Болка от загубата на близък човек

[kristin.dim]

Здравейте! 

Аз съм момиче на 29 години. Много съм чувствителна откакто се помня. Сега може би с течение на годините почнах да се уча да не се впрягам толкова за всичко и достигнах някакво ниво, за което мои близки го дефинират като "тя е над нещата". Но има някои неща, които може би задържам в себе си понякога с идеята, че просто не ми се занимава с дразги и си мълча. Или замълча си и после си казвам, но със спокоен тон или дори в кръга на шегата, за да не си създавам излишни нерви и все едно не е било. Спомням си като бях по малка в дивия си пубертет, освен, че плаках за всяко нещо, бях много притеснителна (и сега съм понякога, но сравнение с преди е нищо) и си изкарвах почти винаги яда на момента- с викане, чупене, блъскане, дори съм удряла (мое гадже, което ме е ядосало) и сега като се сещам за тези неща, сякаш не съм била аз. Изглежда ми много глупаво, просташко дори-това да се караш с гаджето си в някакъв клуб, пред хора, да си викате, да се чупят чаши и тн.. И с течение на годините улегнах доста. Промених се, станах някак по спокойна за тези неща. Искам да кажа, че спрямо моето семейство-майка, баща, баба.. съм много чувствителна, всичко давам за тях и ги обичам страшно много. И тук стигам момента, заради, който пиша тази тема. Понеже наште живеят в чужбина, аз останах тук грижейки се за моята баба, която не можеше да се грижи сама за себе си. Ходех всяка седмица по 2,3.. дни, в зависимост от работа и тн, пазарувах й, чистих, сметки и други неща, които тя сама не можеше да направи за себе си. Състоянието почна да и се влошава преди месец и половина. Минах през зверско напрежение, докато се водеха преговори дали да се хоспитализира или да влезе в хоспис, тъй като нейните проблеми бяха свързани със залежаване и не бяха толкова спешни за болница, предвид и тази ситуация, в която изпаднахме с пандемията. Нея я беше страх да влезе в болница и с основание. За това взехме решение да влезе в хоспис, с лекарски грижи за раните й, докато се види дали е удачно и дали може въобще да влезе в болница. Дните, в които я виждах, че тя не е добре, аз заспивах със страх, че на следващия ден може да не я заваря жива. Сутрин й звънях, за да се уверя, че ще ми вдигне и се успокоявах, че е жива още..Когато постъпи в хосписа, след това ходейки в апартамента й, аз някак чувствах отвътре, че тя няма да се върне там повече.. И чувствайки го, "се карах" на себе си, че не трябва да мисля така.. Но минавайки дни, чувайки от сестрите, които се грижеха за нея, че раните й са много зле, онова чувство се засилваше и някак се примирявах, че изхода ще е най-лошия.. До този понеделник, в който получих обаждане рано сутринта от главната сестра и знаех, че ще е за това.. И това ми и каза, че баба е починала.. Рухнах в сълзи и почнах да звъня на майка ми(която успя да се прибере по миналата седмица и успя да я види миналата седмица и си замина обратно през уикенда) много се разтрои и беше един ад цял ден.. В който хем бях "спокойна" просто, защото беше очаквано.. И хем както казват хората :" Човек никога не е готов да се раздели с близък", и плачех. Малко по късно следобед аз почнах да плача неудържимо.. Дотолкова, че на моменти се задушавах и се плашех да не ми стане нещо, и гледах да се успокоявам.. И така цяла вечер.. Не можех и ме беше страх да заспя.. Накрая се унесох по никое време и се събудих рано сутринта пак със сълзи на очите.. Беше ми такова цял ден.. Сълзи и болка.. И точно тази втора вечер като си легнах, аз я чух в съня си,чух я че ми казва, че много ни обича с майка ми, плачеше и тя.. И се събуждах, и се въртях, и ме беше страх.. Накрая съм заспала и вчера сутринта като се събудих, усетих страх и празнота в себе си.. Сякаш някой отсече тази болка, сякаш нищо не се е случвало и не мога да заплача повече.. Просто все едно нищо не се е случвало и това ме стряска и ме кара да се чудя какво ми стана за толкова кратко време..? Гледам й снимки и нищо.. Просто нищо.. А аз я обичах много.. Тя ми беше като моя 2ра майка.. Която даваше всичко за нас и ние бяхме преди всичко и всички.. Какво ми стана.. Дали тя не направи нещо отгоре, защото знае, че такива неща ми влияяят много.. Или някакъв шок.. Или и аз не знам.. Просто все едно все още е жива и живота продължава.. 

 

[kipenzov]

Току-що, kristin.dim каза:

И хем както казват хората :" Човек никога не е готов да се раздели с близък"

Току-що, kristin.dim каза:

Сълзи и болка

Миналата година, когато почина баща ми, чак на третия ден се осъзнах, че тъгувам и страдам по МОЯТА, СОБСТВЕНА загуба. Противно на вярата, че е отишъл на "по-добро място". А баща ми, определено не "заслужава" подобно невярване от моя страна!

Е, при теб, според мен, механиката на това осъзнаване се е реализирала по друг начин - чрез съня, с който си "се самоуспокоила" след "срещата" Ви с баба ти!

Не виждам разумна причина да изпитваш угризения от спокойствието ти...както казват французите - "Се ля ви"(не знам как се пише на френски, , ама означава - "Това е животът")  

Редактирано Декември 4, 2020 от kipenzov

[АлександърТ.А.]

Здравей Кристин , 

Като те чета , всичко е в реда на нещата . ........

Може да се каже че от духовния свят са ти направили подарък  за да преживееш по лесно загубата .

А конкретно че си видяла баба си е спорно . Може да е била тя , ако прекомерно си я обезпокоила с мъката си . Може и да е твоя ангел пазител да ти я е показал , за да те утеши и не ѝ пречиш да навлезе в следващия етап . Не съм го виждал с образи , но знам че  заминалите усещат емоциите на близките си и на тях им е мъка .А в началото им е трудно докато се ориентират в новото състояние .

[kristin.dim]

Благодаря Ви за отговорите! 

Вчера след като го написах пак ме налегна мъката. Дори се чудех дали беше ок, че написах всичко това. Но пък после си казах, че щом съм го написала, значи е имало защо и че търся отговори, за които само имам предложения. Аз всъщност не я видях в съня си, а й чувах гласа, чувах й го и я чувах как плаче. Не знам защо.. Не помня и какво говореше. Помня само думите й, че ни обича. И не знам защо връхлетя този страх на сутринта от това? Вместо да се "зарадвам", че я чух и, че чух тези мили нейни думи. Не знам и защо плачеше. Може би заради този плач усещах това напрежение на следващия ден.. И дори влизайки в стаята, в която спя, усещах много странна тежка енергия, която сега се изпари. Или може би и аз си внушавам разни неща, заради болката от загубата.. 

[АлександърТ.А.]

Било е реално , както ти казах  вчера . Онзи по духовен свят е реален и си го усетила .Ежедневното ти съзнание , личноста го е докоснала , за малко е почувствала  и е шокирана .Това е станало ... Ако не правиш някакви опити в тази насока постепенно ще избледнее .