Възпитание на бебето

[Ариел]

С тази тема ме върнахте назад във времето, много приятно преживяване.

Дъщеря ми се роди в 7-ия месец по неясни за никого причини. Тежеше 2, 005кг, 47см. След като 2 ч лежа в кувьоз без да затвори и за секунда очички я отведоха в отделението за недоносени бебета. три дни можех само да получавам справка как е, без да я виждам. На 3-ия ден ме изписаха от родилното и отидох. Въведоха ме в бокс с 15-20 бебета и по стара традиция трябваше да си позная бебето метнах един поглед наоколо и веднага я познах... естествено. Трябва да кажа, че преди това ме бяха предупредили, че бебто ще спадне от кг в началото. Нищо подобно. Моят Тайфун(така се оказа в последствие) 3 дни беше задържала същите кг и ме чакаше. Засука "от раз" и за 14 дни направихме достатъчно мускулна маса, за да ни изпишат.

Трябва да кажа, че ... не помня случай , в който тя да се събуди през нощта(нощното кърмене сама го отказа на 2-ия месец), беше като часовник къпане в 20:00ч, кърмене в 20:30 и сън, после в 6:00 и така на три часа. Имало е случаи, в които съм ставала през нощта, за да проверя дали всичко е наред, толкова беше тихо, а аз се бях подготвяла за врява и нощни смени

Така продължи до 6-ия месец. Бях леко казано странна майка, която през зимата, когато се покаже слънце я упаковах като пъшкул и я оставях на завет да спи, пеех и, говорих и. Беше толкова спокойно, усмихнато и контактно дете.

Е, на 6 месеца реши да пълзи, правеше всякакви номера , жива, подвижна и радваше всички. Винаги съм говорила с нея като със зрял човек, а и тя се отнася по същия начин с мен. От малка освен кърма и кисело мляко е "закърмена" с прясно изцедени сокове на плодове от нашата градина. Имаше период от 3 г , в които се хранеше само с плодове не по мое, по нейно желание. Що упреци от баби, лели и компетентни лица изтърпах , че едва ли не "детето ще умре от глад" сякаш не виждаха, че детето има енергията и силата на цял кавелерийски полк

Та, млади майки Мисълта ми е, не се притеснявайте чак толкова, децата не са толкова крехки, колкото ни се ИСКА на нас, те нямат нужда от много, само от Любов .

[Креми (късметче)]

Една добра статия:

 

Защо японските деца никога не плачат

Публикувано от Анна Иванова на 22-01-2014 в Интересно

 

 

Оценете    

Защо японските деца никога не плачат Анна Иванова

Отговорът на този въпрос е известен на всички майки от страната на изгряващото слънце. 

 

При първото си посещение в Япония пътувах с токийското метро. До мен седна мъничка млада жена, която изведнъж започна да говори на висок глас. Аз се стреснах, огледах се, но така и не разбрах на кого говори тя. Когато я разгледах по-внимателно, забелязах, че на гърдите си тя носеше бебенце на около два месеца в кенгуру. Жената напълно сериозно разказваше на това мъниче къде отиват, на коя спирка ще сменят влака и какво ще правят след това. Никой от околните, освен мен, не се учуди на поведението на тази японка.

 

За разлика от Русия, в японските градове доста по-често можете да срещнете майки с малки деца на улицата и на обществени места. Можете да ги видите във всеки магазин, в кафене, във фризьорски салон. А майки с деца на гърба или, по-скоро, на гърдите, каращи колела или малки скутери, са обичайна черта от градския пейзаж.

 

При нас също се появиха специални ранички за носене на деца. Те се срещат и в други държави в Европа и Америка. Японците не само изпреварват всички, но стигат и по-напред — в магазините за дрехи за майки и деца се продават палта и якета, които могат да се обличат върху детето, което седи в раничката или в специални „джобчета”. Такова яке има две качулки: една за майката, а друга, по-малка — за детето...

Защитната аура

 

Родителите продължават да носят детето си на гърба или на ръце, докогато то иска това. Родителите винаги са готови да дадат на детето своето „амае” (от яп. „амаеру” — „грижа се, обичам”). В съвременното японско общество не само майката се занимава с детето. В почивните дни в лунапарковете и на местата за почивка ще срещнете много семейни двойки, а децата носи таткото.

 

Отстрани може да ви се стори, че никой никога не се кара на децата. Една от особеностите на японската речева култура е да не се изразява всичко с думи. Затова японците много лесно усещат настроенията и мнението на събеседника интуитивно. Японците възпитават преди всичко, като дават личен пример. Децата много лесно усещат недоволството на родителите. И биват наказвани с лош поглед или неодобрително мълчание.

... и още интересни факти и полезен опит

тук http://dama.bg/article/zashto-iaponskite-detsa-nikoga-ne-plachat/1510/

[B__]

"Защо японските деца никога не плачат"

 

Ами явно са някакви изроди или статията е изродска.

 

Ще ме извинявате, но ако не приемате плача на децата, не се НИКАКВИ родители......то няма човек, който да не плаче, да не говорим за децата

 

За децата плачът е част от развитието. Часто от радостта да си родител е да слушаш как детето ти общува с теб плачейки. 

 

Аман от желаещите да отглеждат роботи.

Редактирано Януари 26, 2014 от Божидар Цендов-БожидарЗим

[Донка]

Мисля, че заглавието на статията не отговаря на замисъла - за кой ли път. Иначе статията и японският опит е много, много поучителен и полезен!

[АлександърТ.А.]

Quote

.От Науката за Духа е известно, че при смъртта и при новото раждане „подредбата” (на звездите)*е приблизително еднаква с цел приемственост, но мястото е друго според кармическата необходимост. Изобщо: не само в утробата на майката, но чак до третата година детето е като отражение на Космоса, каквото отражение беше Христос през трите Си земни години, когато, без да извърши нито един грях, стигна до смъртта на Голгота и обърна човешкото развитие . Възрастните не разбират Христос, не разбират децата и затова говорят например за някакво предрождено (пренатално) възпитание. То е невъзможно, защото тогава плодът е под закрилата на духовните същества и те поддържат връзката между него и света. Разбира се, има значение дали животът на родителите и особено на майката до раждането е в съответствие с моралните и логически закони. Тогава резултатите от това самовъзпитание по най-естествен начин ще преминат у детето, чието възпитание започва веднага след раждането, когато преминава от духовното измерение във физическото. Човекът е изграден от две части: на единия полюс е духовно-душевният човек, състоящ се от Човек-Дух, Дух-Живот, Дух-Себе и свързаните с тях чисто душевни сили на съзнателната, разсъдъчна и сетивна душа, а на другия – физико-телесен полюс са астралното, етерно и физическо тяло и трите царства – животинско, растително и минерално. На физически план двата полюса не са свързани, ето защо в духовен смисъл задачата на възпитанието е в тяхното хармонизиране. Ако не стане, през живота ще реагираме на земните изпитания с неразбиране и ще усилваме страданията си.

Има една показателна легенда за Омир. В края на живота си, когато бил на някакъв остров, децата на местните рибари му задали гатанка, с която не могъл да се справи и от мъка умрял. „С нас е невзетото, липсва ни именно взетото” – гласяла гатанката.  След  тригодишната си възраст постепенно забравяме откъде и с какво сме дошли, а приемаме за „наши” играчката, дрешката, колата, къщата и т.н. – все неща, които са невзети, но са с нас. Липсва ни взетото – душевно-духовната ни същност. По думите на Учителя притежаваме само „Дух, душа, ум и сърце”. Дори ума и сърцето не трябва да ги разбираме материалистично, а като свръхсетивни врати към  етерния Христос. Всичко останало е „невзето”. Беинса нарича самия Космос „велика забавачница, създадена за хората[40]”. В нея „малките деца” се залъгват с „науки” като астрономията, летят с някакви железа до Луната, търсят  физически живот на Марс и другите планети, говорят за „природни закони” и вършат още куп безсмислени неща, защото са забравили своя Божествен произход и възможностите, скрити в него. Първите, които трябва да ни го припомнят, са родителите. Могат ли?

Игрите до 7-годишна възраст позволяват на индивидуалността, изразяваща се в разсъдъчни съждения, опит и т.н. да се роди в 21-22-рата година и по-нататък евентуално да стигнем  до Духа.

Детето е вестоносец от духовно-душевния свят и импулсите му са нещо прекрасно, защото бликат от несъзнателната, но извънредно силна убеденост на душата, че целият свят е морален, т.е. духовен. Това, което е изживяло горе, иска да реализира във физическото си тяло долу, получено (наследено) от родителите. За да оформим физическото тяло и поставим заложбите за една развита бъдеща фантазия, трябва да му осигуряваме само красиви външни впечатления, защото детето е като „попивателна”, подражавайки на околните.

Наследствеността (миналото) престава да действа след смяната на зъбите и то обръща своя поглед към настоящето. Започва половото съзряване и раждането на първия свръхсетивен елемент – етерното тяло, върху което можем и трябва да влияем. Малкият човек тръгва на училище с убеждението, че светът е красив и иска да му се радва дори в часовете по обучение. В никакъв случай не бива да получава готови понятия, доказателства, съждения, умозаключения и дефиниции. Те са смърт за обучението и възпитанието, защото инжектират в тялото му останки от нещо, вече мъртво. До умозаключенията децата сами трябва да достигнат. За целта се нуждаят от примери, сравнения, характеристики, които са живи и ще метаморфозират в хода на по-нататъшния им живот. Педагогиката е изкуство, а не наука. Изкуството е свързано с чувството и това чувство може да бъде истинско, ако преподавателят притежава будно съзнание за необятния Космос и неговата връзка с човешкото същество. Възможно най-прекрасното, което детето може да пренесе след четиринадесетата си година, това е съдържателната и достоверна идея за човека. Тя се изгражда бавно и постепенно, защото почива на дълбокото чувство, че навсякъде господства Бог-Отец – в Природата, в хората и ние трябва да изпитваме благодарност към Него.

* в скобите съм пояснил  Нарочно не посочвам източника , за да може всеки четящ да направи своя вътрешна проверка .  

Редактирано Септември 29, 2022 от АлександърТ.А.