Амбицията - благословия или проклятие?

[holyvalentine]

Здравейте, имам следната чуденка: попаднах на една статия https://medium.com/the-mission/born-to-be-unhappy-how-we-can-overcome-our-own-biology-part-1-of-4-6def46457e8f , че амбицията е човешка характерна черта, която е двигател на света векове наред, но също така ни прави нещастни, защото никога не сме доволни от постигнатото. Та въпросът ми е трябва ли да спрем да имаме амбиции и към какво да се стремим тогава, ще се впишем ли в обществото? И според вас има ли разлика между АМБИЦИЯ и МЕЧТА?

Също така въпросът може да се формулира и по друг начин: истинското щастие само от просветлението ли идва? Обикновено свързват с просветлението с това да не искаш нищо материално. Ние все още имаме желания и мечти, постигането на които ще ни донесат щастие или ще обогатят това, което вече имаме. Тогава става така (и аз съм стигала до тези състояния), че да не искаш нищо е по-лесно, защото няма чувстваш липсата му.  Но в един момент се чувстваш, че тъпчеш на едно място и си застоял. 

Същото се запитах, слушайки една беседа на Екхарт Толе - да бъдем тук и сега, да се връщаме към настоящия момент. И аз го интерпретирам така, ако сме в трудна ситуация и си припомним за какво имаме да благодарим в настоящия момент, това няма ли да ни даде временно облекчение и така ние просто да привикнем към състоянието,в  което сме? 

Къде е балансът според вас? 

[kipenzov]

преди 2 часа, holyvalentine каза:

Къде е балансът според вас? 

Точно там, където не си ти!

А какво те е "поставило" там, където си сега?

Противоречията вътре в теб!

Къде са тези противоречия?

В предразсъдъците ти!

Дай пример!

Ето:

преди 2 часа, holyvalentine каза:

амбицията е човешка характерна черта, която е двигател на света векове наред, но също така ни прави нещастни, защото никога не сме доволни от постигнатото

Не амбицията ни прави нещастни, а ние самите се поставяме в това състояние. Защото амбицията е преднамереност към даден мечтан образ. А чувството за липса на щастие се дължи на разминаването на сегашната ни себепредстава с мечтания образ.

Друг пример:

преди 2 часа, holyvalentine каза:

истинското щастие само от просветлението ли идва?

Не знам какво е да си просветлен, знам единствено, че щастието и нещастието са едно и също, но погледнато от различна перспектива. (минато през една от двете генериращи полярностти)

Трети пример - проявен поне два пъти в поста ти:

преди 2 часа, holyvalentine каза:

Обикновено свързват просветлението с това да не искаш нищо материално.

 което е продължение на "как ще се впишем в обществото".  Предразсъдъкът тук се състои в това, че образът на социалното ти Аз(от който идва внушението, че материалното не е съвместимо с духовното) и постигането на неговите идеални характеристики ще ти донесе чувството на щастие. Не може! Социалното аз е едната страна на егото ни, другата е индивидуалността ни, а това са двете полярни състояния и еталони, от които се ражда напрежението, за да вървим по пътя ни.

Три примера, според мен, са достатъчен импулс да прогледнеш двете в теб, от които да се роди третата - Балансираната.

Така чрез описанието на сегашното теб, отговарям и на въпроса "Къде е балансът?". Балансът е там, където са "изчистени" противоречията!

А постигнатият баланс в един момент ни води до следващите противоречия, които да балансираме. Така се оформя пътят, който сами сме си избрали да извървим, но от перспективата на бъдещото ни балансирано аз.( Това е алхемичният метод, по който се неутрализира постоянното мрънкане за трудните условия.)

 

П.п. Основната идея на всеки написан текст е описание на "пътят към себе си", така както авторът или колективът от автори са го "видяли". Съответно целта му е авторът/ите да сподели прозренията си. Обаче четящият избира - приема или отхвърля- каква да е формата на споделеното знание, което да захрани неговото съзнание. В случая с Екхарт Толе, формата в която си интерпретирала текстовете му е продукт на пречупването на потока от информация през призмата на собствените ти предразсъдъци. 

Препоръчвам ти да се фокусираш на методът му - осъзнаване на "болковото тяло"! Така ще се научиш да се поглеждаш по-реалистично "отстрани", за да можеш да продължиш да се самоизследваш, приемайки се такава каквато си към настоящия ти момент.

[kipenzov]

Тъй като съм сигурен, че нормалната (спрямо ценностната ми система и опитът ми) реакция, изразена чрез поста ми, не би била ясно разбрана, поради пречупването й през компенсаторните защити за опазване на личното пространство, ще се опитам да поясня защо реагирах така в темата за оценката на амбицията!

преди 17 часа, kipenzov каза:

Защото амбицията е преднамереност към даден мечтан образ. А чувството за липса на щастие се дължи на разминаването на сегашната ни себепредстава с мечтания образ.

Като проява, амбицията е просто действие. Тя е проявена като следствие на атрибутите на личността ни, коита са :

 

1. Воля
2. Свобода
3. Разум
4. Темперамент
5. Характер
6. Способности
7. Мотивация
8. Самосъзнание

Обаче оценката на това ни действие идва от егото ни (нашето усещане за Аз, Азовостта) чрез Умът(мисълта) и Сърцето(чувството). Така в кристалната решетка на потенциално възможните събития, през които можем да преминем съзнателно, ние сами си създаваме "проблемите" чрез качеството на оценките, с които "измерваме" света и взаимодействието ни с него.(Това "измерване" м/у другото, Брус Липтън е установил, че променя и гена ни)

Съответно въпросът "Амбицията благословия или нещастие е?" спокойно може да се мине през процесът на Психосинтеза и да се сублимира алхемично до не толкова противоречивата форма - "Амбицията проява на нашето същество ли е?". (А иначе на първия въпрос се отговаря много лесно, но неопределено, Дао притча "Щастие или беда?")

Оценката обаче, дори и избегната с преформатирането на въпроса, просто отклонява въпроса към "по-дълбокото" ни усещане за Аз, а там вече се касае за определянето(оценката) на това - амбицията проява на кой атрибут на личността ни е?

Тук отварям скоба, че дълбоката личност, в основата на която стои Егото ни, НЕ Е "персоната". Персоната е образът, който проектираме в обществото - Петър дърводелеца, Ваня магазинерката, Гошо добрият човек, Петя веселата. Те тази "персона" е другата форма на Социалното Аз, която е излъчвана(проектирана, проецирана) навън и ни се връща като "образът" на социалните еталони, които трябва да постигнем като поведение, за да сме пълноценни социални индивиди, членове на обществото, съответно да се ползваме от "благинките" на това да си член на общество. При "връщането си обратно" този излъчен поток захранва Социалният Аз, който във вътрешният ни диалог е "гласът, който шепне ТРЯБВА". Това е супер кратък пример на информационните потоци на взаимодействията "отвътре-навън" и "отвън-навътре".

Та, за да определим амбицията проява на кой атрибут на личността ни е, съответно за да можем да се ориентираме "благословия или нещастие е", трябва да разгледаме влиянието на всеки отделен атрибут върху проявата на амбиция от наша страна.

Самата амбиция е преднамереност към даден обект, предшестваща волята да го достигнем. Съответно не е функция на Волята ни, но за сметка на това е израз на Свободата ни да проявяваме самата амбиция( като форма на преднамереност). 

Като проява на Свободата ни, амбицията може да бъде единствено благословия!

Но, (винаги има но, иначе нямаше да сме свободни хора, а машини) Старецът в Дао притчата за старецът и белият кон по горе, хубаво го е казал: да не съдим без да знаем всичко. Или както е народната мъдрост, че преди да пръднеш, трябва да си сигурен, че можеш да се забършеш.

От останалите атрибути Темпераментът, Характерът и Способностите са продукт от социалното(в по общ аспект, ген, генетична обусловеност, социална среда), от това което не зависи от самите нас и това, което не сме имали съзнателната възможност да определяме, а само да развиваме и формираме. (което не ни пречи да изпитваме ирационалната Вина за нещата, които не зависят от нас). Съответно амбицията, като проява на личността и егото ни, е индивидуален акт и не се дължи на тези атрибути. Те само влияят на формата на амбицията. Темпераментът определя как ще я проявим - като холерик, флегматик,  сагвиник или меланхолик. Характерът определя дали ще поддържаме проявата на амбицията (преднамереността на стремежа към обекта), а Способностите определят дали амбицията ще се реализира като желание, т.е. ще успеем ли да достигнем/постигнем обекта на преднамереността ни. А реалната възможност при дадени условия амбицията да се осъществи като постижение е в пряка зависимост от нивото на Разума. Защото с разума определяме, селектираме и подреждаме умствените ни конструкции. Когато те са реалистични по отношение на възможностите ни като индивиди, тогава и амбициите ни са в здравословно количество и насоченост към обекти.

Да, но информационните потоци във "външната" среда вече са в количество, което вече далеч надхвърля досегашните ни (като обществено мнение) способности за преработка. Така вече с Разумът ни трудно успяваме да се задържаме в границите на "разумното", и изпадаме в един непрестанен режим на амбицирано "търсене". Едно безкрайно множество от обекти, които сме амбицирани да достигнем. Търсим си ключа, търсим си половинката, търсим си баничката, търсим си кроасана, без да виждаме, че държим кифла. Търсим до безкрай нещо, което можем да намерим и без да търсим. Само че поетът го е казал - "Колкото повече се доближавам, толкова повече се отдалечава", а поетите не са от най-разумните хора. А пък параноика го е повторил - "Колкото повече бягам от него, толкова по силно ме достига"

Така стигаме и до обратното на Разума - Абсурдът. Разумът, изразен от рационалното,  а срещу му - Вярата, изразена от ирационалното. "Двата края на тоягата", както са го дефинирали старите хора, па наш си е проблема как го интерпретираме. Като черно-бяло, или като боли-сърби.

Но, все пак Разумът като неква по-особена дефиниция, е Стремежът да внесем ред в хаоса, а Вярата е сигурността ни, че в хаоса има ред, .  Тук може да се включи отново народната мисъл чрез - "Никой не може да ти даде това, което аз мога да ти обещая!"

На по-прозаично, извън абсурда ниво, Разумът е Стремеж да опознаеш света и себе си, използвайки умът за познаване, а Вярата е чувството за света и себе си, използвайки сърцето си за познаване. Характерното за тези полярни състояния,  които могат да обвземат съзнанието ни, е че едното води към другото и обратно , но не знам защо  окултно грамотни хора не го споменават като съждение. Вероятно, защото "да се издигнеш" или "да изгрееш" в "небосвода" на окултните практики се Изисква да служиш безропотно като се лишиш от разума, спомагащ ума за тази връзка и да станеш едно с вярата в практиката на дадено истинско окултно учение, а не популяризирано(изведено на светлина, което парадоксално вече го определя като всичко друго , но не и окултно, завоалирано, недостъпно, забранено. За това и окултните учения са тъмни, защото не са осветени). Което е нищо друго освен ампутация на индивидуалността и лишаване от нивото на разум, до което си достигнал, отдавайки цялата си енергия на управляващ център извън инидвидуалната ти способност за контрол, прехвърляне на отговорността за действията на извършителя извън самият извършител и отдаването на тази отговорност към източник - безличностен. Те така се формират егрегори, които се захранват от самите мисли и чувства на хората, резониращи с честотата на самият егрегор. Е това е и апотеоз на саможертвата, което е просто продължение на хилядолетните практики и архаични вярвания за силата на жертвоприношението. Особено Стария завет, в които не само е пълно с жертвоприношения, но и масови, на цели народи, които е трябвало да бъдат изтребени, за да "освободят" място на богоизбраният народ, а всъщност са се явявали жертвите на "трапезата" на Йехова или както му е там името, с който насочените чувства и мисли към този образ преди и по време на смъртта са захранвали егрегора "Йехова". Поради този тип архаични вярвания са се водили религиозни войни. За захранване на егрегора на Бога, който е водач на племето, народа. Този тип мислене още си съществува. Да не говорим пък за ацтеките, които са ми толкова наситено червени, почти колкото петолъчката и червеното знаме, или червената роза, еле пък червения щит - на немски "rot Schild" или ротшилд. Или когато за едни е "жътва", а за други "възнасяне", а то едно и също.

Тук обаче отново трябва да се включи Разумът, защото горното бяха умствени конкструкции, които трябва да бъдат подредени в разумна рамка. Особено за хора, които не са запознати в детайли с характеристиките на различните окултни направления, и които това може да ги шокира, каквато беше и моята първична реакция, когато съм се запознавал. Съвсем нормална реакция на непознатото, скритото. Калта или воала, спуснат пред очите ни, за да не можем да виждаме цялата картина. Клипоти се наричат в Кабалата и са обратно на Сефиротите. Само, че при популяризирането на кабалистичните текстове "клипотите" са заредени със значението на нечисти желания, а те всъщност са воала, с който "тъмното" контролира потока на знанието, за да може да бъдеш насочен към "светлото", достъпното, "сефирота"- чистите желания, които да те "освободят". Проста манипулативна техника - да повярваш, че си грешен, нечист, след което на драго сърце да започнеш да изпълняваш противоположното на това, което си повярвал, че си, а всъщност като резултат - да не знаеш кой си и така да си "отворен" за програмиране, за манипулиране.

Защо трябва да се включи разумът сега? Защото трябва да се осъзнае, че тези окултни школи са "висшият клир", за да се реализира управление на човешки маси, съставени от разнородни индивиди, за преобразуване на тълпата в народ, за налагане на култура. Възникнали са от нуждата от организация на обществото, за да може да се подсигурява общото съществуване и сплотяване под егидата на обща идея, която се е явявала религията, която институционализирана вече провеждала самата идея на подчиненост, робство поради незнание, поддържано чрез умишлено държане в неведение, а това пък възпроизвеждащо "господарите". Само че са възникнали, когато самоорганизиращите се общества са били в рамките на етнос, който винаги е бил в рамките на народ - почти еднородна смес, родово-общинен строй. При интензивното движение на народите, във връзка с подсигуряването на прехраната им, винаги са възниквали "търкания" първо на културна основа (защото културата на един народ го определя като такъв и пречи за асимилирането му), последствие на продоволствена основа, а всъщност винаги е било за господството кой да определя "дажбите".

Съответно сега е време да определим отново амбицията. Като проява на свободата ни амбицията е благословия, но до къде се простира свободата ни? На субективно ниво тя е безгранична - ние можем да бъдем каквото си поискаме, т.е. обект на наша разумна амбиция може да бъде всичко, защото нищо не може да бъде недостижимо. Да, но ние не сме само индивидуалност, иначе нямаше на имаме нуждата от обвързване. Ние сме и социални същества, а това ни заставя да се съобразяваме с граници, които са поставени от други преди нас, и в които функционираме като общество. Да не говорим пък за границите, в които протича живота и изобщо съществуването на каквото и да било. Така че преднамереността ни към даден обект, бил той постижение или преживяване е ограничена в разумните граници на предопределеността. 

Амбицията като проява на Свободата ни в комбинация с Разума е благословия. Без комбинацията с Разума е проклятие, което сами сме си причинили.

Сега пък идва моментът, при които трябва да се разгледа и амбицията като преднамереност към обекти, които не са част от социалното, но пък служат на индивидуалното да се синхронизира с общото. Тези обекти са личните добродетели. 

Когато една амбиция е към постигане на лична добродетел е благословия!

Винаги и независимо от обстоятелствата, когато амбицията ни е проява на стремеж към Разумност, Неосъждане( това не изключва критика) и Приемственост ще има плодове, които да берем и да се храним. 

Не изключвам критиката, защото едно нещо, оставено безкритично, колкото и хубаво да е, винаги се превръща в неговото отрицание, което пък е първопричината да го има, както и нещото е първопричина за възникването на отричанието му. Оплетена йерархия. Взаимопораждане.

П.П. А пък просветлението, поне така съм чел, е когато нямаш амбиции. Не за друго, а защото няма нужда от проява на амбиция, тъй като обектът към който би имал преднамереност за достигането му си самият ти- Субектът. Т.е. не изпитваш нужда да бъдеш друг, освен това, което си.

[АлександърТ.А.]

В 22.03.2020 г. at 11:48, holyvalentine каза:

Здравейте, имам следната чуденка: попаднах на една статия https://medium.com/the-mission/born-to-be-unhappy-how-we-can-overcome-our-own-biology-part-1-of-4-6def46457e8f , че амбицията е човешка характерна черта, която е двигател на света векове наред, но също така ни прави нещастни, защото никога не сме доволни от постигнатото. Та въпросът ми е трябва ли да спрем да имаме амбиции и към какво да се стремим тогава, ще се впишем ли в обществото? И според вас има ли разлика между АМБИЦИЯ и МЕЧТА?

Също така въпросът може да се формулира и по друг начин: истинското щастие само от просветлението ли идва? Обикновено свързват с просветлението с това да не искаш нищо материално. Ние все още имаме желания и мечти, постигането на които ще ни донесат щастие или ще обогатят това, което вече имаме. Тогава става така (и аз съм стигала до тези състояния), че да не искаш нищо е по-лесно, защото няма чувстваш липсата му.  Но в един момент се чувстваш, че тъпчеш на едно място и си застоял. 

Същото се запитах, слушайки една беседа на Екхарт Толе - да бъдем тук и сега, да се връщаме към настоящия момент. И аз го интерпретирам така, ако сме в трудна ситуация и си припомним за какво имаме да благодарим в настоящия момент, това няма ли да ни даде временно облекчение и така ние просто да привикнем към състоянието,в  което сме? 

Къде е балансът според вас? 

Амбицията е начин за употреба на ума . За това не може да ни задоволи напълно. ,,Благословия или проклятие" Да , тя отива в някоя крайност ако стойм в чувствената страна . Ако не потърсим сърцевината . ... И зависи какво разбираш със това ,,истинско щастие ". А за Екхарт Толе .... Аз съм щастлив когато се облека , взема каската и се кача на мотора . Но при температури под 10 градуса , след час , вече позамръзнал съм щастлив да сложа дърва и слушам пукането им в печката .

Много хора с думите ,,къде е балансът" търсят на около . А там има само условия с минимален избор . Едва когато се научат да променят гледната си точка , външните условие се умножават . Нали е така ,амбицията може да бъде и благословия и проклятие .Това става реално когато не овладеем ума . Ума който е човешки инструмент . Значи човек може да се научи да насочва мислите , да определя посоката в която умът работи . Но това става постепенно , както детето със седмици се учи да ходи . Така и ума се овладява постепенно , с работа , упоритост .Само , човека , трябва да знае какво иска и приблизително къде да го търси .

Умът ни , представя картината на света определена от собствените ни желания , явни и потайни .

Редактирано Март 24, 2020 от АлександърТ.А.

[kipenzov]

 "Амбицията е начин за употреба на ума . За това не може да ни задоволи напълно." -може да бъде изказано единствено от човек, чиято амбиция е базирана единствено на желанието да употребява, за да се задоволява, но не и да се развива отвъд това. 

Да, но амбицията не е начин ЗА, а е самата употреба на ума. А пък умът ни е инструмент, с който да "подредим" в разумна рамка чувствата и желанията ни, чрез изграждането на конструкции, които да придават смисъл на това, което чувстваме и желаем. Също така и да планираме действията си на база насоката. А преднамереността към бъдещото състояние(обектът на наше желание), в което е отправена чрез умът ни насоката е самата Амбиция, която е канализираната от ума форма на желанието да си по-добър, по-сръчен, по-грамотен. Еманация на инстинктът за растеж и развитие.

Хората са казали, че "Ум царува, ум робува, ум патки пасе". За да може да пуснем патките да пасат и да яхнем моторо, преди това задължително условие е да сме имали амбицията да се развием, да развием способностите си, с които да придобием умения, които да сме използвали в действия, с които да сме подсигурили екзистенциалните нужди. Чак след това е здравословно да имаме амбиции в духовната сфера(иначе изпадаме в патологични ситуации, при които хранейки се от чуждия труд сме бреме за другите, които възприемаме погрешно като невежи за истината, която самите ние не виждаме)

Най-малкото, за да яхнеш мотора, требе да разполагаш с мотор, иначе по всяко време можеш единствено да яздиш магарето, от висотата на което се открива цялостната гледка към труда на Е.Толе, която е обобщена под формата - "АЗ имам и яздя мотор", а всъщност масажирам гърба на магарето.

П.п. дори и на "волният ездач" и спътникът му във филма им беше тегаво, когато в комуната се наложи да бачкат, за да допринасят, а прикритият мързел зад образът на "момчето, духът, витаещ в облаците", лесно беше "приземен" в реалността на недоимъка и предприе характерното поведение за човек под въздействието на този архетип - избяга другаде, където пак да "срещне" същите като форма предизвикателства.

[kipenzov]

В 22.03.2020 г. at 11:48, holyvalentine каза:

Здравейте, имам следната чуденка: попаднах на една статия https://medium.com/the-mission/born-to-be-unhappy-how-we-can-overcome-our-own-biology-part-1-of-4-6def46457e8f , че амбицията е човешка характерна черта, която е двигател на света векове наред, но също така ни прави нещастни, защото никога не сме доволни от постигнатото.

В цитираната статия също може да се открие причина за дълбоките противоречия, до които можем да се докараме в ума ни.

Когато възприемем първопричината за функционирането да е мозъка изпадаме в основен умствен конфликт. Той се състои в това, че Съзнанието бива възприемано като страничен продукт на физиологията ни, което строго контрастира на усещането ни като самостоятелно мислещи индивиди. Така фокусът ни се "центрира" в мозъка, а от там и в ума, а така не можем да си обясним чувствата, които изпитваме. Това си е най-чистата форма на дуализма, която изпитваме с цялото ни същество. А пък фокусирането върху чувството за "нещастие" като проява на амбицията е просто "циклене" в негативното, манипулативна теза в ума ни, чиято крайна фаза е още по-голямо "зацикляне", когато отговорността за собствените ни действия отново бива прехвърлена към друг външен обект, но не и "навлизане в дълбочината" на самото чувство и причините да го изпитваме. А те са си в нас.  Иначе авторът на цитираната статия много добре е напипал склонността ни да хиперболизираме негативното, "нацвъкал" е внушението, че заради амбицията ни страдаме, че тя е продукт на "мозъка ни" и вече с "отворено съзнание" да ни "залее" с готови решения. Е как да не ни предизвика интереса. А амбицията на авторът - Yinon Weiss, е просто да се възползва от интереса и да има по-висок рейтинг на статиите си, което в платформата, в която пише https://medium.com/, носи приходи.

Самата статия е с насоченост към тезата на Функционализма, според който Тялото ни, вкл. мозъкът, е хардуерът, а умът ни е софтуера. Така на "логическите типове", отразяващи мисловната ни дейност им се придава "ранг", а в зависимост от ранга се получава и подредбата по важност, или преимуществото, което даваме на определени състояния пред други.

Да, но самият функционализъм не може да даде пълно обяснение на това що е то Съзнание. Защото не може да обясни дейността на "центърът", от който Азът проявява Творчество, еле пък същността на Аза. А то творчеството е "надскачане" на рутинните задачи. Способността да "погледнем отстрани", да използваме нов поглед върху стара ситуация. 

Да проявим Творчество е нужно да имаме амбиция, иначе "вел те вятър". За да проявим желанието да опознаем себе си също е нужно да имаме амбиция, защото това желание се базира на инстинктивния ни порив да се развиваме, да не оставаме едни и същи, да се "слеем с Промяната"(Process philosophy). Така пък можем да се научим да "пускаме" старите образи, с които сме се идинтифицирали, за да може да се прояви новото ни Аз, ъпдейтнатото, съобразно Промяната в средата и нуждите ни. 

Тъй че Амбицията си е супер, но тънкия момент е Амбиция за какво? Насочеността на нашите желания е важна, независимо че тя винаги се определя от Идеалите ни, които мечтаем да достигнем. 

В 22.03.2020 г. at 11:48, holyvalentine каза:

И според вас има ли разлика между АМБИЦИЯ и МЕЧТА?

Ами има! Амбицията е първа крачка по пътя към Идеала, а Мечтата е сборът от чувства, които изпитваме от умствената представа за постигането на Идеала.

П.П. Друг е въпросът какви идеали имат като отправна точка различните хора. За един идеалът може да е "да излезне на кафе", за друг "да се натряска до козирката", за трети "да се възнесе". Все въпрос на самооценката ни и какво е важно в Живота. За това е "шарен" живота. Както казват руснаците - "На вкус и цвят, приятели няма"

[Станимир]

В основата на амбицията според мен стои желанието, а поставянето на ясна граница между двете аз поне намирам за невъзможно. Най-общо желанието има две характеристики: посока и интензивност. Амбицията май обикновено свързваме с интензивността, със силата. Да не забравяме, че със силата е свързана и волята. Т.е. амбицията показва колко силно желаем нещо, но и доколко сме готови да се борим за него, да положим реални усилия. В определен смисъл амбицията е стремеж, устрем. 

[kipenzov]

Еййй, най-накрая и човек овладял естествения стремеж за обединяване и развил способността да го прилага и в по-едри мащаби на информацията!

Благодаря, Станимире! Имаше нужда от балансьор, които да синтезира, за да може общуването, поне моето, да е по-продуктивно!

Сега вече ми е по-лесно да синтезирам есенцията от всичките ми постове до сега в темата! 

Амбицията е порив на Желанието, възникнало от Мечтата в образа на Идеала. Тя може да е и благословия и проклятие! Всичко зависи от същността на Идеала.

Горе-долу това е най-краткото, което успях да сътворя...