До всеки, който може да помогне с информация.

[Plamy]

Здравейте,

Казвам се Пламена и съм на 30 год. 

Живея отдавна в чужбина(незнам има ли смисъл въобще да го казвам но щом го пиша явно има) 
Родих преди близо 5 месеца. На 4.3.2019. Момченце на име Александър, роден 4.185кг и 55см. 

Първите 4 месеца от бременността минаха "гадно" гадене, повръщане.. После беше окей но имах много стрес в работата, бях постоянно в движение и с отговорности, които нямаше как да избегна. Бремеността вървеше наред,обшо взето всичко се развиваше в "норми", бебо също, до преди около седмица преди термина. 

Гинекологът ми каза, че детето е голямо и не е сигурен дали ще успея да родя естествено, но все пак да с е пробвам (тук мотивират да се ражда естествено) Аз самата исках да родя във вода и без никакви упоики но уви... 

2 дни след термина ми дойдоха контракциите, всичко беше наред-бях позитивно настроена, че ще се справя, въпреки големината на бебето. Поисках упойка на 4 см разкритие,, болеше адски (незнам защо съм си въобразявала, че мога без епидурална упойка). 

На 7 см разкритие ми се спукаха водите и бяха зелени. Разбрах, че е защото бебето е било под стрес и се е наакало но не било опасно. Обаче при всяка следваща моя контракция тоновете на Александър намаляха и дойде главния хирург.. Прегледа ме и предложи да направи секцио, главата на Алекс не беше в канала все още, тоновете му намаляха, а и не се знаеше дали ще излезне успешно заради размерите си и моя таз... 

Мислех 2 мин и се съгласих. От познати раждали в България знам, че секциото не боли (боли после) та пак бях спокойна въпреки, че съм съм спортист и никак не исках да ме режат... 

Вързаха ми краката и ръцете, викнаха мъжа ми да е до мен.. Продължиха да ми вливат епидурална упойка. Не ставало да е спинална тъй като вече бяха сложили епидуралната, но пък ме успокояваха, че нямало да усещам нищо, все едно съм на зъболекар, ще усещам, че нещо се прави но няма да знам какво точно.. Е... Не беше така.. 

Започнаха да режат... Усещах всяко движение на ножа, как ми отваря корема и дърпа детето, Боже заклевам се - беше кошмарно. Помня как крещях със сълзи от ужас, че боли, никога през живота си не бях изпитвала подобна болка, не бях на себе си... До момента в, който чух Александър да плаче, показаха ми го вече избърсан, (мъжа ми успя да го види така както е излезнал, синичък и в кръв) аз нямах тази чест. Дадоха ми да го целунна и казаха на мъжа ми да отиде с акушерката в друга стая... Имах сили само да го предупредя, че припадам на български, исках да им каже, имах чувството, че не знаят какво правят с тялото ми и, че не им пука, че ме боли (едва ли е било така)... Та припаднах и се събудих незнам след колко време в стая с други легла и хора, лежащи безпомощно, имаше и жени, може би сестри.. Помня как бях като дрогирана, сметнах, че е интензивното и чакат да мине упойка та но пак уви... Не можех да говоря, получих гърч, тресях се и не можех да кажа, че боли, но не знаех нито защо нито къде боли... Едн аот сестрите ме питаше какво ми е, но не ми излизаха думите "мислех си, Боже умирам, а не мога да им го кажа" тогава тя погледна под одеалото и се възмути, започна да ми бие една игла в дясната ръка но нещо не успяваше и "ръчкаше" иглата отново и отново, беше изпаднала в паника и ми се извиняваше.. Можех ли да кажа нещо въобще.. Отново припаднах.. Държа да отбележа, че от операционната до събуждането ми на следващият ден в ума ми имаше само едно "Боже остани с мен".. И Слава на Бога той остана с мен...

На следващият ден се събудих вързана за много машини издаващи звуци, имах тръба в гърлото си, бяха ми сложили тръба за вливане на кръв във вената или артерията на врата(не съм запозната) бях неподвижна и имах поне 3 катетра в тялото си, ръцете ми бяха подути, не можех една вена да видя, от вливанията, които бяха правили за да ме стабилизират. 

Постепенно започнаха да ми спират кислорода чрез тръбата докато тотално не я спряха и аз спрях да дишам, не можех да си поема въздух и се опитвах с леки движения на главата да обесня на сестрата, че се задушавам, а тя не ме разбираше първоначално и си помислих отново "ужас пак умирам".. Дойде някакъв мъж и ми обесни, че ще ми освободи устата за да дишам сама.. Оживях отново в крайна сметка:)... Не знаех какво се бе случило, не исках да виждам мъжа си или сина си. Не исках да ги плаша в този вид.. Но сестрата ме убеди, че той трябва да дойде и като дойде изпадна в сълзи. Не знаех какво става.. После дойде хирурга, който ме оперира и още един лекар заедно с мъжа ми.. 

Оказва се, че матката ми не е искала да контрахира, в следствие на което съм губела много кръв (от там и гърча, който съм имала).. Наложило се е след секциото да ме оперират още веднъж  и да сложат един"тапонаж" за да спрат кръвоизлива, зашиват ме но пак съм губела кръв и ме оперират трети път, когато правят балон около матката за да я свият насилствено, отново ме зашиват и чакат да видят какво ще се случи.. (Мъжа ми е стоял час и половина до мен в интензивното и се е молел на Господ да остана с живот, когато се събудих знаех, че се е молил, енергията и молитвата  е голямо нещо)

Но дори с балона около матката съм продължавала да губя кръв, тя просто не е искала да се свива.. Докторите са взели разрешение от мъжа ми и майка ми да отстранят матката за да ми спасят живота. Не са били сигурни колко операции още ще може да издържи тялото ми. Та четвъртата операция е била животоспасяваща с отстраняване на матката... 

Виждах съжаление в очите на хирурга, който ме оперира, виждах, че е дал каквото може от себе си за да остави матката, но безуспешно.. Пред никого не показах болка тогава, бях прекалено опиянена от упойките и цялата информация.. Имам общо 9 кръвни банки преляти, хемоглобина ми беше нисък месец и половина след това още не бях на себе си... Но ме болеше и ми беше адски мъчно, че вече не мога да имам деца, че моето тяло е изхвърлило матката (така го приемам) че функцията ми като жена е умряла, край, никаква репродуктивност повече. Нямам дори цикъл, защо точно на мен, която спортува и се храни здравословно, нито пия нито пуша... С какво го бях заслужила... Задушаваха ме въпросите, които си задавах.. Отделно, че вечерите след това не спях защото мислех, че ако затворя очи ще умра и няма да се събудя повече. Нямах шанса да взема детето си на ръце още докато е съвсем малко, нямах шанса да ме усети извън корема ми няма и да имам повторна възможност да усетя какво е. Не разбирах Господ в този момент, не го разбирах, въпреки, че бях Благодарна, че съм жива. 

... Последва много мъчителен период за мен.. Осъзнаването, приемането, трябваше да си бия инжекции 5 седмици за да не ми се съсири кръвта, не можех да вървя повече от 3 метра без почивка, не можех да се грижа пълноценно за Алекс и не спирах да питам Защо... Нямаше отговор няма го и сега.. Хирурга ми каза, че може би природата  ми е дала прекалено голямо дете за моето тяло. "нямаше обяснение... 

Все още ми тежи, но вече се научих да живея с това, нямам избор. Дори да можех да променя нещо от миналото си, матката ми няма да се върне. 

Търсех психосоматика на матка но не открих информация. 

Моля да споделите вижданията си или опита, защо подобно нещо би могло да се случи или каквото сметне те за добре. Имах нужда да го напиша. Имам нужда да говоря за това, то все още е в мен, а искам да го приема и пусна. 

Благодаря за времето ви. 

Поздрави, 

Пламена 

Редактирано Юли 28, 2019 от Plamy
Неправилно заглавие

[Василена Христова]

Момиче, възхищавам ти се и се гордея с теб като човек, жена! Другото ще го напиша в друг пост, но това беше първото, което ми дойде след като завърших прочита и държа да го споделя

[Plamy]

Благодаря 

[Василена Христова]

Ще добавя и тук освен на лично :

Ако ме питаш защо, не мога да ти отговоря. Мога обаче да ти кажа, че от личният ми опит, както и този на клиентите ми, че съм видяла следното - за всичко си има причина, просто ни трябва време, за да изчистим съзнанието си, за да я видим. Може би следствието ще е да направиш организация, която да е опора и подкрепа на жени, преживели същото, може би ще осиновиш дете или деца, на които ще дадеш топлина и светлина или може би просто ще будиш възхищение у хора като мен, които чуват или прочитат това, което споделяш.

Никога не ти се дава да се справиш с повече от колкото можеш да понесеш - например моите преживявания винаги са ми потвърждавали това твърдение и вярвам в него. Щом аз мога да се справя с определени събития, значи всеки може. Всичко е въпрос на възприятие, на поглед над нещата, на вътрешно приемане.

Терапия, книги, упражнение и техники. Ето и една статия, която смятам, ще разбереш, защо публикувам. https://www.capital.bg/light/lightest_2015/2015/04/03/2504333_mantra_za_jivot/

Препоръчвам и Петър Дънов - За трудностите в живота.

Василена

[Plamy]

Здравей и Благодаря за отговора ти и статията, която сподели. 

Много сърдечна, истинска и докосваща история.. Взех си нещо от нея 

За повечето неща ги знам на теория но за практиката не ми остава време заради всичките "трябва", които сама си възлагам. Може би е част от урока, част от всичко това, което е било нужно да се случи за да променя начина си на живот постепенно, тъй като дори да осъзнавам някакви неща, не мога да ги променя от днес за утре. 

 

Благодаря отново! 

Поздрави 

[АлександърТ.А.]

Пламена  ,  личи си спортната натура . Непримиримост и налагане на собственото виждане ... Годините ме научиха да не съжалявам за нещо , което не съм предпочел . Да се радвам , на направения избор . А при тебе е по ,,лесния вариант" .  Избрала си да участваш в израстването на адаша .

Редактирано Юли 29, 2019 от АлександърТ.А.

[Plamy]

Опитвам се да приема, разбера и обикна ситуацията, но мъките ми бяха големи, още ми се пълнят очите като пиша или говоря за това. Винаги съм била на мнение, че 3 дена се "страда" за нещо,после си обуваш "новите обувки" и продължаваш,но този път ме "сгащи" :). Сломи ме и ме накара да имам търпение към себе си, тялото си и нещата, които не мога да контролирам, обаче пак ми е трудно. Не е всеки ден, така е, но докато пишех текста не спрях да плача - не го преработвам, задушава ме.. Та така

Знам за какво говориш, разбирам те, но.. Не разбирам все още това "защо" моето тяло, изхвърля матката.. Време, търпение.... Все уроци.. Някои болезнени

Благодаря ти за отговора. Взимам си от всеки по нещо. Благодаря за помощта. 

 

Поздрави 

[АлександърТ.А.]

Виж Василена какво е написала за въпроса ,,защо" . И аз така мисля . Сега ще ти е трудно да видиш правилния отговор . След време може би . Често е така , досещаме се за нещо , но не сме сигурни . Ние хората не владеем телата си . Дори за съвсем , наглед дребни неща , като проходимоста на червата , има най различни обяснения и лекарства . И въпреки това много хора страдат от запек или разхлабен ,,стомах" . Така че , прехвърли внимание към хубавото което те очаква .Подготви е за него за да го посрещнеш с прояснено съзнание и радост . А към болката и трудностите може да им се насладиш . Те няма да се повторят . (Предполагам ме рабираш) .

пп сега прегледах клипа на Веселина и виждам че думите ми са слаби пред казаното там .

Редактирано Юли 29, 2019 от АлександърТ.А.

[д-р Тодор Първанов]

Здравей!

Въпреки, че съм психиатър, аз съм работил няколко години в ин витро клиника и от колегите гинеколкози знам, колко е опасно състоянието, през което си минала. Имало е голям риск, днес да не си жива.  

Мисля си, че в случая въпроса, който би трябвало да си зададеш е

  ,,Защо Господ ми помогна и остави жива?,,

Отговаряйки си на този въпрос, може би ще се успокоиш и смириш, или поне, ще разбереш,че от всичките ,,трябва,, няма никаква нужда, още по-малко полза.

[Plamy]

Здравей, 

Написаното определено ме докосна и промени фокуса, сякаш задавайки си въпроса под друга форма, чак за момент се почувствах специална и Благословена.. 

Записвам си го, ще си го задавам всеки ден за да си припомням, че има много по висш смисъл живота отколкото да "трябва" всеки ден да перфекционирам почти всичко с, което се занимая.

Благодаря ви! 

[д-р Тодор Първанов]

,,Записвам си го, ще си го задавам всеки ден ,,

Тук важното е, поне наколно дни, да си записваш и отговорите му.

[Plamy]

Отговарям си.. Имала съм моменти и на просветление, където съм гледала и позитивно на ситуацията.. Когато се събудих от изкуствената кома си казах "егати..." Цял живот" се притеснявах за такива тъпотии, че бях забравила да живея" помислих си как за да бъда в системата и приета от хора, които дори не харесвам чак толкова, бях загърбила собствените си интереси и мечти,които всъщност ми дават заряда в живота и карат очите ми да блестят. Сега някак си живея по-спокойно, въпреки, че не съм станала коренно различен човек, случилото се не ме е променило толкова много. Факта, че не мога да имам повече собствени деца ме кара да се наслаждавам абсолютно всеки ден на Александър, найстина прекарвам всеки момент с него по най-добрият начин и се смея повече. Пиша... Изписвам това, което чувствам, обаче знам, че причината да ми се случи не е само това, което до момента съм научила. И все пак по-често се сещам за "защо се случи" отколкото" Благодаря, че се случи". И тъй като по цял ден съм сама с Алекс, а на близките им е болезнено да говорят за това, реших да пиша. Имам нужда от промяна във фокуса, на посоката, но когато си сам не винаги успяваш да стигнеш далеч само със собствения си мироглед. 

Затова ви Благодаря, че споделяте мнение, професионално отношение и ми давате нова посока или неща върху, които да се замислям. 

Аз разбира се взимам и разбирам това за, което съм готова.