Изкуството да водим диалог

[Дина]

Изключвайки някои думи от вписаното ми мнение се променя смисълът му. "По необходимост" и "не е необходимост" са две различни съждения, водещи до различни умозаключения.Диалогът не съм определила като война, а спорът го приемам като част от него. Културата на участие в диалог включва и умение да признаеш правото на другия/ при наличие на достатъчно добри аргументи.../ В диалога няма "преборени" и победители - има победа на доказателствената истинност...

А размяната на мнения не бих нарекла споделяне.

Философията! Тя прецизира словотворчеството !

[Добромир]

В диалога няма "преборени" и победители - има победа на доказателствената истинност...

И в спора, и в диалога за съжаление рядко се стига до истината - нейното възприятие първо би следвало вече да е достъпно за двете страни, като едната, която е по-близо, само подсеща другата. И ако е нужно и възможно - провежда се експеримент, който в редица случаи е по-силен аргумент от философията. Иначе в най-добрия случай се стига до взаимно съгласие.

А иначе в острите спорове много по-често хората ненужно се нараняват, без да има шансове това да е градивно за когото и да било, тъй като нито едната от спорещите страни не е достигнала това ниво, когато всичко да бъде от полза за развитието. Да бъдеш отстранен наблюдатал при спор относно абстрактни неща е сравнтелно лесно, макар че и тогава мвого хора се палят и си изпускат юздите - личи си дори тук, въпреки че в интернет е по-лесно човек да е безпристрастен, отколкото в реалния живот. Но я си спомнете колко пъти сте били безпристрастни относно нещо, за което считате, че сериозно засяга живота ви? И това не са само материалистите, които са привързани - колцина са духовните последователи, които ще са безпристрастни към охулването на учение, на което са посветили живота си или към налагана им промяна в техния начин на живот, която според тях ще бъде неблагоприятна за тяхното спиритуално развитие? Може бинякой ще каже, че страданието води към развитие, но според мен това пределно обобщение е невалидно. не всички страдания водят до развитие, а само осъзнатите. В разгара на сериозния спор е по-трудно да се запази високо осъзнаване, отколкото в спокойно състояние, и затова той може да е метод, полезен за малцина. От друга страна, и в споделянето може да има елементи на спор, но те не са водещи и затова в такава "хомеопатична" концентрация той може да е по-лесно смилаем от мнозина.

Редактирано Юни 2, 2007 от Добромир

[Ян]

Всички неща дето си ги приказвате са верни.

Но лично бих ги обобщил простичко...:

- Когато се критикува идеята, се търсят само слабите страни на идеята и това е само в полза на самата идея за нейното усъвършенстване. Тук е и диалога.

- Когато се атакува конкретната личност по един или друг начин излъчваща идеята, това вече е коренно различно нещо.

Горното разделение се налага поради дуаличността на нашия свят. Твърде често по- слабият идейно при невъзможност да прибори чуждата идея, търси атаката към идейния носител ..... "Има хора ,има проблеми .../идеи/ , няма хора- няма идеи"....

Да, не всички страдания водят към развитие. Съгласен съм. Мярката е доста спекулирано понятие във всички времена. Не вярвам спекулантите да си го признаят. Самурайте правищи си харакири са вече отживелица, пък и по нашите географски ширини това си е пълна налудничава утопия. Скоро един японски министър се самоуби за ... няколко хиляди долара подкуп /около 7000- 8000$/

[Дина]

Благодаря ти!

[Мария - Мими]

наистина все верни и хубави неща, остава да видим какво точно правим на практика

[selsal]

Докато спорещият обикновено предлага теза, криво-ляво въоръжена с аргументи, то споделящият дели нещо от себе си, което застава “голо” пред очите и оценката на всички други. В тоя смисъл добрият спорещ е сила, а добрият споделящ е смелост. – selsal

Защо "голо"? Това което споделяме може да бъде поне отчасти добре аргументирано и съобразено с този с когото желаем да го споделим. Наистина по твоята дефиниция това няма да е "същинско споделяне", но лично за мене целта на споделянето не е да се откриеш пред другия, а това което споделяш да е поне в известна степен от полза за него. – Станимир

Под “голота” имам предвид не толкова липса на аргументация, колкото пределната откритост на същинското споделяне. Един вид “в споделянето е значима голата гръд смело хвърлена дори срещу наточени остриета”. Всеки маньовър за укриване на тази “открита гръд” е отстъпване от споделянето. И всичко това, защото споделянето е оная форма на общуване, която най-лесно се изражда в манипулация. Често става така, че споделянето започва с искреност и бързо се изменя в желание да се направлява, да се настрои Другия по определен начин; и всичко това именно под първоначалната маска на искреността. Манипулацията на изкривеното споделяне обикновено е несъзнавана и затова уж-споделящият с учудване би я отрекъл.

Напълно не съм съгласен, че споделянето някак се отнася към ползата за Другия. Обикновено човек оправдава действията си с идеята, че помага, а всъщност търси власт-чрез-помощ. Точно съзнанието, че споделянето ти е от полза, може да се определи като натравяне на Другия.

Опасен е онзи “споделящ”, който очаква добър прием за своето споделяне. Както и опасен е онзи “споделящ”, който не смее да сподели, защото уж е сигурен, че казаното от него няма да бъде прието. Но най-опасен е “споделящият”, който казва “аз ще споделя, ама знам, че няма да бъда разбран”. – selsal

Опасен за кого? Аз си мислех, че опасността в споделянето зависи от знанието, което се споделя, защото всеки носи отговорност за последствията - съзнавани или несъзнавани - от своите думи. – Станимир

Привидният споделящ за когото говоря е опасен, защото неговият начин на споделяне – колеблив и изпълнен с очаквания и предразсъдъци – е заразен. Този вид фалшиво споделяне обикновено не се поставя на критика, не му се търси корена. А в същността си това споделяне е червиво, то е един вид корупция. Да споделяш с мисъл, че трябва да бъдеш приет, или пък с мисъл, че така или иначе няма да те разберат, е всъщност симптом, че сам не се приемаш, че сам не се разбираш. Това е вътрешна неискреност; или корупция.

В спора и его- домогванията само замърсени мисли , зацапани чувства и спиране на цял поток от позитивна , мисловна енергия , която в крайна сметка е причината да бъда част от този форум . – Инатари

В спора е възможно това, което казваш, но според мен, в споделянето това е възможно два пъти повече. Всяка егоистична проява по време на спор е далеч по-видима от егоизма в някои “споделяния”. Ако в спора трябва да внимаваме, то в споделянето трябва да сме нащрек.

----

Искам отново – за пореден път – да кажа, че остротата в спора е много полезна! И напротив, мисля, че всяко несъгласие с това мое мнение е проява на нездравословна чувствителност. Уверен съм, че подобна чувствителност е обратно пропорционална на духовността и широкото съзнание. Когато у мен се прояви подобна наднормена и честолюбива чувствителност, аз не си казвам “ах, каква благородна душица съм”, а се опитвам да проследя произхода на тази чувствителност, а той обикновено не е нещо, с което мога да се гордея.

Остротата в спора калява духа. Тя кара човек да отдели личното и социалното самосъзнание от духовното самосъзнание. В остротата на един спор има нещо аскетично. Тази острота отмята излишното в нас, душевните ни тлъстини. Тя ни кара да търсим своите дълбоки извори, защото пресушава повърхностните. Аз търся другари, които могат понесат острия спор, на тях бих се доверил, защото те владеят себе си.

[Донка]

Аз търся другари, които могат понесат острия спор, на тях бих се доверил, защото те владеят себе си.

Тези другари също ли ще отвръщат на остротата с острота? Това ли означава да "понесеш остротата и да владееш себе си"? Или владеенето на себе си означава да не отвърнеш на остротата с острота?

Ако последното е вярно, то тогава кое е изкуството на диалога - да си остър или да не отвръщаш на остротата с острота?

Или може би най-добрият диалог е този, в който единият (аз) е остър и спори, а другият се владее и понася остротата с усмивка и спокойствие? Да понасям остротата означава ли да се съглася с доводите на острия спорещ? Ако той е остър с такава именно цел, то острият спорещ не прави ли същото като опасния споделящ?

[Максим]

Аз търся другари, които могат понесат острия спор, на тях бих се доверил, защото те владеят себе си.

Във вчерашната неделна утринна беседа, която се чете при изгрев (от 1 юни 1941 г.) Беинса Дуно казва: "Някой казал на другия остра дума и твърди-"аз съм откровен". Казвам, ти не си откровен, ти си агресивен и безчувствен. Трябва да подходиш меко, тактично. Вместо това кажеш остра дума и се гордееш "аз съм откровен"..."

[Таня]

Приятели, много сложни започнаха да стават разсъжденията ви. Започнах да не ви разбирам напълно и не мога да разбера в мен ли е причината или вие много сложно се изразявате

[selsal]

Тези другари също ли ще отвръщат на остротата с острота? Това ли означава да "понесеш остротата и да владееш себе си"? Или владеенето на себе си означава да не отвърнеш на остротата с острота?

Ако последното е вярно, то тогава кое е изкуството на диалога - да си остър или да не отвръщаш на остротата с острота? – Донка

Важно е човек да има способността да реагира вярно на остро отношение! Но преди всичко е от най-голямо значение да умее да възприема адекватно същото това остро отношение!!

Ако се отдават повече сили, за да се реагира достойно в една неблагоприятна ситуация и в същото време се занемарява усилието да се възприема овладяно същата тая неблагоприятна ситуация, ще се изпадне насред грозния принцип – “по-важно е да изглеждаме, отколкото да бъдем”.

Дали ще реагираш на остротата с острота, дали ще отвърнеш без острота или направо ще смекчиш ситуацията е въпрос на конкретна преценка. Всяка реакция има своето адекватно приложение и никоя реакция не би трябвало да бъде отхвърлена, поради морални, възпитателни или трети съображения.

Аз мисля, че спокойствието и усмивката е най-добре да са първо наша присъщност, а чак след това наше лице!!! Ако това не се случи, то именно в моменти, когато за всички е най-добре да сме спокойни и усмихнати, лицето ни няма да смогне да се успокои и усмихне.

Във вчерашната неделна утринна беседа, която се чете при изгрев (от 1 юни 1941 г.) Беинса Дуно казва: "Някой казал на другия остра дума и твърди-"аз съм откровен". Казвам, ти не си откровен, ти си агресивен и безчувствен. Трябва да подходиш меко, тактично. Вместо това кажеш остра дума и се гордееш "аз съм откровен"..." - Максим

Докато Донка постави въпроса как да реагираме на остро отношение, ти, Максим, поставяш въпроса защо проявяваме инициатива към остро отношение.

Дънов посочва причината за острата дума – тя е безчувствеността и агресията. Когато един човек е груб, той е такъв, защото не се владее.

Но аз искам да предложа една друга форма на инициатива към остро отношение: агресията може да бъде не само последица от неовладян и импулсивен характер, а и подход в контекста на сублимирана нагласа. Или – остротата може и да е култура.

В един спор, а и въобще, човек може да е по-остър не защото желае да нагруби другия, да го уязви и потисне, а за да го постави в малко по-напрегната ситуация, в която същия тоя друг, няма да използва обичайните си щампи и изрази, които обикновено вземат връх в благоприятна обстановка, а ще се принуди да ги разчупи и да изяви себе си малко по-различно.

Именно хората, които са само лице, не и вътрешност, които са само фраза, не и мисъл, изпадат в морален вой, когато насреща им се появи острота. Някои от нас са “добрички”, за да не личи, че са празнички. На истински недодялания тип веднага му личи душевната нищета, но с миловидния не така; него е добре да притиснеш, за да проличи дали наистина е човек-с-човешко или е грим върху змийска същност.

Въпреки че никой не проявява – в тоя форум – спрямо мен остротата, с която аз се отнасям към всеки втори в него, малко или много има известна острота към мен. Тя се изразява в приповдигнатото несъгласие, пък и в споделящото несъгласие, в някои укори, в съветите към мен или в не един от добронамерените призиви, които получих. Тази опозиционност е търсена от мен. Тя повдига въпроси, върху които аз нямаше да размислям – или щях да размислям чисто теоретично, – ако я нямаше първоначалната моя острота. Всъщност аз не си играя на агресивен; всеки съдържа в себе си агресията, тя не трябва да се заличава или отрича, а да се овладява и внася в полезно русло. Така че, острият разговор поставя някои въпроси ребром, въпроси, за които обикновено не се говори, защото уж всички постигаме мълчаливо съгласие по тях.

[Ян]

В един спор, а и въобще, човек може да е по-остър не защото желае да нагруби другия, да го уязви и потисне, а за да го постави в малко по-напрегната ситуация, в която същия тоя друг, няма да използва обичайните си щампи и изрази, които обикновено вземат връх в благоприятна обстановка, а ще се принуди да ги разчупи и да изяви себе си малко по-различно.

Именно хората, които са само лице, не и вътрешност, които са само фраза, не и мисъл, изпадат в морален вой, когато насреща им се появи острота. Някои от нас са “добрички”, за да не личи, че са празнички. На истински недодялания тип веднага му личи душевната нищета, но с миловидния не така; него е добре да притиснеш, за да проличи дали наистина е човек-с-човешко или е грим върху змийска същност.

Не selsal,

не си остър. Неприятната реалност винаги е остра за този който не си е почистил ушите. Аз съм от "добричките", но празнички и отивам да си почистя ушите .... немедьленно !!!

Навремето умните кралски особи за това са се обгаждали с мъдри шутове. И са властвали доста дълго.

[Силвия СД]

Шутовете, обаче, винаги са доста, а царят като гледам е сам.

[Guest Мона]

А кой е царят?

И има ли царица. Обикновено Шутът е един. И много често умира вместо Господаря си.

[Силвия СД]

След което го заменят с друг шут. Как така цар без шут.

А царят е този, ето този -

Царицата е онази, до него. Обикновено вървят в комплект.

Изкуството да водим диалог пък е изкуство. И то какво е? - Диалогично.

[Йордан Анов]

В разговорите си с хората от устата си чувам да излиза само едно "дрън".

Странното, е че другите ме разбират.

[Силвия СД]

То затова е и казано думите ни да са "Да" и "Не". Останалото е суета... с големи букви.

[Станимир]

Важно е човек да има способността да реагира вярно на остро отношение! Но преди всичко е от най-голямо значение да умее да възприема адекватно същото това остро отношение!!

Не можеш да изискваш това от хората. Те са такива, каквито са. Някои може да прояви раздразнителност, друг безразличие и пак да не приеме думите ти, а може и да ги приеме на "сляпо", трети може да не разполага с необходимите логически способности за да те разбере. Излиза, че за да се получи спор, опонента ти трябва да отговаря на точно определени изисквания. Пожелавам ти да си намериш подходящият човек/хора.

Ако се отдават повече сили, за да се реагира достойно в една неблагоприятна ситуация и в същото време се занемарява усилието да се възприема овладяно същата тая неблагоприятна ситуация, ще се изпадне насред грозния принцип – “по-важно е да изглеждаме, отколкото да бъдем”.

Дали ще реагираш на остротата с острота, дали ще отвърнеш без острота или направо ще смекчиш ситуацията е въпрос на конкретна преценка. Всяка реакция има своето адекватно приложение и никоя реакция не би трябвало да бъде отхвърлена, поради морални, възпитателни или трети съображения.

Аз мисля, че спокойствието и усмивката е най-добре да са първо наша присъщност, а чак след това наше лице!!! Ако това не се случи, то именно в моменти, когато за всички е най-добре да сме спокойни и усмихнати, лицето ни няма да смогне да се успокои и усмихне.

Ако спокойствието и усмивката станат присъщност на хората, споровете ще изчезнат.

В един спор, а и въобще, човек може да е по-остър не защото желае да нагруби другия, да го уязви и потисне, а за да го постави в малко по-напрегната ситуация, в която същия тоя друг, няма да използва обичайните си щампи и изрази, които обикновено вземат връх в благоприятна обстановка, а ще се принуди да ги разчупи и да изяви себе си малко по-различно.

Границата между това за което пишеш и нарушаването на свободата на другия е много тънка. Колко хора са в състояние да проявят такова разбиране в остротата си, че да не я пристъпят?.

Именно хората, които са само лице, не и вътрешност, които са само фраза, не и мисъл, изпадат в морален вой, когато насреща им се появи острота. Някои от нас са “добрички”, за да не личи, че са празнички. На истински недодялания тип веднага му личи душевната нищета, но с миловидния не така; него е добре да притиснеш, за да проличи дали наистина е човек-с-човешко или е грим върху змийска същност.

Има и такива хора. Най-доброто което можеш да направиш е първо да ги приемеш такива, каквито са.

Въпреки че никой не проявява – в тоя форум – спрямо мен остротата, с която аз се отнасям към всеки втори в него, малко или много има известна острота към мен. Тя се изразява в приповдигнатото несъгласие, пък и в споделящото несъгласие, в някои укори, в съветите към мен или в не един от добронамерените призиви, които получих. Тази опозиционност е търсена от мен. Тя повдига въпроси, върху които аз нямаше да размислям – или щях да размислям чисто теоретично, – ако я нямаше първоначалната моя острота. Всъщност аз не си играя на агресивен; всеки съдържа в себе си агресията, тя не трябва да се заличава или отрича, а да се овладява и внася в полезно русло. Така че, острият разговор поставя някои въпроси ребром, въпроси, за които обикновено не се говори, защото уж всички постигаме мълчаливо съгласие по тях.

Аз не чувствам агресия, която да проявя. Не и по отношение на мненията ти. Затова, ако търсиш острота аз няма да съм човека, който да ти я предостави. А и за да започнеш да си задаваш въпроси не е нужно да си притиснат до стената.

[selsal]

Ако спокойствието и усмивката станат присъщност на хората, споровете ще изчезнат. – Станимир

При цялото ми усилие да разкрия характера на спора в светлина различна от обичайната, след това мнение, разбирам, че не съм бил достатъчно усилен.

Аз, именно защото съм спокоен човек и подхождам с ведра усмивка независимо от обстоятелствата, умея да споря. В какъвто и полемичен сблъсък да вляза, както и да се отнесат с мен, моето спокойствие се съхранява и в мен не се насажда нетърпимост.

Споровете изчезват точно там, където спокойствието липсва, а усмивката е поза. Аз съм срещал хора, които нито имат знания, нито пъргав ум, но когато спорят, се справят чудесно. Това е така, защото вътрешният им свят е чист и подреден, а спокойствието им с лекота понася и огъня, и кръвта на спора. Такива хора подсилват спокойствието си с чуждите аргументи и дори с чуждите удари по собствения им светоглед. Точно нервното отношение към спора си въобразява, че в един спор е възможно да има жертви, че някой някак е ощетен. Изчерпването на спокойствието кара човек да търси неполемични ситуации.

Границата между това за което пишеш и нарушаването на свободата на другия е много тънка. Колко хора са в състояние да проявят такова разбиране в остротата си, че да не я пристъпят? – Станимир

Аз мисля, че всички верни граници е добре тънко да се очертаят.

Що се отнася до ония, които стават груби заради грубостта, груби от невъздържание, то аз няма да ги оправдавам, но няма и да ги клеймя. За мен такива опоненти са добре дошли. Те са начин да проверя колко спокоен и адекватен съм в ситуация именно с такива хора.

А и нещо любопитно: на мен ми се струва, че такива “вълчи” хора по-скоро няма, или ако има, те са твърде малко. Но ония, които вече нарекох “овцеподобни”, то те са много, ама много. Точно овцеподобната оптика преувеличава агресията, особено във вербалното общуване.

Има и такива хора. Най-доброто което можеш да направиш е първо да ги приемеш такива, каквито са. – Станимир

Не знам по кое съдиш, че не приемам хората такива, каквито са. Аз не казвам като теб, “ако това и това стане, споровете ще изчезнат”. Нито веднъж не съм имал предвид, че “овчедушният” трябва да бъде заличен, аз казвам, “ако в нас има овчедушие е добре да си дадем сметка за него”.

Аз не чувствам агресия, която да проявя. Не и по отношение на мненията ти. Затова, ако търсиш острота аз няма да съм човека, който да ти я предостави. А и за да започнеш да си задаваш въпроси не е нужно да си притиснат до стената. – Станимир

А аз не желая да въвличам някого в спор. Обикновено като прочета някое мнение и ако не съм съгласен с нещо в него, ми се иска да чуя колкото се може повече доводи в негова полза, искам да обгледам нещата всякак; ето в тоя смисъл желая спор. Понякога съзнателно се стремя да притисна онзи, с когото говоря (по-скоро притискам мнението му), и това наистина има живителен ефект – човекът, стига да е овладян, намира нови съображения и внася повече убедителност в думите си.

Ще дам пример. Когато започнах да пиша с ника, който пиша сега – и който все ще използвам занапред – аз насочих остротата си към мненията на човек, който ги излагаше с хъс, увереност и съзнание, че знае доста неща. Той просто търсеше полемичните точки между чуждото и собственото мнение. Аз не се насочих към едно от ония мнения, които казват “здравейте, приятели, искам да ви кажа нещо…”. Щеше да бъде наистина необосновано да търся спор с човек, имащ тая естествена споделяща нагласа.

Така че аз не поставям “капани за спор”. Ето Донка съвсем последователно ми опонира, но постоянно заявява, че не е спорещ човек; тя падна ли е в моя капан? Ако някой може да се “оплаква”, че съм му правил “разбори”, това е тя, но не го прави; ала се намират “квестори”, които го правят.

Опасявам се, че ти трудно ще приемеш, че спорът е нещо различно от маймунско съревнование.

[Донка]

Благодаря...

Всъщност нямам усещането че съм опонирала - опитвах се да си изясня логиката на твърденията на селсал, когато моята логика не съвпадаше с неговата (което е нормално). Затова задавах въпросите, които ми излизаха докато четях неговите аргументи - това е моят начин да приемам споделяните от другите мнения. Казвах си и какво мисля аз без да настоявам, че съм стигнала до Истината. Това, че сме на различни позиции (дори противоположни понякога) не ме тревожи и не се опитвам да убедя другия в собствената си правота нито очаквам да се заинтересува от моето мнение. В този смисъл аз не споря, а споделям - моето и чуждото мнение. Колкото до разборите - те са ми много полезни, за да "хвана" оценъчните критерии на човека, който ги прави. Но разборите на друг човек не са част нито от споделянето, нито от спора - те са им замърсителите (според мен). Затова отдавна не ги правя.

За овчедушието, обаче, си имам своя представа, която не бе казана досега. За мен овчедушие проявява човек, който следва авторитета (на стадото) без да заема своя позиция. Вярно е, че овчедушен човек не може да спори, защото няма как да се оформят двете спорещи позиции. Но това никак не води до заключението, че споделянето като алтернатива на спора е овчедушие. Нещо повече - за да "споделя" човекът има нужда от нещо лично свое, което да сподели с другия (т.е. своя лична позиция- изключваме овчедушието).

Когато приемаме "споделяне", ние го поделяме - т.е. приемаме само част от него. За да определим каква и коя част и как ще я приемем, ние имаме нужда от своя гледна точка (относително стабилна - а това изключва овчедушието).

По моята логика там, където има овчедушно поведение не може да има нито спор, нито споделяне. Там има манипулиран и манипулатор, които си сменят ролите периодично....

[Добромир]

Уточнение: човек е овчедушен по отношение на определени неща, идеи или хора. Много рядко ги има, доколкото ги има изобщо, съвсем овчедушни или съвсем неовчедушни личности. Следователно често се среща, даже като вид компенсация, човек достоверно да споделя или разпалено да спори, ако го прави вън от зоната или зоните, в която/които проявява своето овчедушие. Например някой "овчедушник" в семейството си може да се развихря, когато е с приятели; друг да не смее да направи и крачка към равноправното общуване на живо, но да влага всичко от себе си в разказване и оспорване на това или онова във виртуалните среди и т.н.

Редактирано Юни 7, 2007 от Добромир

[Guest Мона]

Аз обикновено имам голямо желание да споря, да говоря, да общувам и то на различни нива.

Но, за пръв път, Музата ме напуска, четейки пишещите преди мен. И най-смешното и странното е, че изобщо не разбирам за какво иде реч.

[Добромир]

Спомням си едни съвети за оборване на мнение в някаква интересна книжка, която съм чел отдавна, може би беше "Физиците продължават да се шегуват". Та там с намигване се съветваше, ако изказващият се е авторитетен, например професор, обсъждащ студентска творба, той най-силно и кратко може да изрази своето унищожително отношение чрез думите: "От всичко написано тук аз не разбрах абсолютно нищо!" Веднага след това следваше забележката, че в този случай изказващият се е особено важно да бъде авторитет в очите на онези, към които отправя това си послание. Ако по подобен начин се изкаже един студент-първокурсник, той явно ще бъде сметнат за незнаещ и осмян като такъв.

При теб, Мона, не виждам да е нито един от тези варианти и все пак ти доста често използваш този похват. Какво по-точно не ти е ясно или озадачаващо тук и на ред други места е добре да го посочиш корнкретно, защото чак пък нищо да не разбираш, едва ли някой ще ти повярва, че е така?

[Guest Мона]

Това беше интелектуална закачка за разведряване на твърде сложната диалогична атмосфера. Само това.

[Добромир]

Това е добре, може би доколкото си спомням и на другите места пускаш такива хиперболи когато нещата се усложнят ненужно много, може би този случай също е такъв, ок.

Редактирано Юни 7, 2007 от Добромир

[Донка]

А може би освен изкуството да водим диалог, съществува и огледалният му образ - изкуството да прекратяваме диалог, който е станал твърде сложен за нас и не разбираме за какво иде реч или ни се иска да ни обърнат повече внимание или да сменят темата с такава, в която сме авторитет?

Струва си да се дискутира и тзи аспект на темата според мен...

(И това беше интелектуална закачка )