Аз и дъщеря ми

[rouzichka89]

 Казусът е следният - моята майка е перфекционист във всяко отношение, добра домакиня, подържана жена и т.н, ОБАЧЕ....аз не помня нито една прегръдка, нито една хубава дума, нито някак да ми е показала, че се гордее с мен, нито един мил поглед и топлинка не помня. Знам, че е имало. Сигурна съм, че ме обича, но помня само обидите (знам ги наизуст) и ооонзи поглед, а и понякога "защо съм ви родила" Сега съм на 30, осъзнавам че човек трябва да възпита невероятна психика, за да отгледа дете с увреждане (сестра ми). Дано никоя майка не преживее това, през което е минала тя, но ... между мен и нея няма нищо! Никаква емоционална връзка! Дори онзи ден ми каза - Спри да ядеш, виж се на какво приличаш. Мъжът ти няма да иска да легне с теб като си такава! - Мноооого ме обиди, много ме нарани! 

Досега говорих като дъщеря, сега като майка

- имам дъщеря на 6 и син на почти 3.  Аз се превръщам в майка си! Не искам! Не искам! Самосъжалявам се и се чувствам толкова жалка, че не знам, как да го кажа.  Днеска ми стана криво, че малката вече трета вечер иска да спи при баба си и мрънка и тропа с крак и аз и казах - ами слизай, но аз не съм ти майка вече! Наранявам детето си с думи и не само сега. Щом го изрекох ми идваше да си отхапя езика, ама... извинявах се, прегръщах, целувах, но най ме е страх, че тя ще запомни само думите. Знам, че ще стане така и не знам сама на себе си как да помогна и да не се превърна в майка си. Връщам се назад, опитвам се да се погледна отстрани - не се харесвам. Дори ужасно не се харесвам! 
 Дали един психолог би ми помогнал? Или психотерапевт? В нашият град няма и очевидно ще трябва да пътувам, но имам нужда от помощ.  Благодаря Ви

[д-р Тодор Първанов]

Здравей!

Най-честата форма на възпитание е, чрез наблюдение и копиране на моделите на поведени, на родителите. Майка ти е станала такава, копирайки своята майка, ти ставаш такава, копирайки майка си.За да се излезе от този порочен кръг, не е достатъчно само да знаеш,че заучените форми на поведение не са ефективни и не носят нищо добро.Нужното е, да се запознаеш с други-ефективни модели на поведение и и ги усвоиш/ което става бавно/.За целта, наистина, трябва да се поработи, с психолог или психотерапевт. Защото, колкото и да е странно, хората правят едно и също, а очакват различен резултат- в случая, ти трябва да започнеш да правиш нови, нетипични за теб неща, които колегата ще ти подскаже и помогне да усвоиш.

[Василена Христова]

Психотерапията може да се извършва и онлайн, разбира се е по-добре да водите лично сесиите.

Чудесата се случват непрекъснато и колкото повече вярваш в тях, толкова повече ти се случват :)

[Ines Raycheva]

Здравей, 

Директно казано - докато се страхуваш да бъдеш като майка си, твърде вероятно е твоят родителски стил да бъде като нейния. Не си ѝ простила, от което естествено следва и поемането на жертвената роля, която върви ръка за ръка и с ролята на насилника. Чувствам много вина, болка и гняв в историята и на двете ви. 

Отношенията родители-деца са изключително сложни и многопластови и в тях има повече, отколкото предполагаме. Обаче при всички положения го чувстваме и отразяваме, дори често да не е съзнателно. 

В 14.01.2020 г. at 14:01, rouzichka89 каза:

между мен и нея няма нищо

Има много - без нея нямаше да те има и теб и това е един от законите на Живота. 

Психотерапията понякога е най-добрият и необходим избор - да умееш да признаеш, че искаш да учиш и да се самоактуализираш, че осъзнаваш грешките си, е огромна сила! В процесът на психотерапия ще разбереш, че всяка гледна точка, парадоксално или не, ни върши работа и ни носи определени печалби, удобства... Въпросът е дали можем да понесем последствията от тях? Въпросът е как искаме да изглежда животът ни? 

Порицанието не учи, обвиненията и обидите също, ти самата чувстваш това, което е ценно. 

Ще завърша с този цитат, който ми беше казан веднъж:

"Децата имат да прощават на родителите си, че не са родителите, които искат. А родителите имат да прощават на своите деца, че не са децата, за които са мечтали."

Успех!