bee_bg Добавено Ноември 17, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 17, 2007 Чудех се къде да го постна ето нещо интересно от един друг форум; Двете бебета и Мама съвременна притча Две бебета-близнаци си говорят в корема на бременна жена. Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането? Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота. Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това? B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си. Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса. B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само. Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака. B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас. Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя? B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме. Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждал никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува. B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убеден съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти? източник: http://catandfiddle.livejournal.com/95720.html Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Ноември 17, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 17, 2007 Чудех се къде да го постна ето нещо интересно от един друг форум; Двете бебета и Мама съвременна притча Две бебета-близнаци си говорят в корема на бременна жена. Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането? Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота. Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това? B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си. Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса. B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само. Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака. B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас. Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя? B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме. Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждал никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува. B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убеден съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти? източник: http://catandfiddle.livejournal.com/95720.html Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Ноември 17, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 17, 2007 Дрън-дрън-дрън, животът е прекрасен, тук и сега.... Дрън-дрън-дрън животът и оттатък е прекрасен, ще ни прегърнат Мама и Татко Изпращам на всички по едно топло пухче....... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
bulgaro Добавено Ноември 20, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 20, 2007 Чудех се къде да го постна ето нещо интересно от един друг форум; Двете бебета и Мама съвременна притча Две бебета-близнаци си говорят в корема на бременна жена. Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането? Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота. Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това? B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си. Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса. B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само. Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака. B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас. Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя? B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме. Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждал никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува. B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убеден съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти? източник: http://catandfiddle.livejournal.com/95720.html Браво... Добро попадение... Накара ме да се замисля за някои неща... Поздрави Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Ноември 24, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 24, 2007 Малкият принц Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
bulgaro Добавено Ноември 24, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 24, 2007 Малкият принц Невероятно произведение... Нямам думи... Имах нужда да го прочета отново... Благодаря... Поздрави Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Ноември 24, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 24, 2007 Всички приказки са духовни, всички до една. Няма недуховни приказки. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Silviya Добавено Ноември 28, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 28, 2007 (edited) ПЕПЕРУДАТА Някога отдавна живеел в древен град Майстор, заобиколен от своите ученици. Най-способният от тях се замислил веднъж: -А има ли въпрос, на който нашият Майстор няма да може да отговори. Той отишъл на зелената ливада, хванал най-красивата пеперуда и я скрил в дланите си. Пеперудата шавала с пипалцата си и гъделичкала дланите на ученика. Усмихвайки се, той отишъл при Майстора и го попитал: -Кажете, каква пеперуда имам между дланите си-жива или мъртва? Той здраво държал пеперудата и бил готов във всеки един миг да я смачка заради своята истина. Не обръщайки дори глава, за да погледне ученика, Учителят отговорил: -Всичко е в твоите ръце. Редактирано Ноември 28, 2007 от Silviya Слънчева 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Приятел Добавено Ноември 28, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 28, 2007 Много ви благодаря за тази тема 04.08 23:42 - БЛАГАТА ДУМА от Венцислав Йорданов Динев Едно цвете беше тъжно, много тъжно. Толкова болка се бе събрала в него, че то не искаше да отвори нежните си листенца и да разцъфне. Как ли не го моли денят, който искаше да се порадва на красотата му. Как ли не му се моли нощта, която искаше да усети аромата му. Нито слънцето, нито звездите, нито капките роса, които се събуждаха на стъбълцето му, успяха да го склонят. Цветето беше толкова нещастно, сигурно заради червея, който се бе загнездил в корените му и говореше зли думи. Една сутрин отнякъде долетя пчела. Тя забеляза цветето и забръмча около него. Не си мислете, че е празно нейното бръмчене. Не. Тя говореше благи думи на цветето. Разказваше му за утрото и деня, за безброй далечни места, пълни с красота, говореше му за чудните усмивки на дъгата, за любовната песен на щуреца. Да, прости неща говореше пчелата, и познати. Говореше безброй добри и благи думи, безброй красиви и нежни неща. И когато каза колко много капчиците роса обичат цветята, цветето най-после се усмихна. Разтвори чашчицата си и запя. Тогава вятърът дойде и започна лекичко да танцува с него. Слънцето го погали. Облаците дотичаха да се насладят на красивото цвете и дъждът го окъпа. Изведнъж червеят, който беше в корените и измъчваше цветето с лошите си думи, усети чуден аромат и изпълзя да види какво става на белия свят. Цветето беше свободно и ароматът му заля света, и в душите на всички разцъфна радостта, и пчелата напълни кошницата си с мед и отлетя. извор/че + автора е прекрасен човек / пише чудни нещица от приказния свят имах честта и радостта да се запозная с него една вечер, докато пътувах на стоп... представете си колко голямо беше учудването/радостта ми, когато след месец -два видях негова приказка в едно любимо вестниче + още от този прекрасен човек /май вече го казах / може да намерите тук Бъди здрав Венци - където и да си сега Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
bee_bg Добавено Ноември 28, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 28, 2007 (edited) Да приказките са страхотни и поучителни. Прочетох една от същия автор която ми напомни за една скорошна дискусия във форума. ЗА ТРЕВИЧКАТА, КОЯТО ПОНИКНА ПОД КАМЪК Една тревичка поникнала под камък. Тежестта на камъка я смазвала. Страдала тревичката, че не може стъбълце към небето да възправи. Страдала, че не може да усети благия допир на светлината и вятъра. Измъчена от мрака съвсем залиняла, но нямала сили да отхвърли игото на камъка от себе си. - Глупава тревичке - повтарял камъкът, - докосне ли те слънце, ти ще изгориш. Аз те пазя, аз! Аз съм твоят благодетел, аз! Трябва да ми благодариш, че се грижа за теб! Някакъв порой отмъкнал камъка. Слънцето докоснало тревичката, но животът й в тъмнина толкова я бил изнежил, че жарките слънчеви лъчи наистина я изгорили. Умирайки, тя рекла: - Загубих своя благодетел, а аз не му повярвах! Редактирано Ноември 28, 2007 от bee_bg Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Ноември 28, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 28, 2007 Много ви благодаря за тази тема 04.08 23:42 - БЛАГАТА ДУМА от Венцислав Йорданов Динев Едно цвете беше тъжно, много тъжно. Толкова болка се бе събрала в него, че то не искаше да отвори нежните си листенца и да разцъфне. Как ли не го моли денят, който искаше да се порадва на красотата му. Как ли не му се моли нощта, която искаше да усети аромата му. Нито слънцето, нито звездите, нито капките роса, които се събуждаха на стъбълцето му, успяха да го склонят. Цветето беше толкова нещастно, сигурно заради червея, който се бе загнездил в корените му и говореше зли думи. Една сутрин отнякъде долетя пчела. Тя забеляза цветето и забръмча около него. Не си мислете, че е празно нейното бръмчене. Не. Тя говореше благи думи на цветето. Разказваше му за утрото и деня, за безброй далечни места, пълни с красота, говореше му за чудните усмивки на дъгата, за любовната песен на щуреца. Да, прости неща говореше пчелата, и познати. Говореше безброй добри и благи думи, безброй красиви и нежни неща. И когато каза колко много капчиците роса обичат цветята, цветето най-после се усмихна. Разтвори чашчицата си и запя. Тогава вятърът дойде и започна лекичко да танцува с него. Слънцето го погали. Облаците дотичаха да се насладят на красивото цвете и дъждът го окъпа. Изведнъж червеят, който беше в корените и измъчваше цветето с лошите си думи, усети чуден аромат и изпълзя да види какво става на белия свят. Цветето беше свободно и ароматът му заля света, и в душите на всички разцъфна радостта, и пчелата напълни кошницата си с мед и отлетя. извор/че + автора е прекрасен човек / пише чудни нещица от приказния свят имах честта и радостта да се запозная с него една вечер, докато пътувах на стоп... представете си колко голямо беше учудването/радостта ми, когато след месец -два видях негова приказка в едно любимо вестниче + още от този прекрасен човек /май вече го казах / може да намерите тук Бъди здрав Венци - където и да си сега Истинско богатство Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Декември 1, 2007 Доклад Share Добавено Декември 1, 2007 Действието на тези приказки е страхотно. И интересното е, че те са писани от големи за деца, значи и ние долавяме тази същност и предаваме чрез тези приказки на децата онова, което дава! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Приятел Добавено Декември 5, 2007 Доклад Share Добавено Декември 5, 2007 (edited) Приказка за Любовта...слънчева м/у другото - съвпада до някъде с разказите на едни бого възлюбени и мили хорица... премъдрост има в приказките П.С "Дете Мое е проект за детска приказка без отрицателни герои. Но не просто без отрицателни герои, а в основата му е залегнала идеята за трансформацията на отрицателния герой, еволюцията на човека. Полярността да се трансформира в единство на противоположностите. Това най-лесно в детска приказка може да се изрази чрез осъществяването на мечтите. Децата да не бъдат спирани да мечтаят. Да не ги спира "реалността" - родителят, който знае кое е неизпълнимо. Няма неизпълними неща. " Из същия сайт Редактирано Декември 5, 2007 от Приятел Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Декември 5, 2007 Доклад Share Добавено Декември 5, 2007 "Тя каза, че корените на магьосническото познание могат да бъдат разбрани само под формата на легенда. Едно по — висше създание, изпитвайки съчувствие към тежкото положение на човека – да бъде воден като животно само от инстинктите си за храна и възпроизводство - дало на човека силата да сънува и го научило как да използва сънищата си. - Легендите, разбира се, казват прикрито истината -поясни тя. - Техният успех в прикриването на истината се осланя на човешкото убеждение, че са просто истории. Легендите за хора, превръщащи се в птици или ангели, са разкази на прикрита истина, които изглеждат като фанта­зии или просто халюцинации на примитивни или болни умове, - Така че задачата на магьосниците от хилядолетия на­сам - продължи тя - е да създават нови легенди и да отк­риват скритата истина в старите. " Живот в сънуването Флоринда Донер Приказка за Любовта...слънчева Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Приятел Добавено Декември 5, 2007 Доклад Share Добавено Декември 5, 2007 (edited) За всички в този форум Детето на Слънцето Цар Слънчо светел с огромна мощ над света. Подкарвал колесницата си с вълшебни коне и огрявал Земята. Той давал живот на всички живи твари,които живеели там. Осветявал и най -тъмните кътчета. Достигал до най - скритото местенце, за да дари живот. Преминавайки през една висока планина Слънчо прекършил един от лъчите си. От парченцето, което паднало се родило слънчевото дете. То било мъничко и красиво. Светело като баща си, но не притежавало тази мощ. Пътувало с Цар Слънчо, но винаги било тъжно. Баща му го попитал: - Кажи, дете мое защо винаги си тъжно? - Искам да бъда при Хората, казало то. Замислил се цар Слънце. Не искал детето му да страда. След дълги размишления взел най - трудното решение - да го пусне там долу при тях Не искал да гледа тъгата в очите му. Не искал да слуша плача му нощем. Сърцето му се късало от мъка, но знаел, че това е правилното решение. - Ела, миличко мое. Подканил той детето си родено от слънчевите му лъчи. Прелитайки ниско над Земята той пуснал детето си като дар на Хората и му помогнал да осъществи мечтата си. И то засияло сред хората. Станало част от душите им. Когато човек се усмихва, заприличва на слънце. Това е, защото във всеки човек било възрастен или дете има частичка от детето на Слънцето. Това разказва жълтата пътека на Дъгата. извор/че Редактирано Декември 5, 2007 от Приятел Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Декември 5, 2007 Доклад Share Добавено Декември 5, 2007 ПРИКАЗКА ЗА ЕЗЕРНАТА ВОДА ДНЕС ВРЕМЕТО ОБЕЩАВАШЕ ДА БЪДЕ СЛЪНЧЕВО, ТОПЛО И ТИХО. ВОДАТА В ЕЗЕРОТО СЕ СЪБУДИ ОТ РАННИЯ ШЕПОТ НА ВЯТЪРА И ОТ НЕЖНОТО МУ ДОКОСВАНЕ, С КОЕТО ТОЙ ПОСТАВИ ЕДНО БРЕЗОВО ЛИСТО ВЪРХУ ОГЛЕДАЛОТО МУ. ЛИСТОТО СЕ ОГЛЕДА И ЗАПОЧНА ДА ОПРАВЯ СУТРЕШНИЯ СИ ТОАЛЕТ, ТЪЙ КАТО БЕШЕ НЕТЪРПЕЛИВО ПО ПРИРОДА И НИКАК НЕ МУ СЕ СТОЕШЕ НА КЛОНЧЕТО ОТ НАЧАЛОТО ДО ПРОЛЕТТА, ТА ДО СЕГА. ВОДАТА МУ СЕ УСМИХНА И ПОИЗЧИСТИ С МОКРА РЪКА НАСЪБРАЛИЯ СЕ ПРАХ ВЪРХУ ЗЕЛЕНАТА МУ ГЛАДКА КОЖИЦА. ТАКА В ИГРА С НЕМИРНИЯ ЛИСТЕЦ, ВОДАТА НЕ ВИДЯ КОЛКО БЪРЗО СЛЪНЦЕТО СЕ БЕШЕ ИЗДИГНАЛО И ЛЪЧИТЕ МУ ВЕЧЕ ПАДАХА КОСО ВЪРХУ ГЛАДКАТА И ПОВЪРХНОСТ. СТАВАШЕ ВСЕ ПО-ТОПЛО И ПО-ТОПЛО. БРЕЗОВОТО ЛИСТЕНЦЕ ВЕЧЕ СЕ БЕШЕ ЗАВРЯЛО НА СЯНКА ДО БРЕГА ,ПОД ЕДНА НАДВИСНАЛА ЦВЕТОВЕТЕ СИ СИНЯ КАМБАНКА И СЕ ГОТВЕШЕ ЗА СЛЕДОБЕДНИЯ СИ СЪН. ВОДАТА В ЕЗЕРОТО СИ ИМАШЕ ЕДНА ГОЛЯМА МЕЧТА. НЕ ЧЕ И БЕШЕ ЗЛЕ В ЕЗЕРОТО. НО ПРИ НЕЯ ВСЕКИ ДЕН ДОЛИТАХА МНОГО ПТИЦИ, КОИТО СЛЕД КАТО УТОЛЯХА ЖАЖДАТА СИ, ПЪРХАХА С КРИЛЦА В ПЛИТЧИНАТА, ЗА ДА ОХЛАДЯТ ЗАГРЕТИТЕ СИ ОТ СЛЪНЦЕТО ТЕЛЦА, А ПОСЛЕ ШУМНО ИЗЛИТАХА НАГОРЕ И СЕ ИЗГУБВАХА ОТ ПОГЛЕДА И ИЗ НЕБЕСНИТЕ ВИСИНИ. -ДА МОЖЕХ И АЗ ДА ПОЛЕТЯ КАТО ТЯХ –ЧЕСТО ВЪЗДИШАШЕ ВОДАТА. ТРЯБВА ДА Е МНОГО ПРИЯТНО ДА СЕ РЕЕШ ИЗ НЕБЕСНАТА ШИР. А МОЖЕ БИ ЩЕ СИ НАМЕРЯ И НОВИ ПРИЯТЕЛИ ПО ТОЗИ НАЧИН – ЧЕСТО СИ МЕЧТАЕШЕ ТЯ НА ГЛАС . –ХМ, И ЗАЩО СА ТИ НОВИ ПРИЯТЕЛИ? -ПОПИТА Я ЕДИН ДЕН МАЛКАТА ЖАБКА. -ЗАЩОТО ПРИЯТЕЛСТВОТО Е НАЙ- ХУБАВОТО НЕЩО- ОТГОВОРИ ВОДАТА. ТОВА Е ДРУГОТО ТВОЕ АЗ. ЕДНО ТОЛКОВА ПОДОБНО НА ТЕБ, НО И ТОЛКОВА РАЗЛИЧНО СЪЩЕСТВО, КОЕТО ТИ ПОМАГА ДА ВИДИШ СВЕТА И ПО ДРУГ НАЧИН И ДВАМАТА ЗАЕДНО ДА ОТКРИВАТЕ НЕЩО НОВО. - МОЖЕ И ТАКА ДА Е - КАЗА МАЛКАТА ЖАБКА, НО АЗ ПРЕДПОЧИТАМ ДА СИ СКАЧАМ САМА. - ХЕЙ, ИСКАШ ЛИ ДА СТАНЕМ ПРИЯТЕЛИ? –ИЗВИКА НЯКОЙ И ЗАГЪДЕЛИЧКА ТОПЛО И НЕЖНО ВОДАТА. - А, СЛЪНЦЕ , ТОВА ТИ ЛИ СИ? ИСКАМ РАЗБИРА СЕ, НО НЕ ЗНАЯ КАК-ОТГОВОРИ ВОДАТА. -МНОГО Е ЛЕСНО! ДОСТАТЪЧНО Е САМО ДА МИ ВЯРВАШ, ЧЕ НЯМА ДА ТИ НАВРЕДЯ, А АЗ ЩЕ ТИ ПОМОГНА ДА ИЗПЪЛНИШ МЕЧТАТА СИ. -МЕЧТАТА МИ? ДА ПОЛЕТЯ КАТО ПТИЦИТЕ? ТА АЗ НЯМАМ КРИЛЕ. -ВСЕКИ МОЖЕ ДА ИМА ТОВА, ЗА КОЕТО МЕЧТАЕ. СТИГА ДА ПОВЯРВА В МЕЧТАТА СИ. ХАЙДЕ ХВАНИ СЕ ЗА НЯКОЙ ОТ ЛЪЧИТЕ МИ- КАЗА СЛЪНЦЕТО, И АЗ ЩЕ ТИ ПОКАЖА ЦЯЛАТА КРАСОТА НА НЕБЕСНАТА ШИР. ТОГАВА СЕ СЛУЧИ НЕЩО, КОЕТО ВОДАТА ДАЖЕ НЕ БЕШЕ И СЪНУВАЛА. ТОПЛИТЕ ЛЪЧИ Я ЗАМИЛВАХА ТОЛКОВА НЕЖНО , ЧЕ ТЯ ПОЧУВСТВА ЦЯЛАТА ОБИЧ И ТОПЛИНА НА СЛЪНЦЕТО. ПРИИСКА И СЕ ДА ЗАТАНЦУВА И ТЯ СЕ ХВАНА ЗА ЛЪЧИТЕ МУ И СЕ ЗАИЗДИГА НАГОРЕ И НАГОРЕ. УСЕЩАШЕ СЕ ТАКАВА, КАКВАТО НИКАКВА НЕ Е БИЛА- БЯЛА, НЕЖНА И ЕФИРНА. НЕ СМЕЕШЕ ДА ОТВОРИ ОЧИ, НО КОГАТО НАПРАВИ ТОВА, ВИДЯ ЧЕ НАИСТИНА Е ЛЕКА И БЯЛА, КАТО МЪГЛАТА СУТРИН, КОЯТО СЕ СТЕЛЕ НАД ЕЗЕРОТО. ТЯ СЕ БЕШЕ ИЗДИГНАЛА ТОЛКОВА НАВИСОКО, ЧЕ ТО И ПРИЛИЧАШЕ НА МАЛКА СИНЯ ТОЧИЦА. БЕШЕ КРАСИВО, НЕВИЖДАНО, НАЙ-НЕВЕРОЯТНОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ, КОЕТО БЕШЕ ИМАЛА В ЖИВОТА СИ. ПРИЯТЕЛСТВОТО И СЪС СЛЪНЦЕТО И БЕШЕ ДАЛО УСЕЩАНИЯ И ВЪЗМОЖНОСТИ, КОИТО Я ПРАВЕХА НЕ САМО ЩАСТЛИВА, НО И ДАВАХА КРИЛЕ КАТО ПТИЦИТЕ, НА КОИТО ТЯ ЛЕТЕШЕ И ПОГЛЪЩАШЕ ЦЯЛАТА КРАСОТА НА НЕБЕТО И НА ЗЕМЯТА. ТОЛКОВА МНОГО ЩАСТИЕ ВОДАТА НЕ МОЖЕШЕ ДА ПОБЕРЕ В СЕБЕ СИ. НЕЖНОТО И СЪРЦЕ НЕ ИЗДЪРЖА И ТЯ ЗАПЛАКА. В НАЧАЛОТО СЪЛЗИТЕ И СЕ РОНЕХА ЕДВАМ , ЕДВАМ. -МАЙ ЩЕ ВАЛИ- КАЗА ЖАБКАТА ОТ ЕЗЕРОТО И ПОГЛЕДНА КЪМ НАДВЕСЕЛИЯ СЕ ПУХКАВ БЯЛ ОБЛАК. - ВОДАТА СЕ ЗАВРЪЩА В ЕЗЕРОТО. НО, ВСЕКИ СЕ ЗАВРЪЩА В ДОМА СИ ЕДИН ДЕН- ДОБАВИ ДЪЛБОКОМИСЛЕНО ВОДНОТО ПАЯЧЕ. А СЪЛЗИТЕ НА ВОДАТА ОТ КАПЧИЦИ СЕ ПРЕВРЪЩАХА ВЪВ ВОДНИ СТРУИ. ПРЕВРЪЩАХА СЕ В ПРЕЧИСТВАЩ ДЪЖД, ВИДЯЛ И ОТРАЗИЛ КРАСОТАТА НА ЗЕМНАТА ШИР И НЕОБЯТНОСТТА НА НЕБЕСНИТЕ ВИСИНИ. ЕЗЕРОТО ПРОТЕГНА РЪЦЕ И ВОДНИТЕ СТРУИ СЕ СТИЧАХА И ПЪЛНЕХА КОРИТОТО МУ С УКРОТЕНАТА , БЯЛА И ЩАСТЛИВА ВОДА, ПРОМЕНЕНА ОТ ЕДНО ПРИЯТЕЛСТВО, КОЕТО И БЕШЕ ДАЛО ЦЯЛОТО ЩАСТИЕ И ОБИЧ, НА КОЕТО БЕШЕ СПОСОБНО. http://shtyrkel.eu/forum/index.php?act=art...=03&id=9365 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Приятел Добавено Декември 7, 2007 Доклад Share Добавено Декември 7, 2007 (edited) Ето още мъничко Премъдрост българска Дар от сърце Тръгнали трима братя за чужбина - пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал: - Тука ще се разделим. Аз ще поема нагоре по десния път, ти - обърнал се към средния брат - тръгни по левия, а пък ти - обърнал се към най-малкия - ще държиш средния път. Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука на този кръстопът и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли? - Бива, бате - рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили. Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици. Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино. Продавал вино и вода, продавал, докато си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек - стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката. Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и рекъл: - Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчарлъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш - орехите. Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите. - Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце. Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало. Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал: - Какви са печалбите? - Добри са - отговорил средният брат. - Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих! Той развързал кесията си. Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари. - Не си лапал мухите в кръчмата - казал му големият. Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха. - Туй ли ти е печалбата за три години? - попитал го най-големият брат. - Туй е - три ореха, но те са дадени от сърце - отвърнал малкият. - Даде ми ги един стар човек - овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене. Другите двама избухнали: - Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят. За три ореха - три години ратай, де се е чуло и видяло такова чудо! Върни се да поискаш пари от овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! - развикал се най-старият брат. Момчето се нажалило н тръгнало назад. Тежко му било на душата. - Аз мислех - думало си то, - че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе! Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно. Бръкнало в торбата си - нямало трошица хляб. "Я да счупя орехите, че да залъжа глада си!" - помислило си момчето. Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета - цяло стадо излязло от ореха. От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща. Вървяло, що вървяло, наближило родното си село. "Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него" - рекло си то и счупило втория орех. Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете - кола, а на колата желязно рало. - Бре! - ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото. Преди да влезе в селото, решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче - толкова хубаво, че не може да се опише с перо. - Води ме - продумало момичето - в бащината си къща; аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невеста. Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката - езиците си глътнали. Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце! български народни приказки - СЛОВОТО...там има още много само дето не знам още как да я разкажа на 8 г си племеннник - пък не ми се ще да я up date май ще поизчакам да попорастне + вижте какво ми пратиха - безценно за всички дечица , които все още не могат/искат да четът че и за нас http://mp3.bol.bg/list/index.php?dir=misc/Detski%20prikazki Извор/че - и там има още много така и така съм я подкарал днес - може да погледнете и ... това Редактирано Декември 7, 2007 от Приятел Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Приятел Добавено Декември 30, 2007 Доклад Share Добавено Декември 30, 2007 (edited) За теб Душичице, нека тази приказка бъде за теб + малко са се поуляли с феичките <b>Самотното цвете </b> Имало в една далечна страна една девствена гора, в която не бил стъпвал човешки крак. Там, на една зелена поляна, точно по средата растяло едно мъничко, бяло цветенце. То било много тъжно, защото било много самотно, заобиколено само от зелената трева. Само от време на време виждало как около него преминавали пеперудки, които то мислило за други цветя. Един ден, в ранния следобед една от тези пеперуди, уморена от дългия полет кацнала в чашката му, свила се и се приготвила да заспи, когато изведнъж цветето й проговорило: - Извинявам се, но какво си ти? - Феичка! Не си ли личи? - Извинявайте, не знаех! - срамежливо се присвило цветенцето, но феята само махнала с крилце. Настъпило мълчание, което отново било нарушено от цветето. - Мъничка феичке, може ли да те попитам нещо? - Може, разбира се. - Защо съм самичко? Феичката се изправила, застанала на ръба на чашката и се замислила. Огледала се и видяла, че на полянката няма нито едно друго цвете. Това я натъжило. - Не знам - отвърнала тя. Бялото цвете навело леко надолу чашката си. Фейчката се почувствала още по-тъжна. Не могла да си обясни защо тук бялото цвете е самичко, след като на съседната полянка имало няколко пръснати купчинки с разноцветни цветя... Помислила още малко, после изфръкнала от чашката. Бялото цвете се стреснало от разклащането и жално погледнало след пърхащото същество... - Моля те!... Спри... не си отивай... Толкова съм самотно... - И една капчица роса паднала върху пръстта Цветенцето си помислило, че феичката никога повече няма да се върне и се почувствало още по-самотно. Но то не знаело, че тя отлетяла бързо, колкото бързо можеха да я носят прозрачните й крилца към Царството на феите. Задъхана, феичката разказала на сестрите си за малкото бяло цветенце и за желанието му да не бъде повече самичко. Всички се съгласили, че трябва да му помогнат. Така те скоро-скоро се озовали в покоите на Царицата фея. Нали разбирате - те не можели да направят нищо без нейно разрешение. Но царицата имала добро сърце. ... И така четири феички полетяли. Крилцата им пърхали нежно,а косичките им се полюшвали в ритъм с тихия ветрц. Веднага видяли малкото красиво цветенце.То също ги съзряло отдалеч и радостта му била неизмерна. -Те, те се връщат! Няма да съм самотно вече! Кацанали върху него и му зашепнали: - Искаш ли да политнеш малко цветенце?Искаш ли да се носиш с вятъра? Цветенцето грейнало в лъчезарна усмивка.Това бил най-хубавия ден в живота му. Феите хванали от четирите страни цветенцето. Взаимно го вдигнали лекичко и го понесли в сините небеса. Те летели...летели...Цветето усещало, че живее за пръв път. Всичко това било прекрасно. То се чуствало велико.Това бил неговият миг и никой нямал право да му го отнеме. В следващия момент белите му листенца посърнали. Слънцето обгорило краищата им. Коренчетата му жадно молели за вода. Феичките дочули стона му се обърнаха към него. - Вода! - промълвило със сетни сили цветенцето. - Не остана, малко цветенце! - опитали се да го успокоят феите, но сърцата им тревожно се свили. Цветенцето постепенно пожълтявало и гладките му листенца се набръчквали. - Още мъничко! - повтаряли успокоително те, а цветенцето се усмихвало на гласовете им. Това било всичко, което някога искало - гласове. Загрижени за него и обичащи го. То разтворило широко листенца за сетен път. - Цветенце? - след като не получили отговор феичките заплакали, но продължили да летят, придържайки нежно умрялото цвете. Положили го върху полянката покрита с бели, жълти, сини, розови и червени цветове. Гласове осеяли околността. Хиляди цветенца обърнали листчетата си към бялото цветче и заплакали за загиналото си другарче. Феичките положили симбълмайнчето до една теменужка и обещали всяка година да навестяват това местенце. ...В началото на следващата година там...сред цветята се показа зеленото стръкче на едно бяло цветенце. На пролет то се усмихна и разтвори листенца...Сред приятели. <Kato_Prikazka> "Никога повече самота!" изворче: http://www.prikazkata.net/forum/viewtopic.php?t=257 и още една <b>Легенда за лудостта и любовта </b> Разказва се в тази легенда, че веднъж се събрали на едно място на земята всички чувства и качества на хората. Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава и ЛЮБОПИТСТВОТО без да може да се сдържи попитало: "На криеница! И каква е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която aз си затварям очите и започвам да броя от едно до един милион, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първия от вас, когото намеря ще заеме моето място за да се продължи играта." ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват. ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За какво? Като в крайна сметка винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра (но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна). КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... Едно...две...три... започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели - например едно кристално чисто езеро, та то е идеално за КРАСОТАТА. Короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА. Полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч. ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните (но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата). СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... (забравих къде се скрила!)... но това не е толкова важно. Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион", преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси. От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място. ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА! изворчето е : http://www.spiralata.net/kratko/articles.p...ng=bg&pg=90 за всички луди, за всички влюбени и...за всички останали :-) обичайте се ~make love not war~ Редактирано Декември 30, 2007 от Приятел Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Декември 30, 2007 Доклад Share Добавено Декември 30, 2007 Малката душа и слънцето Живяла някога отдавна, вън от времето, една Малка Душа, която казала веднъж на Бога: - Аз знам, коя съм аз! - Чудесно,- отговорил Бог - и коя си ти? И Малката Душа му отговорила: - Аз съм Светлина! Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал: - Вярно е! Ти си светлина! Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно разбират всички Души в Царството на Бога. - Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко! Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова, което са всъщност) и казала: - Боже, здравей! Сега, когато знам Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това? И Бог отговорил: - Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност? - Виждаш ли, - отговорила Малката Душа - едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина! - Но ти и така вече си Светлина - повторил Бог, отново с усмивка. - Да, но искам да го усетя, да го почувствам! - викнала Малката Душа. - Е, какво пък - Бог казал засмяно. - Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията - но после изражението на Бог се променило - Само че тук има една такава работа… - Каква такава работа?- попитала Малката Душа. - Не съществува нищо друго, освен Светлината. Виждаш ли, аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си. - Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена. - Помисли за това ето така: - казал Бог - ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И Слънцето не би било слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината? Е, как е задачката? - Ама че си и ти, Боже - присвила очи Малката Душа - измисли нещо друго! Тогава Бог пак се усмихнал и казал: - Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина. - А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа. - Това, което ти не си - Бог отговорил. - А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина? - заплакала Малката Душа. - Само ако избереш да се изплашиш- отговорил Бог - Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш. И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме. - О! - казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре. След това Бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо - ти пораждаш неговата пълна противоположност. - И това е велик дар - Бог казал - тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно. Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог - когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена! - Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа. - Ами разбира се! - засмял се Бог - това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена. - Е-ха! - казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост. - Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам! - Да, и го можеш още сега - Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа. - Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш? - Как така, коя част от особеното и необикновеното? - повторила Малката душа - Аз не разбирам. - Разбираш! - започнал Бог. - Да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър - значи да си особен. Да си нежен - значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив - и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена? Малката Душа поседяла известно време в мълчание. - Аз мога да измисля много начини да бъда особена! - възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен - това също значи да си особен. - Да - съгласил се Бог - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина. - Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа. - Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина да си прощаващ, значи да си особен? - О, да! - с увереност казал Бог. - Това е много особено. - Добре, - казала Малката Душа - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща. - Добре,- казал Бог - но има нещо, което ти трябва да знаеш. Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения. - Какво е това? - попитала с въздишка тя. - Не съществува никой, комуто можеш да простиш. - Никой? - не могла тя да повярва на току-що чутото. - Никой! - отговорил Бог, - всичко, което съм създал, е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се. И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и отвсякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката Душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори. Гледайки безкрайното множество събрали се души, принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината, излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа. - И така, кому ще прощаваш? - попитал Бог. - Ммм-да,- казала Малката Душа - изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен. И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа. - Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа - аз ще ти помогна. - Наистина ли? - светнала Малката Душа. - Какво е нужно да направя аз за това? - Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш. - Можеш ли това? - Разбира се! - усмихнала се Дружелюбната Душа. - В следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за което ти ще можеш да ми простиш. - Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това? - попитала Малката Душа. - На теб, най-съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Каква може да е причината ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо? - Отговорът е много прост, - казала Дружелюбната Душа - ще го направя за това, защото те обичам. Малката Душа била удивена да чуе този отговор. - Не бива да се учудваш толкова, - казала Дружелюбната Душа - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние - ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли. И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Долу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи. Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае това, Което Сме Ние Всъщност. - По такъв начин - продължила да обяснява на Малката душа - този път в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава. - Но какво ще направиш? - попитала Малката Душа, малко нервно. - Какво ще бъде това наистина толкова ужасно, което ще направиш? - О! - казала Дружелюбната Душа с усмивка. - Непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас: - Знаеш ли, за едно ти си определено права. - За какво? - поискала да знае Малката Душа. - На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка, за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор. - Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува. - Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща! - И тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива. - И така, какво ти искаш? - попитала я Малката Душа. - Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен! - Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел! - прекъснал разговора техен Бог. - Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.- И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо, за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна. - Е, какво мога да направя аз за теб? - попитала отново. - Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка, - започнала Дружелюбната Душа - в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш… В онзи момент… - Да? - прекъснала я малката Душа. - Какво тогава…? Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила: - Помни Коя Съм Аз Наистина. - О, ама разбира се! - възкликнала Малката Душа. - Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук. - Добре! - казала Дружелюбната Душа. - Защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност. - Не! Никой няма да ни потрябва! - отново обещала Малката Душа. - Аз ще помня Коя Си Ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш - шанса да позная, да почувствам това, Коя Съм Аз. И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка. И Малката Душа с нетърпение чакала кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно. Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа - радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог: - Помни завинаги - усмихвал се Бог - аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях… http://www.beinsadouno.com/articles.php?id=73 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Декември 30, 2007 Доклад Share Добавено Декември 30, 2007 - Само ако избереш да се изплашиш- отговорил Бог - Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш. И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме. Прекрасна приказка, благодаря ти Ла Горда Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Декември 30, 2007 Доклад Share Добавено Декември 30, 2007 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Януари 3, 2008 Доклад Share Добавено Януари 3, 2008 ИЛИЕЛ От ранни години Илел остана сирак и трябваше да изкарва чрез търговия прехраната си. Но търговията не го задоволяваше и той чувстваше силна склонност към учението. Без никакви средства той напусна родното си място във Вавилон и се запъти зе Йерусалим. Там проповядваха тогава знаменитите учени Шемая и Авталион. Напливът на техните слушатели беше толкова голям, че се принудиха най-сетне да въведат плащане на известна такса при входа - нещо, което дотогава нямаше. Илел се прехранваше в Йерусалим чрез груба и тежка работа. Половината от спечеленото с тежък труд употребяваше за прехраната си, а с другата половина плащаше входния билет в семинарията. Една зимна нощ той не спечели нищо и с празни ръце застана пред вратата на семинарията. Пазачите на входа отказаха да го пуснат вътре. Тъй като не искаше да загуби лекцията, той се покатери на покрива, легна там и през таванския прозорец слушаше думите на оратора. Речта на оратора трая цяла нощ и Илел остана така легнал на покрива цяла наощ и следеше с най-голямо внимание дълбокомислените думи на оратора. На сутринта слушателите си помислиха, че този ден няма да се зазори. Най-сетне забелязаха, че слънцето отдавна е изгряло, а в залата е тъмно. Някой покриваше тавансия прозорец. Те впериха очи в прозореца и забелязаха човешки образ. Скоро ораторът заповяда да се качат на покрива и да смъкнат човека. Какво беше очудването на всички, когато узнаха, че на покрива, покрит с дебел сняг, полузамръзнал е прекарал Илел цялата нощ, изложен на такъв голям студ само от любов към учението. След Шемая и Авталион начело на Йерусалимската академия застанаха други двама, които не бяха способни като своите предшественици. Веднъж учените напразно се мъчеха да разрешат един особено труден въпрос. Най-сетне те се обърнаха за разрешение на трудния въпрос към Илел, за чиято ученост се мълвеше между народа. И наистина Илел в едночасова реч успя да поясни на всички трудния въпрос. Този случай го издигна в очите на всички и той бе избран начело на семинарията. Въпреки високия пост Илел запази скромността и търпението си, които бяха пословични. Двама младежи се бяха обзаложили веднъж за четиристотин гроша. Единият от тях твърдеше, че е в състояние да изкара от търпение учителя си, другият отричаше. Първият отиде при Илел точно в минутата, когато последният се къпеше. Почука на вратата и без да му каже "учителю", извика: "Илел тук ли е?" Илел наметна банската си дреха, излезе навън и запита: - Що желаеш, сине мой? - Искам да те питам нещо. - Питай, сине мой. - Защо вавилонците имат валчести глави? Илел отговори: - Защото са нямали сръчни акушерки. Едва - що се завърна Илел в банята, ученикът отново го повика навън и му каза: - Защо очите на тадмуренци са болнави? - Защото живеят в пустинята и страдат от пясъка. Илел пак се завърна да продължи банята си, когато ученикът за трети път го повика. - Защо африканците имат широки крака? Илел весело отговори: - Защото живеят в мочурливи места. - Имам още много да те питам - рече младежът - но страх ме е да не се разсърдиш. - Никак отговори Илел - само питай! - Ти ли си Илел, - запита младежът - когото наричат глава на Израилевия народ? - Да , аз съм! - Ако си ти, пожелавам да няма много хора като теб в Израил. - Защо тъй, сине мой? - запита Илел учудено. - Защото се обзаложих на 400 гроша да изчерпя търпението ти, и ето че загубих парите си. - Успокой се, сине мой! По-добре да загубиш 400 гроша, отколкото търпението си. Един езичник се яви при Илел и му каза: - Искам да премина в лоното на еврейството, но при едно условие, че ти ще ми предадеш цялата еврейска религия, докато аз мога да издържа на един крак. Илел отговори: - Туй що мразиш ти, не прави другиму. Това е съдържанието на цялата еврейска религия. Всичко друго е коментар, иди и го заучи. Източник*Легенди от Талмуда - Древноеврейски приказки и легенди - "Люминик - Тао" - Варна Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Януари 13, 2008 Доклад Share Добавено Януари 13, 2008 СНЕЖНАТА КРАЛИЦА http://www.beinsadouno.com/board/index.php...amp;#entry57022 Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Март 3, 2008 Доклад Share Добавено Март 3, 2008 Загубеното дете В една планинска област било обявено възстание. Много изплашени хора побягнали към гората. Един мъж и една жена грабнали своето момиченце и тръгнали заедно с всички, но в тревогата и блъсканицата загубили детето. Като се видяло само, то тръгнало да търси родителите си. Гората била гъста, а хората отминали напред. По едно време то видяло една мечка. Момиченцето се отправило към нея. Потупало я по гърба, помилвало я и казало: -Мецо, кажи къде е майка ми? Мечката се снишила за да може детето да се качи на гърба й и го понесла из гората. Не минало много време и тя спряла пред едно дърво на което били родителите на детето. Отдалеч, те видели мечката и в уплахата си се качили на дървото. Майката проговорила тихо: - Слез мама, слез от гърба на мечката. Но мечката я чула, тя пак се снишила и детето слязло. Момиченцето търсело родителите си, то не помислило, че мечката може да му стори зло. Търсиш ли Бога и мечката няма да бъде за теб страшна. Често човек намира истинския път във време на мъчотии. Беинса Дуно. Лъчезарна 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Март 8, 2008 Доклад Share Добавено Март 8, 2008 Детето на Слънцето Цар Слънчо светел с огромна мощ над света. Подкарвал колесницата си с вълшебни коне и огрявал Земята. Той давал живот на всички живи твари,които живеели там. Осветявал и най -тъмните кътчета. Достигал до най - скритото местенце, за да дари живот. Преминавайки през една висока планина Слънчо прекършил един от лъчите си. От парченцето, което паднало се родило слънчевото дете. То било мъничко и красиво. Светело като баща си, но не притежавало тази мощ. Пътувало с Цар Слънчо, но винаги било тъжно. Баща му го попитал: - Кажи, дете мое защо винаги си тъжно? - Искам да бъда при Хората, казало то. Замислил се цар Слънце. Не искал детето му да страда. След дълги размишления взел най - трудното решение - да го пусне там долу при тях Не искал да гледа тъгата в очите му. Не искал да слуша плача му нощем. Сърцето му се късало от мъка, но знаел, че това е правилното решение. - Ела, миличко мое. Подканил той детето си родено от слънчевите му лъчи. Прелитайки ниско над Земята той пуснал детето си като дар на Хората и му помогнал да осъществи мечтата си. И то засияло сред хората. Станало част от душите им. Когато човек се усмихва, заприличва на слънце. Това е, защото във всеки човек било възрастен или дете има частичка от детето на Слънцето. Това разказва жълтата пътека на Дъгата. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.