Смърт на домашен любимец

[asia_]

Здравейте,

Загубих животното, с което съм живяла 15години. Сърцето ми се къса, не мога да се съвзема, не мога да си намеря място. Лошо ми е. Израснах с него, обичам го, думите не ми стигат да опиша това. Изгубих желание за всичко, депресирана съм и искам да се затворя и да страдам...............................

[Ines Raycheva]

Разбирам как се чувстваш и съм съпричастна към теб. Всеки, който е гледал или отглежда животинка чувства, че тя е част от семейството му, общува с нея, радва се и тъгува с нея.

Моят съвет е - изстрадай си го. Пишеш, че си депресирана, но аз искам да ти дам едно обяснение за депресията. Тя "идва", когато не умеем да тъгуваме, така да се каже не успяваме да "изтъгуваме" - тоест да си позволим тъгата в нас да ни завладее, след което неминуемо да си отиде. Който не умее да тъгува, става депресиран - това не е съзнателно, разбира се, има си своите обяснения (като например е бил в среда, в която някой не му е позволявал да тъгува, а да скрие чувствата си, защото са "неприемливи"). Не бързай да я гониш (тъгата), признай пред себе си чувствата си, свържи се с тях - "да, тъжна съм, мъчно ми е, боли ме, естествено, че ме боли и изпитвам липса!"

Сигурно си чувала за стадиите на скърбенето при загуба. Условно те са пет:
1. Отричане - при него има страх и шок, избягване на истината за случилото се. 

2. Гняв - изпитване на тревожност, раздразнение и силен отбранителен гняв - той понякога сякаш ни дава "сили" и усещането, че няма да се разпаднем.

3. Договаряне - тук влизат и диалозите към себе си, в които се пазарим, с надеждата да се промени нещо, вярвайки, че онова, което обичаме ще се върне; или пък се упрекваме, че не сме направили нещо както "трябва ", което води до вина. 

4. Депресия - условно е наречен така, заради силната тъга - не става дума за клинична депресия. В тази фаза може да изпитаме трудност да продължим живота си, да не ни се прави нищо, да сме като в мъгла.

5. Приемане - продължаване напред в живота - емоциите постепенно се стабилизират, което не означава, че не ни "пука", но по-скоро, че разбираме, че и с тази загуба се живее. Че ние все пак все още сме тук и има какво да дадем на света и на другите.

След като преживеем смърт, има сякаш едно усещане на застиналост, все едно сме във вакуум и искаме или поне чувстваме, че светът е спрял. И това е нормално. Чувствата ти са нормални - приеми ги, говори за тях, обяснявай ги и ги верабилизирай пред самата себе си. Сподели и с други хора, които чувстваш близки, позволи си да си уязвима.

Ултимативно това, до което е ценно да стигнеш, е дълбоката благодарност, че си имала такова прекрасно същество до себе си, което, по един или друг начин, винаги ще бъде част от теб. Емоциите, спомените, които сте споделили никой не може да ти отнеме. То те е научило на толкова много, а ти така добре си се грижила за него! Любовта не се губи, само се трансформира, помни това. Още повече - почувствай го в клетките си! Да, твоето животинче го няма вече, но е живяло един прекрасен и дълъг живот с теб - какво по-хубаво? Никой от нас няма да живее вечно, но да живееш обичан и обичащ - това е истинско богатство!

Любовта остава, тя не се губи никога, а е във вечен обмен.

Прегръдки! 

[asia_]

Благодаря за подкрепата! Да, много го обичам винаги ще го обичам и му дадох цялата си любов, внимание и грижа. Душата ми страда, не мога да си представя живота без него...не знам как да свикна с мисълта, че го няма. Той винаги ще живее в сърцето ми, но фактът, че не го виждам ме натъжава. Нямам желание за нищо и никой. Липсва ми!!! Радвам се, че имах честта да живея с него толкова време, той винаги ще е част от мен! Боли ме, че вече не е на този свят