Какво се пречупи в мен?

[shawne]

Здравейте! От много време не съм писала във форума и не знам как ще ви прозвучи, но се радвах, че не ми се налага да влизам. Бях пуснала една тема, но тъй като тематиката ми този път е малко по-различка, реших да пусна нова тема. Само вмятам, че съм на 26 години. Само за да обясня малко ситуацията искам да припомня какво ми се беше случило преди около 3 години горе-долу по същото време. Имах дереализация (до колкото ми е известно това название). Почти постоянно чувство на нереалност, дразнене от светлината, проблеми с паметта и вманиачаване по това дали всичко, което правя е нормално или не. Опитах се всячески да си спомня дадени моменти от моя живот, или дори какво съм вечеряла преди няколко дни (въпреки, че не знам изобщо за какво ми е да помня подобно нещо). Бях много изплашена и смятах, че нещо с мен не е наред и че полудявам. С ваша помощ и на две момичета, с които се запознах тук, имащи същия проблем излязох от това "състояние". Чувствах се много пълноценно, завърших магистратура и започнах работа като учителка. Справях се със стреса в училище и даже се чувствах добре докато работех. Всичко добре. Ходих с приятеля си на няколко почивки това лято, качих се за първи път на самолет и въпреки целия шок и ужас, които изпитвах се справих. Прекарах много интересно и положително лято. Всичко обаче се срина само за ден. На 18.08 получих обаждане от братовчедка ми, която викайки ми каза, че леля ми не е никак добре и че чака линейка пред блока. Изпитах огромен стрес и усетих как адреналинът се излива във вените ми.  По най-бързия начин отидохме с приятеля ми. Няма да разказвам много подоробно перипетите, през които преминахме тази вечер и как всяка секунда очаквахме нещо да се случи с леля ми. В крайна сметка тя изпадна в кома, в следствие на мозъчен аневризъм. Девет дни беше в кома и всеки ден в часовете за информация малко по малко умирах и аз вътрешно. В крайна сметка не издържа... Не се пребори. На 27 сърцето й просто е спряло. Новината разбрах по много шокиращ начин, въпреки, че ако трябва да бъда честна някъде вътре в мен съм очаквала това да се случи. Сутринта в 7ч. докато спях започнаха да се чуват писъците на баба ми и дядо ми (нейните родители), майка ми само ми подхвърли един валидол на леглото и отиде при тях. Толкова бях шокирана в първите минути, че не успях дори да заплача. Просто не асимилирах нещата. Почувствах ужасна болка. Чак когато излязох от в къщи и отидох до работа, за да им кажа, че няма да ходя 2-3 дни успях да поплача. Доста при това. Не мога да обясня чувствата, които изпитвах вътре в мен. Съзнанието ми обаче беше заето да се притеснявам за баба ми, дядо ми и братовчедите ми. Братовчед ми е шизофреник от около 13-14 години и постоянно мислех как ли ще издържи и дали няма да се влоши. Започнах да мисля постоянно за тях и как ще понесат всичко. В къщи пред тях не плачех, просто защото не исках да ги натъжавам и само, когато оставах с приятеля ми си поплаквах. Гледах да им бъда опора и си казвах, че трябва да бъда силна заради тях, а и всички все това ми повтаряха. В деня на погребението много плаках. Не пожелах да вляза в "Зала на мъртвеца" или както там се казва, защото се страхувах от това да я видя по този начин. Исках да я запомня жизнена, усмихната и сияеща каквато винаги е била. Стоях навън през цялото време и плачех и се страхувах. Проумявам, че човек не може да се бори със съдбата си и че дните на всеки от нас са преброени, но просто някак блокирах. От вчера имам отново чувство за нереалност. Светлината ми дразни на очите и се чувствам странно и цялата тази ситуация ми е странна. Знам какво се е случило, но някак явно не го приемам ли, не го осъзнавам ли и аз не знам. Но сякаш нещо в мен се пречупи. Спрях да плача и смятам, че това не е нормално и се виня за това, че не страдам като другите. Те са разбити, съкрушени, а аз някак "забих", блокирах. Защото все се опитвах да се сдържам пред тях ли, защото просто някак колкото и лошо да прозвучи ми олекна, след като имаше изход някакъв от цялата тази ситуация ли... Излизам всеки ден с приятеля ми, разсейвам се, говоря с приятели, но ме плаши това, че мъката ми някак изчезна. Вчера поплаках 2-3 пъти за кратко, но както казах изпитвам някаква вина. Леля ми беше най-добрия човек и не заслужаваше да си тръгне толкова млада. Но защо, когато гледам снимките й ми е мило и й се радвам, а не страдам както другите. Сигурно звучи налудничаво, но имам чувството, че някъде нещо в мен умря. Чувствам се като Ледената кралица... И това нереалното чувство го бях забравила, а сега отново ме връхлетя с пълна сила. Не мисля, че съм разсеяна, този път не се плаша толкова от това, колкото ме дразни самото усещане. Чудя се заради дереализацията ли ми се притъпиха всички емоции, или този път наистина не вървя към добро? 
Благодаря Ви предварително за отговорите! Ще означават много за мен! 

[д-р Тодор Първанов]

Това, което описваш, е вид самозащита на мозъка.Той блокира отделянето на адреналин от надбъбрека и човек няма усещания / ужаса, който се преживява е от адреналина/ така, мозъка съхранява сам себе си от ,,прегряване,,.След няколко седмици или месеца, отделянето се възстановява и усещанията се връщат, но в голямата си част, те са преработени и страданието е по-леко.

Работил съм с доста хора, чиито близки са починали, колкото по неочаквано е била смъртта и колкото по-близки са били с починалия, толкова по-често са изпадали в такова състояние.

Това, нормална си си , а не ,,ледена кралица,,

[shawne]

Благодаря Ви за бързия отговор! И аз така си обяснявам нещата. Просто явно това е някаква защитна функция на мазъка, за да се предпази сам. Дереализацията явно и тя от това се получава отново, защото преди 3 години беше под влияние отново на тежко изживяване. Сега като си мисля за всички дни, в които ходихме в болницата се чувствам много странно. Сякаш не мога да осъзная всичко, което се е случило и не искам да го приема. Същото се отнася и, когато гледам нейни снимки. Просто я гледам и не разбирам случилото се. Като факт го знам, но... чак аз не мога да обясня. Ужасно объркана се чувствам. И съм доста напрегната. Докато се събудя и усещам как тревожността сякаш "влиза в мен". Започвам да мисля защо не реагирам като останалите, защо съм по-спокойна от тях и т.н. Като си легнах тази нощ например и заспах, по някое време през нощта се събудих, защото ми се стори, че някой прошепна нещо. Може би е било от лаптопа, защото оставям филми по цяла нощ, но веднага започнах да се замислям, дали просто не превъртам и започвам да чувам някакви неща. Много странно се усещам самата себе си. Някак като изгубена. Този път не се плаша чак толкова от самата дереализация, но ми се иска да вярвам, че няма да ми отнеме отново 9-10 месеца, за да се почувствам на себе си отново. 

Снощи си купих магнезий и Б комплекс просто, защото знам, че помага за нервната система и стреса. За психолог нямам финансова възможност просто.

 

 

[д-р Тодор Първанов]

Ако прибавиш и спорт, ще е много добре.

[shawne]

Да, аз това си мислех. Смятам да се запиша на народни танци. 

Проблемът е, че изпитвам някакви странни усещания. Ето, например сега дремнах следобед и когато се събудих започнах да изпитвам много силна тревога, паника и сякаш съм на ръба да полудея. Много силно напрежение изпитвам и объркване. В момента не изпитвам дереализация, но тази тревожност ме изкарва извън релси. Само като погледна некролога на леля ми и нещо в мен се преобръща. Сякаш не може това наистина да се е случило. Възможно ли е от този силен стрес и шок, който съм изпитала в момента, в който са ми съобщили новината и всичко последвало след това да не издържа психически? 

[д-р Тодор Първанов]

Усещанията ти никак не са странни.Най-обикновени усещания, при силен стрес ,от загуба на близък човек.

Това с танците е много добре.

Редактирано Август 31, 2018 от д-р Тодор Първанов

[shawne]

Много Ви благодаря за вниманието, което ми отделяте! Наистина го ценя високо! 

Някакъв напредък имам, вече два дни успявам по 1-2 пъти на ден да си поплача и то си излиза от само себе си. Осъзнавам, че това наистина е един огромен шок, защото за загубата на близък никога не можеш да бъдеш подготвен. Притеснява ме нещо друго. Аз постоянно излизам, разсейвам се, говоря на най-различни теми, чета, за да разсейвам съзнанието си по някакъв начин. Но има много тежки моменти. Изведнъж започвам да чувствам ужасно голямо напрежение и тревога. Главата също започва да ме свива. Представям си я и нещата, които по принцип сме правили заедно и просто не мога да осъзная, че този човек вече го няма в моя живот. Съзнанието ми не го възприема. Днес е седмият ден, а аз все още не мога да възприема случилото се. Бързам ли? И снимките й гледам и някак пак не мога да повярвам, че вече я няма. Вярвам, че всичко това е заради силния шок и стрес, които изживях, но все пак имам притеснения за това. 

Притеснителни ли са тези моменти на огромна тревога, които ей така сами си ме връхлитат, заедно с мислите за нея? И това, че не мога да възприема факта, че леля ми вече не е сред нас. Дори пишейки това ми изглежда странно... 

[Диляна Колева]

Рано е. Има време и етапи през които трябва да мине мъката ти. Препоръчвам ти книгата "Пътят на сълзите" на Хорхе Букай. Тя превежда точно през този процес.

[shawne]

Благодаря и за вашето включване! Днес потърсих в книжарница "Ciela", но ми казаха, че е старо издание тази книга и я нямат. Ще търся и утре в други книжарници. 

Един от етапите ли е този с невъзприемане на реалността? И дереализацията ми отново се изразява в дразнене от светлината. Усещам, че самата дереализация сякаш се опитва да ми помогне да се отпусна, но аз не се поддавам. Защо е това неосъзнаване на загубата на близкия човек?

Има моменти, в които просто не мисля и съм себе си. Но по няколко пъти на ден изпадам в някакво много силно състояние на тревога. Започвам да си я представям и да изпитвам болка и даже страх някакъв. Страх ме е и от самата промяна. От нейната липса. От това, че целият ни живот на мен и нашето семейство се преобръща на 360 градуса. 

Чувствам се като в някаква дупка. Не мога да приема факта, че няма да я видя повече, въпреки че знам истината. Много съм объркана. 

[shawne]

Здравейте, не искам да Ви притеснявам, просто искам да споделя какво ми се случи днес.

Реших, че трябва да се взема в ръце и да отида на психолог. Запазих си час от вчера за днес и с голямо нетърпение очаквах момента да си поговоря със специалист. За жалост останах много разочарована. Исках да й споделя какво ме мъчи, какви са притесненията ми и т.н., а единственото, което тя направи бе да ми даде една камара тестове. за стрес и тревожност на не знам си какви психолози и тем подобни. Споделих й, че ми е странно и не мога да възприема случилото се за истина и каза, че това е нормално, тъй като е едва 9-ти ден от загубата. Трябвало обаче да внимавам за колко време ще се оправя, защото критичния момент бил 1-2 месец, когато хората се вманиачавали и започвали да правят някакви ритуали. То тя ме наплаши повече отколкото бях... Затова бих Ви помолила да ми отговорите само на един въпрос и спирам с писането: Нормално ли е да не възприемам нещата и да се плаша от тях?  

Днес се навършват 9 дни, а аз не мога да осмисля и изживея нещата все още. Не би ли следвало до сега да се почувствам малко по-нормално? Нямам предвид да не ме боли, или да не ми е мъчно, но поне да кажа "Да, това се случи, нотрябва да взема живота си в ръце и да продължа".

Ходя си на работа, върша си задълженията съвсем нормално и адекватно, но мине ли през ума ми мисъл за леля ми и за всичко, което се случи не мога да го приема и осъзная някак. Трудно ми е да говоря в минало време. Не асимилирам трагедията. 

[д-р Тодор Първанов]

От къде си?

Трябва ти друг психолог.

[shawne]

От град Русе съм. 

Вашето мнение какво е?

Нормално ли е да не възприемам нещата и да се плаша от тях?

[д-р Тодор Първанов]

Всичко, което описваш е в реда на нещата.Не ходи повече там.

[shawne]

Просто се плаша от самото усещане. Знам като факт какво се е случило, но самият край сякаш съзнанието ми не иска да го приеме. Чувствам се ужасно объркана, неосъзнаваща, сякаш не съм аз  Сега се разболях от някакъв летен вирус явно, защото цял ден повръщах и имах температура вчера. Нямах време много много да мисля вчера за каквото и да било. Но когато си легнах и се събуждах през нощта първата ми мисъл беше леля ми и чак се плашех. Някакъв страх изпитвам. И като си помисля за нея сякаш не мога да проумея, че я няма. Аз дори не изпитвам болка в момента докато го пиша... Наистина имам чувството че не съм аз понякога (доста често).  Вече не изпитвам дереализация, а само дразнене от светлината, но самото чувство за нереалност го няма. Проблемът ми е в това, че съм объркана. Изпитвам напрежение, тревога, страх и не знам какво да правя. Страх ме е да не се случи нещо с мен и от това да не изживея живота си нормално (да не полудея, защото знам за случаи от загуба на близък как полудяват хора). Искам да имам дете, дори работихме с приятеля ми по въпроса, но от както се чувствам така ме е страх да продължим с опитите. 

[Диляна Колева]

В ‎3‎.‎9‎.‎2018‎ г. at 0:52, shawne каза:

Благодаря и за вашето включване! Днес потърсих в книжарница "Ciela", но ми казаха, че е старо издание тази книга и я нямат. Ще търся и утре в други книжарници. 

Един от етапите ли е този с невъзприемане на реалността? И дереализацията ми отново се изразява в дразнене от светлината. Усещам, че самата дереализация сякаш се опитва да ми помогне да се отпусна, но аз не се поддавам. Защо е това неосъзнаване на загубата на близкия човек?

Има моменти, в които просто не мисля и съм себе си. Но по няколко пъти на ден изпадам в някакво много силно състояние на тревога. Започвам да си я представям и да изпитвам болка и даже страх някакъв. Страх ме е и от самата промяна. От нейната липса. От това, че целият ни живот на мен и нашето семейство се преобръща на 360 градуса. 

Чувствам се като в някаква дупка. Не мога да приема факта, че няма да я видя повече, въпреки че знам истината. Много съм объркана. 

Да, това е един от началните етапи - етапът на отхвърлянето. Той е след първия - шок. Така, че нормално е да чувстваш всичко това. Следва етапът на пазаренето. Потърси колега, който знае как да те преведе през този процес, работи с реакция на загуба. Всеки един етап има специфика, изговаряне, преживяване на чувства. Застиването във всеки един етап спира човека. Не му позволява да продължи напред в преживяването си. Навремето не случайно е имало ритуали. Традиции. Целта е била живият да се прости, да продължи напред. Днес за съжаление, всичко е каша. Поинтересувай се и виж, какви са традициите ни за 9 ден, 20ден, 40 ден. Всичко има своят дълбок смисъл. Потърси водач.

[Стелиян Славов]

В 11.09.2018 г. at 11:24, shawne каза:

Просто се плаша от самото усещане.

Здравейте, при вас се е задействал механизмът на "страх от самия Страх". Виктор Франкъл дава много добро описание на това, както и методи за справяне. По-важното, обаче е, че си задавате въпроси и искате да разберете в дълбочина състоянието си - това е чудесно и е правилният път. По-голямото осъзнаване води до по-голяма интеграция, а оттам и до спокойствие, приемане и съ-знание с дадените състояния.
Мисля, че хуманистично, екзистенциално или трансперсонално ориентиран колега ще ви помогне да разрешите въпроса за Смъртта. Вие сте се сблъскали с един от големите въпроси на битието, които животът изпраща на всеки един човек. И от отговорите, които ще откриете в тази посока зависи изхода от тези състояния.

Искате ли да се опитаме да открием заедно:
- Защо се страхуваме от смъртта?
- Може ли да разберем ролята на смъртта в живота ни? На какво ни учи? Какво полезно може да ни даде?
- Защо някои хора продължават напред след среща със Смъртта, а други потъват с години в отчаяние?
- Какво изобщо представлява смъртта? Кое от нас умира?

„Осъзнаеш ли, че всичко се променя,
няма да се вкопчваш в нищо.
Ако смъртта не те плаши,
ще можеш да постигнеш всичко.“

Лао Дзъ

Редактирано Септември 26, 2018 от д-р Тодор Първанов

[shawne]

Аз просто освен за всичко се тревожа и за братовчед ми, който е шизофреник (нейният син).  До скоро се държа и изглеждаше добре, но от няколко дни не е добре. Казва, че трябва да умре и да иде при нея, защото само тя го е разбирала и искала. Постоянно се страхувам да не посегне на живота си и това напрежение ме съсипва направо. Тъкмо дойда малко на себе си и нещо лошо се случва и отново влизам във филмите, че няма да успея да издържа на това напрежение. Светлината пак ми дразни и все се съмнявам дали нямам проблеми с паметта. Нещата с мен се повтарят от преди няколко години. Все си мисля тази сутрин какво съм правила, как съм отишла до работа и ако нещо не се сетя започвам силно да се панирам. 

Не знам как бих издържала още една подобна раздяла, а все се страхувам, че братовчед ми може да си направи нещо сам. Знам, че съм силна, минах през какво ли не и не се отказах, но не знам до кога ще издържа така. Дали няма да прекрача и моята граница.. Тъжно ми е. Мъчно ми е за леля, мъчно ми е за семейството ни, което се разбива, липсват ми моментите с нея. Вечно изживявам всичко (като цяло говоря, не за траура) много тежко и приемам нещата много навътре. Винаги мисля за всичко и всички. Изморена съм... Искам да "дойда на себе си отново". 

И последно да споделя нещо, което от поне 2 години ми се случва, но не съм се сещала да Ви попитам. Когато легна и съм в полузаспало състояние ми се случва да си мисля и представям неща, които не са се случвали наистина (и не говоря за лоши неща, а някакви случи, които не са реални), но съзнанието ми сякаш се включва, отварям си очите и се чудя, защо си измислям такива неща. Това нормално ли е?  Например ми се е случвало да си представям/ сънувам (не знам и аз какво е точно това) нещо, свързано с работата ми, което не се е случвало и в следващия миг си отварям очите и сама си се чудя измислям ли си.