В търсене на отговори

[mariag]

Уважаеми, 
писала съм Ви преди и с доста подобни теми се запознах. Оставам очарована от ефекта, който имате върху хората, и то само чрез този форум. Благодарността и признателността към Вас винаги ще я имам. 
Моето "настояще" започна преди броени дни, когато дядо ми почина. Връзката ни беше повече от специална за мен, и когато разбрахме за смъртта му - рухнахме. 
(Този човек малко преди това стоеше с мен да ме успокоява след сериозно ПТП, в което участвах. А сега го няма...)
Тази година не е лесна за много хора, които познавам, а и които не познавам. Чувам, виждам и ридая от това, което се случва. 
Обзе ме чувство на паника, когато казаха, че е имал коронавирус, и че слагат и нас под карантина... в дом, който той обитава до последно.
Затворена толкова време на това място не ми се отрази добре. И то меко казано. Изгубихме обонянието си малко след това и се започна.
Паника.
До сега, по време на цялата пандемия бях добре, обнадеждена и спокойна, че всичко ще приключи, и че всичко ще е наред.
Болката по дядо, в комбинация със смразяващия страх, който започнах да изпитвам ме погубват.
Може би беше грешка, че четох какви ли не неща за вируса - до какво води (че влияе на психиката), ваксините (че не трябва да си го причиняваме, защото всичко е конспирация) и т.н... останах без всякаква надежда за изход от ситуацията, но не се сдържах. Нямах обяснение и причина за случващото се.
Защо? Защо се случва? Ще спре ли? Кога?
Главата ми тежи от страшни мисли – че нямаме бъдеще, че света свършва, и други подобни.
Страх ме е. Страх ме е от смъртта, страх ме е, че ще изгубя още близки хора, страх ме е, че няма да имам деца, а дори и да имам... какво ни чака?
Едва издържам и не намирам успокоение. Мисълта за самоубийство дори ми минава от време на време през главата. И тя ме плаши, но и ме провокира.
Параноята изведнъж стана част от ежедневието ми.
Не намирам сили да се изкъпя дори...
Как да се справя с това всичкото в главата си?!
Как да знам, че има за какво още да живея?!
Как да съм спокойна, че такова страшно нещо като тази година няма да се повтори?!

[Василена Христова]

"...Ади мълчеше, потънала в някакви свои мисли, зареяла поглед в градината. Всъщност мислеше за райската градина – онази, Божията, и за човека, който я е обитавал, преди да съгреши... Преди да се възгордее и преди да извади от центъра на живота си Бог и да постави там себе си, а с това – и смъртта. Това разказваше Библията.

- Какво мислиш за смъртта? – изведнъж попита тя и притеснено хвърли бегъл поглед към дядото.

Той я погледна изненадано изпод гъстите си вежди – явно най-малко бе очаквал такъв въпрос. Отговори й шеговито:

- Е, ти пък намери какво да питаш стария човек...

Ади се притесни, дала си сметка, че мъжът до нея наистина е доста възрастен и не бе много тактично да му задава подобни въпроси.

- Аз питам по принцип – смотолеви тя, опитвайки се да прикрие гафа си.

- Шегувам се – усмихна се старецът и я потупа по ръката, като да я ободри и успокои.

Останаха мълчаливи известно време.

- Душата, която се страхува от смъртта, никога не се научава да живее - каза по някое време градинарят..."

Из "Къде отиваш, пътнико?" от Ивинела Самуилова

[д-р Тодор Първанов]

Да, светът свършва.От както човек има съзнание, има много хора, които са си го мислили.И, за тях той наистина свършва.После, за повечето пак започва, други не.Разбира се, светът не се интересува от нашето мнение и си тече в своето русло независимо ние какво мислим по въпроса.

Съвета ми е- след като живота свършва за теб, защо не започнеш да изживяваш всеки един твой ден като последен.Кажи си ,, днес светът свършва, това е последният ми ден,, и прави само нещата, които наистина са важни и искаш да свърши в този,  последен  в живота  ти ден. Ако послушаш съвет ами, може да  си го казваш още стотина години поне.

[mariag]

Първо, благодаря, че се отзовавате!

Наясно съм, че рано или късно трябва да се примиря, че всичко си има край и просто да си живея живота докато мога...

Тази година ми се даде втори шанс след катастрофата, която споменах и се чувствам благодарна за което.

От друга страна се обвинявам, че се чувствам така сега, че се тормозя, и че просто не мога да преглътна "голямото хапче".

Вътрешността ми се разпокъсва между многобройни противоречия - неспиращ поток от страшни мисли и контриращи ги надежди, което ме изтощава.

Записах си час за терапия и чакам деня да дойде.

Всеки ден е нещо различно: тази мъчителна болест, или онази. Сякаш вече ми е сложена такава тежка диагноза... И купища други подобни. 

Винаги ми е било интересно да науча как вие имате повече вяра в нас, отколкото ние самите в себе си (или поне така изглежда)? 

 

[д-р Тодор Първанов]

Вярата на човека в себе си се формира през първите няколко години от живота му и се ,,прави ,, от родителите. Моите са ми казвали съм красив, умен и ако нещо не ми се получава, това не значи неуспех или провал, а че начина по който го правя не е най-удачният, както и че времето което му отделям трябва да е повече. Има родители, които не възпитават така децата си и ....те няма вяра в себе си и собствените си способности.

Както се казва ,,Дали мислиш,че можеш или мислиш,че не можеш , все си прав,,.

[mariag]

Моите родители винаги са правили всичко по силите си за нас с брат ми. Имало е караници и обиди, но майка ми например все ми е казвала, че съм умна и красива, че нищо ми няма, когато аз изразя комплексите си...

Даже ми се иска да съм като нея. Да живея така смело, както тя прави. Не я е страх от болести или от смъртта. Поне така ми е казвала, като съм й споделяла моите страхове от тези неща. 

Чудих се: Възможно ли е да си докарам болест като постоянно мисля и чета за нея? Защото знам, че някои хора си внушават какви ли не работи и изпитват истински симптоми. 

Пример: Понеже в семейството имаме случаи на рак (различни видове), и аз съм пушач или по-скоро бях (дни след смъртта на дядо ги спрях, преди това пуших по 1 кутия на 3 дни някъде), четене на страшно много за предпазване, превенция, прегледи за ранна диагностика, нива на радон около нас, случайно попадане на статии за починали млади хора и т.н. Аз изпадам в една спираловидна дупка. Просто го усещам. И се плаша, и съм потисната и се чувствам обречена едва ли не... 

[mariag]

За жалост нещата при мен стават все по-зле и не знам дали ще мога да дочакам часът си за терапия. 
Ако някой може да ме успокои до тогава ще съм благодарна. Мисля да започна да пия хапчета, защото ще се побъркам.
Започнах постоянно да мисля за смъртта и да си представям какви ли не неща: Как и кога умирам, как съм в ковчег, заровена, как гния, как просто спирам да съществувам, как с всички ще стане така и някой ден няма и да има помен от нашите животи. Просто този страх и тези мисли ме обземат и разтърсват, както никога не съм си представяла, че може да стане. 
Посъветвайте ме моля ви, как да постъпя, за да имам шанс да живея нормално поне. 

[д-р Тодор Първанов]

Здравей!

Не виждам никакъв проблем в това да отидеш на психиатър и започнеш да пиеш лекарства.Разбира се, ще е хубаво успоредно с тях да провеждаш и психотерапия.

[mariag]

Имам записан час за психотерапия след няколко дни. Мисля да се консултирам с психотерапевта за хапчетата, като се надявам да издържа до тогава.
Относно предишния ми пост... здравето ми в опастност ли е, заради всичко това, което се случва в главата ми?

[д-р Тодор Първанов]

Никаква.