Дали да потърся друг терапевт?!

[geshh]

Здравейте!

На 34 съм. От много време се въздържам да пиша пак тук, защото смятах, че не е честно спрямо терапевта ми. Но така или иначе той знае за колебанията ми. Този е вторият ми терапевт, при когото имам близо 30 сесии за 1г и 3м. При първият също имах 30 сесии за същият период. Общо 2г 6м.

Откакто започнах работа със сегашния ми терапевт имам постоянното усещане, че се движа надолу. Макар да правя някакви открития и промени, постоянно се съмнявам дали е достатъчно способен за да ми помогне и дали сам би ме посъветвал да потърся друг - струва ми се ,че има комплекс който му пречи да си признае.

От една страна е мнението на майка ми , че щом не чувствам напредък трябва да потърся друг (нейното мнение винаги има огромно влияние върху мен).

От друга страна се питам дали нямам съображения да напусна този, защото искам да му помогна „да израстне“ (за да може после той да ми помогне).

За разлика от първият ми терапевт сегашният е мъж. Свързвам това с баща ми.

Когато бях в първи клас баща ми стана инвалид - парализираха се лявите му ръка и крак в следствие на автомоб. катастрофа. Вече не помня много от тогава, но помня , че в по-късно време когато се поизправи на крака трябваше да му помагам - да се облича, да се къпи, да ходя на пазар с него да продавам през почивните дни - имаше малък бизнес. В 6 часа сутринта,  баща ми ми вдигаше завивките защото не исках да ставам, майка ми ме удордисваше - нямало кой да му помага, не можел сам. Вместо игри аз и сестра ми трябваше да ходим да мръзнем насред мръсотията и циганията. 

Сегашния ми терапевт ми напомня малко на баща ми - крехък, с малки възможности, характерът му ми се губи.

В живота си съм пасивен. Чувствам се изгубен и объркан. От всички сътресения през годините ми след като завърших висшето си образование постепенно проблемите ми се задълбочаваха и сътресенията в живота ми нарастваха, все по-рядко излизах на светло и сега в известен смисъл съм нещо като психически инвалид.

Откакто започнах терапия осъзнах ,че от много години съм в депресия и с тревожност. До сега мислих, че просто не можех да се стегна и не правех достатъчно за да съм щастлив.

Преди 1г. започнах да чувствам постоянна умора, липса на сили (и преди не съм имал монго сили). Малко след това започнах медикаментозно лечение. Пия хапчета за биполярно р-во (никога не съм имал силни манийни епизоди или поне не си спомням, дори се съмнявам в диагнозата), както и генерализирана тревожност. От три години живея при майка ми , която се грижи за мен финансово. За тези години съм работил няколкок пъти по малко, но бързо се претоварвам, изпадам в постоянно състояние на стрес (така беше на последната ми работа, където работих 4г.), изчерпвам се и се налага да се откажа. Работоспособността ми се връща постепенно, но съм ужасен да изляза във света и да се грижа отново сам за себе си. Ръцете ми треперят, имам социална тревожност, повечето ми приятелства се скапаха - може би за добро. Пасивен и страхлив съм. Нямам интимни отношения от години. Имам много комплекси. Не намирам упора в себе си. Контактите ми се свеждат до близките ми и клуб по танци.

При първият ми терапевт имах огромен напредък в началото. Тя ми препоръча да прочета няколко книги, от които опознах много по-добре себе си и от къде идват комплексите ми. Учеше ме как да отстоявам себе си, как да действам в определени ситуации. Но тя беше силният двигател, който ме движеше. Все едно някой ме управляваше и всичко вървеше все по-добре. В един момент обаче, почувствах, че тя губи интерес и вече няма ход напред, не знае какво да прави. Чувствах се форсиран от нея да си намеря работа и да се изнеса от майка ми. Веднага след като я напуснах тръгнах надолу. Нямаше кой да ми казва как да десйтвам, какво да правя. Като усещане характерите ни не си пасваха и сякаш говорихме на различни езици - не мисля, че ме разбираше добре.

При сегашният ми терапевт е обратното. Разбираме се добре, приятно ми е и се чувствам спокоен. Обаче малко ми липсва провокацията. Зная , че има различни подходи. Обаче съм зациклил. Останових, че терапията не може да ми оправи живота, обаче не мога да събудя енергиите си за промяна. От постоянни тревоги и страхове оставам без сили. Тогава се депресирам. Живея в нещо като комфорт - в смисъл, че съм защитен от безпаричие, имам къде да живея, макар, че и съм много раздразнителен спрямо майка ми. Много лесно й позволявам да нарушава границите ми - имам много силни страхове от критичност, а и от обсебване, открадване на вниманието. Искам само да получавам. Давам трудно.

Когато свършвам сесията си с терапевта, обикновено се чувствам олекнал, успокоен, което постепенно изчезва, но и получавам различна гледна точка която ми помага. Понякога отивам да се разтоваря. Понякога не ми се ходи, не виждам смисъл, но се старая да се срещаме веднъж на 2 седмици. През седмицата преди да отида се опитвам да си приоритизирам темите в главата ми. Когато седна на стола, обаче, оставям това което ме вълнува в момента да води, без да следвам някакъв план. Не знам дали това е добре, но много често имам усещането,че се измъквам от трудни теми или избягвам теми които „не са“ за терапевта ми, в смисъл че са много трудни за него. По принцип съм контролиращ, също и перфекционист.

На последната ни среща и двамата се съгласихме, че само мъдруването (а аз съм интелигент) няма да оправи нещата, а трябва да пусна по-първобитния и действащ човек в действие (перефразирам).

Това което вече разбрах за психотерапията е че тя е процес, но сега все едно съм в задънена улица и да разчитам на времето и на броя сесии ми се струва безсмислено. Правя усилия, случват се някакви промени, но в момента чувствам, че се движа ни напред , ни назад.

И двамата терапевти са от малък областен град, незнам дали това е показател.

Освен хапчетата взимам и Бахови капки и австралийски цветни есенции.

[Ines Raycheva]

Макар темата да е стара, реших да отговоря, защото вярвам, че има смисъл.

 

Самият ти въпрос е есенцията на затрудненията ти - липсата на решителност. Нуждата някой друг да управлява живота и решенията ти, което личи и по-късно от преносите, които правиш върху терапевтите си. Твоята заявка, както често става в терапията, всъщност е съвсем друга.

 

Може да се проследи темата за предателството (дали не предавам терапевта си? Като тук не става дума за терапевта, ти, съвсем естествено (както се случва в терапията) правиш пренос към него - съдържанието на този пренос би трябвало да бъде разбрано от самия терапевт. Темите за разочарованието, неудовлетворението и липсата на сигурност също присъстват - сякаш са свързани пряко с терапевта, сякаш са провокирани от него, но всъщност са в живота ти много, много отдавна. 

 

Онова, което се е случило с баща ти е мъчно, тежко. Да се грижиш за онзи, който би трябвало да се грижи за теб, може да бъде непоносимо. Тогава на майка ти ѝ се е наложило да бъде и майка, и баща - поне за известен период от време. Нейните страхове и копнежи да те държи близо имат сякаш известна почва и личи, че влияят на отношенията помежду ви... Така се получава, че няма кой да сложи граница и да раздели тази прилепналост. Животът на майка ти е нейн живот, а твоят живот е твой. Можеш да уважаваш нейната болка, но не и да я износиш вместо нея. 

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

От друга страна се питам дали нямам съображения да напусна този, защото искам да му помогна „да израстне“ (за да може после той да ми помогне).

Дали това не се повтаря в твоя живот? Помниш ли кога преди това си се чувствал така? 

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

Сегашния ми терапевт ми напомня малко на баща ми - крехък, с малки възможности, характерът му ми се губи.

Имал ли си друг мъжки пример, активно присъствал в живота ти като дете? Мъж, който да отговоря на идеала ти за мъжественост, някой, който ти е идол? И има много общо с въпроса ти - "Дали да потърся друг терапевт?!" 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

Пасивен и страхлив съм.

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

В живота си съм пасивен.

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

сега в известен смисъл съм нещо като психически инвалид.

Тук също много ясно личи връзката с баща ти, твоето възприятие за него. И това, че енергийно си го заместил в един момент. Наложило се е да бъдеш баща на баща си. А там винаги  го има и образа на жената - на майката.

Надявам се, че с терапевта ти сте работили по отношенията ти с твоята майка, защото там е един много основен възел в твоя живот, който ще е ценно да видиш и разбереш по нов начин. 

Казваш, че не намираш опора в себе си - затова я търсиш отвън. Но отвън няма как да намериш дълготрайна и устойчива опора - дори напротив, това ще даде още ходове на безпомощността ти. 

 

Ценен е тук въпросът за флуидността, променливостта - препоръчвам ти книгата на Карл Роджърс "Израстването на личността". Той пише за умението да приемаш себе си в своята променливост и несигурност. Защото това е просто човешко - да си в живота е да си именно несигурен, но е изкуство да умееш да се доверяваш на тази си несигурност и неспирна промяна - на възходите и гръмките неуспехи. 

 

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

Понякога не ми се ходи, не виждам смисъл, но се старая да се срещаме веднъж на 2 седмици.

Най-важната промяна е вътре в теб, независима от външните промени. Същото е и със смисъла. Образът на твоите родители, образът на терапевта и всички останали образи - метафорично те са глина в твоите ръце, какво ще е крайното произведение, на което ще се любуваш, зависи от теб. 

 

Преди да промениш живота си, трябва да промениш креативността и спонтанността си, да разбереш, че си създател.

 

Да умееш да търсиш нови решения на стари проблеми. Докато търсиш формули и кутийки, даже и "хапчета", които да очертаят пътя ти, да са ти подпори, вероятно ще останеш със същите нагласа и симптоматика. 

 

Надявам се да пишеш отново тук как се развиват нещата при теб!

Успех! 

[geshh]

Беше ми мъчно, че никой не отговори на поста ми преди осем месеца. И сега незнам да се радвам ли или да плача, за отговора Ви, Инес!? Или просто го оставяте за поколенията?

А господин Баев, за който не мога да оспоря ,че е добър психолог и терапевт, има наглостта да одобри включването, сякаш е някакъв арбитър (пристрастен) или собственик на този форум. И ,моля нека се запита, каква е основната му мотивация да бъде толкова активен във форума.

Как се развиват при мен нещата мисля, че сами може да анализирате, но не се надявам да получа скорошен отговор.

[Ines Raycheva]

@geshh, не е нужно да си съгласен с каквото и да било. Тук си анонимен - спокойно можеш да почувстваш за себе си какво да вземеш и какво не от написаното. 

Поведението ти продължава да е като на сърдито дете - когато задаваш въпроси, бъди готов на всякакви отговори - а не само на такива, които ще задоволят очакванията ти - иначе по-добре не питай. Терапията и терапевтите нямат и не би трябвало да имат за цел да те задоволяват, колкото и да ги провокираш, а ти го правиш, макар да не е съзнателно. 

И все пак, това ли взе от всичко, всичко, което изписах? Това ли остава у теб - язвителност и тропане с краченце? 

Отношението ти, сякаш някой ти е длъжен, липсата на готовност за учене и тази на здрави граници, хленченето - те няма да ти помогнат да преработиш проблемите си, изграждайки характерова зрялост и цялостност. Които всъщност искаш ли да преработиш наистина? Ако го направиш, ако тръгнеш по този път, сладкото самосъжаление и оправданията отпадат, обаче. 

П.п.: Нека всички имаме предвид, че пишем във форум - тук липсва терапевтична рамка, а и каквато и да е друга рамка - това има както предимства, така и недостатъци, с които, ако пишем, се съгласяваме. 

Редактирано Януари 27, 2020 от Ines Raycheva

[Орлин Баев]

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

Откакто започнах работа със сегашния ми терапевт имам постоянното усещане, че се движа надолу. Макар да правя някакви открития и промени, постоянно се съмнявам дали е достатъчно способен за да ми помогне и дали сам би ме посъветвал да потърся друг - струва ми се ,че има комплекс който му пречи да си признае.

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

От друга страна се питам дали нямам съображения да напусна този, защото искам да му помогна „да израстне“ (за да може после той да ми помогне).

За разлика от първият ми терапевт сегашният е мъж. Свързвам това с баща ми.

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

При сегашният ми терапевт е обратното. Разбираме се добре, приятно ми е и се чувствам спокоен. Обаче малко ми липсва провокацията. Зная , че има различни подходи. Обаче съм зациклил. Останових, че терапията не може да ми оправи живота, обаче не мога да събудя енергиите си за промяна. От постоянни тревоги и страхове оставам без сили. Тогава се депресирам.

Бил ти е полезен, поне допреди време - за да осъзнаеш сосбтвената липса на стабилно свързване със собствената мъжественост. Дори когато си се грижил за баща си и си помагал за продажбите, е било насила, като си останал дълбоко свързан с мама, останал си в лоното на женското, а от татко си възприел нерешителността му. Това не те прави автоматично женствен, не - но е свързано с тревожността, със страховете ти, със собственото ти усещане за себе си като мъж. Било ти е полезно да преминеш на терапевт мъж, при това доста точно отразяващ собствения ти мъжки образ. 

Не можеш да му помогнеш, за да ти помогне после той - така повтаряш старо взаимоотношение от детството си, което те върти в порочен кръг.

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

От една страна е мнението на майка ми , че щом не чувствам напредък трябва да потърся друг (нейното мнение винаги има огромно влияние върху мен).

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

В живота си съм пасивен.

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

изчерпвам се и се налага да се откажа. Работоспособността ми се връща постепенно, но съм ужасен да изляза във света и да се грижа отново сам за себе си. Ръцете ми треперят, имам социална тревожност, повечето ми приятелства се скапаха - може би за добро. Пасивен и страхлив съм. Нямам интимни отношения от години. Имам много комплекси. Не намирам упора в себе си.

Едно вътрешно застиване в детска възраст, едно непораснало момченце, здраво захванало се за полата на мама. "Хващане", което сблъскано със суровата реалност, събужда страхове. Колкото повече професионално и социално се опитваш да се справиш, изтласквайки обаче тези страхове, те с еподхранват, пораждат постоянна тревожност, която постепенно депресира и продуцира хронична уморяемост. Това да искаш да се включваш социално, да работиш, да имаш приятели, партньорка, е чудесно - но, следвайки тези стремежи механично, както казах, страховете нарастват. Та, нужно е активното им посрещане вътре в самия теб - декапсулирането им, "слагането им на масата" в терапията (вместо задържане в делничности, както казваш, че правиш) и в полезрението на осъзнаването ти, при отношение на бащино приемане, издържане, присъствие на духа. В тази връзка, да - по-подходящ терапевт в случая е мъж. Един по-предизвикващ, по-активно проявяващ в самия себе си мъжкия принцип мъж. Просто казвам - решенията са си твои. 

В 27.01.2020 г. at 20:05, geshh каза:

Беше ми мъчно, че никой не отговори на поста ми преди осем месеца.

Постът ти беше в съседна рубрика, която обикновено не четем. Форумът е позамрял и когато питанията не са в "Психотерапевтични насоки онлайн", е възможно да бъдат пропуснати. Видях ти темата, след като Инес ти отговори. Тя ти пише сходни неща. Ако нещо ти дисонира, това е спецификата на получаването на обратна връзка не само тук: чуваме това, което другият вижда в нас и си вземаме, което и доколкото резонира с нас и можем. Което не, това е на другия възприятието, това е. 

 

В 17.05.2019 г. at 22:41, geshh каза:

Искам само да получавам. Давам трудно.

Важна част от промяната на нещата в теб, е да се научиш да смиряваш защитния невротичен перфекционизъм, за да посрещнеш това детско, зависимо зяпнало гардже/ хлапе в себе си, което иска само да получава. Посрещайки го съзнателно, бидейки вече сам мама на себе си обичайки го, си му и татко, който му поставя здрави граници, учи го н мъжко самообладание, издържане на страховете от слабост, провал, изоставяне, което ги погасява. Тогава тревожността се стапя, оттам уморяемата депресивност си отива. 

Тук стигаме до това, дали истински искаш тази мъжествена смелост, или искаш да разрешиш на статуквото на навика да си поддържа "печалбата" отсегашното състояние: липсата на отговорност, финансовото и емоционално обгрижване, мрънкащото "...длъжни са ми..." и т.н. Знаеш, че никой не ти е длъжен,но на емоционалното детенце в теб така му е по-лесно и си иска да са му длъжни... Искаш ли реална промяна?

Редактирано Януари 30, 2020 от Орлин Баев

[Ines Raycheva]

Искам да добавя и друго, което ми направи впечатление от първия ти пост в този форум, @geshh - в друга тема, която си пуснал:

"Страдам от силна чувствителност спрямо критика, като понякога мога да изживея един най-обикновен въпрос като такава."

Сам разбираш, че търсиш да проектираш собствената си агресия в другите - ние не сме ти врагове, които искат да те съсипят или унищожат. Ако отвориш границите си и сам пожелаеш да поемеш и друга гледна точка - не като чиста монета, а като още едно парченце от пъзела ти, вярвам, че би постигнал по-цялостна себепредстава. 

Знам, че това е трудно и създава вътрешни конфликти (всъщност просто ги изважда на показ, те са си били там) - но не е невъзможно, а е изключително ценно. 

Всички имаме т.нар. "слепи петна" - затова другите могат да надникнат в нас, когато и както ние не умеем. Добрите и истински приятели също могат да са от голяма полза тук! 

[Орлин Баев]

Току-що, Ines Raycheva каза:

Сам разбираш, че търсиш да проектираш собствената си агресия в другите

А тя е само връх на подлежащата я тревожност.

[geshh]

В 26.01.2020 г. at 16:20, Ines Raycheva каза:

Можеш да уважаваш нейната болка, но не и да я износиш вместо нея.

Това не го разбирам/ осъзнавам. За коя болка става дума?

Редактирано Февруари 16, 2020 от geshh

[Ines Raycheva]

Радвам се, че виждам твой отговор! 

С това изречение визирам болката на твоята майка - спрямо страховете ѝ, трудностите, през които е преминала. Те са неините трудности, твоите са други, по-различни, и задача на всеки е да се погрижи за това, което преживява - понякога сам, понякога с подкрепа, това е процес - понякога дълъг.

[geshh]

В 27.01.2020 г. at 23:48, Ines Raycheva каза:

Поведението ти продължава да е като на сърдито дете

Когато отговорих на 27 ян. бъх твърде афектиран и ядосан от събитие, което ми се слулчи същия ден. Да, нося отговорност, но нямам вина.

Чувствам се наранен от написаното, че "хленча", както и от това, че съм "непораснало момченце, здраво захванало се за полата на мама". Нещата не винаги са били такива, и не са точно такива каквито изглеждат, а и за последните месеци може да не съм обърнал живота си на 180 градуса, но не съм тъпкал на едно място.

Обикновено не оставям обратната връзка непрочетена поне няколко пъти, колкото и да е неприятна. И благодаря за отговорите.