Страх ли ви е да обичате?

[Ines Raycheva]

Струва ми се, че разпознавам страха да обичаме, като страх от това да бъдем уязвими, да дадем "силата" на някого да ни нарани - сякаш този някой може да ни управлява, да ни вземе свободата... Това по моите представи всъщност не е любов - където има любов няма страх. 

 

Всъщност това видео ме наведе на темата отново - вижте как реагират животните. Отиват да се гушкат или да я ближат.

Толкова е трудно за нас, като хора, да сме непосредствени.

Да сме без някоя от всичките си защитни маски. Явно е толкова е страшно в представите ни просто да даваме и да получаваме любов. И толкова болно всъщност. Всичко, което е живо на тази земя страда точно от това - от човешкия страх да споделиш себе си, да обичаш безусловно, да си добър със себе си. Манията за сила и контрол, която съсипва. 

Защото ако си добър към себе си, няма вариант да нараняваш другите с думите и действията си, да не се интересуваш от тях и това, което... Оставяш. Живеем така, сякаш няма да си идем след няколко годинки (били те и 80, което пак е нищо време).

Ако обичаш себе си, няма да постъпваш насилнически и да рушиш и в теб, и в другите, защото това е Винаги едновременно. ВИНАГИ.

Децата и животните са учители на чиста Женска Енергия... Тази, която имаме да развиваме тепърва. И като гледам, сами ще превърнем нещо толкова просто и красиво в супер-сложен урок по преодоляване на самосъздаден страх.

Вие какво мислите относно страха да обичаме?

Изпитвали ли сте го, посрещали ли сте го?

[АлександърТ.А.]

Цитат

Струва ми се, че разпознавам страха да обичаме, като страх от това да бъдем уязвими, да дадем "силата" на някого да ни нарани - сякаш този някой може да ни управлява, да ни вземе свободата... Това по моите представи всъщност не е любов - където има любов няма страх. 

Това е хубава антиреклама на света от 20 век . И все още се разчита на силата , за оправяне на живота .Силата която естествено носи със себе си  страха , произвежда го .

Клипа е хубав , гледах го с удоволствие  . Благодаря . Не съм виждал , чак такова галене освен при котките . Хубав повод да се замислим за общуването . Е , може би , щото точно тази страна на котките не ми е по вкуса , съм скептичен за пренасянето ѝ в човешките отношения ....  Ставам нощес . Гледайки с едно око , виждам Пуханка на перваза , обикаля . А не се е весвала няколко дена . Давам ѝ паницата с храна . А тя ми се гали . Даже  се надига с предницата да се отърка с цялата тежест ,по осезаемо . Първо с шия  после и хълбок . Завъртя се два пъти , чак после отива на паницата . .  Добре е да се поучим . Но тя не ме пита съгласен ли съм , за нея не е важно .

Страха като че ли е основна причина да не обичаме . Но сме различни и за всеки е малко по различно . Например ако котката бе проявила интерес да се гали само когато съм готов за това . Щеше да бъде още една черта , на проява , на любовта . Щеше да  уважи  моите преживявания , без страх дали достатъчно ясно , съм разбрал за нейната обич .

Като си говорим за любов , за обич , имаме в предвид отношения най малко , на две същества .И ако изключим страха остава знаниято за обичта . Тогава не можем да се сърдим на никой . Тъй като , ако не го е страх , той така я разбира и така я проявява .

Редактирано Септември 23, 2018 от АлександърТ.А.

[Донка]

Страхът, според моите опитности, идва от незнанието и неумението да обичаме и любим (в духовен смисъл са различни). И като не знаем и не умеем, объркваме ги със сенките им. Сенките им ни носят болка и страхът ни предпазва от повтарянето на тази грешка. Така че и страхът си има ролята - докато се научим да обичаме и любим. 

Пример?

Ами масово се смята, че ревността е показател за наличието на любов, а стремежа да задържим някого или нещо в живота си на всяка цена - признак на обич. А те и двете са им сенки. 

За себе си да кажа, че напълно промених представите си за любовта и обичта тук - в Портала, докато четях беседите на Учителя и мненията на хората във форума, размишлявах, прилагах. Още се уча, но вече смея да си кажа, че съм уловила посоката... 

[АлександърТ.А.]

От страх не означава да трепериш .Може да изглежда точно така , егоизъм , равнодушие .Страха е най изобретателното нещо . Даже не трябва да му обръщаш специално внимание  и изглежда като естествена благословия към родата на засеклия те голф .  Лицемерието също е лице на страха , като двуличието .Криеш истинското си аз , да не го наранят . Снобизма го има, но какво от това . Какво като се страхуват да се заявят с мъничките си намеци за любов .То да обичаш , трябва да го научиш ,защото сме хора и други същества като нас няма .Човешката обич ние я утвърждаваме и учим света на нея ,

пп   Не се въздържах за този цитатат на Расвет, От вчера го гледам и е писан за тук

Цитат

Сега един човек може да ти говори за Бога, без да има тази любов в себе си. Онзи, който има това чувство на любовта в себе си, като те срещне той, ти ще почувствуваш тази любов, без да ти говори за нея. Той ще ти говори за съвсем други работи, но ти ще почувствуваш, че в него живее Божествената любов и се проявява във всичките му постъпки. Той никога не говори за тази Любов. Срещаш друг, който ти говори за Божествената Любов, но ти не я чувствуваш. Казваш: „Какво нещо е Божествената любов?“ Божествената любов може да се чувствува само, но не и да се разправя. 

Там ще бъде и слугата Ми 

 

Редактирано Септември 24, 2018 от АлександърТ.А.

[Донка]

Много хубава е темата! Благодаря, Инес! 

Страхът да оставя безусловната любов да ме ръководи, съм го изпитвала на времето и по друга причина. Това е страх от различността ни. Хората могат да бъдат противоположни по своя избор и усещания, и пак да се обичат! Но за това се иска специално осъзнаване на множествеността на Вселената. А нас масовата култура ни подстригва от малки "под горшок" - на всеки ни захлупва едно гърне на главата и всичко, което не влиза в него, се стриже. И всички носим еднакви прически на ума и желанията си. 

Има и още една страна - човек може да обича не само отблизо, и с физически контакт. Ние свързаваме любовта непременно със съжителство и съдействие. Затова възниква страх от неразбирателство и той прекъсва любовта. Ако такова неразбирателство е вероятно, може да се обича и отдалеч. Такава любов е в пъти по-качествена, отколкото търканията в ежедневните ситуации... 

[Ines Raycheva]

В 25.09.2018 г. at 1:33, Alexeo каза:

То донякъде зависи от нас самите.

Защо донякъде?

 

В 25.09.2018 г. at 1:25, Alexeo каза:

Като се замисля, някои от най-лошите хора, които ми се е случвало да познавам, все много са говорили за (християнска или друга) обич

Един мой преподавател на времето ми каза едни много простички думи, но тогава сякаш за пръв път ги Чух: "Инес, не слушай хората какво говорят, гледай ги какво правят."

В 24.09.2018 г. at 14:16, Донка каза:

Има и още една страна - човек може да обича не само отблизо, и с физически контакт.

Това е най-прекрасното! Но пуст егоизъм, искаме си вниманието, говоренето, докосването... Не че винаги опира до егоизъм, това са си потребности, но да се научим да обичаме по един по-висок начин, чист начин, би било Велико. Аз мисля, че съм го постигала спрямо определени хора, обаче - не спрямо всички, които обичам... 

 

В 23.09.2018 г. at 18:07, Донка каза:

Още се уча, но вече смея да си кажа, че съм уловила посоката... 

Ако може да се обясни с думи, бих се радвала да го опишеш, споделиш... 

[Слънчева]

Чудна тема, благодаря!

Скоро и аз си мислех за това, колко много роли/маски в живота сме приели само, защото ни е страх да обичаме... /Опитах се да разчопля цинизма/.

Любовта, като чувство само може да е доста ниско /примера на Дончето с ревността/, но е прекрасното първо стъпало да започнем да се учим. Учим се да приемаме-децата си, близките си, света, себе си... Да даряваме, да си позволим... различни неща, в различни ситуации...

Пример - Едва ли, когато защитя личното си пространство или изкажа различно мнение съм лоша, просто поставям граници на своите възможности на търпение...

 Едва, когато сме обикнали, приели и простили на себе си, тогава сме в Любовта... Та тя е всичко... Път, смисъл, даване и вземане...

Чудно е, когато просто сме... себе си и позволим на живота да се случва и да ни носи нови и нови изживявания, смисъл... Покой...

П. П. Директно ще кажа-не, не ме е страх да обичам. Любовта е с толкова форми и прояви, че е прекрасно да я изследваме, опознаваме...

Редактирано Септември 26, 2018 от Слънчева

[Орлин Баев]

 В любовта сме единни, част от цялото сме. Да, има Аз, има Атман, но част от целокупния организъм, от синархията на съзнателността, от великото съзнание на Бога. 

Целият човешки живот е свързан със загубата и обратното намиране на любовта. Няма ли любов, липсва мъдрост, губи се и свободата, Остават оковите на илюзията на крайната отделеност, страха, смъртта. 

Инфантът губи любовта в чист вид още в първите месеци от съществуването си, когато се сформира его структурата. Отначало бебето е единно с мама, приема я за част от себе си, тъждестено е с нея, възприемана като омнипотентна богиня. Но, това е инфантилна, нарцистична, несъзнателна, нежели свръхсъзнателна идентификация и единство. Появява се лошият, необгрижващ обект, лошата гърда. Психиката на бебето се вкопчва силно в добрата, обгрижваща, хранеща и даваща гърда и отрича, избутва в несъзнаваното си лошата, лишаващата. Разцепва се.

От това разцепване възниква егото. Забележи, първоначално го няма. Всъщност его няма - то е продукт на разцепването от любовта, при което субектът се впива в добрия и отричащо дисоциира лошия обект. Впива се, тоест интроективно се идентифицира с удоволствието и се разцепва отричащо от неудоволствието. Така възниква отделянето от първичността на инфантилната любов, образуващо егото. Егото винаги представлява такава разцепеност - само при диалектичното ѝ, психотерапевтично, молитвено и медитативно преодоляване, човек се завръща към любовта. Вече обаче пораснал, вече в една осъзната, алтруистична Богочовечност, интегрираща хубавичкото и лошичкото, бидейки над тях, в синтезиращата ги трета позиция на освобождаващото Богочовека любомъдрие. 

Колкото по-крайно егоистичен е някой, толкова по-силно е прилепнал, интроективно се е идентифицирал с удоволствието и разцепил в самия себе си от болката, тъкмо затова параноидно виждайки я в света и другите, проективно идентифицирайки собственото си несъзнавано. 

Смисълът на човешкия живот е именно в премахването на разцепването и психосинтеза в надхвърлящата бинарността хубаво - вкопчвам се и лошо -, отричам, позиция. Психосинтез в третата, диалектична позиция на любовта, водеща към мъдростта, която освобождава. 

Колкото по-интензивно и крайно е его сцепването, толкова по-психопатизиран е човекът, виждащ собствената си несъзнавана кал в света и хората параноидно. Съответно толкова по-нарцистично дуещ се, защитно бягащ от присъстващия в самия него ужас чрез егоцентрична инфлация. Това е етиопатогенезата на цялата световна смрад, на обездушената властова характеропатия, насилието, на обезлюбяването. 

Отричането, разцепването, параноидната проективна идентификация, нарцистичната идеализация, са основни психотични и психопатни, архаично-примитивни психични механизми. Именно те, на едно ядрено ниво, са в основата на сформирането и поддържането на его психичната структура. В по-голямата част от човечеството, около тях се наслояват невротични и относително по-адекватни защитни механизми. В основата си обаче, его сформирането и поддържането, е подлежано именно от примитивните, психопатни и психотични механизми на разцепването, отричането, идеализацията, проективната идентификация.

Зад външната условна норма на социалния човек лежи устойчиво наличен невротичен психичен слой, а на най-дълбоко, ядрено ниво, присъства психопатията и психозата на егото. Тоест, дълбоко в себе си, социалният човек и неговото его е задвижвано от...психоза. Може да се каже, че живеем в споделяна социално психоза (лудост), приемана за норма. 

Да, егото единствено условно и твърде относително може да бъде здраво, тъй като самият му генезис е патологичен. Социалното его може да бъде относително здраво единствено когато смирено се преклони пред величието на недуалността, на същинския Аз - Атман. 

Когато Буда твърди, че аз няма - анатман, е твърде прав, що се отнася до содиалния аз. Относно същинския Аз, в будизма просто не се говори, тъй като умът действително не може да го изрази, но затова пък човешката система може да го преживее практически, в медиттаивния, джнана процес. Между когнитивната наука и будизма могат да бъдат и са правени много преки аналогии. Когнитивната наука също твърди, че в когнитивния апарат, в невромозъчните структури, не се наблюдава никакво его, а само паралелна мозъчна дейност, създаваща относителното усещане за самосъзнание. 

Когато човек се връща към любовта, дали през съзнателен стремеж при следването на духовен път или през доброзорния тласък на неврозата или соматичната болест, житейските катаклизми и трудности, егото крещи. Струва му се, че губейки гордия нарцисизъм, ще бъде наранено, че ще умре. Всъщност губейки гордостта, се случва допир до собствената базисна, изначална параноя, а страхът представлява проективното му идентифициране в света. Когато обаче духовният устрем, благославящата невроза, болест или пертурбации са достатъчно силни и продължителни, на егото му се налага да се смири, да започне да се учи да притихва. Постепенно страданието учи на спукване на инфлирания нарцистичен его балон и смиреното осъзнаване и разтваряне на собствения, дотогава отричан и виждан наоколо в света и другите страх. Започва се процесът на смирено оцялостяване, конвергиране около зрелостта на любовта. 

Оказва се, че дотогава, макар и роден физиологично, човек е бил живо погребан под  илюзиите на страха от смъртта, липсата, нараняването и болката, раждащ пушеците на компенсаторната, невежа страст. Защото страстта не е любов, а страх от липсата и компенсацията му с алчното желание за запълването ѝ на всяка цена. 

Когато егоцентричният, горд его балон се спука смирено и подлежащите страхове бъдат приети, те се стапят. Отваря се пространство, през което протича любовта. Само тогава човек действително се ражда за същностната си природа и живее през Себе си. Защото любовта освобождава и само любов, която освобождава, е любов. 

Съзнателният път е цялостната психотерапия, отвързваща за силния път към Бога  - молитвеният и медитативен, духовен път. Автоматичният механизъм е душевното, телесно и социално страдание, сриващи гордостта, учещи на смирение и акордиране с Бога! Такъв е пътят към любовта, мъдростта и свободата на Богочовека!

Източник

Редактирано Септември 26, 2018 от Орлин Баев

[Донка]

В неделя четохме една невероятна беседа от Учителя, която сърдечно препоръчвам по въпроса за егото  и страха да обичаме - Марта и Мария

Не, там няма точно така да ги срещнете, но Учителя умее да обяснява толкова просто толкова сложни неща.... 

Цитат

 "В Марта и Мария ние имаме две жени, два характера противоположни, две състояния на човешкото сърце: едното състояние е тихо, спокойно, безмълвно, ум отправен към един вечен принцип, крепящ се на една вечна основа; а другото състояние е като на морските вълни, като на малките клончета на дърветата – постоянен кипеж, постоянно клатушкане. Христос обаче посочва на Марта кое е същественото, като ѝ казва: „Ти се мълвиш за много неща, които не са съществени, които са извън действителността, но Мария избра нещо по-съществено“.....„Мария“ на еврейски значи солена вода. Мария всякога посолява света; благодарение на нея, той не се разваля, не се вкисва, не гине, и когато вие имате мариения принцип у вас, вашето сърце не се разлага. „Марта“ излиза от „мара“, което значи горчив, кисел, буен; тъй че този горчив принцип у вас постоянно се люти, гневи, недоволен е, и това той го прави не от зла мисъл, но защото е един принцип много активен, който откъдето мине, иска отворен път. ....казва: „Всичко тук трябва да бъде в ред и порядък“. Тази Марта е и в черкви, и в училища, и в съдилища – навсякъде я има. Тя е необходима: но не давайте преимущество нито на нея, нито на другата – нито на единия, нито на другия принцип. "

Цитат

 И тъй, Духът е слязъл и заповядва. Той работи. Имайте вяра непреодолима в този велик принцип, който живее в Мария; имайте вяра и в принципа, който живее в Марта; имайте вяра в Христа, защото Христос, Който седи върху тях, ги съединява. Съединете и вие тези три: вашият дух, вашата Мария и вашата Марта, и започнете новата година с това. Аз не довършвам, оставям една голяма междина между всичко казано, за да видя как ще решите ребуса. 

 

[Орлин Баев]

Благодаря за символите на Марта и Мария, Донка! Ето подобна метафора, през универсалното общочовешко познание, предавано в тези уникални бисери на световното културно и духовно наследство, упанишадите.

От Шветашватара упанишад:

“Две птици, свързани с приятелство, са кацнали на едно и също дърво. Едната от тях сладката смокиня яде, а другата я гледа, без да яде.

На същото дърво страда човекът объркан, погълнат от своето безсилие, но щом види другия господ и неговото величие, той изоставя тъгата.“

Малката социална, его личност и величието на цялостната личност, селфа - атман. Социалното его желае, страхува се, копнее, стреми се, постига, проваля се, справя се, не се справя, заливано е от зависимости и тревожност, психотизира се, психопатизира се,  алчно заграбва или пожелателно алтруистично се раздава, бяга във фантазиите си или се хвърля презглава в сетивното преживяване авантюристично, самоунижава се мазохистично, себеизтъква се тщеславно нарцистично, оковава се в социални норми или им се противи бунтарски, но отново свързано с тях, манипулира и доминира или е манипулирано и доминирано, лекува се психотерапевтично… Социалното преходно его практикува „йога“…

Азът (селф, атман), целостта от друга страна, наблюдава ведро, усмихнато спокойно, блажено присъства във всяка мисъл, чувство, мотив и действие, не толкова отстранено, колкото асоциирано-дисоциирано. Потопен в бита, атман остава чист от вкопчената природа на желанията на мая. Вътреприсъщ е, докато е наблюдаващ зрител. Преживява през играча на социалното си его, явявайки се различен нему. Трансцедентен е, докато иманентно извлича непреходните си заряди от всяко преживяване. С ума това може да бъде разбрано като философски оксиморон, но единствено преживелищно, през опит в медитацията, може да бъде осъзнато.

[KremenaDimitrova]

В 23.09.2018 г. at 12:19, Ines Raycheva каза:

Струва ми се, че разпознавам страха да обичаме, като страх от това да бъдем уязвими, да дадем "силата" на някого да ни нарани - сякаш този някой може да ни управлява, да ни вземе свободата... Това по моите представи всъщност не е любов - където има любов няма страх. 

 

Всъщност това видео ме наведе на темата отново - вижте как реагират животните. Отиват да се гушкат или да я ближат.

Толкова е трудно за нас, като хора, да сме непосредствени.

Да сме без някоя от всичките си защитни маски. Явно е толкова е страшно в представите ни просто да даваме и да получаваме любов. И толкова болно всъщност. Всичко, което е живо на тази земя страда точно от това - от човешкия страх да споделиш себе си, да обичаш безусловно, да си добър със себе си. Манията за сила и контрол, която съсипва. 

Защото ако си добър към себе си, няма вариант да нараняваш другите с думите и действията си, да не се интересуваш от тях и това, което... Оставяш. Живеем така, сякаш няма да си идем след няколко годинки (били те и 80, което пак е нищо време).

Ако обичаш себе си, няма да постъпваш насилнически и да рушиш и в теб, и в другите, защото това е Винаги едновременно. ВИНАГИ.

Децата и животните са учители на чиста Женска Енергия... Тази, която имаме да развиваме тепърва. И като гледам, сами ще превърнем нещо толкова просто и красиво в супер-сложен урок по преодоляване на самосъздаден страх.

Вие какво мислите относно страха да обичаме?

Изпитвали ли сте го, посрещали ли сте го?

Аз няма да постъпвам насилнически и да руша,но човекът срещу мен може да го направи.Какво значи да обичаш без страх.Няма страх,когато чувствата не са толкова дълбоки,защото не си толкова уязвим.Иначе когато аз обичам даден човек,неговите действия ми оказват влияние...ако той ме нарани,ще ме заболи,кой се наслаждава на това да го боли.

[Орлин Баев]

Означава да поставяш здравите си граници самоуверено толкова, колкото и приемаш безусловно - защото любовта има две лица. Женско, прегръщащо меко и мъжко, казващо спокойно НЕ, решително. Когато човек така обича, е свързан както с реалността социална, така и с по-широката, тази на разумния Живот. Тогава харизмата му/ ѝ, е осезаема, което дава силни послания на всеки наоколо - подсъзнанията ни са свързани директно и предаването на информация помежду им е мигновено. Когато обичаме смело, страхът отстъпва и поради факта, че се ражда осъзнаване на синхроничната неслучайност на миговете от живота ни, както и свързаността и единството ни с Живота, част от тъканта на който сме. Страхът има някаква относителна роля в живота какъвто го познаваме, но в един разумен свят, на мястото му застава любовта. 

 

[Донка]

Да, съгласна съм. Делата също понякога. Зависи от мярата. Да даваш доза наркотик даром на " нуждаещ се"   проява на любов ли е? Да откажеш пари, за които знаеш, че ще се налеят в хазарт или алкохол, обратното ли е? Има случаи, в които точно думите помагат в правилния момент от правилния човек. Неведоми са пътищата на Любовта и лицата и.

[Донка]

За фактите отново ще отбележа, че значимостта им зависи от гледната точка на човека, а тя от ценностната му система. Беше време, когато допусках да ми бъде отвличано вниманието с неща, които бяха значими за другия, но несъществени за мен. Вече не мога да си го позволя и честно си казвам, че за мен това не е важно и нямам време да го разисквам.