Странна птица

[KremenaDimitrova]

Здравейте.Става дума за мой колега от работа.Наблюдавам тенденция да се държи грубо единствено с мен.Осезаема разлика в отношенията.На тийм билдинг сме имали контакти,сексуални,няколко пъти. С всички други хора е разговорлив.Усмихва се,наблюдавам го как се държи с колежките.Спокойно,ведро.А с мен е дръпнат.В същото време в ситуация,в която бяхме близо имаше едно много интересно докосване по ръката ми,погали си ме направо.Като изляза от помещението,в което сме,видях,че ме търси с поглед.Когато се срещнат очите ни обаче,бързо отбягва зрителен контакт.Правех плахи опити за разговор,беше лаконичен.Възможно ли е да има интерес при такова държание ? Има ли хора,които се държат така темерутски,дори да изпитват нещо към теб и на какво се дължи?

[Guest Кермит]

преди 2 часа, KremenaPetrova каза:

Възможно ли е да има интерес при такова държание ? Има ли хора,които се държат така темерутски,дори да изпитват нещо към теб и на какво се дължи?

Здравей,

Има интерес, несъмнено! И той не се простира далече от чистото сексуално подчиняване, когато му хрумне.

На какво ли се дължи? - какво значение има...

Ти не си уважавана, обичана, ценна и значима. На твое място моментално бих изчезнал и прекратил всякакви взаимоотношения. Повярвай, няма да завършат добре, ако не избягаш. Казвам ти го от позицията на свидетел надесетки подобни истории, донесени в кабинета с едно изумление, което подобава на среща с извънземни. Довери се на наблюденията ми (а и на всеки колега, предполагам) и бяяягааай!

[Донка]

Цитат

.На тийм билдинг сме имали контакти,сексуални,няколко пъти. 

1. Има едно златно правило - човек да не започва сексуални контакти на работното си място. Възможно е да намери своя партньор там, но първо отношенията да са дълбоко приятелски и колегиални, после, вън от работното място (тийм билдингът НЕ Е  вън), отношенията могат да се развият, но така, че и двамата да са убедени, че това не засяга професионалните им отношения и работата. 

2. Малко ми е трудно да схвана какви са били сексуалните контакти и как са възникнали, след като няма връзка на духовно ниво. Ако наистина са такива, присъединявам се към Георги Балджиев. 

[Ines Raycheva]

Съгласна съм с Донка и Георги. 

Освен болка, не виждам какво друго могат да акумулират такива отношения. 

Всъщност ти се дават, за да прегърнеш и заобичаш искрено себе си, цялостта си, която сега не виждаш съвсем. Да се запиташ: "Това ли заслужавам, наистина? Такива отношения ли искам?" 

Забелязала съм - през своя опит, и през разкази на други хора, че в такива взаимоотношения влизат хора, с илюзорната надежда, че нещо ще се промени и те, давайки и давайки от себе си, ще помогнат на другия да започне да обича по здрав, а не болен начин. 

Да, но всъщност зад това седи една жертвеност, едно послание за "мачкай ме, прави каквото искаш, стига ми присъствието ти да ме грее като Слънце". Една просия седи. Аз нямам любов и прося от теб! Наистина присъства този модел и аз съм го виждала - И усещала. 

Не знам дали ще ни послушаш или ще изживееш онова, което сме ти написали - изборът е твой. Но те съветвам наистина да си зададеш искрено въпроса - "Такова отношение ли смятам, че заслужавам?" 

[KremenaDimitrova]

преди 3 часа, Донка каза:

1. Има едно златно правило - човек да не започва сексуални контакти на работното си място. Възможно е да намери своя партньор там, но първо отношенията да са дълбоко приятелски и колегиални, после, вън от работното място (тийм билдингът НЕ Е  вън), отношенията могат да се развият, но така, че и двамата да са убедени, че това не засяга професионалните им отношения и работата. 

2. Малко ми е трудно да схвана какви са били сексуалните контакти и как са възникнали, след като няма връзка на духовно ниво. Ако наистина са такива, присъединявам се към Георги Балджиев. 

Стигна се,защото отношението му към мен беше друго и аз смятах,че това е началото на връзка.Никога не слагам каруцата пред коня,но изглупях и се подадох на първичните срасти.Честно казано много ме нарани тази промяна в отношението му .Пълна липса на уважение към мен.Доста зле се отрази на самооценката ми.А за случката мисля че е показателна,че нещо в моята самооценка и самоуважение наистина куца.

[KremenaDimitrova]

преди 1 час, Ines Raycheva каза:

Съгласна съм с Донка и Георги. 

Освен болка, не виждам какво друго могат да акумулират такива отношения. 

Всъщност ти се дават, за да прегърнеш и заобичаш искрено себе си, цялостта си, която сега не виждаш съвсем. Да се запиташ: "Това ли заслужавам, наистина? Такива отношения ли искам?" 

Забелязала съм - през своя опит, и през разкази на други хора, че в такива взаимоотношения влизат хора, с илюзорната надежда, че нещо ще се промени и те, давайки и давайки от себе си, ще помогнат на другия да започне да обича по здрав, а не болен начин. 

Да, но всъщност зад това седи една жертвеност, едно послание за "мачкай ме, прави каквото искаш, стига ми присъствието ти да ме грее като Слънце". Една просия седи. Аз нямам любов и прося от теб! Наистина присъства този модел и аз съм го виждала - И усещала. 

Не знам дали ще ни послушаш или ще изживееш онова, което сме ти написали - изборът е твой. Но те съветвам наистина да си зададеш искрено въпроса - "Такова отношение ли смятам, че заслужавам?" 

Определено се държах човек,който не се обича и уважава...не знам как очаквам другите да го правят.Та аз му показах с поведението си,че може да прави каквото желае с мен ,аз пак съм там и чакам малко внимание.Направо си се обезцених и се срамувам страшно много как тичах след него като паленце. Това е,с което останах като чувства страшен срам и разочарование от себе си.

[Ines Raycheva]

Току-що, KremenaPetrova каза:

Това е,с което останах като чувства страшен срам и разочарование от себе си.

Е, каква работа ти върши точно това? 

Все едно родителите да са разочаровани и да ги е срам, че 5-месечното им бебе не може да ходи...

Ти си голям човек и си вече родител на самата себе си - и по-точно на онова мъничко хлапе в теб - на малката ти. Можеш да бъдеш търпелив, обичащ, подкрепящ родител - е, паднала си сега, ударила си се, боли те, но това не е повод да наказваш себе си. Нали ти трябва опит, за да се научиш да ходиш, без ежедневно да падаш по нос.

 

ВЕЧЕ знаеш повече за себе си отпреди, бъди благодарна! Всеки човек, който срещаме, всяка ситуация, ни учи, дава ни едно рамо да опознаем себе си! Оттам и света, другите, отношенията ни с тях. 

 

Бих препоръчала няколко психотерапевтични срещи, за да поработиш, да усетиш това вътрешно дете, връзката ти със самата теб, ценностите ти, някои от които може още да не си разбрала.

Също така да преоткриеш свои хобита - прави неща, които са ти приятни, движи се, разхождай се, танцувай, пей. Имай и време да останеш сама със себе си, приемайки емоциите си, усещанията си, давайки им свободата да бъдат. Няма място за срам и разочарование там - каквото е, нека е, ценно е при ВСИЧКИ положения!

[Полина Юлиева]

Здравей Кремена,

Забелязала ли си как хората често започват да се държат с теб покровителствено, да те критикуват, да те наставляват и да подминават чувствата, които изпитваш и които търсиш начин да споделиш? (Почти както колегата ти е демонстрирал пренебрежение и незачитане.)

Това не е случайно и сигурно можеш да се сетиш за доста ситуации, в които другите са се отнасяли с теб, все едно не си важна и значима. Тази сякаш повтаряща се ситуация, която не знаеш как да промениш, се дължи на сложни психологични механизми, които определят отношенията ти с хората по принцип (особено с важните за теб хора) .

От поста ти е видно, че имаш чувства към твоя колега (също така допускаш от реакциите му, че и той не е безразличен към теб) и би искала да намериш начин да можете да комуникирате тези чувства с уважение и зачитане. Би искала да срещаш уважение и в останалите сфери от живота си. Един начин това да се стане реалност е психотерапевтичният - като с помощта на специалист постепенно успееш да разгадаеш и преодолееш психологичния механизъм, който причинява затрудненията ти. 

[KremenaDimitrova]

преди 1 час, Полина Юлиева каза:

Здравей Кремена,

Забелязала ли си как хората често започват да се държат с теб покровителствено, да те критикуват, да те наставляват и да подминават чувствата, които изпитваш и които търсиш начин да споделиш? (Почти както колегата ти е демонстрирал пренебрежение и незачитане.)

Това не е случайно и сигурно можеш да се сетиш за доста ситуации, в които другите са се отнасяли с теб, все едно не си важна и значима. Тази сякаш повтаряща се ситуация, която не знаеш как да промениш, се дължи на сложни психологични механизми, които определят отношенията ти с хората по принцип (особено с важните за теб хора) .

От поста ти е видно, че имаш чувства към твоя колега (също така допускаш от реакциите му, че и той не е безразличен към теб) и би искала да намериш начин да можете да комуникирате тези чувства с уважение и зачитане. Би искала да срещаш уважение и в останалите сфери от живота си. Един начин това да се стане реалност е психотерапевтичният - като с помощта на специалист постепенно успееш да разгадаеш и преодолееш психологичния механизъм, който причинява затрудненията ти. 

Сега се обърках още повече. Не разбирам кое точно в моето обръщение за съвет и помощ ме постави в позицията на човек,който да бъде критикуван.Не съм много сигурна дали съм единствената,която когато изпитва се поставя в позицията на...жертва така да си го кажа.Прави компромиси със себе си.Може би хората са си извадили изводи за мен по това,че ако имах висока самооценка и себеуважение щях бързо да разреша ситуацията- да си вирна главата и да продължа напред,казвайки си този човек не ме цени,не ме обича и уважава,с какво е заслужил моето внимание и усилия. А относно моя колега,направих опит за нормална комуникация,нищо досадно и прекалено.Това,че той се държи глупашки,не мисля,че е моя вина.Аз уважавам чувствата на хората и дори да не желая каквото и да било с някого,никога не бих се държала грубо и нетактично.Бих показала по нормален,ненакърняващ достойнството му начин,че няма как да се получи.

[Полина Юлиева]

Току-що, KremenaPetrova каза:

Не разбирам кое точно в моето обръщение за съвет и помощ ме постави в позицията на човек,който да бъде критикуван

Точно това е най-ценното, което човек научава от психотерапията! Тя ще ти помогне да разбираш - и не само в този случай, но и по принцип. 

Иначе ще трябва да питаш във форума за съвет при всеки несподелен поглед и докосване...

[д-р Тодор Първанов]

Кремена, като млад  работих като психиатър. Тогава забелязах,че всеки който се обърнеше към нас, младите,  му поставяхме диагноза. Същото бе и с младите хирурзи/ май приятел бе такъв/ , обърнеш ли се към тях, винаги ще намерят нещо което да  искат да ти отрежат.В нашата гилдия, младите, също не правят изключение, винаги ще ти намерят някаква причина, да  те изпратят на психотерапевт/ повярвай ми, и аз да отида при някой от тях и мен ще ме изпратят на психотерапия, още повече, след този ми пост/. 

Не вземай тези съвети много на сериозно. Живей си живота, забавлявай се, прави нови неща и следвай съвета на Боб Марли - Истината е, че всеки един човек ще те нарани. Просто трябва да намериш тези хора, заради които си струва да страдаш." Боб Марли.

Редактирано Октомври 9, 2018 от д-р Тодор Първанов

[KremenaDimitrova]

Отраснах при моите баба и дядо.Родителите ми се разведоха,когато бях в детската градина.В първите 7 години от училище бях в клас,в който не се чувствах равна със съучениците си.Те ми се виждаха по-отворени,по-добре изглеждащи,по-популярни,колкото и глупаво да звучи сега това.И до ден днешен имам такива мисли в главата си.Винаги се опитвах да се вписвам в групичките на готините,на лошите,на самоуверените,противопоставящите се.А аз по природа – усмихнато,жизнерадостно дете,обичах да играя,да се смея,но пък много фино,срамежливо,скромно и притеснително хлапе,не можех да отстоявам себе си,не знаех как да кажа не.Преди всяко важно за мен събитие не можех да спя,тревожех се,съмнявах се дали ще се справя.И досега съм си такава тревожна, преанализираща. Натискаха ме да уча здраво,отнасях много подигравки за това,че живея при баба си и дядо си,за начина,по който ме обличаха и т.н. и аз се тормозех,въпреки че се стараех да съм cool.Всички тези фактори създаваха в мен комплекси.След 7 клас смених училището.Изкарах доста добри оценки и попаднах в  паралелка на умни и интелигентни,толерантни хора.Олекна ми.Имах щастливо тийнейджърство. Пораствах,разхубавих се.В училище постоянно се стремях да създавам около себе си кръг от хора,с които да се впускаме в авантюри,да грабим от живота с пълни шепи,да бъдем ‘готината’ групичка,които не позволяват на системата да им заставя как трябва да мислят,които имат много интереси,слушат хубава музика,не слушат в часовете,не желаят да пишат домашните,които им се струват безмислени ,закъсняват за час и т.н.Обичах да живея на мига,постоянно да си създавам поводи за веселие,живеех ден за ден,мразех да поемам отговорности и не се замислях за бъдещето.Всички решения за мен взимаха родителите ми- и до днес не обичам да взимам сериозни решения,чувствам голямо напрежение от това.Не мога да ви опиша удоволствието,което изпитвах като водех този начин на живот.Най-щастливият етап в живота ми.В същото време вкъщи доста ме натискаха да уча и аз наистина се стараех много,но с лека досада.Бях добра ученичка,любопитен човек съм и поглъщам интригуващата за мен информация с кеф,но ако е нещо,което не ми доставя удоволствие е истински товар и едва намирам сили да го свърша.Обичам да контактувам с хора,но изпитвам удоволствие да влизам в контакт само с тези,които в моята глава са интересни – бохеми,харизматични личности,с плам,силни,с позиция,дори леко отвъд нормите.С останалите дори ми е досадно да влизам в каквито и да било разговори.Не се и опитвам.Влюбвам се силно,обичам силно,привързвам се лесно,бурни чувства бушуват в мен,човекът се превръща в най-вълнуващата искричка в моя живот,ако нещо не е както трябва помежду ни съм като болна, изживявам драматично ,да поясня – от училище обичам хората,които са актрактивни визуално,носят лека доза опасност в себе си,мъжкари,да ме превъзхождат интелектуално,остри камъни,крастави магарета…абе в най-лошия тип.Защото за моята чувствителност това е сто процентова гаранция за болка.Чепат човек съм,избухлива,но ми минава след минути,обичам точни отношения с хората и се старая да спазвам думата си .Ако стана доминиращата фигура във връзките си,губя интерес.В същото време често съм плаха,страхлива,много компромисен тип човек,нямам стабилно установени ясни граници,които да отстоявам с цената на всичко,бих отстъпила само и само отношенията ми с човека,с когото съм да се запазят добри.

Започнах да уча сериозна специалност,много учене,много усилия,много нерви.Старая се не защото съм свръх амбициозна ,а защото искам да бъда нещо в този живот.Да имам постижения зад гърба си.Да имам добра професия.Така ми е втълпено.Първата година в университета за мен беше досада – липсваше ми искричката,която да ме разпали.Ежедневието ми беше натоварено и скучно.Моят обичан начин на живот…нямаше и помен от него.Почувствах се самотно и празно,демотивирано.Честно казано…колкото и глупаво да ви звучи,истински ме радват не постижения,а изживявания.Хората в университета ми се сториха по моите критерии не от моята порода.Тръгнах на море с една компания преди няколко години,помня мисълта,предшестваща първата ПА – чувствам се сама и това чувство не ми харесва,не съм щастлива напоследък,всичко е различно,баба ми и дядо ми са толкова далече от мен,така имам нужда до говоря с тях,да ги прегърна и последва първият ужас.След това минаха години и преди няколко месеца след стресов период ,първата работа,започнаха паник атаките.Не мога да остана да спя сама в апартамент,защото се страхувам,че ако ми се случи няма да има кой да бъде до мен.И то не кой да е,а някой от моето семейство,защото от другите хора се срамувам,да не е изложа.А това да бъда сама в такъв момент е равносилно на кошмар за мен.

Напоследък само се лутам,често се чувствам депресирано, изпитвам страх от обвързване вече,заради глупавия ми страх да бъда сама,далече от семейството си,със собствен живот,който съм взела в своите ръце.Не виждам в брака,в бъдещето кой знае какво щастие,напротив виждам ги сложни,трудни,искам наистина да мога да ги погледна по начин,който да ме радва,но не мога.Животът вече ми се вижда доста сложен.Имам чувството,че другите хора са доста по-зрели и силни от мен,а аз съм наплашена и скована.Искам да бъда щастлива,но не знам как и какво ми куца,защо не мога да бъда смела,силна и самостоятелна.Защо последните години имам чувството,че не съм истински щастлива,защо започнаха глупавите паник атаки.Това,че не съм човекът,който искам да бъда толкова ме разочарова,а и това ,че покрай тези ПА не мога да водя живот,в който да не мисля как да бягам от ситуации,от места,от хора,а напротив…да се наслаждавам и да бъда уверена в себе си.

[д-р Тодор Първанов]

,,Защо последните години имам чувството,че не съм истински щастлива,защо започнаха глупавите паник атаки,,

Паник атаките, нямат нищо общо с щастието.Човек е щастлив, само когато дава.От поста ти личи,че ти си на другия полюс, искаш, само да получаваш от живота.За това, идват и ПА- те са, само проява, на стреса, който възниква в теб ,от разминаването между твоите убеждения, желания  и начин на живот и реалността.Мозъка ти, чрез стресовата реакция, иска да ти помогне да се адаптираш, за това ти дава тази енергия, която ти усещаш като ПА и се плашиш от нея.Но, ти нямаш правилните убеждения за да я впрегнеш и употребиш за свое добро  Нейният застой, прави атаката.

 

,,Това,че не съм човекът,който искам да бъда толкова ,,

Не знам какъв човек искаш да бъдеш, но ако искаш да бъдеш, човека ,които си била- един незрял човек  и да нямаш паник атаки, то това  е невъзможно.

Трябва ти нов, съвсем различен модел на човек , който да изградиш  и станеш  много, много различна.Това, ако го правиш сама, ще отнеме няколко години.Моят съвет е, да потърсиш психотерапевт, ще стане по-бързо.

[KremenaDimitrova]

Току-що, д-р Тодор Първанов каза:

,,Защо последните години имам чувството,че не съм истински щастлива,защо започнаха глупавите паник атаки,,

Паник атаките, нямат нищо общо с щастието.Човек е щастлив, само когато дава.От поста ти личи,че ти си на другия полюс, искаш, само да получаваш от живота.За това, идват и ПА- те са, само проява, на стреса, който възниква в теб ,от разминаването между твоите убеждения, желания  и начин на живот и реалността.Мозъка ти, чрез стресовата реакция, иска да ти помогне да се адаптираш, за това ти дава тази енергия, която ти усещаш като ПА и се плашиш от нея.Но, ти нямаш правилните убеждения за да я впрегнеш и употребиш за свое добро  Нейният застой, прави атаката.

 

,,Това,че не съм човекът,който искам да бъда толкова ,,

Не знам какъв човек искаш да бъдеш, но ако искаш да бъдеш, човека ,които си била- един незрял човек  и да нямаш паник атаки, то това  е невъзможно.

Трябва ти нов, съвсем различен модел на човек , който да изградиш  и станеш  много, много различна.Това, ако го правиш сама, ще отнеме няколко години.Моят съвет е, да потърсиш психотерапевт, ще стане по-бързо.

Човекът,който искам да бъда е - да се събуждам без страх от тревожността и ПА

- да бъда смела,да спра да бъда толкова притеснителна и всяко нещо да ми се отразява,да бъда оптимист,да бъда търпелива към живота,но начинът ми на мислене е граден толкова време,как е възможно да го променя и възможно ли е въобще

- да се впускам в новото и непознатото не със страх,а с вълнение,да стана по-адаптивна

- и най-вече да започна да разчитам на себе си,да вярвам,че ще се справя с всичко

-да не се страхувам от самотата

[Донка]

А за даването и получаването? Интересен ми е отговора... 

Цитат

Човек е щастлив, само когато дава.От поста ти личи,че ти си на другия полюс, искаш, само да получаваш от живота.За това, идват и ПА- те са, само проява, на стреса, който възниква в теб ,от разминаването между твоите убеждения, желания  и начин на живот и реалността.Мозъка ти, чрез стресовата реакция, иска да ти помогне да се адаптираш, за това ти дава тази енергия, която ти усещаш като ПА и се плашиш от нея.Но, ти нямаш правилните убеждения за да я впрегнеш и употребиш за свое добро  Нейният застой, прави атаката.

Адмирации на д-р Първанов за тези думи - рядко срещана точност на определението! 

[д-р Тодор Първанов]

Първата стъпка е, да постигнеш това 

,,,

 да бъда смела,да спра да бъда толкова притеснителна и всяко нещо да ми се отразява,да бъда оптимист,да бъда търпелива към живота,но начинът ми на мислене е граден толкова време,как е възможно да го променя и възможно ли е въобще

- да се впускам в новото и непознатото не със страх,а с вълнение,да стана по-адаптивна

- и най-вече да започна да разчитам на себе си,да вярвам,че ще се справя с всичко

-да не се страхувам от самотата,,

 

Тогава, едва тогава, ще се успокоиш и мозъка ти, няма да ти дава толкова много адреналин,че да го усещаш като ПА.

Като вече ти е ясно, може сама да се опиташ да го постигнеш, може и с помощ от терапевт.

 

[Полина Юлиева]

Кремена, впечатлена съм как бързо се съвзе от объркването си и започна да задаваш истински важните за теб въпроси. Това е голяма и много смела крачка, с която казваш "Край на самозаблудите - време е да порасна, колкото и да се страхувам от това!" Решителността ти личи в начина, по който само за ден смени тона, изказа, "присъствието" си в дискусията. Браво момиче! Чака те труден път, но смелостта винаги се възнаграждава!