Споделяне на информация за личния ни живот с кого и колко

[Калисто]

Здравейте, съфорумци 

Няколко дена съм се заровила в четене и размишления за личните граници и информацията, която споделяме с другите. Затова създадох тази тема: искам да чуя мнения, преживявания...затова как определяте личните си граници, как ги усещате(емоции, чувства), как ги отбранявате. Каква е вашата реакция/ последващи действия/, когато някой съсед, колега, роднина /който не чувате по 5+ години/, започва да задава въпроси от сорта на: откъде си, какво образование имаш, работиш ли и какво, колко получаваш, ако не работиш защо/при всяка среща питане започна ли работа/ къде ходиш, какво правиш с кой си делиш времето..... и списъкът може да бъде удължен още 

Ще споделя моето си  виждане: До преди около 2-години, с всеки, който ме спре и попита всичко си казвах и да имах неприятни емоции и преживявания. Обаче, когато преди доста години, започнах да се развивам, да отстранявам криви убеждения стигнах и до областта наречена лични граници, изледвайки, я открих пропуски, които са ми осигурили не позитивни мисли и чувства...Едно от нещата да имам поведение тип "казвам  всичко, което ме питат" е, че вярвах, ако не отговориш на всички въпроси хорски, ти си нелюбезен, невъзпитан....това са ми го повтаряли до откат вкъщи Смятате ли, че когато запазваш мълчание си нелюбезен, груб? Хората, които обикновено ме обстрелват с въпроси, са такива, които нямат някакво влияние и участие в моя живот, но срещам ежедневно или периодично, които казват, че питат "ей, така" аз на това му викам празно любопитство. Аз споделям определена информация /факти/ по интуиция /усет/, с някого мога да си кажа на 100%, но на друг съм много по-скромна в приказките или пълно мълчание.

Бях чела, че чрез информацията, която споделяме с другите, те могат да създадат енергийни връзки без наше знание и участие. Вярвате ли в това твърдение?

Имала съм моменти в които като се сетя за някого и започна да си мисля, че не съм го виждала и т.н толкова ми прималява, че чак усещам че се унасям на дрямка..Грубо ли ви се струва да кажеш на някого без коментар или да подминеш въпроса му с мълчание? Как поставяте такива хора на мястото им и как им показвате, че единствено ще се поздравявате?

Редактирано Февруари 15, 2019 от Калисто

[kipenzov]

А замисляла ли си се, че ,,изискването'' да споделиш повече лична информация не произтича от отсрещната страна в разговора, ами е продукт на несъзнавана лична нужда?

На мен лично ми трябваше доста време да се усетя, че заявяването на интерес към моя живот доста често е просто ,,от куртоазия''. Повечето хора са прекалено заети да оглеждат суетно себе си, за да ги интересува животът на другите. 

А пък тези, които проявяват ,,нездрав'' интерес, ако те е страх да се впуснеш в комуникация, ги ,,отсявай'' без задръжки. Решението си е твое. Но пък един човек, който цял живот ,,минава между капките'' накрая се оказва ,,на сухо'', :)

Страхът определя границите, в които живеем, според мен.

 

 

[Велина Василева]

На въпроса "как определяте личните си граници, как ги усещате(емоции, чувства), как ги отбранявате?", бих отговорила, че това е въпрос на гледна точка, при която – реакциите ни, в даден момент, са свързани с научаването на определен житейски урок.   Животът, на Земята, привидно изглежда като борба, но Бог е създал Живота, във Вселената, като Хармония и когато намерим тази Хармония, в отношенията си с Бога и с хората – ние няма да умираме. Така е съгл. Христовото Учение.

Засега, на Земята, всеки реагира както може, към дадения момент и е прав, за себе си. Но милосърдието се изразява, в това – да схванеш, че всеки дава най-доброто, от себе си – според текущите си възгледи – независимо как изглежда това "добро", на другия човек; то е добро само за единия, но за другия – не.

В този смисъл, много често, точно мълчанието е най-добрият отговор, защото хората са на различно ниво на разбиране на живота (и затова, те изобщо не се разбират, помежду си). В смисъл такъв, че при общуването – в едни и същи слово-форми – всеки от нас – влага различно съдържание; различни чувства (в зависимост от  достигната, от него, степен на емоционална интелигентност).

Човек трябва да бъде много широко скроен, ако иска да има приятели и да ги приема (т.е. да ги търпи, ако се налага), без да се спира на недостатъците им. Животът, чрез страданията, неминуемо изглажда всички недостатъци на хората (и всеки от нас малко, или повече, ако е умен – е опитал, това).

В общия случай, обаче – стига човек да си извлече правилната поука, от дадено общуване – няма погрешна реакция (а има преживян житейски опит). Да,  твърде често, този опит е горчив (докато се научим първо да уважаваме чуждата ментална неприкосновеност и после да браним своята). Как? Ето, като си мисля, така: "Мен изобщо не ме интересува как мисли даден човек (защото, например, засега, той мисли, както би мислило едно възрастно бебе), но мен ме интересува как той страда. Това е важното, за мен."

Обаче никой друг не е длъжен да мисли така, ако това не го устройва. 

Защото всичко преживяно е полезно. Ние сме дошли на Земята (като духове, в материални тела), за да преживеем противоположностите на Живота. И така, от опит да разберем, че смисълът на взаимните неразумни отношения (при които ние, от позицията на егоисти – не се интересуваме, от това – как се чувства и колко страда нашият привиден "враг") – е постепенно да достигнем до ДОБРОТО; т.е. да достигнем до взаимните разумни отношения, между хората (независимо колко дълго време, би ни отнело, това). 

[Кон Круз]

преди 4 часа, Велина Василева каза:

Човек трябва да бъде много широко скроен, ако иска да има приятели и да ги приема (т.е. да ги търпи, ако се налага), без да се спира на недостатъците им. Животът, чрез страданията, неминуемо изглажда всички недостатъци на хората (и всеки от нас малко, или повече, ако е умен – е опитал, това).

Определено.

[kipenzov]

В предния ми пост бях твърде лаконичен, а това определено е портал за навлизане на двусмислието на тълкуването на думите ми, ще се опитам да поясня какво исках да предам като изводи от собствения си опит. Отделно, тъй като има два варианта да допълня градивно поста на Велина, ще използвам не подкрепа на тезите и', а ще спомена различна гледна точка.

Дълбоко в несъзнаваното ни, в процеса на ,,живеене'', като входяща информация /дали сетивно, дали интуитивно, дали чувствено и после интелектуално преработено/ сме избрали система от убеждения, в по-голямата си част - несъзнателно.Тези убеждения се проявяват като вяра в някаква стрктура на реалността. Аз поне, в живота си по-често срещам хора, които са възприели йерархична организация на тази ,,структура'', като ,,на върха''  се намира един вездесъщ субект. В различните религии има различни имена, понякога и същност, пък и природа / напр. Шунятата, Пустотата, при адвайта веданта/. Всичко предносподелено е за това, че тези ни убеждения влизат във връзка с друг вътрешен, паралелен процес - формирането на морално-ценностна система. Така се образува нещо като оценъчна система, по която Азът синхронизира изборите си. Ако попиташ - Да, според мен азът е носителя на волята да избираш, а не съзнанието.

Тази оценъчна система определя богатата палитра от вътрешно-психични преживявания. Защото входящата информация от външната среда попада в предсъзнаваното част от съзванието ни, където я обработваме-оценяваме и под формата на избор на действия /това включва и оценката на чуждите действия/ се проявява в последващата ни реакция на външните стимули. Не му е мястото в тази тема на коментара за вътрешните интуитивни стимули, според мен.

От така описаната ми позиция няма как да не подкрепя твърдението на Велина, че най-доброто, т.е. градивното, е да откриеш Хармонията.

Но противотезата ми е, че тази хармония е синхронизирането на оценъчната система с реалните обстоятелства в живота ти.

Ако си възприела концепцията за Бог в убежденията си, то имаш достанъчно примери за морално-ценностни системи, които да приемеш за своя. Но не забравяй, че има поне два вида морални системи.

Пример за едната е християнският морал, който явно е водещ при Велина и както личи и при мен, но не в толкова идентична степен. А пример за дргият вид е древногръцкият морал, където слабостта, бедността и грозотата са отхвърляни като добродетел.

Егоизмът не е лошо нещо, както няма отрови, ами има дози. Ако има Бог / в което вярвам/ , то има творческа идея зад проявената форма на съществуването на живота. И след като съществувам, то в мен има Божествена частица. Аз съм аз,  защото се самоосъзнавам като аз. А за да съм в синхрон с мислите и чувствата си трябва да опозная и да се сприятеля с основното ми проявление в света - моето его. Защото без обособен и солиден център на изборът на действията ми с какво бих допринесъл в повече за реализирането на божествената идея за съществуването, освен само със съществуването си както са животните?

Та, Калисто, в този ред на мисли, в предния ми пост исках да кажа, че не е нужно да се обръща толкова внимание на това как ни възприемат другите и да се чувстваме задължени да бъдем учтиви. В комуникацията с другите разбираме голяма част от това какво сме, но тази опитност се трупа и без напрежението от непременността и изкуственото поставяне на граници и чувството, че трябва да се бориш, за да ги отстояваш. Просто при синхронизиране на мислите, чувствата и действията изчезва и вътрешното усещане за страх от преминаването на границите ти.

А че се осъществяват енергийни връзки при контакт с хората - ми то това е същността на самата комуникация. Друг е въпросът могат ли да ти точат енергията, защото въпросната енергия като проявление, което могат ,,да ти точат'' е личното ти внимание. На това се базират всички манипулации!

Надявам се, че въпреки обстоятелствеността ми съм бил полезен!

[Донка]

Благодаря! Проблемът е много актуален и за мен. Доста години съм се блъскала в тази примка и съм влачила последствията от прекалена откритост. Сега осъзнавам, че това е въпрос на душевна и психическа хигиена - не само за нас лично, но и за хората, които проявяват любопитството. Излишната информация, която даваме за себе си, товари и тях с отговорност за нейното съхраняване и ползване. Тя е и доста сериозна съблазън. 

Напоследък имам чувството, че Небето ме изпитва доколко съм научила този урок, поставяйки близо до мен човек, който с добри намерения и желание да научи нещо полезно за себе си, не се усеща как прекрачва границата. Осъзнах и изпитах на практика каква е добрата реакция в този случай. С усмивка, блага дума и искреност обяснявам, че не мога да споделя нещо, което искат от мен. Не давам обяснения за причината. просто нямам готовност и това е. Ако човекът настоява, пак спокойно и с усмивка - като на упорито дете - обяснявам, че настойчивостта няма да постигне нищо, освен да ме накара да избягвам контактите. Добавям, че човекът е свободен да ми се сърди - но това е моето усещане и решение. 

Пример от днес. Попитаха ме как точно аз правя житния режим. Аз си имам принцип от години - не споделям нищо за моя начин на постене. Запечатал ми се е от една беседа съвет от Учителя - когато постиш, никой да не знае. Учителя също така е постил - никой не е знаел, освен жената, която се е грижела за храната му, но тя е пазела деликатно мълчание до самото му заминаване. Отговорих, че ще разпечатам материал за Житния режим и ще и го дам. Последва втори въпрос - а ти точно какво правиш? И тогава споделих, че това не мога да го споделя, зашото то ми е много личен момент и нямам готовност да го споделям. Човекът помълча и каза, ами тогава ще взема материала... 

 

[kipenzov]

преди 15 часа, Донка каза:

.....

Напоследък имам чувството, че Небето ме изпитва доколко съм научила този урок, поставяйки близо до мен човек, който с добри намерения и желание да научи нещо полезно за себе си, не се усеща как прекрачва границата.

... 

 

И аз благодаря за топлата реакция на "разтегленото" ми аргументиране!

Но, да ти кажа, че синхроничността на "изпитващото те Небе" не те преследва само в цитирания случай, 

Доколкото успявам да се опознавам, моя милост е също такъв патологичен случай на човек, който не усеща прекрачването на личните граници

[Калисто]

Велина Василева, съгласна съм с теб, че мълчанието е добър "отговор" и ми е нужно да отработя тази реакция.

Kipenzov, може да си дал подробен отговор, но ми беше интересно :) Съгласна съм, че вниманието ни свързва енергийно,  с другите, както и страха или, която и да е емоция, обаче аз смятам че насочвайки, внимание към мен дори и в обикновен разговор, в който се коментират факти от моя живот, този/тези някои се закачват за мен дори и аз да не ги отразявам 

Донке, радвам се, че сподели лични преживявания. Примерът ти със житния режим е хубав, защото показва, че човек, когато е в унисон с интуицията си отказва достъп до конкретна информация.

На мен лично ми е неприятно  да ме обсъждат, този и онзи, защото всеки си има път индивидуален. Ще дам пример: Някой си решил, че не ме виждал отдавна и почва да пита в чужбина ли беше, на болница ли, или си седиш у вас Отговарям аз, че сме се разминавали и приключвам. След доста време, прибирайки се към нас, чувам следното: ти знаеш ли, че споменава името ми, ами тази жена хич не излиза със седмици от тях, при което от другата страна малко здрав разум :) ами ти да не я следиш 24/7.... при което, подалия "стръвта" каза оо тя е много саможива, може и да си има някакви психични отклонения  Този, дето ме окраси бе същия, който ме подпитва, кога му падна ... еее как да не му тегля една на него и на други такива. Никой не е по 24 часа с мен да знае какво, как и защо. Може и да не съм дорасла да подминавам  такива мухабети, ама за мен това е негативна енергия насочена спрямо мен. Аз затова пуснах темата, за да чуя различни мнения, преживявания. Защото, имам  и още примери, както и вие, искам всеки да си знае мястото, когато му го посоча :) в нашите взаимоотношения. 

[Калисто]

Alexeo,  кои въпроси са недопустими и защо мислиш така. Благодаря за мнението 

[Орлин Баев]

Дълго време в живота си не споделях реално нищо свое съкровено. Първо, защото бях мега задръстен и аз самият нямах достъп до него поради купищата страхове и второ, дори да се промъкваше някаква част от Мен към социалното ми его и персона, поради огромния страх от унижено отхвърляне. След време изчистих доста и тогава пък станах свръхразкрит, с всички. Съответно, много ценни и качествени приятелства и хора се появиха, както и мноо неразбиране и усещането, че съм дал най-дълбоко ценното си на тотално неразбиращи, невиждащи и низвергващи го. Та, стигнах по някое време до нещо като баланс - много отворена и изцяло сърдечна искреност пред които я виждат и резонират. Пред другите: отново обич отвътре, а отвън, с мярка и по адекватен начин, доколкото и аз и те имаме реално нужда и ако и както. Като в библията: бисерите, на виждащите ги със сърдечните си очи, а на грухтящите (но офенс) ярма и трици, а отвътре отново обич. Поне принципът е такъв - а че сме малки хорица с тонове кусури, така си е...

Редактирано Февруари 19, 2019 от Орлин Баев

[kipenzov]

Не знам доколко ще е полезно на темата, но ще цитирам прощалното писмо на Габриел-Гарсия Маркес:

 

„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.
Покажи на приятелите си какво означават за теб.“

Редактирано Февруари 19, 2019 от kipenzov

[Калисто]

В 20.02.2019 г. at 0:34, Alexeo каза:

Целта на малкия разговор (small talk) не е непременно да се събере много информация, а да се покаже добронамереност и да се уверим в добронамереността отсреща.

С това съм съгласна напълно :) Възможно е да има една неумелост, когато иска някой да завърже разговор, но ще си призная много вероятно аз  не бих направила по-уместен опит за заговаряне... всъщност ще си стоя пасивно, въпреки че проявам интерес спрямо нечия личност. Сигурно има част от мен, която е разярена, че другите имат смелостта да направят крачка напред, дори и тя да бъде единствена и да получим отказ. Мненията, които прочетох до тук ме накараха да се замисля, да погледна от друг ъгъл. Благодаря, че споделихте нещата от височината на вашата камбанария :)

Alexeo благодаря, че спомена за small talk, смятам да попречета, за да се обогатя... да изпробвам нещо ново 

[mecholari]

Според мен, проблемът е енергиен, енергетически. Създаваш образ за собственото си "Аз", след което си длъжен да го устояваш. Това е капан, защото по същността си Духът е безформен, той е като водата, която заема съда, но на практика може да заема друга форма. Има елемент на изненада, трансформация и промяна, самата вода капка по капка разрушава камъка с постоянство, тя е воин, който не търпи ограниченията. Някой да те "познава' е илюзорна мрежа за сигурност, която се установява във взаимоотношенията. Това е вид програмиране и затова в определена компания изразяваме черти, които не са ни присъщи. От изискването на другите … Какво е тогава свобода? Елемента на скритост и непроявеност, тайна и неизказаност. Единствено пред Бога сме голи. Не случайно сме въвели "тайната стаичка", където общуването е само между Бог и човек, защото който и да влезе там ще оцапа. Неслучайно Учителя дава и "Т.м", тайна молитва, където в синхрон с Бога получаваме и тайнствена обратна връзка, наречена "себепознание".