Паник атака или интуиция? Търся отговор от терапевти и по-конктретно от Орлин Баев, който е специалист в тази насока.

[holyvalentine]

Здравейте, 

 

Вчера докато шофирах към София по магистралата имах паник атака, не много сериозна, но все пак такава. Миналото лято докато шофирах към София ми прилоша на магистралата и трябваше да дойдат да ме приберат. Изобщо тая магистрала не я обичам, към София, защото по принцип София ме натоварва и изпитвам неприязън към тоя град, още повече , че там ходя основно по работа или по лекари, все неприятни неща. Абе имам идея защо ме сполитат там паник атаки, през останалото врме изобщо не страдам от такива работи и даже бих казала, че съм ербап шофьор. Та вчера докато пътувах към София започнах да изпитвам замайване, дезориентиране и едно такова стягане в гърлото, тревожност. Започнах да си представям обгорели трупове по магистралата и как един от тези трупове съм аз. Паникьорът в мен крещеше сприииии, върни се, не можеш да се справиш, но понеже все пак от годините, в които се занимавам с психология поне съм се научила да не се поддавам на чувстовото на паника, аз реших да продължа, макар и бавно и дишах и си повтарях, че това са само мисли, но.... В крайна сметка всичко може да се случи, в крайна сметка това може и да е последното ми пътуване в този живот, гаранция няма. В този момент си дадох сметка, колко съм блаогдарна, че ние всъщност не знаем точно кога и как ще умрем. Казах си, ако това наистина ми е последното пътуване, дали ако сега спра и по някакъв начин се върна, наистина ще избегна това, което има да се случи? И после какво? Как ще живея, затворена в една стая ли? Казах си, ако се случи душата ми е избрала това и то ще се случи, може да се случи и под душа  и в леглото, няма гаранция. И се опитах да приема смрътта и да си кажа ами каквото има да става, ще става, независимо дали ме е страх или не. По-добре да си живея живота и да си разгърна потенциала. Хората скачат с парашути, правят крейзи неща и нямат страх. НО някак си не успях да се убедя. Аз съм ок, че ще умрем всички, но как да кажа, не мога някак си да прегърна смъртта. Ние сме все пак живи същества, създадени и проектриани със защитен механизъм за оцеляване. Не мога просто да си кажа, еми днеска ще се умира и аз съм напълно ок с това. Някак си ще съм ок със смъртта когато съм една напикана бабка, която ще склопи очи в леглото след като си даде сметка какъв живот е живяла и се сбогува с него. Но някак си не съм ок да ритна камбанката точно когато съм във вихъра и се кефя и се забавлявам, и затова не мога да се отпусна. После си казах, абе от какво толкова се стрхувам, тая душа е умирала толкова много пъти, няма да е нещо напълно ново, но и тази мисъл ме разстрои. Не, не мога да се вълнувам за смрътта , противоестествено е! Та тук искам да попитам специалистите, къде греша в размислите си. Чувала съм Орлин да казва, че на паник атаките не бива да се противопоставяме, да имаме съпротива, а да се оставим и да анализираме чувството. И аз това се опитах да направя, да приема и най-лошото, да не се боя от него, но някъде допускам грешка, защото всъщност се разстроих. Бих искала да получва ваш съвет, ако може или как по-добре да прилагам тази техника при паник атака? 

От друга страна докато пътувах исках да се успокоя с тези приказки, защото много се страхувах да не припадна докато шофирам. Ако не се подчинях да паникьора, той можеше да ми изключи мозъка, психосоматично, ако не може да се справи, че аз не му се поддавам на шантажа и не спирам, а продължавам пътя към София. И това ме стресна допълнително. Казах си, ами какво като припадна, ще ме свестят, или ще се освестя, в крайна сметка, няма да е толкова страшно, но няма и да е приятно. И пак се успокоявах, че ще се справя, но пък много ме достраша, че мога да си причиня сама припадък, да го предизвикам само и само да се уверя , че не е страшен, но пък всъщност изобщо не искам да го изпитвам. Не си спомням да съм припадала до сега, винаги съм се овладявала ако ми е лошо. 

Когато стигнах в София, имах доста неприятни случки там по болниците и си казах, а дали тази паник атака не е била предупреждение за този неприятен развой на събитията? Дали все пак не беше някакво предупреждение.  1-2 пъти в живота ми се е случвало да изпитвам много гадно чувство, на обреченост, на надвиснала опасност, просто ужасно чувство на напрежение и необяснимо безпокойство и след това се случиха лоши неща. Единият път катастрофирах. Това може да са абослютни съвпадение или пък синхроничности??

Та се питам колко от паник атаката е плод на нашто въображение и колко е възможно да е някакво уловено чувство на предупреждение? Трябва ли да му се поддаваме? Защото един вид се поддаваме на страха си, но как да го вземем под внимание и в същото време да продължим да правим онова, което сме решили без страх? 

Малко ми е объркано. Моля за някакви съвети, разяснения. Мисля, че съм на правилния път да овладея евентуални паник атаки, но пък, правя някои грешни стъпчици и не мога да получа желания резултат. Защото някои хора не могат да преодолеят подобни преживявания и мисли и се поддават на страха и той започва да доминира живота им, а паник атаките да стават по-чести. Братовчедка ми от подобно преживяване спря да шофира, а сега се е ограничила и да не излиза много от вкъщи. На мен ми е ясен механизмът как да избегна това, но може би трябва да го доусъвършенствам. Благодаря предварително на включилите се! 
 

Между другото всеки е добре дошъл да коментира. Бих искала мнението на експертите, но ако някой е минал успешно през подобно нещо, може да е от полза да сподели. Благодаря.