Семейни отношения

[nerissa]

Здравейте, бих искала съвет Как да постъпя,  защото в на мен ми е изключително трудно, а в същото време осъзнавам,  че тези ситуации трябва да приключат по някакъв начин. Аз съм едно голямо пораснала момиче със сестра, която 12 г. по-голяма от мен. Баша ми е на 81 г.?, а мама почина преди 12 г. От тогава ангажимента с грижите за татко се увеличиха. Това е нормално, нали децата е правилно да се грижат за родителите си? Той има купима тежки операции( пейсмейкър, байпас,херния и сега от 2 месеца се възстановява от счупен крак). Та през цялото товас време тежестта се пада на мен. Например в деняколко на операцията за херния та,  сестра ми реши, че ще ходи в друга държава и си публикува снимки от плажа, от купона. Аз много се подразних. Дори и след това не дойде да ми помогне в грижите за баща ми, докато  се възстанови. Сега през тези два месеца,  къде ли не обиколи и остави отново цялата тежест върху мен. Много, ама много се дразня и в мен се надига един гняв, който осъзнавам, че единствено ми вреди, но не знам как да се справя. Ядосана съм и поради още нещо. Имаме наследствена къща от родителите си.  Етажа, който е предписание за сестра ми е с доглежда не.  Татко това лято реши да си смени дограмата на етажа, защото е стара и му било студено.  Всичко това той сам си го плати,  но реално е етаж на сестра ми. Оф много дълго стана. 

[Андрей Филипов]

Здравейте! 

Имате доста подводни камъни в семейните ви взаимоотношения. Това, което преживявате като яд и несправедливост всъщност ви отвежда към самопознание и работа върху искрено себезаявяване. Силно ви препоръчвам една консултация с фамилен терапевт.

 

 

[nerissa]

Ммм да! Искрено себе изявява не!  Мисля, че уцелихте. Никога не са ми давали възможност да  заявя Аз-а в себе си. Когато съм го правила започват да ми говорят и държат с мен все едно съм виновна и излизам лошата. Благодарят за съвета.

Редактирано Март 6, 2019 от nerissa

[Криси9]

Здравейте, пиша тъй като в семейството си и аз съм в подобна ситуация, и ми е интересно как ще се развие темата. 

 Не мога да изразявам себе си, без да бъда съдена и колкото повече го правя, толкова по-зле става, образува се нещо като непреодолима пропаст и някак си ми омръзна аз да бъда инициатора за истински и сериозни отношения.. Звучи жалко нали? Да се бориш за сериозни и искрени отношения в собственото си семейство. И колкото повече гледам истината в очите, приемам че българина просто в голямата част от населението е такъв... Живеещ в отрицание боклук, който не си мръдва гъза преди ножа да опре до кокала или дори отреже някой и друг крайник... Не си признава истината за самия себе си, дори не си задава сериозно въпроса добре ли живее, може ли да живее по-добре, КАК да бъде по-добър човек.. Единствено за оплюването живее, гордостта му се крепи не на личните постижения, а на чуждия провал. Това е и причината разбира се, поради която тя е толкова крехка.. А омразата толкова голяма. Истината винаги се компенсира с отрицателна емоция, с която боклука си е съвсем наред стига никой друг да не забележи причината поради която се чувства така. Ако дадеш на боклука да разбере, че осъзнаваш какво се случва тогава започва борба за надмощие, едно дебнене и куп долнопробни номера, които най-често не си заслужава да търпиш, защото освен ако не си притиснат в ъгъла или ти е прекалено скучно, няма рационална причина да бъдеш в такава ситуация. Социалния статус се влияе много, мноооооооого от способността да назовеш очевидно човек в трудност или с по-слаби социални умения "мизерник", "луд", "странен", "идиот" и прочие. Съжалявам за обидните думи, но не се сещам за други. Повърхностно е да не се нарекат нещата с истинските им имена. Такива "самотни" мисли имам, че много често ми нахлуват емоции, че съм лоша и започвам автоматично да се чудя какво ми липсва. 

 

Това е общественото положение, което влияе на междуличностните отношения в семействата. Ако хората останат безпризорни за тези неща отвън, те нахлуват вътре в тях и между тях, и започват да управляват всичко. Аз лично съм на път да се откажа от каквото и да е общуване с моите роднини, защото историята с тях, общуването с тях, "познаването" с тях ми носят най-вече огорчение и ограбване, с голям минус, и вътрешни липси естествено, с които ще трябва да работя цял живот. Знам че съдбата мисли за всеки и не винаги това от което се нуждаеш се намира там, където трябва. И вярата е всичко. Затова пък от друга страна защо да продължаваш да чукаш на врата, на която никой не отваря? Ами достойнство, ами чест? 

 Може да е несъзнателно, но са ме потъпквали много пъти в опитите да се сприятеля с тях.. И когато се опитвам да съм искрена докрай се почва "какви ги говориш", избягващо "ти не си добре", "говориш прекалено много", ядосват се и започват да ме мислят за враг, без да виждат истинските ми намерения, просто защото те така са свикнали да си общуват. Да си подмятат по някоя истина, която им е мъчна за признаване в спор, за да приключат разговора. И да, като тегля чертата, обидена съм! А може би както казва Мърфи, ако всички са в насрещното, значи ти си..

[nerissa]

Krisi 9 при мен не е точно такава ситуацията.  Просто по някакъв начин успяват чрез манипулация да ме поставят в позиция Нямаш избор. И това е отвратително.