Тревожно разстройство или нещо друго : )

[anton_92]

Здравейте! Първо - нямате си представа какво облекчение  е да намери човек този форум. Рядко в интернет се намира място, в което наистина да помогат. Четох много и реших да пусна тук и моя проблем. 
На 25 години съм, работя много стресова работа на високо ниво, ръководя екип, комуникирам ежедневно с десетки хора и трябва да взимам важни решения. Работата ми е доста обществено смислена, но изключително напрегната и трябва да чувам и виждам неща, които не е писано да бъдат видени и чути от много хора. По принцип съм много комуникативен, експресивен, имам изявени лидерски и комуникационни умения. В последните няколко месеца обаче нещо се случи с мен. Имах няколко ситуации, в които трябваше да водя важни срещи, а веднъж да говоря и пред голяма аудитория. За съжаление се оказа така, че в един особено важен ден, поради обективни и чисто физиологически причини, ми падна много кръвното. За съжаление това се случи точно на две много кючови за мен срещи с по-висшестоящи от мен хора, които трябваше да впечатля много. Е, трудно се справяш, когато ти е лошо - не успях. 
И от тук започнаха проблемите, които се задълбочават. 
Вече всяка среща с важен/непознат човек ме води до паническо разтройство. Симптомите са чисто физиологични - сърцебиене, потене, висок адреналин, треперене на ръцете и най-ужасното - чувство за дереализация. Идва ми да побегна, да се скрия в тоалетната и да припадна. И понеже срещите са на високо ниво и аз трябва да ги водя - резила е пълен, най-вече, когато ми затрепери гласа. За момента успявам да се овладея със зверски усилия в рамките на 10-15 минути. Обаче усещам как скоро това няма да се получи. Заради което и започнах да избягвам всячески срещи, в които ходя и водя сам. А това е недопустимо за работата и стремежите ми. Разбира се,  всичко това ми се получава от страх от страха. Веднъж се е случило по обективни причини - следващия път се притеснявам да не стане, без да има причина - и хоп, то става. И се получава една верижна реакция, в която започвам да изпадам в такива състояние при все по-елементарни житейски ситуации. Разбира се, освен това има и други фактори - много стрес, много голяма отговорност, комплекси от миналото, много неизвестни и притеснения и т.н.

По принцип имам доста добра преценка за себе си и околните, тъй като това ми е работата. И това, което се случва е безумно нетипично за мен. Разбирате ли, това е като художник да го е страх да рисува... или пък шофьор на автобус да го е страх да кара. Чувствам се буквално като инвалид. Да хвана паническо разтройство от ситуации, в които съм най-добър. Все едно съм загубил всичко, което ме прави такъв, какъвто съм. За щастие - вярвам, че хващам проблема рано, защото той се задълбочи едва преди около месец и половина-два, а първата наистина тежка ситуация, от където тръгна всичко, беше преди 4 месеца. 
Искам да преодолея този проблем възможно най-бързо, защото от това зависи не само моя успех, а и този на много други хора. Не желая да изпадам в подробности, но, както споменах, захванал съм се с доста амбициозни неща, които бих определил като алтруистични и много социално важни - тук не говорим за някакви бизнеси за пари и т.н. Ако потъна - с мен потъват и много други хора, които имат милион пъти по-важна нужда от помощ от мен. 
Изключително ще съм благодарен ако получа съвети, насоки и мнения на хора, които са били в същата ситуация и са успели да я овладеят. 
Благодаря на всички от сърце! 

Редактирано Септември 13, 2018 от anton_92

[Орлин Баев]

"Вече всяка среща с важен/непознат човек ме води до паническо разтройство."

Паниката е пароксизмална, тоест неочаквана, а ти преживяваш ситуативно тревожно ескалиране в социални ситуации, свързано с характеровото ти отношение към авторитети, несъзнавани страхове и компенсацията им. Нямаш паническо р-во, нито си социофобик - просто в характеровата ти структура прозират някои засега несъзнавани страхове, които са се активирали, а силовият контрол, който досега ти е вършел работа, сега само засилва активирания (но присъствал и преди това) страх. Предстои ти да го преработиш и станеш много по-щастлив човек - не че досега не си бил. Просто има други нива на възприямене на света през сърцата мъдрост, накъдето житейският ти път вече те води! 

Звучиш като доста интелигентен млад мъж - това е добра предпоставка за слизане от виенското колело, на което си се качил. Виж го: мислене със страх за страха--> страхуване при усилено "стягане", потискане на страхуваното с физиологична напрегнатост и психичното му изтласкване --> поведение на бягство или засега желание за такова --.> още повече вегетативна симптоматика. В основата, зад негативните автоматизчни мисли, стои страх от провала, при вкопчване в успеха. Този страх е нужно да бъде преодолян. Когнитивната терапия ще ти предложи рационална работа с автоматичните мисли в дневник, с вярванията за провал зад тях, които сега са несъзнавани. Някакво начало е. В това начало се виждаш и целия като характерова структура, при един структуриран разговор за живота ти и преживяното. Така се създава осъзната база, подготвяща за нлп/ хипнотерапевтичната работа, насочваща те към "слизане от въртележката". А това, което реално те кара да го направиш вътрешно, освен психотелесните опити по смирено доверие в личната и групова терапия на психотерапевта ти, са поведенческо-социалните експерименти, в които активно посрещаш, прегръщаш и неутрализираш страха си от провал. Виж тук, тук и тук.

Споко, изходът е сигурен, но не чрез наливаща още масло в огъня на страха борба, а чрез осъзнаването, посрещането му с преработващото го отношение на смирено, любящо приемане. Така се преобразува в дълбока смелост. Не че сега не си смел, но част от мотивацията ти е сопо-мкорковена - мотивиране чрез бягство от несъзнаван страх, при гонене на външни цели, постигането на които дава неустойчиво чувство на сигурност. Неустойчиво, защото мотивът тук е страхът, без значение колко социално желателно и приемливо се рационализира (извинява, при "извръщане на глава" от реалната, страхова мотивация) такъв модел или колко мащабни цели се постигат. 

Сега, преживяването на това готино страхче и симптоматиката му ти дават шанса да станеш истински, дълбинно смел и цялостен, като мотивацията ти вече идва от творческо въодушевление, любящ смисъл и радост. На пътя си, имаш потенциала!

Редактирано Септември 14, 2018 от Орлин Баев

[Ines Raycheva]

преди 14 часа, anton_92 каза:

Все едно съм загубил всичко, което ме прави такъв, какъвто съм.

Ти си такъв, какъвто си и без работата си, с която толкова силно се идентифицираш. Без нея не си неуспешен в този живот.

Виждам, че "провалът", е описан от теб като немислим Ад, който ще погълне половината свят. Не, няма. Дори всичко да се срине, ти да се дъниш ден след ден, и светът, и тези хора, ще продължат да съществуват и туко-виж намерили още по-добър път в живота си.

Склонни сме всички/повечето човеци да съдим само от нашата си, човешко-мъничка перспектива и да даваме оценки, които ни се струват абсолютно обективни. Но всъщност всичко случващо се, си има своето място и не е нито само добро, нито само лошо или каквото и друго етикетче да лепнем.

Тоест, както ти е писал и Орлин, иде реч за приемане на този страх, а не за борба и изтласкване, стягане да не го допуснем да се промуши през някое ухо... За Доверие иде реч. Довери се на себе си, на живота, на хората около теб, също.
Можеш да опиташ дълбоко коремно дишане, отпускане в медитация - когато си вкъщи, осигури си спокойствие, седни или легни и отпусни цялото си тяло. Остави го да приема, просто да си съществува, без да изискваш нещо от него. Пусни си приятна, релаксираща музика или водена медитация.

Имаш да се учиш на отпускане, определено. От написаното от теб усещам една силно навита пружинка, за която няма и минутка покой. Дай си я, поеми въздхух, после го пусни и бъди спокоен, че пак ще имаш шанса да вдишаш.

_____________________
Има и още нещо - естествената цикличност, с която се развиваме. Най-базовият пример Ин и Ян - черно и бяло, ден и нощ и така нататък. Не можем да очакваме да сме само в едната полярност - само да е бяло, светло, само да е ден, само да вървим към нестихващ прогрес! А нощта - времето за разгръщане на несъзнаваното, когато сме неконтролиращи, приемащи и в женска полярност?
А баирите, които са между равнините?
Няма как само минус или само плюс да изживяваме, да сме.
Все едно да искаме да изминем 5 стъпала, но следващите 15 не ни харесват и отказваме да ги минем, искаме да се телепортираме магически над тези гадни 15 стъпала! Или да подскачаме само на десния си крак, защото ни кефи повече.  

Редактирано Септември 14, 2018 от Ines Raycheva

[anton_92]

Благодаря за отговорите на всички
Започвам от другата седмица терапия при човек, който ми препоръчаха, вярвам, че ще помогне. В никакъв случай не мисля, че нещата са сериозни и тежки, но искам да ги хвана и елиминирам от начало, за да не се задълбочават. Вярвам, че себеосъзнаването и приемането е много важна стъпка. Виждал съм и съм чел за хора, които крият страховете от близките и семейството си години и после се сриват тотално. 
Едва преди около месец и половина идентифицирах проблема и ми трябваше време да го приема. Информирах семейството си и най-близките си приятели за него, защото не исках да го крия. Приеха го и ме подкрепиха. 
Иначе - да - много се идентифицирам с работата си, защото тя е важна част от мен. Както може би сте разбрали - аз не работя на конвенционална работа от офис. Работата ми е много важна част от живота, защото тя ми дава много, ама много смисъл. Освен това е изключително ярка част от характера ми това, че съм много комуникативен и експресивен - точно затова казах, че имам чувството, че губя част от себе си. 
Ще прочета още няколко пъти постовете ви, за да вникна в дълбочиана и ще разказвам тук какво е развитето по темата, за да може някой ден като някой попадне в подобна ситуация - да види Пътя. 
Поздрави!

[Полина Юлиева]

Здравей Антон,

Не са много хората на 25, които печелят от обществено смислена работа на високо ниво, ръководят екип и взимат важни решения. (И на 52 не са много!) Сигурно си чувал израза "Самотно е на върха". Как намираш общи теми за разговор с приятелите ти, които не работят на високо ниво, не ръководят екип и не взимат важни решения? Би било ценно да разкажеш малко за това. Допускам, че предвид твоята експресивност и комуникативност, обикновено ти си в центъра на дискусията, но все пак до теб достига и обратна връзка, която сигурно е интересна и дори може да ти помогне да се справиш с проблема си.

[anton_92]

Здравейте! Пише Ви автора на горния пост, отпреди няколко месеца. 
Около 1 седмица след като написах поста в този форум - тръгнах на психолог, който провежда психоанализа. Реално сеансите ни минават в анализ, метафора, взаимовръзки и т.н. Никога (или почти никога) не ми дава насоки, конкретни методи за справяне с паник атаките и дематериализацията и т.н. Реално за тези няколко месеца аз намерих доста себе си - къде благодарение на много четене, къде благодарение на спорт (по препоръка на форума), където благодарение на психолога. 
Да, обаче паник атаките и чувството за дематериализация си остават. Не са се повишили, но почти не са се променили. Имам известен напредък и успявам да ги контролирам до по-голяма степен отпреди, но те продължават не малко да парализират живота ми. Малко съм за затворил и се седя предимно вкъщи, което е доста нетипично за мен. 
Доколкото четох и съм се консултирал с други експерти - за млад и осъзнат човек като мен с не особено тежки симптоми (не получавам наистина брутални паник атаки, по-скоро силно притеснение и чувства все едно се къса реалността) - състоянието ми се лекува доста бързо. 
Харесвам психолога си, чувствам се много добре в кабинета, по време на разговора и след него. Мисля, че той ми помага много за цялостното ми състояние в дългосрочен план. Ходя 4 пъти на месец, досега сме имали около 12-15 сеанса. 
Но за съжаление това не става с достатъчно бързи за мен темпове. 
Какво ще ме посъветвате? Това нормално ли е? В смисъл - струва ли си да чакам още няколко месеца, за да видя дали ще има ефект или да търся друго решение. Признавам, че не ми се иска да сменям, защото наистина харесвам човека и съм изградил някаква връзка с него като пациент, но се притеснявам да не се окаже, че си хабя парите и най, ама най-вече  - ценно време от живота си.

[д-р Тодор Първанов]

,,състоянието ми се лекува доста бързо. ,,

Мисля, че тук е проблема ти.Това състояние не е болест за да се лекува.Това е просто стреса от това което колежката е отбелязала по-горе - ти си ,,една силно навита пружинка, за която няма и минутка покой.,,

Това не  се лекува, тук важното е, както, пак е отбелязала колежката, да се научи да се отпуска6.Е, както се убеждава6 сам, това никак не е лесно, защото твоите мисли и представи те напрягат и те трябва да се променят.Това и прави психотерапевта с теб.Но не може 25 години да си мислил по един начин и после за месеци да го промени6. Няма как да стане.Това което си написал ми звучи ,,нормално,, , още повече, че аз мисля, че когато млад човек като теб, работи такава напрегната работа, трябва да има личен психолог поне, докато стане на 30 -35  години.Така е на запад.

[Орлин Баев]

Да, отношението - не е болест и не си болен, а се учиш! Психоанализата - бавна пътека е. Липсва ѝ директният, естествен подход, в който самият симптом води до характеровите наличности, подлежащи на преобразуване. Подход, процесиращ въздействието си през директния мозъчен път стимули --> таламус ---> лимбична система. Път, през който се случват и тревожните атаки. С това не казвам, че анализата е слаба или нефункционална - когато терапевтът освен атавистичността ѝ (сама по себе си) владее и един по-цялостен подход, фокусиран в справяне, всичко е на мястото си. Ако си попаднал на такъв терапевт, чудесно. Ако е просто аналитик - ще отнеме доста време, както и ще ти се наложи сам да търсиш и си добавяш подходи, нагласи и методология. Успехи!

[anton_92]

Благодаря Ви! 
Аз също съм на мнението, че е хубаво да имам психоаналитик доста време, не за паник атаките, а за самоусъвършенстване. 
Това, което не мога да разбера дали е правилно в случая е тоталният отказ на моят аналитик да ми дава конкретни задачи, решения или съвети, както и срокове кога ще се оправи сегашното ми, да го наречем, състояние
Много се колебая дали да прекъсна дейност при него и да започна при някой от специлистите във форума в София, които имат по-различни методи. От една страна наистина го искам, защото чета при вас, че такива неща се преодоляват доста по-бързо, от друга се притеснявам да не се окаже, че именно този подход ми е нужен и го прекъсвам малко преди да видя резултатите от него. Все пак толкова сеанса не са малко и с психолога сме изградили някаква връзка и той е запознат с мен добре - не ми се иска толкова месеци да са отишли на вятъра. 
Поздрави!

[Орлин Баев]

Започнал си при колегата , имате добра терапевтична връзка - продължи при него! Относно по-фокусирана в справяне методология, можеш да потърсиш в нашите сайтове, да идващ на групите и работилниците ни и т.н. 

[д-р Тодор Първанов]

•  

,,Това, което не мога да разбера дали е правилно в случая е тоталният отказ на моят аналитик да ми дава конкретни задачи, решения или съвети, както и срокове кога ще се оправи сегашното ми, да го наречем, състояние,,

Психоанализата е метод, при който се разчита на проумяване на нещата от самият клиент и не се дават никакви преки съвети. Това е.

 

[anton_92]

Благодаря за съветите,  въпреки това, след доста четене и мислене реших, че този човек в момента не е моят човек.  Психоанализата е твърде бавен и интровертен метод за човек с моя характер и моите проблеми. Просто в момента съм твърде нетърпелив, за да стане ефикасно, а моят психолог загуби доверието ми и в последните сеанси тотално спря да е способен да ме насочва и правим нещо конструктивно. Ще пробвам психоанализа на друг етап, в момента имам нужда от различни методи и подходи - всъщност точно тези, които практикуват експертите във форума, затова и потърсих и започвам при такъв. 
Поздрави сърдечни!