Тревожни мисли и проблем със съня

[aya_2012]

Здравейте, 

Аз съм жена на 32г. омъжена с 2 деца. По професия съм доктор по инженерна химия, но работя като технически сътрудник в един офис. Мечтата ми беше да съм медицински работник-лекар.

Майка ми е бивша учителка, а баща ми строителен инженер. 

След раждането на брат ми (бях на 6г.) и при нашето порастване имах чувството, че родителите ми не ме обичат а само брат ми го обичат, въпреки че нямах никакви материални лишения. Но не ми показваха любовта си. Никога не съм успяла да изкажа мислите, чувствата и желанията си. Беше ме страх да кажа какво искам, питах майка ми и тя ако ми позволяваше веднага казваше но ако не позволяваше ме караше да питам баща си (като знаеше, че няма да мога). Така ми минаваха дните и растях без право на глас. Единственият ми избор до сега е  да избера мъжа си на 21г.

След завършването на висшето си образование (магистър), започнах работа в настоящият офис като технически сътрудник,  след година родих дъщеря си и след още една се записах докторантура (в БАН) с настояването от страна на моят преподавател в университета където завърших. Върнах се на работа същата година и така започна моят активен живот на три фронта (семейство, работа и семейство). 

През 2014г решихме да купим жилище, но майка ми настояваше то да бъде на мое име (при евентуален развод да имам дом, въпреки че нямахме проблеми със съпруга ми) и така щели с баща ми да помогнат финансово. Мъжът ми отказа от гордост и така останах между тях (нервните ми кризи започнаха тогава), всеки ден плачех че не мога да кажа дума на никой а се очакваше да се взима решение. Накрая успя моят мъж да уреди финансите и имахме наше жилище (преди това живеехме при моите родители, защото съпругът ми е от другия край на България а и той работеше заедно с баща ми (поради безработицата в техния край)).

Много трудно ми беше да съм на трите фронта без никаква външна помощ, мъжът ми след работа се виждаше с приятели или ходеше за риба. А аз не можех да се оплаквам на никого.

За мен най-важното нещо е какво ще си помислят хората за мен, не исках да допускам никакви грешки. Исках да съм най добрата във всичко и всички да се гордеят с мен.

Имах чувството, че сме като съквантиранти като аз бях само домакинята.

През последните 2 години и нещата в офиса станаха повече, имах повече ангажименти. За всичко мислех аз (станах заместник директор), в същото време започнах да пиша дисертацията си и се подготвях за защите. Времето ми не стигаше за нищо и това ме нервираше допълнително и така получих проблеми със съня (пиех успокоителни, но без ефект), което ме тормозеше допълнително. Стигнах до там, че изпитвах ужас, че ще стане тъмно и няма да мога да спя. Допълнително ме тормозеше и статиите които намерих за хората, които не спели от 34-50 години.

След раждането на сина ми миналата година, бях се успокоила психически, не ме интересуваше никой и нищо, даже не ме беше срам като някой дойде в нас и види неизмитите чинии (което преди това беше недопустимо). 

Преди 4 месеца започнах да се подготвям за една конференция, която ще се проведе в Испания (имам граждански договор все още с Българска Академия на Науките) и шефът ми ме помоли да се върна на работа (преди 2месеца), въпреки че съм в майчинство. Аз както винаги не можах да отказвам и поех още един ангажимент. И всичко се възвърна в мен: проблемите със съня, нервните кризи и като бонус чувството, че не мога да се нарадвам на децата си. Че ще порастнат и няма да ги интересувам, че ще остана сама (въпреки, че мъжът ми повтаря че ме обича, но не го показва), станах още по чувствителна, с объркани чувства съм и в безисходица.

имам чувството, че този живот не е мой, не знам какво ми е и защо съм объркана и толкова нещастна. 

Преди бях много спокойна и чувствителна, но сега съм нервна, мрънкаща за всяко нещо и много чувствителна (като плача за всяко нещо и все мисля какво ще правя като остана сама).

Мозъкът ми не спира да мисли и за секунда. Това се случи като поех ангажимент на трите фронта (семейство, работа и учение). Въпреки, че сега съм в къщи отново, не мога да се отпусна и да си почина все мисля за нещо.

Моля ви за помощ...

Редактирано Април 24, 2020 от aya_2012

[д-р Тодор Първанов]

Не мисля,че със съвети може да ти се помогне. Описаното от теб, говори за една ниска самооценка, промяната на която, може да стане само с помощта на психотерапевт.

Трябва да започнеш психотерапия и живота ти ще се промени.

 

Редактирано Април 24, 2020 от д-р Тодор Първанов

[aya_2012]

Благодаря много, но в моят град не знам дали има, къде мога да видя? А тези тревожни мисли и постоянното безпокойство на какво се дължи?

[д-р Тодор Първанов]

Ти не живееш твоя живот, а живота на майка си, на баща си, на съпруга си, на детето си ...няма как да се чувстваш добре.

Търси някой който работи по скайп- но , не вярвам да го направиш / всички ще са против/.

Ти си им удобна така, каквато си - напълно безлична.

Задавала ли си някога въпроса, какъв е смисъла на твоя живот?

Редактирано Април 24, 2020 от д-р Тодор Първанов

[aya_2012]

Даже много пъти съм задавала този въпрос за смисъла на живота, но винаги оставах без отговор. Не можех да си отговоря. За мен винаги целта е била да удовлетворя желанията, исканията на другите, независимо че не искам или не мога. Давах всичко от себе си, за да мога да изпълня съответното искане. Искам да изглеждам добра в техните очи. 

Ако сега ме попитате какво искам да направя за себе, отново не знам. Не знам вече какво искам.... Нямам никаква цел за в момента, докато някой не каже ако направиш това ще е много добре

[д-р Тодор Първанов]

,,Даже много пъти съм задавала този въпрос за смисъла на живота, но винаги оставах без отговор,,

Е, в процеса на психотерапия, ще си отговори и на този въпрос и на много други и най-важното - ще станеш ,,личност,, , защото сега си ,, придатък ,, на някого .Много хора  се раждат се и умират,  изживявайки един безсмислен и безличен живот и когато отидат на онзи свят, се чудят защо са го направили.Ама е късно.Ти си млада, имаш време да се промениш и изживееш ,,своя,, живот, независимо, колко страшно може да ти изгледа това днес./ терапията няма да кратка, трябват  много промени в твоите убеждения, а те стават бавно/.

[aya_2012]

Благодаря много, вярвам че ще успея, искам да има смисъл животът ми (като сега са само децата ми).