртието, пулсираше в мене като живач­на течност. Чувах съзидаващия глас на Бога, звучащ като Аум, вибрацията на Космическия Двигател.

Внезапно дъхът се върна в дробовете ми. С почти непоносимо разочарование осъзнах, че безкрайната необхватност е загубена. Отново бях затворен в унизителната клетка на тялото, която не беше лесно приспособима за Духа. Като заблудено дете аз бях избягал от своя дом – макрокосмоса, и се бях заключил в тесния микрокосмос.

До преди човек да се слее отново с Първоизточника, с Цялото, то той си остава център на света си, тоест вижда само през своите очи и самосъзнанието му е центрирано в индивидуалната форма. Практически такъв не се вижда като Вселена и като Цяло.

Такъв човек не може да не е егоист, тоест да не желае щастието за себе си. Ако човек спре да е егоист, то и движението по Пътя му ще спре.

Его-то е самосъзнанието, а Егоизма е стремлението на това самосъзнание за придобиване на личностно щастие, за постигане, за реализация.

Егоизмът, както по-горе писах, е различен по сила на проявата при всеки, но при всеки "аз" съществува някакво ниво на егоизъм (личностно стремление за придобиване на щастие).

Егоизмът е желанието на индивидуалността за облагодетелстване, както духовно, така и телесно.

Ако липсваше его_изъм в човека, то той не би поел Пътя, защото няма кое да го тласне към него и да го дърпа постоянно напред.

Щом една частица от Вселенското Съзнание счете себе си за самосъзнание, за "аз", то на момента се случва отделяне от Цялото. Такава частица "отпада" от Бога. Нарича се грехопадение и също започва с желание, но преди това има поява на самосъзнание - на нещо отделно от Цялото, на нещо което вече се има за индивидуалност, за "аз".

Братко, ти защо следваш Пътя към Бога?

От желание за личностно щастие, или от Любов към Бога?

От стремление на Душата за завръщане в Цялото, за завръщане у Дома, или от Любов?

Е, това не е ли е желание на някаква индивудуалност за собствено щастие, за личностно облагодетелстване? Това не е ли егоизъм?

Ти самият не търсиш ли, чрез това, радоста за себе си, щастието за себе си, покоят за себе си.

Според мен разбирането върху думата "егоизъм" е неправилно и повърхностно. То е дадено най-вече от светските хора, които са твърде заплетени в материалното. Ето защо егоизмът се е превърнал в нещо лошо и човек се бори с егоизма постояно, но тази борба твърде често е в посока "другите" хора, а не навътре към себе-то.

Човек иска да унищожи егоизма в "другите" за да може да просперира неговия собствен егоизъм. И ето ти конфликти, борби, надпревари...

Следващото ниво е когато човек разбере, че врагът му е в него самия, тоест когато прозре, че борбата трябва да бъде насочена към собственият му егоизъм.

Но, братко и тогава борбата и насилието продължават да съществуват. Само посоката е различна! Първо сме в борба със света и хората около нас. Използваме натиск и насилие, за да намалим техния егоизъм, за да може да се насити нашия собствен, после носочваме борбата и насилието към нашия егоизъм, защото Законът на причината и следствието ни е показал ясно, това че отпрявяйки насилие навън, ще ни се върне същото към нас. Резултатът - болката и страданието.

Насилието навътре също е патологично.

Третото ниво е когато осъзнаем, че егоизмът не ни е враг и когато разберем неговото истинско предназначение. Тогава и борбата с него приключва. Можем да станем наблюдатели на всичко това. Тогава настъпва Мир, както в посока навън, така и в посока навътре.

Всъщност кой се бори с егоизмът? Кой се бори с аз-овщината? "аз" се бори със себе си? Как мисли този "аз" да победи себе си? С борба?

Сам над себе си можеш ли да бъдеш победител? Можеш, ако продължиш да стоиш в разделението и ако още веднъж се разделиш на две най-малко. Победител и победен има само когато съществува разделението на това и онова.

"аз"-ът се страхува от егоизма, дори като дума, защото има голямо изкривяване в разбирането върху тази дума.

Това е точно както със секса.

Какво са правили древните траки?

Наричали са ги варвари и все още ги наричат. Те са имали върховно учение. Учението е било разделено на няколко слоя, в зависимост от Духовното ниво на "иднивида", в зависимост от степента на желанието, от степента и големината на егоизма.

За "най-нисшите" Духовно, които разбира се са най-егоизтично настроени, се е прилагал метода за насищане на егоизма, за да може по-бързо да има и осъзнаване, че това насищане не носи истинското щастие. И така, те задоволявали това или онова и разглеждали нещата в дълбочина. Били свободолюбиви "племана". Всичко било позволено, стига да се правило съзнателно, т.е. да се наблюдават процесите.

Още от деца, траките били учени на наблюдателност - навътре и навън. Какво се случва, къде как, колко... какво се чувства, какво се прижевява, какви са плодовете от това или онова.

По пътя на израстване, траките са минавали през всичко и всичко било позволено. Нямало табута, нямало "забранен плод". Можело е да се опита от всичко. С това се постигало осъзнаване и Познание върху същността на нещата и най-вече се постигало разбиране, че в тези неща щастието е нетрайно, не е истинско.

След това разбиране тракът можел да премине вече във втора фаза, където започвали посвещенията или мистериите.

При траките се ползвал метода от долу нагоре, от подсъзнанието към съзнанието. Първо се работило с подсъзнанието и се търсило неговото почистване, чрез осъзнаване и насищане, а чак после се работило със съзнанието.

Недостатък тук са плодовете от директната работата с подсъзнанието - убийствата, золумите, изнасилванията, оргиите, буйнствата и всичкото задоволяване/нахранване на вътрешните/гладните демони - а с това почистването на Самскари.

Това е естествения начин и в живота. Така се развиват нещата, но в живота е даден и Закон, защото партньорството в този подход не е доброволно.

При други учения се ползва обратния подход - първо се работи със съзнанието, а после с подсъзнанието. Първо се работи с Небето, а после със Земята. Недостатък тук е, че подсъзнанието непрекъснато се "обажда" дакото все още се работи на съзнателно ниво. Подсъзнанието непрекъснато тревожи практикуващия и му създава главоболия/трудности, пречки...

Всички ния в този Портал сме приели да работим първо на съзнателно ниво, а после/понякога и успоредно - на подсъзнателно.

Но това е за друга тема...

Редактирано Октомври 14, 2009 от Ники_

[Ники_]

Ако човек осъзнае, че егоизма (желанието за личностно щастие и о_благо_делестване) в "другия" е същия егоизъм (желанието за личностно щастие и о_благо_делестване) в него самия, то "другите" спират да бъдат толкова различни от осъзналия това и спират да бъдат негови врагове.

Разликата е в заблудеността, в неведението, в съзнателността на индивида. "Едни" са по-егоизти от "други", т.е. по-лесно изявават желанието си и вървят по-целеустремено към тяхното осъществяване.

С какво са виновни хората, че търсят щастието в дадена посака? С какво са виновни, че имат егоизъм (дълбоко в Душата желание за щастие)? С каква са виновни, че в моментите на неяснота, невежество и неведение правят какво ли не, поради огромното си стремление към личностно щастие?

Тук, според мен, не присъства никяква вина в тези, които притежават този стремеж към щастието.

"Някои" го търсят "тук", а "други" - "там", "едни" в едно, а "други" в друго, но и "едните" и "другите" го търсят поради стремежа, вътрешния... на Душата.

При такова разбиране върху егоизма, като същност, би отпаднало съденето и омразата, както и до голяма степен разделението.

Всички ние сме едни бедняци, които поради беднотията си се ограбваме едни други! Толкова е голяма нашата неосъзнатост!

Не съществува ли егоизма (личностното желание за личностно щастие) поради празнотата, поради бездната, която зее в Душата на човека?

Колко много неудовлетвореност съществува! Не може да бъде иначе, след като сме прекъснали връзките си с Онзи, който единствено може да ни изпълни...

Магаре (на иврит “хамор”) – алегорично название на “духовната материя” (иврит “хомер”), от която е “изтъкан” човека, т.е. неговата същност. Или казано по друг начин, “тялото” на човека, което в кабала означава неговите егоистични желания, егоизъм. Основния материал, от който се състои нашия свят е желанието да се получава наслаждение. Това е единственото свойство, което лежи в основата на човек и се явява същността на творението.

Преследвача (мулетаря) това е висшата сила, помагаща на Човек да поправя “магарето” т.е. уподобява своя природен материал, егоизма на висшия закон – “Възлюби ближния си, както себе си”, довежда човек до нова степен на развитие.

...

Закона на Мирозданието

Трябва да се знае, че съгласно кабала, в света съществува само една сила – Доброто, Съвършенството и Абсолюта. Именно тази сила кабалистите наричат Творец или Създател – който се явява единствения, който оживява всичко и всичко управлява. Твореца има само едно свойство – да дава, да дарява наслаждение. Т.е. Той – е ДАВАЩ.

Освен това има нещо, което е противоположно на Твореца. Това е злото – а как бихме могли да наречем нещо, което е напълно противоположно на Доброто и Съвършенството? – и е... по-спокойно, по-спокойно - човек.

Защо именно човек? Първо, защото освен Творецът и творението, което се явява самия човек, нищо друго не съществува. Второ, човекът съгласно замисъла на творението е създаден със свойства противоположни на свойствата на Създателя. Като егоист. По-точно, с желание да получава (а не да дава!), това същото наслаждение, което е самия Творец, Неговата светлина.

По този начин човек е създаден от материята “ПОЛУЧАВАНЕ” – желанието да се самонаслади – т.е. егоизма. Именно това свойство – егоизъм е длъжен да поправи човека. Той трябва да стане, като Твореца – отдаващ.

от тук: http://www.kabbalah.bg/www/index.php?optio...30&Itemid=8

Редактирано Октомври 14, 2009 от Ники_

[Станимир]

Привет, Станимир!

За да говорим за това кое е егоизъм и кое не е, първо трябва да му направим определение като същност.

Определението, което аз ще дам е следното:

Егоизмът е желанието на "аз"-а за личностно облагодетелстване и щастие.

Егоизмът е същностна черта на самосъзнанието (съзнание счело себе си за нещо отделно от Цялото), която се изразява с някаква по големина степен на себичност, корист и себелюбие.

Егоизмът е различно изявен при всеки аз, при всяка иднивидуалност, но при всички съществува някаква доза себе+любие (което до голяма степен е премесено с обич), користност (желание на "аз"-а за лично щастие), и себичност (всеки "аз" сам по себе си е център на света, докато се счита за индивидуалност).

Егоизмът е когато харесваме маската си повече от себе си.

Всеки е до голяма степен себичен, користен и егоизтичен, докато не се получи изпълване и сливане, което да донесе щастие и насищане на Душата.

Всичко е възможно, но не познавам всеки за да мога да потвърдя или да отхвърля твърдението ти със сигурност.